Хедър Лонг
Нейният пехотинец (1)

Глава 1

„Значи те са ни обградили, Господи! Сега можем да стреляме във всички посоки, този път, копелетата няма да се отърват!“

Чести Пулър, морската пехота

Броди провери дали сакото му е закопчано до долу. Беше решил да не слага вратовръзка. Спортната риза бе по-удобна, отколкото бизнес риза и вратовръзка. Деймън Синклер стоеше облегнат на касата на вратата.

— Ако това не ти стане, мога да изтичам да взема нещо от капитана или от Логан.

— Не, ще свърши работа. — Броди разтегна ръцете си. Сакото бе леко тясно, но не и неудобно. — Губиш мускулна маса.

Деймън сви рамене.

— Все още мога да ви сритам задника… сър. — Той добави последното след лек размисъл.

Броди се ухили.

— Не е нужно да се обръщаш към мен със „сър“.

— Старите навици умират след пехотинеца, не преди него. — Деймън му подхвърли ключовете си — Тази нощ ще остана при Елена, тъй че мястото е твое.

— Благодаря. — Броди пъхна ключовете в джоба си. — Хей, Деймън… Мат добре ли е?

— Добре е. Има и добри дни, има и лоши дни. За щастие добрите все още са повече от лошите. Днес просто не беше добър ден. Да отидеш на срещата му е голяма услуга и той го оценява. Мисля, че Док и дамата му ще го изведат на вечеря. — Вечеря с Док вместо със срещата му за една нощ можеше да изглежда кофти замяна, но Броди нямаше против да го замести, нито че бяха поискали това от него. Пехотинецът имаше нужда от помощ и само това бе важно.

— Да, добре. Не е като да е много трудно да си намери дама. — Броди разбираше младия пехотинец Мат. Момчето бе намерило дома си в корпуса. Броди никога не бе мислил, че да имаш семейство може да затрудни лечението ти, но той винаги бе живял за корпуса си и за братята си пехотинци.

— Времето тече, лейтенант. Ще закъснееш. — Деймън му махна и излезе. Главният готвач се чувстваше в свои води. Повечето тук бяха така с малки изключения. Дори Логан изглеждаше много доволен, когато бяха излезли за по бира. Капитанът беше лудо влюбен в годеницата си, Докторът бе невероятно доволен със своята актриса, а Логан не можеше да спре да говори за един от сержантите.

Сумтейки, Броди огледа вида си в най-близкото огледало и последва Деймън навън. Готвачът… извинете, главният готвач… вече бе излязъл. Очевидно бе намерил своята половинка в лицето на една адвокатка, но изглеждаше много търпелив, чакайки я да се премести при него за постоянно. Сигурно тя си струваше чакането. Той бе почти толкова доволен, колкото и Логан. Целият екип изглежда успяваше да се потопи в цивилния живот.

Сядайки зад волана на черния джип, който момчетата му бяха уредили за отпуската, той нямаше защо да завижда на всеки от тях. Той беше последният от екипа им, който все още беше на активна служба. Новите момчета бяха свестен екип и той се разбираше добре с тях, но все пак беше адски добре отново да види останалите. Годините, през които бяха работили заедно, правеше разговорите им лесни, шегите остри и приемането леко. Те не задаваха тъпи въпроси, не споменаваха неща, за които не биваше да се повдига въпрос, и не се впрягаха, когато побеснееше.

Броди въведе адреса на клуба в джипиеса. Тридесет и шест часа по-рано бе хвърлил оръжията си на пода на военнотранспортния самолет „C-130 Херкулес“, напускайки Германия с дългия полет обратно към Щатите. Щяха да изминат десет дни, преди да се наложи да се яви за рапорт в щаба във Вашингтон. Десет дни да се позабавлява с момчетата, да поиграят покер, да пийнат бира и да спука Капитана от бъзици за новата му стара жена.

Смях се надигна в гърдите му. Той провери отново адреса и подкара колата извън паркинга, напускайки „Майк’с плейс“. Броди знаеше за Ребека от години, виждал бе адреса й на много пощенски пликове. Негова работа бе да разделя пощата, отделяйки ги за Капитана повече от веднъж. Той се радваше, че двамата отново са се събрали с помощта на някаква шантава агенция за уреждане на секс срещи.

1Night Stand може и да беше скъпа услуга, но ако питаха него, това бе просто агенция за уреждане на секс срещи. Не че се оплакваше, бяха минали доста месеци, откакто бе имал възможността да прекара вечерта с някоя добре изглеждаща, склонна жена, която да го възбуди. И все пак, каква жена отиваше на среща като тази?

Изглежда повечето от жените, по които бяха полудели приятелите му, бяха точно от среща за една нощ, тъй че явно имаше нещо по-специално в тази услуга.

Пътят от Алън до центъра на Далас отне почти час в натоварения трафик към града от съседните квартали. Броди провери два пъти часовника си. Срещата беше за седем часа и последното, което искаше, бе да закъснее.

„Шанън. Да се надяваме, че няма да е прекалено ядосана, защото в последната минута мъжът е бил сменен. Но ако иска секс, ще се погрижа за това.“ Беше малко изненадан от обаждането, докато Док не му обясни, че Мат имал лош ден и вече два пъти отлагали срещите му.

Да се запишат на среща в 1Night Stand беше нещо, което много момчета правеха, след като се върнеха в Щатите. На някои от екипа им бе доста трудно да привикнат отново към цивилния живот. Мат определено бе един от тях. И за да подкрепят братята си по оръжие, повечето се присъединяваха, дори такива като Зак или Док, дори Капитана, които вероятно нямаха нужда. Рейтингът за успеха на тези срещи не успя да притъпи скептицизма му още докато беше в Ирак и не му искаше да се присъединява. Но бе дал дума, че ще го направи, когато се оттегли от активна служба. А тъй като нямаше никакво намерение да го прави, освен ако не изнесат мъртвото му тяло от полето, всичко бе наред.

Трафикът намаля и той паркира джипа пред валето на клуб „Сибарит“. Сексапилното вале беше изненада за него и той нямаше как да не се усмихне, когато перфектно заоблените й бели гърди едва не изскочиха от стегнатото елече, в което се бе напъхала. Тя взе ключовете му, даде му билетче и му намигна. Може би ако с Шанън не се получеше нищо, щеше забие тази висока сладурана.

Охраната на вратата бе огромен здравеняк, но също така учтив и услужлив. Погледът му го обходи бързо и ефективно. Броди го хареса на мига. Мъжът може да бе облечен богато и изискано, но си личеше, че е защитник. Пъхвайки билета от валето в джоба си, той измъкна портфейла си, изваждайки черната картичка с изписани в сребристо букви. Деймън му бе дал поканата заедно с якето назаем.

— Добре дошли в клуб „Сибарит“, лейтенант Есекс. — Мъжът огледа картичката, преди да му я върне и да отвори една от тъмно черешовите врати в готически стил. Дърворезбата щеше да го изненада, ако Док предварително не го бе предупредил за стила на клуба. Дърворезбата представляваше детайлно изобразени мъже и жени, заети с орален секс. Щом едната врата се отвори, двойките бяха разделени.

По дяволите! Броди се загледа за миг в картините. Балансираната сексуалност едновременно го развълнува и отблъсна. Сексът трябваше да бъде горещ, потен, примитивен, а не подобна публична изява. Поклащайки глава, той прокара ръка през косата си. Чувстваше се някак странно без подкреплението си.

Отпуска. Напомнянето не успя да го накара да отпусне рамене или да успокои очакването, пулсиращо в стомаха му. Влизайки навътре, той слезе по покритото с килим стълбище към тъмното лоби, в което се разиграваше странно шоу с три жени, облечени в рокли с пайети, заставащи в невъзможни пози, докато въздухът сякаш пулсираше от музика, подобна на блус с лек рокендрол ефект.

Всяка маса бе слабо осветена от хартиени фенери, които хвърляха дълги сенки към танцьорките. Жените се навеждаха, въртяха и извиваха бедра в перфектен синхрон. Когато кракът му стъпи на последното стъпало, трите жени замръзнаха, светлините изчезнаха и прожектора се насочи към дългокрака червенокоса жена, която излезе иззад завесата. Ако Джесика Рабит бе истинска жена, тя щеше да изглежда точно така, както жената, която вдигна микрофона към устните си, приветствайки публиката си с нисък дрезгав глас като на италианката Катлийн Търнър.

Беше по-секси и от вратите на клуба.

Гласът на жената пееше на чужд език, изричайки забранени удоволствия. Келнери в черни униформи се плъзгаха около масите, поднасяйки питиета и храна, без да прекъсват магията, разливаща се от сцената. Той не мислеше, че жената наистина е италианка, но това не пречеше на емоцията, която създаваше.

Пленен, Броди гледаше как тя излива емоция от музика на сцената. Сърцето му трепна, прескачайки един удар. Всичко в стаята замлъкна — от шепота на клиентите по масите до движенията на персонала. Когато един мъж излезе напред да срещне жената, тя се обърна и хвана ръката му. Той поде заедно с нея песента и тя се трансформира от нещо провокативно в нещо, което можеше да стисне сърцето на човек.

Леко движение зад него улови погледа му. До него застана великолепна жена, а късите й черни къдрици бяха внимателно подредени около порцелановото й лице.

— Пеят за сбогуването — промърмори тя, гласът й бе почти прекалено тих, за да я чуе над извисяващите се гласове на дуото на сцената, като любовници, танцувайки по нотите на мъжки баритон и женски дрезгав глас.

— Не говоря езика. — Той последва примера й, откъсвайки се от магията на двамата изпълнители. Някъде отзад на сцената се раздвижиха танцьори, но те бяха толкова незабележими, че той се съмняваше публиката дори да ги е забелязала.

— „Когато съм сам, мечтая за хоризонта и думите ми бягат. Няма светлина в стая, в която няма слънце.“ — Гласът на жената бе нежен, докато превеждаше песента. — „И няма слънце, ако не си до мен. През всеки прозорец протягам сърцето си, сърцето, което ти спечели. В мен ти изливаш светлина и тази светлина ще можеш да откриеш встрани от пътя.“

Странно, но сълзи напълниха очите му, докато бе потънал в гласа на прекрасната сирена. Откъсвайки погледа си от изпълнителите, той наклони глава. Капчици сълзи покриваха невъзможно дългите мигли на жената, но тя гледаше изпълнителите, а ръката й си играеше с монета, висяща на верижка около шията й.

— Тя му казва, че е време да се сбогуват: „Места, които никога не съм виждала и изживявала, сега ще посетя. Ще плувам с теб на кораб в море, море, за чието съществуване никой не подозира. Време е да ти кажа сбогом.“

Музиката стана по-силна, когато гласът на жената до него заглъхна. Лицето й на сирена бе изпълнено с емоции, а пръстите, стискащи монетата, бяха побелели.

На сцената гласът на мъжа отново се извиси, нежен рев, обещаващ буря над вълните.

— Той й казва, че когато е далеч от него, мечтае за хоризонта и стои онемял. Знае, че тя ще е с него, че винаги ще бъде до него. Тя е неговата луна, слънцето, и без значение къде ще отиде, тя винаги ще е с него, винаги и завинаги.

Броди долови лекият шепот на сълзите в думите й. Той също преглътна своите емоции. Беше ставал свидетел на прекалено много сбогувания през последното десетилетие, съпрузи, съпруги или деца, пожелавайки безопасно завръщане на пехотинците им, които заминават на мисия. Никога не бе завиждал за тези сбогувания, за болезнения копнеж, за прошепнатите обещания, тихия ужас или смелите лица. Никога не му бяха липсвали писмата, носещи думи на любов и нужда, или замазаните обаждания по скайп с поглед на любимите лица от дома.

Досега.

Сирената спря и музиката се усили до кресчендо, когато мъжкия баритон отново запя.

— Той й казва, че е време да се сбогуват. — Тя едва успя да преглътне емоцията при последните думи. — Места, на които никога не е бил и на които не е ходил с нея, сега също ще ги посети и ще я носи със себе си през моретата, морета, които повече не съществуват. — Една сълза се плъзна по бузата й и заблестя на изкуствената светлина като осветена от утринното слънце.

— Те си обещават, че ще съберат отново, че ще бъдат заедно в моретата, и макар да мислят, че са разделени, разстоянието помежду им няма да съществува в морето. Тя ще бъде с него и той ще бъде с нея завинаги. — Последните й думи заглъхнаха и песента свърши, оставяйки само обещанията и копнежа им да висят във въздуха. За миг настана тишина, преди да избухнат бурни аплодисменти.

Броди също аплодира. Компаньонката му също изръкопляска, спирайки само за миг да попие сълзите си. Тя му се усмихна, когато осветлението стана по-ярко, разведрявайки атмосферата.

— Благодаря — каза той искрено.

— Няма защо.

Той я погледна — вирнатото носле, високите скули и топлите кехлибарени очи с цвят на нещо средно между жълтото и златистото, което бе невероятно за определяне. Бе слаба, висока и крехка по начин, нашепващ за деликатност. Но очите й бяха топли, силни и почти толкова запленяващи, колкото песента, която му бе превела. А още по-невероятно бе странният копнеж, който извиваше леко ъгълчетата на устните й.

— Броди Есекс, мадам. — Той си припомни маниерите и протегна ръка към нея. Очите й се разшириха за миг, сякаш разпознавайки, и леката й усмивка стана по-голяма.

— Шанън Фабри. — Ръката му почти изцяло обгърна нейната. Ледените й пръсти бяха в противоречие с огъня в очите й, когато ги обгърна с ръката си, приемайки запознанството, и му се прииска да ги стопли поне за миг.

„Шанън? Срещата ми?“

— Приятно ми е да се запознаем — измъкна той думите от прашасалите си социални умения. — Наистина ми е адски приятно да се запознаем.

„О! По дяволите, да.“