Айн Ранд
Ние, живите (8)

VII

Александър Дмитриевич държеше спестяванията си, зашити във фланелата. Беше си създал навик да вдига ръка до сърцето си, сякаш стомаха го боли. Така опипваше банкнотите и се чувстваше сигурен. Когато му трябваха пари, разрязваше дебелата тъкан, зашита с бял конец и въздишаше, защото банкнотите намаляваха. На шестнадесети ноември той разряза кесийката за последен път.

Трябваше да плати специалния данък за частните търговци, предназначен за подпомагане на гладуващите в Поволжието. В резултат беше принуден да затвори малкия магазин за текстил, намиращ се в пекарната. Провали се още едно частно предприятие.

Това не изненада Александър Дмитриевич. Частните магазини никнеха по ъглите, свежи и пълни с надежда, като гъби след дъжд. Някои частници успяваха. Той ги беше виждал — мъже във великолепни кожени палта, с бели, отпуснати бузи, подобни на масло за закуска. Очите им го караха да вдига нервно ръката си към снопчето над сърцето му. Тези хора бяха в първите редове на театрите, купуваха от сладкарниците кръгли, бели кутии с торти на цената на многомесечната издръжка за обикновено семейство. Те наемаха таксита и плащаха за това. Дръзките улични деца ги наричаха „непмани“, карикатурите им украсяваха страниците на червените вестници, където ги заклеймяваха презрително като хиените на НЕП. Но кожените им палта се возеха в автомобилите, с които летяха червените величия из Петроград. Александър Дмитриевич равнодушно се питаше какви ли са тайните им. Ужасната дума „спекулант“ обаче го караше да трепери — той нямаше талант на изнудвач.

Остави празните кутии в пекарната, но отнесе вкъщи избелелия надпис от памук. Сгъна го внимателно и го сложи в чекмеджето, където пазеше старите бланки с гравираното име на текстилни фабрики „Аргунови“.

— Няма да работя за съветската власт, дори и ако всички гладуваме — заяви той.

Галина Петровна проплака, че нещо трябва да се направи. Един ден пристигна неочаквана помощ в лицето на бившия счетоводител на фабриката на Аргунови. Той носеше очила и войнишко палто, без да се интересува, че бузите му са небръснати. Закърши съчувствено ръце — знаеше как да изрази уважението си към вишестоящите при всякакви обстоятелства:

— О, Александър Дмитриевич, това не е живот за вас, колко, колко жалко… но ако се обединим… само малко да инвестирате, аз ще свърша цялата работа…

Двамата направиха съдружие — Александър Дмитриевич се задължи да произвежда сапун, небръснатият счетоводител се нае да го продава на отличната си сергия в Александровския пазар.

— Как ще стане ли? — ентусиазирано възкликна той. — Просто като фасул. Ще ви доставя най-добрата рецепта за производство на сапун. Сапунът сега е много ценен, толкова е дефицитен, хората ще го изтръгнат от ръцете ви. Знам къде да намерим развалена свинска мас, не става за ядене, но е добра за сапун.

Александър Дмитриевич изхарчи последните си пари за развалена свинска мас, която стопи върху кухненската печка в големия меден леген, използван за пране от семейството. Наведен, примигващ над врящата пара, с вдигнати ръкави, той разбърка течността с дървена лъжица. Вратата на кухнята беше отворена, защото това бе единствената печка в апартамента. Стаята се изпълни до тавана със струйки пара и горчива, тежка миризма на заводски склад. Галина Петровна наряза развалената свинска мас на кухненската маса с деликатно вдигнато кутре, като шумно прочистваше гърлото си.

Лидия продължаваше да свири на пианото си. Тя гордо изтъкваше две постижения — чудесната си коса, която разресваше всеки ден по половин час, и пианото, на което всеки ден свиреше по три часа. Галина Петровна поиска да слуша Шопен, Лидия изпълни желанието й. Печалната музика, нежна като розови листа, стелещи се в мрака на стар парк, тихо премина през мъглата от сапунена пара. Галина Петровна не разбра защо сълзи покапаха върху ножа на ръката й, и реши, че причината е свинската мас, която дразнеше очите й.

До масата седи Кира с учебник, без да обръща внимание на миризмата на сапун, която боде гърлото й с малки, остри игли. Трябва да научи и запомни текста в учебника за моста, който един ден ще построи. Но не може да се съсредоточи. Поглежда дланта на дясната си ръка, бавно и крадешком докосва с нея бузата си, от слепоочието до брадичката. Това е отстъпление пред всичко, което винаги е отхвърляла. Тя се изчервява, но другите не виждат това през воала от пара.

Сапунът беше произведен в меки, влажни, мръснокафяви квадрати. Александър Дмитриевич изрови помътняло медно копче от яхтеното си сако и отпечата котва в ъгъла на всеки квадрат.

— Добра идея, запазена марка! — зарадва се небръснатият счетоводител. — Ще наречем сапуна „Морски сапун Аргунови“. Това е добро, революционно име.

Половин килограм сапун струваше повече на Александър Дмитриевич, отколкото бе цената му на пазара.

— Няма значение — рече съдружникът му. — Така е по-добре, купувачите повече ще ценят стоката ни, защото ще плащат повече. Това е качествен сапун, не е като боклука на Жуков.

Той преметна поднос с връзки през рамо, подреди внимателно кафявите квадрати и замина, като си подсвиркваше, за Александровския пазар.

* * *

В залата на Института Кира видя другарката Соня, която държеше реч на петима първокурсници. Както обикновено, тя бе обкръжена от нови студенти и говореше, размахвайки късите си ръце, като защитни криле:

— … другарят Серов е най-добрият боец в редиците на пролетарските студенти. Революционните постижения на другаря Серов се ненадминати, той е героят от Мелитопол…

Луничаво момче с килната войнишка шапка, което бързаше към коридора, спря рязко и излая към другарката Соня:

— Героят от Мелитопол? Чувала ли си някога за Андрей Таганов?

Изплю слънчогледова семка право в копчето на коженото яке на другарката Соня и отмина небрежно. Соня не отговори, а Кира забеляза неприятната гримаса на лицето й.

Когато Соня остана сама, което бе рядко явление, Кира я запита:

— Какъв човек е другарят Таганов?

Соня се почеса по тила и отговори, без да се усмихва:

— Предполагам, че е съвършен революционер. Доста хора го определят по този начин. Но той не е моят идеал за добър пролетарий, защото е затворен и страни от колектива. Ако имаш някакви желания за леглото му, забрави ги, другарко Аргунова. Той е нещо като светец, спи с червеното знаме, повярвай ми, знам какво говоря.

Тя се изсмя при изражението на Кира и като се отдалечаваше тромаво, подхвърли през рамо:

— Хайде, нищо няма да ти стане от малко груб пролетарски речник.

* * *

Андрей Таганов отново влезе на лекция за първокурсници в препълнената аудитория. Откри с очи Кира в тълпата, с лакти си проправи път до нея и прошепна:

— Имам билети за утре вечер. Театър „Михайловски“, за „Риголето“.

— О, Андрей!

— Да ти се обадя ли?

— Аз съм стая 14, 4-ти етаж, задното стълбище.

— Ще дойда в седем и половина.

— Мога ли да ти благодаря?

— Не.

— Седни, ще ти направя място.

— Не мога, трябва да бързам, имам лекция.

Внимателно, безшумно той си проби път до изхода, където се обърна, за да я погледне. Тя се усмихваше.

* * *

Кира даде ултиматум на майка си:

— Майко, трябва ми рокля. Утре отивам на опера.

— На опера! — Галина Петровна изпусна лука, който белеше, Лидия изпусна бродерията си.

— Кой е той? — пое дълбоко дъх Лидия.

— Едно момче от Института.

— Добре ли изглежда?

— Да, може да се каже.

— Как се казва? — запита Галина Петровна.

— Андрей Таганов.

— Таганов? Никога не съм чувала това име. От добро семейство ли е?

Кира се засмя и сви рамене, без да отговори.

Намериха необходимото на дъното на раклата — стара рокля на Галина Петровна от мека, тъмносива коприна. След три проби и консултации между Галина Петровна и Лидия, след като осемнадесет часа два чифта рамене и две ръце, наведени над масления фитил, трескаво шиха с две игли, за Кира беше създадена семпла рокля с къси ръкави и обикновена яка, защото не достигна плат за ръб. Преди вечеря Кира съобщи:

— Внимавайте, когато пристигне — той е комунист.

— Кому… — възкликна Галина Петровна и солницата падна в купата с просо.

— Кира, как е възможно да се сприятелиш с комунист! — задави се Лидия. — И то след като постоянно повтаряш колко ги мразиш!

— Харесвам го.

— Кира, това е ужасно! Ти се отричаш от социалния си произход, след като водиш комунист вкъщи! Аз лично няма да говоря с него.

Без да протестира, Галина Петровна само въздъхна горчиво:

— Кира, ти винаги правиш лошото още по-лошо.

За вечеря имаше отново просо, което бе вкиснато. Всички го забелязаха, но никой не се обади, за да не развали апетита на другите. Трябваше да го изядат, защото нямаше друго. Вечерята премина в мълчание.

Когато звънецът иззвъня, Лидия, пълна с любопитство, изтича до вратата, въпреки убежденията си.

— Извинете, търся Кира — каза Андрей и свали шапката си.

— Да, разбира се — отговори ледено Лидия.

Кира представи госта на семейството си. Александър Дмитриевич поздрави с „Добър вечер“ и остана безмълвен, като се втренчи неспокойно в Андрей. Лидия кимна и се извърна настрани. Но Галина Петровна се усмихна широко:

— Другарю Таганов, много се радвам, че дъщеря ми ще иде на истинска пролетарска опера в една от нашите, големи, червени зали!

Очите на Кира и Андрей се срещнаха над масления фитил. Тя му беше благодарна за спокойното, достойно кимване, с което посрещна тази забележка.

Два дни седмично представленията в държавните академични опери са за профсъюзите. На публиката не се продават билети, а се разпространяват на половин цена за професионалните съюзи. Затова във фоайето на театър „Михайловски“, сред спретнатите нови костюми и военни униформи тежко се влачат филцови ботуши и напукани ръце плахо свалят кожени шапки над широки, космати уши. Някои са стеснителни и несмели, други предизвикателно се разхождат край внушителния разкош на операта и люпят семки. Съпруги на профсъюзни началници с фризирани прически и блестящи маникюри оглеждат гордо публиката, изпънати в лачени пантофки и нови рокли последна мода. Бляскави лимузини задъхано и тежко спират до ярко осветения вход, изхвърлят масивни кожени палта, които бързат по тротоара. Ръце в ръкавици се протягат и хвърлят монети на парцаливите продавачи на оперни програми. Продавачите, замръзнали, сиви сенки, угоднически тичат между профсъюзната публика, по-богата, дръзка и добре хранена от обикновените посетители, които си плащат билетите.

Оперната зала мирише на старо кадифе, на мрамор и молци. Четири балкона се издигат високо към огромен полилей от кристални вериги, който хвърля малки цветни дъги на далечния таван. Пет години на революция не са докоснали тържественото величие на операта, с едно изключение — имперският орел е свален от голямата централна ложа, принадлежала на императорското семейство.

Кира си припомня дългите копринени шлейфове, голите бели рамене и диамантите, които светят като кристалите на полилея и плуват по оранжевите килими върху широките пътеки. Сега диамантите са малко, роклите са тъмни, строги, с високи яки и дълги ръкави. Стройна и изправена в роклята си от мека сива коприна, тя крачи под ръка с млад, висок мъж с кожено яке. Оглежда спокойно публиката, сякаш я познава от много години.

Завесата се вдига и музиката изпълва черната, дълга зала, с нарастващ задъхан грохот, който разпъва стените. В гърлото на Кира засяда буца, тя отваря уста, за да поеме дъх. Извън залата са фитилите в ленено масло, хората, чакащи на опашка за трамвай, червените знамена и диктатурата на пролетариата. На сцената, край мраморните колони на италиански дворец, жени размахват нежно и грациозно ръце, като тръстика, във вълните на музиката. Дълги кадифени шлейфове шумят под ослепителните лъчи и младият, безгрижен херцог на Мантуа, пиян от музика, светлина и младост, пее предизвикателно и със смях към сиви, изкривени лица в мрака. Лица, които ще забравят за миг часа, деня и века, в които живеят.

В залата Кира погледна Андрей — той не гледаше към сцената. Гледаше нея.

В почивката, във фоайето, те се срещнаха с другарката Соня под ръка с другаря Павел Серов. Серов е в безупречен костюм, Соня е в смачкана, копринена рокля, скъсана под дясната мишница. Тя се засмя сърдечно и тупна Кира по рамото:

— Стана пролетарка, така ли? Или другарят Таганов е станал буржоа?

— Соня, това е много неучтиво — възрази Серов и бледите му устни се разтегнаха в широка усмивка. — Поздравявам другарката Аргунова за разумния избор.

— Откъде знаете името ми? Не се познаваме.

— Знаем много, другарко Аргунова — приятно отговори Серов. — Много знаем.

Другарката Соня се усмихна и като ловко направляваше Серов за ръката, изчезна с него в тълпата.

На път за вкъщи Кира запита Андрей:

— Хареса ли ти операта?

— Не особено.

— Андрей, не разбираш ли, че пропускаш нещо?

— Не, Кира, тези неща са доста глупави и безсмислени.

— Можеш ли да харесаш нещо, което е красиво, макар и безсмислено?

— Не. Но едно нещо много ми хареса.

— Музиката?

— Не, ти. Начинът, по който я слушаше.

По-късно, на дюшека в ъгъла, Кира си помисли със съжаление, че той не бе казал нищо за новата й рокля.

 

 

Тя бе седнала до прозореца в аудиторията, с ръка, подпряна на челото, и лакът на наклоненото бюро. Главата я болеше. Виждаше отражението на самотната, жълта крушка в прозореца, и собственото си изпито лице с разрошена коса, паднала над очите. Лицето и крушката — различни сенки, плуваха сред мразовития залез отвъд прозореца. Залез, зловещ и леден, като мъртвец.

През краката й минаха студени тръпки от течението в залата. Яката на роклята й беше прекалено стегната, лекцията — прекалено дълга. А беше само втори декември. Оставаха още толкова много дни и лекции. Пръстите й тихо удряха прозореца и всеки удар бе направен от две срички, които се повтаряха безкрайно и упорито, против волята й. Име от три букви отекваше в слепоочията й, име, което тя не искаше да чуе, но го слушаше безспир, като че ли нещо в нея викаше за помощ.

Кира не забеляза, че лекцията свърши. В следващия миг тя крачеше навън по дългия, тъмен коридор към белия тротоар. Стъпи в снега и се загърна в палтото си срещу пронизващия вятър. Един глас тихо се появи от мрака:

— Добър вечер, Кира.

Тя позна гласа. Краката й замряха, сетне дъхът й, сърцето й.

В сумрачния ъгъл до вратата Леон се беше облегнал на стената и я гледаше.

— Лео… как… как… можа?

— Трябваше да те видя.

Неусмихващото се лице бе бледо, мрачно. Те дочуха бързи стъпки. Павел Серов изтича край тях. Спря изведнъж, загледа се в тъмнината, хвърли мигновен поглед към Кира. Сви рамене и се отдалечи по улицата. Обърна се още веднъж, за да ги погледне.

— Да се махаме от тук — прошепна тя.

Лео махна на шейна, помогна й да се качи и зави коленете им с тежкото одеяло. Шейната рязко потегли.

— Лео… какво правиш?

— Нямаше друг начин да те намеря.

— И ти…

— Чаках три часа на входа. Почти загубих надежда.

— Но не беше ли…

— Опасно. Да, много.

— И ти дойде отново от провинцията?

— Да.

— Какво искаш да ми кажеш?

— Нищо. Исках да те видя.

На кея при Адмиралтейството шейната спря и двамата слязоха до парапета. Нева беше замръзнала. Между високите й брегове се беше проснала широка, дебела бяла пътека. Човешки крака бяха утъпкали дълга, пуста диря в снега.

Спускат се по стръмния, замръзнал бряг до леда долу и вървят мълчаливо, обзети от внезапна самота в бялата пустош. Реката дълбоко се врязва в сърцето на града и се слива с тишината на снега и небето. В далечината комини — малки, черни клечки за кибрит — немощно поздравяват с кафяв, топящ се пушек залеза, падащ в мъгла от мраз и дим. После хоризонтът се превръща в червена рана, сурова и лъскава, като жива плът. Раната се затваря и кръвта потича бавно и високо в небесата, сред неясен, тъмнооранжев обков, трептящ в жълто и пурпурно и се предава в мек, но неустоим син саван. Малките далечни къщи са с изрязани кафяви, счупени прозорци. В някои прозорци се събира огън от залеза, в други слабо проблясват тънки, стоманени светлинни, ледени и синкави, като снега. В златното острие на Адмиралтейството над черния град за миг се задържа упорит слънчев лъч от вече изчезналото слънце.

— Днес мислих за теб — промълви Кира.

— Така ли?

Пръстите му стиснаха до болка ръката й. Той се надвеси над нея с големи, заплашителни, дръзки очи. Очи, които разбираха всичко, нежни и изкусни.

— Да — отвърна тихо тя.

Бяха сами в средата на реката. Над тях на моста прогърмя трамвай и разтърси стоманените колони до основите им във водата. Със сурово лице той изрече:

— И аз мислих за теб, но против волята си. Дълго се борих с това.

Тя остана неподвижна, напрегната, изправена.

— Искам да ти кажа нещо — лицето му бе близко до нейното.

Без да мисли, безволево, с нечий друг глас, който й заповядва, тя се чу да казва:

— Да?

Целувката му бе като рана. Ръцете й се сключиха около плашещото чудо, наречено мъжко тяло. Тя го чу да шепне толкова близо, сякаш устните й го чуха първи:

— Кира, обичам те…

И тогава чужда воля отвори устата й и тя започна да повтаря безспирно, гладно, безумно:

— Лео, обичам те, обичам те, обичам те…

Наблизо се появи минувач. Искра от цигара проблесна в тъмнината. Леон взе ръката й и я поведе към моста по опасното пространство от дълбок неотъпкан сняг.

Те застанаха в тъмата на стоманените сводове. През черния прилив горе видяха как червеното небе бавно умира.

Тя не разбираше думите му, защото устните му бяха притиснати в нейните, не знаеше, че яката на палтото й е разкопчана, защото ръката му бе на гърдите й.

На моста над тях премина трамвай, стоманените колони се разтърсиха с глух грохот и дълго след това слабо проплакваха.

— Ще дойда утре — бяха първите думи, които стигнаха до съзнанието й.

Тя намери сила, изтръпна и рече:

— Не, недей, много е опасно. Страхувам се, че те видяха днес. В Института има шпиони. Изчакай една седмица.

— Толкова дълго?

— Да.

— Тук?

— Не, на нашето място. Вечерта, в девет.

— Трудно ще ми бъде да чакам.

— Лео, Лео…

— Какво?

— Нищо. Обичам да слушам името ти.

Тази нощ, на дюшека в ъгъла на стаята, тя дълго лежа неподвижна и гледаше как синият квадрат на прозореца се превръща в розов.