Айн Ранд
Ние, живите (21)

V

Продавачът обърса носа си с ръка и зави половин килограм масло в парче вестник. Маслото отряза от влажна, жълта пита, която държеше върху буре до щанда пред него. Избърса ножа в престилката си, която някога е била бяла. Очите му бяха бледи, воднисти, устните — вдлъбнатина в разлятото лице. Дългата му брадичка трудно се въртеше над щанда, твърде висок за съсухреното тяло в избелял син пуловер. Той подсмъркна, откри два счупени, черни зъба и се ухили на хубавата клиентка със синя шапка, поръбена с черешки.

— Гражданко, тук е най-доброто масло в града.

На щанда беше струпана пирамида от широки, прашно черни и сиво-бели самуни хляб. Над щанда висеше голяма връзка със салами, гевреци и сушени гъби. Рояци мухи обикаляха около мазния меден кантар и пълзяха по единствения прашен, тесен прозорец. Над прозореца беше закована табела, окъпана от първия септемврийски дъжд, с надпис: ЛЕВ КОВАЛЕНСКИ. ХРАНИТЕЛНИ ПРОДУКТИ.

Клиентката хвърли няколко сребърни монети на щанда и взе пакета си. Извърна се към вратата и спря неволно за кратък, изумен миг, с очи в младия мъж, който влезе в магазина. Тя не знаеше, че той е собственикът, но веднага разбра, че трудно ще види такъв мъж из улиците на Петроград. Лео беше облечен с ново, вносно палто и колан, стегнат върху стройния му кръст. На главата му имаше сива вносна шапка, накривена над арогантния профил. В ъгъла на устата два дълги прави пръста в тесни, блестящи кожени ръкавици държаха цигара. Той пристъпи към щанда, бързо, уверено, като животно със скъпа кожа, с несъзнателното изящество на човек или чуждестранен модел, роден да носи такива дрехи.

Момичето го изгледа прямо, предизвикателно, очите й омекнаха. Той отговори с подканващ поглед, примесен с присмех и подигравка, почти обещание. После се обърна към продавача. Тя бавно отвори вратата и излезе.

Продавачът се поклони ниско и брадичката му докосна щанда:

— Добър ден, добър ден, Лев Сергеевич.

Лео изтръска цигарата си в празна консервна кутия и запита:

— Има ли пари в касата?

— Да, господине, не се оплаквам, оборотът беше добър днес…

— Дай ми парите.

Сгърчените пръсти на човека се плъзнаха несигурно по брадичката и той измънка:

— Но Карп Карпович последния път спомена, че вие…

— Казах, дай ми парите.

— Да, господине.

Лео небрежно натъпка банкнотите в портфейла си и рече тихо:

— Снощи пристигна ли онази пратка?

Продавачът кимна и намигна доверително със съучастническа усмивка.

— Затваряй си устата и бъди внимателен.

— Разбира се, аз съм сърцето и душата на дискретността, както казват в обществото. Карп Карпович знае, че може да се довери на стар слуга, който е работил за него от…

— Сложи няколко мухоловки в магазина.

— Да, господине…

— Днес повече няма да идвам. Затвори магазина в обичайното време.

— Да, господине. Приятен ден.

Лео излезе, без да отговори. На улицата го очакваше момичето със синя шапка, поръбена с черешки. На устните й трептеше нерешителна усмивка, пълна с надежда. Той се поколеба за миг, отвърна на усмивката й и отмина. Усмивката му предизвика вълна от червенина по бузите и носа под синята шапка. Тя остана неподвижна и видя, че той се качи в такси и отпътува.

Лео слезе при Александровския пазар. Бързо закрачи между стоките, изложени на тротоарите, без да обръща внимание на нетърпеливите, молещи очи на продавачите. Спря при малка сергия с порцеланови вази, мраморни часовници, бронзови свещници — безценна плячка, доставена от някой дворец в прашния полумрак на пазара.

— Искам да купя сватбен подарък — обърна се той към продавача, който се поклони почтително.

— Подарък за съпругата ви?

— Със сигурност не. За един познат.

Погледна равнодушно, с пренебрежение деликатните, напускани съкровища, които би трябвало да почиват в музейна витрина на кадифени възглавнички. Заповяда:

— Искам нещо добро.

— Да, разбира се, нещо прекрасно за любим приятел.

— Не, трябва ми подарък за човек, когото мразя.

Посочи порцеланова ваза в синьо и златно в ъгъла на сергията.

— Това какво е?

— Това е оригинален севърски порцелан — продавачът посегна внимателно към вазата и бавно я сложи пред себе си.

Цената й го накара да се поколебае да я предложи дори на купувач с вносно палто. Почисти паяжините и я обърна с дъното нагоре, за да покаже изящния надпис:

— Това е истинска кралска вещ, господине.

— Купувам я.

Продавачът преглътна и ръцете му мачкаха връзката, докато гледаше ръцете в ръкавици да отварят портфейл с пачка банкноти. Купувачът дори не беше попитал за цената.

* * *

— Другари, в дните на мирното изграждане на нашата държава работниците на пролетарската култура са ударният авангард на революцията. Образованието на работническо-селските маси е огромна задача на нашите червени делници. Ние, екскурзоводите, сме част от великата мирна образователна армия, въоръжени с практическата методология на историческия материализъм, вникнали в духа на съветската действителност, посветени на…

Кира седеше на деветия ред върху стол, който можеше всеки момент да се разпадне под нея. Събранието на екскурзоводите приключваше, около нея много глави клюмаха уморено, а очите поглеждаха с тайна надежда към големия часовник на стената над главата на оратора. Кира обаче се опитваше да слуша, очите й бяха вперени в устата на говорещия, за да хванат всяка дума; тя би искала те да са по-ясни. Но думите не можеха да заглушат умолително-властният глас, който бе чула по телефона в мрака на спалнята: „Кира, какви са тези твои ангажименти, защо толкова рядко се виждаме? Вчера каза, че си била при Ирина, но това не е вярно“.

Докога можеше да го удържи? Не беше се срещала с Андрей от три седмици.

Столовете край нея изтракаха: събранието свърши. Тя изтича по стълбите, като размени няколко изречения с колега: „… Да, чудесна реч, несъмнено нашият първостепенен културен дълг към пролетариата е…“ Лесно беше да изрича това, след като вече бе заявила на Лео със смях право в очите: „Защо ми задаваш глупави въпроси? Не ми ли вярваш?“ И беше притиснала ръката си към гърдите, за да скрие следите от устните на Андрей.

Бързо закрачи към къщи. В стаята на Мариша видя два големи куфара и панери, наоколо зееха празни чекмеджета, върху куфарите се търкаляха плакати, откъснати от стените. Мариша не беше вкъщи. В стаята на Кира слугинята се въртеше между съскащия примус и прозореца, където беше палтото й.

— Лео не се е върнал, нали?

— Не, госпожо.

Палтото на Кира беше старо, оръфано, с кръпки на лактите, роклята й — покрита с мазни петна и конци, висящи от окъсаните ръбове. С бързо движение тя свали роклята си, запрати я към слугинята и разтърси разрошената си глава. Хвърли се на леглото, изрита старите обувки с износени подметки, разкъса отвратителните памучни чорапи. Слугинята коленичи до леглото, облече стройните й крака с фини копринени чорапи, сложи на стъпалата изящни обувки с високи токове. После й помогна да влезе в стегната, тъмна вълнена рокля. Накрая слугинята прибра старото палто и обувки в гардероба, където имаше четири нови палта и шест чифта нови обувки.

За да не изгуби работата си, която я защитаваше като служител на съветската власт, Кира ходеше в музея със старите дрехи и обувки.

Екстравагантен букет от бели лилии, подарък от Лео, беше поставен на масата. Белите листчета бяха покрити със сажди от примуса, на който слугинята приготвяше храната им. Кира имаше слугиня, която работеше по пет часа на ден, но не и кухня.

Лео пристигна с вазата от севърски порцелан, завита във вестник и запита:

— Вечерята още ли не е готова? Колко пъти да ти казвам, че не искам това нещо да дими, когато се прибирам вкъщи?

— Вечерята е готова, господине — засуети се уплашено младата слугиня с покорно, кръгло лице.

— Купи ли подарък? — обади се Кира.

— Ето го. Не го развивай, чуплив е. Да вечеряме, защото ще закъснеем.

След вечерята момичето изми съдовете и си отиде. Кира седна пред огледалото и грижливо очерта устните си с истинско френско червило.

— С тази рокля ли ще дойдеш?

— Да, защо?

— Няма да идваш с нея. Сложи роклята си от черно кадифе.

— Не искам да се старая толкова, не и за сватбата на Виктор. Отивам само заради чичо ми.

— Тъй като ще идем така или иначе, искам да изглеждаш възможно най-добре.

— Лео, разумно ли е? На сватбата ще има много комунисти. Защо да им показваме, че имаме пари?

— А защо не? Разбира се, че имаме пари, нека да го разберат. Нямам намерение да се правя на боклук заради боклуци.

— Добре, както искаш.

Той я погледна преценяващо, когато застана пред него — строга като монахиня и с вид на маркиза от преди два века. Ръцете й изглеждаха бели и нежни на черното, гальовно кадифе. Той се усмихна одобрително, взе ръката й и я целуна по дланта, сякаш беше на дворцов прием, а тя — куртизанка.

— Лео, какъв подарък им купи?

— Ваза, нищо особено, виж я ако искаш.

Тя разви вестника и ахна:

— Но това струва цяло състояние!

— Разбира се, вазата е от севърски порцелан.

— Лео, не можем да им я дадем. Ще разберат, че имаме много пари, наистина е опасно.

— Глупости.

— Лео, играеш си с огъня. Защо да им носим такъв подарък, нали комунистите ще го видят?

— Точно заради това ще им подарим тази ваза.

— Но те знаят, че обикновен търговец не може да си позволи такъв предмет.

— Спри да говориш глупости!

— Размени вазата за нещо друго.

— Не.

— Тогава аз няма да дойда на сватбата.

— Кира…

— Лео, моля те!

— О, добре…

Той грабна вазата и я запрати на пода. Тя избухна в блестящи късчета. Кира остана с отворена уста, той се засмя:

— Хайде, ела, ще им купим нов подарък.

С очи в парчетата, тя изрече глухо:

— Толкова пари…

— Ще забравиш ли някога тази дума? Не можем ли да живеем, без да мислим за пари през целия си живот?

— Ти ми обеща да пестим, имаме нужда от това. Не знаем какво ще се случи в бъдещето.

— Стига! Имаме много време, за да пестим.

— Не разбираш ли какво означават стотиците рубли, захвърлени на пода? Забрави ли, че залагаш живота си за всяка рубла?

— Разбира се, че не съм забравил, точно това никога не забравям. Но откъде да знам, че имам бъдеще? Тогава защо да пестя? Може би е излишно. Достатъчно треперих над парите досега. Затова искам да ги пилея, докато мога.

— Добре, да вървим, ще закъснеем.

— Моля те, не се мръщи. Прекалено си красива, за да се мръщиш.

 

 

Партийците се обръщат с неловкост, несигурност и безпомощна учтивост към приятелите от буржоазното минало на Виктор. Повечето не са убедителни в шумните пожелания за щастие при вида на мълчаливата, прегърбена фигура на Василий Иванович с неизречен, отчаян въпрос в очите и Ирина в най-хубавата си, но закърпена рокля, която рязко ръкомаха и говори с пронизителен, неестествено радостен глас.

В твърдите кичури коса на малката Ася има розова панделка, която се свлича към носа й. Понякога тя прихва в смях и хапе кокалчетата на пръстите си с очи в гостите. Момичето гледа Мариша втренчено, с нахално любопитство. Разглежда с интерес сватбените подаръци на масата, странно съчетание от предмети — бронзов часовник, китайски пепелник във формата на череп, нов примус, пълен сборник от томовете на Ленин в червени обложки. Ирина следи внимателно сестра си и не й позволява да нападне бюфета и чиниите с пасти.

Галина Петровна упорито преследва Виктор, тупа го по рамото и повтаря; „Толкова съм щастлива, момчето ми“. Той не трябва да се усмихва в отговор, защото лицевите му мускули са разпънати в постоянна, широка усмивка, разкриваща блестящи бели зъби; само кима с глава, без да променя изражението си. Виктор се спасява от Галина Петровна, тогава тя започва да тупа по рамото Василий Иванович и да повтаря: „Толкова съм щастлива, Василий, можеш да се гордееш със сина си“. Той кима безизразно, сякаш не е чул думите й.

Когато Кира влезе, първият човек, когото видя сам до прозореца, беше Андрей. Тя спря рязко на прага, очите им се срещнаха. Неговите бавно се преместиха върху мъжа до нея, който я държеше под ръка. По лицето на Лео се плъзна лека, презрителна усмивка. Кира пристъпи право към Андрей, стройна, пленителна, безкрайно уверена в красивата си черна рокля. Протегна ръка и изрече високо:

— Добър вечер, Андрей, много се радвам да те видя.

Очите му й казаха безмълвно, че е разбрал — трябва да бъде предпазлив. Той пое ръката й любезно, безучастно. Лео се приближи към тях, равнодушно се поклони на Андрей и дръзко попита:

— Значи и вие сте приятел на Виктор?

— Да, като вас.

Кира отмина, без да бърза, за да поздрави Виктор и Мариша. Тя кимна на познатите, усмихна се и заговори Ирина. Чувстваше, че очите на човека до прозореца я следват, но не се обърна към него. Разговаря с много гости, после се отправи случайно към Андрей. Лео разговаряше с Лидия в другия край на стаята.

Андрей нетърпеливо прошепна:

— Виктор често ме кани на гости, сега приех за пръв път, защото знаех, че ще дойдеш. Кира, от три седмици не сме…

— Знам, извинявай, не успях да дойда, ще ти обясня по-късно. Радвам се да те видя, но моля те, бъди внимателен.

— Не се безпокой. Каква красива рокля имаш! Нова ли е?

— О… роклята, да, подарък е от майка ми.

— Кира, винаги ли ходиш на гости с него?

— Имаш предвид Лео?

— Да.

— Надявам се, че нямаш намерение да определяш приятелите ми, с които…

— Кира! — възкликна той, изумен от ледената твърдост на гласа й и започна да се извинява. — Прости ми, знам, че нямам право да искам това от теб, но… този човек винаги ми е бил неприятен.

Тя се засмя весело, сякаш нищо не се е случило и бързо докосна пръстите му в тъмнината на прозоречната ниша. Сетне промълви:

— Всичко е наред.

Отдалечи се, обърна се към него, тръсна глава и го погледна през разрошената коса топло, с мило съучастничество. Дъхът му спря от вълнение, защото имаха обща сладка тайна, която трябваше пазят за пръв път сред външни хора.

Василий Иванович седеше сам в ъгъла, до лампата със светлочервен абажур, на чиято светлина бялата му коса изглеждаше розова. Очите му бяха в тътрещите се крака, във военните ботуши на младите комунисти и синята цигарена мъгла, стелеща се почти до тавана в меки, кръгли вълни, като прозрачна кипяща течност. Златният кръст върху черната кадифена яка на шията на Лидия бляскаво пронизваше синята мъгла.

Кира седна до него и той потупа ръката й, без да казва нищо, тъй като знаеше, че тя знае. После рече в продължение на неизказаното:

— Не бих имал нищо против, ако я обичаше, но не е така… спомням си, когато той беше малък, с големи черни очи, гледах клиентките ми, които приличаха на картини на императрици и се питах коя от тях ще бъде майка на неизвестната красавица, която един ден ще бъде моя снаха и дъщеря… познаваш ли родителите на Мариша?

Наблизо Галина Петровна нападна Лео с ентусиазирани въпроси: „… Толкова се радвам, че имаш успех, винаги съм казвала, че си брилянтен млад човек, не би трябвало да имаш никакви проблеми. Роклята на Кира е великолепна, толкова съм щастлива, че се грижиш за моето момиче…“

Виктор седна на облегалката на креслото, в което се беше настанила червенокосата Рита Екслер. Наведе се близо до нея и протегна цигарата си към нейната в устните й, за да й даде огънче. Рита, която току-що се беше развела с третия си съпруг, присви очи под дългия червен бретон и тихо, доверително го посъветва нещо. Двамата небрежно се засмяха.

Мариша се приближи плахо до тях и взе с тромава кокетност ръката на Виктор. Той рязко се освободи и каза нервно:

— Мариша, трябва да обърнем внимание на гостите си, виж другарката Соня е сама, иди при нея.

Тя покорно се подчини. Рита я проследи с очи през цигарения дим, издърпа късата си пола и кръстоса дългите си, тънки бедра.

— Наистина не мога да ви поздравя за избора — заяви другарката Соня с нетърпящ възражение глас, — истинският пролетарий се свързва в живота с представители от своята класа.

— Другарко Соня, Виктор е член на партията! — с изумление възрази Мариша.

— Винаги съм твърдяла, че правилата за партийно членство не са достатъчно стриктни.

Мариша отчаяно се залута из тълпата от гости. Никой не я поглеждаше и тя нямаше какво да им каже. Видя, че Василий Иванович е сам до бюфета и подрежда бутилките и чашите. Приближи и му се усмихна нерешително. Той я изгледа с учудване и тя, изчервена, каза твърдо и бързо, като смесваше думите:

— Знам, че не ме харесвате, Василий Иванович, но… аз много, много го обичам.

Той се извърна към нея и отговори безизразно:

— Дете, това е много хубаво.

Семейството на Мариша, строго и сурово, неловко се беше настанило в един от тъмните ъгли на трапезарията. Бащата, прегърбен посивял мъж в работническа куртка и закърпен панталон, беше опрял големите си, напукани ръце на коленете и втренчено изучаваше околните с остър, искрящ поглед. На състареното му лице, горчиво разрязано от устата, светеха тъмни, изненадващо млади очи. Съпругата му страхливо се криеше зад него, като сив силует от пясък, измит от безкрайни дъждове, бледа и безформена в роклята си от цветна басма. Малкият брат на Мариша, хилаво осемгодишно момче, се държеше за роклята на майка си и хвърляше ядосани и подозрителни погледи към Ася.

Виктор се присъедини към Павел Серов и трима мъже в кожени тужурки. Прегърна с две ръце Серов и единия от мъжете, секретар на партийната им организация. Облегна се на тях интимно, с доверие, черните му очи блеснаха. Другарката Соня, която пристъпваше към тях, го чу да шепне: „Да, аз се гордея със семейството на съпругата си и революционното им минало. Баща й, както знаете, е бил в царското време на заточение в Сибир“.

— Другарят Дунаев е много хитър човек — отбеляза сухо Соня.

На Виктор и Павел Серов тези думи не се харесаха. Серов протестира:

— Виктор е един от най-добрите ни работници.

— Казах, че другаря Дунаев е много хитър — повтори тя и добави, — не се съмнявам в класовата му вярност. Сигурна съм, че няма нищо общо с аристократичен джентълмен като гражданина Коваленски.

Павел Серов се втренчи във високата фигура на Лео, наведена над Рита Екслер и запита:

— Виктор, този човек се казва Лев Коваленски, нали?

— Да, така се казва. Той е близък приятел на една от братовчедките ми. Защо?

— Нищо, просто питам.

Лео видя, че Кира и Андрей са седнали един до друг при прозореца. Поклони се на Рита, която с отегчение сви рамене и се отправи към тях.

— Преча ли ви?

— Изобщо не пречиш — отговори Кира.

Той седна до нея, извади златната си табакера, отвори я и я протегна. Тя поклати глава, Лео поднесе табакерата към Андрей, който взе цигара. Лео се наведе през Кира, за да му даде огънче и рече:

— Като се има предвид, че социологията е любимата наука на партията ви, не мислите ли, че тази сватба е твърде интересна, другарю Таганов?

— Защо, гражданино Коваленски?

— Това е възможност да изследваме дълбоката непроменимост на човешката природа. Политическите бракове са от най-древните традиции на хората. Винаги е било целесъобразно да се бракосъчетаеш с представител на управляващата класа.

— Не забравяйте обществените класи, към които принадлежат въпросните лица.

— Глупости, те се обичат — обади се Кира.

— Любовта не е част от философията на партията на другаря Таганов, нали? — каза Лео.

— Това е въпрос, който в случая не ви интересува — заяви Андрей.

— Така ли? Точно това се опитвам да разбера.

— Този въпрос не противоречи ли на теорията ви?

— Не, мисля, че подкрепя теорията ми. Според мен членовете на партията ви често търсят обектите си на сексуално желание далеч над собствената си класа.

Лео погледна Андрей от упор, но посочи с цигарата си Мариша.

— Ако те правят това, считам, че понякога успяват — бавно отговори Андрей с очи, вперени в Кира, но посочи Виктор.

— Мариша е щастлива, защо негодуваш, Лео? — запита Кира.

— Негодувам срещу арогантното поведение на приятели… — започна той.

— Които прекрачват границите на приятелството — завърши Андрей.

— Андрей, нека да сме почтени към Мариша — каза Кира.

— Съжалявам — бързо продума той, — надявам се, че гражданинът Коваленски ме разбира правилно.

— Правилно ви разбирам.

Ирина подреди чашите и баща й ги напълни. Тя ги поднесе на гостите с неясна, примирена, безразлична усмивка, без да казва нищо, което беше необичайно за нея.

Чашите скоро се изпразниха от нетърпеливите, жадни гости. Виктор се надигна и гласовете мигновено утихнаха в тържествено мълчание:

— Скъпи приятели — поде той с топла увереност, ясно и високо, — нямам думи да опиша дълбоката си благодарност към всички вас в този велик за мен ден. Нека всички да пием за човек, близък до сърцето ми не само като роднина. Този човек е изключителен пример за нас, младите революционери, които започваме живота си в служба на пролетариата. Този човек посвети живота си на смелата борба срещу царската тирания и пожертва най-хубавите си години в студената пустош на Сибир в името на една велика цел — свободата на народа. Тъй като тази цел е най-висша за всички нас, много по-висша от стремежа ни за лично щастие, нека да вдигнем първия тост за един от първите борци за победата на работническо-селските съвети, за моя скъп тъст, Глеб Илич Лавров!

Ръцете се заудряха шумно, чашите се вдигнаха и зазвъняха, очите се обърнаха към ъгъла с изпитата, прегърбена фигура. Бащата на Мариша стана, без да бърза, с чаша в ръка. Лицето му беше мрачно, ръката му със сгърчени пръсти призова към тишина. Изрече твърдо, равно, решително:

— Слушайте, вие малки нахалници, четири години живях, затворен в Сибир и видях как хората стенат и гладуват, смачкани от ботуша на тогавашната власт. Но и сега хората стенат и гладуват, смазани от ботуш.

Само че ботушът сега е червен. Бях в Сибир, но не да се боря за днешната безумна, пияна от власт, кръвожадна червена банда, която души хората и ги лишава от свобода, както никога преди, дори и при царя! Пийте за каквото искате, докато съвестта ви напълно изчезне от празните ви глави, но не ме намесвайте, ако ще пиете за съветската власт!

В стаята настъпи мъртва тишина. Внезапно някой се изсмя шумно, пронизително, звънко. Това беше Андрей Таганов. Павел Серов скочи, прегърна Виктор и изкрещя, като размахваше чашата си:

— Другари, предатели има и в редиците на работническата класа! Да пием за тези, които не са предатели!

Гостите се разшумяха, дочу се звън от чаши, гласовете се издигнаха в нестроен хор, ръце заудряха раменете, всички започнаха да викат едновременно. Никой не погледна повече Лавров.

Единствен Василий Иванович пристъпи към него и го погледна право в очите. Протегна ръка и каза:

— Да пием за щастието на децата ни, въпреки че вие и аз не вярваме в това.

Двамата отпиха от чашите си. В другия край на стаята Виктор сграбчи китката на Мариша, повлече я настрани и с ярост промълви в ухото й:

— Проклета да си, защо не ми каза за него!

Тя примигна с очи, пълни със сълзи:

— Страхувах се мили, знаех, че няма да го одобриш… скъпи, не трябваше…

— Млъквай!

Последваха още много тостове. Виктор беше осигурил доста бутилки и с помощта на Серов бързо ги отвори. Пастите изчезнаха от подносите, масите се отрупаха с мръсни чинии, няколко чаши бяха счупени. Цигареният дим увисна в неподвижен син облак под тавана.

По-късно семейството на Мариша си отиде. Галина Петровна клюмаше сънливо с глава, Александър Дмитриевич тихо похъркваше, облегнат в стола. Ася беше заспала върху куфар в коридора. Лицето й бе изцапано с шоколадова глазура. Ирина седеше в ъгъла на трапезарията и гледаше равнодушно пред себе си. Другарката Соня, прегъната под розовата лампа, четеше вестник. Виктор и Павел Серов бяха център на внимание на гостите около бюфета, които се чукаха с чашите си и пееха приглушено революционни песни. Мариша безучастно обикаляше наоколо с лъскав от пудрата нос, бялата роза на рамото й беше увехнала и изцапана в кафяво.

Лидия се олюля край пианото, прегърна Мариша през кръста и съобщи с дрезгав, тъжен глас:

— Прекрасна е, прекрасна е.

— Какво е прекрасно?

— Любовта, романтиката, да, романтиката… любовта е толкова рядка днес в света, само малцината избрани я познават… без любов се лутаме из пустотата на битието. В света има толкова малко красота, не мислиш ли?

— Това е лошо.

— Тъжно е, ето това е — съгласи се Лидия, — ти си много щастливо момиче… но е тъжно… искаш ли да изсвиря за теб нещо тъжно и прекрасно…

Тя натисна колебливо клавишите и поде цигански романс. Пръстите й забързаха в резки, отсечени ноти, сетне скръбно и дълго се забавиха. Натисна погрешен клавиш и главата й клюмна на пианото.

Андрей промълви в ухото на Кира:

— Да си вървим, ще те изпратя до вкъщи.

— Сега не мога, аз…

— Знам, нали дойде с него. Но не мисля, че той е в състояние да те изпрати.

Посочи с пръст Лео, който се беше прострял на фотьойла с глава на облегалката. Едната му ръка беше увита около кръста на Рита Екслер, с другата беше прегърнал хубаво русо момиче и ломотеше нещо в ухото й. Момичето се заливаше в смях. Главата на Рита почиваше на рамото му, а ръката й галеше разрешената му коса.

Кира безмълвно се изправи, остави Андрей и отиде при тях. Застана пред него и тихо каза:

— Лео, да си вървим.

Той сънливо махна с ръка:

— Махни се, остави ме на мира.

Зад нея се появи Андрей, който рече:

— Коваленски, внимавайте какво говорите.

Лео блъсна Рита, блондинката се изкикоти и се плъзна на пода. Намръщен, с пръст, насочен в Кира, той отговори:

— Не се приближавайте до нея. И ми е крайно неприятно да й правите подаръци, разни часовници и така нататък.

— С какво право ви е крайно неприятно?

Лео стана несигурно, със застрашителна усмивка:

— С какво право? Ще ви кажа аз какво с какво право… ще ви…

Кира светкавично го прекъсна и като натъртваше на всяка дума, му заяви ясно, с очи в неговите:

— Лео, всички ни гледат. Какво точно искаш да кажеш?

— Нищо.

— Ако не бяхте пиян… — изговори Андрей.

— Ако не бях пиян, какво? Изглеждате трезвен, но не достатъчно, за да се правите на глупак заради жена, до която нямате право дори да се приближите.

— Слушайте, вие…

— Лео, по-добре замълчи — намеси се отново Кира — Андрей счита, че сега е моментът да ти каже нещо.

— Какво ще ми кажете, другарю? Нещо за ГПУ?

— Нямам какво да ви кажа.

— Тогава я оставете на мира.

— Не преди да се научите на уважение, което дължите…

— Вие я защитавате от мен?

Лео избухна в смях, по-оскърбителен дори от усмивката му, по-обиден дори от плесница в лицето.

— Кира, да вървим, ще те изпратя до вас.

— Добре — каза тя.

— Никъде няма да я изпращате — изрева Лео — вие сте…

— Да, така е! — прекъсна го Ирина и внезапно пристъпи между тях.

Лео я погледна с удивление. С неочаквана сила тя го завъртя и го блъсна към нишата на прозореца. После кимна на Андрей да побърза. Той хвана Кира под ръка и я изведе. Тя го последва послушно, без да изрече дума.

— Луд ли си? — изсъска Ирина в лицето на Лео — какво правиш? Крещиш на всички, че тя е твоя любовница?

Той вдигна рамене и се засмя равнодушно:

— Е, добре, който иска да я изпрати до тях. Греши, ако мисли, че я ревнувам.

Кира седна до Андрей в таксито с отметната глава и затворени очи.

— Кира, този човек не ти е приятел. Не излизай повече с него.

Тя не отговори. Когато минаваха край градината на двореца той попита:

— Ако не си уморена, искаш ли да спрем вкъщи?

— Не съм уморена, да спрем — чу се безразличния й глас.

* * *

Когато се прибра у дома, Лео спеше проснат на леглото, напълно облечен. Събуди се и вдигна безпомощно глава към нея:

— Кира, къде беше?

— Пътувах… с таксито.

— Помислих, че ще ме напуснеш, завинаги. Какво наговорих тази вечер?

— Нищо — прошепна тя и коленичи до него.

— Трябваше да ме напуснеш… така е по-добре… но ти не си отиде, нали няма да си идеш?

— Не, ще остана при теб. Лео, искам да прекратиш този бизнес.

— Не мога, късно е вече. Но и да ме хванат, ти ще бъдеш с мен, нали? Кира… обичам те, обичам те.

— Да, ще остана с теб.

И тя притисна бялото му мраморно лице в черното кадифе на роклята си.