Айн Ранд
Ние, живите (22)

VI

— Другари! Съюзът на съветските социалистически републики е заобиколен от враждебен кръг от врагове, които наблюдават и заговорничат, за да провалят страната ни. Но нито един външен враг и коварен заговор на световните империалисти не е по-опасен за нас от вътрешния враг на раздора в собствените ни редици.

Високите прозорци, разделени на малки, квадратни карета са затворени пред сивото есенно небе. Колоните от блед златен мрамор се издигат сред неясните сводове. Пет портрета на Ленин, строги като икони, гледат към неподвижното множество от кожени тужурки и червени забрадки. В дъното на залата има подиум, висок и тънък като факла. Над подиума като пламък на факла към тавана се издига знаме от алено кадифе със златни букви: „Всесъюзната комунистическа партия е водач на света в борбата за свобода!“ Залата в миналото е била дворец, но сега прилича на храм. Хората в нея са армия от сурови воини, безмълвни, напрегнати, изпълняващи заповеди. Сега те участват в партийно събрание.

Ораторът с черна брадичка и пенсне, блещукащо в здрача, застанал до подиума и размахва дългите си ръце с много малки длани. Пред него залата е замряла, с изключение на дъждовни капки, които се стичат бавно по прозорците.

— Другари! Тежка, нова опасност расте в редиците ни през последната година. Наричам я опасността на прекаления идеализъм. Всички знаем за обвиненията на заблудените жертви — те ридаят, че комунизмът се е провалил и ние сме изменили на принципите си. Те твърдят, че поради въвеждането на НЕП, нашата нова икономическа политика, комунистическата партия е отстъпила пред ново явление — частното печалбарство, което сега владее страната. Според противниците ни ние държим властта само заради самата власт, защото сме забравили идеалите си. Ето как хленчат слабите и страхливите, които не могат да се изправят пред практическата действителност. Вярно е, че бяхме принудени да изоставим военния комунизъм, който ни докара до ръба на всеобщия глад. Вярно е, че трябваше да направим отстъпки на частните търговци. Но какво от това? Отстъплението не е поражение, временният компромис не е загуба. Ние бяхме предадени от безгръбначните, слаби, безволеви социалисти от чужбина, които продадоха работническата класа на буржоазията. Световната революция, която трябваше да разпространи комунизма из планетата, беше забавена, затова и ние засега трябваше да направим компромис. Наложи се да се откажем от чистия комунизъм, да слезем на земята и да се заемем с прозаичното икономическо възстановяване. Някои считат, че това е бавен, сив, скучен процес, но истинските комунисти познават грандиозната същност на нашия нов икономически фронт. Истинските комунисти познават революционната цена на купоните ни, примусите, опашките пред кооперативните магазини. Нашият велик ръководител, другарят Ленин, с обичайната си прозорливост преди няколко години ни предупреди за опасността от препаления идеализъм, тази опасна измама, която замъгли мнозина от най-големите ни умове. Тази измама отне един от първите ни водачи — Лев Троцки.

Заслугите му към пролетариата не могат да измият предателските му твърдения, че сме изменили на комунизма. Последователите му бяха изхвърлени от нашите редици. Именно поради това партийните чистки станаха необходими. Точно заради тази измама чистките в партията ще продължат. Ние трябва да следваме с абсолютна дисциплина програмата на нашата партия и да не обръщаме внимание на маловажните аргументи и лични мнения на малцината, които все още безсъвестно се изживяват като буржоазни индивидуалисти. Нямаме нужда от егоистите, които поставят на първо място старомодната си гордост от чистотата на собствените си убеждения. Имаме нужда от другарите, които не се страхуват от малките компромиси. Не ни трябват упоритите, лишени от гъвкавост, железни комунисти. Новите комунисти са от каучук! Идеализмът, другари, е полезен, но в подходящо количество. Твърде много идеализъм е като твърде много добро старо вино — лесно можеш да си загубиш главата. Това е предупреждение за тайните троцкисти, които все още се укриват в партията — никакви предишни ваши заслуги няма да ви спасят от секирата на бъдещите чистки. Вие сте предатели и ще бъдете изхвърлени, без значение какви сте били в миналото!

Последваха бурни ръкопляскалия. Неподвижните черни редове от тужурки се разчупиха, мъжете станаха от столовете, събранието приключи. Събраха се на групи, дочу се смях, заговориха тихо и развълнувано, като заглушаваха думите си с ръце и сочеха крадешком към няколко самотни силуета. Зад големите, разделени на квадрати прозорци сивото небе се превърна в тъмносиня стомана.

— Поздравления, приятелю! — удари някой по рамото Павел Серов. — Разбрах, че си бил избран за заместник-председател на ленинската организация на профсъюза на железниците.

— Да, така е — скромно потвърди Серов.

— Желая ти успех, Павлуша. Ти си пример за всички нас, чистките няма да те засегнат.

— Винаги съм поставял верността към партията над всичко.

— Приятелю, има две седмици до средата на месеца и аз… имам нужда от малко пари, затова се питах дали би могъл да…

— Разбира се, с удоволствие — извади портфейла си Серов.

— Ти никога не би отказал на приятел, Павлуша и по всяко време имаш достатъчно…

— Използвам пестеливо заплатата си — сдържано каза той.

Другарката Соня си проправяше път с късите си лакти и остри фрази през няколко души, които упорито я преследваха: „Съжалявам, другарю, но това е невъзможно… другарко, обадете се на секретарката ми в женотдела, с радост ще ви приема… другарю, може би ще последвате съвета ми… нямам нищо против да дойда на събранието ви, но за съжаление тогава имам лекция в рабфака…“

Виктор Дунаев дръпна брадатия оратор настрана и заговори убедително, нетърпеливо в ухото му:

— Другарю, преди две седмици ми дадоха дипломата в Института… вие разбирате, че сегашната ми длъжност вече не задоволява дипломиран инженер като мен…

— Другарю Дунаев, знам каква длъжност искате, лично аз не познавам по-подходящ кандидат от вас и ще направя, каквото мога за съпруга на моята приятелка Мариша Лаврова. Но… — той се огледа подозрително над пенснето си, пристъпи към Виктор и продължи по-тихо — между нас казано, имате голям проблем. Вие разбирате огромното значение на водноелектрическото строителство, всяка длъжност, свързана с това се проверява особено внимателно — гласът му премина в шепот. — Партийната ви дейност е съвършена, но както знаете, винаги има съмнения, ще бъда откровен, относно произхода ви, баща ви, семейството ви… но не губете надежда, каквото мога ще направя за вас.

Андрей Таганов остана сам сред празните редове. Закопча, без да бърза, тужурката си с очи в огненото знаме над подиума. На върха на стълбите пред него се появи другарката Соня.

— Другарю Таганов, какво мислите за речта на колегата — запита тя високо, привличайки вниманието на околните.

— Речта беше обстойна — спокойно отвърна Андрей и всяка гласна в думите му натежа като олово.

— Съгласен ли сте с оратора?

— Предпочитам да не обсъждам това.

— Не е необходимо — усмихна се любезно тя, — аз знам, ние знаем какво мислите. Но бих искала да отговорите на този въпрос — защо считате, че имате право на мнението си, което противоречи на мнозинството от колектива? Или мнението на мнозинството е без значение за вас? Да не би другарят Таганов да е станал индивидуалист?

— Съжалявам, но сега бързам.

— Добре, нямам какво друго да ви кажа. Само един приятелски съвет — не забравяйте думите на оратора какво очаква всеки, който се мисли за по-умен от партията.

Андрей бавно слезе по стъпалата. Долу сред падащия здрач далечен мраморен под заблестя в синьо. Уличната лампа отвъд високите прозорци светеше в синкави квадрати върху стълбището, а дъждовните капки лениво се стичаха по стената. Той пристъпи напред, строен, уверен, решителен, като римски легионер или кръстоносец, но облечен в кожено палто.

Тъмната му висока сянка замислено се плъзна сред сините квадрати от светлина и дъжд.

* * *

Виктор се прибра вкъщи, захвърли палтото си на стола в хола, ритна галошите в един ъгъл. Галошите събориха поставката за чадъри, която издрънча на пода, но той не се наведе, за да я изправи.

В трапезарията Мариша с глава, приведена настрани, седеше пред отворените учебници и пишеше усърдно, като хапеше молива. Василий Иванович бе зает с резбоване на дървена кутия до прозореца. Ася, разположена на паркета, разбъркваше стърготини, обелки от картофи и шлюпки от семки в счупена чиния.

— Готова ли е вечерята? — рязко попита Виктор.

Мариша изтича към него, прегърна го и виновно каза:

— Не още, скъпи. Ирина има работа, а аз пиша тема за утре…

Той отхвърли нервно ръцете й и излезе, като удари с трясък вратата. Запъти се по тъмния коридор към стаята на Ирина, отвори със замах вратата, без да чука. Там беше Ирина в ръцете на Саша, с устни в неговите. Откъсна се от него и извика с възмущение:

— Виктор!

Той се завъртя и, без да каже дума, затръшна вратата след себе си. В трапезарията изрева на Мариша:

— Защо не си оправила леглото в спалнята ни? Прилича на кочина, какво правиш по цял ден?

— Но, скъпи… бях в рабфака — заекна тя, — после на събрание в библиотеката „Ленин“, в редакцията на стенвестника, сега трябва да пиша доклад за електрификацията за утре, не знам нищо, затова се зачетох…

— Веднага да сготвиш нещо на примуса, искам да вечерям, когато се върна вкъщи.

— Да, скъпи.

Тя бързо събра учебниците, нервно ги притисна до гърдите си, изпусна два тома до вратата, тромаво се наведе да ги вземе и излезе.

— Татко, защо не си намериш работа?

Василий Иванович вдигна глава и погледна сина си:

— Какво се е случило?

— Нищо, абсолютно нищо. Но е много глупаво да си безработен буржоа и винаги да те подозират заради това.

— Не сме обсъждали политическите си убеждения от дълго време, но искам да знаеш, че докато съм жив, няма да работя за съветската власт.

— Но татко, ти със сигурност не се надяваш на…

— Надявам се да не се налага повече да обсъждам това с някой комунист. Ако обаче ти тежат разходите…

— Не, татко, не е там въпросът.

В това време Саша прекоси хола на път за изхода. Сбогува се с Василий Иванович, потупа Ася по главата и излезе, без да гледа и да говори с Виктор.

— Ирина, трябва да говоря с теб — обади се брат й.

— Да?

— Искам да говорим насаме.

— Нямам какво да крия от баща ни.

— Добре. Става дума за този човек — Виктор посочи към вратата, през която преди минута бе излязъл Саша.

— Е?

— Знаеш ли какво е вътрешното положение?

— Не знам. Какво положение?

— Знаеш ли с какъв човек имаш връзка?

— Имаме нещо повече от връзка — сгодени сме.

Виктор подскочи, отвори и затвори устата си, сетне изрече с усилие, като се опитваше да се овладее:

— Ирина, това е абсолютно невъзможно.

Тя застана пред него със заплашителни, презрителни, твърди очи:

— Така ли? И защо?

Той се наведе към нея, устата му се изкриви и изсъска:

— Слушай, не се опитвай да отричаш — знам кой е твоя Саша Чернов. Затънал е до гуша в контрареволюционна дейност. Това не е моя работа, затова си държа устата затворена. Но скоро партията ще разбере и ти знаеш какво се случва с умници като него. Да не мислиш, че спокойно ще стоя със скръстени ръце, а сестра ми ще се омъжва за контрареволюционер? Представяш ли си как това ще се отрази на партийното ми положение?

— Как това ще се отрази на теб или на партийното ти положение — изговори отчетливо Ирина — ме интересува по-малко от отпадъците на котката по задното стълбище.

— Ирина, какво говориш! — възкликна Василий Иванович.

— Ти си виновен! — с рев се нахвърли върху него Виктор, — омръзна ми да мъкна това семейство като воденичен камък на шията си! Вървете всички по дяволите, щом сте толкова благородни, но аз нямам никакво намерение да пропадна заедно с вас!

— Виктор, ние нищо не можем да направим — тихо продължи бащата. — Ирина го обича, тя има право на щастие. Бог ми е свидетел, че през последните години сестра ти не беше щастлива.

— Ако толкова те е страх за партийното ти положение, ще се махна от тук. Изкарвам достатъчно, за да се издържам и сама да гладувам с това, което партийната ти организация счита за заплата. Отдавна щях да си ида, ако не бяха татко и Ася!

— Ирина, моля те, не прави това! — изстена Василий Иванович.

— С други думи няма да се откажеш от този млад глупак? — зададе въпрос Виктор.

— Да, и повече няма да обсъждам това с теб.

— Много добре, предупредих те.

— Виктор, ти няма да навредиш на Саша, нали? — извика баща им.

— Не се безпокой — отсече Ирина, — нищо няма да му стори, за да не рискува партийното си положение.

 

 

Кира срещна Вава Миловская на улицата, но не я позна. Вава пристъпи плахо и каза:

— Как си, Кира?

Тя носеше стара филцова шапка с изкривен ръб, префасонирана от бомбето на баща й. Шапката изглеждаше смачкана, сякаш не бе гладена от много дни. Черна къдрица висеше небрежно над дясната й буза, устата й беше неравно намазана с бледочервеникаво червило, малкият нос лъщеше от пудра, а състарените й очи бяха празни, подути, безразлични.

— Здравей Вава, отдавна не съм те виждала. Как си?

— Кира, аз се омъжих.

— Така ли? Поздравления. Кога?

— Благодаря. Преди две седмици — тя извърна поглед към улицата и измънка, — не направихме голяма сватба, затова никого не поканихме, освен семействата. Оженихме се в църква и Коля не искаше да научат в предприятието, където работи.

— Коля?

— Да, Коля Смяткин, може би не си спомняш за него, той беше на събирането у нас. Сега съм гражданката Смяткина… Коля работи в Компанията за производство на тютюневи изделия, работата му не е много добре платена, но очаква повишение. Той е добро момче и… много ме обича. Защо да не се омъжа за него?

— Нищо подобно не казах, Вава.

— За какво да чакам? Човек днес нищо не може да направи, ако не е… Кира, знаеш ли какво ми харесва — ти си първата, която не ми пожела щастие!

— Но аз ти желая щастие.

— Е, аз съм щастлива! — тя вдигна глава предизвикателно. — Аз съм изключително щастлива!

Ръката на Вава в замърсена ръкавица се задържа върху ръката й и тя се поколеба, като че ли се страхуваше от нея. После пръстите й се вкопчиха в Кира, сякаш не искаше да я пусне и отчаяно се опитва да скрие нещо. Тогава прошепна, без да я гледа:

— Кира, мислиш ли, че той е щастлив?

— Виктор не се интересува от щастие.

— Не бих имала нищо против, ако тя беше хубава, но я видях… както и да е, това изобщо не ме засяга, ни най-малко. Кира, елате ни на гости с Лео, когато намерим подходящо жилище. Пренесох се при Коля, защото баща ми е против брака ни. Стаята на Коля е била някога килер в един голям апартамент и е много малка, но когато намерим добро жилище, ще ти се обадя. Сега трябва да тичам, довиждане, Кира.

— Довиждане, Вава.

 

 

— Как ще почакате, гражданко? Ние нямаме приемна, аз съм единствената съседка на гражданина Серов, и моята квартира…

— Ще чакам в стаята му.

— Но, гражданко…

Другарката Соня решително закрачи по коридора, следвана от възрастната съседка, която клатеше разстроено глава, вгледана в бързите й нозе в плоски, мъжки обувки.

Павел Серов скочи и разпери ръце от изненада, когато Соня влезе в стаята:

— Соня, добре дошла, скъпа — засмя се той прекалено високо, — не мога да повярвам! Съжалявам, много съм зает и бях наредил да не ме безпокоят, ако знаех…

— Няма значение — заяви тя, остави тежкото си куфарче на масата, разкопча палтото и разви дебелия мъжки шал от шията си. После погледна часовника си:

— Имам на разположение половин час. Отивам в партийната организация, днес ще открием ленински кът. Трябва обаче да говоря с теб за нещо важно.

Серов и предложи да седне, навлече сакото си, намести връзката пред огледалото, приглади косата си и се усмихна любезно.

— Павел, ще имаме бебе.

Ръката му падна в скута, устата му се отвори:

— А…?

— Бебе — повтори твърдо тя.

— Какво?

— Знам от три месеца.

— Защо не ми каза досега?

— Не бях сигурна.

— По дяволите, трябва да го…

Вече е много късно.

— Но защо, дявол да го вземе, да не го…

— Казах ти, че е късно.

Серов се свлече в стола пред нея и се втренчи в невъзмутимите й спокойни очи. Сетне изхриптя:

— Сигурна ли си, че е мое?

— Павел, обиждаш ме — отвърна тя, без да повишава глас.

Той рязко стана, отиде до вратата, върна се, седна, надигна се отново:

— Сега какво ще правим?

— Ще се оженим.

Той приближи лицето си до нейното, затвори юмрука си на масата и тежко изсумтя:

— Ти си луда.

Тя го погледна мълчаливо, с очакване.

— Казвам ти, че си луда. Нямам такива намерения.

— Но трябва да го направиш.

— Трябва да го направя? Веднага се махай оттук, ти…

— Павел, не казвай нещо, за което после ще съжаляваш — меко отбеляза тя.

— Слушай, какво значи това, ние не живеем в буржоазна страна. Тук няма измамени девици, а и ти не беше девица… ако искаш иди в съда да търсиш подкрепа, дявол да те вземе, но тук няма закон, който да ме задължи да се оженя за теб. Да се оженя! Да не мислиш, че сме в Англия или някъде другаде на Запад!

— Павел, седни — рече тя и оправи копчето на ръкава си — не ме разбирай погрешно. Отношението ми към този случай изобщо не е старомодно. Не се интересувам от морала, от обществено порицание или подобни глупости. Това е обаче наш дълг.

— Какво?

— Това е наш дълг. Дълг към бъдещия гражданин на нашата република.

Серов се изсмя шумно, сякаш си издуха носа:

— О, стига, не си на събрание на партийната организация!

— Искаш да кажеш, че нашите принципи не са част от личния ти живот?

Той отново скочи:

— Сега ти ме разбираш погрешно. Естествено, че винаги съм бил верен на принципите ни, това, което каза, е истина и аз несъмнено споделям убежденията ти, но какво значение има всичко това за бъдещия гражданин?

— Бъдещето на нашата държава е в бъдещите поколения. Отглеждането на нашата младеж е от жизнено значение. Нашето дете ще има привилегията да бъде в семейство на комунисти, които ще направляват живота му.

— Соня, нима не знаеш каква е действителността. Има дневни детски градини, колективно възпитание в едно голямо семейство, децата се възпитават в колективен дух отрано и…

— Държавните детски градини ще бъдат част от големите постижения на бъдещето. Вярно е, че сега те са несъвършени. Но нашето дете ще бъде отгледано като идеален гражданин на великата ни страна. Нашето дете…

— Нашето дете, нашето дете, откъде да знам…

— Да не би да намекваш, че…

— Не, не, нищо такова не казвам, но… Соня… та аз бях пиян. Ти трябваше да вземеш мерки…

— Съжаляваш ли, Павел?

— Разбира се, че не, ти знаеш, че те обичам, Соня… слушай, честно, сега просто не мога да се оженя. Много бих искал да се свържа с теб, но сега съм в началото на кариерата си. Започнах толкова добре и моят партиен дълг е да се обучавам и усъвършенствам, да се издигам…

— Аз мога да ти помогна да се издигнеш, или… — рече тя с очи в неговите. Не трябваше да довършва изречението: той разбра.

— Но Соня… — изплака безпомощно Серов.

— И на мен ми е неприятно, както на теб, за мен беше по-болезнена изненада. Но аз съм подготвена да изпълня дълга си.

Той тежко се отпусна на стола и каза глухо, без да вдига глава:

— Дай ми два дни, за да го обмисля, да свикна с положението…

— Разбира се — отговори тя и стана, — обмисли положението. Времето ми изтече, трябва да бързам. Довиждане.

— Довиждане — избъбри той, като избягваше погледа й.

 

 

Същата вечер Павел Серов се напи. На следващия ден отиде в профсъюзния дом на железничарите. Председателят на профсъюзите му каза:

— Поздравления, другарю Серов, чух, че ще се жените за другарката Соня. Това е възможно най-добрият избор.

В партийната организация партийният секретар обяви:

— Павлуша, далеч ще стигнеш в живота. С тази съпруга…

В клуба по марксизъм внушителен служител, когото не познаваше, се усмихна и го удари по рамото:

— Обаждайте ми се, когато искате, другарю Серов. Винаги съм на разположение на вас и на бъдещата ви съпруга.

По-късно същият ден Павел Серов потърси Антонина Павловна, наруга Морозов и поиска и получи в аванс по-голям дял, отколкото му се полагаше. С парите купи напитки за момиче, с което се запозна на улицата.

След три дни Павел Серов и другарката Соня сключиха граждански брак и се разписаха в голям регистър в местния съвет пред чиновник в стая без мебели. Другарката Соня поиска да запази моминското си име.

Веднага след като се ожениха, Соня се премести в квартирата на Павел, която беше по-голяма от нейната. Тя му съобщи:

— Мили, да не забравим — трябва да помислим за добро революционно име за нашето дете.

* * *

На входа на Андрей Таганов се почука. Почукването беше силно, последва тъп удар, сякаш от юмрук върху вратата.

Андрей бе седнал на пода и учеше с лампа до него. Наоколо бяха разпръснати големи бели листове с чертежи. Вдигна глава и запита нервно:

— Кой е?

— Аз съм, Степан Тимошенко, отвори — долетя плътен глас.

Андрей бързо стана и широко отвори вратата. Степан Тимошенко, служил в Балтийската флота и крайбрежната охрана на ГПУ, беше на площадката, облегнат на стената, като леко се олюляваше. Носеше моряшка шапка без звезда и име на кораба. Облечен бе в цивилни дрехи — късо яке с оръфана заешка яка, износено и разпънато на лактите от огромните му ръце. В разкопчаната в студа кожена яка се виждаше загорелият му врат с издути жили. Той се ухили, белите му зъби и тъмни очи блеснаха на светлината.

— Добър вечер, Андрей. Може ли да се намъкна при теб?

— Влизай. Радвам се да те видя. Мислех, че си забравил старите приятели.

— Не съм ги забравил — пристъпи тежко госта, затвори вратата и леко залитна — но някои от старите приятели с голяма радост ме забравиха. Нямам предвид теб.

— Седни и свали палтото си. Студено ли ти е?

— На мен? Никога не ми е студено и по-добре, защото като че ли само това ми остана. Да, ще махна палтото и ще седна. Сигурен съм, че искаш да седна, защото виждаш, че съм пиян.

— Не, но…

— Да, пиян съм, не много, но ти нямаш нищо против, нали?

— Степан, къде беше, не съм те виждал от месеци?

— Вероятно знаеш, че ме изгониха от ГПУ.

Андрей кимна и погледна към чертежите.

— Да, изгониха ме — протегна той удобно краката си, — защото на мен не може да се разчита, непредсказуем съм, не съм достатъчно верен революционер, аз, Степан Тимошенко от червената Балтийска флота.

— Съжалявам.

— Млъквай! Не искам да ме съжаляваш, защото случаят е смешен, точно така, много е забавен — Степан погледна купидоните на корниза, — и твоята квартира е смешна, само е за комунист.

— За мен е без значение, мога да се преместя, но квартири днес се намират трудно.

— Разбира се — внезапно се засмя той високо и безсмислено, — трудно е за Андрей Таганов, но не и за другарчето Павел Серов например. Не е трудно за всеки негодник, който използва партийната си книжка като касапски нож. Не е трудно да изхвърлиш някой нещастник навън, на леда на Нева.

— Степан, това са глупости. Искаш ли нещо да… гладен ли си?

— Не, не съм гладен! Какво искаш да кажеш, човече? Че гладувам?

— Съвсем не…

— Все още имам достатъчно за ядене и пиене, особено за пиене. Тук съм, защото мисля, че скоро Андрюша ще има голяма нужда някой да се грижи за него.

— За какво говориш?

— За нищо приятелю, само си говоря, забранено ли е? И ти ли си като другите? Искат от всички да говорят, заповядват им да говорят, да говорят, без право да казват нищо!

— Ето, вземи тази възглавница, сложи я под главата си и се успокой. Очевидно не се чувстваш добре.

— Кой, аз ли? — Тимошенко сграбчи възглавницата и я захвърли към стената — никога не съм бил по-добре, чувствам се прекрасно, свободен, приключил с всичко, без грижи и тревоги.

— Степан, идвай тук по-често, ние бяхме близки, можем и сега да си помагаме.

Тимошенко се наведе напред, вгледа се в Андрей и се усмихна тъжно:

— Не мога да ти помогна, момче. Мога да ти помогна само ако ме хванеш за врата, да ме изриташ навън с всичко, което нося със себе си, да се поклониш много ниско и да оближеш някой голям ботуш. Знам обаче, че няма да го направиш и точно заради това те мразя, Андрей. Заради това искам да си ми син, какъвто никога няма да имам. Синовете ми са разпръснати навсякъде из вертепите на СССР.

Той погледна белите чертежи на пода и подритна един учебник:

— С какво се занимаваш?

— Подготвям се за изпити. Нямам много време за учене, много съм зает в ГПУ.

— Учиш, а? Колко години ти остават в Института?

— Три.

— Аха, мислиш, че ще ти трябва?

— Какво?

— Учението.

— Защо не?

— Казах ли ти, че ме изгониха от ГПУ? А да, казах ти. Все още не са ме изгонили от партията, но ще го направят в следващата чистка.

— Недей да мислиш за това, още не се е случило…

— Знам какво говоря и ти го знаеш. А знаеш ли кой е следващият?

— Не.

— Ти си следващият.

Андрей стана, скръсти ръце с очи в Тимошенко и каза тихо:

— Може би.

— Приятелю, имаш ли нещо за пиене?

— Не, ти и без това пиеш много.

— Така ли? — изкикоти се другият, главата му се поклати механично и огромната й сянка се разлюля като махало на стената. — Мислиш, че пия много и без причина? Добре, ще ти разкажа.

Той се изправи и се надвеси над Андрей, сянката му удари гълъбите на тавана:

— Ще ти обясня причините и тогава ми кажи, че пия много, кутренце такова!

Тимошенко дръпна пуловера си, твърде тесен в ръцете му, почеса се по рамото и внезапно изрева:

— Едно време вдигнахме революция, защото ни беше омръзнало от глад, пот и въшки. Рязахме гърла, чупехме кости и черепи и проливахме кръв — наша и тяхна, за да измием пътя към свободата. Но виж сега, другарю Таганов, огледай се, ти си член на партията от 1915 г.! Къде живеят мъжете, нашите братя? Какво ядат те? Виждал ли си жена да пада на улицата и да повръща кръв на паважа, защото умира от глад? Аз съм виждал. Виждал ли си лимузините, движещи се с бясна скорост през нощта? Кои са пътниците в тях? В партията има един приятен, умен млад другар, с брилянтно бъдеще, на име Павел Серов. Виждал ли си как си отваря портфейла, за да плати шампанското на някоя курва? Питаш ли се откъде има толкова пари? Ходил ли си в европейския ресторант на покрива? Ако ходеше често, щеше да видиш уважаемия гражданин Морозов да се мръщи на черен хайвер.

Кой е той? Невзрачен заместник-директор на Компанията за храни. Държавната компания за производство на хранителни продукти на СССР! И това сме ние, водачите на световния пролетариат, които ще донесем свобода на страдащото човечество! Виж партията ни, партийците с още неизсъхнало мастило на членските книжки. Виж как жънат плодовете на земята, която напоихме с кръвта си. Но ние не сме достатъчно червени за тях, не сме истински революционери! Изритаха ни, заклеймиха ни като предатели, троцкисти. Изгониха ни, задето не изгубихме очите и съвестта си, когато царят изгуби трона поради това, че бе изгубил очите и съвестта си. Изхвърлиха ни, защото им крещяхме, че изгубиха битката, задушиха революцията, продадоха хората и сега не остана нищо, освен гола, жестока власт. Те не ни искат, теб и мен. Никъде в света няма място за мъже като теб, Андрей. Ти не го съзнаваш и това ме радва. Но не искам да съм до теб, когато го осъзнаеш!

Андрей го слушаше безмълвен със скръстени ръце. Тимошенко взе якето си и бързо го навлече, като се олюляваше.

— Къде отиваш?

— Никъде, не искам да остана повече тук.

— Степан, аз също виждам всичко това. Но с крясъци или пиянство до смърт няма да направим нищо. Все още можем да се борим.

— Отлично, бори се. Това не е моя работа, аз ще пия.

Тимошенко закопча якето си и накриви беззвездната шапка над ухото си.

— Степан, какво ще правиш?

— Сега?

— Не, в следващите години.

— Следващите години? — изсмя се той с отметната глава и оръфаната заешка яка се разтърси на огромните му рамене. — Това е много умно — следващите години. Сигурен ли си, че ще има такива?

Наклони се към Андрей, намигна лукаво, тайнствено:

— Другарю Таганов, не смяташ ли, че прекалено много от партийните ни другари умират от преумора? Четеш във вестниците за поредната славна жертва, паднала на пътя на революцията, за живота, изгорял в изпълнение на великия дълг… сигурно знаеш за другарите ни, умиращи в изпълнение на великия дълг. Самоубийства, ето за какво става дума. Самоубийства. Вестниците обаче никога не съобщават за това. Страшно много хора се самоубиват днес и защо ли не съм изненадан?

— Степан, ти нали не мислиш за… — Андрей взе голямата му, лепкава ръка в студените си, силни ръце.

— Не мисля нищо подобно. Искам само да пия. Но ако стигна дотам, обещавам да дойда, за да се сбогуваме.

При вратата Андрей отново го спря:

— Степан, защо не останеш тук за известно време?

Степан Тимошенко махна величествено с ръка, сякаш обличаше мантия, поклати глава и се олюля в дългото, мраморно стълбище:

— Не мога да остана при теб, не искам да те гледам, защото… съм като стар боен кораб, готов за претопяване, с изтърбушени, ръждиви вътрешности. Това е без значение, бих дал всички мои вътрешности, за да помогна на единствения истински човек на света, и това си ти, Андрей. Но и това няма значение. Важното е, че не мога да те спася, дори и да ти дам всичко, което имам.