Бил Видал
Наследникът (4)

4

Като се вземе предвид часовата разлика между Швейцария и Лондон, Том Клейтън успя да стигне до работното си място в три часа. От „Хийтроу“ беше взел метрото до Ситито. По това време на деня пътуването му отне само четиридесет минути, през които продължаваше да се опитва да свикне с новото си богатство. Откъде може да се е взел този куп пари?

Едно е сигурно, заключи Том без особени затруднения, че не се е натрупал от лихвите на половината милион на неговия дядо. Щеше да се наложи да попритисне Суини. Със сигурност Дик знаеше повече, отколкото каза. Но засега най-важното за Том беше да оправи бъркотията в банката. Петте милиона, които беше наредил на Акерман да преведе, щяха да уредят въпроса. После щеше да реши какво да прави с останалата част от своето богатство. Своето богатство?

Влакът спря със скърцане на „Ърлс корт“ и Том се загледа в слизащите пътници, но когато вратите се затвориха, отново потъна в мисли. Чии бяха тези пари и как бяха попаднали в сметката на неговия дядо или може би на неговия баща?

Четири и една четвърт процента не бяха лоша сделка, защото щяха да носят по 130 000 долара месечно. Но да оставиш парите в банкова сметка, беше присъщо за бабичките от Палм бийч. Том беше дилър и знаеше, че почти без риск можеше да удвои сумата. Ами ако заиграеше сериозно по пазарите?

При тази мисъл поклати глава и се усмихна. По-добре да не мисли за това. Не и докато не оправи сегашната бъркотия. Дали да не напусне работа? Макар да печелеше почти един милион на година, какъв беше смисълът да продължава? Истината беше, че той харесваше работата си, рисковете, удовлетворението, ако успееш правилно да разчетеш знаците, които пазарите ти дават. Или може би причината беше в безподобното весело другарство между хората във финансовия свят, които ежедневно бяха на ръба. Всичко това щеше да му липсва. Но трябваше да си признае, че все пак работи главно заради парите. Ако неговите работодатели някога намалят премиите, което вече се случи в други банки, той определено щеше да напусне. Със своите спестявания инвестициите, имуществото и печалбата от това наследство, тази нова златна мина, в момента Том Клейтън струваше повече от петдесет милиона долара. Запита се дали да продължава да работи по дванадесет часа на ден за някого другиго и да взима отпуска на части.

А какво друго би искал да върши? Какво друго би могъл да прави?

След като завърши „Харвард“ с отлична диплома на магистър по бизнес администрация, той постъпи в инвестиционната банка „Саломон Брадърс“ в Ню Йорк. Хареса мястото. Заплащането беше добро, работата му доставяше удоволствие, а клиентите бяха от неговия тип хора. След осем години се появи предложението да започне на сегашното място. Том беше ходил много пъти в Европа, спомняше се доста ярко първото си посещение на Хенли он Темз^[1] с осморката от „Корнуел“ през 1978. Оттогава си падна по Стария свят и специално по Англия. Докато четеше дневника на дядо си, му хрумна, че нито веднъж не бе ходил в Ирландия. Не бе предприел традиционното поклонение на американците от ирландски произход в търсене на семейните корени. Том никога не се бе замислял за своя произход. Той беше американец от Източното крайбрежие и никога не се бе възприемал по някакъв друг начин.

Но сега трябваше да се замисли за Ирландия. Беше обещал на Теса. Освен това трябваше, макар и неохотно, да вземе под внимание вероятността Клейтъновите пари в Швейцария да са свързани по някакъв начин с „каузата“.

Влакът спря на „Ливърпул стрийт“. Изведнъж се озова отново на познат терен. Закрачи енергично по „Броуд стрийт“, влезе забързано в банката, размени кратки поздрави с портиерите и после мина през величествените двойни врати на дилърското помещение.

— Том! — Люси, момичето за всичко, вдигна ръка, за да привлече вниманието му. — Жена ти е на трета линия.

Нямаше поздрави. Нито „господин Клейтън току-що влезе“. Никакви любезности, каквито човек може да очаква в правна кантора или в някое издателство. В света на Том парицата беше царица. Важни бяха сделките. Дали днес си тук, а утре не, нямаше никакво значение. Рядко се забелязваше нечие отсъствие и ако станеше дума, то бе съвсем бегло. Затова вдигна ръка към Люси и без да сваля палтото си, се насочи към своето бюро, за да натисне бутона за трета линия.

— Е? — развълнувано попита Карълайн. — Взе ли ги?

— Да!

— Колко? — Дори кратките думи не можеха да прикрият нейното вълнение.

— Много значителна сума — отговори Том по най-банкерски начин, в случай че някой подслушва.

— Великолепна фраза! — подхвърли Владимир Кройц, без да отмества поглед от свой дисплей.

— Това ми харесва — каза Карълайн с нарастваща възбуда.

— Не само на теб — пошегува се Том и хвърли поглед към колегата си.

— Томи, така трябва да се отнасяш към тях — обяви Кройц. — Спомени и мен. — И се засмя шумно, но без да отклонява вниманието си от обновени данни за пазарите, които минаваха пред очите му.

— Това, което мога да предложа — каза Том достатъчно високо, за да го чуе Владимир, но и достатъчно доброжелателно, за да схване Карълайн намека, — е да говориш с въпросните хора и да се срещнем довечера, за да сключим сделката.

Карълайн замълча за миг, но след това попита, защото не искаше да направи грешка.

— Имаш предвид къщата, нали?

— Точно така — отговори той, развеселен от нейното вълнение. — Смятам, че можем да сключим сделката още другата седмица.

— Томи, пипни ме за късмет — провикна се Кройц, докато продължаваше да барабани по своята клавиатура.

— Томас Клейтън — изчурулика Карълайн, — обичам те!

— Срещу парите, за които говорим — каза Том натъртено, — очаквам да бъда обичан.

— Кучи сине! — провикна се със завист Кройц.

— Върни се вкъщи, младежо — прошепна Карълайн с най-изкусителния си глас, — и аз ще разсея всичките ти съмнения.

— Как? — попита закачливо Том.

— Само се върни, господинчо — измърка тя, — а останалото остави на мен.

— Очаквам го с нетърпение — засмя се Том и затвори.

Към седем му писна да стои в банката. Гринхолм поиска пълен отчет за пътуването до Цюрих — лесна, но досадна задача. Клейтън следеше швейцарския франк, официално и неофициално, седмици, преди баща му да умре. Беше сигурен, че някъде ще се отвори възможност да избяга от позицията с лирите. Ако стерлингата паднеше само с 5%, което Том беше сигурен, че ще стане, човек можеше да направи цяло състояние. Затова поиска десет милиона, за да заложи на маржа. Гринхолм му даде двадесет и пет и той започна да продава на късо^[2].

Неговият личен проблем трябваше да почака, докато пристигнат парите от Цюрих. Той провери сметката на „Таурус“, още беше празна, но до утре фирмата щеше да излезе на чисто. Благодари на щастливата си звезда и се замисли за Ленгланд. Бяха се запознали в „Харвард“. Някога семейство Ленгланд са били богати, и то много, но бащата на Джеф пропилял цялото си състояние за по-малко от петнадесет години. Яхти, имения, състезателни коне, пътувания и безделие — старата история. През първия си семестър в „Бизнес скул“ Том с изненада научи, че бяха приели Джеф безплатно в „Харвард“. Може би не бяха могли да му откажат достъп до катедра, която носеше фамилното му име.

Ленгланд беше забавен съквартирант. Връзките му в обществото и трескавото му купонясване отвориха очите на Том. Старски и Хъч^[3], така ги бяха прякоросали зевзеците. Но през следващите години Джеф така и не порасна. С лекота си намери работа на „Уол стрийт“, защото старите банки все още търсеха фамилии като неговата, но никога нямаше да се издигне до върха. Том знаеше това, знаеше го и Джеф. В света на банките централният корт беше Ню Йорк, а корт №1 в Лондон. Швейцария беше дребен играч, но Джеф Ленгланд би могъл да бъде щастлив там. Добро заплащане, късо работно време и всеки уикенд на ски пистите. След две-три години щеше да се премести в Брюксел или Франкфурт, а накрая у дома и така до пенсия.

Но спомените от младостта отказваха да избледнеят — летата в Нова Англия, вятърът в платната в залива Нантъкет, сбирките от произведения на изкуството в гранитните манхатънски апартаменти, събуждането сутрин без никакви грижи. За да си върне всичко това, той разчиташе на Том. Неговият приятел се превърна в патерица. Джеф се утешаваше с мисълта за неговата мъдрост. Том Клейтън, близък приятел и финансов магьосник. Ако Том се впуснеше в спекулация, Джеф се присъединяваше към него, уверен, че печалбата ще му позволи да заеме отново своето заслужено по право място в американското общество.

Но когато нещата загрубяха, Джеф започна да се огъва. Том изпита съжаление към него — в края на краищата беше изгубил всичките си спестявания — но същевременно го беше и яд. От самото начало Джеф знаеше какви са рисковете. Том нямаше друг изход за свое собствено добро, освен да покрие загубите на „Таурус“, но по един или друг начин на Джеф щеше да се наложи да плати. Два и половина милиона не бяха джобни пари. Такива бяха правилата на играта.

Преди да си тръгне за вкъщи, Том звънна на Дик Суини. Научи, че адвокатът е в чужбина и го очакват на работа следващия понеделник.

— Не е спешно — каза Том. — Ще му звънна тогава.

След това се обади на Карълайн. Какво ще каже за аперитив, вечеря и след това да изпълни по-раншните си обещания? Решиха да се видят в „Ле каприс“ в осем. Карълайн щеше да запази маса.

Когато Том пристигна, жена му вече беше седнала на претъпкания бар и си пийваше отлежало „Вьов Клико“. Тя му се усмихна лъчезарно, а той я целуна по бузата.

— Наистина ли взе парите? — промърмори тя нетърпеливо, като се притисна в съпруга си, докато той се наместваше до нея на претъпкания бар.

— Привет, господин Клейтън — поздрави го управителят. — Извинете за забавянето. Както казах на жена ви, скоро ще ви намерим маса. Позволете ми да ви почерпя.

Том се усмихна с благодарност и кимна към чашата на Карълайн.

— От същото, моля.

Управителят даде знак на бармана и целеустремено пое нататък. Том и Карълайн обичаха „Ле Каприс“. Това беше мястото, където отидоха след онази съдбоносна първа вечер. Тук имаше атмосфера, която им се струваше като въплъщение на вълнуващия лондонски живот.

— Е? — настоя Карълайн малко по-високо, за да надвика шума в препълнения ресторант.

Хората продължаваха да влизат и районът около бара ставаше все по-оживен. Келнерите се носеха насам-натам из ресторанта, докато една по една масите постепенно се заемаха.

— В момента парите са в Цюрих.

— Колко са?

— Достатъчно, за да купим къщата като начало — отговори той усмихнат.

— Обичам дядо ти! — възкликна тя и без да се смущава, обви ръце около врата му, впивайки устни в неговите.

Над рамото й той забеляза учудените погледи на някои от клиентите. Карълайн беше удивителна във всяко отношение, но сега, седнала на високото столче пред бара в достатъчно къса пола, която се дръпна още нагоре, когато вдигна ръце, за да го прегърне, представляваше наистина възбуждаща гледка. Том отвърна на вторачените погледи приветливо, като внушението беше съвсем ясно: Гледайте си работата! Което и направиха, макар и неохотно.

— Всъщност има още нещо — каза й Том с престорена сериозност.

— Искаш да кажеш повече пари? — попита тя дяволито.

— Повече от… отколкото си мислех. Но — той й се усмихна и я хвана за ръката — ще поговорим по-късно за това. Първо ми разкажи за къщата. Обади ли се?

Нямаше нужда да я подканя много, за да се впусне в тази тема. Да, беше се обадила на брокерската фирма и те бяха организирали оглед в късния съботен предобед. Може ли да отидат с децата? Ще освободят бавачката за деня и ще обядват в „Котсуолд“. Когато Карълайн завърши разказа си как си представя тяхната събота, бутилката шампанско се изпразни и обещаната маса най-накрая се освободи.

Двамата вечеряха в приповдигнато настроение. Том беше гладен като вълк. По-рано през деня се чувстваше толкова напрегнат, че отказа предложения му в самолета обяд. За последно беше ял на закуска и след това не беше хапвал нищо, като се изключат две чашки бърбън и още две в самолета. Той започна да обсъжда менюто, но Карълайн го прекъсна, без да вдигне очи от нейното:

— Лека храна, никакъв чесън.

Това беше тяхна лична шега. Той си поръча салата от домати с моцарела и морски език от Дувър. Подчерта език, за да я разсмее, докато нищо неподозиращият келнер приемаше поръчката, плюс бутилка бяло кайлу от 1985 г.

— За мен същото — усмихна се тя.

Разговаряха за къщата, децата и как ще разпределят времето си между Лондон и провинцията. Хранеха се с удоволствие и предвкусваха бъдещето. Когато поискаха сметката и я уредиха, Том си поръча един голям коняк, а Карълайн допи виното. Многото пиене не му подейства, чувстваше се на върха.

След като излязоха от ресторанта, се наложи да повървят малко в дъжда и силния вятър, но скоро успяха да си хванат такси. Карълайн се сгуши в своя съпруг.

— Студено ли ти е?

— Измръзна ми дупето — измърмори тя в ревера му.

— Защото си англичанка — пошегува се той.

— Не заради това, а защото не нося дебели чорапогащи, както всяка разумна жена би направила — тя го погледна дяволито, — а чорапи с ръб.

— Ахаа, ами… — той хвърли поглед към шофьора.

— За да доставя удоволствие на един американски извратеняк, чието име мога да назова.

Къщата им беше тиха. Само лампата в коридора светеше. Карълайн пое нагоре по стълбите, но преди да успее да изрита обувките си, Том я настигна, дръпна ципа на роклята й и я остави да се плъзне на пода. След това я прегърна, зашепи гърдите й и притискайки я здраво към себе си, започна да я целува по врата.

— Здрасти, мамо.

Двамата погледнаха нагоре и видяха своя по-голям син по пижама да стои на стълбищната площадка.

— Патрик, какво правиш по това време? — строго попита майка му.

— Чух ви да влизате.

— Младежо, веднага се върни в леглото си — намеси се Том, но добави успокоително: — Малко по-късно ще дойда да те целуна за лека нощ.

Патрик се върна в стаята си и изчака, докато чу родителите си да затварят вратата на тяхната спалня, преди да събуди по-малкия си брат.

— Какво има?

— Току-що хванах мама и татко да го правят — обяви Патрик съзаклятнически.

— Да го правят? Как? Къде?

— На стълбището.

— Уха, но ти каза, че го правят в леглото.

— Да бе, вярно — спомни си Патрик. — Трябва да проверя тази работа.

 

 

Петъчният ден в банката беше спокоен, но Том не можеше да спре да мисли за цюрихската банкова сметка. Снощи с Карълайн бяха правили любов, забравили за децата и парите. След това заспаха прегърнати, задоволени, спокойни и малко замаяни от алкохола. Той не можа да се реши да й каже цялата истина за споходилия ги късмет, нито да изрази загрижеността си. Всичко беше станало прекалено лесно.

В ЮКБ той съсредоточи всичките си усилия в това да получи парите на дядо си. Когато му обявиха цифрата, прие късмета си за чиста истина и си тръгна. Сега, на студената дневна светлина и на хиляди километри от Цюрих, отново започнаха да го гризат съмнения. Три неща го учудваха. Сумата беше прекалено голяма. Никакъв вид банкова инвестиция не би могла да произведе от половин милион цели четиридесет и три. След това този Акерман. През цялото време говореше сякаш е обслужвал активна сметка, а не пасивна. Възможно ли е баща му да е продължил с инвестициите на неговия дядо? Сега вече беше късно да го пита. И накрая ирландската връзка. Какви бяха тези редовни преводи, които дядо му споменаваше в своя дневник? Да не би това да бяха чужди пари? Ще се наложи още да поразмишлява. Но първо да уреди въпроса с „Таурус“. Петте милиона трябваше да пристигнат всеки момент и това само по себе си щеше да е добър знак, че в Цюрих не се е появил някакъв проблем.

В 11:28 вътрешната система за документиране на плащанията повдигна духа му: Кредит от 5 000 000 по търговската сметка на „Таурус“ АД.

Спасение! Дупката беше запушена. Отсега нататък слънцето никога нямаше да престане да грее. Това, че е извършил плащане от пет милиона долара, преведени от неговата собствена сметка по негово лично нареждане, най-накрая наби в главата му неопровержимия факт, че вече е богат човек. Реши да си вземе половин свободен ден. Излезе от банката в 14:00 лондонско време, четиридесет минути преди отмяната на превода да се изпише на екрана. Ако беше прехвърлил парите по сметката на „Таурус“, отмяната щеше да е невъзможна. Но той не го направи. Не искаше да си цапа ръцете. Нека някой писарушка да извърши надлежното плащане. Сега Том можеше да прояви повече чувствителност и да се обади на Ленгланд, за да го успокои, но беше прекалено зает със своите собствени неща, за да се сети да звънне. Това беше грешка, защото в този момент Джеф губеше и последните си сили и отчаяно се опитваше да осъзнае какво се бе случило и как може да се отърве от последствията. Когато работното време изтече, Ленгланд започна да се самозалъгва. Та той е само една пешка в играта на Клейтън, помисли си на път за вкъщи и взе решение да се изясни с банката. Трябваше да повярват, че той няма участие във втората сделка, онази, която трябваше да бъде оправена. Така поне щеше да успее да запази работата си. Беше сигурен в това. Всъщност началниците дори можеха да му благодарят.

 

 

Джеремая „Ред“ Харпър дръпна езичето на кутийката „Лабатс айс“ и отпи. От своя южен прозорец на 23-я етаж той имаше великолепен изглед към залива Бискейн, но очите му по навик се фокусираха върху хоризонта. Знаеше, че някъде там е Куба, а отвъд нея Колумбия. По протежение на 1400-те километра между двата субконтинента имаше стотици събирателни пунктове, които постоянно се сменяха за да се намали вероятността от разкриване, и врагът местеше своя продукт насам-натам. Понякога стоката поемаше по мъчителен маршрут — шест хиляди и четиристотин километра на юг до Буенос Айрес, девет хиляди и шестстотин километра на североизток до Мадрид, а след това се пренасяше обратно през Атлантическия океан от нови мулета. И всичко това, за да прекарат през американските митници кило тук или десет там. Друг път минаваха през Мексико, а след това поемаха през Тексас за Калифорния. На Карибските острови беше най-зле. Там пропускаха кокаина подобно на сито. Пренасяха го от Картахена с малки лодки и го откарваха до Бахамските и Вирджинските острови или до островите Търкс и Кейкъс^[4]. Оттам го прехвърляха на друга лодка, която го прекарваше до следващата, а тя до рибарски лодки, излезли за еднодневен улов в американски териториални води. Оттам най-накрая стигаше до Флорида.

Бреговата охрана отбелязваше успехи. Граничарите наблюдаваха движението в океана и въздуха, като самолетите им пикираха, за да следят отблизо всяка подозрителна среща в открито море. Но това беше война на нерви, просто дребни изтощителни боричкания. Човек не може да постигне пълна победа срещу един милион и шестстотин хиляди квадратни километра океан, осеян с хиляди острови и десетки юрисдикции. Харпър знаеше това добре. Той беше обходил островите, командирован за няколко месеца. Умилкваше се на местните служби, които го уверяваха, че ще получи каквато помощ поиска, но после затваряха очи и запушваха уши подобно на мъдрите маймуни. Когато се върнеше вкъщи, можеше да насочи данъчните по дирите им, за да отговарят за своите харчове. Те знаеха, че той знае, и обратното. И нищо не се случваше. Когато прихванеше някоя пратка, те то поздравяваха, а след това молеха Чичо Сам за допълнителна помощ. А щом пратката успееше да се промъкне, те му съчувстваха и ставаха още по-богати.

Големите пари купуваха мълчаливото им съгласие. Истинските крачки се правеха другаде, когато хората на Харпър успяваха да засекат следите на парите и да конфискуват няколко милиона долара наведнъж или да поставят посредниците в положение да не могат да си плащат сметките. Тогава системата си свършваше работата: една брънка биваше премахната, защото суровото правосъдие изпълняваше предназначението си. Но всеки път, когато мечът се спускаше, на хидрата й порастваше нова глава. Понякога Харпър си мислеше, че единственият изход е да се легализират наркотиците. Поне престъпленията щяха да секнат. На всички равнища от големите наркобарони в Южна Америка до дребния уличен дилър в Лос Анджелис.

Във Вашингтон шефовете на Харпър се опитваха да накарат правителството да предприеме нещо. В интерес на истината се правеха доста неща, но резултатите не отговаряха на очакванията. Притиснаха Колумбия, спряха износа й и започнаха да отказват визи на нейните граждани. Но латиноамериканските правителства се възпротивиха. Санкциите наказват само невинните, започнаха да обясняват те, и създават икономически кризи, които нанасят вреди на валутите и са в полза на левите екстремисти. Твърдяха, и то не без основание, че колумбийските наркобарони са само част от проблема. Вносителите, разпространителите и потребителите в Щатите определено бяха другата половина. Ударете тях, молеха те, и Вашингтон се принуди да смени тактиката. Така Америка започна да помага с пари, а латиноамериканците, доколкото можеха, с информация и понякога с войници.

По стандартите на Агенцията за борба срещу наркотиците операцията на Харпър беше малка, провеждаше се с ограничен бюджет и с едва половин дузина мъже. Меделин вече не беше приоритетна цел. Преди години, когато фамилиите Ескобар и Гавириа бяха главните в картела, промишленият град край река Порсе се оказа в центъра на вниманието на САЩ. Когато бандитите предизвикаха бунт в града, колумбийците бяха принудени да се задействат. Може би, ако наркобароните бяха движили бизнеса си тихо и кротко, днес щяха още да са живи. В един момент износът на кокаин от Меделин беше два пъти по-голям от целия останал износ на Колумбия, но хегемонията на тази област рухна поради царящото беззаконие.

Сега историята се повтаряше на триста и двадесет километра в южна посока и на хиляда метра надморска височина в долината Каука по протежението на река Кали. Старият колониален град с родословие, което водеше началото си от 1536 година, беше един от най-важните колумбийски културни и търговски центрове, докато в него не се настаниха търговците на кокаин. Те поеха бизнеса с наркотиците с жар, която накара скорошната история на Меделин да бледнее. Без да си губят времето с лицемерни малки пратки, те полетяха със собствен транспорт: големи „Боинг“ 707, пълни догоре с кокаин. Потегляха през нощта и кацаха до Мексикали, малко преди обхвата на американските радари. Там прехвърляха товара на по-малки флотилии, които го пренасяха до северномексиканските местоназначения. И накрая мулетата прехвърляха товара през границата.

Колумбийските и американските власти насочиха вниманието си към Кали, но Харпър продължаваше да фиксира Меделин. Моралес беше умен, образован и дискретен. Контролираше хората си с желязна ръка и се справяше с предизвикателствата, като заобикаляше съдилищата отдалече. Той беше престъпник популист и поради това десет пъти по-опасен, защото дейността му не пречеше на местните, а напротив — увеличаваше благосъстоянието на района. Според Харпър хората като Моралес бяха сред най-опасните.

От прозореца се виждаше сияйният ден, както и лодките с блестящи килватери, които придаваха на гледката атмосферата на импресионистична картина. Южнокалифорнийският рай представляваше истинска идилия. Но от мочурищата Евърглейдс до Дейтона постоянно се въртяха сделки. Докарваха стоката и тя стигаше до клиентите, а чантите, пълни с пари в брой, по различни пътища се вливаха в офшорните банки. Харпър улови отражението си в стъклото, обрамчено от кафеникави пердета, и прокара ръка през късо подстриганата си коса. Торбичките под очите над осеяните му с лунички скули го накараха да се запита кога би могъл да се надява на почивка.

Примирено поклати глава, отпи още една глътка от бирата и отново се залови с факса на Карденас. Моралес беше намислил нещо, което изискваше изразходването на много пари. Следата можеше да се окаже добра. Ако екипът на Харпър успееше да прихване парите, Моралес щеше да го заболи. Може би дори щяха да успеят да разкрият някаква част от маршрута на, парите и да свържат няколко имена с веригата за изпиране. Беше време да се залавя за работа.

Салазар в Ню Йорк като начало. АБН знаеше, че той движи пари от Меделин, но това трудно можеше да се докаже. Офисът му в Ню Йорк вече беше под денонощно наблюдение. Ред щеше да помоли за още хора, които да включи в работата — да снимат всички посетители и да ги проследяват. Трябваше да поиска позволение поне за няколко седмици, а най-добре, докато се появи нещо определено. И преди беше подслушвал телефоните им в течение на три месеца, но не попадна на нищо и федералният съдия отмени разрешението. Агентите му бяха претърсвали няколко пъти кофите за боклук, но се връщаха с празни ръце. Бяха пуснали постоянна опашка след сина му Антонио, но единственото, което можеха да покажат като резултат от скъпата операция, бяха имената на дузина фльорци. С една дума нулев резултат. Но човек не биваше да се отказва, затова Харпър изпрати факс на Хулио:

„Добра работа. Порови по-дълбоко. Докладвай, когато си готов. Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но сестра ти не е добре.“

Това беше код за задействането, ако Хулио реши, на предварително подготвения план за бягство. Всъщност написаното означаваше:

„Щом поискаш, сме готови да те измъкнем. Само дай сигнал.“

Ред Харпър не обичаше да губи хора.