Бил Видал
Наследникът (2)

2

Енрике Шпеер измина разстоянието от Меделин до Богота с кола под наем. Оттам взе самолета на ЛАКСА до Коста Рика. Щом пристигна в Сан Хосе, пресече улицата пред терминала на летището и се качи на своя „Ленд роувър“, който беше оставил на паркинга.

Шпеер много харесваше родното си място Коста Рика — страната на вечната пролет. Баща му, дребен чиновник в Гестапо, беше избягал в Централна Америка през 1945 г. Пристигнал с малко дрехи и десет златни слитъка в единствения си куфар и започнал отначало. Оженил се за местно момиче, основал дъскорезница и заживял достатъчно заможно, за да изпрати сина си в правния факултет в Мексико сити, а когато завърши, да му купи адвокатска кантора в Сан Хосе. След смъртта си Гюнтер Шпеер остави на сина си къщата, бизнеса с дървен материал и куфар пълен с документи: избеляващи червеникавокафяви снимки на баварски селяни, дълъг разказ на разбираем език за живота в Германия през тридесетте и четиридесетте години на миналия век, оправдание защо е служил на Фюрера и една жлъчна тирада срещу американците, които обвиняваше в най-долно предателство, защото бяха обединили сили със сталинските боклуци, за да смажат надеждите на арийската раса. Той беше оставил на Енрике и един редовен акт за раждане, който удостоверяваше раждането на Гюнтер Йоханес Шпеер във Вилсхофен, Долна Бавария на 23 декември 1913 г.

Години по-късно, когато шумотевицата около Втората световна война утихна и светът вече не се интересуваше от мъртви нацисти, този къс хартия се оказа безценен за адвокат Енрике, защото му позволи да придобие германско гражданство, а заедно с това и втори паспорт. По време на един от престоите в Германия си беше купил малък апартамент в Мюнхен и използвайки този адрес, кандидатства и получи безсрочна американска виза, каквато през онези дни обикновено получаваха гражданите на Западна Германия.

Седмица след пътуването до Меделин Шпеер напълни куфара си със зимни дрехи и взе пряк полет до Холандските Антили. Излезе от Сан Хосе като костариканец, а влезе в нидерландската колония като германец. На граничния контрол само бегло му погледнаха паспорта и не го попитаха нищо, защото в Аруба бяха свикнали с посещения на адвокати от Европа, които идваха да се възползват от данъчния рай на островите, известни някога като Холандски Западни Индии.

Взе си стая в „Хаят риджънси“, където д-р Шпеер беше редовен и обичан гост, и веднага се обади на Джо Салазар в Ню Йорк. След това се разходи до „Недер гауда“, любимия си бар в градчето, което приличаше на извадено от пощенска картичка. Там заедно с Маркус, собственик на заведението и от време на време негов клиент, чийто незаконни доходи инвестираше в Холандия, изпиха по няколко бири. В десет той обяви, че се връща в хотела да вечеря и помоли Маркус след полунощ да му изпрати двете си най-добри момичета.

Докато вечеряше сам, размишляваше за неудобствата на подобни обиколни маршрути само за да стигне от Сан Хосе до Ню Йорк, но накрая заключи, че човек винаги трябва да внимава. Във всеки случай Моралес плащаше щедро: триста долара на час. От тръгването от Богота до връщането отново на изходната точка, стига да нямаше някакво забавяне, общата бройка часове щеше да е 98 или 29 400 долара плюс разноските, които Шпеер знаеше, че ще му бъдат платени веднага в брой, без да му задават въпроси.

Офисите на „Салазар Ко“ заемаха третия етаж на една безлична сграда на „Саут драйв“. Обстановката беше достатъчно модна, за да подскаже наличието на нужните средства, но и напълно дискретна, за да спечели одобрението на клиенти, които ценяха анонимността повече от всичко на света. Въпреки минималистичния подход към мебелировката помещенията на фирмата предлагаха на работещите и посетителите великолепен изглед към „Ист ривър“, лесен достъп от и до летищата на Ню Йорк, а освен това се намираха на един хвърлей от „Уол стрийт“.

Ектор Перес излезе от кабинета на Банкера и кимна на Шпеер. Кимването му приличаше на отсечен поклон, на който обаче липсваше всякакъв израз на уважение. Той задържа вратата отворена, последва Шпеер вътре и преди да се оттегли в обичайния си ъгъл, грижливо я затвори.

— Енрике, колко се радвам да те видя, приятелю — грейна лицето на Салазар, който дори излезе иззад бюрото, за да се прегърнат по южноамерикански. — За мен е истинско удоволствие.

— И за мен, скъпи приятелю, наистина — отговори като ехо Шпеер. — Шефът ме помоли да ти предам неговите най-сърдечни поздрави.

— Моля предай му моите почитания. А сега какво мога да направя за теб?

— Страхувам се, че ще изтеглим една значителна сума — обясни Шпеер.

— Енрике, защо трябва да се страхуваш? — засмя се Салазар. — Парите са ваши, човече!

И двамата се засмяха, но под прикритието на безгрижната размяна на закачки Салазар започна да прави сметки. Салдото на Моралес беше дебело — над сто милиона. „Значителна сума“ означаваше най-малко десет до двадесет милиона, но такава беше природата на Салазаровия бизнес. Той приемаше мръсните пари, почистваше ги и ги връщаше узаконени на техните собственици. По пътя прибираше таксата си от десет процента, която беше напълно умерена за операциите по изпирането, но „Салазар Ко“ работеха само с много богати хора.

Разбира се, лихви не се начисляваха.

Докато парите минаваха по своя мъчителен път и започваха да избеляват, те се спираха на разни места — понякога за дни, а друг път за няколко месеца. Всяка спечелена лихва принадлежеше на „Салазар Ко“. „Вместо разноски“ беше обяснението, което даваха на малцината клиенти, които питаха.

След като парите биваха вложени „чисто“, техните собственици прибираха цялата печалба. Сумите преминаваха в категория „под управление“ и от този момент таксата на Салазар падаше до два процента годишно. Това беше по-евтино, отколкото взимаха най-добрите американски взаимни фондове.

— Цифрата, която нашият уважаван приятел има предвид, е петдесет милиона.

— Наведнъж? — попита банкерът, докато мозъкът му продължаваше да щрака.

Моралес притежаваше седемдесет милиона, които се управляваха, а останалите се перяха в момента. Петдесет беше много пара, но в момента имаше нови постъпления от по най-малко пет милиона на месец. Въпреки че сумата беше значителна, тя нямаше да разклати фирма, управляваща три четвърти милиарда долара, както показаха последните сметки.

— Не непременно, но ще ни трябват след тридесет дни.

— Може да се наложи да теглим най-вече от парите, които са в преход. Таксата ще бъде обичайните десет процента.

— Каква е изпраната сума на строителната компания в Малага? — попита Шпеер, след като хвърли поглед в папката, която беше извадил.

— Ще проверя — отговори Салазар, като набра нещо на клавиатурата на компютъра. — В долари имаме… малко по-малко от милион в Испания, два милиона в Монтевидео, 250 000, които са нужни, за да се поддържа сметката на остров Гранд Кайман.

Шпеер помисли малко и написа няколко цифри на листа пред себе си.

— Окей, Джо, остави парите на Кайманите. Не искаме да включваме офшорки в тази работа. Приготви ми четиридесет и седем милиона, разделени между Испания и Уругвай. Плюс твоята такса, цялата сума е петдесет и един точка седем. Съгласен?

— Точно така. Тридесет дни.

— Благодаря.

— Може ли да знам за какво става дума? — попита Салазар.

— Не виждам защо не — и Шпеер му разказа за фондацията и желанието на Моралес да бъде щедър към своя народ.

Салазар подсвирна, но почти в същия миг разбра какъв е замисълът.

— Моето възхищение към нашия общ приятел расте с всеки изминал ден — каза той напълно искрено.

Не си призна, че се страхува за сметката на Моралес, защото слуховете твърдяха, че бил притиснат в ъгъла и че други, особено картелът в Кали, са готови да го довършат. Тези слухове представяха бъдещето да Моралес в нова светлина.

Когато Шпеер си тръгна, Салазар се обърна към Перес.

— Къде е синът ми? — попита той рязко.

— В кабинета си — отговори телохранителят.

— Да дойде веднага.

Салазар Младши пристигна след по-малко от три минути с объркан вид, чудейки се какво ли ще последва.

— Какво направи със сметката на Клейтън? — попита бащата.

— Ей, едва вчера ми я възложи — отговори Тони Салазар отбранително. — Точно се готвех да разпръсна…

— Хубаво — прекъсна го старият Салазар, — знам наизуст всичко за безкрайния ти мързел…

— Боже, тате! Аз само…

— Млъкни и седни — бащата не обърна внимание на обичайните извинения. — Ето какво трябва да направиш.

 

 

Том Клейтън взе метрото от спирка „Хай стрийт“ на Кенсингтън до „Ливърпул стрийт“ и в седем и тридесет вече седеше зад бюрото си. Войниците, свещениците и банкерите, шегуваха се в офиса, започват работа всяка сутрин на зазоряване, макар причината за това да не е много ясна. Но такива бяха правилата в инвестиционното банкиране. Ако не покриваш своята територия от изгрев до залез, някой млад гладник ще ти отмъкне бизнеса и ще се погрижи всички да разберат. Вълкът за вълка си е вълк, а Клейтън обичаше работата си.

— Ей, Том, как беше в Ню Йорк?

Това беше Владимир Кройц. Младши дилър, дразнещо дребно човече, което носеше бутикови очила с дебели рамки и яркоцветни тиранти. Не попита „Как мина погребението“ или „Как е семейството“ например. Само „Как беше в Ню Йорк“. Тук няма място за сантименталности, помисли си Клейтън, но какво от това? Той не обърна внимание на Кройц, който така или иначе не очакваше да получи отговор. Това беше просто една подхвърлена мимоходом реплика, несръчен опит за разнообразяване на сериозната работа по спечелването на тазгодишните премии.

— Ей, Том, ти се върна! Как е баща ти?

— Мъртъв — отговори Клейтън с поглед впит в екрана на компютъра, докато преглеждаше сделките, сключени в негово отсъствие.

Питащият беше Гринхолм, шефът на Том. Той говореше с отпуснатия мелодичен тон на родната си Джорджия и доста се стресна.

— О, съжалявам, сигурно съм разбрал погрешно. Чух, че бил болен.

— Не, мъртъв е.

— Том, съжалявам. Виж, ако имаш нужда от няколко дни…

— Няма нищо, Хал.

Клейтън вдигна поглед и видя, че Гринхолм наистина изпитва неудобство. Стоеше в евтиния си костюм и износени обувки и поглаждаше козята си брадичка. Човек никога не би предположил, че е най-добре платеният служител в отдела.

— Наистина. Вече се оправих — каза Том и любезно добави: — Почина внезапно. Не е изпитал болка.

— Добре… — Гринхолм се поколеба, — както казах, ако имаш нужда от малко време или нещо друго… — след тези думи началникът му си тръгна, за да се заеме с по-приятната работа да изстисква пари от хората.

— Благодаря Хал.

Том Клейтън беше вторият по старшинство служител в отдел „Деривативни инструменти“^[1]. Търгуваха с големи суми и често бяха на ръба. Ези печелиш, тура аз губя. Можеха да се спечелят милиони, стига човек да се справи добре. Когато му казаха, че баща му е починал, той се втурна в банката, за да разчисти всички свои позиции. Човек не оставя слаби места за цели десет дена. Всички сделки бяха уредени и приключени, преди да замине. Миналата година Том изкара 860 000 долара. Което ще рече по три хиляди долара на работен ден, като осемдесет процента от тях бяха премия за добра работа, тъй като основната му заплата беше само 120 000 на година. Десетте дни отсъствие означаваха загуба на 25 000 от възможни печалби плюс разходите. А след като тази седмица искаше да отиде до Швейцария, най-добре щеше да бъде да не започва твърде много сделки, преди, да се върне. Така че всичко на всичко загубите щяха да са близо четиридесет хилядарки. Но това беше само официалната история. В тайния свят на Том яростната атака продължаваше неспирно: покачването на лирата на пазарите… и спекулацията на Клейтън-Ленгланд означаваше милиони в нужника.

Всичко беше въпрос на бикове и мечки. Подобно на рогата на атакуващ бик, биковите пазари тласкаха цените нагоре. А мечите пазари се спускаха надолу, сякаш гневният замах на мечешката лапа е тласнал цените надолу. Играта на спекуланта беше да познае движенията на пазара, в резултат на което цели богатства сменяха притежателите си. Том беше заложил много срещу лирата стерлинга. Той искаше да иде на пикник с мечките, но досега само бикове идваха на купона му. Затвори за миг очи, за да пропъди страховете, а след това насочи вниманието си към Цюрих. Избра си една програма и въведе: 567,384.22.

Курсорът се премести и поиска уточнение на датата за оценка на стойността. Том въведе: 30.06.1944.

Програмата прие датата без възражения и курсорът отново се премести с един ред.

ДАТА НА ПАДЕЖА?

Клейтън пресметна 54 години и вкара датата. Курсорът се премести към друга празна кутийка. ЛИХВА?

Той нямаше представа. Как е била открита сметката? Швейцарците как плащат лихвата: месечно, на три месеца или годишно? Той избра най-лошата възможност и сложи кръстче на „А“. Курсорът се премести на ЛИХВЕН ПРОЦЕНТ? Това вече беше труден въпрос. Сигурно можеше да намери отнякъде средния лихвен процент на банката за всяка година от 1944 насам, но сега нямаше време. ЛИХВЕН ПРОЦЕНТ? Той почувства как ръцете му се изпотяват, когато набра първата цифра: 3. Отговорът гласеше: 2 718 003.

Той си записа цифрата и набра 4.

4 535 697

Той отново си записа, пое си дълбоко дъх и опита с 5.

7 531 993

— Исусе! — възкликна той, без да иска.

Може би, но само може би това беше отговорът на неговите молитви.

— Ей, Том, вече започна да губиш пари, а? — закачи го Кройц от работното си място.

— Правя пари, момченце. Правя пари — отговори Клейтън, без да вдигне поглед от екрана, за да го погледне.

— Томи, докосни ме за късмет — пошегува се неговият съсед и с нови сили пак впери очи в екрана.

Том се изкиска и излезе от програмата. Трябваше без бавене да отиде в Швейцария и той реши да замине официално, независимо от своето Първо правило в банкирането: „Никога не използвай своите собствени пари, ако можеш да похарчиш нечии други.“

Стомахът му изведнъж се сви, когато му хрумна, че настоящите му проблеми произтичат от това, че беше нарушил същото правило. Той погледна към кабинета на Хал Гринхолм и видя през стъклото, че е сам. Защо да не го направя сега, помисли си той и пое към бърлогата на своя началник.

— Хал, ще имаш ли нещо против да отида в Цюрих за ден-два?

— Какво си намислил?

Том се опита да прозвучи правдоподобно. Цената на швейцарския франк от 2.45 за паунд е много изгодна. Сега му е времето да потърсят швейцарски безлихвени ценни книжа или може би някой и друг договор за покупка на валута.

— Отворила се е значителна възможност. А и ти ме познаваш. Знаеш, че обичам да преценя нещата на място.

— Твоето приятелче Ленгланд още ли е в Цюрих? — попита Гринхолм без някаква специална причина.

Моят приятел Ленгланд. Сърцето на Том прескочи.

— Да, още е там — отговори той, надявайки се, че гласът му е прозвучал както обикновено.

— Окей. Кога искаш да заминеш?

— Колкото може по-скоро. Вече съм изпуснал цяла седмица. По-добре да се огледам сега, докато още не съм затънал в сделки.

— Нямам нищо против. Заминавай.

— Благодаря.

— Том…

— Да?

— Моите съболезнования за баща ти.

— Благодаря. — Може би не всичко беше безнадеждно.

 

 

Във вторник Клейтън отиде на работа както обикновено. Помоли секретарката да му запази място в последния полет през деня за Цюрих и стая с изглед към езерото в „Бор о лак“. Подобно на много други бизнесмени, той не се поддаваше на великолепието на гранд хотел „Долдер“, предпочитайки местоположението на „Бор о Лак“ в горната част на „Банхофщрасе“, откъдето беше съвсем близо пеша до банките.

После използва момента, когато всички около него се бяха заели със своите собствени дела, звънна в централата на „Юнайтед кредит банк“ (ЮКБ) и си уреди среща на следващата сутрин. Телефонистът го беше свързал с един внимателен господин в отдела за частни клиенти. Том обясни, че иска да открие сметка — лична и в щатски долари. Той намекна, че първоначалният депозит ще бъде значителен. Намекът за размера на сумата щеше да определи старшинството на банковия началник, който да го приеме. Срещата в 9:30, сряда, с господин Акерман, пети етаж, беше потвърдена. След това се обади в клона на своята банка в Цюрих и си уреди среща в късния предобед на срядата. Не пожела да говори лично с Ленгланд, а вместо това му остави съобщение с предложение да обядват заедно.

Самолетът на Том излетя в 19:15, но тъй като часовниците в Швейцария бяха с час напред, когато в десет и тридесет пристигна в хотела си, ресторантите вече затваряха. През нощта в Цюрих е истинско мъртвило. Изяде един сандвич в стаята си, изгледа американските новини по кабелната телевизия, изпи два коняка от минибара и опитвайки се да не мисли за пари, заспа някъде към полунощ.

В сряда сутринта Клейтън стана рано, закуси в грил ресторанта, докато се наслаждаваше на свежата слънчева зимна утрин през панорамните прозорци, които гледаха към канала. Той реши да измине пеша цялата „Банхофщрасе“, докато репетира наум своята стратегия.

Стигна до седалището на банката в 9:25 и прекоси фоайето по посока на асансьорните врати. Един портиер в униформа предложи помощта си и потвърди, че Том може да намери господин Акерман на петия етаж. Чакалнята горе беше доста по-различна от фоайето на приземния етаж. Плюшените кресла и дивани, подредени в стила на летищните салони, бяха заети от посетители, които очевидно бяха чужденци: в единия ъгъл две африканки, наконтени в най-хубавите си племенни одежди, стискаха дипломатически куфарчета и си шепнеха на неразбираем език. Тук беше мястото, където идваха да отлежат голяма част от мръсните пари от целия свят. Том отиде до бюрото на рецепцията и се представи. Веднага един млад безупречно облечен мъж с тен, придобит по ски пистите, пристъпи напред с протегната ръка.

— Господин Клейтън — каза той приветливо, — казвам се Хуго Аликона. Господин Акерман ви очаква.

Клейтън последва Аликона по един дискретно осветен коридор и влезе в кабинет от лявата страна. Вътре имаше конферентна маса, покрай стените бяха подредени няколко шкафа с чекмеджета и столове за пет-шест души. В далечния край на помещението иззад масата се надигна, за да го поздрави, висок посивял мъж в сив костюм. Той беше слаб като отшелник, с оредяваща побеляла коса и подчертано добрите обноски на човек, който се е шлифовал вече с години. Седнаха около масата. Акерман се настани начело, Клейтън от лявата му страна, а Аликона срещу него. Том изигра първия си планиран ход и им подаде по една служебна визитка. В областта на инвестиционното банкиране работодателят на Том беше сред тримата най-добри в света. Собственият му пост също не беше лош и двамата швейцарци бяха видимо впечатлени: този вероятен бъдещ клиент не беше някой чиновник от Третия свят, който иска да депозира съмнителните си „комисионни“.

— Господин Акерман — Том се обърна към очевидно по-старшия, — трябва да разберете, че съм тук в качеството си на частно лице. — Като посочи визитката, която домакинът му беше оставил на масата, добави: — И по никакъв начин не представлявам своите работодатели.

— Естествено — отговори Акерман.

— Бих искал да открия две сметки — една депозитна и една текуща, и двете в долари.

— Господин Клейтън, това анонимни сметки ли ще бъдат? — попита Акерман, имайки предвид сметките без име на притежател, заради които швейцарските банки бяха прословути.

Сметката имаше номер, известен само на банката и на нейния собственик. Истинското име на последния се съхраняваше в трезор, до който имаха достъп само двама избрани управители.

— Не, и двете сметки ще бъдат на мое име — отговори Клейтън, наблюдавайки със задоволство как двамата банкери кимат одобрително. След това продължи добре отрепетираната си реч: — Както знаете, аз съм гражданин на САЩ. Сигурен съм, че знаете и това, че като такъв съм задължен да декларирам всички свои активи по света и ежегодно да попълвам данъчна декларация за всичките си доходи. Или с други думи да платя на Съединените щати данък върху пълните приходи, независимо откъде са получени.

— Точно така, господин Клейтън. Това е цената на американското гражданство.

— С което се гордея, господа. Поради това банковата тайна, макар че високо оценявам включването й в швейцарския банков закон, за мен е без значение. Дискретността и доброто и резултатно управление са двете качества, с които вашата институция е известна. Те са и причината днес да съм тук при вас.

— Много мило от ваша страна, господин Клейтън. А сега, преди да се заемем с обсъждането на суми и лихви, можем ли да попитаме, разбира се под строга тайна, какъв ще бъде източникът на средствата, които възнамерявате да ни поверите?

Стандартен въпрос, помисли си Том. Отговорът ще бъде надлежно записан, така че банката да няма неприятности. Те наистина ли очакват, че типове като Сани Абача^[2] ще влязат с десет милиона долара в брой и ще си признаят, че са от ограбването на нигерийския петрол?

— Разбира се. Баща ми почина преди няколко дни. Като основно облагодетелствано лице в неговото завещание аз получих едно значително наследство.

— Господин Клейтън, моля да приемете нашите съболезнования — намеси се Акерман с възможно най-погребалния тон, последван уважително от Аликона.

— Благодаря. Част от това наследство под формата на недвижим имот и малко пари в брой са в Ню Йорк и в обозримо бъдеще ще си останат там. Обаче една значителна част от него е тук в… — точно се готвеше да каже Швейцария, но реши, че е по-добре да го каже по друг начин — Европа и това е… — той се поколеба леко, за да постигне по-голямо въздействие — сумата, която искам да поверя на вас.

Акерман остана безучастен.

— За каква сума говорим, господин Клейтън? — попита той, след като остави химикалката си върху тефтерчето и избегна погледа на Том.

В швейцарската броня се беше появила първата пукнатина.

— А, сумата — повтори Том думите му, леко повишавайки глас, — аз очаквах вие, господа, да можете да ми я назовете.

Хуго Аликона погледна Клейтън, после своя началник и след това отново американеца. Явно беше объркан.

— Господин Клейтън, бихте ли обяснили — сериозно помоли Акерман.

— Господин Акерман, моето семейство отдавна държи парите си при вас. Фактически през по-голямата част от този век. Сега тези средства са мои. Искам да бъдат прехвърлени в сметките, които желая да откриете на мое име.

— Разбирам. Естествено ще ми трябват подробностите за тези сметки.

Клейтън извади един лист, изписан на машина, и го подаде на Акерман.

— Сметката е открита от моя дядо Патрик Клейтън. Трите имена, адрес, номер на сметката — всичко е там. В момента не мога да кажа кога точно е открита, но съм сигурен, че имате тази информация. Предполагам около 1940 г.

— Господин Клейтън, естествено нито аз, нито господин Аликона можем да знаем нещо за тази сметка…

— Разбира се.

— А ако тази сметка съществува, трябва да знаете, че тя се управлява по швейцарския закон. Не искам да ви обидя, но ръцете ми са вързани. Трябва да спазвам процедурите.

— Не бих искал нещо друго. Това ще ми бъде от полза, след като възнамерявам да оставя парите при вас. — Том подчерта тази последна част и проследи как я възприемат двамата мъже. — Що се отнася до процедурите, ще ви помоля да ми ги обясните.

— Казахте, че тази сметка е открита от вашия дядо?

— Да.

— Сигурно той вече не е сред живите?

— Починал е през 1944 г.

— Тогава законното притежание на тази сметка е преминало върху?…

— Баща ми, който почина миналата седмица — Това беше областта, която Клейтън искаше да избегне — четиридесет и пет годишната пауза. Той искаше да създаде впечатлението, че семейството през цялото време е знаело за този депозит. — Но като се има предвид, че дори не можете да потвърдите съществуването на сметката, може би е по-добре да се съсредоточим върху „процедурите“, които споменахте.

— Тази сметка беше ли специално завещана на вас от вашия баща или дядо?

— Да. В завещанието се споменават изрично всички баланси на всичките му банкови сметки.

— Тогава ние ще трябва да видим завещанието, което трябва да бъде заверено от американските и швейцарски власти във вашата родина, а тези неща отнемат време.

Клейтън отвори чантата си, извади всички документи, които беше донесъл, и ги постави на масата пред себе си. След това започна да ги подава един по един на Акерман: завещанието и смъртния акт на своя дядо, надлежно заверени, завещанието на баща си, акта му за раждане и смъртния акт, също надлежно заверени.

— Всичко е наред — решително каза Том.

Докато Акерман се преструваше, че преглежда внимателно всеки документ, преди да го подаде на Аликона, Клейтън вече знаеше, че следващият им ход щеше да бъде Голямото разтакаване, защото ги беше приклещил натясно. Затова реши той да поеме инициативата.

— Господа, предполагам, че ще искате внимателно да проучите тези документи — каза той, вдигна чантата си на масата и я затвори, подсказвайки с действията си, че се готви да си върви, — но мога да ви уверя, че всичко е наред.

— Разбира се — отговори Акерман с благодарност, надигна се, като преди това прибра визитката на Клейтън, и добави: — Можем ли да ви потърсим във вашата банка?

— Господин Акерман — твърдо отговори Том, вторачен в швейцарския банкер, — и двамата сме заети хора. Имам малко работа в Цюрих, но трябва да ви призная, че си оставих време, за да се върна тук следобед и да приключим с този въпрос. Обаче — той вдигна ръка, за да спре възраженията на Акерман, — като се има предвид часовата разлика между Цюрих и Ню Йорк, по времето, когато получите отговорите на зададените от вас въпроси, вашата банка вече ще е затворила. Затова ще остана да пренощувам в Цюрих и очаквам да ми се обадите утре сутринта. Можете да ме намерите в „Бор о Лак“. Аз ще дойда, ще подпиша, каквото е нужно, и ще си вървя вкъщи.

— Господин Клейтън, бъдете сигурен, че ще направим всичко възможно — отстъпи Акерман. След това, за да възстанови авторитета си пред Аликона, добави: — Ако сметката съществува.

— Разбира се, че съществува. Вижте — продължи доверително Том, като между банкери, — никой не обича да губи сметки, но както казах и преди, по-голямата част от парите ще остане при вас. Десет процента ще преведете в Англия. Ще преценя вашите усилия през следващите двадесет и четири часа като показател за качеството на услугите, които аз и моето семейство можем да очакваме за в бъдеще от вашата банка. Моля, не ме разочаровайте.

— Ще направим всичко възможно. А сега, ако ме извините, господин Клейтън, ще вървя да се залавям за работа. Господин Аликона ще ви изпрати.

 

 

Моралес седеше начело на масата в трапезарията. Пред него лежеше отворената карта на Меделин. Той я обърна към Мигел Ромуалдес и я плъзна към него. Тримата мъже се съвещаваха вече четири часа и макар двойните врати на трапезарията да бяха затворени, Моралес беше казал на всички, семейството, прислугата и телохранителите, да излязат да подишат чист въздух. Този разговор беше предназначен само за три чифта уши.

Не харесваше Ромуалдес, но щеше да му е полезен като кмет на Меделин. Тлъст политик на средна възраст, който получаваше официално заплата от хиляда долара месечно, но изкарваше още пет хиляди от обществените поръчки плюс редовния рушвет от Моралес. Носеше смачкан костюм и риза с отворена яка, защото тлъстините по гушата не му позволяваха да слага вратовръзка. Другият мъж беше Аристидес де ла Круз, адвокатът на Моралес — старателен, сигурен, умен. Постигнал всичко сам, той би могъл да се издигне до върховете в Богота, но сега, в края на четиридесетте си години и с голямо семейство, се беше преместил в Меделин и изпитваше благодарност, че има такъв клиент като Карлос Алберто Моралес. За разлика от облеклото на кмета, деловият костюм на Де ла Круз беше добре изгладен и подчертаваше стегната му жилава фигура.

Кокаиновият барон беше привикал двамата малко след като даде нарежданията си на Шпеер. Де ла Круз щеше да регистрира фондацията. Това трябваше да бъде направено без бавене. Фондацията ще бъде благотворителна организация, посветена на най-благородните каузи. Разбира се, като движеща сила на тази инициатива, Моралес трябваше да е член на Управителния съвет, както и Де ла Круз, и Ромуалдес. Стигнаха до съгласие по-късно да помолят монсиньор Варела също да влезе в Управителния съвет, защото църквата предстоеше да играе важна роля в начинанието. Де ла Круз отбеляза, че по този начин ще бъдат представени законът, земната и вечната власт. На Моралес тази мисъл му хареса и отбеляза, че и сам не би могъл да се изрази толкова сполучливо. Основните цели на фондацията щяха да бъдат: „… да извади бедните и неоправданите от тяхното незаслужено нещастие, като им помогне с жилища, здравеопазване и образование, така че да могат да живеят достойно и да станат верни служители на Господа и Република Колумбия.“

— Дон Карлос, ти си светец! — възкликна кметът.

От лявото му око се търкулна истинска сълза, последвана от потоп, когато му просветна, че като настоящ титуляр на поста вероятно щеше да си остане завинаги кмет.

Моралес му нареди да престане с тези изблици, защото беше време да се заемат с практическите въпроси. Трябваше им земя в града: хубава, суха и леснодостъпна. Болницата и училищата трябваше да бъдат разположени в центъра, жилищата изискваха повече площ. Моралес беше планирал три квартала: два в източната част покрай пътя за Богота и един в северната част в края на града покрай пътя за Картахена. Ромуалдес, който още беше под впечатлението на избликналите у него чувства, предложи градът да дари земята, но адвокатът посочи, че подобни действия могат да предизвикат питания в Конгреса. Той и неговият клиент осъзнаваха, че в Богота още има достатъчно смели сенатори, готови да внесат закон, който да анулира подобни сделки. Преди години Моралес щеше да ги убие — беше прилагал подобни мерки неведнъж. Първия път остави на мястото фалшива визитка, а по-късно обвини комунягите от ФАРК^[3]. Но сега, когато американците — бяха до шията затънали в Колумбия, вече не си заслужаваше риска. Впрочем това поведение принадлежеше на друга епоха, когато Моралес работеше за късогледи глупаци, които живееха и умираха по други правила.

— Аз ще отчуждя земята! — обяви кметът с повече перчене, отколкото беше нужно.

— Не, Мигел. Ние ще платим земята — възрази Моралес великодушно, — но градът може да осигури, ето в това можеш да помогнеш, комуналните услуги. Вода, електричество, улици. — Той тупна с юмрук по масата и се вторачи в кмета. — Трябва да го направим. Няма да строя бордеи!

Ромуалдес се почувства неловко. Да подари земята, щеше да е по-лесно. Тя принадлежеше на щата, така че на него лично нищо нямаше да му струва, нито пък на градския бюджет. Но изграждането на комуналната инфраструктура беше нещо съвсем различно. На строителните фирми трябваше да се плати. Откъде щяха да намерят парите? Той вече имаше преразход за финансовата 1998 и беше бръкнал яко и в следващата 1999, като покриваше дефицита с банкови заеми.

Моралес сякаш прочете мислите му.

— Аз ще ти помогна — каза той за голямо облекчение на кмета.

Когато дойде моментът, Моралес щеше да се погрижи да се разчуе за идеята. Приятелски настроени вестници щяха да му помогнат. Щяха да започнат да набират дарения от фирмите, черквите и от обикновените хора на улицата. Те щяха да дарят нужните пари, за да получат бедните хора топлина, светлина и вода. А на строителните фирми ще кажат, че фондация „Моралес“ гарантира проекта.

— Работата ще бъде свършена на производствени цени — каза той натъртено на кмета. — Затова спечелилите тези обществени поръчки няма да плащат комисионни.

Отново насочиха вниманието си към картите, за да определят точните строителни района. Постигнаха съгласие, че Де ла Круз ще използва влиятелни имена и други средства по свой избор, за да извърши покупките на разумни цени и после да прехвърли земите на фондацията.

— Още нещо — подхвърли Моралес, преди срещата да приключи. — Трите жилищни района, които избрахме, в момента са много евтини — петстотин долара за акър. Градските терени са по-скъпи, но цените трябва да отразяват сегашните несигурни времена. — Той замълча, за да имат думите му по-голямо въздействие, и след това се изправи, вторачвайки се в Ромуалдес. — Само ние тримата знаем за плановете ми — той преднамерено се огледа, за да подчертае казаното, а след това изгледа двамата си събеседници сякаш за да ги предизвика да го опровергаят. — Така че, ако цените на земята в Меделин се покачат и с едно песо до момента, когато извършим покупките, това може да означава само едно нещо — един от нас тримата се е разприказвал. Като се има предвид какъв е залогът, ще се ядосам страшно много. Ясен ли съм?

 

 

След като напусна сградата на „Юнайтед кредит банк“, Том Клейтън отиде в представителството на своята банка. Там разговаря с анализаторите и се опита да прецени какво мислят за лирата. В един и половина се срещна за обяд с очевидно притеснения Джеф Ленгланд.

Том избра тих ресторант далеч от деловия район. Оказа се добър избор, защото, както се очакваше, обядът не мина добре. Стилът на обличане на Ленгланд като випускник на Бръшляновата лига^[4] не се бе променил, но той изглеждаше измършавял и потиснат. Дори беше започнал отново да пуши и съвсем не приличаше на онзи Ленгланд, който беше прочут в „Кеймбридж“ с представителната си външност.

— Том, свършени сме. — Джеф почти не докосна храната си. — Единствената ни надежда е да си признаем. Може би просто ще ни уволнят, защото банката няма да иска скандали — удари го на молба той.

— Не бъди такъв проклет тъпанар — изръмжа Том през стиснати зъби и се наведе към него. — Става дума за затвор. И двамата ще влезем в панделата. Не четеш ли вестници? „Уол стрийт“ иска да стъпи на врата на дилърите, които вършат мошеничества. Старата гвардия доказва своята честност и почтеност, като хвърля черните овци в затвора!

Тяхното пропадане в ада се получи в резултат на един разговор миналия Великден, когато семейство Клейтън замина на едноседмична почивка заедно с Ленгландови в Гстаад. Обгърнати от великолепието на хотел „Палас“ като в пашкул, замаяни от яркия блясък на ситния сняг и от собствения си успех, те мислеха, че няма как да сбъркат. Освен това всички знаеха, че лирата стерлинга е прекалено скъпа и че ще поевтинее веднага, когато псевдосоциалистите между новите лейбъристи намерят извинение, за да й позволят да се плъзне достатъчно надолу, за да я премахнат и заменят с еврото.

Затова разиграха една простичка игра. Заложиха на покачването на курса на швейцарските франкове и падането на лирата. Регистрираха фирма във Вадуц, като имената на собствениците бяха скрити зад непробиваемите закони за банковата тайна на Лихтенщайн. Акционерното дружество „Таурус“ откри търговска сметка в банката на Клейтън в Лондон, Новият клиент разполагаше с най-добрите възможни гаранции, предоставени не от кой и да е, а от клона на същата банка в Цюрих. Те спекулираха с бъдещите стойности и избраха най-простата стока. Не се спряха на кафе, злато или минерали, а на пари и по специално на лирата стерлинга. Продадоха 15 милиона лири, които не притежаваха, с тримесечен фючърсен договор при курс 2.40 швейцарски франка. За всеки цент, с който лирата паднеше спрямо франка, щяха да спечелят над 60 000 лири. Както е обичайно при подобни фючърси, „Таурус“ трябваше да плати маржа или един вид депозит, но заради отличните гаранции той беше ограничен само до 5 или 750 000 лири. Внесоха парите от Вадуц. Разделената поравно сума обра повечето от спестяванията на Ленгланд и значителна част от тези на Клейтън.

Но Европа преживя повече финансови кризи от Британия и лирата си остана непоклатима. Дори намаляването на лихвения процент не можа да отнеме от блясъка й. Когато „Таурус“ пусна кепенците, те бяха изгубили 625 000 лири или почти целия марж.

Ленгланд беше съсипан. Той беше роден богат, но израснал в бедност, и точно отново беше поел по пътя към богатството, когато изведнъж се оказа с по-малко от 50 000 долара на свое име.

— Ще опитаме отново — каза Том на изумения си приятел.

— Да не си се побъркал? — възрази неуверено Джеф. Беше готов да се вкопчи във всяка възможност, колкото и да беше мъглява, ако предлагаше изход. — С какви пари?

— Аз ще си заложа главата — отговори Том, натъртвайки на личното местоимение. — Ще изпратя 2.5 милиона долара от банката в Цюрих. Все едно е грешка — обясни той. — Би трябвало да е дебит за новия марж, а вместо това ще изпратя кредит. — Той замълча, за да може неговият приятел да осъзнае огромното престъпление, което щяха да извършат, и продължи, след като не чу възражения. — Ще удвоим. 30 000 000 лири. Ти ще прехвърлиш парите от Цюрих в Лондон, а аз ще сключа сделката.

Ленгланд не продума, а Том продължи:

— Не разбираш ли? Ако някой те попита, ще обясниш, че си изпратил парите обратно, защото са платени погрешно. Ако попитат мен, ще кажа, че съм помислил, че това са приходите от дебита, с който съм задължил Цюрих. Вероятно „грешката“ няма да бъде забелязана поне три месеца. Дотогава ще сме приключили и всичко ще е наред.

— А ако лирата не падне? — попита Джеф неохотно.

— Ей, приятел — отговори Клейтън презрително, — ако те е хванало шубето, аз сам ще го направя. Какво решаваш?

Сделката тръгна.

Сега им се струваше, че това се е случило преди векове.

В момента, когато пиеха второто си бренди в цюрихския ресторант, лирата се разменяше за 2.64 франка и те бяха вътре с 2.2 милиона долара. Ако лирата се качеше само с още един цент, щеше да се наложи да увеличат своя депозит. Дори нещо по-лошо — може би щяха да открият кражбата.

— Том, какво ще правим? — попита Ленгланд, търсейки насърчение.

— Нищо. Поне засега. Има още един месец. Може би лирата ще се срути — отвърна Том, но не хранеше големи надежди. — Междувременно се дръж спокойно и не прави нищо. Аз ще измисля начин — завърши Клейтън с повече фукане, отколкото с истинска увереност.

Следобедът, тъй като не искаше да прекара дори само още една минута с Ленгланд, нито пък имаше желание да седи в хотелската стая, Том нае кола и пое по живописния път към езерото Констанца, известно и като Бодензее. Вечеря в туристически ресторант с говеждо фон дьо в комплект с алпийски оркестър и йодлери. В полунощ се върна в Цюрих, чувствайки се напълно изтощен.

 

 

Докато Клейтън убиваше времето, банковите служители бяха затрупани с работа. Още преди Том да излезе от сградата, Акерман поиска спешна среща с д-р Карлхайнц Грубер, дебел старши вицепрезидент, отговарящ за частните клиенти. След като д-р Грубер изслуша отчета на Акерман за проведената по-рано среща и провери някои факти, той хвърли поглед към часовника на стената в кабинета си и задвижи процедурите. В момента в Цюрих беше дванадесет и петнадесет, а в Ню Йорк пет и петнадесет сутринта. Грубер повика секретарката си и изпрати два поверителни факса: до шефа на охраната в „Юнайтед кредит банк“ в Манхатън, нареждайки му да го прочете и веднага да се обади на д-р Грубер. А другият беше до втория търговски представител в швейцарското посолство във Вашингтон, с който му съобщаваше, че д-р Грубер ще му се обади в осем сутринта американско време.

В три следобед швейцарско време Ги Излер от ЮКВ, Ню Йорк, звънна на д-р Грубер и получи указания. В три и петнадесет се обадиха от посолството и д-р Грубер отправи своята молба.

Швейцария е въплъщението на най-ефективната и производителна корпорация в света, управлявана от мъже (и по-рядко от жени, които доскоро нямаха право да гласуват), които по закон прекарват съзнателната част от живота си, служейки във въоръжените сили. Макар тази служба до голяма степен да е на непълен работен ден, средно годишно по петнадесет дни, чиновете се спазват през всички 365 дни. Така, когато вицепрезидентът на втората по големина банка в страната разговаря с второто аташе по търговските въпроси в швейцарското посолство, се подразбира, че един полковник на действителна служба моли за услуга лейтенант, който също е на действителна служба. Разбира се, това не е заповед, но подчиненият ще постъпи мъдро, ако се отнесе към молбата като към заповед.

Затова, докато Клейтън се възхищаваше на крайбрежието на Бодензее, Грубер си тръгваше за вкъщи. Беше останал един час след нормалния край на работния ден в пет и тридесет, което го подразни, но вече имаше отговор от посолството. Консулството в Ню Йорк наистина беше заверило миналата седмица документите и комплект ксерокопия очакваха господин Излер.

Докато Швейцария спеше, Излер посети Нюйоркското сдружение на адвокатите, Държавния департамент и Регистрите по гражданско състояние, преди още същата вечер да изпрати по факса доклада си в седалището на банката. Когато в четвъртък сутринта Грубер влезе в кабинета си точно в 8:00, той разполагаше с потвърждението, че всички подписи са истински и че въпросните документи са валидни и точни. Единствената част, която не беше напълно задоволителна, се отнасяше до контакта с правната кантора „Суини, Тъли, Макандрюз“, защото въпросният старши партньор, господин Ричард Суини, нямаше да бъде на работа до следващия понеделник. Но неговият съдружник, господин Уестън Хол, беше потвърдил, че професор Майкъл Сеймъс Клейтън действително е починал преди две седмици, че неговият единствен син е Томас Деклан Клейтън и че фирмата е изпълнител на завещанието. Цялата тази информация се намираше в общественото пространство. Въпреки това, преди да отговори на въпросите, съдружникът си беше записал личните данни на питащия, както и причината за запитването, след което написа наметна бележка и я остави на писалището на Дик Суини.

Доволен от събраната информация, Грубер повика Акерман и му нареди да се обади на Клейтън. В десет часа в четвъртък сутринта Акерман заяви по телефона, че ще се радва да се срещне от отново с господин Клейтън в единадесет, ако му е удобно. В пристъп на спонтанна перверзия, защото почти не беше мигнал през нощта, Том настоя срещата да бъде в единадесет и петнадесет.

Преди да предаде папката с Клейтъновите документи на Акерман, Грубер му припомни колко много банката цени сметките на големите вложители и колко малки шансове за успех имат началници, които загубят подобен депозит и той отиде при конкуренцията. След като още веднъж погледна в папката, преди да я затвори и да я плъзне решително по писалището, Грубер загатна, че възлагането на управлението на тази сметка може, да се приеме, ако не като повишение, то поне като израстване в кариерата.

Благодарен за тази възможност, Акерман се зае с подготовката на документите, като педантично спазваше любимите си процедури, така че щом се срещне с Томас Клейтън, всичко да бъде готово за предаване — отказът от права, освобождаването от отговорност, договорът за доверено управление и разбира се, формулярите за откриване на сметките в комплект с указанията, нарежданията и банковите карти с подпис. След това запази по телефона една от луксозните съвещателни зали и нареди на Аликона да чака в приемната на петия етаж точно в 11:10 часа.

 

 

В десет и тридесет, след като плати сметката си, Клейтън излезе от „Бор о Лак“ и отново закрачи по „Банхофщрасе“, като настроението му се люшкаше между съмненията и големите надежди. Банките разполагат с начини да прекратяват за известно време депозити, които с години лежат заспали, след което те се поглъщат като наследство на банката. Знаеше банки в Америка, които щяха да водят такива депозити за живи в продължение на пет години и нещо, след това да ги прехвърлят на друг номер за още един приличен период от време и накрая, ако не се появят претенции, да използват печалбата, за да подобрят отчета за баланса си. Освен това беше известно, че швейцарските банки са основните облагодетелствани от подобни доходоносни операции. Толкова вложители пазеха в дълбока тайна златните си яйца в швейцарските банки, че при внезапната им смърт скъпите роднини оставаха с пръст в устата просто защото не са имали представа за съществуването на сметките. Всеки път, когато някой диктатор от Третия свят се спомине внезапно, няколко милиона се изсипват в касите на „Банхофщрасе“. Щом избухне война в някой забравен от Бога кът на земята и водачите на победените платят с живота си, техните незаконни печалби увеличават положителния баланс на тази алпийска страна на чудесата.

Том знаеше, че без чудесния дар на банковото извлечение и номера на депозита неговите шансове щяха да бъдат минимални или направо несъществуващи. Обаче, след като ги притежаваше, банкерите трябваше да предположат, че той знае повече, отколкото знаеше в действителност. Какво би си помислил той на тяхно място? Щом парите са останали недокоснати от 1944 насам, вероятно са прекратили сметката най-късно през 1950, като оттогава не са начислявали и лихви. Ако признаеха съществуването на сметката, той нямаше да приеме подобна позиция. Щеше да настоява за лихвите, за 4% годишна лихва, и да се пазари, слизайки с по четвърт процент от време на време, за да се съгласи на 3 милиона. След това щеше да звънне в „Интерфлора“ и да поръча неприлично голям венец, от онези, които можеш да купиш само в Ню Йорк или Лос Анджелис, който да бъде поставен на гроба на дядо му. С тези положителни мисли той влезе в голямата сграда близо до „Параде плац“ и взе асансьора до петия етаж, където беше посрещнат от усмихнатия господин Аликона.

Този път го поведе в друга посока. Том веднага забеляза, че съвещателната зала, в която влязоха, очевидно беше от различно ниво. Всички банки разполагаха с подобни помещения за своите VIP клиенти. Нямаше ги вградените в тавана неонови пръчки, които хвърляха разсеяна светлина. Тук висяха полилеи. Мокетът беше отстъпил място на персийски килими, а около съвещателната маса имаше дванадесет стола. Акерман вече чакаше прав, когато двамата мъже влязоха в помещението. На лицето му имаше подобие на усмивка — поне по неговите стандарти, а дясната му ръка беше протегната за добре дошъл.

Сърцето на Клейтън прескочи: сигурно ставаше дума най-малко за три милиона. Когато се настаниха около блестящата махагонова маса, американецът забеляза подготвените папки за документи, спретнато подредени върху плота. На етикетите им вече беше напечатано името Томас Д. Клейтън.

— Господин Клейтън, за мен е удоволствие да ви съобщя — откри доброжелателно срещата Акерман, — че успяхме да приключим с всички процедури за краткото време, което ни дадохте. — Каза го така, сякаш очакваше поздравления, но Клейтън само се усмихна и кимна.

— От вчерашните ви нареждания заключавам — той погледна бележките пред себе си, сякаш да предотврати всяко възможно възражение, — че не желаете да запазите номера на сметката на баща си — сега отвори две нови папки и ги подаде на Клейтън — и засега искате да се открият две нови сметки.

Сигурно има предвид номера на сметката на дядо ми, помисли си Клейтън, но си замълча в съгласие със собствения си Втори закон в банкирането: „Ако ти кажат нещо, което не знаеш, замълчи си, престори се, че го знаеш, и продължи да слушаш.“ Той кимна на Акерман и насочи вниманието си към папките. Вътре лежаха формуляри за откриване на сметки, стандартни, но все пак много по-различни от използваните в американските банки: съдържаха по-малко въпроси и повече указания.

Клейтън извади писалката си и започна да подписва. Текущата сметка в долари, както беше поискал. Той се подписа на четири места, а Аликона всеки път кимаше одобрително. Беше много по-просто човек да си има работа с колега банкер. След това Том се зае с депозитната сметка и положи още четири подписа.

— Вчера заявихте — Акерман отново зачете бележките си, но не успя да скрие нервната нотка в гласа си, — че ще искате десет процента веднага. За да го вложим в текущата ви сметка или?

— Господин Акерман, може ли да ми кажете точния баланс до днешна дата? — Том се надяваше по гласа му да не проличи колко нервен е и той.

— Четиридесет и два милиона, осемстотин двадесет и шест хиляди долара — отговори педантично швейцарският банкер. — Плюс текущата лихва, която естествено ще бъде начислена… — Той погледна към календара. — Всъщност утре. За настоящия месец това са 124 909 долара.

Лявата ръка на Клейтън започна да трепери неволно и той бързо се престори, че го боли лявото коляно, стоварвайки непокорната ръка върху него, и започна да го разтрива, за да скрие тремора.

— Стара спортна травма — обясни той с извинителна усмивка. — През зимата напомня за себе си от време на време.

Той също беше свикнал с големите цифри. Четиридесет милиона, четиристотин милиона. Това бяха суми, които редовно обсъждаше по време на работа. Успокой се, Томи, каза си той. Помисли си: парите на други хора, телефонни номера, просто поредната сделка.

— Около десет процента, за да бъдем точни — той извади листа със сметките от чантата си и продължи, докато Аликона си водеше бележки. — Искам да преведете пет милиона долара по сметката на „Таурус“ АД в разпореждане на моята банка в Лондон. — Той подаде подробностите за сметката на Аликона. — Да не се споменава източникът на този превод. — След това се обърна към Акерман: — Значи остават тридесет и седем, точка осемстотин двадесет и шест. — Сега цифрите се лееха с лекота. — Какъв е вашият най-добър лихвен процент за тридесет и седем милиона долара за деветдесет дни?

— Господин Клейтън, като се има предвид дългогодишната връзка на вашето семейство с „Юнайтед кредит банк“, аз съм упълномощен да ви предложа четири и една четвърт. Разбира се, за срочен депозит.

— Благодаря ви, това е приемливо — отговори Клейтън с усмивка, знаейки много добре, че това е много повече, отколкото неговата банка би предложила. Моля, наредете трансакцията с утрешна дата. Можете да добавите лихвата от сто двадесет и пет към останалите осемстотин двадесет и шест… — Той замълча, за да направи сметката наум. — Значи общо 950 909 долара, и да ги прехвърлите в текущата ми сметка.

Аликона кимна в съгласие, когато вдигна очи от сметачната си машинка.

— Значи утре — продължи Том, за да приключи с това — очаквам да видя пет милиона долара в лондонската сметка.

— Разбира се — отговори с усмивка Акерман, много доволен от себе си.

Те се съгласиха лихвите да бъдат прехвърлени по текущата сметка на Том, извлеченията да бъдат изпратени на домашния му адрес в Лондон и жена му да разполага с двете сметки чрез генерално пълномощно, така че да има достъп до тях без формалности, ако Том отсъства. Клейтън взе формулярите, за да ги подпише.

Когато стана да си върви, краката му едва не се подкосиха и той отново обвини коляното. Излезе навън в слънчевия ден, бързо пресече „Параде плац“ и нахълта в хотел „Савой“, намери бара, поръча си голям бърбън и го гаврътна наведнъж. Изчака ръката му да престане да трепери, плати с петдесетфранкова банкнота и излезе от заведението, без да изчака рестото.

Барманът остана като гръмнат. Чужденците са много странни, помисли си той. Колко хубаво, че съм швейцарец.

След около час Том Клейтън се качи на самолета на „Бритиш еъруейс“ за „Хийтроу“. По пътя към летище Цюрих той се замисли дали да не звънне на Ленгланд и да му каже добрата новина, но реши да не го прави. Нека се пържи още някой и друг ден, каза си. В края на краищата ми дължи два и половина милиона долара.