Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Ctayton Account, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Бил Видал

Заглавие: Наследникът

Преводач: Асен Георгиев

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: английска

Излязла от печат: 26.01.2009

Редактор: Шели Барух

ISBN: 978-954-585-991-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4543

История

  1. — Добавяне

3

Дик Суини се върна в Ню Йорк в събота следобед след най-страшното пътуване в живота си.

Самолетът беше излетял от Сан Хосе при хубаво време, но след час над Северна Флорида започнаха турбуленциите. Пилотът обясни, че причината е в силния вятър от Атлантическия океан, и помоли пътниците да си сложат коланите, а стюардесите и стюардите да седнат по местата си. Когато се спуснаха от 11 500-те метра височина и навлязоха в облаците, клатенето и разтърсването станаха още по-силни. Само за няколко минути яркото слънце беше сменено от плътната чернилка на буреносните облаци, която се раздираше от време на време от призрачните проблясвания на светкавиците. На моменти мълниите следваха по няколко една след друга, но не се чуваше гръм, а само монотонното бучене на двигателите.

Когато стигнаха до Норфък, Вирджиния, въпреки възраженията на екипажа, ръководството на въздушното движение ги накара да се издигнат на 8 500 метра, където турбуленциите станаха нетърпими. Главният стюард се обърна към пътниците с молба да изправят седалките си, да стегнат здраво коланите, да вдигнат масичките и приберат видеоекраните. На капитана на полета, който сигурно беше преживявал и по-големи неприятности, трябва да му се отдаде дължимото, защото през цялото време говореше на пътниците и неговият спокоен и внушаващ сигурност глас им съобщаваше разстоянието, което са изминали, омаловажавайки „малките неудобства“.

Летище „Кенеди“ също имаше проблеми. Времето се оказа по-лошо, отколкото вещаеше прогнозата, затова разстоянията между самолетите трябваше да бъдат увеличени и трафикът в събота вечерта се оказа здраво задръстен. Самолетите, които пристигаха след дълги полети и запасът им от гориво беше на изчерпване, бяха пропускани с предимство, а АА 404 от Коста Рика трябваше да очаква най-малко един час закъснение. Изправен пред избора между парите на компанията и удобството на пътниците, капитанът на полета избра второто и реши да смени посоката. Двадесет минути по-късно те кацнаха безпроблемно на международното летище в Балтимор-Вашингтон.

Суини се почувства зле. Беше се нахранил прекалено обилно, докато се носеха под лъчите на слънцето, изпълнен със самодоволна топлина, която отчасти се дължеше на някои първокачествени вина. Изобщо не подозираше каква буря ги очаква. Размишляваше за срещата с Шпеер. За първи път разговаряха лично и на Суини не му трябваше много време, за да разбере, че двамата мислят еднакво. Макар Суини да беше практикувал право четиринадесет години повече от костариканеца, толкова беше и разликата им в годините, и двамата бяха избрали професията заради личното преуспяване и възможността да печелят големи суми, а не поради загриженост за справедливостта и морала. Разчитаха на своите познания като начин да се защитят и се възприемаха като хора, които стоят над закона.

Сега Суини стоеше замаян в летищния терминал, който показваше всички признаци на куп закъснели полети: липса на места за сядане, безцелно размотаващи се хора, оплаквания на висок глас пред гишетата на различни авиолинии. Персоналът очевидно не беше способен да се справи с форсмажорните обстоятелства. Суини се отправи към телефоните и търпеливо изчака, докато се освободи една кабинка. Първо звънна в дома на своя помощник, но попадна на телефонен секретар. Затвори и позвъни на секретарката си, обясни й къде се намира и се зарадва, че не се е случило нищо, което да не може да почака до понеделник. След като се оказа свободен от неотложни задължения, се върна при гишето на авиокомпанията, показа билета си за първа класа и настоя да получи стая за през нощта. Съгласиха се без всякакви възражения, настаниха го в петзвездния „Пийбоди корт“, естествено, безплатно, и като жест на добра воля му предоставиха лимузина до хотела и обратно.

Даде пет долара бакшиш на пиколото и остави куфара си недокоснат на мястото, където го занесе момчето. Докато сваляше дрехите си и ги хвърляше небрежно върху облегалката на стола, той се колебаеше дали да си вземе душ, или направо да се хвърли в леглото. Но в този момент съзря минибара и реши да провери какво има вътре. Извади двете малки шишенца „Чивас регал“ и се замисли дали да не поръча по телефона истинска бутилка, но реши, че това ще бъде прекалено голямо усилие. Вместо това взе и двете шишенца „Джек Даниълс“ и подреди четирите бутилчици върху нощното шкафче. Махна покривката на огромното легло, нахвърля четири възглавници в горния край и с благодарност се тръшна отгоре. Отвори първото шишенце и без да го е грижа за чаша, отпи, връщайки се на мислите си за работите с Том Клейтън.

Дик Суини беше много разтревожен. Когато миналата сряда Джо Салазар го покани на среща, първата мисъл на адвоката беше, че ще вземе някой тлъст хонорар. На път към офиса на клиента си, винаги той ходеше при него, а не обратното, пропъди тревогата, че някой може би души наоколо. Несъмнено ФБР наблюдаваше непрекъснато „Саут драйв“, но дори мошениците имаха право на адвокат. Това беше записано в конституцията и по въпроса съществуваше неофициално примирие. Правителството не преследваше адвокатите, а те се отнасяха с разбиране към съдебните разпореждания.

Когато Салазар отвори дума за Клейтън, Суини почувства облекчение. Сметката в Цюрих силно го тревожеше и му олекна, като разбра, че по волята на случая тя веднъж завинаги щеше да бъде закрита. Няколко дена по-рано, след обеда с Том Клейтън, Дик беше сполетян от ужасно предчувствие: Том нямаше много общо с баща си и ако случайно заподозре нещо, ще разкрие тайната и тогава ще стане страшно. Беше изказал предпазливо тревогата си пред Перача, защото въпреки собствената му алчност приятелството между фамилиите Клейтън и Суини беше отдавнашно. Той не искаше Том да пострада, ако това можеше да се избегне. Може би ставам параноичен, каза си Дик. Как за Бога би могъл да разбере? Въпреки това беше по-добре да вземат под внимание дори най-малката вероятност. Между другото Дик не беше напълно сигурен в Том. Дали би могъл да бъде купен? Затова Суини направи съвсем слаб намек, но Салазар го отряза.

— Какво знае? — попита заплашително банкерът.

— Нищо, Джо — отговори Суини наполовина честно. — Знаеш, че винаги съм мразел тази уговорка. Обстоятелствата налагат да го подчертая още веднъж.

Салазар кимна, сякаш е съгласен, но след това отправи предупреждение.

— Ако има някакъв проблем, ще помоля Ектор да го уреди.

Суини си наложи да не поглежда през рамо към Перес. Наистина нямаше желание да го съзерцава.

— Няма проблеми, Джо, Просто закрий проклетата сметка. Това е всичко.

Салазар кимна замислено, след това погледна отново Суини. Устата му беше разкривена в усмивка, но очите гледаха студено. Той се отпусна назад в стола.

— В интерес на истината — каза успокоително — аз си помислих същото. Затова казах на Тони да я закрие.

Той разказа на Суини за идването на Шпеер и нарежданията на Моралес и как още същия ден Тони е писал на „Юнайтед кредит банк“. След като средствата щяха скоро да са налице, Салазар предложи още този следобед Суини да вземе самолета до Сан Хосе и да уточни подробностите с Шпеер. Дик се съгласи. Щеше да се наложи да отложи една-две срещи, но мисълта най-сетне да прекъсне всички връзки между Клейтънови и Салазарови му се стори много привлекателна. Той обичаше Том и Теса и когато тази история приключи, ще може да се вижда с тях по-често. И последно, но не по важност, щеше да изкара поне четвърт милион хонорар.

Сега, когато вече беше в Балтимор, стомахът на Суини престана да се обръща. Той стана и тръгна към банята, като отваряше второто шишенце уиски. Горещата вода съживи ума и тялото му. Работата се очертаваше като забавна и доходна. В Коста Рика много му хареса. Досега Суини беше смятал Централна Америка за сбирщина от бананови републики. Беше си представял жега и прахоляци, сламени шапки и магарета, навсякъде бордеи и богаташки къщи за малцината привилегировани, заобиколени от неприлично високи огради в стил Бевърли хилс. Остана приятно изненадан.

Шпеер посрещна Суини на летището в елегантен костюм. Караше „Ленд роувър“, а не лимузина с климатик, както очакваше Суини. Сан Хосе имаше здравословен вид, улиците бяха чисти, а умереният климат благоприятстваше развитието на пищна растителност и много цветя.

До този момент Суини и Шпеер бяха разговаряли само по телефона. Това беше първата им среща. Слушайки акцента и граматически правилния английски, Суини си беше представял мургав латиноамериканец, но мъжът, който го наближи, беше рус и висок, а обноските и държането му — изненадващо цивилизовани.

Пропътуваха десетте километра до къщата на Шпеер, водейки лек разговор, като започнаха с обичайните баналности за полета и задължителния въпрос:

— За първи път ли идвате в Коста Рика?

Шпеер подхвана темата, защото като всеки местен жител усети приятното впечатление, което градът беше направил на неговия гост. Разказа за кафето и производството на цветя, за мирната история на страната в сравнение с останалата част на района, както за качеството на живота, което по мнението на самия Шпеер бе доста високо. Мястото импонираше на германеца у Шпеер, защото, необичайно за американския провлак, почти цялото население беше бяло. За разлика от околните държави, Коста Рика нямаше армия, което може би беше обяснението за петдесетте години демокрация, докато в това време съседите се разкъсваха от непрестанни революции.

— Шпеер? — попита Суини, който вече беше започнал да харесва мъжа. — Немско ли е? Или холандско?

— Моето семейство е дошло от Германия. Аз съм костариканец — отговори той твърдо.

— Е, моето е от Ирландия — бързо каза Суини, — но за греховете си съм наказан да бъда американец.

Шпеер се засмя и му хвърли кос поглед. Той също почувства, че могат да се сработят. В техния занаят подобна остроумна размяна на реплики не беше задължителна, но правеше живота по-приятен. В края на краищата се предполагаше, че двамата са на една и съща страна.

Решиха тази вечер да не говорят по работа. Споменаха деловата част съвсем за кратко, докато Шпеер развеждаше Суини да му покаже имота си. Гостът се възхищаваше на градините, Г-образните басейни и красивата едноетажна къща, заобиколена отвсякъде с веранда. Усетил сродната душа, Шпеер заведе Суини на вечеря в най-хубавия ресторант в Сан Хосе и след това в един от онези нощни клубове, където сервират само шампанско. Разбира се, напитките бяха главно за момичетата. Двамата мъже ближеха по една чаша цяла вечер, докато продължаваха да се изучават, премисляйки работата, която ги очаква. В полунощ поеха обратно към къщата, придружавани от момичета, готови на всякакви лудории. Суини забеляза, че дори курвите в Коста Рика са хубави, може би защото черпеха веселие от нощта, която щяха да прекарат в толкова привилегирована обстановка, или от несъмнената щедрост на Енрике. Във всеки случай, изглежда, на тях им липсваше почасовият инстинкт, с който беше свикнал американецът. Никоя от тях не си гледаше часовника и се оказаха едно приятно разнообразие в отшелническия му живот.

В четвъртък и петък слизаха в центъра, за да работят в кантората на Шпеер. Всички други адвокати, представляващи две страни в сделка на стойност петдесет милиона долара, щяха да седят пред отрупани с договори бюра и да спорят излишно дълго за всеки член. Но тези двама адвокати имаха различни задължения. Те бяха помолени да постигнат резултати. Техните работодатели не се интересуваха от подробностите. Не бяха подписани никакви споразумения. Когато нещата се объркваха, можеха да дадат обяснения, но ако те бяха неприемливи, нямаше да бъдат разнасяни призовки. Въпросите винаги се уреждаха извънсъдебно и ако се налагаше, заплащането беше с кръв.

Затова те обсъдиха всичко и постигнаха съгласие до най-малките подробности. Банкерът щеше да преведе парите на „Суини, Тъли, Макандрюз“ по сметката на техните клиенти в Женева. Тогава клиентът на Шпеер можеше да разполага с напълно чисти пари. По нареждане на Шпеер Суини щеше да преведе тези средства по сметките на „Малага строителство“ в Уругвай и Испания. Новият клон на „Малага“ в Меделин щеше да бъде основният изпълнител. Компанията щеше да избира и да плаща на подизпълнителите от петдесетте милиона, които щеше да получи от чужбина, като, от своя страна, щеше да фактурира целия проект на фондация „Моралес“. Когато дойде моментът, фондацията щеше да върне парите на „Малага“. Част от капитала, нужен за разплащането, щеше да се набере от дарения в Меделин. Когато една фирма дари десет хиляди, „Моралес“ щеше да плати двадесет или тридесет хиляди от името на тази фирма, използвайки все по-нарастващия поток банкноти, които се връщаха с всяка пратка кокаин. Според преценката на Шпеер стойността на целия проект щеше да възлезе на около петдесет милиона, като поне десет щяха да бъдат събрани от местни дарители. По време на този процес Моралес щеше да е изпрал още четиридесет милиона, без да се наложи да плаща на посредник дори един цент.

— Кога смяташ, че твоята част ще е на разположение? — попита Шпеер, след като бяха постигнали съгласие по подробностите.

— Разбрах, че вече са дадени нареждания за прехвърлянето на парите.

— Прекрасно. В такъв случай веднага ще задействам машината — възкликна доволно Шпеер.

В петък вечерта отидоха с колата от централното плато до крайбрежието при Пунтаренас, за да вечерят омари край Тихия океан. Пиха прилично мексиканско шардоне, а след това минаха на най-хубавото кафе, което Суини беше пил някога, придружено от по няколко чашки контрабанден „Чивас регал“. На връщане в Сан Хосе взеха момичетата от клуба, този път само две, и се прибраха в къщата на Шпеер. В събота към десет сутринта Енрике откара Дик до летището и го наблюдава, докато мина паспортния контрол за полета до Ню Йорк.

Разликата между тайната и известното на всички е само в степента на разпространение на информацията. В Колумбия въпреки заплахата от правосъдие в стил Моралес дори и най-добре пазената тайна стигаше до ушите на онези, за които никога не е била предназначена. Толкова голяма е силата на клюката.

Като своите предшественици Хулио Роблес купуваше тайни, което щяха да правят и онези, които без съмнение щяха да дойдат след него. В Меделин всички познаваха Хулио, специалиста по горите от банката за развитие „Интерамерикан“. ЕЛ БИД, както банката беше всеобщо известна по акронима на испанското си наименование, даваше назаем милиарди долари, които можеше и да не се връщат. На теория банката се финансираше от правителствата на държавите от Северна и Южна Америка. В действителност лъвският пай се предоставяше от Съединените щати, затова седалището й се намираше във Вашингтон. По-голямата част от нейните служители бяха латиноамериканци и всички пари се даваха назаем на юг от Рио Гранде, където политиците и бизнесмените ги възприемаха като нежно докосване, един източник на твърда валута за най-големите инфраструктурни проекти.

Имаше защо човек да е близък с хората от ЕЛ БИД. Затова Хулио Роблес не изпитваше затруднения да установява приятелства. Той беше известна личност. Сутрин, обут в джинси и с раница на гърба, потегляше за джунглата. Вечер, в костюм или смокинг, участваше в социалния живот на града. Той беше търсен човек, когото тук канеха на обяд, там на прием, защото добродушният млад господин можеше да раздава големи чекове за опазване на горския фонд и създаване на работни места. Хулио беше красив тъмнокос ерген със сини като Карибско море очи и пленителна усмивка, която беше разбила много сърца в Меделин. На други места секторните специалисти в ЕЛ БИД оставаха по местоназначенията си две години, а заемащият длъжността на Хулио обикновено го изтегляха на всеки шест месеца, защото неговите началници бяха преценили, че толкова време може да остане жив.

В действителност той не се казваше Роблес, нито беше гватемалец, а спасението на тропическите дъждовни гори не го интересуваше кой знае колко. Хулио Карденас беше американски гражданин, служител на американския Департамент по правосъдието и изцяло отдаден на целите на Агенцията за борба срещу наркотиците. Той не попита как управлението вкарва хората си в ЕЛ БИД. Но го правеха и досега никой не беше разкрит. Може би, помисли си той, се дължи на силата на парите. Ако един човек бъде загубен, независимо по чия вина, страната домакин изведнъж ще се лиши от няколко официални проекта с голям бюджет, които щяха да паднат жертва на съкращаването на бюджета. Затова…

Хулио просто си вършеше работата, всъщност двете, и внимаваше.

Той си тръгна от приема на перуанския посланик преди девет, след като размени поздрави и прегръдки с поне една четвърт от гостите. Качи се на колата, излезе от Меделин и се отправи към Картахена. Когато се отдалечи на два километра от града и погледна няколко пъти в огледалото за обратно виждане, спря внезапно след острия завой надясно, който пътят правеше на това място. От храсталаците излезе дребен мъж на тридесетина години, облечен в проста селска носия, и се качи на колата.

— Имал си нещо за мен, приятелю? — попита небрежно Хулдо, след като потегли.

— Господин Хулио, имам нещо много добро за теб — отговори мъжът предпазливо, но обветреното му лице излъчваше безпокойство. — Нали ще ми платиш?

— Ей — прекъсна го Роблес, — нима се съмняваш в моята щедрост?

Човекът смутено поклати глава. Всички знаеха, че човекът от ЕЛ БИД даваше по петдесет долара в зелени банкноти за всяка информация, свързана със земя, особено със земя, върху която растат дървета. И макар че върху въпросната земя растяха сравнително малко дървета, историите винаги можеха да бъдат украсени. Затова той му разказа, че кметът Ромуалдес е започнал да купува земя в Меделин — старите парцели на Кругер в центъра на града и запуснатия двор на телефонната компания, който стоеше празен вече повече от година.

Роблес вдигна рамене.

— Интересно, но какво от това? Знаеш ли за какво купува земята?

— Не — отговори мъжът, — но има и още. Също така изкупува три големи участъка. Два от тях се намират край пътя за Богота. Там растат много дървета. Някога бяха част от имението на Ангелини. Както и района, край който току-що минахме — добави той, посочвайки с ръка към града. — Около десет хектара по протежение на шосето.

Хулио кимна с разбиране и намали скоростта. Вторачи се в мрака отпред, след това хвърли поглед и в огледалата и се възползва от широките банкети от двете страни на еднолентовия път, за да направи обратен завой към града. Информаторът разбра намека и загледа очаквателно Роблес.

— Откъде знаеш?

— Какво?

— Откъде знаеш какво става, друже?

— Жената ми каза — отговори сдържано мъжът.

— Значи жена ти работи в общината?

— Не жена ми — той се поколеба, но после добави, — а сестра й.

Местни клюки, помисли си Хулио. Приказки, но тежко му на онзи, който не им обърне внимание. Може да се окажат много по-точни от „Ройтерс“.

— Какво прави балдъзата ти там?

— Моята какво?

— Сестрата на жена ти — обясни Роблес търпеливо. — Какво работи в общината?

— Тя… работи за кмета, нали разбираш?

Вероятно чистачка, предположи Роблес. Реши да смени тактиката.

— Кой купува земята? Ромуалдес или градът?

— Нито едното, нито другото — добросъвестно отговори мъжът. — Фондация „Моралес“.

— Чух за нея — отговори Роблес, полагайки съзнателни усилия гласът му да прозвучи безразлично, макар че цялото му тяло се напрегна само при споменаването на името.

— Да — продължи мъжът, който погрешно прие внезапното млъкване на Роблес за покана да продължи, — говори се, че това е благотворителна организация на дон Карлос, който иска да помага на бедните като…

— Алберди, това е интересна история — Хулио се опитваше да прозвучи презрително. — Не е кой знае какво, но ти благодаря. Винаги давам ухо и на най-големите клюки. Само че — той сниши глас, за да изиграе ролята на съзаклятник — не мога да разбера откъде балдъзата ти знае какво се готви. Тя не е секретарка в кметството, нали?

— Не — трябваше да признае Алберди.

— Тогава красива ли е?

— Искате ли да се срещнете с нея? — бързите рефлекси на Алберди му подсказаха, че е възможно да спечели нещо и по друг начин.

— Не — ядосано отговори Роблес, — искам да знам как една чистачка в общината може да се добере до тази информация.

— Тя се чука с кмета.

— Разкажи ми по-подробно.

— Големи цици — ухили се мъжът и показа с длани форми, стърчащи на десетина сантиметра от гръдния му кош, докато усмивката разкриваше мръсните му зъби, — маслинена кожа и задник като диня.

— Я, май те избива на поезия? — засмя се Роблес.

— И аз бих я чукал, но жена ми ще ми пререже гърлото!

— Чуй ме, приятелю — започна да лъже Роблес, но вече със сериозен тон. — За терените на Кругер не давам и пукната пара. Но другата земя е селска, така да се каже. И ако някой кандидатства за кредит, за да я развие, това вече е моя работа. Разбираш ли?

Алберди не разбираше, но това нямаше значение. Възнаграждението му изглеждаше все по-вероятно и той каза всичко, което знаеше. Алисия, сестрата на жена му, от известно време спеше с Ромуалдес. Не, кметът не говорел за бизнес в леглото, но пък и Алисия не се интересувала от работите му. Да, тя била чистачка. Само тя можела да влиза в кабинета на кмета. Докато вършела работата си, кметът не прекъсвал своята. Той говорел по телефона с кого ли не и обсъждал делови въпроси сякаш жената я нямало. За Роблес беше добре дошло, че дебелият пръч Ромуалдес притежаваше всички лоши черти на латиноамериканския мачо и нито едно от неговите достойнства. Въобразяваше си, че жената, която скъсва от чукане с онези свои майсторски изпълнения в кревата, най-вече в собствените му представи, разбира се, трябва да му е безпрекословно покорна и вярна. Алисия, от своя страна, не се е разприказвала, защото е имала намерение да му навреди. У дома, където сестра й сигурно я гълчи за поведението й, тя разказва за тези държавни дела, защото сигурно си мисли, че така възстановява до известна степен достойнството си пред семейството.

Хулио Карденас мислеше трескаво. Информацията струваше най-малко пет хиляди, но ако дадеше толкова пари на Алберди, щеше да я обезцени. Затова благодари на мъжа, даде му осемдесет долара в банкноти по двадесет и подкара право към седалището на „Банко интерамерикано де десароло“ в Меделин. Там хвърли едно око в шифровъчната си книга, по-скоро като предпазна мярка, защото Хулио Карденас беше професионалист, който помнеше всички уговорени изрази. След това написа паметна бележка за началника на групата от Агенцията за борба срещу наркотиците в Меделин. Провери съдържанието два пъти, набра един номер във Вашингтон и пусна съобщението по факса.

Макар че кодът, който набра, беше на американската столица, числата, които последваха, бяха шифър, достатъчен за компютъра на Ей Ти Ти в Джаксънвил, Флорида, да прихване съобщението и да го пренасочи към дежурния тази вечер в представителството на Агенцията в Маями.

Може би значи нещо, а може би не, помисли си Карденас, докато гледаше как листът хартия минава през факса. Спомни си за офицера, който го обучаваше в „Арлингтън“ преди няколко години. „Някой път ще попаднеш на парченце от пъзела, но то няма да означава нищо за теб. Но не бива да забравяш, че целият пъзел не е пред очите ти. Никога не го забравяй. Просто си намерил едно парченце от него. Затова го прати по-нагоре. Може да пасне, а може и не, но това не е твоя работа. Просто трябва да изпратиш всяко парченце, което може да завърши пъзела и дори да спаси собствената ти глава.“

Затова Хулио Роблес винаги изпращаше парченцата от пъзела, които му попадаха. И в този случай, макар че не завърши пъзела, предизвика поредица събития, която щеше да промени цялата търговия с кокаин в Колумбия.

 

 

Бруно Хьохт заемаше длъжността „мениджър депозити на частни клиенти“. Той беше един от няколкото служители на подобна служба в седалището на банката. Както си седеше на бюрото и четеше пощата си в петък сутринта, Бруно се развълнува. По-рано през седмицата вицепрезидентът и шеф на отдела д-р Грубер му нареди да предаде един от хубавите депозити на Юлиус Акерман, колега със същата длъжност и само година повече служба от Хьохт. От гледна точка на банката сметката на Клейтън се смяташе за добра. Редовно се внасяха и теглеха пари и през по-голямата част от годината по нея имаше най-малко по тридесет милиона долара. Разбира се, на клиентите с подобен баланс винаги се изплащаше умерена лихва, но ударението падаше върху умерена, като по този начин банката получаваше големи възможности да печели от еднодневни депозити и кредитиране, а Бруно да обира лаврите в очите на своите началници.

А сега това писмо. Пощенската служба доставяше кореспонденцията три пъти дневно. В осем сутринта, на обяд и накрая в четири следобед. Писмата първо попадаха в пощенската служба на банката, където ги сортираха. Оттам куриерът ги разнасяше по съответните отдели, затова Хьохт получаваше първите си писма около 8:40 сутринта. Писмото от професор Майкъл Клейтън беше пристигнало с първата поща и докато го четеше, Бруно започна да се усмихва, като едва успяваше да сдържа вълнението си. Писмото се състоеше от едно-единствено изречение над подписа на изпращача, с което той нареждаше на „Юнайтед кредит банк“ да закрие въпросната сметка и да преведе цялата сума в нея по сметката на правната кантора на господата „Суини, Тъли, Макандрюз“ в Креди суис, Женева. Радостта му значително нарасна, когато се сети, че на този досадник Акерман ще се наложи да съобщи на Грубер, че е успял да изгуби целия депозит само за четиридесет и осем часа!

Първата му мисъл беше лично да занесе писмото на Акерман, но след това размисли и реши да се довери на вътрешната пощенска служба. На малка паметна бележка написа „Акерман, Ю., стая 543“, залепи я върху писмото и го сложи в табличката с изходяща поща, за да бъде взето в 12:40. След това се зае с ежедневната си работа, като не преставаше да се усмихва. Размишляваше дали да не направи така, че излизането му в обедна почивка да съвпадне с тази на Акерман и да се качи в асансьора заедно с него само за да види физиономията му.

Но днес Акерман нямаше да ползва обедната почивка в обичайното време на деня. Всъщност той изобщо нямаше да почива, защото в един часа вече седеше срещу бюрото на един мрачен д-р Грубер и се тревожеше за своето бъдеще. Вицепрезидентът на отдела за частни клиенти току-що го беше поканил с жест да седне, но след това напълно го забрави, докато размишляваше над документите, пръснати по бюрото му. Каквото и да се окажеше случилото се, щеше да е несправедливо да хвърлят цялата вина върху него, помисли си Акерман. Но същевременно съзнаваше много добре, че трябваше да се намери изкупителна жертва и той много бързо можеше да се озове в тази роля.

Вратата се отвори и в кабинета влязоха двама мъже. Те не бяха предшествани от секретарката на Грубер, както го изискваше етикетът. Нито пък си направиха труда да почукат. Причината беше в това, че тези мъже се разхождаха из банката сякаш я притежаваха. Акерман позна Валтер Лафорж, шефа на вътрешната сигурност, а до него крачеше високият д-р Улм, член на Управителния съвет и директор „Продажби на дребно“. Грубер незабавно скочи на крака и се дръпна от плюшения си стол. Беше очевидно, че д-р Улм ще председателства срещата. Докато отпускаше на стола почти двуметровата си фигура, той огледа останалите един по един. Стоманените му очи бяха напълно безизразни. Тъмносивият му костюм беше дело на най-добрите лондонски шивачи, а дискретният му „Патек Филип“ бе произведен от най-добрите швейцарски часовникари. В рязък контраст с него Лафорж носеше масленозелен костюм и жълта лятна вратовръзка. Леко посивелите му слепоочия подсказваха, че въпреки младежката си външност е понатрупал години.

— Е, Акерман, обясни ми за какво става дума. — Тонът на Улм беше приятелски, но езикът на тялото — не.

Акерман обясни всичко от самото начало, като се стараеше да не пропусне нещо от мига, когато за пръв път се срещна с Клейтън, до момента, когато американецът си тръгна. Той не се задълбочи, но спомена, че е обсъдил всички стъпки с д-р Грубер. Избягвайки вторачения поглед на доктора, той изброи резултатите от всички проверки, които бяха направени в Ню Йорк, включително имената, часовете на получаване и копията от всички съобщения.

Когато Акерман свърши, Улм погледна въпросително към Грубер, който с кимване на глава потвърди изложените факти.

— А това писмо? — попита Лафорж. — Кога е пристигнало?

Акерман се прокашля, за да прочисти гърлото си.

— Един от колегите ми го е получил тази сутрин. Господин Хьохт. Той ми го препрати с втората поща.

— Кой е Хьохт?

— Той е управлявал сметката на Клейтън — обясни Акерман, — докато миналата сряда д-р Грубер не ми нареди да я поема.

— Искам да говоря с него — каза Лафорж, като не се обърна към някого конкретно, сякаш това беше заявление, а не искане.

Улм, който изучаваше документите върху писалището на Грубер, ги бутна към Лафорж и се обърна отново към Акерман.

— Говорил ли си с някого за това?

— Само с д-р Грубер, господин директор.

— Чудесно. Няма да го споменаваш пред никого. Ясно ли е?

— Да, господин директор.

— Искам да знам — обади се Лафорж, като измъкна лист хартия от купчината — как един мъртвец е успял да напише писмо?

Те го погледнаха неразбиращо, а след това обърнаха глави към Улм.

— Валтер, моля те обясни какво имаш предвид — настоя Улм.

— Осемнадесети ноември — отговори той, като размаха писмото. — Писмото от професор Майкъл Клейтън, в което ни нарежда да закрием сметката, е датирано осемнадесети ноември — Той го подаде на Улм. — Пощенският печат на плика е със същата дата — Той показа и него на Улм.

Преди някой да успее да зададе очевидния въпрос, Лафорж измъкна копието от смъртния акт на Майкъл Клейтън.

— Четвърти ноември! — натърти той. След това се обърна към Акерман: — Провери ли подписа?

— Разбира се. Още когато получих писмото. Той е… изглежда напълно истински.

— Добре — обади се Лафорж, — но ще се наложи да го проверим отново.

— Валтер, какво мислиш за това?

— Може да е фалшификация, господин директор. А може и да е някое недатирано писмо. — Той внимателно огледа шрифта и добави: — Понякога хората правят подобни неща. За избягване на наследствения данък и подобни. Но в такъв случай — подчерта той — притежателят на писмото щеше да го датира със задна дата, което в нашия случай очевидно не е направено.

— Господине, има и друго — дръзна да се обади Акерман.

— Кажи — намеси се Грубер бързо, радвайки се, че има възможност да покаже малко власт.

— Получателите на прехвърлената сума, притежателите на сметката в Креди суис…

— „Суини, Тъли, Макандрюз“ — обади се Лафорж, защото прочете името на кантората от писмото на Майкъл Клейтън.

— Да, господине. Това е същата фирма, която в Ню Йорк е потвърдила смъртта на Майкъл Клейтън пред господин Излер.

— Излер? — попита Улм.

— Той работи за Валтер в нашия клон в Ню Йорк — обясни Грубер. — Аз му наредих лично да провери всички, данни и той го направи.

— Така. Валтер, значи става дума за фалшификат?

— Трябва да проверя. Освен това ще говоря с Мартели от Креди суис.

Всички разбраха. Съхранението на тайната е дълбоко заложено в швейцарския закон за банките и разкриването на подробности за дадена сметка е закононарушение. Но в Швейцария няма по-голямо престъпление от това да извършиш измама на нейна територия. Измамите в чужбина не се броят, но сега някой очевидно се опитваше да извърши измама в Цюрих. Или техният нов клиент Том Клейтън няма право на парите, или онзи, който иска парите да се изпратят в Женева, е крадец. Затова, ако Лафорж искаше да си поговори на четири очи със своя колега от конкурентна банка, щеше да се уреди. Мартели беше молил за същата услуга в миналото.

— А какво ще правим с петте милиона долара? — каза с глух глас Акерман.

— Какви пет милиона? — попита заплашително Улм и всички погледи се впиха в Акерман.

— Тази сутрин преведох пет милиона долара в Лондон — Акерман започна да обяснява подробностите, а тялото му се тресеше от страх. Улм и Грубер едновременно погледнаха към стенния часовник. Вече беше 13:20, час и четиридесет минути до приключването на прехвърлянето на кредити в чужбина.

— Веднага прекратете трансакцията! — нареди Улм. — Да видим как ще реагира господин Клейтън. Ако няма какво да крие, той ще вдигне скандал. Ако си замълчи, можем да обмислим наново въпроса с неговата сметка.

Всички закимаха одобрително.

— Междувременно — продължи Улм, готвейки се да сложи край на срещата — няма да правим нищо. Ако твоят клиент се обади и даде някакви нареждания — обърна се той към Акерман, — ще се държиш нормално. Но няма да правиш нищичко без разрешение от д-р Грубер. Ясно ли е?

— Да, господин директор.

Акерман изпитваше облекчение, че срещата е завършила. Стори му се, че присъдата му е отменена. Или поне временно.