Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Антуан Ватто, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
analda (2019)

Издание:

Автор: Михаил Герман

Заглавие: Антоан Вато

Преводач: Маргарита Савова

Година на превод: 1983

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Български художник“

Град на издателя: 1983

Година на издаване: 1983

Тип: биография

Националност: френска

Печатница: ДП „Георги Димитров“ София

Излязла от печат: 30.VIII.1983 г.

Редактор: Ани Владимирова

Художествен редактор: Иван Димитров

Технически редактор: Георги Димитров

Рецензент: Ани Павлова-Ставрева

Коректор: Димитрина Еленова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10045

История

  1. — Добавяне

Глава XX

Едни биографи пишат, че след завръщането си той изобщо не е могъл да работи, други — че е работил насила, рядко превъзмогвайки болестта. Изглежда, че и едните, и другите са прави. Туберкулозата дава на болния временни изблици на трудоспособност и дори на добро настроение, за да го лиши след това изобщо от сили.

Върнал се е през лятото на 1720 година: В началото на следващата година още е бил на крака: Розалба Кариера е записала в дневника си от 9 февруари, че е била у Вато, за да му „върне визитата“, което значи, че преди това Вато е посетил знаменитата италианка. Кроза е поръчал на Розалба пастелен портрет на Вато, но не се знае дали той се е съгласил да й позира.

Може би именно тогава, след завръщането си, Вато е нарисувал един от многото си портрети — портрета на скулптора Патер, неговия земляк.

Дали старият Патер е пристигнал в Париж да навести сина си — неуспелия ученик на Вато, който обаче е започнал да жъне успехи в столицата — или самият Вато е посетил Валансиен[1]? При оскъдните сведения, които са стигнали до нас, могат да се лансират всякакви хипотези.

Кое е накарало Вато да се залови да прави портрет? Може би Англия, където на портрета се е придавало много по-голямо значение, отколкото във Франция и където всеки богаташки дом, всяка колекция са имали портрети, където е имало много творби на Ван Дайк, Лели, Нелер? Между другото портретът на Патер много прилича на съхранявания сега в Ермитажа портрет на скулптора Гибонс. Трудно е да се допусне тук някакво взаимствуване, пък и смешно би било Вато да взема пример от Нелер. Но очевидно е желанието на Вато да създаде нещо, което да е в унисон със съществуващата традиция, да нарисува строг, пестелив портрет, който да прилича на многото други и наред с това да е напълно негов.

Може да отбележим, че художникът съзнателно или неволно създава епилози, и дори може да се каже — апотеози на своите основни теми.

Така „Капризната“ е станала апотеоз на „галантните празненства“. „Италианските актьори“, нарисувани в Лондон — апотеоз на театралните му картини. При това настроението в тези сюжети се сгъстява, концентрира се и в тях се появява едва ли не пародийна форма на собственото му изкуство.

А портретът на Патер е сякаш крачка встрани, желание на художника да се изпробва в друга посока; да приложи собствената си четка към една отдавна разработена схема.

Не е трудно да се разбере защо мнозина са се съмнявали в авторството на Вато. Освен традиционната за портретите от онова време композиция тук се срещаме и с една несвойствена за Вато, не бихме казали, сивота, но прекалена успокоеност на колорита, който е лишен от характерното за нашия художник меко напрежение.

На пръв поглед това е един обикновен, макар и подчертано артистично нарисуван портрет на застаряващия, но здрав и уверен в себе си майстор (Патер по онова време е само на петдесет години, но изглежда по-възрастен). Ръката му с властен жест е легнала върху челото на мраморна глава — обичаен атрибут за портрет на скулптор. Неутрален масленозелен фон, червеникаво-керемиден кафтан — всичко в платното е сумрачно и само плътно и смело нарисуваният ръкав на бялата риза разкъсва тоналното спокойствие на картината.

Тук ръката на Вато не личи изведнъж. Но малко по малко се различават следите от четката, която ни е тъй добре позната: нежните и сигурни мазки извайват къдриците на перуката, както моделират строго цялата глава. Фините мазки на бялото, лягайки върху лицето, създават онези лъчезарни „светлини“, от които толкова се възхищавал живописецът Пен в писмото си до Влайгелс. Мимолетните докосвания на четката ни карат да чувствуваме ту опънатостта на възсухата кожа върху скулите, ту характерната старческа руменина, ту неочаквано ярките — почти като при Рубенс — рефлекси на засенчената буза.

И постепенно тъй типичната за Вато вибрираща повърхност на платното става осезаема за погледа, изявява се обичайната за неговите картини ако не дълбочина, то многозначност. И в уверената властност на майстора, изобразена на картината, започва да се забелязва някаква неловкост на откровено позиращия човек, някаква умора, както и доловеният израз на лицето — мимолетна досада или неприятна мисъл, която е накарала скулптора да смръщи вежди и е изтеглила надолу ъгълчетата на строго очертаните му устни… Здравето на Вато се влошава с всеки изминат ден и подобно на всеки голям художник, още повече, когато предчувствува приближаващата се катастрофа, той е обладан изцяло от тревогата, че не е нарисувал най-важната картина в живота си.

След като се връща в Париж, той отива при Жерсен, който малко преди това е купил магазина „Великият монарх“, собственост преди това на търговеца Дьо. Художникът моли да бъде приютен. Разбира се, Жерсен е съгласен. Но Вато предлага на хазаина си да нарисува фирма за неговия магазин. За да си „разкърши“ ръцете.

Жерсен е учуден и объркан, дори уплашен: може би това е случайна прищявка на болен човек. Но не, Вато настоява. Още повече че е имало случаи, когато е рисувал фирма за Дьо, на която бил изобразен покойният крал, връчващ орден на дофена. Защо да не нарисува фирма на своя близък приятел?

Жерсен е поласкан и няма сили да откаже.

И ето че прощавайки се с живота, Вато се залавя за този свой гениален каприз, за този реквием-апотеоз: той свиква зрителите на балаган, където се разиграва едно от действията на неговата житейска драма. Той е уморен от измислени герои. Омръзнали са му обикновените условности и въображението му без усилие, подобно на „Куцият дявол“ на Льосаж, събаря покривите и гледа през стените. Няма вече отделно съществуващи жанрове или теми, няма смешно и тъжно, спомените за миналото и днешните впечатления се срещат на сцената.

Преди Вато би могъл да повтори стиховете на Дю Беле:

„Car j’aime tant cela que j’imagine,

Que je ne puis aimer ce que je vois“[2]

Но сега въображението отстъпва, за да даде място на простите, обикновени впечатления, изострени, както винаги, от фантазията на художника.

Той рисува фирма; забравил е за обикновените си сюжети, четката му е освободена, нищо не ограничава изобретателността му и образите на неговата собствена съдба населяват паметта му. Най-сетне той рисува онова, което го заобикаля, а нечий чужд живот, макар че сега може би и собственият му живот става за него толкова изплъзващ се мираж, колкото някогашните галантни празненства. Неговите минали делници му изглеждат също толкова привлекателни и недостъпни.

Той рисува онова, което му е познато до микроскопични подробности, което го е поразило още когато като бедно момченце е влизал плахо в богатите магазини на улица Сен-Жак и което постепенно е станало негово любимо всекидневие. Рисува онези, между които са протичали дните му — просветени ценители, както и любители на изкуството, продавачи в художествения магазин и неговите собственици, зяпача и влюбената двойка.

Той изобразява магазина на Жерсен, чиято външна стена е прозрачна за окото, или по-точно за зрителя тази стена изобщо не съществува, макар че действуващите лица в картината продължават да я виждат, те влизат през невидима врата, а онези, които са вътре, не подозират, че отвън ги гледат. Наистина поглед на Куция дявол!

Ние виждаме павираната улица и тротоара: за пръв и единствен път Вато рисува павирана с плочи улица, парижка улица. Продавачите прибират картини в един сандък, една от тях е портрет на Луи XIV, което естествено веднага предизвиква верига от асоциации и с названието на магазина, и със забравата на отминалия век. И случайният минувач, който се е подпрял на стената, гледа с разсеяна усмивка как се товари в сандъка със слама портретът на великия монарх. А до него една млада дама влиза през несъществуващата за нас врата, която тя обаче вижда, влиза след своя спътник, който, вече „вътре“, й подава ръка: сякаш последното видение от галантните празненства, напуснало меланхолиите алеи, преминава в истинския свят. Свят, в който царуват не създадените от въображението на художника герои — тяхното място сега е в платната, които са окачени в дъното на магазина — а напълно земни хора от плът и кръв.

И влизащата в магазина дама сякаш въплъщава всичко, нарисувано от Вато в картините му: и неподражаемата индивидуалност на леката походка, и кокетната полуизвивка на главата, позволяваща да се види нежната руменина на овалната й буза, и падащите с вълшебна лекота изписани гънки на широката й рокля с оня неуловим и толкова обичан от художника цвят, който може да се сравни само с възрозовия, леко докоснат от сянката на времето седеф. А и костюмът на спътника й — роден брат на героите от галантните празненства — е характерен за персонажите на художника: тъмнокафяв кафтан, гарниран с червено, и разтворен ръждиво златист елек.

А в дъното на магазина, където по стените са окачени картини, потънали в мъглив сумрак с бронзови отблясъци, има вече други хора, които само отчасти ни напомнят за предишните персонажи на Вато. До щанда са се събрали хора, облечени не по-малко елегантно, но тъй характерните за платната на художника усмихнати лица този път със съсредоточена сериозност се взират в изправената на щанда картина, която ние не виждаме. За пръв път в картината на Вато персонажите на създадения от него свят не са обект на съзерцание, а сами са потънали в съзерцание на този свят. Тяхното съществуване става земно, безкомпромисно реално, защото пред тях има една отразена, вторична реалност — картина — и следователно те са вече извън нея, те принадлежат на земята. Лицата им са лишени от обичайното безгрижие — това са тъкмо онези малобройни персонажи, които, за разлика от персонажите в „Капризната“ усещат неустойчивостта на света — те са погълнати от спрелия на картината миг. От оня миг, който може да разчита ако не на вечност, то поне на безкрайно по-дълъг живот от човешкия.

До тези хора са изправени двама кокетно изобразени възрастни ценители на изкуството — дама с шапчица и господин със сребрист кафтан. Те гледат през своите лорнети някаква голяма овална картина, гледат я, заели поразително забавни, достойни за бъдещите платна на Хогарт или Гоя пози.

Всичко се е обединило в тази причудлива картина, в която обикновените граници между жанровете са срутени също така решително, както и предната стена на Жерсеновия магазин. Делничният труд на опаковчиците, нежността на влюбените, влезли случайно в магазина, смешното кокетство на любителите, горди със своята просветеност в професионалните тайни, трогателно внимание към изкуството от страна на онези, които наистина го разбират и му се възхищават.

При това всичко в картината изглежда толкова естествено, толкова протичащо от само себе си, че е много трудно зад тази простота да се разпознае безпогрешният и съвършен композиционен разчет.

Спокойната вълниста линия очертава две основни групи: вляво опаковчиците и влизащата в магазина двойка и вдясно — групата до щанда. Но всяка от групите си има свой ритъм, съзвучен на първия равномерно вълнист, а разположението на фигурите във всяка от тях сякаш повтаря латинската буква „S“. Перспективните линии спокойно въвеждат погледа на зрителя към светлото дъно на салона. В тази творба на Вато няма нищо случайно, дори кучето, легнало на уличното платно, допринася за уравновесяването на картината, тъй като дясната група стои по-навътре от лявата и затова изглежда по-лека.

За пръв път в живописта на Вато светът на изкуството се е отделил от реалния свят, а реалните хора от плът и кръв за пръв път са показани в пряко взаимодействие с измисления живописен свят. Тук, в този магазин, съжителствуват фантазията и реалността, предишните герои сякаш слизат от сцената и, свалили грима си, се присъединяват към зрителите — хора като тях.

Но и тук, както винаги при Вато, всяко, а още повече едно тъй необичайно за неговото изкуство събитие, е показано мъничко смешно и същевременно печално. Той се прощава със света, който му е бил толкова свиден, с любителите на изкуството, мнозина, от които са му били добри приятели, макар и невинаги да са го разбирали докрай, със знатни клиенти и осведомени търговци, със собствените си герои, дошли най-после в неговия делничен свят; прощава се с картините, които го гледат от стените на магазина, с мириса на старата хартия, на която са се запазили безценните отпечатъци на прочути гравюри.

И донякъде с цялото си изкуство, защото художникът, нарисувал такава творба като фирмата на Жерсен, навярно не би могъл вече да се върне към мъничкия изолиран свят на своите предишни галантни празненства. Има някаква отчаяна и странна смелост в това, че Вато е предназначил своето най-необичайно произведение, своята в пълния смисъл на думата лебедова песен, за показ пред всички — дори пред случайни минувачи.

Затвореният свят на художествените магазини, дълбокомислените разговори, изисканите съждения, светът, в който са се кръстосвали най-просветени мнения, където над редките щампи и над платната на старите майстори са се навеждали толкова ценители и професионалисти, този свят изведнъж смело се разтваря пред погледите на парижани — и мъдреци, и зяпачи — пред погледи, сред които непременно ще има и много съвсем равнодушни.

Жерсен естествено не е могъл дълго да се примирява с това, че една толкова скъпоценна творба служи за фирма, макар това да го е ласкаело. И скрил фирмата в къщата си.

И все пак, струва ни се, че никой — дори сам Вато — не е разбирал какво представлява тази фирма на Жерсен. Не са разбирали, защото са били лишени от възможността, която имат техните потомци, възможността да виждат събитията и нещата в тяхната историческа перспектива. Ако се замислим добре, тук присъствува вечната тема „изкуство и зрител“, достигнала такива върхове през 19 век.

За пръв път — преди Хогарт, преди Гоя, преди Домие — Вато създава картина, в която престават да съществуват, в която са се разпаднали границите между фантазията и реалността, където битовата сценка се е сляла със съсредоточения размисъл, където общуването на човека с изкуството е показано и трогателно, и смешно, където самата атмосфера на препълнената с картини стая притежава вече собствено художествено значение.

Този поет на галантния век сам е показал и крехкостта му, и забавните му страни. Той е въвел героите си в реалния, все още съблазнителен, но вече напълно земен материален свят, където след време ще трябва да заживеят всички персонажи на всички художници; отивайки си, той им оставя не вълшебен, а реален свят. Той е нарисувал повече, много повече от една жанрова картина, нарисувал е жив възел от живота, който не може да бъде измерен с плоския аршин на педантичните категории.

В същност това е картина от настъпващия 19 век. Вато сякаш е видял онова, което за него било съвременно, от позициите на бъдещето; превърнал е в спомен днешния си ден.

Дори и да не беше последна картина на Вато, „Фирма на Жерсеновия магазин“ е трябвало въпреки това да бъде наречена последна. Тя се е превърнала в равносметка на неговото изкуство и пролог към изкуството, не само на близкото, но и на по-далечното бъдеще.

И това е последната картина на Вато, за която разказваме на страниците на тази книга.

Бележки

[1] А. Д. Чегодаев изказва предположението — както ни се струва съвсем логично — че Вато е посетил Валансиен на път от Кале за Париж (А. П. Чегодаев. Статьи об искусстве Франций, Англии, США, 18–20 в. М., 1978, с.14).

[2] Толкова съм обикнал онова, което е във въображението ми, че не мога да обичам онова, което виждам.