Здислав Моравски
Ватиканът отдалеч и отблизо (2)

Конклавът

На площада „Св. Петър“, вдясно от центъра и настрана от пл. „Св. Карло“, се тълпят възбудени журналисти. Тук има представители на печата от почти целия свят. На високата платформа от дъски и стоманени тръби са инсталирани около 40 филмови и няколко телевизионни камери. Всички фокусират една точка над колонадата Бернини, обгръщаща най-красивия площад на света.

Над тази колонада, между огромния контур на църквата и ренесансовия силует на Апостолския дворец, остава дълга около 15–20 м ивица свободно пространство. Към него са насочени обективите на камерите и втренчените погледи на стотици репортьори.

Небето е чисто, наситено с блясъка на южното слънце. Когато на него се появява едва забележима струйка дим, тълпата журналисти изпада в неописуема възбуда. Операторите насочват телеобективите към едва забележимото облаче.

След минута димът се разсейва. Сега и най-леката мъглица не нарушава кристалната прозрачност на небето. Шумът на камерите заглъхва, но всички погледи се устремяват към масивната и яка фигура на монаха в кафяво францисканско расо, който заема почетното място на импровизираната естрада. Отец Иларион от ордена на отците капуцини е експерт по най-странната специалност в света. Той може да определи по-добре от когото и да било в светия град дали димът от високия комин, стърчащ над покрива на Сикстинската капела, е бял или черен. Коминът е издигнат така, че не може да се види извън ватиканските стени. Но да се добереш до Ватикана по време на конклава е практически невъзможно.

Работата е там, че по време на Конклава, т.е. избора на папа, е задължително спазването на определени правила, за да се осигури тайната при гласуването. По-рано за резултатите римският народ е можел да научи именно като е наблюдавал този дим. Ако бил черен — fumata nera — това означавало, че гласуването не е дало резултати: нито един кандидат не е спечелил нужния брой гласове. В такъв случай кардиналът, в чиито задължения по време на изборите влизало изгарянето на бюлетините в специална печка, прибавял към тях шепа мокра слама. Тогава димът от тях бил сиво-чер.

Ако гласуването е било успешно, кардиналът изгарял само бюлетините и другите документи, свързани с гласуването. Техният дим бил светъл, почти бял. Този fumata bianca, белият дим, означавал, че новият папа е вече избран.

По-въодушевените поклонници, събрани на площада „Св. Петър“, падат на колене и възторжено скандират: „Имаме папа! Имаме папа!“

Често се случва по време на един конклав тези възгласи на тълпата да се повтарят по няколко пъти, защото рядко може да се определи със сигурност дали димът е бял, или черен.

Ако конклавът се провежда през лятото при хубаво време, както беше при избирането на папа Павел VI, състояло се през юни 1963 г., а кардиналът, изпълняващ функцията на секретар на комисията по избора, е сръчен, тогава е относително лесно да се определи цветът на дима. Впрочем белият дим е само първи сигнал за направения избор. Веднага следват и други, потвърждаващи този факт. Около Сикстинската капела настъпва раздвижване. Кардиналите излизат навън, подготвя се официалното оповестяване на избора — всичко показва, че конклавът е завършил своята работа.

Ако обаче тайното съвещание на кардиналите се провежда през есента, ако вее вятър, вали дъжд или кардиналът неумело е изгорил бюлетините от комина на капелата излизащият дим има съвсем неопределен цвят и даже известният в цял свят експерт по този въпрос, какъвто е от десетки години отец Иларион, не разбира значението му.

Така именно беше по времето на предпоследния конклав, който през лятото на 1978 г. избра папа Йоан Павел I. Димът, който се процеди от комина на Сикстинската капела, бе неопределено сив. Всички събрани на пл. „Св. Петър“ сметнаха, че поредното гласуване не е дало резултат. Поради това швейцарската гвардия едва успя навреме да се строи пред църквата „Св. Петър“, за да може по традиция да отдаде чест при обявяването на новия папа.

В миналото, когато папите са били могъщи, а в някои периоди и най-могъщи владетели в Европа, конклавът е представлявал политически акт от необикновено голямо значение. Всички европейски дворове са разигравали сложни дипломатически комбинации, прибягвали са неведнъж до подкупи, изнудвания и други машинации, за да спомогнат избирането на кандидат, поддържащ техните интереси и неприязнено настроен към техните врагове.

Да си спомним първите избори на папи. Както е известно, в първите векове на църковната държава те са били само епископи на Рим и не са имали по-големи прерогативи от епископите на другите епархии. Когато обаче християнството придобило положението на държавна религия в Римската империя, позицията на столичния епископ естествено станала доминираща. В онези времена, както и в първите три века на съществуване на християнството, епископът бил избиран от всички вярващи. По-късно, след разделянето на империята на Източна и Западна, епископите в много окръзи на Италия и в други християнски държави започнали все повече да свързват атрибутите на църковната с тези на държавната власт. Ролята, която изпълнявали тогава, била междинна, предшествуваща тази на по-късния военачалник, съдия и владетел.

През VIII век, когато възникнали първите кълнове на Църковната държава, а Карл Велики създал Свещената римска империя на немските нации, римският епископ бил вече признат за глава на християнската църква в Западна Европа. Наричали го патриарх на Рим, за разлика от източния патриарх, който резидирал в Константинопол и който след голямата схизма създал православната църква.

В ранното средновековие папите, т.е. епископите на Рим, избирали представители на духовенството и олигархията от Вечния град. Те се събирали на синод в една от църквите. Често въпросът, кой да стане папа, се решавал от онези, които разполагали с по-голяма войска.

Официалната история на Рим не укрива това. Папското, правителствено издание „Ануарио Пантифичо“, което всяка година публикува актуалния списък на всички епископи, служители на Римската курия, монашески ордени и други организационни структури на църквата в целия свят, помества също и именник на 265-имата папи от св. Петър до днес. В този именник, снабден с необикновено точни и подробни информации, четем например: „Лъв VIII (963–965), избран на римския синод, свикан в църквата «Св. Петър» от император Отон I на 4. XII. 963, който същия ден свалил от трона предишния папа Йоан XII“. Легално ли е било това детрониране? Ако е така, Лъв XII е бил законен папа. И този път, както и в случая с папа Диоскур (530), се натъкваме на избори, за които, поради трудността да се установят историческите и теологично-каноническите критерии, не може окончателно да се установи коя от страните е действувала законно, т.е. кой е бил папа и кой — антипапа.^[1]

Същото издание пояснява защо, като се започне с папа Сергий IV, римлянин, оглавил Ватикана от 1009 до 1012 г., почти всички следващи епископи на Рим сменяли името си, като заемали Петровия трон. Дотогава папите запазвали кръщелните си имена. Сергий IV го сменил, защото имал прякор. В Рим го наричали „Петър — свинската кост“ или „Петър — свинският задник“. Затова решил чрез новото име завинаги да се раздели с обидния прякор. Наистина още през V век някои папи прибавяли към старите си кръщелни имена нови, канонични. Преди понтификата на Сергий IV това били изключения. Традицията на каноничните имена на папите се родила едва в резултат от обидния прякор.

До X век папите били избирани на синодите и съборите, свиквани в Рим с участието не само на духовни, но и на светски князе. Конклавът в своята сегашна форма се е създал почти триста години по-късно. Тогава се наложил принципът папата да се избира от кардиналите, т.е. от парафиалните свещеници в Рим, които в процеса на засилване папската институция и превръщането й в империя от държавно-религиозен характер се сдобили с титлите, длъжностите и прерогативите на църковни князе.

Думата „конклав“ произтича от латинското определение „cum clave“, означаваща „под ключ“. Тя се създала, както шеговито твърди един италиански историк, като „акт на свещен гняв“, извършен от един светски кондотиер. Ето историята на този акт, скрупульозно записан във ватиканските хроники.

През 1268 г. починал папа Климент IV. Той бил французин, т.е. „чуждоземец“. Изборът на нов папа се проточил прекалено дълго. Най-сетне през есента на 1270 г. групата кардинали се събрали на изборен синод в папския дворец във Витербо. Този град се намира в планините на няколко десетки километра северно от Рим. Той бил собственост на папата (по това време много градове и обработваеми земи в папската държава били лична собственост на кардиналите, епископите и чиновниците на курията).

Към задълженията на населението на този град спадало изхранването на папата и неговия двор, когато пристигал в местния, запазен и до днес дворец. Кардиналите се ползували от това право заедно с многобройните си свити.

Както твърдят хрониките, кухнята на двореца Витербо била толкова добра, виното така пивко, а пък споровете относно личността на бъдещия папа толкова принципни, че обсъжданията се проточвали от месец на месец. Гражданите на Витербо изхранвали стотици хора.

Един ден през октомври в гостоприемния дворец пред свещената кардиналска колегия се появил capitano dei popolo, което в дословен превод означава „народен капитан“. Всъщност това бил началникът на градската стража. Като наемен офицер той бил на служба при градския съвет, притежаващ през средновековието значителни права в областта на администрацията и поддържането на реда. Офицерът се наричал Раниеро Гати, разполагал с многобройна и добре въоръжена част от наемни войници. Но по-важно било това, че, както твърди историкът, „през онзи ден светият дух го осенил със свръхестествена интуиция и решителност“. И тъй капитан Гати влязъл в двореца и заключил кардиналите в най-големия салон. Без да обръща внимание на протестите и заплахите с анатема, той заявил пред облечените в пурпур свети отци, че те ще бъдат освободени само след като приключат с избора на нов папа.

Църковните князе, чието достойнство било така оскърбено, решили да не се поддадат на небивалата и безогледна принуда. В продължение на два дни останали почти без храна, те се въздържали от всякаква изборна процедура. Тогава капитан Гати, отново осенен от светия дух, прибягнал до драконовски средства. За няколко часа неговите хора развалили покрива на двореца. Кардиналите се оказали под открито небе, а на всичко отгоре безжалостният капитан ги снабдявал само с малко хляб, вода и овче сирене.

През тази година октомври в планината бил особено студен. Нощем дъждовната вода замръзвала по каменния под на двореца. Нещастните епископи се опитвали да се защитят от дъжда и студа, правейки си балдахини и палатки от расата, като ги разпъвали на жезлите си. И както пише набожният хронист, „след първия по-силен, леденостуден порой с милостта на Светия дух папата благополучно бил избран.“

Това бил Тебалдо Висконти, който стъпил на Петровия трон под името Григорий X. Първата му работа след коронацията била да издаде декрет, по силата на който следващите папи трябвало да бъдат избирани по начин, подобен на изборите във Витербо.

Оттогава практически до днес изборите за глава на църквата се провеждали според железни и непроменими принципи. Конклавът се събира между 16-ия и 19-ия ден след смъртта на папата. В него участвуват само кардинали. Всеки от църковните князе има правото и задължението да участвува в изборното събрание. Но по-рано поради трудната съобщителна връзка и бавното разпространение на информацията папата бил избиран само от италианските и даже само от кардиналите на курията (тези, които живеели в Рим и изпълнявали различни функции в папския двор и централните служби на църквата). В епохата на Ренесанса например броят на избирателите не превишавал цифрата 30 души. Папа Алесандро VI (Родриго Ленцуоли Борджия) бил избран от 26 кардинали, от които поне 12 били подкупени от самия него. Прославеният папа Юлий II (Джулиано дела Ровере), който започнал строежа на църквата „Св. Петър“, бил избран от 29 кардинали. Теоретически папа може и досега да стане всеки католик, даже и да не е духовно лице. Съвременният регламент на папските избори изисква даже ако той не е епископ, веднага да бъде посветен в това най-високо духовно звание. На практика обаче векове наред папата е избиран измежду кардиналите, и то — кардиналите на Римската курия. Въпреки че в някои исторически периоди съставът на курията в национално отношение е бил доста пъстър, от смъртта на холандеца Адриан VI през 1523 г. всички следващи папи (45 на брой, вкл. Йоан Павел I) са били италианци. Едва изборът на Йоан Павел II прекъсна тази многовековна традиция.

Смъртта на папата, ползуващ се с абсолютна власт във Ватикана и значителна религиозна власт в целия свят и досега, е голямо сътресение както за Римската курия, така и за цялата католическа църкви. По времето, когато папите владеели немаловажна държава и играели водеща роля в политиката на католическия свят, смъртта на папата се е възприемала едва ли не като земетресение. В продължение на векове папската институция е била единствено елекционна, а не като останалите — наследствена монархия. Поради тази причина смъртта на папата е била не просто отпадане на едно звено във веригата на властвуващото семейство, както това е било в династическите монархии. Тя е означавала край на цял исторически етап за католическото унищожаване на сложните придворни взаимоотношения и семейно-мафиозните групировки, загуба на длъжностите за хиляди хора, защото новият папа ги замествал със свои близки и довереници, а в някои случаи даже наложителната емиграция и бягство за особено възненавидените придворни на бившия папа, които под закрилата на неговата протекция и доверие са извършвали престъпления или огромни злоупотреби.

Смъртта на римския епископ имала сериозни последствия също и за неговото семейство. От времето на Григорий VII папата бил и кралски владетел. Според средновековната и ренесансова логика неговите кръвни роднини придобивали автоматично княжески титли. Повечето известни благороднически семейства в Италия произхождат от т.нар. Черна, т.е. папска аристокрация. Някои от тях, като Боргезе, Колонна, Орсини и Одескалчи, са останали в историята и притежават и до днес обширни имения и великолепни дворци. Други са запазили титлите и традициите си, но от именията им са останали само спомени. Например, кореспондентът на десния (да не кажем фалшификаторски) римски ежедневник „Il Tempo“ („Време“) през времето на моя престой в Рим бе княз Гизелмо Роспильози, издънка на семейството на папа Климент IX, който господствувал от 1667 до 1669 г. Той обичаше да казва, че трябва да работи, защото няма имущество.

Князът-журналист е твърде голям сноб и реакционер. Наистина той обикновено бе добре информиран, защото неговото семейство, свързано с папската институция от векове, поддържа лични контакти с ватиканската администрация. Ако обаче се случеше журналистът Роспильози да направи груба грешка, а директорът на ватиканското пресбюро, проф. Федерико Алесандрини, да му обърне внимание за очевидни неточности в неговите кореспонденции, той отговаряше: „Когато пиша, се ръководя от интуицията си, създадена в моето семейство отпреди 300 години. Не е моя вината, че в съвременния Ватикан тази интуиция е безполезна.“

Така че и в нашата съвременност можем да се позоваваме на интуицията. Преди 300 или 500 години избирането на даден епископ за папа е означавало за неговото семейство приказна обществена кариера.

Роднините на новия папа, които носят същата фамилия, са ставали, както казах, наследствени князе. През Ренесанса и по-късно папата им е дарявал наследствени имения или ги е назначавал на овакантени кардиналски длъжности, за настоятели в богати манастири или за епископи в най-заможните диоцези. Всяка от тези длъжности е носела огромни доходи. Ако папата господствувал по-дълго време, неговите протежета успявали да закупят или по друг начин да станат собственици на наследствени имения, замъци, понякога цели княжества. Ако господствувал по-кратко време или неочаквано умирал, придобивките бързо секвали и положението им на велможи, не се запазвало.

Ясно е защо при тези условия смъртта и изборите за папа са предизвиквали далеч не небесни страсти.

Ето как описва смъртта на един папа известният италиански историк Лодовико Силвани в своята книга „Il Borgia“ („Борджиите“).

„Известието за смъртта на папа Сикст IV^[2] светкавично обиколи Рим и предизвика брожения сред народа, оживен от желанието да си отмъсти на всички, които при управлението на мъртвия се ползуваха от всички възможни привилегии. На следния ден, докато в църквата «Св. Петър» се извършваше посмъртното опело, група въоръжени младежи се събра пред двореца на омразния Джироламо Колонна, първия довереник на Сикст IV, надавайки викове: «Покажи се, престъпнико, и се защищавай!»

Дворецът обаче бе опразнен от всичко по-ценно и необитаем. Неговите собственици, досещайки се какво ги чака, вече бяха успели да избягат. Въпреки това завистниците и оскърбените изляха своята ярост върху двореца. Тълпата, въоръжена с железни прътове и кирки, нахлу във вътрешността. Мраморните камини бяха разрушени, прозорците, махагоновите гравирани врати, малкото останали мебели бяха разбити на парчета. Озвереността бе такава, че бяха опустошени даже градините на двореца, а оборите бяха сравнени със земята.

Завършила това разрушително дело, тълпата, която непрекъснато се увеличаваше, се понесе към квартала от другата страна на Тибър. Там бяха ограбени складовете на генуезките търговци, роднини на мъртвия папа. Големите шлепове с вино, закотвени на Тибър, бяха опразнени. Същата съдба сполетя всичко, което принадлежеше на живеещите в Рим генуезци. В замъка Джибилео в ръцете на обезумялата тълпа попадна огромно стадо угояван добитък, запаси солено месо, сирене и вино, собственост на Катерина Сфорца. Тя бе жената на граф Джироламо Риарио — племенник на папата. Римският народ имаше много причини да го ненавижда.

Даже папските хамбари на терена на парафията «Св. Теодора» и «Пресветата дева Мария», в които Сикст IV държеше огромни запаси овес за конете си, не бяха пощадени. Цели табори големи и малки коли, тласкани от хиляди ръце, в мълниеносно темпо опразниха складовете сред крясъците на тълпата, загубила всякакъв контрол над себе си. На следния ден до дъно бяха ограбени складовете на Джанбаптиста Палавичини, зетя на Джироламо Риарио. Там се съхраняваха огромни запаси от восък, катран и цинк.

Мелхиор Дзоки, началник на папските галери в делтата на Тибър, бе тежко ранен, защото и той бе генуезец. Екипажите на галерите се разбунтуваха, подучени от кастелана Остиа и, както изглежда, при съучастничеството на кардинал Джулиано дела Ровере, мразен от папата негов роднина. Галерите бяха ограбени до дъно, след което бяха дадени на кастелана.

Общественият ред бе сериозно нарушен от унищожителния бяс на римския народ. Наложителни бяха бързи мерки за възстановяването му. Така в Капитолия бяха свикани градските офицери и велможи. Те решиха из града да се разлепи решение, според което на полицията се разрешаваше да обесва на място всеки, който не уважава чуждата собственост… Същия ден жителите от другата страна на Тибър заключиха портите на своя квартал и барикадираха мостовете по реката; поставиха въоръжени постове и не пускаха никого без специален пропуск. Ако не бяха предприети тези мерки, пише очевидецът на споменатите събития, Рим би изгорял до сламка.

В същото време в папския лагер около Палатин (един от седемте хълма, върху които е изграден античният Рим), където известието за смъртта на Сикст IV бе пристигнало с известно закъснение, бе стреляно с тежки оръдия с цел само да се сплаши тълпата, събрана с намерение да граби. Скоро обаче се разбра, че канонадата не дава резултат. Войниците получиха заповед да приберат тежкото оръжие и ценните муниции и да се изтеглят извън пределите на града.

Съобщения за движението на военни отряди започнаха обаче да идват от вътрешната, защитена със зидове част на града. Папските отряди, водени от Джироламо Риарио, потеглиха към центъра на града, окопаха се и разпънаха палатки в квартала Прато. В същото време Катерина Сфорца нахлу със своите войници в Замъка на светия ангел (издигнат непосредствено до Ватикана и служил неведнъж за убежище на папите от неприятелите им). Тя завзе този замък и от името на мъжа си — предводител на папската армия.

Положението бе изключително напрегнато…

Изправени пред опасността от народно въстание, което би означавало гражданска война, кардиналите решиха да вземат мерки за възможно най-бързото преодоляване на хаоса, в който попадна Рим. Кардинал Джулиано дела Ровере използува широкото си влияние и упражни натиск върху конклава, за да избере за папа Джанпатиста Чибо, приел името Инокентий VIII.“

Избирането на следващия папа, Алесандро VI (Родриго Борджия), който си създал зловеща слава, преминало при още по-драматични обстоятелства. Тогава Ватиканът бил обсаден от войските на различни италиански велможи, кардинали и посланици.

В дългата история на Ватикана във връзка с конклава нерядко се е стигало до граждански войни и кървава сеч. Но въпреки различните интриги, подкупи и горещи страсти, от времето на Григорий X в провеждането на изборите не са внасяни промени.

На конклава се събират членовете на кардиналския съвет. Необходимият кворум е обикновеното мнозинство (когато участвуват половината кардинали плюс един, изборът е законен). Заседанията протичат в Сикстинската капела (а преди тя да бъде построена са се провеждали в църквата „Св. Петър“), която се подготвя специално за случая. В намиращите се до нея дворци се определят килии за присъствуващите кардинали. Всяка килия е обзаведена с легло, масичка, стол и скамейка за молитви. В капелата се поставят в полукръг кресла, разделени едно от друго с плътен балдахин, чиито странични завеси се спускат до земята и образуват нещо като турска палатка.

Т.нар. камерленго, т.е. кардиналът, изпълняващ задълженията на шеф на църковната държава от смъртта на папата до избирането на неговия приемник, проверява дали Сикстинската капела е напълно изолирана от външния свят. Всички нейни входове са заключени. Задължително е да бъдат заключени също и многобройните помещения около капелата. В тях са допуснати служители, обикновено монаси, които се грижат за препитанието на кардиналите. Тези монаси също са изолирани от света. Продуктите се получават през специален, въртящ се барабан, инсталиран в прозореца на Апостолския дворец. Днес тези мерки на осторожност се поддържат само заради традицията. Преди те са имали конкретен смисъл. Целта е била да се изолира кардиналската колегия от всякакъв политически натиск, шантаж и възможности за подкуп и да се създаде одухотворена атмосфера, в която кардиналите да гласуват по съвест, според интересите на църквата и вярата, а не под влияние на личните си интереси и амбиции.

След като се установи, че т.нар. „клаузура“^[3] на Сикстинската капела отговаря на определените норми, кардиналът камерленго приема от останалите членове на събранието клетва, че ще запазят пълно мълчание за всичко, което ще се случи до момента на окончателния избор. Нарушаването на тази клетва води до най-сурови канонически наказания. Лесно е да се разбере защо църквата така държи на това. Ако излезе наяве кои са били главните конкуренти на новоизбрания папа и преди всичко колко гласове са били против него, това неминуемо би предизвикало интриги, коментиране решенията на църковния глава, подозрения, че се опитва да отмъсти на своите конкуренти, ако например по-късно ги отстрани, от най-високите църковни длъжности. Това би довело също и до други спекулации, вредни за авторитета на църковния глава.

Клюките и липсата на дискретност относно гласуването биха противоречали на самата същност на конклава, разбиран от църквата и вярващите като израз на волята на светия дух, осеняващ кардиналите избиратели. Тайната на конклава подчертава свръхестествения характер на решенията, вземани в каноничната изолация на клаузурата. Изборът на Христовия наместник на земята не може да бъде свързван от вярващите с внушения за поддържането на даден кандидат по причини от невинаги, строго духовен характер.

Въпреки че тайната на конклава е една от най-строго пазените във Ватикана, знае се много за протичането на отделните събрания, да не говорим за установения регламент.

И тъй след клетвата да пазят тайна кардиналите изслушват специална меса в чест на Светия дух и се причестяват. След това се разотиват в килиите си и се отдават на медитации и молитва, прекъсвани само от храненията. Първото гласуване се извършва едва на следния ден. Всеки кардинал получава бюлетин. На него той вписва определения си номер, името си и името на кардинала, за когото гласува. Бюлетинът е сгънат така, че отвън се вижда само номерът на гласуващия, вписван за това, за да не може да гласува за самия себе си. Един след друг по посока на часовниковата стрелка те стават и отиват до олтара, държейки бюлетина във високо издигнатата си дясна ръка. При олтара стои купа, в която се поставят бюлетините. След като завърши гласуването, трима предварително избрани четци изсипват бюлетините от купата. Преброяването на гласовете се извършва в присъствието на всички участници в изборите, които отново седят в креслата. Четците високо произнасят името на кардинала, за когото е подаден глас.

Ако никой от кандидатите не е получил необходимите 2/3 от гласовете, бюлетините се изгарят заедно с малко мокра слама и гласуването се повтаря. Според съвременните правила на конклава, ако при първите 12 гласувания нито един кандидат не спечели 2/3 от гласовете, папата може да бъде избран с обикновено мнозинство. Възможно е също така папата да бъде избран чрез балотаж, т.е. като се гласува само за двама кандидати, които в предния тур са спечелили най-много гласове.

За изгарянето на бюлетините преди е служела специална печка, но след близо 20-годишния понтификат на Пий XII тя се загубила някъде. Търсили този исторически паметник цяла нощ и накрая се наложило да се купи печка, тип „коза“ (на малки крачета), която добре се справила с достойното поръчение.

Да се върнем на изборите. Извършват се четири гласувания дневно до момента, когато един от кандидатите получи нужното болшинство. Атмосферата на конклава припомня настроението в миросъзерцателен манастир. Регламентът позволява на кардиналите съвместно да се хранят и разхождат в обхванатите от клаузурата помещения и в Сикстинската капела. За членовете на отделните групи и течения е изключително трудно да се споразумяват помежду си. Компромисите имат характер на спонтанни индивидуални решения в резултат на сведенията, които дава четенето на имената от бюлетините. Всеки път четците посочват и броя на гласовете, спечелени от отделните кандидати.

Когато старшият на тройката четци съобщи, че папата е избран, кардиналите дръпват шнуровете, висящи над всяко кресло. Завесата, която ги разделя, пада. Балдахинът остава само над креслото на новоизбрания. Пред него застава деканът на кардиналската колегия и пита: „Приемаш ли избора?“

Ако избраният отговори утвърдително (а в историята на църквата не е известен случай на отказ), той трябва веднага да каже името, което ще приеме. В момента, в които изрази съгласието си, новоизбраният става папа, облечен в цялата власт на църковен глава. Коронацията и другите тържества, които следват, са само литургично потвърждение на този факт.

Технически трудности създава въпросът за това, как ще се облече новият папа. Както знаем, в католическата църква само папата носи бяло расо (с изключение на белите униформи на някои монашески ордени). Той трябва да се преоблече веднага, за да излезе на главния балкон на църквата „Св. Петър“, за да се покаже пред вярващите и да им даде благословията си.

Как да се предвидят ръстът и пълнотата на бъдещия папа?

Опитът от вековната традиция е научил организаторите на конклава да разрешат този въпрос. Веднага след погребението на мъртвия папа се ушиват три бели раса: малко, средно и голямо. По-късно се използува това, което най-добре приляга на избраника.

Папа Йоан XXIII, който, както е известно, бил доста едър, с голям труд се вместил в най-широкото от приготвените раса: то го стягало в кръста, и му било много дълго. Вярващите обаче не забелязали това, защото първия ден видели Йоан XXIII само на балкона, издигнат 5 м над площада „Св. Петър“ и ограден с балюстрада.

Всичко или почти всичко, казано досега за конклава, се знае от официални източници, правни положения в документи. Въпреки каноничната заповед да се мълчи относно тези единствени по рода си събрания, много сведения за това, как са протичали, са стигнали до обществеността. Известен е дневникът на болонския архиепископ Доменико Свампа, участвувал през юли 1903 г. в конклава след смъртта на папа Лъв XIII. Той описал събранието точно и много подробно. След смъртта на кардинала този документ бил публикуван.

Кардиналът заемал килия номер 37, принадлежаща на църковния попечител на бедняците. Първия ден го заболели зъби и се подула „лявата част на лицето, особено под окото“. Въпреки болката, поради клаузурата не можал да получи зъболекарска помощ. На следния ден се провело първото гласуване, описано по следния начин: „След литургията бяхме уведомени, че първото гласуване ще започне в 9 ч. 30 м. Оттегляме се в килиите си. Кухнята и столовата са затруднени. Няма нито мляко, нито хляб. Получаваме ги едва в 9 часа. Извършва се първото гласуване, което продължава до 11 ч. 30 м. Всеки кардинал отива до олтара, при който седят трима четци. Изрича формулата на клетвата («Кълна се в името на Исус Христос, че ще избера този, който трябва да бъде избран») и поставя бюлетина в голямата купа. След приключването на гласуването първият четец взе купата, пренесе я на масата по средата на залата, разтърси съдържанието и изсипа бюлетините в голяма ваза. След това ги преброи, за да провери броят им съответствува ли на броя на гласуващите. След това започна четенето на бюлетините. Първият четец вземаше бюлетина, показваше го на останалите двама и прочиташе името на кардинала, за когото е гласувано.“

Кардинал Свампа отбелязва, че кардиналите обядвали по-късно и с прецизността на гастроном съобщава менюто: зеленчукова супа с фиде, зелен фасул с месо, пържен пилешки дроб с ориз, печени пилета, руска салата, сирене и плодове. Както се вижда, събраните са имали добър апетит.

По-нататъшните гласувания продължили чак до 2 август, когато рано сутринта според думите на автора на дневника избухнала бомба. „Веднага след откриването на събранието — пише той — от креслото си се изправи, кардинал Пузина (поляк — б.а.) и прочете декларация на австро-унгарския император Франц Йозеф, в която той, позовавайки се на своя стара привилегия, поставя вето на кандидатурата на кардинал Рампола (произхождащ от окупираната от австрийците част на Италия, и известен със своята неприязън към австрийците). При предишните гласувания Рампола бе спечелил много гласове и заедно с други няколко кардирала се считаше за papabili, т.е. имаше много дебри шансове да стане папа… Всички събрани бяха шокирани както от неочакваната намеса, така и от нейната форма. Чуха се протести, но ръководителят на съвещанието заяви, че няма намерение да се съобразява със скандалното превишаване правата на светската власт.“

За да бъдем точни, трябва да отбележим, че декларацията на кардинал Пузина с нищо не е повлияла на по-нататъшното протичане на гласуването. Кардинал Рампола, по-късно дългогодишен държавен секретар на Ватикана, до края на конклава получавал същия брой гласове, както и преди намесата на светската власт, макар и при последните гласувания вече да било ясно, че ще бъде избран кардинал Сарто, по-късно папа Пий X. След избирането на папа Павел VI познавачите на ватиканските тайни, способни да правят най-далечни предвиждания на основата на външно незначителни събития и намеци на служителите на Римската курия, изразили убеждението, че той ще реформира конклава. Смятало се, че това ще бъде радикална промяна на цялата изборна система.

В първите години от понтификата на Павел VI изглеждало, че промяна на изборните принципи била необходима и че конклавът трябва да се събира не след смъртта на папата, а след като той излезе в пенсия. Едно от първите действия на Павел VI след избора му било посещение на гроба на негов предшественик, един от малкото папи в историята на църквата, който абдикирал. Папският двор единодушно изтълкувал този жест като знак, че ще се въведе принципът след достигане на възрастта 75 год. папата да се пенсионира и оттегли, за да прекара остатъка от живота си в манастир. Клюките се засилили 9 години по-късно, когато Павел VI действително приел принципа за пенсиониране на епископите, кардиналите и всички духовни лица, изпълняващи някаква функция в църковната администрация, като се започне с проповедника и се стигне до държавния секретар.

През 1971 г. било въведено и правилото, според което навършилите 80 год. кардинали се лишавали от правото да участвуват в конклава. Това решение предизвикало остри протести сред кардиналите, защото губели своя основен прерогатив. Сред тях бил и тогавашният декан на кардиналската колегия Еужен Тисеран, който, въпреки че бил навършил 85 год., запазил не само бистрия си ум, но и чувството си за хумор. От 1936 г., когато Пий XI го посветил за кардинал, той заемал най-високи постове във Ватикана и бил жива история на курията. Няколко дни след публикуването на папската конституция за въвеждането на пенсионна възраст за кардиналите кардинал Тисеран в разговор с един италиански журналист казал: „Както знаем, кардиналите, събрани на конклава, са изразители на волята на Светия дух. Нима той няма достъп до хора, надхвърлили осемдесетте?“

Независимо от критичните бележки постъпката на папата преследвала много положителни цели. Първо, от участие в конклава били отстранени всички крайни консерватори и противници на умерената реформистка линия на последните двама папи. Консервативното крило в Римската курия излъчвало своите челни представители измежду кардиналите, посветени още от Пий XI. Друга последица от въвеждането на пенсионна възраст е радикалното подмладяване на кардиналската колегия. Днес много рядко кардиналско звание получават свещеници над петдесетгодишна възраст, така че времената, когато шестдесетгодишен кардинал бил смятан за млад, безвъзвратно са отминали.

През ноември 1975 г. Павел VI издаде конституция, в която отново се прецизираха всички правила, засягащи конклава. Въпреки предвижданията с нея не бяха въведени съществени обновления на прастарите изборни принципи. Преди всичко бе запазено положението, че правото да избират папа принадлежи изключително на кардиналите. В конклава няма да участвуват делегати на епископатите от цял свят, както се очакваше. Отхвърлен бе и първоначалният проект в конклава да се включат онези патриарси на източните църкви, които признават приоритета на Рим. Касаело се за мароницката (Ливан), коптийската религия и др. Те обаче не приели тази концепция.

За да се разберат техните възражения, трябва да се припомни, че папата, освен другите си титли се нарича и патриарх на Запада. Подялбата на църквата на две равностойни патриаршии била свързана с разпадането на Римската империя на Източна и Западна. Културните, етническите, политическите и икономическите различия, нараснали в двете части на разделената империя в продължение на столетия, довели до обособяване на източните църкви. Онези от тях, които наричаме православни, скъсали организационните си връзки с Рим и престанали да признават римския, епископ, който от V век използувал титлата папа за глава на цялата християнска църква. Другите църкви на източните религии запазили в много отношения широка независимост от папската институция, но не се откъснали напълно от нея.

В различните исторически условия тяхната зависимост от Рим била възвърната, най-често формално. Главите на малобройни източни вероизповедания, напр. мароницката, коптийската, халдейската и др. църкви, носят титлата патриарх, която като че ли потвърждава тяхната самостоятелност и автономия. Папата е патриарх на Запада, а те патриарси на източните църкви. В този смисъл те са равностойни на папата. Самостоятелността им между другото се проявява и в това, че патриарсите се назначават чрез избори от синодите на своите църкви и след това само формално се утвърждават от папата. Останалите епископи назначава папата. Освен това източните църкви имат различни от католическите богослужения и много различни закони, допускащи например бракосъчетанието на свещениците. Патриарсите на източните църкви сметнаха, че включването им в състава на конклава при тези обстоятелства би било стесняване на тяхната автономия.

Така плановете за съдържателна реформа на конклава не бяха осъществени. През ноември 1975 г. Павел VI взе само едно съществено решение: в конклава могат да участвуват най-много 120 кардинали. В момента на оповестяването на това решение в целия свят те бяха 71 на възраст под 80 години.

През последните десетилетия броят на кардиналите бързо нараства. Причина за това между другото е упадъкът на колониализма и възникването на нови независими държави, в който вместо европейските кадри най-висши църковни длъжности заемат представители на местния клир. Друго ново явление, което променя състава на избирателите, е все по-разнообразният национален състав на самата Римска курия. Папа Йоан Павел II бе избран на 16. II. 1978 г. от 111 кардинали, ненавършили 80 години. От тях 25 бяха италианци, 30 — представители на други европейски страни, 32 от двете Америки, 11 от Африка, 9 от Азия и 4 от Австралия и Океания. За да стане папа, кандидатът трябваше да спечели най-малко 75 гласа. Никога досега процентът на италианците в кардиналската колегия не е бил толкова нисък. През 1963 г. от 117 кардинали 35 бяха италианци.

Приемането на все повече духовници от различни националности в кардиналската колегия, а с това и в конклава, караше познавачите на ватиканската проблематика да предполагат, че следващият папа няма да бъде италианец. Изборът на Йоан Павел I (кардинал Албино Лучани) след еднодневния конклав на 26 септември 1978 г. опроверга тези предвиждания, макар че още тогава според недискретните слухове неиталианците имаха значителни шансове.

За избора на Йоан Павел II пишем подробно в последния раздел на книгата. Сега ще кажем само, че предизборната логика на специалистите, които отдавна предвиждаха приближаващия се край на над четиривековната ера на италианските папи, но до последния момент почти не признаваха това, бе доказана от последния конклав.

Последната реформа на регламента по избора на папата се съобразява и с последствията от техническия прогрес. Така например бе решено, преди да започне изборното събрание, освен традиционната проверка на клаузурата, да се извършва и електронен контрол. Той трябва да установи дали в помещението, в което се извършва гласоподаването, не са инсталирани скрити микрофони или други подобни съоръжения. Също така тази реформа анулира предписанието, според което единствената информация за протичането на гласуването да бъде черният или белият дим. Наистина на последните два конклава, проведени през 1978 г. бе решено да се запази традицията и даже бяха използувани специални димни свещи, за да се получи по-определен цвят на пушека. Въпреки това непрекъснато ставаха недоразумения. В резултат секретарят на конклава прибягна до съвременния метод — телефона, по който всеки път се свързваше с директора на ватиканското пресбюро, за да потвърди цвета на дима. Няколко пъти тези телефонни разговори изясняваха съмненията на тълпата, очакваща на площад „Св. Петър“ резултатите от гласуването. Радио Ватикана, чиито емисии бяха предавани по високоговорителите на площада, информираше незабавно как трябва да се разбират димните сигнали. Целта на тези действия бе следната: в съвременния Ватикан — или по-точно сред представителите на съвременното направление в Римската курия — се смята, че традиционната рамка на конклава не увеличава сериозността на отделните прояви на църковната дейност, която трябва да основава своя авторитет пред вярващите не върху тайнството на литургичната форма, а върху същността на нейното съдържание.

Във времето, когато цели конференции на епископата, напр. в Латинска Америка, се изказват за необходимостта от обществени реформи, като се позовават на социалистически лозунги и използуват думата социализъм, за да определят модела на обществото, съответствуващо на евангелските заповеди, когато думите „църква на бедните“ се чуват от устата на изтъкнати теолози, а самият Ватикан щателно се изчиства от отживелиците на кралския двор, конклавът трябва да се измени. Кой знае дали през XXI век няма да следим протичането на тези събрания на телевизионния екран. Кой знае дали резултатите от гласуванията няма да се изчисляват с електронна машина, вече използувани за ускоряване гласуванията на последните сесии на епископския синод.

Според някои експерти по опазване тайните зад Бронзовата порта използуването на подходяща електронна машина по време на конклава би било идеалното разрешение. По този начин би била отстранена възможността да се допускат неточности и грешки и протичането на гласуванията според установените от векове принципи би било гарантирано. Тогава всеки кардинал би разполагал просто с шифрована буквена клавиатура, на която би вписвал името или в зависимост от приетата система — номера на своя кандидат. Машината би сумирала гласовете и би подавала резултата от гласуването на светлинна таблица. Както се вижда, даже зад вкаменените традиции на ватиканските управления не липсват привърженици на техническия прогрес. Ако схващанията на новаторите бъдат приети, това не би означавало, че същността на папските избори ще бъде изменена по някакъв начин. Неизменността на съдържанието при променящите се форми представлява най-голямата сила на църквата.