Здислав Моравски
Ватиканът отдалеч и отблизо (12)

Йоан Павел II

Папа Павел VI не умря неочаквано. От една година вече той говореше за смъртта с тъга и спокойствие едновременно, чувствувайки, че тя наближава. Хората около него също си даваха сметка за увеличаващата се слабост на папата. Някои посолства във Ватикана, както и някои разузнавателни служби бяха подготвили цели документи, в които се анализираха различните симптоми на неговото здравословно състояние. Още в края на 1977 г. в Рим много се говореше за наследството след Павел VI.

Независимо от това, съобщението за смъртта на папата, която настъпи на 6 август 1978 г. в двореца Гандолфо, беше шок за Римската курия. Понтификатът на Павел VI продължи повече от 15 години. Болшинството от днешните високопоставени духовници и ватикански чиновници израснаха и се формираха в годините на неговата власт, в съответствие с неговия стил на действие и под влияние на неговата изключителна личност.

В годините на този дълъг и изпълнен с необикновено много действие понтификат в църквата и в Римската курия настъпиха дълбоки и разнообразни промени. Всички, които в забързаността на всекидневието не се замисляха върху по-широкия смисъл на незначителните понякога реформи и решения, системно променяния механизъм на действие на Ватикана и модела на неговите отношения със света, сега, след смъртта на папата, си дадоха сметка за тези промени.

Едва звукът на затварящия се капак на ковчега върху слабото тяло на починалия папа накара много хора от неговото обкръжение да осъзнаят мащабите на това, което се беше променило, и мащабите на неизвестността, свързани със следващия конклав.

Той започна на 25 август в атмосферата на душна жега, която дори и нощем не се раздвижваше от хладния полъх, нахлуващ обикновено в Рим от Апенините. Конклавът, в който участвуваха 111 кардинали, беше необикновено кратък. Гласуванията продължиха само един ден и поднесоха огромна изненада за почти всички: за папа беше избран патриархът на Венеция, 67-годишният кардинал Албино Лучияни. Никой, ако не се смята един испански ежедневник и полският седмичник „Перспективи“, не споменаваше кардинал Лучияни сред кандидатите за папа. Вярно е, че няколко пъти в историята патриарсите на Венеция са сядали на Свети Петровия трон, както например Йоан XXIII, но повечето от тях или са принадлежали към челните интелектуалци на църквата, или са имали зад гърба си дългогодишни работа и опит в Римската курия или в дипломатическата служба. Албино Лучияни имаше опита единствено на проповедник, преподавател в духовна семинария и управител на епархия. Никога не беше работил в централните служби на църквата, никога не беше се занимавал с дипломация. Целия си живот бе прекарал там, където се бе родил — във Венето. Той се чувствуваше като чужденец дори в Рим, а да не говорим за пътувания в чужбина.

Според единодушното мнение на италианската преса, която използуваше недискретността на някои кардинали, неговият избор е бил един компромис, за да се покаже, че между кардиналите-избиратели има единомислие. Когато първото гласуване показа, че никой от италианските кардинали от Римската курия, които се смятат за представители на някои умерени или консервативни течения във Ватикана, няма никакъв шанс да бъде избран, а от следващото гласуване стана ясно, че повечето от участниците в конклава се противопоставят на идеята следващият папа да бъде избран всред дипломатическо-чиновническите среди на Ватикана, тогава бе издигната кандидатурата на кардинал Лучияни. Не се знае кой е предложил, макар италианските ежедневници да намекват, че това е направил заместник-държавният секретар след Павел VI, а сега архиепископ на Флоренция — кардинал Джовани Бенели.

На кардинал Лучияни, който през целия си живот се беше занимавал с проповедническа и педагогическа дейност, бяха чужди всякакви игри на курията. Той се отличаваше със скромност и тактичност. Част от кардиналите не се противопоставиха на неговия избор просто защото не го познаваха, други — понеже признаваха авторитета на тези, които, не можейки сами да бъдат избрани, издигнаха неговата кандидатура. За трети Албино Лучияни беше ценен като „човек, свързан с народа“ — много съществено обстоятелство, като се има предвид, че враждебността между куриалните кардинали, представители на централната власт, и кардиналите, упражняващи тази власт в отделните епархии, т.е. в самите църковни провинции, е явление, съществуващо много отдавна, макар и старателно прикривано.

Йоан Павел I беше папа 33 дни. Късно вечерта на 28 август той почина от сърдечен удар. В Рим не липсваха гласове, че една от причините за неговата неочаквана и преждевременна кончина е било постоянното напрежение, в което той живееше от момента на избора му за папа — този скромен човек чувствуваше, че проблемите, пред които трябва да се изправи като върховен глава на Католическата църква, надхвърлят неговите възможности.

Поредният конклав се събра на 14 октомври 1978 г. и продължи до 16 октомври, понеделник, късно следобед. 111 кардинали взеха решение, което много наблюдатели окачествиха като революционно. От времето на папа Адриан VI, холандец, родом от Утрехт, който властвувал от 1522 до 1523 г., за пръв път в апостолската столица беше повикан чужденец, а не италианец. За пръв път в почти двехилядната история на църквата папа стана славянин — поляк. Огромната изненада, свързана с това непредвиждано от никого решение на конклава, несъмнено се увеличи още повече и от факта, че избраникът идва от социалистическа страна, че досега цялата му дейност като духовник, е била в Полша.

Какви бяха обстоятелствата около този избор?

Ходът на конклава се пази в тайна от църковната клетва. Всички приказки за подробностите около разпределението на гласовете в отделните гласувания (а те бяха 7 или 8) нямат почти никакво покритие. Независимо от това съществуват някои факти, които изясняват причините за избора на кардинал Войтила за глава на католическата църква.

Показателна в това отношение е дейността на кардинал Джузепе Сири, архиепископа на Генуа, известен със своите ултраконсервативни възгледи. Кардинал Сири даде интервю за католическия ежедневник „Газета дел Пополо“, който излиза в Торино. В това интервю, което е трябвало да се публикува на 15 октомври, т.е. веднага след започването на конклава и пълното откъсване на кардиналите от света, Дж. Сири нееднозначно даде да се разбере, че той е противник на реформите, въведени от II ватикански събор, и линията на действие на папа Павел VI. Той разчиташе на това, че ще бъде избран за папа. Искаше още от първия момент след избора му неговата програма, противопоставяща се на събора, да стане известна в света. Същевременно, определяйки датата за публикуване на интервюто, той разчиташе кардиналите-избиратели да не се запознаят с неговото съдържание. Разбираше, че неговото консервативно гледище намаляваше шансовете му сред онези членове от конклава, които мислят по по-съвременен начин.

Обаче редакцията на прогресивния ежедневник „Газета дел Пополо“ публикува това интервю един ден преди започването на конклава. Всички кардинали-избиратели, пристъпвайки към гласуване, бяха запознати с това супер консервативно становище на главния кандидат на нежелаещото промени крило сред италианските избиратели. Кардинал Сири загуби шанса да бъде избран, след като открито декларира, че се противопоставя на линията на II ватикански събор.

Какъв е изводът от тази шумна история?

Общността от най-високопоставени духовници на църквата, които представят най — различни култури, исторически традиции и реални обществени устройства, в своята по-голяма част са противници на всякакви опити за връщане на църквата назад, към времето на Пий XII и неговата концепция за отношенията между католицизма и съвременния свят.

Друга сигурна информация, която има значение за резултата от конклава, е съставът на кардиналите-избиратели от гледна точка на географското разпределение. То е следното: Европа — 55 кардинали, от които 25 италианци и 6 от социалистически страни, Африка — 11, Северна Америка и Канада — 13, Латинска Америка — 19, Азия 9 и Австралия и Океания — 4.

По време на последния конклав за избор на папа бяха необходими 75 гласа (2/3 + 1 глас). Тези цифри показват, че европейските кардинали не са били неизбежното болшинство. Другото ново явление беше броят на представителите на църквата от Третия свят. На последния конклав те бяха 43, т.е. общо 40% от целия състав.

От едно по-подробно изявление на един от италианските кардинали знаем също, че този път те не бяха в състояние да предложат свой общ кандидат, който сигурно щеше да бъде избран, макар и броят на италианските избиратели да беше най-малък по отношение на общия брой избиратели в цялата история на конклава. Както ни подсказва логиката, италианските гласове се разединиха. Част от италианските кардинали гласуваха, за ултраконсервативния кардинал Сири, част — за някои мислещи по-съвременно кардинали, като например Себастияно Баджио или Серджо Пинедоли.

Тогава, както и на предишния конклав, се оказа, че не само няма никакъв шанс да бъде избран представител на Римската курия, но и въобще никакъв италианец. Тогава именно бе избран кардинал Карол Войтила. Италианската преса и някои американски издания поместиха обширни информации и хипотези за обстоятелствата около този избор, предполагайки дори, че в първия момент кардинал Войтила не е искал да го приеме. Достоверността на тези информации не се потвърждава от никакви данни. Можем само да допускаме, че резултатите от гласуванията бяха изненада не само за участниците в конклава, за църквата и за световното обществено мнение, но и за самия новоизбран.

Защо изборът се спря точно на него?

И на този въпрос още е трудно да се даде еднозначен и ясен отговор. Причините бяха много. Първата в хронологичен ред беше необходимостта от компромис по повод разделянето в групата на италианските избиратели. Сигурно е, че огромно значение за този избор имаше фактът, че кардинал Войтила, като краковски митрополит и още по-рано като свещеник, беше пътувал много, беше добре познат на кардиналите от много страни в Европа, Америка и Океания. Той беше известен също и на световната църковна йерархия като изтъкнат теолог, етик и интелектуалец, проявяващ голяма активност по време на отделните сесии на Световния синод на епископите.

Мисля, че от значение за избора беше и народността на новия папа. Той идва от страна, която бе най-тежко засегната в годините на II световна война. Представител е на църква с десетвековна традиция, която в сравнително по-малка степен от църквите в западните страни беше засегната от кризата във вярата, представляваща по своята същност криза в каквото и да било идейно ангажиране в много от капиталистическите общества. Църквата в Полша, обратно на твърденията на професионалните антикомунисти, лансиращи тезата за „Църквата на мълчанието“, разполага със значителни собствени интелектуални постижения и съумя да намери такова място, което има съществено значение в действителността на Народна република Полша, действителност, която е резултат на революционни промени. За болшинството кардинали, събрали се на конклава, тази църква беше единствен по рода си феномен, предизвикваше толкова съмнения и уговорки, колкото и възхищение, подправено с вкуса на тайнственост и убеждението за своеобразна свежест и сила на ангажираност.

Днес е трудно да намерим пълен и обоснован отговор на въпроса доколко спецификата на католическата църква в Полша е резултат от историята на нашия народ, от нашите традиции и опит, и доколко представлява пресечна точка между социалните и етични ценности на социалистическата действителност и ценностите на християнската мисъл и традиция, които губят своите позиции в повечето от високо развитите капиталистически страни.

Още е рано да се направи по-дълбока оценка на размерите и значението на всички отбелязани тук явления. Но съм убеден, че моралните и социални ценности, с които израсна сегашното поколение поляци, а следователно също и църковните служители, не бяха без значение за решението, взето от участниците в конклава, а също — и по парадоксален начин — за онези, които, гласувайки за кардинал Войтила, може би смятаха, че поставят началото на кръстоносен поход срещу социализма.

Трябва още да отбележим, че освен че е бил изтъкната личност и се радва на известна популярност сред Кардиналския колегиум, кардинал Войтила притежава и два други важни коза. И той като своя предшественик беше чужд на всички игри в курията, на всякакви котерии. Той е „човек, който идва отдалеко“, както веднага след избора му сам каза на вярващите и туристите, събрали се на площада „Св. Петър“. И накрая той беше духовник, в който се проявяваха качествата и опитът, получени в пасторската дейност, а не представител на онази традиция на папите, които достигат до най-високата длъжност в църквата като естествен завършек на своята чиновническа и дипломатическа кариера във Ватикана.

И още едно нещо. Както се оказа след неговата смърт, Йоан Павел I още от дете е бил с много крехко здраве, през целия си живот е страдал от сърдечна слабост. Йоан Павел II е не само здрав, но има и физическата форма на спортист — той се движи из апостолските дворци с такава бързина, която отнема дъха на някои от членовете на неговата свита.

Какъв е новият папа?

Той е роден на 18 май 1920 г. във Вадовице, недалеч от Краков. Неговият баща е бил военен, а по-късно — скромен чиновник. Когато бил на 9 години, Карол Войтила загубил майка си. Малко след това починал и по-големият му брат, който работел като лекар в болницата в Биелско-Биала и се заразил от скарлатина. През 1938 г. бъдещият папа получил зрелостно свидетелство във вадовицката гимназия и станал студент във Философския факултет на Ягелонския университет в Краков. По време на окупацията през 1941 г. заедно със своя приятел основал законспирирания Рапсодиен театър в Краков, който продължил да действува още доста години след войната. В периода 1940–1944 г. бъдещият папа бил работник в различни цехове на химическото предприятие „Солвей“ в Борек Фалецки. През 1942 г., без да прекъсва работа, той постъпил в законспирираната Духовна семинария в Краков, а едновременно с това бил и студент в също така законспирирания факултет по теология на Ягелонския университет. На 1 ноември 1946 г. става свещеник. После учи две години в Рим. Бил е също във Франция и Белгия. На този период от живота му се дължи и доброто му владеене на няколко чужди езика. През 1948 г. се връща в родината си. Една година е викарий в парафията Ниеговиц близо до Бохия, а в периода 1949–1951 г. — викарий в една от краковските парафии. През този период завършва теологичното си образование и защищава дисертация по морална теология. След продължителен научен отпуск той се хабилитира във Факултета по теология на Ягелонския университет и започва да чете лекции в Краковската духовна семинария. След една година става преподавател в католическия Любелски университет, където продължава дидактическата си дейност чак докато е избран за папа.

На 4 юли 1958 г., едва на 38 години, той става помощник-епископ на Краковската епархия. На 13 декември 1963 г. заема длъжността архиепископ на краковската митрополия и остава там до 27 май 1967 г., когато получава кардиналската шапка.

Както вече споменахме, сегашният папа активно е участвувал във всички сесии на Световния синод на епископите, като е излагал някои от основните проблеми на пленарните заседания и в комисиите. Бил е също и член на Постоянния секретариат на синода, както и на папския съвет по въпросите на светските католици.

Публикувал е редица научни разработки в областта на теологията и етиката. Автор е на поетични произведения, публикувани в Полша под псевдонима Анджей Явен.

Нека накрая да отбележим, че като краковски архиепископ Карол Войтила е пътувал в Канада и САЩ, взел е участие в международния евхаристичен конгрес в Мелбърн и е посетил полските мисионери в Тасмания, Нова Гвинея и Нова Зеландия. Направил е също и няколко посещения във ФРГ по покана на тамошния епископат. Последната визита от тази серия, когато кардинал Войтила придружаваше кардинал Вишински, беше само няколко седмици преди конклава.

Образът на папата не би бил пълен, ако не добавим, че още от младежка възраст Йоан Павел II е бил запален спортист и особено много обича да кара ски.

Известието за решението на конклава един високопоставен полски църковен служител, да заеме най-висшата длъжност, в католическата църква предизвика удивление и дори шок в целия свят и огромно задоволство в неговата родна страна Полша.

За едни изборът беше голямо религиозно и църковно събитие, за други — успех на цяла Полша, който има значение, за нейното място и позицията й на международната арена, за трети — неочакван успех на полския кардинал в съперничеството с един кръг високопоставени духовници от целия свят, успех, посрещнат с радост.

Изпращайки на първия в историята полски папа своите сърдечни поздравления и пожелания, ръководителите на нашата страна заявиха в тържествената телеграма, че „важното решение на Кардиналския колегиум предизвиква в Полша голямо задоволство“. По най-кратък начин тези думи предаваха онова чувство, което тогава беше общо за цялата ни страна.

Като благодари на полските ръководители за поздравителната телеграма, Йоан Павел II заяви: „С особена благодарност приех изпълнените с доброжелателност и сърдечност поздравления и пожелания, изпратени ми от най-висшето ръководство на Полската народна република.“ Освен това той изтъкна, че желае да извърши всичко онова, което е добро за обичния му полски народ и „в духа на диалога, започнат от неговите, велики предшественици“.

Тези думи бяха едни от първите предвестници на програмните намерения на новия папа. Те сложиха кръст на надеждите на онези, които разчитаха на оттегляне от т.нар. източна политика на предишните велики папи, от политиката на понякога навярно трудния, но наистина плодотворен диалог между Ватикана и социалистическите страни. Смятам, че присъствието на полска делегация, оглавявана от председателя на Министерския съвет Хенрих Яблонски, т.е. делегация на най-високо държавно равнище, на тържественото откриване на понтификата на Йоан Павел II, беше израз не само на разбирането на факта, че изборът на полски папа има важно международно значение, не само отразяваше становището на нашето общество по отношение на този избор, но също бе израз на убеждението, че — както това се потвърди от вече изпратената телеграма на полските ръководители, по-нататъшното развитие на отношенията между Полската народна република и Апостолската столица ще служи на интересите на нашия народ, който със съвместните усилия и единството на всички поляци изгражда благополучието на своята социалистическа родина, ще служи на сътрудничеството и приятелството между всички народи, за развитието на общочовешката култура.

Папата е не само глава на католическата църква, не само суверенен владетел на църковната държава, но също и епископ на Рим. Още в своето първо слово пред Кардиналския колегиум Йоан Павел II подчерта необходимостта от укрепване на колегиалността в църквата и че в това отношение отдава огромно значение на своята роля и задачи като оглавяващ архиепархията със седалище във Вечния град, т.е. като примас на италианците. Със своята простота, непосредственост, съвременен начин на живот, отхвърляйки винаги, когато е възможно, помпозните правила на ватиканския протокол и всичко онова, което зад Бронзовата порта все още напомня за монархичните традиции, Йоан Павел II едва ли не още от първия ден си спечели огромна популярност сред римляните, които вечерта на 16 октомври научиха за избора на „чужд папа“ все пак със смесени чувства.

Пътешествието на папата на следния ден след избора до една от римските болници, където полският епископ Анджей Мария Дескур лежеше тежко болен, пътешествие без предварително подготвена охрана (за ужас на италианската полиция, която живее в постоянна психоза от тероризма), без тържествени придружители, въобще без каквато и да било помпозност, убеди римляните, че ще имат работа с папа, който търси контакти с обикновените хора, умее да установява такива контакти и, независимо от своята най-висша отговорност в Църквата, се чувствува обикновен и скромен човек.

И поради тази причина също контактите на Йоан Павел II с римляните, които впрочем не са склонни към възторзи и възхищения, макар и да са много сърдечни, изглежда, че бяха един от най-леките проблеми сред много сложните задължения на лоцмана на Свети-Петровия кораб. Но още първите месеци от дейността на папата доказаха, че и в тази област съществуват — многобройни сериозни опасности от противоречия, които произтичат, най-общо казано, от съвсем различната традиция на полската църква и нейната позиция в обществото в сравнение с тази в Италия.

За да стане ясно колко сложни проблеми могат да възникнат в тази сфера, ще си послужа с един пример.

На 31 декември Йоан Павел II реши да отслужи новогодишното богослужение в църквата на Исус, („Под Призива на Исус“) в центъра на историческия Рим, т.е. извън стените на Ватикана, които са твърде тесни за динамичния папа. Трудно е да се установи дали той сам е решил да отслужи празничното богослужение в тази църква, или идеята му е била подхвърлена от някой от италианските куриални кардинали. Във всеки случай оказа се, че тази стъпка имаше определено политическо звучене за италианското обществено мнение. През 1869 г., т.е. последната година преди обединяването на Италия, в същата тази църква тържествено богослужение е отслужил папа Пий XII, който тогава все още е бил земният владетел на Рим-църковната държава, а освен това и челен представител на консервативната тенденция за интегриране през XIX век. Част от италианската преса и общественото мнение, а също и някои ежедневници в други страни от Западна Европа интерпретираха богослужението на Йоан Павел II като съзнателно връщане към богослужението отпреди 109 години, виждайки в това намерения на Ватикана да се намеси в работите на Италианската република. Появиха се критични коментари и изявления.

При това трябва да се помни, че традицията на намеса на Ватикана в обществения живот на страната е съвсем свежа в Италия и страстно се обсъжда не само в светския лагер, представляващ по-голямата част от обществото, но и от ръководителите на Християндемократическата партия. Страната, която се обедини в 1870 г. след победа във въоръжена борба против войските на църковната държава, е особено чувствителна към всичко, което би могло да представлява израз на намеса на папството в обществения живот на италианската република. Това чувство е всеобщо и много силно разпространено. Италианските папи познаваха този проблем още от детинство. Във връзка с това папата-чужденец е изложен на съвсем непредвидени опасности.

Доколко те са сериозни, свидетелствува друг пример от първите месеци на понтификата. В периода между Коледа и Нова година Йоан Павел II на няколко пъти направил изявления по въпроса за прекъсване на бременността. Становището на църквата по този въпрос е известно.

На основата на предпоставки от социален и демографски характер, предпоставки, който противоречат на църковната доктрина, парламентите на много традиционни католически страни, а сред тях и италианският парламент, приеха през последните години закони, които легализират прекъсването на бременността в някои определени случаи.

Всъщност Йоан Павел II не каза нищо ново по становището на църквата. Той само решително прикани италианските католически лекари да не правят аборти и направи критика на италианското законодателство в тази област. Реакцията беше незабавна. Почти цялата италианска — преса, от комунистическия „Унита“ до консервативно-либералния „Куриере дела Сера“, атакува, понякога доста бурно, становището на папата. Подчертано беше, че той няма право публично да критикува решението на италианския парламент, че това е намеса в италианския обществен живот, — т.е. връщане назад към традицията на интегриране, която имаше толкова печални резултати за Италия. Посочи се също, че въобще папата, а в частност този, който не е италианец, трябва да бъде много внимателен, когато се изказва по някакви италиански въпроси.

За това, какви настроения придружаваха целия този въпрос, може да послужи фактът, че прокурорът на републиката в Тоскания обвини архиепископа на Флоренция кардинал Джовани Бенели в нанасяне обида на парламента, защото по време на проповед, в която се позовавал на изявленията на папата, нарекъл законодателството, легализиращо прекъсването на бременността, „цирей на тялото на Италия, който трябва да се премахне“. По-висшите юридически власти прекратиха обвинението и го окачествиха като прибързано и необосновано. Но ако се вярва на италианските журналисти, както Християндемократическата партия, представляваща, в Италия болшинството от католическия лагер, така и Комунистическата партия, изпратили до Ватикана секретни писма до папата, в които го молели да прекрати атаките към закона за прекъсване на бременността, понеже това създава конфликти между католиците и светските хора и може да ускори правителствената криза в ситуация, когато комунистите, влизайки в състава на парламентарното болшинство, подкрепят правителството на християндемократите.

Тези примери свидетелствуват за деликатното положение на новия папа-чужденец по отношение на Италия и нейния вътрешен живот. Това обаче не е единственият труден проблем, пред който ще трябва да се изправи Йоан Павел II като представител на „конфенсиалното и обредно християнство“ — нека използуваме израза на един американски йезуит за определяне на полската църква — във време, когато в Западна Европа и в други големи райони от света вярата се проявява по-скоро в интелектуалната и философската сфера по отношение на някои съвсем лични въпроси, а не във връзка с обичаите (те почти навсякъде вече са светски) или пък с външните, литургични прояви на религиозния култ — като тържествени богослужения, процесии и походи на поклонници, чиято роля става все по-незначителна.

Третият голям проблем, стоящ пред полския папа, са отношенията с Римската курия, която, макар и вече с международен състав (дело на Павел VI), в своята преобладаваща част е все още италиански орган, имащ своите корени в италианската действителност и италианската традиция. Дали тези отношения ще бъдат винаги леки, дали няма да настъпят явления, които в медицината са известни като имунна бариера?

Трудно е днес да се предвиди формата, която те ще придобият, но като че ли самото възникване на тези проблеми е неизбежно.

И накрая трябва да припомним, че Йоан Павел II беше провъзгласен за папа в период, когато църквата в повечето страни със силни католически традиции преживява криза, като непрекъснато губи своите позиции и влияния. Кардиналите признаха, че представителят на полската църква има специални качества да ръководи дейността, в резултат на която кризата би трябвало да се преодолее. Днес обаче вече е известно, че папата не ще може да се възползува от целия свой опит от работата си в Полша, заемайки сега тази най-висока длъжност. Много специфична е полската църква, а положението и потребностите на църквите в отделните страни и райони на света са много различни.

Защо пиша за всички тези трудни въпроси?

Защото, струва ми се, че тези, които внимателно, безпристрастно и с толерантност следят хода на събитията зад Бронзовата порта през последните месеци, все по-ясно стигат до следното основно заключение: за папата, „пристигнал отдалеко“, започващият сега понтификат ще бъде не само епопея от постижения, театрални успехи, замайване от популярността и властта, колкото период на отвоюване на мястото на църквата в един свят, променящ се с такава скорост, която от универсалната столица на папите се оценява по-другояче, отколкото от една епархия. Усилията на папата ще бъдат направени в много по-трудни условия, отколкото са тези в Краковската архиепископска столица, далеко от приятели и близки, в самота и откъснатост, които са неизменните спътници на голямата власт и свързаната с нея голяма отговорност.

Още от първия момент на неговия понтификат към Йоан Павел II се отправят много различни пожелания. Тези, които виждат в него духовен водач за своята вяра и църква, му пожелават да се стабилизира. Но всички, независимо от своя мироглед и отношение към въпросите на вярата, пожелават на сина на нашия народ, използувайки авторитета си на глава на римокатолическата църква, да служи на общия за всички хора идеал на мира, справедливостта и прогреса, на това, което обединява света, а не на това, което го разделя.