Здислав Моравски
Ватиканът отдалеч и отблизо (10)

Манастирските градини и папските коридори

Във всекидневието на Ватикана монасите не се споменават особено често. Наистина белите шапки на монахините се виждат на всеки ъгъл, като се започне от магазините с религиозни предмети на гърба на базиликата „Св. Петър“, където те са продавачки. Но те представляват по-скоро част от пейзажа, а не отделна социална група. Зад бронзовата порта монахините извършват хиляди технически дейности и изпълняват редица функции по реда, но не се допускат до длъжности в чиновническата йерархия. Те са телефонистки, продавачки в магазините за сувенири, чистачки, готвачки, понякога секретарки или машинописки. Мълчаливи, усмихнати или с безизразни лица, любезни със светските хора и покорни спрямо духовниците, спретнати, те осигуряват ефективността на работата в десетки институции, хранят поверените им свещеници, грижат се те да са чисто облечени, да не липсват цветя на олтарите, а свещеническите одежди за отслужване на тържествени литургии да са винаги в добро състояние.

Тяхната работа е същата, каквато е и на обикновената жена, която има семейство. С тази разлика, че след работа те се връщат в своите манастири, а не при мъжа и при децата си.

Дори и най-заклетите феминистки не говорят за равноправие на жените в църквата, макар че положението на монахините в църковната йерархия е значително по-лошо, отколкото това на жената в светското високоразвито общество. Монахинята не може да получи свещенически сан и следователно нейните възможности за аванс в структурата на църковната власт са предварително ограничени. Наистина представителките на женските ордени понякога участвуват в различни съвети, свиквани от папата, или дори стават консултантки, т.е. постоянни съветници към някои конгрегации, обаче областта на техните компетенции и официално одобрявани интереси се ограничават само до няколко въпроса: проблемите на женските ордени и въвежданите понякога реформи в принципите на тяхната организация и правилата им, образователните проблеми на онези ордени, които се занимават с обучението на децата и младежите, въпросите, свързани с грижата за сираците, възрастните хора, и още няколко подобни въпроси. Теологията, философията, църковното право — всичко това, а да не говорим за административните функции на църковната структура на властта е запазено за свещениците, т.е. за мъжете. Именно поради това хилядната армия от монахини има многократно по-малка роля в интелектуалния живот на църквата, отколкото 245 хилядите монаси, от които почти 90% са свещеници, а останалите са без сан.

Освен че се занимават с напълно откъснати от външния свят проблеми и схващат целта на съществуването в молитвата, женските ордени са заети със съвсем конкретни неща: обучават, ръководят различни институции, чиято цел е да се грижат за нуждаещите се, болници или пък се занимават с мисионерска дейност. В интелектуалната сфера тяхната дейност остава без съществено значение във вътрешния живот на църквата.

Мъжкият орден обаче е един от основните центрове на интелектуален живот на католицизма както в исторически план, така и сега. Причините за това състояние на нещата трябва да се търсят както в най-старите традиции на църквата, така и в съвременната роля и място, което ордените имат в нейния живот. От времето на св. Августин, основал през IV век най-стария орден в историята на християнството, който продължава да действува и сега, монасите, водещи затворен живот, отдаден на размишления, далеч от всекидневните проблеми на света, са били и все още са хора, разполагащи с едно богатство, което обикновено липсва на представителите на духовенството от дадена епархия — много свободно време, понеже размишлението, независимо от това, каква сфера от въпроси засяга, в крайна сметка си остава все пак само размишление. Поради това повечето философски течения, създадени от християнството, са се породили зад манастирските земи.

Всъщност през средновековието манастирите са били единствените центрове за научна дейност, която обхващала не само теологията и отделните й области, но също правото, историята, а дори — макар и с много ограничения — медицината и някои дисциплини от точните науки. Ако въобще е възможно да се приложи определението учен по отношение на онези времена на догматизъм и повсеместна безпросветност, то в християнския свят именно монасите са били изтъкнати представители от тази сфера на дейност.

В болшинството случаи техните интереси се свеждали до теологията. При това невинаги е ставало дума за мистика или за интерпретиране на едни или други догми от Откровението. Неведнъж в историята на църквата от тихите градини на бенедиктинските манастири, а по-късно и от другите монашески общности в света, са прониквали редица концепции и принципи, които днес бихме нарекли програма за реформи и дори програма за борба с различните проявления на злото в живота на светските общества.

Паметната реформа, започната от бенедиктинците от манастира „Клюна“ в Бургундия през XI век, очерта принципите на отношенията между църквата и държавата за следващите неколкостотин години. По-рано, през IV век, основателят на най-стария от съществуващите досега християнски ордени — „Св. Августин“ — оформи цялата структура на християнската философия, която беше всеобщо приета в църквата до XIII век, т.е. до времето на св. Тома Аквински.

Всъщност традициите на монашеския живот са значително по-стари от правилата на св. Августин и датират още от древността. Още от първите векове на съществуване на християнството монасите са оказвали значително влияние върху интелектуалния живот на църквата.

Една форма на протест спрямо пълното отдръпване на практическия живот на папството и църквата от принципите на Евангелието, що се отнася до бедността и скромността, беше дейността на основания през XIII век Орден на францисканците, чийто основател, а също и неговите ученици и последователи с целия свой живот винаги са били живо обвинение за тържествуващото папство от онова време и за всички онези грешки на църквата, които в крайна сметка доведоха до Реформацията.

Тези примери илюстрират позитивната — или може би прогресивната — дейност на ордените. Но също така лесно могат да се посочат и някои негативни примери — достатъчно е да споменем само участието на йезуитите и доминиканците в дейността на инквизицията. Едно е сигурно — ордените са били, а някъде и до днес са си останали центрове на най-заклет религиозен фанатизъм, средновековни суеверия, варварски по своята същност култ към светците, които даряват с чудотворната милост. И до днес някои ордени се издържат от чудеса, като привличат към различни религиозни свети места тълпи необразовани, отчаяни и нещастни хора.

Всичко това обаче не може да зачеркне обективната роля на някои ордени в живота на църквата като нейни челни интелектуални центрове. Тази роля не се определя единствено от начина на живот, интересите и подготовката на монасите. Тя е резултат и на особеното място на ордените в организационната структура на църквата. Както вече казахме по друг повод, тази структура е строго йерархична. Свещеникът е еднолично подчинен на властта на епископа, епископите на папата. Ордените представляват едно доста съществено изключение от това правило. Те имат свои собствени правила на управление, които обикновено са малко известни. Разбира се, във всички манастири, независимо от конкретните правила съществува и строго определена йерархия. Игуменът на манастира е едноличен ръководител на цялата общност, провинциалът — ръководител на ордените с един и същи статут в дадена страна или в няколко страни, генералният отец, който при йезуитите се нарича само генерал, е шеф на този орден в целия свят. Но докато административните или ръководните длъжности в църквата се заемат чрез номинации, т.е. в резултат на едноличното решение на папата или на епископа, то в ордените в редица случаи това става чрез избори. Принципите на изборите се различават в зависимост от статута на ордена. Общо взето, колкото той е по-суров, толкова по-широко са застъпени принципите на изборната демокрация. В манастирите на босите кармелити, които живеят напълно усамотени, запазили продължителните, тежки пости и си налагат редица други ограничения в съответствие със статута на своя орден, игуменът се избира чрез тайно гласуване за няколкогодишен период от време. Дори предлагането на кандидатите е така организирано, че не се разбира кой кого е предложил. Подобни правила съществуват и в някои женски и в редица мъжки ордени. Общо взето, и висшите монашески длъжности са изборни, включително и членовете на генералните курии, т.е. на централната власт на отделните ордени в световен мащаб. Тези принципи имат един много съществен резултат — в определена степен ордените стават независими по отношение на кадровата политика, провеждана от папството или от отделните конференции на епископата. Няма нужда да се обяснява, че това оказва силно влияние и върху независимостта на ордените, що се отнася до свободата на мисълта и интелектуалната дейност. След новициата, т.е. пробния период на престой в манастира, монахът дава обет или за цял живот, или за определен период от време и се задължава да спазва статута, т.е. различните задължения и забрани, които се съдържат в него. Новопостъпилите дават и обет за бедност. Освен това йезуитите се задължават да не приемат никакви църковни звания. Що се отнася до бедността, могат да се изказват едни или други съображения, понеже в различните исторически периоди отделните ордени са били, а някои от тях са много богати, а монасите не се лишават от нищо. Обаче от самия принцип на монашеския живот произтича един много съществен факт. Монахът не е принуден да се занимава със своите материални потребности — те се удовлетворяват колективно за целия манастир. Това състояние на нещата очевидно има и своите слаби страни, тъй като човек трябва да яде това, което му дават, да се облича в расо или в такива цивилни дрехи, с каквито се снабдява целият манастир, да пуши (ако въобще това е позволено) цигари, каквито купува икономът, т.е. стопанският управител на манастира, да моли за пари за всеки свой дори и най-малък разход, включително и за малкото кафе в сладкарницата, и т.н.

Често монасите имат неприятни преживявания по този повод. Спомням си например че по време на моя престой в Рим в нашия дом идваше един полски монах, които живееше постоянно в Рим и се занимаваше с журналистика. Ако случайно имахме полски салам, кървавица или кисело зеле, той с ентусиазъм се нахвърляше върху тези специалитети, признавайки, че в неговия манастир, ръководен от италианци, се ядат предимно макарони и салата — храна, към която той все още не можел да привикне.

Обаче липсата на материални затруднения, независимо от някои ограничения, с които е свързана, влияе върху отношението към живота и освобождава от много основни проблеми, факт, който положително стимулира една интелектуална и психична независимост.

Не по-малко значение има и задължението на йезуитите да не приемат църковни звания. Този принцип има и някои изключения — понякога се случва папата да освободи някой от изтъкнатите монаси интелектуалци от положения обет и да го назначи за епископ или дори за кардинал. Йезуити например са били починалите неотдавна кардинали Агустино Беа — дългогодишен председател на папския Секретариат за единство на християните, и французинът Ж. Даниелу. В миналото папите често са били избирани от средите на монасите от други общности, чийто статут не съдържа забраната за встъпване в църковни длъжности.

Все пак това са изключения. Обличайки расото, средният монах като че ли предварително се отказва от кариера в църковната администрация. Този факт, от една страна, влияе върху естествения подбор на хората, които решават да постъпят в манастир (естествено се изключват лицата, които имат някакви специални амбиции), а, от друга — засилва чувството за независимост и безразличие спрямо почестите.

Ордените и дори отделните манастири са много независими и по отношение на научната и интелектуалната дейност. Манастирското духовенство не е подчинено — поне непряко, на епископа. Съдбата на монасите се решава или от игумените на отделните манастири, или от провинциалната власт, или от Генералната курия. Ръководствата на ордените вземат и някои решения относно публикуването на различни издания и други подобни дейности.

Понякога тази дейност или нейната доктрина могат да влязат в противоречие с нагласите на Ватикана или на местната църковна йерархия. В Рим например е публична тайна, че отношенията между Ватикана и италианските свещеници от общността „Св. Павел“, които издават седмичника „Католическо семейство“ в една супермодерна печатница, вече дълги години са доста напрегнати, понеже линията на това издание с милион и половина тираж по някои въпроси е по-реформаторска и социално прогресивна от официалната линия на Римската курия.

Преди няколко години в църковните среди много шум предизвика също и спорът между полските йезуити и църковната йерархия в нашата страна за нов катехизис, т.е. основен учебник по вероучение. Подготвеният от йезуитите катехизис предизвика решителната съпротива на епископите. Тогава йезуитите организираха в Рим, т.е. извън границите на юрисдикцията на полската йерархия, специална изложба, посветена на това дело.

Дори и папата има сравнително малки компетенции по отношение на ордените. Когато се основава нов орден, папата утвърждава неговия статут, където се определят целите на новата общност, правилата на монашеския живот и други подобни въпроси. По отношение на някои статути папството е имало понякога доста трудности. Когато през XIII век св. Франциск от Азис предложил на папа Инокентий III проекта за монашески статут на францисканците, болшинството кардинали от тогавашната Римска курия са смятали, че включените там правила и задължения са плод на мисълта на един луд и представляват заплаха за обществения ред. Според легендата едва пророческият сън на папата, в който той видял една ужасна картина — базиликата „Св. Петър“ в Рим се срутвала, а св. Франциск поддържал разклатената конструкция на тази сграда, която символизирала цялата църква, — е станал причина статутът да се утвърди с папския подпис.

Когато обаче орденът е вече основан, а дори, както често е ставало в миналото, има вече свои традиции и придобие сила, папата не може да направи срещу него почти нищо. Той има право да разтури всяка общност, но това все пак е едно крайно решение, което на практика не се прилага, освен в изключителни случаи. Спрямо ордените епископите също нямат такива права, каквито имат по отношение на епархиалното духовенство. Да не говорим за това, че повечето манастири и ордени са напълно независими материално, а понякога разполагат с много големи финансови средства благодарение на своите имущества.

Централната роля, която ордените имат в интелектуалния живот на църквата, е свързана и с образователната дейност на духовниците. Йезуитите, доминиканците и преподавателите от още няколко монашески общности, които си поставят интелектуални цели, държат почти всички католически висши учебни заведения, в това число и папските. Там монасите са и преподаватели не поради това, че имат някакви специални права за упражняване на такава дейност, а просто поради своята квалификация.

Доминиканците например, чийто брой в целия свят по данни от 1975 г. достига почти 8 хиляди души (в 1965 г. са били 10 191 човека), обявяват за цел на своята дейност разпространяването на вярата (оттук идва и официалното название — отци проповедници) и запазването на нейната чистота. Монахът, който може да изпълнява такава роля, трябва да познава теологията и всички други свързани с нея науки. За целта той преминава през дългогодишен курс на обучение. Дори хора със светско висше хуманитарно образование учат дълги години, преди орденът да ги признае за достатъчно подготвени правилно да изпълняват задачите, установени в статута, които е изработен от св. Доминик през 1216 г.

Естествено е при тези условия доминиканските манастири да са челните центрове по теология. Отците в бели доминикански раса, които впрочем се носят само в границите на манастира или при тържествени случаи, а във всекидневието и на улицата се предпочита светското облекло, са почти единствената цензура и същевременно консултанти във ватиканската Конгрегация за доктрина на вярата, т.е. бившата Инквизиция. В периода на терора на Инквизицията именно те са решавали дали определени възгледи или научни разработки са еретични и следователно са престъпление според тогавашните схващания, или се вместват в рамките на римокатолическата църковна наука. За тази си роля доминиканците не са получили никакво признание, а, напротив — неприятния прякор „божии псета“. Това определение е свързано с латинското и италианското произношение на наименованието на този орден. В думата Domenicani се съдържат две определения. Първата й част произхожда от Dominus, т.е. Бог, а cani е кучета на италиански. Така от думата Domenicani се е появило определението cani del Signore, т.е. божии кучета.

Днес върху този интелектуален орден, които принадлежи към многочисленото семейство на просещите ордени, т.е. издържащи се по принцип от вноските на вярващите и задължаващи да се води беден живот, вече не тежи инквизиторското бреме. Обаче някои доминикански центрове все още продължават да бъдат представители на консерватизма в доктрината в живота на църквата, факт, който произтича от тяхната мисия на пазители на чистотата при тълкуването на „Богоявлението“. Трябва обаче да се изтъкне, че този орден сега е много нееднороден по отношение на своята идеологическа ориентация. Френските и холандските доминиканци принадлежат към най-прогресивните интелектуални групи в църквата.

Уникална роля в живота на църквата играят йезуитите. Този орден с италианско название Gompagnia di Gesu, т.е. Исусово дружество в не съвсем буквален превод, е бил основан през 1534 г. от испанеца св. Игнаций Лойола, който, след бурния си живот на наемен войник в различни армии, станал свещеник вече като зрял човек. Той бил фанатик, ненавиждащ Реформацията и нейните представители.

Задачата на йезуитите била да служат на папството, заплашвано тогава от новата схизма^[1] на Лутер и неговите привърженици. Освен бедността и всички други монашески обещания, членовете на Исусовото дружество и до днес са единственият орден, които дава обет за вярност и покорство на папата. За разлика от другите ордени, които се занимават предимно с контемплация, задачата на йезуитите винаги е била и си остава да присъствуват в света, да вземат активно участие в живота, в това число и в обществения живот, да укрепват влиянието на църквата и папството, като въздействуват върху колкото се може по-широки обществени кръгове. Споменахме, че Игнаций Лойола е бил войник. Поради това организацията на неговия орден се основава на желязна военнополицейска дисциплина и контрол. За пръв път при йезуитите е била въведена тройната система на взаимен контрол на монасите, които са били задължени да съобщават на ръководителя си за всяка подозрителна дума или крачка на двама други членове от общността, с които най-често са имали съвместна работа. Опитът на йезуитите в това отношение по-късно служи като пример на много полицейски служби в най-тоталитарните режими. На Исусовото дружество светът дължи и известното зловредно твърдение „целта оправдава средствата“, което служи за оправдание на толкова много престъпни деяния, предприемани привидно в името на най-възвишени идеи.

От 400 години йезуитите са „очите и ушите“ на папството. Тази тяхна роля, както и огромното влияние, което придобили като челни организатори на образователната система за висшите класи през XVII и XVIII век, като политически съветници при редица кралски дворове и организатори на безбройно много политически интриги, са причините за почти повсеместната неприязън към този орден във всички просветени, прогресивни или дори само либерални среди. Тази неприязън, за да не кажем ненавист, се свързва също и с ролята на членовете на Исусовото дружество в Инквизицията. Болшинството съобщения, направени пред инквизиторските съдилища, в които се посочвали едни или други престъпления против вярата и църквата, са идвали от членовете на това опасно дружество. Най-често те са били и съдиите в инквизиторския съд. Този орден придобил тайнствена мощ, от която се страхували дори владетели, като например австрийските императори през XVIII век.

Под натиска на могъщата католическа Австрия папа Климент XIV бил принуден да разпусне ордена през 1773 г. Той бил възстановен едва след поражението на Наполеон през 1814 г. Единствено в царска, православно-консервативна Русия решението на папа Климент XIV не било изпълнено. На територията на царската империя орденът продължавал да действува по принцип безпрепятствено и в периода на неговата секуларизация^[2].

И днес йезуитите си остават най-могъщият католически орден, макар възбраната върху тяхната дейност да беше вдигната в някои страни, например като Швейцария, едва преди няколко години. Сега те преди всичко са една своеобразна връзка между църквата и светските интелектуални и научни центрове. Исусовото дружество е едно общество от хора, които може да не обичаме, но трябва да признаем тяхната висока, понякога дори изключително висока интелектуална позиция. Те почти всички имат завършено светско висше образование както в областта на хуманитарните, така и на точните науки. Същевременно те изучават основно теология, философия и други области от църковните науки, а също и право — както църковно, така и държавно, международно, т.е. гражданско, история и социология. Това прави йезуита достоен партньор във всяка интелектуална или политическа дискусия, а в редица случаи и изтъкнат познавач на определена научна дисциплина.

Тези техни възможности се използуват в съответствие с интересите и потребностите на църквата. Йезуитите, които през 1975 г. бяха малко над 29,5 хиляди в целия свят (и близо 37 хиляди десет години по-рано), са преди всичко главните възпитатели на църковните ръководни кадри. Както споменахме, те завеждат папския Грегориански университет, който подготвя епископи и кардинали за всички страни. Членовете на Исусовото общество играят огромна роля и в църковната католическа журналистика. Те ръководят и Ватиканското радио, както и другите католически радиостанции, намиращи се например в Португалия или на Филипините. Те издават и редактират списания, представляващи главните центрове на католическата мисъл в много страни на Европа и Северна и Южна Америка — нека споменем само италианския двуседмичник „Цивилта Католика“ или френския „Етюди“. Също и в полската католическа преса при името на авторите често се виждат инициалите SJ, т.е. първите букви от латинските думи Societas Jesu, т.е. Исусово дружество.

Орденът ръководи също и много училища — както висши, така и средни, а в страните, където има религиозно обучение, организира мисионерска дейност (около 6 хиляди йезуити-мисионери са пръснати по целия свят). Той се занимава също с издателска и културна дейност. Така например в Испания, където йезуитите са много могъщи, също и поради материалните си възможности, повечето филмови фестивали се организираха, а сигурно и сега се организират или непосредствено от йезуитите, или под техния незабележим патронаж. Когато в журитата на такива мероприятия участвуват духовници, по правило те са облечени в цивилни дрехи, не съобщават, че принадлежат към ордена, и демонстрират един забележителен либерализъм при оценката на художествената стойност на произведенията, но същевременно никога не допускат да бъде награден, а дори и само прожектиран, някакъв открито антиклерикален, антицърковен или атеистичен филм. Това е един пример за методите на действие на ордена в съвременните условия.

Независимо от това, къде работят и с какво се занимават, йезуитите служат на папството — също и благодарение на отворените си очи и уши. Те внимателно наблюдават живота и събитията в своята страна, град, обществена среда. Генералната курия на ордена, помещаваща се съвсем близко до Ватикана, на улица „Борго ди Санто Спирито“ в една сграда, която беше разширена и модернизирана от дългогодишния генерал на ордена поляка О. Ледуховски, получава доклади от целия свят. Те съдържат информации за положението на църквата в отделните страни, за различните политически и обществени проблеми, оценки на отделни хора, включително и на потенциални кандидати за различни длъжности в църковната йерархия, за нови явления в науката и дори за стопанската конюнктура. Тези доклади, които после се анализират в Генералната курия, представляват един от най-съществените източници на информация и оценки за Римската курия и самия папа. В много страни връзките на йезуитите с политиката са все още много силни и при това съвсем непосредствени.

В периода след събора във вътрешния живот на могъщия орден беше внесен един много важен елемент. По време на извънредната генерална конгрегация, свикана в 1974 г. в Рим, се стигна до сериозни разногласия между привържениците на запазването на традиционното място и роля на ордена в света и църквата и представителите на лагера на реформистите. Имаше гласове, които се обявиха против това обетът за вярност да остане в статута на ордена, както и остри полемични изказвания във връзка с някои решения на папа Павел VI. Стигна се дори до размяна на писма между папата и генерала на ордена Педро Аруп. В писмото си до папата той заяви, че отношенията между неговия орден и Ватикана са „доста добри“, открито давайки по този начин да се разбере, че това състояние на нещата е доста далеч от идеалното. Извънредната генерална конгрегация, събранието на провинциалите на ордена, както и на двама избрани делегати от всяка провинция (в Полша орденът има две такива провинции), направи предложение за редица промени в статута на ордена, промяна в системата на зависимост, предложи някои ограничения на военната дисциплина и многобройни промени във връзка с доктрината, които имаха съвсем определено реформаторски характер. Папа Павел VI, който по отношение на ордена имаше специални прерогативи, свързани с обета за вярност към неговата особа, отхвърли всички тези предложения и поради това те въобще не бяха представени за формално гласуване на участниците в конгрегацията.

И така структурата на Исусовото дружество си остана непроменена, но вълнението, впрочем също както и в много други ордени, продължава. Йезуитите се намират в челния отряд на онези теолози, чиято работа се критикува от папството. Главен център на „ревизионизма“ в църковната доктрина стана Грегорианският университет, а също и редакциите на някои издания на йезуитите, като се започне от френския „Етюди“. Изтъкнати йезуити публично изразяват възгледа, че реформите в църквата и Ватикана след II събор не протичат в съответствие с постановленията на Vaticanum Secundum.

Друго опасно явление е бързото намаляване на монашеските кадри както поради малкия брой нови кандидати за встъпване в общността, така и поради събличането на расата от вече посветените монаси, които се връщат към светския живот. Сега този проблем засяга повечето ордени, включително и женските, както и въобще цялото духовенство. Според данни от 1974 г. броят на свещениците със световен мащаб (извън монасите) в Католическата църква е намалял с 2145 души. Броят на новопосветените е по-малък от броя на смъртните случаи, а същевременно 1778 духовници през тази година са преминали към „светско състояние“, т.е. съблекли са сутаните^[3].

Обобщени данни за намаляване броя на монасите и монахините не са публикувани. Известни са обаче някои цифри относно отделните монашески общества. Вече посочихме някои цифри, засягащи йезуитите и доминиканците. Ето още някои.

(Всички данни са от „Статистически годишник на църквата“ за 1976 г.)

Макар и не толкова силни, подобни тенденции на намаляване броя на духовните лица се наблюдават и в женските ордени. Намаляването на монашеските кадри предизвиква силно безпокойство в църквата и в самия Ватикан. Във връзка с това съществуват и редица опити за реформи, които придобиват понякога най-чудати форми. Някои женски ордени поръчват да им се изработят проекти за нови задължителни облекла в най-големите модни къщи, в това число и парижката „Диор“, други се модернизират, като въвеждат в статута на ордена задължителни физкултурни упражнения, включително тенис и езда, трети се отказват от монашеския живот в строгото значение на тази дума и образуват малки общности, които живеят в отделни апартаменти, не носят раса и работят в различни светски институции като медицински сестри, учителки и т.н. в зависимост от целите, определени в статута на ордена.

Подобни процеси се наблюдават и в някои мъжки ордени. Досега те не успяха да ограничат намаляването на броя на монасите и монахините. Анализирайки причините за това явление, католическите социолози стигат до най-различни изводи. Най-често се повтарят три оценки.

Първо, посочва се, че статутите на някои ордени, създадени през ранното средновековие, вече са загубили значителна част от своята практическа полезност за обществото. Например ордените, които са смятали за цел на своето съществуване борбата с ереста, вече нямат никакво бъдеще, когато идеята за икуменизма, т.е. за обединяване на всички християнски вероизповедания, е официална линия на църквата.

Второ, ограничаването на ролята и мястото на религията в съвременните общества не благоприятствува посвещаването в служба на бога, т.е. решението да се облече расо.

И накрая, трето, демократизирането на обществените отношения в повечето страни отне на ордените привлекателността, която те имаха за представителите на низшите класи още от феодалната епоха.

За полските селяни преди войната монашеският живот е бил едва ли не единствената възможност за постигането на своеобразен социален напредък, единствената възможност човек да се отдаде на интелектуална дейност, а не на физическа работа. Подобна е била ситуацията и в много други страни, а някъде и до днес си е останала такава. Векове наред позицията на духовник, монашеският живот са били за селянина и за бедния еснаф единственият възможен начин за издигане, единственият достъп до науката и висшето обучение. Кадровата политика на църквата винаги е целела да привлича изтъкнати личности от низшите класи на църковна служба. Именно тази политика е една от основните предпоставки за силата на църквата и равнището на духовенството.

В сегашно време тези съображения от социално естество, които благоприятствували призванието към монашески живот и към позицията на духовник, вече не съществуват. Висшите учебни заведения и другите възможности за напредък са достъпни за една сравнително много широка социална категория, независимо от финансовите бариери, които все още съществуват в редица капиталистически страни. Житейският принцип, намерил израз в полската поговорка „Няма да сполети беда онзи, който има духовник в рода си“, вече е загубил значителна част от своята привлекателност.