Сойър Бенет
Любов: НЕцивилизован (11)

Глава единадесета

Мойра

Сутринта на Коледа…

Свивайки крака под себе си, докато седях на дивана, аз издухах парата, вдигаща се от чашата с кафе в ръцете ми. Позволих на погледа ми да се плъзне по коледното дърво и лампичките и се насладих на тишината и самотата за миг. Обичах топлия блясък на нежната светлина в притъмнялата дневна точно преди зазоряване, която ме изпълваше с мир и спокойствие, което не бе нещо, което чувствах през последните дни.

Нещата просто бяха… зле.

Още от кавгата ни преди месец просто не можехме да влезем в релси. Самата кавга отмина доста бързо. Зак излезе да покара, и когато се върна, ми се извини, задето ми се бе ядосал така, и задето бе излязъл от къщи. Аз му простих бързо, защото, нека сме честни, той имаше причина да се чувства ядосан и наранен. Знаех, че това, което бях направила, бе грешно.

О, беше вярно, че имах мечти и бях осъзнала, че са неосъществими, но не беше правилно да не ги обсъдя със Зак от самото начало. Той беше моят най-добър приятел, моят довереник, моят ментор и моят най-голям шампион. Той беше моята сродна душа, Ин на моя Ян, вселената го бе създала само за мен и за никоя друга. Беше грешно да позволя нещата да се развият така и да избера по-лесния начин. Когато Зак каза, че съм се обадила на Рандал, за да споделя за работата, вместо на него, беше прав. Направих го, тъй като не исках да се карам със Зак. Боях се от това, което можеше да каже съпруга ми, и дори не му позволих ползата да се усъмня в реакцията му. Все още потрепвах от вина за това, но както казах, кавгата приключи и извинението бе прието.

С изключение на това… че нещата станаха някак странни.

Ние просто… съществувахме.

Разговорите ни бяха учтиви. Смеехме се заедно с лекота и се подкрепяхме изключително добре. В повечето вечери Зак се опитваше да се прибира у дома за вечеря, а аз не повдигнах повече въпроса за преподаването, макар че вечерта на Деня на благодарността Зак да ме бе уверил, че ако искам да го направя, той ме подкрепя на сто процента.

Казвахме правилните думи, правихме правилните неща и все пак… всичко изглеждаше наистина нередно.

„Връзката“ ни бе изчезнала и се ужасявах, че това може да е дълбока пукнатина между нас, която не може да бъде поправена.

Можех да чуя как Джейми се върти в креватчето си, и тъй като Зак спеше леко, знаех, че в момента вероятно става от леглото ни. Дори перспективата, че Дядо Коледа е дошъл през нощта, не бе в състояние да събуди Кенън от дълбокия му сън, затова знаех, че Зак ще мине през стаята му да го събуди.

Знам, че Зак ще е изненадан да открие, че съм станала, защото не бях ранна птичка, но на Коледа винаги бе различно. Винаги имаше едно вълнение, което препускаше през вените ми, което бе още по-осезаемо сега, когато имахме деца, които да се насладят на магията. Джейми все още не бе напълно сигурна какво представлява Дядо Коледа, но Кенън бе невероятно развълнуван миналата нощ. Беше ме попитал над дузина пъти дали мисля, че е бил достатъчно добър през годината, че да получи подаръците, които желае.

Шумолене на малки крачета се чу по коридора и погледът ми се насочи настрани, за да видя как Кенън се хвърля на колене пред коледното дърво. Очите му се разшириха удивено, щом видя всичките подаръци. Бях опаковала всички подаръци от „Дядо Коледа“ в златиста хартия, завързани с червена панделка за Джейми и със зелена за Кенън.

— Всичките ли са за мен? — попита Кенън, без да откъсва поглед от елхата.

— Дядо Коледа остави бележка, в която пише, че подаръците със зелената панделка са за теб, а тези с червената са за Джейми.

Той изглеждаше леко разочарован, че трябва да споделя със сестра си, но въпреки това се отпусна на колене с очи, блестящи от вълнение.

— Нека изчакаме Джейми — казах му, а на лицето му се изписа измъчено изражение. — Мога да чуя, че татко я взима от креватчето й.

Обръщайки се, оставих чашата на масичката до дивана и отидох при Кенън. Сядайки на пода до него, издърпах огромна златна кутия с червена панделка.

— Това ми прилича на много хубав подарък — казах аз, подавайки му го.

Милият ми Кенън изглеждаше толкова развълнуван, докато взимаше кутията, а нетърпението му бе възнаградено, когато Зак влезе в стаята, носейки на ръце Джейми. Тя изписка, виждайки подаръците, и почна да скандира:

— Дядо Коледа. Дядо Коледа. Дядо Коледа.

— Ето — каза Зак и се наведе, подавайки ми Джейми. Настаних я в скута си и гледах как Зак сяда срещу Кенън.

Джейми се наведе напред и грабна кутия със зелена панделка, с което си спечели вик от Кенън.

— Това е мое!

— Хей — Зак се пресегна и сграбчи Кенън, дръпвайки го към себе си. Наведе се и го целуна по главата… нещо, което не спираше да изпълва сърцето ми с топлота… и каза: — Не крещи на сестра си. Дядо Коледа може да дойде и да си вземе обратно подаръците.

Нежно измъкнах кутията от Джейми и й подадох една с червена панделка.

— Червените са за теб. — Но тъй като бе прекалено малка да различава цветовете, трябваше постоянно да следя накъде се насочват малките й крадливи ръчички.

И двете деца започнаха да късат опаковъчната хартия. Кенън пръв стигна до своя подарък… лего на „Трансформърс“. Той изписка щастливо и започна да отваря кутията.

— Чакай малко, дечко — каза меко Зак. — Какво ще кажеш първо да разопаковаме всички подаръци, и след това да си играеш с играчките. Става ли?

Кенън се усмихна широко и Зак започна да раздава подаръците.

Следващите двадесет минути бяха изпълнени с разплитане на панделки, късане на хартия и щастливите викове на децата. Със Зак просто седяхме и гледахме всичко с широки глупави усмивки на лицата си, и съм почти сигурна, че се наслаждавахме на това повече, отколкото се радваха децата. Това беше единствената ни възможност през годината да ги разглезим, без да изпитваме вина за това.

Докато децата играеха с новите си играчки, а Зак събираше хартиите, аз направих канелени рулца за закуска. Изискваше се малко финес и твърдия татков глас, за да накараме децата най-после да седнат на масата да закусят, и никога не съм виждала храната да изчезва толкова бързо. Дори мисля, че Кенън се опита да глътне половин рулце, без да го дъвчи. Дори се изплаших, че ще трябва да му приложа метода Хаймлих.

Бях истински изненадана, когато Зак пристъпи зад мен, докато миех чашата си от кафе в мивката, и обви ръце около кръста ми, сгушвайки лице в шията ми. Макар двамата със Зак да бяхме интимни много пъти, откакто се скарахме, това ми се стори странно. Определено нямахме проблеми, що се отнася до секса, но сега осъзнах колко много ми бяха липсвали малките спонтанни прояви на привързаност, като тази, която правеше той в момента. Всъщност дори не мога да си спомня кога за последния месец сме се прегръщали така спонтанно.

Простото му докосване ме изпълни с толкова много емоции, че коленете ми омекнаха. Необуздана надежда и радост забълбука в мен и за миг пренасочих това чувство към спомена, когато Зак за пръв път ми каза, че ме обича. Беше сякаш се влюбвах отново в този мъж.

— Искаш ли си коледния подарък? — попита ме той с нисък, мъркащ глас.

— Какво? — издишах и се обърнах, за да го погледна. — Не, Зак. Съгласихме се, че няма да си правим подаръци днес.

Тъй като бяхме много заети и наистина искахме да има повече за децата, със Зак се бяхме съгласили да махнем това напрежение и от двама ни и да не си разменяме подаръци.

— Успокой се — каза той, посягайки към джоба на пижамата си. — Не е нещо голямо.

Той измъкна малка черна кутия без никаква опаковъчна хартия и ми я подаде. Погледнах я любопитно за миг, преди да я взема. Когато я отворих, се обърках тотално, виждайки две флашки вътре. С черни букви на едната пишеше „Избор 1“, а на другата „Избор 2“.

Погледнах нагоре към него, смръщила вежди.

— Какво е това?

— Малко по-късно ще ти покажа — обеща той и взе отново кутията от мен. Навеждайки се, той ме целуна, преди да ме плесне по дупето и да каже.

— Сега… Рандал ще пристигне всеки момент със своите подаръци. Защо не отидеш да се изкъпеш, а аз ще наглеждам децата през това време?

Напълно объркана, можех само да поклатя развеселено глава, преди да се насоча към банята.

Толкова с надеждата да можем да се разкарваме по пижами през целия ден.

 

 

Звънецът на вратата иззвъня и аз отидох да отворя, провиквайки се през рамо.

— Зак… Рандал пристигна.

Той беше в спалнята си и си „взимаше душ“ през последния половин час, което беше странно, защото Зак бе от типа мъже, които бяха готови за пет минути. Беше минало доста време, откакто се изкъпах, и дори бях оставила косата ми да изсъхне сама, вместо да се изсуша със сешоар, тъй като бях нетърпелива да изляза в дневната, за да гледам как децата си играят с новите играчки.

Отворих вратата и се усмихнах широко на Рандал.

— Честита Коледа.

Той носеше шапка като на Дядо Коледа, килната леко наляво, а в ръцете си държеше две огромни торби с подаръци. Знаех, че всичките са за децата, тъй като и с Рандал се бяхме разбрали да не си разменяме подаръци тази година.

— Честита Коледа, скъпа Мойра.

— Влизай — казах му и посегнах към едната от чантите. Той я пусна с благодарност и ме последва отново в дневната.

— Чичо Рандал — извика Кенън от мястото си на пода, където си играеше с няколко колички на „Хот Уийлс“. — Ела да видиш какво ми донесе Дядо Коледа.

Джейми се изправи от земята и се заклати към него, стискайки новата си кукла. Рандал остави другата торба с подаръци на пода, вдигна Джейми на ръце и заобиколи дивана, тръгвайки към Кенън.

— Нямам търпение да видя какво ви е донесъл Дядо Коледа. И аз имам подаръци.

Започнах да се смея, но звук от коридора зад мен привлече вниманието ми. Зак се приближаваше, влачейки след себе си огромен куфар на колелца. Зяпнах срещу него, а той ми намигна, преди да попита Рандал.

— Имаш ли нужда от нещо друго, преди да тръгнем?

— Да тръгнем? — възкликнах аз, поглеждайки към Рандал.

Той дори не ме погледна, а просто седна на пода с Джейми.

— Добре съм. Забавлявайте се.

— Да се забавляваме? — повторих глупаво.

— Да, забавление — каза Зак и бе побутна към вратата. — Взимай си чантата. Трябва да гоним полет.

— Чакай — казах, забивайки пети в пода. — Какво става тук?

— Още сега започваме с празнуването на годишнината ни — с престорено раздразнение заяви Зак, но очите му блестяха весело. — Сега се стегнете, г-жо Ийстън. Целунете децата за довиждане, ако трябва, но аз съм готов да изведа жена си оттук и да направя куп порочни, секси неща с нея.

— Аз оставам с децата — оповести весело Рандал, но аз вече се бях досетила за това.

— Но дрехите ми…

— Събрах багажа ти вместо теб — каза Зак и отново ме побутна към вратата.

— Но взе ли ми…

— Взех всичко, което мисля, че ти трябва — увери ме той и пак ме побутна. — А каквото съм пропуснал, можем да го купим, макар че се съмнявам, че ще ти се налага да носиш много дрехи.

— Но…

Той ме накара да замълча с целувка.

Силна, брутална целувка, последвана от тих стон, който само аз можех да чуя.

— Замъквай си задничето в шибаната кола, Мойра. Колкото по-скоро стигнем там, толкова по-скоро ще мога да чукам жена си. Ясно?

Вълна от похот премина през мен и аз закимах бързо. Той мина покрай мен, насочвайки се към вратата. Аз го последвах… напълно омагьосана, преди да поклатя глава.

— Чакай — извиках му, — трябва да прегърна децата за довиждане.