Сойър Бенет
Любов: НЕцивилизован (10)

Глава десета

Зак

С Мойра стояхме до отворената врата и махахме за довиждане на Джош и Лила, докато те отиваха към колите си, носейки в ръцете си хартиени пликове, пълни с остатъци от празничната трапеза за Деня на благодарността. Трябваше да призная… Мойра бе права за това. Само няколко минути, след като бяха представени един на друг, беше станало ясно, че са дълбоко заинтересувани и привлечени един от друг. Лила отмяташе коса флиртуващо, докато говореше с Джош, а Джош попиваше всяка нейна дума. И определено не криеше одобрителните погледи, които й хвърляше.

С Мойра си хвърляхме знаещи погледи през масата, докато хапвахме пуйка, плънка, картофено пюре, зелен боб, сос от боровинки и царевичен пудинг. Докато Мойра сервира десерта… всеки можеше да избере между тиква, пекан или ябълков пай… Джош вече бе поканил Лила на вечеря на следващия ден.

Жена ми е адски брилянтна.

Гледахме ги за миг, докато Джош придружи Лила до колата й и двамата застанаха близко, докато говориха, но тогава побързах да дръпна Мойра обратно в къщата, затваряйки входната врата. Тя ми намигна съзаклятнически и сложи ръка на кръста ми, преди да каже.

— Сигурна съм, че ще ни поканят на сватбата.

Изсумтях и се наведох, за да я целуна.

— По дяволите, първородното им дете трябва да е кръстено на теб… без значение дали е момче или момиче.

Мойра се засмя и се отдръпна.

— Върви помогни на Рандал да се справи с пая. Аз ще изкъпя децата и ще ги приготвя за лягане.

— Имаме сделка — казах й, обръщайки се към кухнята.

Беше наистина страхотен ден.

Не беше интимната вечеря, която исках, но се оказа, че истински се насладих на гостите ни. Всичките ми съмнения относно Лила изчезнаха, щом видях интереса й към Джош. Почти се чувствах засрамен, задето бях помислил, че има някакви намерения към мен, защото, докато я гледах как флиртува, как се закача и как се кикоти с него, осъзнах, че не е била нищо друго, освен пълен професионалист с мен. Беше интересно да виждам как вероятна нова любов разцъфва на масата пред нас и винаги съм много щастлив Рандал да бъде с нас, тъй като той бе най-близкото до семейство, което имах тук.

Докато осиновителя ми Парайла все още се радваше на добро здраве в амазонската джунгла, не го бях виждал отпреди с Мойра да се венчаем, и за жалост не бях сигурен, че някога ще го видя отново. Бях щастливец, че отец Гаул все още ни изпращаше мейли, уведомявайки ни какво се случва в бившето ми племе Караикан, но това бе всичко, на което можех да разчитам, тъй като сателитните телефони и пощите не бяха опция дълбоко в джунглата, където живееха те.

Когато влязох в кухнята, видях Рандал, приведен над ябълковия пай, ядейки с вилица директно от купата. Той погледна нагоре, щом ме чу, изчерви се леко виновно, но след миг продължи необезпокояван да си хапва.

— Беше останало много малко — промърмори той с пълна уста. — Не виждах причина да цапам друга чиния.

Свих рамене, тъй като звучеше логично, и реших да се присъединя към него. Заобикаляйки кухненския остров, взех вилица от сушилника за прибори и я забодох в хрупкавата коричка. Лапнах голяма хапка. Докато дъвчех сладкия сладкиш, Рандал попита:

— Е, какво правиш с работата?

Завъртях глава към Рандал и го погледнах изненадано.

— Моля?

— Работата? — повтори той, оставяйки вилицата на плота, за да забърше устата си с кърпичка. — Как върви?

— Не съм сигурен какво имаш предвид — казах му и също оставих вилицата си. — Двамата с теб всеки божи ден говорим за работа. Защо ме питаш как върви?

Рандал поклати глава и ми се усмихна.

— Говорим за работата, да… но имам предвид, че искам да знам как се справяш? Как е стресът? Харесва ли ти това, което вършиш? Знам много добре колко си добър в това, което вършиш, и знам, че се справяш фантастично с всичко, което изскочи, но питам как се справяш като цяло?

— Добре съм — казах внимателно… наистина не съм сигурен какво цели. Почти имах чувството, че търси точно определен отговор от мен, и се боях, че няма да му дам това, от което има нужда.

— Работиш доста часове извънредно — отбеляза Рандал. За една секунда се зачудих дали Мойра не му е казала нещо. Погледът ми се стрелна към вратата през коридора, в края на който тя къпеше децата, преди да погледна отново към Рандал. Той ме гледаше очаквателно.

— Да, поработвам извънредно — казах му уверено и отново взех вилицата, за да продължа с пая. — Но всичко е наред. Знаеш, че държа всичко да е свършено, и знаеш, че не познавам друг начин.

Рандал ме погледна замислено за миг, претегляйки думите ми. Погледнах към него, без да мигна, тъй като последното нещо, за което исках да говоря, бе това, че съм претоварен с работа. Знам защитническите му инстинкти, и че ако реши, ще се намеси и ще ми каже да отстъпя.

Той най-после кимна и отново взе вилицата си, насочвайки я към пая. Точно преди да лапне нова хапка, той каза:

— Просто се тревожа… след като предложиха на Мойра работа на пълен работен ден в „Емори“, знам, че ще бъде стресирано и за двама ви, докато градите кариерите си и опитвате да отгледате семейство. Ако имаш нужда да…

— Каква работа на пълен работен ден? — попитах и мускулите ми се напрегнаха, тъй като нямах никаква представа за какво, по дяволите, говореше той.

Рандал веднага разпозна гнева в тона ми. Лицето му пламна и се изкриви леко от вина.

— Господи… съжалявам. Просто предположих, че Мойра ти е казала. Всъщност не е точно предложение, а справка от страна на антропологическия департамент, за да видят дали е заинтересувана… но тя изглеждаше така развълнувана…

— Не ми е казала нито дума за това — промърморих, пускайки вилицата си на плота.

— Е, ами през последните два дни те нямаше. Може би просто е чакала…

— Кога ти е казала за това? — срязах го.

— Само преди ден — каза бързо Рандал. — Когато научи… тя ми се обади…

Гласът му се прекърши, когато осъзна, че това звучи дори по-зле. Жена ми се бе обадила да съобщи на него тази важна новина, а не на мен.

Точно тогава Мойра влезе в кухнята, понесла Джейми на ръце. Кестенявата й косичка все още бе влажна от банята и тя изглеждаше повече от очарователно в жълто-бялата си пижамка с малки пантофи във формата на патешки глави на крачетата си. Мойра забеляза изражението ми и я видях как се напрегна.

Нямаше да я карам да чака.

— Приела си работа на пълен работен ден в „Емори“? — попитах, без дори да опитам да прикрия обвинителния си тон.

Мойра веднага се обърна и подаде Джейми на Рандал. Той я взе, без да разменят нито дума, но погледите им се срещнаха и сякаш през тях премина нещо, което нямаше нужда от думи. Те определено говореха и това ме разяри. Не се и съмнявам, че погледът, който току-що споделиха, бяха вследствие на разговорите им за дългите часове, които работя, и за работата на пълен работен ден, който бе приела Мойра.

Всичките неща, за които, по дяволите, би трябвало да говори с мен.

Рандал бързо напусна кухнята, отнасяйки със себе си Джейми, преди да се наведа към Мойра. С по-спокоен глас, но все още разярен, аз я попитах:

— Получила си предложение за работа на пълен работен ден и дори не си направи труда да ми кажеш?

Мойра поне имаше приличието да изглежда засрамена, когато прошепна в отговор:

— Не беше официална оферта… просто разговарях с приятел от антропологичния департамент. Бях любопитна относно потенциалното…

— Чакай малко, по дяволите — изсъсках, прекъсвайки я. — Ти си го поискала? Мислех, че се съгласихме да не се връщаш на работа преди Джейми да стане достатъчно голяма, че да тръгне на градина.

— Зак — каза успокоително Мойра, слагайки ръка на гърдите ми. — Просто бях любопитна. Да върша тази работа за „Синпас“ ме накара да осъзная колко много ми липсва преподаването. Просто разговарях приятелски с…

— И не можа да си направиш труда да ми го кажеш? — срязах я аз. — Не мислиш ли, че това е нещо, което първо трябва да обсъдим?

Сега лицето на Мойра пламна, но не от неудобство или вина, а от гняв. Беше истинско ирландско червено и накара очите й да потъмнеят още повече, докато гневът в нея нарастваше.

— И кога точно бих могла да говоря с теб за това, Зак? През петте минути, които ти трябват да се приготвиш за лягане, след като се прибереш посред нощ, или сутринта, когато бързаш да изхвърчиш през вратата? О, чакай… знам… може би по време на редовното сутрешно чукане бих могла да успея да те убедя да отделиш малко време, за да седнеш с жена си и да поговорим за моите амбиции в този живот и причината за това защо съм адски недоволна.

Игнорирах сарказма й и опита да смени темата. С нисък глас й казах:

— Когато става въпрос за нещо толкова важно, знаеш, че ще намеря време да поговорим. Осъзнаваш ли колко глупаво изглеждах, когато научих за това от Рандал, но не от жена си?

Болка изпълни очите на Мойра и тя пое дълбоко дъх, преди да го изпусне бавно. Винаги гласът на разума по време на караниците ни, тя каза тихо:

— Съжалявам, Зак. Просто си говорихме, нищо повече. Това е, което правя… аз говоря. Говоря с онези, които са тук за мен и около мен, и наистина, наистина съжалявам, че се случи така, че това да бъде Рандал в този момент.

Пронизваща болка премина през тялото ми.

— Да не би да казваш, че не съм тук за теб?

Тя бързо поклати глава.

— Не, разбира се, че не. Не това казвам. Просто… мислех за това, но не много сериозно, и тогава от колежа казаха, че наемат нови преподаватели, затова се развълнувах и се обадих…

— На Рандал — горчиво заявих аз. — Обадила си се на Рандал.

— Ти работеше… в друг щат — посочи ми тя, а гневът отново пламна в очите й.

Вината ме прониза, затова направих онова, което правех обикновено.

Отклоних се, точно както правеше тя.

— Нека забравим за това за миг — казах леко презрително. — Какво ще кажеш да се фокусираме върху частта, в която ти продължаваш напред, правейки животопроменящи планове, които трябва да правим като семейство, и дори не си си направила труда да провериш как се чувствам относно това. Бяхме се разбрали, Мойра… че ще останеш у дома с децата, докато тръгнат на училище. И двамата се съгласихме, че това е важно.

— Знам — каза тя и можех да видя как е готова да ми даде всички причини за това, че е размислила, но не исках да ги чуя.

Поне не сега, защото бях бесен.

— Казвай каквото поискаш, Мойра, че работя прекалено много, че съм прекалено зает да разговарям с теб, и продължавай да си го казваш, ако това ще те накара да се чувстваш добре, но и двамата знаем, че не е истина. Може и да ме нямаше през последните няколко дни, но не се преструвай, че това е нещо, което е изскочило внезапно, и не си могла да се свържеш с мен. Очевидно е, че си мислила за това от известно време, и си се обадила да споделиш с Рандал, вместо да го направиш със съпруга си. Всичко, което трябваше да направиш, бе да поискаш… да поискаш да седнем и да поговорим за това, което е важно за теб, и аз щях да го направя. Но истината е, че си била толкова заета, колкото съм и аз, уловена в собствените си мисли, и просто не си искала да положиш усилия да обсъдим заедно това така, както би трябвало. Вместо това, вероятно си решила да се обърнеш към Рандал, защото знаеш, че той ще те подкрепи в желанието ти да се върнеш на работа. Точно както той подкрепя всички задължения, които поискам да поема. Така е лесно. Кара те да се чувстваш добре. Дава ти това, от което имаш нужда, и което очевидно не смяташ, че бих могъл да ти дам. Сега, не знам дали наистина искаш да се върнеш на работа на пълен работен ден като учител, или просто преследваш вятърни мелници, но следващия път, когато решиш да взимаш решения, засягащи нашите животи, предлагам ти да го направиш с мен, а не с някой друг.

И преди да успее да започне да спори с мен, а аз виждах, че иска, грабнах ключовете си от куката на стената до пералното помещение и излязох навън. Възнамерявах да покарам малко, докато се успокоя.

В сегашното ми положение сигурно щях да се прибера у дома след седмица.