Джанин Фрост
Обречена на ранен гроб (12)

Глава 12

Очите на Иън просветнаха към мен.

— Ако не беше толкова проклето близо до зазоряване, щях да те накарам да молиш за милост.

Бях върху него, а краката ми от двете страни на кръста му. Можеше и да му хареса да е отдолу при други обстоятелства. Точно сега, обаче, е нож стърчащ от гърдите му, имаше други мисли в главата си.

— Слабак — отговорих, издърпвайки острието и скачайки на крака. — Хайде. Отново.

— Това е лош заместител на чукането — промърмори той, като се изправи и се намръщи към дупката на ризата си. — Съсипа я.

— Казах ти просто да я свалиш, — свих рамене.

Иън се ухили към мен.

— Ах, но си мислех, че искаш само да се насладиш на стоката, сладурче.

Той поддържаше постоянен поток от коментари и намеци, с цел да ме разконцентрира от играта ми. Не го вземах на сериозно. Знаех, че е просто начинът, по който действа.

— Продължавай да говориш, хубавецо. Това само прави мълчанието ти още по-хубаво.

Това го накара да се засмее, докато обикаляхме един около друг. Очите на Иън блестяха с очакване. Той обичаше неприятните скандали. Това беше едно от прекрасните му качества.

— Мислиш, че съм хубав, нали? Винаги съм го знаел. Уви, Жътварке, щяхме да имаме велики мигове, но ти се омъжи за Криспин. Сега си табу завинаги, но щеше да е забавно. Много забавно.

— Никога не си имал шанс, Иън.

Той се наведе под ножа, който бях хвърлила по него с друг мръсен смях.

— Зле се прицели, сладка. Пропусна ме е около метър. Все още се дразниш при мисълта колко лесно можех да спя с теб преди Криспин се върне в живота ти? Наистина ли мислиш, че щеше да се съпротивляваш дълго, ако бях поискал да те имам?

Арогантно копеле. Нападнах го, но Иън ме заобиколи в последния момент. Прекалено късно разбрах, че съм допуснала грешка. Кракът му ме помете, последва юмрукът му и изгубих баланса си. Лакът се заби в гърба ми. Това ме събори на пода с него върху мен. Той издърпа ръцете ми назад, огъвайки ги по лош начин и устата му се заключи върху врата ми.

— Едно свиване на зъбите ми и гърлото ти ще бъде разкъсано — промърмори той, преди да ме освободи.

Обърнах се, трепереща от болка само, за да го намеря гледащ ме с осезаем триумф.

— Нрав, темперамент — каза той. — И двете са ти слабост и сила.

Побързах да се изправя на крака, движейки се бавно, заради това, което трябваше да бъде счупена кост в гръдния ми кош. Ставите ми също бяха пренатоварени. Те горяха почти толкова, колкото и ребрата ми.

— Един от три, Иън. Нямаше да бързам да се хваля.

— Знаем, че ще те победя в крайна сметка — контрира той. — Всеки прави грешки, дай достатъчно време.

Чух да приближават стъпки и майка ми влезе в стаята. Тя погледна към случайно пренаредените мебели, към мен, след това към Иън.

— Катрин, колко време смятате да се удряте тук долу? — попита тя.

— Няма ли да кажеш здравей, сладурче?

Иън едва измрънка въпроса. Отправих с уста безмълвни зловещи заплахи към него над рамото й. Той просто се ухили към мен.

Тя го игнорира, забелязвайки неравномерното ми дишане.

— Добре ли си, Катрин?

Двама могат да играят играта да я дразнят. За ефект, изхриптях шумно.

— Не, не съм. Иън ми счупи ребрата.

— Клюкарка — ухили се той, знаейки какво правя.

Вместо да бъде заляна от загриженост, тя потупа с крак.

— Не трябваше да му позволяваш да се приближи толкова. Може би откакто напусна работа, губиш способностите си.

Мамка му. Изпухтях с недоволство. Иън се задуши от смях.

Тогава телевизора, оставен в далечния ъгъл на стаята, се включи. Огледах наоколо е объркване, очаквайки да видя някой новодошъл е дистанционно, когато Иън изпсува:

— Мамка му.

— Какво?

С една ръка той хвана моята и тази на майка ми е другата. Протестът ми беше прекъснат от следващите му промърморени думи:

— Зората. Защо всеки гул изпитва нужда да нападне на разсъмване?

Иън ни изведе от стаята към стълбището на мазето. От всеки ъгъл на къщата, хората излизаха от стаите си и телевизорите бяха включени. Не силно, а само настроени на тих звук. Тогава ми светна какво беше това синхронизирано включване на телевизорите. Аларма. Неуловима.

— Кой атакува?

— Не мога да остана да си лафим за това — отвърна Иън, заобикаляйки следващия ъгъл и почти се сблъска с Боунс. — А, Криспин. Чувстваш се игрив, нали? Сутринта обещава да е забавна.

— Така е — каза Боунс, като постави тежка ръка на рамото ми. — Идваш с мен, котенце. Иън, заведи майка й долу.

— Чакай. — Издърпах един от ножове от колана на Боунс. Носеше няколко. Може би това не е било толкова неочаквано в края на краищата. — Имам фрактура на ребрата и някои скъсани ставни връзки. Ще трябва да ми дадеш кръв, за да не се бавя.

Иън издаде насмешливо сумтене.

— Няма да чакам да чуя останалото от това.

— Не ти и трябва — отвърна Боунс. — Котенце, насам.

Той игнорира ножа, който държах и ме провлече към третото ниво на къщата. В началото мислех, че ми е приготвил оръжия. Или предпазна екипировка, Боунс искаше да нося такава. Но разбрах, когато влязохме в спалнята и той натисна един невидим бутон в гардероба, разкривайки малка стая, за която не знаех.

И бях бясна.

— Изгубил си си ума, ако си мислиш, че ще се крия в тази кутия.

— Нямам време да споря — сряза ме Боунс, бутайки ме вътре. — Има монитори, телефон, мобилният ти, както и повечето от вещите ти. Атакуват гули. Със слуховете, които се въртят наоколо и за които ни каза Маджестик, кой мислиш, е тяхната цел? Ти и всеки, който те пази. Ако останеш извън полезрението, това ще подобри шансовете на всички в боя, така че, за Бога, котенце, остани тук.

Един поглед в пламналите очите на Боунс ми каза, че независимо будна или в безсъзнание, щях да остана в това убежище.

— Има монитор насочен към вратата — продължи той, като натисна друг бутон от интериорния панел. — Ако някой, когото не познаваш се опита да влезе, натискаш това. Сега се дръпни.

Без да ме изчака да се оплача, той ме бутна по-навътре в стаята и удари външното устройство. Вратата се плъзна затворена е тежък звънтящ звук на заключващи се ключалки. Те замлъкнаха с окончателност, която бе подходяща за настройките. Бях заключена вътре.

Нещо привлече вниманието ми по-назад в тази кутия за обувки. Монитори. Имаше шест и всички е различни ъгли. Един сочеше към вратата на гардероба, както бе казал Боунс, но останалите бяха насочени към външните площадки. Стресна ме да видя външната страна на къщата, защото тя говореше много за това къде сме. Не ми беше позволено дори да пристъпя навън. От това, което виждах, изглежда бях в малък замък. Не можех да го разбера отвътре, като се има предвид колко модерен беше интериорът.

Тъкмо се зазоряваше. Бледата светлина от небето правеше по-лесно да видя бързите действия отвън, тъй като, изглежда, камерите нямаха режим за нощно виждане. Повечето от ъглите бяха настроени към точки около замъка, но един бе насочен към наклонения хълм на по-долния двор. Ахнах. Бяха толкова много.

Повече от сто гули маршируваха със смъртоносна устременост по неравния терен. Всички бяха въоръжени. Някои от тях държаха още по-смъртоносни устройства от пистолети или ножове като ракетни установки. Колко хора бяха тук? Боунс, Спейд, Родни, Иън… и няколко охранители, както Спейд беше казал. На фона на тези цифри, това би било клане. Защо не бяха минирали моравата? Ядосах се. Защо нямаше повече хора тук? И защо се редяха на опашка пред къщата като шибани мишени, вместо да се барикадират зад стените!

Един мъж се отдели от редиците и приближи към замъка. Беше среден на ръст, с прошарена коса и маниер на командир. Казваше нещо, но проклетите монитори нямаха звук. Стаята бе твърде подсилена за слуха ми, така че не можех и да чуя. Каквото и да бе, изглежда не беше добре прието. Боунс посочи недвусмислен пръст към човека и не беше показалецът му. Мъжът се изплю на земята, преди да се обърне и да се върне при другите.

Със или без звук, стана ясно, че преговори няма да има.

Първата от картечниците започна стрелба. Като един, вампирите скочиха във въздуха, а Родни управляваше своя собствена картечница. Бях облекчена да видя някои непознати лица да излизат от замъка и да се присъединяват към Боунс и останалите. Вампирите изчезнаха от екраните за няколко секунди, подновявайки атаката като бомбардираха гулите, сякаш телата им бяха нечовешки ракети. Когато излетяха в мъгла от скорост или гулите оставаха без глави на земята или бяха замаяни.

Това беше невероятна гледка. От бързите ми изчисления, имаше дванадесет вампира, които охраняваха замъка и всеки един от тях бе със силата да ръководи торнадо.

Само че, изглежда, не беше достатъчно. Гулите, които оцеляха след свирепата атака, не останаха замаяни за дълго. Те се отърсиха и подновиха мрачния си марш напред. Стъпка по стъпка, те изминаваха разстояние до замъка. Числеността им бе намаляла, вярно, но имаха очевидна непоколебимост. Боунс и другите може и да бяха страховити, но математиката си е математика. Не бяха много.

След около двадесет минути на ожесточени боеве, говорителят на гулите изстреля сигнална ракета, която освети все още затъмненото небе е пламък. Напрегнах се, ръката ми се притисна към безпощадния екран, сякаш можеше да окаже помощ. Не го направи, разбира се. И други войски започнаха да се появяват изпод ниските хълмове.

Изкрещях, скачайки и дърпайки вратата на заключения ми затвор. Тя дори не помръдна. Започнах да търся лоста за отваряне на този капан. Трябваше да има.

Сърцето ми биеше така силно, сякаш крещеше заедно с мен. Още сто гули току-що бяха дошли от прикритието на пейзажа. Атакуваха на две вълни, умен, смъртоносен план. Да изберат време точно преди разсъмване, когато вампирите са най-слаби. Да ги оставят да изхабят силата си върху първата част, изтощавайки я по-нататък. А след това, когато са изтощени, да ги убият.

А ето ме и мен, заключена в сейф, напълно безпомощна да направя каквото и да е, освен да гледам.

Звън разби концентрацията ми. С блъскащият ми пулс, действително изчаках секунда, за да разбера дали е истински или въображаем. Прозвуча отново и трябваше да газя из разхвърляните предмети, които бях хвърляла, за да намеря източника. Под някои дрехи беше мобилният ми телефон. Взех го е надеждата, надявайки се, че е Дон. Може би той щеше да помогне — да изпрати войски, дори и да не знаех, къде, по дяволите, сме.

— Катрин.

Гласът ме достигна преди дори да имам време да кажа задъхано Ало. Не беше чичо ми.

— Грегор.

Дишах тежко, комбинация от счупените ми ребра, ужасът от загубата на Боунс и безсмислено търсене на изход.

— Не се страхувай, съпруго.

Тонът му беше успокояващ, но имаше някакво друго скрито чувство. Какво не знаех и не се интересувах.

— Нямам време за това… — Трябваше ми време да си поема въздух. — Трябва да се махна от тук…

— Не си в опасност.

Това накара груб смях да ми се изплъзне.

— Боже, колко грешиш.

— Те няма да те наранят, Катрин.

Сега стиснах телефона и разпознах това, което съдържаше гласът му. Увереност.

— Това са твоите гули, нали? — издишах.

На екрана Боунс прегрупираше вампирите най-близо до него, избягвайки стрелбата е всяка секунда. По-ранната сцена вече доби смисъл. Пратеникът беше приближил и бе отправил искане, което Боунс бе отхвърлил. Не трябва да си гений, за да разбереш какви бяха исканията. Ето защо Боунс ме държеше под ключ. Знаеше, че няма да пожертвам всички, ако можех да го спра.

— Не трябва да свършва по този начин, скъпа моя — каза Грегор. — Ела при мен и се заклевам, че моите хора ще си тръгнат без повече да нараняват твоите.

— Това, което не знаеш, е, че съм заключена в паник стая — извиках. — Дори и да исках, не мога да отида никъде.

— Не е нужно да ходиш, където и да било, за да дойдеш при мен. — Той почти измърка. — Аз съм похитителят на сънища. Мога да те взема, докато спиш.

Да спя? Кой може да спи във време като това? Стените вибрираха от масивния артилерийски огън и щях да повърна върху това, което показваха мониторите. Освен да удрям главата си в стената, докато не припадна, не виждах друг начин да заспя.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. — Гласът ми се провлече, изгубвайки отчаяното си презрение. Боунс беше внимателно оборудвал тази стая. Имаше няколко книги, закуски, напитки, неща за писане и най-важното — хапчета. Претеглих решението, поглеждайки между хапчетата и отчаяния сценарий, който се разиграваше върху мониторите. Менчерес беше казал, че Грегор не иска да ме нарани. Всички мерки, които Боунс бе взел бяха за да държи Грегор да не ме открие, не защото Грегор искаше да ме убие, а защото Грегор искаше да съм с него.

Можеше и да бъде опасно да отида при него, но Боунс и приятелите ми бяха далеч в по-голяма опасност сега, отколкото аз щях да бъда с Грегор по-късно. Не можех просто да седя и да се надявам, че някакво чудо ще предотврати да бъдат заклани пред очите ми.

— Ще го направя, но не и без условия.

Грегор издаде невярващ звук.

— Може би не знаеш сериозността на случващото се.

— Имам изглед като от птичи поглед — коригирах го, хапейки устни. — Но все още имам условия.

Още един присмех.

— Няма да те нараня, Катрин.

— Това е хубаво, но не искам това. — Боже, новата войска от гули бе започнала да стреля, сливайки се с остатъците от първата група. Нямах много време. — Веднага след като съм при теб атаката спира. Ще се увериш, че са отзовани и ще останат отзовани. Искаш да си спомня какво е станало между нас? Добре, ще го направя. Но след като си спомня всичко и все още искам да се върна при Боунс… ще ме оставиш да си тръгна, веднага и без изключения. Това е хазарт, Похитителю на сънища, колко уверен си?

Умишлено се целех в арогантността му. Нямаше и съмнение в съзнанието ми, че каквото и да откриех, това нямаше да промени чувствата ми към Боунс. Разбира се, Грегор не знаеше това. С предизвикателството ми, той трябваше да е несигурен дали да се съгласи, а той не ми изглеждаше несигурен.

— Няма да те пусна без защита, ако се стигне до там. Ще се погрижа да си безопасно ескортирана — беше внимателният му, премерен отговор. — Да, достатъчно уверен съм да залагам. Условията ти са приети.

Нямаше да му позволя да говори със заобикалки.

— Закълни се в живота си, Грегор, защото това е нещото, което ще ти отнема, ако лъжеш.

— Заплашваш ме? — звучеше развеселен. — Добре. Заклевам се в живота ми.

Изпуснах дълбока въздишка. Не вярвах наистина на Грегор, но трябваше да приема шанса. Ако не го направех и всички тук умряха, никога нямаше да си го простя. Господи, моля Те нека Грегор казва истината и моля Те, моля Те, нека Боунс разбере.

— Добре. Приготви се да свършиш твоята част, защото идвам.

Затворих мобилния телефон и взех сънотворните хапчета, които Боунс бе донесъл в случай че трябва да държа Грегор настрана. Това, което той не бе предположил бе, че можех да ги използвам да допусна Грегор.

Дон беше много категоричен за дозата. Четири хапчета наведнъж. Ако вземех по-малко, щях да изпадна в нормален сън. Аз отвинтих капачката и изсипах две в устата си, прокарвайки ги с бутилка вода. След това взех химикалка, която бе оставена близо до книгите ми. Хапчетата се абсорбираха бързо, вече започвах да се чувствам замаяна. Нямаше листове в килията, така че откъснах страница от една от книгите и написах в малкото празно пространство: Ще се върна…

Думите се замъглиха още преди да ги напиша. С последни усилия ги подредих с химикалката. След това погледът ми почерня напълно.

Отново бягах, но сега имаше изключение. Никой не ме преследваше.

— Ела по-близо, Катрин.

Последвах гласа му и го видях пред мен. Грегор се усмихваше с хладна, очакваща усмивка. Това ме накара да забавя последните няколко крачки.

— Не забравяй сделката ни — предупредих, чувствайки как силата му ме достига с невидимите си пипала.

Погледът на Грегор проблесна.

— Ела при мен.

За секунда се поколебах. Погледнах зад рамото ми, надявайки се някак си Боунс да се появи. Разбира се, не го направи. Биеше се за живота си и за живота на тези около него. Е, поне сега, можех да помогна.

Прекосих разстоянието и позволих на Грегор да ме вземе в прегръдките си. Нещо, което можеше да бъдат устните му върху врата ми, но като изключим това…

— Нищо не се случва — казах го в гърдите му, защото бе толкова проклето висок. Това замъглено чувство на сън не престана, въпреки че въздухът около нас като че ли се наелектризира.

— Не разбирам, — промърмори той.

— От всичкия късмет, сега ли имаш проблеми с представянето? — изсъсках с растяща тревога, заради мисълта за това, какво се случваше с Боунс. — Хайде, Грегор. Включи си капана за сънища.

Той ме задържа по-силно.

— Трябва да си ти — прошепна той. — Блокираш ме.

По дяволите. Да сваля защитите си бе най-трудното нещо, което можех да направя, особено с непознат, на когото не вярвах.

— Опитвам се да не го правя.

Очите му пламнаха.

— Забавянето може да ти струва скъпо.

Мамка му, той беше прав. Трябваше да отида в това. Бързо.

Увих ръце около врата му и дръпнах главата му надолу. Когато устата му се наклони към моята го целунах, леко изненадана, че чувството беше познато. С разсейването от това, как ме целуваше с груб глад, усетих, че щитовете ми се колебаят и пропукват. Хайде, Кат. Просто се отпусни и се успокой…

Заля ме кипяща болка, сякаш обръщаха вътрешностите ми навън.

Щях да изкрещя между шума и объркването, но нямах гърло, глас или тяло. Чувствах неописуем ужас от изтръгването ми от собствената ми кожа и захвърлена в нищото. Беше най-лошото чувство на падане, само че със скоростта на звука. Когато свърши не бях събрана с тялото си, бях пръсната вътре в него. Усещането на това да бъда отново от кръв, плът и кости ме прикова от звука на собственото ми сърцебиене, отброяващ ритъм, който беше най-сладкото нещо, което някога съм чувала.

— Катрин.

Едва тогава останалата част от сетивата ми превключиха на скорост. Предполагам, с молекулния транспорт ще изкара ангелите на всеки, достатъчно нещастен, че да го опита. Сетих се, че вече не стоях изправена, въпреки че все още бях обвита от ръцете на Грегор. На забавен кадър, мозъкът ми започна инвентаризация. Две ръце, два крака, проверено. Мърдам пръстите на ръцете и краката, проверено. Ребрата все още ме боляха, добре. Сърцето ми блъскаше като пневматичен чук, добре. Но нещо липсваше.

Големи ръце се плъзнаха надолу по голия ми гръб. Грегор, голям и изобщо не в съня ми, имаше триумфална усмивка на лице.

И също като мен, това бе единственото нещо, което носеше.