Джанин Фрост
Обречена на ранен гроб (1)

Глава 1.

Ако ме хване, съм труп.

Бягах колкото бързо можех през гората, стрелкайки се покрай дървета, заплетени корени и камънаци. Чудовището изръмжа докато ме гонеше, като звукът от това прозвуча по-близо отколкото преди. Не бях способна да му избягам. Чудовището набираше скорост, докато аз ставах все по-уморена. Дърветата пред мен се разредиха, разкривайки един русокос вампир, стоящ на един хълм в далечината. Познах го веднага. В мен се надигна надежда. Ако го достигнех, щях да съм добре. Той ме обичаше. Щеше да ме предпази от чудовището. И въпреки това все още бях твърде далеч.

По хълма се плъзна мъгла, обгръщайки вампира, като го накара да изглежда почти призрачно. Изкрещях името му докато стъпките на чудовището се приближаваха още повече. Паникьосана се наклоних напред, едва избягвайки захвата на костеливите ръце, които щяха да ме издърпат надолу в гроба.

С подновено усилие се втурнах към вампира. Той ме пришпорваше и ръмжеше предупреждения към чудовището, което не спираше да ме гони.

— Остави ме на мира! — изпищях, когато бях сграбчена изотзад в безмилостен захват. — Не!

— Котенце! — крясъкът не дойде от вампира насреща ми, дойде от чудовището, което се бореше да ме събори на земята. Извих глава към вампира в далечината, но чертите му се размазаха, а мъглата го покри. Точно преди да изчезне, чух гласа му.

— Той не е твоят съпруг, Катрин.

Едно силно разтърсване заличи останалата част от съня и се събудих, за да открия Боунс, моя вампирски възлюбен, надвесен над мен.

— Какво има? Ранена ли си?

Странен въпрос, бихте си помислили, след като това беше само един кошмар. Но с правилната сила и магия понякога кошмарите можеха да се превърнат в оръжия. Преди известно време почти бях убита от един. Но независимо от това колко ярък беше, това беше просто сън.

— Ще бъда добре, ако престанеш да ме друсаш.

Боунс отмести ръцете си и въздъхна облекчено.

— Не се будеше и се мяташе на леглото. Това ми донесе лоши спомени.

— Добре съм. Това беше просто… странен сън.

Имаше нещо, свързано с вампира в него, което ме измъчваше. Сякаш би трябвало да знам кой е той. И все пак в това нямаше логика, тъй като той беше просто плод на въображението ми.

— Странното е, че не можех да доловя нищо от съня ти — подхвана Боунс. — Обикновено сънищата ти за мен са като музикален фон на заден план.

Боунс беше вампир повелител, по-могъщ от повечето вампири, които някога бях срещала. Една от дарбите му беше способността да чете хорските мисли. Макар и да бях наполовина човек, наполовина вампир, в мен имаше достатъчно човечност, че Боунс да успява да чува мислите ми, освен ако не се стараех да го блокирам. И все пак това бяха новини за мен.

— Чуваш сънищата ми? Боже, сигурно за теб никога няма тишина. Бих се застреляла в главата на твое място.

Което не би му свършило особено много работа всъщност. Само среброто право в сърцето или обезглавяването бяха смъртоносни за един вампир. Застрелване в главата на мен би ми видяло сметката по перманентен начин, но на Боунс то само би докарало гадно главоболие. Той се настани обратно на възглавниците.

— Не се плаши, любима. Казах ти, че е като музикален фон на заден план, така че това по-скоро е успокоително. Колкото до тишината — тук навън, по тази вода е толкова тихо, колкото ми се е случвало, без да бъда наполовина сбръчкан по време на процеса.

Легнах отново, докато през мен преминаваше тръпка при споменаването на близката му среща със смъртта. Косата на Боунс беше станала бяла от това колко близо се беше оказал до гибелта си, но сега беше отново в обичайния си наситен кафяв цвят.

— Заради това ли сме на яхта в Атлантическия океан? За да можеш да получиш малко спокойствие и тишина?

— Исках малко време насаме с теб, Котенце. Напоследък имахме толкова малко на разположение.

Меко казано. Макар че напуснах своята Работа като лидер на таен клон на Хоумленд Секюрити, който преследва вампири и гули, животът не беше станал скучен. Първо, трябваше да се справяме със загубите си от войната с един друг вампир повелител миналата година. Неколцина от приятелите на Боунс, както и съпругът на най-добрата ми приятелка Денис, Ранди, бяха убити. След това бяха минали месеци в преследване на останалите виновници за тази война, така че да не могат да оживеят достатъчно, за да кроят планове срещу нас някой ден. След това тренирахме заместничката ми, така че да може чичо ми Дон да има на разположение някой друг, който да играе ролята на стръвта, когато тайните му агенти тръгнат след непорядъчно действащите представители на немъртвото общество.

Повечето вампири и гули не убиваха, когато се хранят, но имаше и такива, които убиваха за развлечение. Или от глупост. Чичо ми се грижеше тези вампири и гули да бъдат спрени, както и за това обикновените граждани да не научават, че те съществуват. Така че когато Боунс ми предложи да се отправим на пътешествие с яхта, реших, че има някоя от онези търси-и-унищожи причини зад това. Да отидем някъде само за почивка не се беше получавало добре никога в нашата връзка.

— Това е бягство за уикенда? — не успях да предотвратя недоверието, което прозвуча в гласа ми. Той прокара пръст по горната ми устна.

— Това е нашата ваканция, Котенце.

Все още бях слисана от идеята.

— Ами котаракът ми? — бях го заредила с достатъчно храна за няколко дни, но не и за продължително пътешествие.

— Не бери грижа. Изпратих някого у дома да се грижи за него. Можем да отидем навсякъде по света и да се наслаждаваме на времето си там. Така че кажи ми, къде да отидем?

— Париж. — Изненадах самата себе си казвайки го. Никога не съм имала изгарящо желание да го посетя преди, но по някаква причина сега имах. Може би защото Париж се предполагаше да бъде градът на влюбените, макар че обикновено само да погледнех към Боунс беше достатъчно, за да ми докара романтично настроение.

Той трябва да бе доловил мисълта ми, тъй като се усмихна, правейки лицето си още по-спиращо дъха. По мое мнение. Срещу тъмносините чаршафи кожата му почти блестеше с копринена алабастрова бледнота, беше твърде перфектна, за да е човешка. Чаршафите се бяха омотали надолу към стомаха му, давайки ми непрекъсната гледка към жилестите му изопнати и твърди, мускулести гърди.

Тъмните кафяви очи започнаха да се обагрят с изумрудено и кучешките му зъби се подадоха изпод извитите му устни, давайки ми да разбера, че не съм единствената, на която й е станало по-топло изведнъж.

— Париж да бъде тогава — прошепна той и отметна чаршафите.

 

 

— … ще пристигнем бързо. Да, тя е много добре, Менчерес. Честно. Звъниш ми почти всеки ден… Добре. Ще се видим на пристанището. — Боунс затвори и поклати глава. — Или прасъздателят ми крие нещо, или развива нездравословна мания относно всяка твоя дейност.

Протегнах се в хамака на палубата.

— Дай ми аз да говоря с него следващия път. Ще му кажа, че нещата никога не са били по-добре. — Последните три седмици действително бяха разкошни. Ако аз бях имала нужда от ваканция, то Боунс се нуждаеше от това повече. Като повелител на един голям род и съдружник повелител на друг, дори още по-голям, Боунс беше винаги наблюдаван, съден, предизвикван или зает да защитава хората си. Цялата тази отговорност си беше казала думата. Едва през последните няколко дни се беше отпуснал достатъчно, че да поспи повече от обичайните си няколко часа. Имаше само една черна точка в този удоволствен круиз, но я запазих за себе си. Защо да развалям времето ни заедно като кажа на Боунс, че имах още от онези глупави незначителни сънища? Този път те протичаха незабелязано от него. Предполагам, че вече не ритах в съня си. Не можех да си спомня много от тях, когато се будех. Всичко, което знаех беше, че са за същия рус вампир без лице от първия ми сън. Онзи, който ме наричаше с истинското ми име, Катрин, и завършваше със същото загадъчно предупреждение — той не е твоят съпруг. Според човешките закони, Боунс не ми беше съпруг. Но въпреки това бяхме обвързани с кръв и женени по вампирски, а немъртвите нямаха разводи. Не се шегуваха за цялото онова докато смъртта ви раздели. Може би сънищата ми изобразяваха подсъзнателно желание да имам истинска сватба. Последният път, когато опитахме това, плановете ни бяха унищожени от вампирка, която смяташе, че употребата на черна магия е честна игра.

Менчерес ни посрещна на пристанището. Макар че Боунс го наричаше прасъздател, тъй като той беше вампирски баща на вампира, който е превърнал Боунс, Менчерес изглеждаше толкова млад, колкото и Боунс. Вероятно са били на сходна възраст, когато са били превърнати във вампири. Менчерес също така беше красив, по екзотичен начин, с кралски обноски, египетски черти и дълга черна коса, развяна от вятъра. Но това, което наистина грабна вниманието ми беше как бе ограден от осем вампира повелители. Дори още преди да сляза от яхтата, можех да почувствам комбинираната им мощ, пукаща във въздуха като статично електричество. Разбира се. Менчерес обичайно се движеше с антураж, но тези приличаха на охрана, а не на немъртва компания. Боунс се приближи до Менчерес и стисна ръката му набързо.

— Здравей, дядо. Не може всички те да са за шоуто. — Той кимна към чакащите вампири. — Така че очаквам, че има неприятности.

Менчерес кимна.

— Трябва да вървим. Този кораб е достатъчно известие за присъствието ти…

С червени букви от едната страна на яхтата пишеше Жътварка. Беше в чест на прозвището ми, Червената Жътварка, което си заслужих заради цвета на косата си и голямата си бройка трупове. Менчерес не ми проговори повече, освен кратко, учтиво здравей докато се отправяхме от пристана към един чакащ черен бус. Имаше и още един идентичен бус, в който влязоха шестима от охранителите. Когато потеглихме, този бус ни последва в близка дистанция.

— Разкажи ми за сънищата си, Кат — каза Менчерес веднага, щом бяхме на пътя.

Зяпнах го.

— Откъде знаеш за това?

Боунс също изглеждаше объркан.

— Не съм го споменавал, Котенце.

Менчерес игнорира и двата ни въпроса.

— Какво имаше в съня ти? Бъди съвсем конкретна.

— Странни са — започнах, забелязвайки как веждите на Боунс се изстрелват нагоре при споменаването на множественото число. — С един и същи вампир са. По време на сънищата знам кой е той, мога да се чуя да казвам името му, но когато се събудя не го помня.

Ако не знаех по-добре, бих казала, че Менчерес изглежда по-разтревожен. Разбира се не бях експерт по него. Той беше на възраст над четири хиляди години и беше гений в прикриването на емоциите си, но устните му може и да бяха малко по-стегнати. Или може би това беше просто номер на светлината.

— Колко от тези сънища си имала? — попита Боунс. Не беше щастлив. Начинът, по който се бяха свили устните му не беше заблуда от светлината.

— Четири, и не започвай. Щеше да опънеш платна към най-близката крепост ако ти бях казала за тях, и щеше да кръжиш около мен ден и нощ. Имахме наистина хубаво пътуване, така че не ги споменах. Не е голяма работа.

Той изсумтя.

— Не е голяма работа, казва тя. Е, любима, да разберем каква е работата наистина. С късмет, резултатът няма да е загубата на безразсъдния ти живот.

След това той се обърна към Менчерес.

— Знаел си, че нещо не е наред. Защо, дявол го взел, не ми го каза веднага?

Менчерес се наклони напред.

— Животът на Кат не е в опасност. Но все пак имаме… проблем. Надявах се, че този разговор никога няма да стане необходим.

— Не можеш ли веднъж да изплюеш камъчето без предварително лансиране?

Менчерес беше известен с протакането си. Предполагам, че като беше толкова възрастен, се беше научил да бъде омотващ отвъд търпението.

— Някога чували ли сте за вампир на име Грегор?

През главата ми премина болка за момент, след което изчезна също толкова бързо. Огледах се наоколо, за да видя дали някой друг е афектиран. Менчерес се взираше в мен така, сякаш се опитваше да измери и задната част на мозъка ми. До мен Боунс изруга.

— Познавам няколко Грегоровци, но има само един, който се нарича проклетия Сънищен Похитител. — Юмрукът се заби надолу, откъсвайки подпората за ръката. — Това ли наричаш приемливи стандарти за безопасността на съпругата ми?

— Не съм ти съпруга.

Боунс отправи невярващ поглед в моя посока, дори докато ръката ми се изстреля към устата. Откъде, мътните го взели, се пръкна това?

— Какво каза току-що? — попита Боунс, отказващ да повярва. Зашеметен. Аз запелтечих.

— А-а-аз искам да кажа… в сънищата ми, единственото нещо, което мога да си спомня, е, че този вампир казва той не е твоят съпруг. И знам, че има предвид теб, Боунс. Така, че това имах предвид.

Боунс изглеждаше така, сякаш току-що съм го промушила с кол, а Менчерес имаше онова хладно, неразгадаемо изражение на лицето си. Не давайки нищо да се разбере.

— Знаеш ли, изглежда винаги, че когато нещата между нас вървят наистина добре, идваш ти, за да прецакаш всичко! — избухнах аз към Менчерес.

— Избра от всички възможни места да дойдете в Париж — отвърна Менчерес.

— И какво? Имаш нещо против французите ли? — усещах вълна от нерационален гняв към него. В мен се надигаше крясък. — Не може ли просто да ни оставиш на мира!

След това се отърсих. Какво ми ставаше? Да не би да имах тежък случай на предменструален синдром или нещо от сорта?

Менчерес разтри челото си. Тези прекрасно моделирани черти на лицето му бяха в профил, когато той погледна настрани.

— Париж е красив град. Наслади му се. Виж всички забележителности. Но не ходи никъде без придружители и ако сънуваш Грегор отново, Кат, не му позволявай да сложи ръце върху теб. Ако го видиш в сънищата си, бягай.

— Ъм, няма начин да се измъкнеш с тези неясни, тип приятен ви ден простотии — казах. — Кой е Грегор, защо го сънувам и защо го наричат Сънищен Похитител?

— Още по-важното, защо се е появил и се мъчи да я достигне? — гласът на Боунс беше студен като лед. — Грегор не е бил чуван и виждан повече от десетилетие, мислех си, че може да е мъртъв.

— Не е мъртъв — каза Менчерес, малко мрачно. — Подобно на мен, Грегор има видения за бъдещето. Той възнамерява да промени бъдещето на базата на едно от тези видения. Когато разбрах това, го затворих за наказание.

— И какво иска от съпругата ми?

Боунс натърти думите си, докато извиваше вежда към мен, сякаш подканяйки ме да оспоря. Не го направих.

— Видял е Кат в едно от виденията си и е решил, че трябва да я има — заяви Менчерес с равен тон. — След това откри, че тя ще се обвърже кръвно с теб. Около шестнадесетия рожден ден на Кат. Грегор е имал намерение да я открие и да я отведе. Планът му е бил много прост — ако Кат никога не те беше срещнала, тя щеше да е негова, а не твоя.

— Проклето дебнещо копеле! — изръмжа Боунс, докато челюстта ми увисваше. — Ще го поздравя за хитростта му — докато забивам сребро в сърцето му.

— Не подценявайте Грегор — продължи Менчерес. — Успял е да избяга от моя затвор преди около месец. Все още не знам как. Грегор изглежда е по-заинтересован от Кат, отколкото да ми отмъщава. Тя е единственият човек, с когото знам, че той се свързва чрез сънища откакто е навън.

Защо тези лакоми вампири продължават да се опитват да ме колекционират? Това да бъда една от единствените известни полувампири беше по-болезнено, отколкото си заслужаваше. Грегор не беше първият вампир, който си мислеше, че ще бъде хубаво да ме държи като някакъв вид екзотична играчка, но печелеше точки за това, че е измислил най-оригиналния план да го направи.

— И ти заключи Грегор за дузина години, само за да му попречиш да промени бъдещето ми с Боунс? — попитах с явен скептицизъм. — Защо? Не направи особено много, за да спреш създателя на Боунс, Иън, когато той се опита да направи същото.

Стоманените очи на Менчерес прехвръкнаха от мен към Боунс.

— Имаше заложено повече — каза той накрая. — Ако никога не беше срещнала Боунс, той можеше да остане под властта на Иън за по-дълго, без да поеме властта над свой собствен род, а след това и без да стане съдружник повелител на моя, когато се нуждаех от него. Не можех да рискувам това.

Значи изобщо не ставаше дума за защитата на истинската любов. Досещах се, че вампирите рядко правят нещо с чисти, алтруистични мотиви.

— Какво ще стане ако Грегор ме докосне в сънищата ми? — попитах, продължавайки напред. — Тогава какво?

Боунс ми отговори и изгарящата интензивност на погледа му можеше да обгори лицето ми.

— Ако Грегор вземе контрол над теб в сънищата ти, когато се събудиш, ще бъдеш там, където е той. Затова се нарича Сънищен Похитител. Може да отвлича хората в съня им.