Найджъл Макриъри
Мълчалив свидетел (1)

Пролог

В Нортуик никога нищо не се случваше. Беше от тези селца — спокойни и предсказуеми. Село, през което човек минава само на път за друго, по-интересно и вълнуващо място, и чието съществуване даже не забелязва. Дори и църквата му бе скучна и безинтересна и рядко привличаше туристи, макар че се намираше в графство, известно точно с архитектурата на църквите си.

След месеците суша бурята дойде като желано спасение. Тежките дъждовни капки барабаняха по червените скосени покриви, спускаха се по водостоци и тръби, отмивайки праха и мръсотията, натрупали се през летните месеци, и накрая се изливаха по улици и тротоари, блеснали под уличните лампи.

Полицай Морис Джей стоеше невъзмутимо под един стар тис, чиито клони се бяха надвесили над оградата на гробището и му осигуряваха поне временен подслон от пороя. Докато гледаше капките, които падаха от ръба на каската му, чу, че църковната камбана отмерва четвърт час. Погледна часовника си — един и четирийсет и пет. Имаше достатъчно време да провери останалите няколко магазина по главната улица, преди да се върне в участъка, където да се изсуши и да провери съдържанието на кутията си за сандвичи.

Въпреки че работеше на смени от двайсет и пет години, полицай Джей продължаваше да мрази нощните дежурства: имаше нещо особено и неестествено в нощите. По това време човек би трябвало да е в топлото си легло, при някоя жена, не по студените улици и прогизнал до кости. Една светкавица разцепи небето, чу се далечният тътен на гръмотевицата, а той пристегна яката на дъждобрана си, намести каската и напусна подслона на дървото.

Падането изцеди и малкото останали сили на Марк Джеймс. Той полежа известно време по гръб, като се взираше през дъжда, който се изливаше в лицето му, поемаше си дълбоко въздух, а гръдният му кош се надигаше и спускаше в унисон с накъсаното му дишане. Устата му бе пресъхнала от страх и сега изпита неустоима жажда. Облиза устни и започна внимателно да поема с език дъждовните капки, които после се стичаха в гърлото му и поне за малко утоляваха жаждата. Трябваше му време — време да помисли, да проумее случилото се. Всичко бе минало така добре. Как бяха успели да го разкрият толкова бързо? Зачуди се дали не бе допуснал фатална грешка, като бе пресякъл пътя на Бърд за втори път. Обикновено инстинктът му подсказваше кога да бяга, но този път го бе подвел. Този път той бе стигнал прекалено далеч и сега трябваше да тича с всички сили, за да спаси живота си.

Не бе изпитал никаква тревога, когато пристигна колата. Процедурата бе спазена до най-малката подробност. Колата спря, примигна с фаровете си два пъти късо и веднъж дълго, точно както бе уговорката. Единственото нещо, което му се бе сторило малко странно, бе мястото. По принцип предпочиташе да не се отдалечава от ярките светлини на града.

Въпреки че бе прекарал целия си живот в Кеймбридж, никога не бе чувал за Нортуик. Беше студено затънтено селце, в което сигурно живееха само пенсионери, заселили се тук, за да дочакат смъртта си на спокойствие. Надяваше се никога да не му се наложи да дойде отново в това село. Но мъжът сигурно си имаше причина да настоява да се срещнат тук и Марк не бе възразил.

Когато двамата се доближиха един до друг, Марк се изненада: мъжът не приличаше на хората, които обикновено се занимават с наркотици, но всъщност кой ли изглеждаше така! Стоката обаче бе първокачествена — най-добрата, която бе виждал от много време. А беше и евтина, така че се надяваше да я разкара бързо и да прибере добри пари.

Най-после се почувства в безопасност, излезе от скривалището си и тръгна през дъжда към колата си — спортен ретромодел. Хубава кола, помисли си той, голяма и старомодна. Марк обичаше старите коли — притежаваше спитфайъра от години и въпреки че купето вече бе в доста окаяно състояние, той си го обичаше.

Намираше се само на няколко метра от колата, когато чу, че двигателят й изръмжава и тя се засилва право срещу него. Марк отскочи настрани, размина се на сантиметър с единия калник и се блъсна в редицата кофи за смет. Светлините за заден ход светнаха и Марк осъзна, че шофьорът се подготвя за нов опит да го размаже върху най-близката стена. Изправи се трескаво на крака и се втурна към старинния каменен зид. Започна да се катери и в този момент колата се заби с трясък в каменните блокове под него, а Марк полетя и падна от другата страна на оградата.

Марк бързо се освести, изтри очите си от дъжда и се опита да фокусира погледа си, за да разбере къде се намира. Някакви странни тъмни фигури се надигаха неестествено над земята — силуетите им се очертаха на фона на тъмното небе, когато една светкавица блесна за миг. Със засилващо се чувство на ужас Марк осъзна къде се е озовал — в гробище. Трескаво започна да обмисля следващата си стъпка, а очите му затърсиха път за бягство. В този момент чу, че преследвачът му започва да се катери по каменната ограда. Трябваше да действа бързо. Скочи на крака и побягна към вътрешността на гробището, няколко пъти се подхлъзва на мократа трева и пада в калта, но продължаваше в последния си отчаян опит да се спаси. Накрая, напълно изтощен, се скри зад един висок плосък надгробен камък и притисна гръб до студената му гладка повърхност, опитвайки да се слее с пейзажа. Скри лице в дланите си и зачака. Нямаше друг избор, освен да стои и да чака. Не можеше да се ориентира, а и не му бяха останали никакви сили, за да предприеме нещо друго. Страхът го лиши напълно от способността да разсъждава рационално. Единствено го крепеше мисълта, че и други хора разчитат на него и че трябва да оцелее поне заради тях.

Опита да се съсредоточи, да прецени трезво ситуацията и да разбере защо се бяха провалили нещата. Инстинктивно и за пръв път в съзнателния си живот започна да се моли.

Радиостанцията на полицай Джей прещрака.

— Център до 784, край.

Джей тромаво се опита да измъкне радиостанцията изпод дъждобрана си.

— Център до 784, край — чу се отново повикването на диспечера, този път по-настоятелно.

Джей се подразни от нетърпеливостта му.

„Я задръж малко — помисли си той. — Проклети кабинетни плъхове, какво ли знаят за истинския живот!“ Най-после измъкна радиостанцията.

— 784 до център, казвай, край.

— Тук те чака господин Тайфу. Казва, че има работа с теб.

— Да, десет-четири, център, идвам скоро.

Според кода, който бе използвал диспечерът, му съобщаваха, че чаят вече се запарва в чайника и картите са на масата. Оставаше му още една сграда и щеше да е приключил с обиколката. Трябваше да побърза.

Той закъсняваше и Франсис Първис започваше да се тревожи. Погледна отново часовника си. И последният влак бе заминал и сега гарата изглеждаше стряскащо пуста.

Двама пияници бяха минали край нея преди малко. Носеха сакове, пълни с кутийки бира. Настаниха се на една от количките за багаж и започнаха да пресушават съдържанието на саковете. Бяха й подвикнали похотливо един-два пъти, но засега не я закачаха. Обаче не бе сигурна докога ще бъде в безопасност. Това определено не бе подходящо място, където едно момиче да стои само посред нощ. Започна да се чуди дали не бе поискала прекалено много от Марк. Той не бе особено интелигентен, но я трогваше с предаността си и в отчаянието си тя се бе спряла на него като най-лесен избор. Може би Бърд или някои от биячите му го бяха хванали и нея също я очакваха неприятности. Щеше да отрича всичко, разбира се, и да се надява Бърд да й повярва. Реши да чака още пет минути и после да се прибере. Можеше само да се моли да успее да стигне до къщата преди Бърд. Беше се престорила на болна, за да не отиде с него в клуба. Веднага щом Бърд потегли, тя опакова багажа си и взе такси до гарата. Това им се бе сторило най-подходящото място за среща, но сега в мрака и в компанията на двамата пияници, които й подхвърляха все по-смели забележки, тя се зачуди дали не са сгрешили. Къде, по дяволите, беше Марк?

Марк погледна към небето, сякаш се надяваше така молитвата му да бъде чута. Точно тогава я видя — гледаше го отгоре и му се усмихваше. Лицето й бе бяло и красиво, осветено от луната, която за малко се показа между облаците. Едната й ръка се протегна към него, а другата посочи небето, сякаш му показваше спасението от това мъчение. В лудостта на отчаянието си Марк се протегна към нея и сграбчи малката й бяла мраморна ръка. После, без никакво предупреждение, нещо го удари право в лицето. Ударът не бе много силен, но Марк политна назад, изпищя ужасено и размаха ръце, за да се предпази от невидимата заплаха.

Котката бе стояла сгушена в краката на ангела, за да се скрие от дъжда. Бурята я бе подплашила и като бе видяла Марк, тя бе скочила в протегнатите му ръце, търсейки човешка топлина. Марк погледна голямата черна фигура, която сега лежеше в скута му и се взираше в него със зелените си очи. В нормални обстоятелства харесваше котките. Франсис имаше две котки и той винаги си играеше с тях, когато й ходеше на гости. Но тази не му хареса никак — тя сигурно щеше да го убие. Сграбчи котката за врата и я хвърли настрани. Видя я как се приземява на няколко метра разстояние и изчезва в мрака.

Марк се ослуша за приближаващи се стъпки, но не чу нищо. Може би преследвачът му не бе чул писъка, може би се бе отказал да го търси и Марк вече бе в безопасност. Той бавно се изправи и надникна над надгробния камък, опитвайки се да долови някакви признаци на движение.

Ударът, който го порази в гръб, бе толкова силен, че Марк се строполи по лице в калта. Остана легнал няколко секунди, притискайки длан към тила си, като се опитваше да открие източника на болката, която пронизваше врата и гръбнака му. Не изчака да му нанесат втори удар, нито се огледа назад, за да види нападателя си, ужасен от това, което можеше да види. Побягна почти на четири крака, като пазеше равновесие с ръце, защото краката му се пързаляха върху мократа трева. Бягаше приведен, за да използва надгробните камъни като прикритие и да успее да се изплъзне от преследвача си. Тичаше в посоката, където се виждаха светлините на селото. Знаеше, че ако успее да стигне до тях, ще се спаси.

Най-после стигна до портите на гробището — последното препятствие към свободата. Натисна дръжките на двойната метална врата, задърпа ги и ги разтърси с всички сили, но те не поддадоха. Железните врати се раздрънчаха, но си останаха заключени. Погледна към улицата с надеждата да зърне някой, който да му помогне, и тогава го видя — видя спасителя си, рицаря в синя униформа. Марк никога не бе предполагал, че може да изпита такава радост при вида на полицай, но сега се почувства точно така. Усмихна се с облекчение, протегна ръка през железните пръчки на вратата и си пое дъх, за да извика.

Полицай Джей пресече улицата към пощата. Извади фенерчето си и освети витрината й. Всичко изглеждаше нормално: нямаше нищо счупено, нищо разместено, стъклата изглеждаха цели. Отиде до вратата, хвана дръжката и я натисна и разклати. Беше заключена и човек би могъл да я разбие само с булдозер. Джей въздъхна облекчено — беше спокойна нощ, точно каквито харесваше той. Вече си представяше как седи на топло в участъка, хапва си сандвичите и суши униформата и обувките си на горещия радиатор. Обърна се и тръгна към участъка.

Марк усещаше, че устните му се движат. Не можеше да се заблуждава за това. Съзнанието му потвърждаваше, че той в момента крещи, но не чуваше нищо. Полицаят също не реагира, само провери една врата и освети с фенерчето си сградата. Опита отново, очите му щяха да изскочат от усилието, лицето му почервеня, но от устата му пак не се отрони звук и Марк се почувства, сякаш е много далече и вижда как животът му полита в спирала по един дълъг черен тунел и нищо не може да го спре. Осъзна, че вече не усеща устата си, че езикът му не реагира на съобщенията от мозъка. Някаква непоносима тежест го теглеше надолу, краката му се огънаха и той падна тежко на колене. Опита да се изправи, като се хвана за пръчките на вратата, но ръцете му висяха безсилно надолу. Всички сили бяха напуснали тялото му. Накрая падна странично върху тревата. Сега оградата на гробището го скриваше от улицата и той просто лежеше неподвижно, загледан в небето през листата на един стар тис. Почувства се странно спокоен, сякаш бе постигнал пълен душевен мир. Почуди се какво ще си помисли Франсис за него, като не се появи на уговорената среща — за първи път в живота си щеше да я предаде. Една тъмна сянка бавно прекоси лицето му и Марк осъзна, че е дошъл часът на изкуплението.

Неясният шум разтревожи полицай Джей. Той се обърна и се взря през дъжда към църквата, но не видя нищо. Погледна часовника си. Беше два без пет, ако се върнеше сега, щеше да закъснее за чая и в участъка щяха да започнат без него. Опита се да си внуши, че няма нищо нередно, че сигурно е пробягало някое животно, както винаги. Никакво сериозно престъпление не бе извършвано в селото от години, нямаше дори кражби, така че надали това бе нещо важно. Погледна още веднъж към църквата, за да успокои съвестта си. И тогава я видя. Голяма черна котка скочи бързо върху оградата на гробището и се мушна под дървото, където преди и той бе намерил подслон от дъжда. Видя я как извива гръбнак и се взира в него. Джей беше виждал и друг път котката на клисаря, но се изненада, че още е навън — мислеше я за по-умна.

Полицай Джей се засмя, обърна се и тръгна към участъка.

Марк Джеймс бе завлечен бавно навътре в гробището. Очите му още бяха отворени и дъждовните капки подскачаха върху незащитените му зеници, така че той не можеше да види ясно физиономията на убиеца си, после се стичаха по изкривеното от ужас и болка лице.