Найджъл Макриъри
Мълчалив свидетел (7)

Шеста глава

Паяжината покриваше цялото й лице като гротескно було, което не иска да покаже красотата отдолу. Но и тя не успяваше да скрие агонията й. Бе умряла мъчително, виейки срещу съдбата, а устата й бе застинала в ням писък.

Адамс гледаше как господарят на паяжината — голям кафеникав паяк, рязко запълзя към новата си жертва. Мухата се бе закачила над устата на момичето точно когато се е отправяла към дълбините на мъртвото тяло, за да снесе яйцата си, и сега се бореше на живот и смърт да се освободи от паяжината. След малко тя спря да се движи и паякът пристегна паяжината си около парализираното й тяло.

Адамс знаеше, че не трябва да докосва нищо на мястото, където е открит трупът, но не можеше да понася повече тази гледка. Наведе се и издърпа паяка. Той опита да се съпротивлява и част от паяжината се откъсна заедно с него. Останалата паяжина, която бе закачена за дългата сребърна обица, увисна и се олюля леко. Адамс не искаше да убива паяка, достатъчно смърт бе видял за днес. Постави внимателно насекомото върху близката стена и го видя как се скрива в една цепнатина.

Старши детектив Фармър пристигна на местопрестъплението по-късно от обичайното и в ужасно настроение. Когато й се бяха обадили, тя се намираше в другия край на графството и идиотът, който й беше шофьор, й съобщи новината едва когато тя се върна в колата. Успокояваше я мисълта, че ще се погрижи този глупак веднага да се върне при патрулиращите полицаи, така че да си прекарва времето по студените кеймбриджки улици. Нямаше да прояви никаква милост: и към нея никой в полицията не бе проявявал милост.

Записа се при полицая на входа и бавно тръгна по оградената с полицейска лента пътека. На половината път видя, че Адамс крачи към нея. Без никакви предисловия тя започна с въпросите си:

— Кой я е намерил?

— Някакъв мъж, който разхождал кучетата си.

— Явно трябва да си направим отделна папка за престъпления, „открити от мъже, разхождащи кучета“. Напоследък те откриват повече трупове, отколкото полицаите. Коя е?

— Франсис Първис.

Името я накара да спре за момент, а гневът й веднага избухна:

— Приятелката на Бърд?

Адамс кимна.

— Копеле! Какво ти казах? Този път ще ни засипят с неудобни въпроси. Искам го вътре, независимо как ще го направиш, само да е вътре.

— Всичко е в ръцете ни. С малко повече късмет, сега ще открият нещо.

Фармър тръгна, без да каже нищо, а Адамс я последва. Тя се отправи надолу по стъпалата и след малко влезе в параклиса. Беше виждала повече трупове и местопрестъпления, отколкото би искала да си спомни, но въпреки това гледката я шокира. Може би защото познаваха момичето, бяха разговаряли с него, макар и за малко. Сигурно заради това разликата бе огромна. Можеше да се абстрахира и да възприеме безпристрастно вида на повечето трупове, колкото и ужасяващ да бе. Скръбта бе за роднините и приятелите, полицаите се научаваха да не влагат чувства. Но когато си познавал живия човек и след това видиш ужасяващата му смърт, нещата се променяха.

Фармър си спомни как Франсис бе дошла в участъка заедно с баща си, за да им съобщи информацията за Бърд и Джеймс. Всички, включително и самата Хариет, бяха поразени от красотата и жизнеността на момичето. Очевидно бе излязла от правия път за известно време и се бе забъркала с неподходящи приятели, но бе много интелигентна, разказа подробно какво се бе случило в нощта на изчезването на Джеймс и Фармър веднага си бе помислила, че от нея ще излезе добър свидетел в съда. Сега всичко бе отишло по дяволите.

Оуен, полицейският лекар, стоеше край трупа и си водеше бележки.

— Откога е мъртва?

— Ден-два по всяка вероятност. Удушена. Ще трябва да изчакате патолога за по-точна информация. Не искам пак да си навличам неприятности.

Фармър погледна Адамс.

— Къде е тя?

— Пътува насам.

— Както винаги.

Хариет тайно се зарадва, че Сам закъснява. Изпитваше някакво перверзно удоволствие от това, че ще може отново да излее възмущението си от неспособността на Сам да пристига навреме, но и определено се страхуваше, че някой ден патоложката може да я изпревари. „Все пак засега това не изглежда особено вероятно“, успокои се Фармър и отново се съсредоточи върху трупа.

— Това е обществен парк. Защо е минало толкова време, преди да я открият?

— Защото от две седмици е затворен за посещения — поради необходимостта от спешен ремонт и укрепяване на някои от стените на абатството. Човекът, който е открил тялото, не би трябвало изобщо да влиза тук. Просто кучетата му избягали и се промъкнали, а той дошъл да ги търси.

Оуен си записа още нещо и затвори бележника си.

— Ще ви изпратя доклада си сутринта.

Фармър кимна и Оуен тръгна към изхода.

 

 

Сам прие обаждането, докато се връщаше с колата си от Литъл Доркинг. В миналото се бе заклела никога да не си купува мобилен телефон, но постепенно бе осъзнала колко е полезен и сега вече не можеше да си представи живота без него. Както никога, ориентира се съвсем точно къде е намерен трупът. Беше ходила в този парк на пикник с майка си предишното лято. Това бе един от последните случаи, когато майка й все още се държеше постарому, преди паметта и разумът й да започнат да й изневеряват. Беше оставила майка си да постои на слънце, а тя разгледа наоколо. Въпреки величествения му вид, полуразрушеното абатство я бе натъжило. Спомни си, че бе минала по една от последните оцелели стени и бе погледнала от високото към майка си, която дремеше щастливо под голям дъб.

Докато сега се приближаваше към абатството, забеляза Ричард Оуен. Поне този път си бе облякъл защитния костюм. Сам реши да не спира да говори с него — и без това се бе забавила доста — а и той не можеше да й каже нищо, което да е от значение за собствения й доклад. Когато Оуен я видя, махна й с ръка и спря, готов да й опише ситуацията. Тя го подмина с репликата:

— Извинявай, Ричард, не мога да спра, защото закъснявам. Ще прочета доклада ти после.

Махна му леко и влезе в абатството, оставяйки Оуен леко озадачен.

Още щом влезе в параклиса, Сам осъзна, че си имат работа със същия човек, който бе извършил убийството на Джеймс. Този път кръстът, изрязан отпред на тялото на момичето, бе съвсем ясен и отчетлив. Отстрани на въжето, което бе пристегнато около врата на момичето, имаше месингова тръбичка, както предния път. Огледа лявата ръка на момичето, протегната встрани от тялото. Около китката, почти скрит от найлоновия плик, с който бе завита дланта, имаше венец от тъмнозелен бръшлян. Сам се наведе, издърпа го изпод края на плика и го огледа внимателно. В този момент разбра, че с каквото и да бяха свързани убийствата, те определено нямаха нищо общо с черната магия. Остави внимателно ръката на момичето, отвори чантата си и започна първоначалния оглед.

 

 

Полицай Карвър се чувстваше много нещастен, че заради неопитността си остава встрани от вълнуващите събития. Когато съобщиха за намерения труп, почти целият участък се опразни, защото всички искаха да помагат или поне да позяпат на местопрестъплението. В тази част на света убийствата все още бяха достатъчно необичайни събития и никой не искаше да ги пропусне.

Карвър също се опита да потегли с останалите, но стигна само до двора на участъка, откъдето го върнаха и му възложиха да покрива района с полицейската кола, докато останалите са заети. Все пак и това бе по-добро от нищо, успокои се той. За първи път го пускаха да излиза сам с полицейска кола. Вероятно сега бе големият му шанс. Може би, докато останалите се мотаеха из абатството, той щеше да направи някакво голямо откритие и да разреши случая. Така със сигурност щеше да впечатли шефовете си.

Подкара бавно по главната улица, отдаден на мисли за собствената си значимост, подхранвана от факта, че е единственият полицай в района. Толкова хора разчитаха на него да ги защити, а той дори не бе навършил двайсет и една години. Почувства се много горд.

Потънал в мисли, смътно забеляза сянката, която прекоси пътя пред полицейския „Фиат Панда“. Глухото тупване и писъкът, който се чу пред колата, му подсказаха, че е блъснал нещо. Натисна рязко спирачката и спря, после надникна през предното стъкло, опитвайки се да види какво е ударил. Отвори вратата и в този момент видя как лисицата побягва, макар и с усилие, защото накуцваше, кървеше и продължаваше да вие от болка.

Животното прекоси наскоро разораното поле, оставяйки кървава диря след себе си. „Няма да стигне далече в това състояние“, помисли си той и прецени, че ще трябва да опита да я открие, за да я убие, та да не се мъчи. Взе палката от джоба си и тръгна по следата, като я осветяваше с фенерчето си. Полето бе огромно и потънало в мрак, вече не се чуваше никакъв звук и Карвър реши, че няма шанс да открие лисицата. „Сигурно се е пъхнала в някоя плитка дупка или под някой храст, където да умре на спокойствие“, помисли си той. Закачи палката на колана си и тъкмо се канеше да тръгне обратно, когато видя колата. Беше паркирана плътно зад живия плет. Отиде до нея и я освети с фенерчето си. В първия момент си помисли, че ще открие любовна двойка, но скоро разбра, че колата е празна. Мина отзад и освети табелката с номера. Извади радиостанцията си и я доближи до устните си.

— 1623 до центъра, край.

— Център до 1623, казвай, край.

— Проверка на МПС.

Гласът отсреща не прозвуча особено доволен от тази заявка:

— При дадената ситуация, необходима ли е проверката в момента?

— Да, край.

Гласът прозвуча раздразнено:

— Продължавай, край.

— Синьо рено, регистрационен номер Ел, като Лима, седем осем четири, Фокстрот, Удар, Оскар. Край.

— Чакай.

Докато чакаше, реши да огледа колата по-добре. По следата от удар отзад можеше да се предположи, че колата е участвала в неотдавнашен инцидент. Това не му хареса. „Може просто да са я избутали тук, докато извикат «Пътна помощ» да я издърпа до някой сервиз“, помисли си той. Радиостанцията му прещрака.

— Не е заведена като загубена или открадната. Регистриран собственик Малкълм Първис, Гейбълс, Фиърхъм.

— Благодаря, край.

Реши, че все пак може да посети господин Първис и да провери какво точно е станало с колата му. Върна се във фиата, запали и включи отоплението на най-силната степен. Усети как топлият въздух обля лицето и ръцете му. В този миг радиостанцията отново прещрака, но сега не се обаждаше диспечерът, а шефът му.

— 1623, още ли си при колата, край?

— Да, край.

— Стой там. Изпращаме подкрепление. Може да е била използвана във връзка с убийството при абатството.

Полицай Карвър усети как го изпълва радостна възбуда.

Радиостанцията прещрака отново и шефът му каза:

— Браво, добре се справи.

Карвър оправи фуражката си, сложи си черните кожени ръкавици и гордо се върна в полето да пази откритието си.

 

 

Сам приключи предварителния оглед, прибра диктофона и свали ръкавиците си. Погледна часовника си.

— Аутопсия утре в девет, ако това ви устройва?

Фармър кимна и тъй като тя бе единствената, чието мнение имаше значение, Сам го прие като общо съгласие и тръгна към изхода. Фармър я последва по петите, нетърпелива да получи възможно повече информация.

— Какво ще ни кажеш?

Сам продължи да крачи по оградената пътека.

— Още не съм напълно сигурна. Ще знам повече, когато направя аутопсията, но мога да кажа почти със сигурност, че убиецът е същият, този на Марк Джеймс.

— Това и сама се сетих — изсумтя Хариет. — Трябва да приберем Бърд още тази вечер.

— Значи още смяташ, че той е убиецът?

— Разбира се, Бърд е и ако ти ни бе намерила необходимата улика, когато те помолих, бедното момиче там долу щеше да е още живо. Може би ще тежи на съвестта ти.

Сам спря и я изгледа ядосано.

— Ако имаше улика, щях да я открия. Обаче нямаше и не бих я фалшифицирала заради теб или когото и да било.

Фармър бързо й отвърна:

— Дори и ако това би спасило живота на едно невинно момиче?

Тя не й се даде.

— Не вини мен за вашите издънки. Арестувахте Бърд без достатъчно уличаващи доказателства и после очаквахте аз да ви свърша работата. Е, аз не работя по този начин. Опитайте се поне веднъж вие да не правите издънки, да видим как ще спасите някое бедно момиче.

Сам тръгна отново по пътеката, но след няколко крачки спря и се обърна към Фармър:

— А и освен това Бърд не е убиецът, грешиш, ако смяташ, че е той.

В първия момент Хариет бе толкова поразена, че не можа да реши дали да хукне след Сам. Размисли и реши, че ще е по-добре да говори с патоложката след аутопсията, когато страстите са се поохладили. Обърна се и тръгна към абатството. Беше убедена във вината на Бърд, но Сам изглеждаше също толкова убедена в невинността му, така че червеят на съмнението веднага започна да я гложди. Не, нямаше да си позволи подобна слабост.

 

 

Сам успя да се добере до дома си само за четирийсет минути. Погледна часовника си и въздъхна. Скоро щеше да се зазори. Къщата тънеше в тишина, смущавана само от тънкото пищене на телефонния секретар. Отиде до него и натисна бутона за прослушване на съобщенията. Беше се обаждала Марша.

„Открих нещо много интересно за възела на бръшляна. Обади ми се, когато можеш. О, и благодаря за онази вечер. Прекарах си страхотно май.“

Нямаше други съобщения и секретарят се изключи автоматично. Сам посегна към слушалката на телефона, но се сети колко е часът и си каза, че ще се обади на Марша сутринта. Реши, че не си струва да си ляга: нямаше почти никакво време, а и нямаше да успее да заспи. Бе прекалено напрегната и мислите й трескаво се мятаха между различни хипотези и предположения.

Преоблече се, нахлузи гумените ботуши и тръгна към градината. Сега бе идеалният момент да засади растенията, които бе купила преди няколко дни. Включи прожектора, който осветяваше цялото пространство зад къщата, взе една лопата и започна да копае голяма дупка в самия край на градината. Никъде другаде не можеше да се почувства така спокойна. Тук бе насаме с мислите си, тук успяваше да прогони напрежението и да се концентрира върху същественото. Работеше енергично, а в съзнанието си прехвърляше обстоятелствата около двете убийства. Знаеше, че спречкването с Фармър е допълнителен стимул да докаже самата себе си. Ами ако Бърд бе убиецът, ако Фармър бе права, колкото и слаби да бяха доказателствата в подкрепа на тази версия? В края на краищата тя не бе полицай, бе патолог. Може би този път бе прекрачила границата. Дали не бе пропуснала нещо? Дали не можеше да се извлече още от доказателствата, с които разполагаха? Ако бе допуснала грешка, това значеше, че е пропуснала да идентифицира убиеца — Бърд или някой друг, и така бе спомогнала за смъртта на момичето. Заби ядосано и отчаяно лопатата в земята. Когато реши, че дупката е достатъчно голяма, отиде до храста, който щеше да сади, и започна да го тегли към дупката. Най-неочаквано един глас смути нощната тишина:

— Имаш ли нужда от помощ?

Сам се извърна рязко и видя усмихнатото лице на Том Адамс. Чувстваше се уморена и в лошо настроение. Точно в момента не искаше да вижда нито Том, нито когото и да било от полицията. Постара се чувствата й да не останат скрити.

— Вие двамата с Фармър сте като кърлежи. Щом се закачите, няма отърваване от вас.

Адамс се усмихна, без да се впечатли от обидата. Бе чувал доста по-неприятни неща. Приближи се до нея и й помогна да довлече храста до дупката.

— Опитай се да й влезеш в положението. Не се случва често да има две неразкрити убийства в месец и единственият заподозрян да се разхожда наоколо, свободен като… птица.

Сам не се впечатли.

— Това си е неин проблем.

Стигнаха до дупката и пуснаха храста вътре.

— Мислех, че е и твой.

Тя започна да полива храста с градинския маркуч.

— От къде на къде?

— Фармър е първата жена старши детектив в кеймбриджката полиция и доста хора биха се зарадвали на провала й. Някои вече възприемат убийствата като повод да я разкарат. Може и да изглежда сурова, но си остава уязвима при такива сривове в кариерата.

Сам спря водата и се обърна към него:

— Нима не е така с всички ни?

Изведнъж се почувства доволна, че той е дошъл. Вгледа се в лицето му и се зачуди дали защитава и нея самата така, както защитава Фармър. Улови се, че изпитва някаква ревност заради отношенията му с шефката. После се сети, че го гледа прекалено дълго и бързо извърна глава, за да скрие смущението си. Започна да запълва дупката около храста.

Адамс бе леко озадачен. За миг му се бе сторило, че усеща някаква топлина в отношението й, но явно се бе заблудил — Сам очевидно се дразнеше от присъствието му. Поколеба се как да излезе от ситуацията, защото не искаше отново да си тръгва, скаран с нея.

— Ще имаш ли нужда от още помощ с храстите?

— Не, благодаря, вече свърших. — Тя въздъхна замислено. Беше усетила по интонацията му, че го е накарала да се чувства неловко. Всъщност не й се искаше той да си тръгва така бързо. — Ако държиш да свършиш нещо полезно, може да направиш чай.

— За двамата?

Сам кимна и той се отправи към кухнята.

 

 

Малкълм Първис вече бе търсил навсякъде. При всичките й стари познати и приятели, в клуба на Бърд, в дома му — Франсис никъде я нямаше. Бърд също го нямаше. Не че не разчиташе на полицията, но те не я познаваха така добре, както я познаваше той, и затова смяташе, че е по-вероятно да я открие сам. Дори бе успял да се свърже с жената, която водеше курса за бъдещи родители. Тя потвърди, че Франсис е била на заниманието предишната вечер и че си е тръгнала в добро настроение, с обещанието следващия път да доведе на всяка цена и баща си, каквото и да става.

Паркира колата си в гаража, заключи я и влезе в къщата. Погледна бебешката количка в коридора, залюля я и усети, че няма да може да владее емоциите си още дълго.

Звънът на вратата дойде като спасение. Той изтича обратно и я отвори широко, очаквайки да види притесненото лице на дъщеря си и да изслуша обърканите й извинения. Знаеше, че няма да го интересува къде е ходила. Единственото, което щеше да има значение, бе, че е жива и здрава.

Полицаите имат необяснимата способност да ти казват всичко още преди да са си отворили устата. Малкълм бе научил предостатъчно за израженията и физиономиите им в съда и се гордееше с това, че винаги успява да отгатне мислите им, независимо колко безразлични и спокойни се опитват да изглеждат. И сега разбра какво ще му кажат, така че едва се удържа да не затръшне вратата под носа им. Ако не успееха да му го кажат, значи нямаше да е вярно.

— Господин Първис?

— Да.

— Може ли да влезем за момент, сър?

Той остана неподвижен.

— Мъртва е, нали?

Инспекторът и младата полицайка до него съвсем се смутиха.

— Може ли просто да влезем, сър?

Малкълм Първис отметна глава назад и се взря през сълзи в тъмното небе. Писъкът, който нададе, дойде от самото дъно на душата му — цялата му енергия се концентрира и изля в този вик.

Този изблик изплаши младата полицайка и тя отстъпи назад. Инспекторът бе виждал такива неща и преди и сега просто прегърна силно Малкълм, както баща прегръща разплаканото си дете.

 

 

Сам седеше на малката дървена пейка в дъното на градината. Беше поставила скамейката на такова място, че да се вижда цялата околност. Том Адамс седеше до нея и отпиваше от димящия чай. Тя повдигна леко своята чаша.

— Добре си го направил.

— Многогодишен опит. Човек все пак научава това-онова в полицията.

Сам се усмихна. Харесваше чувството му за хумор.

— Радвам се да го чуя.

Том се усмихна, но почти веднага пак стана сериозен.

— Трябва да ти кажа нещо за Рики.

— Няма да го арестуваш за автомата за цигари, нали?

— Не, с него се разбрахме по този въпрос, но той все пак беше арестуван.

Сам се изненада.

— За какво?

— Нанасяне щети на чужда собственост. Пийнал повече, отколкото трябва, и решил да използва предния капак на колата на някакъв човечец за трамплин.

Тя се ужаси.

— Сигурни ли са, че е бил той?

Адамс се раздвижи смутено.

— Аз самият го видях, като подскачаше върху колата. Съжалявам.

Сам извърна поглед встрани.

— Защо да съжаляваш, сам си е виновен. Ама че глупак!

— Още е съвсем млад, а и беше доста пиян.

— Това не е извинение. Бог знае как ще реагира Уин, като научи. И бездруго си има достатъчно грижи. Няма вероятност да го пратят в затвора, нали?

— Мисля, че не. Поговорих с полицая, който го арестува, той ми е стар приятел. Може би ще му се размине по-леко. Зависи дали собственикът на колата ще подаде официална жалба. Мисля, че ако му се изплатят щетите, няма да търси допълнително наказание за извършителя.

— И това няма да е лесно. Рики е без работа, а Уин едва свързва двата края. Колко трябва да се плати?

Адамс бръкна в джоба си и извади един лист, на който бе записана сумата.

— Колко? Каква е била колата, ролс-ройс ли? — Отново прочете сумата. — Той не е лошо момче. Просто преминава през труден период. Ако аз платя щетите, ще му се размине ли съдът?

— Не мога да ти обещая… Но ще направя всичко възможно.

— Благодаря ти, Том. Оценявам жеста ти.

Адамс се бе ангажирал лично, без да го е молила, и това, както и фактът, че някой друг е поел част от нейната отговорност към роднините й, бе добре дошло облекчение.

Той се усмихна и за миг погледите им се срещнаха. Този път Сам не извърна лице. Том започна да приближава лицето си към нейното, но съвсем бавно, давайки й възможност да се дръпне, ако желае. Тя не помръдна. Обаче той явно нямаше късмет тази нощ, защото точно преди устните им да се докоснат, радиостанцията му неочаквано изпращя.

— Център до детектив Адамс, край.

Той се дръпна бавно назад, без да отделя очи от нейните, и отговори на повикването:

— Детектив Адамс до център, край.

— Старши детектив Фармър ви изпраща поздрави, сър, и ви вика да отидете при нея на шосе В-784, на около пет километра след Фиърхъм. Намерили са колата на убитото момиче.

— Двайсет минути, край.

Пъхна радиостанцията в джоба си и погледна Сам.

— Трябва да тръгвам.

Кимна с разбиране, но се почувства разочарована.

— О, между другото, сигурна ли си за това, което каза при абатството?

Сам не разбра за какво я пита.

— Че Бърд е невинен.

— Тогава бях много ядосана. Не съм сигурна, но има някои неща, които никак не се връзват.

— Например?

— Бръшлянът около китката на Франсис. Не е правилният вид. Този не се използва за окултни ритуали.

— В кабинета на Бърд имаше саксия с бръшлян.

— Можеш ли да ми донесеш едно листенце от него? Може той да е отговорът на въпросите.

— Ако го направя, това трябва да си остане между нас двамата. Не искам да си навлека гнева на Фармър.

Слънцето най-после започна да се подава над хоризонта и първите лъчи се плъзнаха по полята и горите отвъд градината на Сам. Адамс се обърна към хоризонта.

— Изгревът ще е страхотен.

Двамата се усмихнаха един на друг съзаклятнически.

„Охо! — помисли си Том. — Ледената девица започва да се топи.“

 

 

Адамс пристигна на посоченото място по-бързо, отколкото бе очаквал: празните пътища улесниха придвижването му. Целият район бе осветен от десетина мощни прожектора, чиито генератори тихо бръмчаха. Край пътя бе паркиран голям камион-паяк и двама полицаи вече се приготвяха да натоварят колата от полето. Видя Фармър, която наблюдаваше как един от експертите от лабораторията сваля стърготини боя от задната част на колата.

— Добре че дойде — поздрави го тя.

Адамс замълча. Жената продължи да наблюдава експерта, който изучаваше стърготините червеникава боя, които бе успял да свали и да постави в найлонов плик за веществени доказателства.

— Сигурни ли сме, че това е колата, Бърт?

Той обърна облото си лице към Фармър.

— Регистрираният собственик е Малкълм Първис, който е баща на убитата, бедният. А намерихме и това. — Вдигна дълга сребърна обица, съвсем същата като тази, която Фармър бе видяла да се поклаща на ухото на Франсис.

— Нещо друго?

— Няколко драскотини от боя. Няма чак толкова следи, колкото би се очаквало. Убиецът е много умен, почистил е след себе си.

Адамс се намеси:

— Значи имате само следите от боя?

— О, не е сигурно — ухили се Бърт доволно. — Не е бил чак толкова хитър. Забравил е да изчисти мястото на първоначалния сблъсък. Взех няколко добри проби, би трябвало да ни стигнат за съпоставка.

Инспекторът се доближи до колата и я огледа.

— Правил ли е опит да я изгори?

Бърт го погледна.

— Не, иначе аз нямаше да съм тук. Защо?

— Ако е същият убиец, чудно защо не е запалил колата. Досега беше много внимателен. Поне с колата на Джеймс.

— С времето стават по-небрежни, нали така ги хващаме — отвърна Бърт.

Адамс кимна и тръгна към колата си. Фармър го последва заедно с експерта.

— Кога ще можеш да ни кажеш нещо по-конкретно?

— Обадете се утре следобед, дотогава ще съм готов.

Тя не се зарадва на отговора му.

— Защо при вас всичко е все за утре?

— Питай ме утре — засмя се Бърт и се отдалечи.

Фармър изгледа навъсено полицаите, които я чакаха.

 

 

Сам пристигна в моргата рано, както никога. Искаше да прегледа внимателно доклада от аутопсията на Марк Джеймс, преди да започне с Франсис. Вече бе убедена, че става дума за един и същ убиец и че той или ги разиграва, или е религиозна откачалка. Искаше да бъде сигурна, че няма да пропусне нищо.

Закачи палтото си и прекоси стаята. На средата на бюрото й имаше малък кафяв плик, на който с мастило бе написано нейното име. Отвори плика, бръкна в него и извади малко листче хартия и листенце бръшлян. Прочете бележката.

Обикновено подарявам цветя на дамите, но намерих това в кабинета на Бърд, когато го арестувахме, и реших, че може да ти се стори интересно.

Том

Сам се усмихна: беше успял да й набави бръшляна. Не бе сигурна ще го стори ли и дори се чудеше дали не е прекрачила границата в отношенията им. Явно опасенията й се оказваха напразни и това я зарадва. Постави листенцето на бюрото и извади лупата си. Беше Poetica — предположенията й се оказваха верни. Сега вече бе убедена, че Бърд няма нищо общо с тези убийства. Ако той бе убиецът и се опитваше да пресъздаде някакъв окултен ритуал, щеше да знае кой вид бръшлян да използва, още повече че имаше от него подръка. Обаче щеше да й е много трудно да убеди Фармър, трябваше да открие още доказателства.

 

 

Малкълм Първис влезе в моргата, воден от инспектора, който загрижено следеше състоянието му. Лицето му бе съвсем пребледняло и изглеждаше рязко състарено и набръчкано. Вътрешно продължаваше да храни последната искрица надежда, че е станала ужасна грешка и че нещастното момиче, което ще му покажат, няма да е Франсис. За пръв път, откакто бе загубил жена си, започна да се моли. Молеше се да не е Франсис, да е друго момиче, без значение кое. Осъзнаваше колко егоистично е да мисли така, но не го интересуваше. Влезе в моргата и видя Фред, който стоеше мълчалив и сериозен край стоманената количка. Беше покрита с бял чаршаф, под който личаха очертанията на човешко тяло. Той застана до количката и усети как го облива изгаряща вълна.

Инспекторът попита предпазливо:

— Готов ли сте, сър?

Фред стоеше неподвижно и чакаше полицаят да му кимне. Малкълм застина на мястото си, опитвайки се да отложи мига, който щеше да промени остатъка от живота му.

Инспекторът попита отново:

— Готов ли сте?

Този път Малкълм кимна. Полицаят погледна Фред, който дръпна горната част на чаршафа и откри лицето на Франсис. Малкълм не погледна към нея, продължи да се взира право напред, а очите му се напълниха със сълзи. След малко инспекторът стисна леко ръката му и той сведе поглед.

Това, което видя, не бе Франсис, а размазана и очернена карикатура на дъщеря му. Взря се през изкривените черти, за да види красивата си дъщеря такава, каквато я знаеше. Сълзите започнаха да се стичат по лицето му и той ги изтри с юмрук. „Не сега, Боже, моля те, не сега! Не ме изоставяй точно сега.“

Инспекторът попита тихо:

— Това ли е дъщеря ви, сър?

Малкълм кимна:

— Да, дъщеря ми е.

Инспекторът направи знак на Фред и той понечи да покрие отново лицето й. Но Малкълм сграбчи ръката му и го спря. Погледна Фред с изкривено от болка лице.

— Бъдете внимателни с нея, моля ви! Достатъчно е изстрадала.

Фред кимна:

— Ще се погрижим за нея, сър, не се тревожете.

Малкълм погледна за последно дъщеря си и позволи на Фред да я покрие. Когато се обърна към вратата, Сам влезе в моргата. Вече бе облечена и готова за аутопсията. Малкълм я видя и разбра какво й предстои да направи. От ужаса, който изпита, краката му се подкосиха. Инспекторът бързо пристъпи към него и го подхвана през кръста, за да не се свлече на пода, после бавно го изведе от моргата. За миг погледът му срещна погледа на Сам. Тя се бе появила не навреме и осъзна грешката си. Трябваше да свърши работата си, винаги се бе гордяла с професията си, но за пръв път в кариерата си изпита някакво чувство за срам и смутено сведе очи.

 

 

Въпреки че й бе трудно да забрави лицето на Малкълм Първис, Сам се постара да престане да мисли за това и да се съсредоточи върху аутопсията. Не можеше да си позволи разсейване заради чувствата на близките и огромната им загуба. Предстоеше й да извърши нещо много важно. Тялото можеше да им даде така необходимите улики, с които да заловят убиеца, преди да е нанесъл следващия си удар. Трябваше да ги открие, и то бързо.

Трупът вече бе изваден от найлоновия чувал и лежеше върху бялата мраморна маса, а групата техници от лабораторията, облечени в бели предпазни костюми, довършваха вземането на различните проби. Сред присъстващите, които щяха да наблюдават аутопсията, видя и Адамс. Знаеше, че той мрази да гледа аутопсии. Беше й казал, че не толкова гледките, колкото миризмите му действат зле. Е, не можеше да се направи нищо по този въпрос. Човешките тела миришеха.

Ричард Оуен също бе тук и разговаряше с Фармър. Не бе съвсем обичайно полицейският лекар да присъства на аутопсията и Сам почувства, че причината е по-скоро в нея, отколкото в трупа на масата. За момент й се прииска да може да подслуша разговора между него и Фармър, но бързо размисли. Никой не обича да слуша неприятни забележки по адрес на самия себе си.

Техниците от лабораторията приключиха и Сам погледна Фред.

— Готово ли е всичко?

Той кимна.

— Трябва да ти кажа нещо. Мисля, че тялото е било почистено.

Сам се ядоса и в първия момент не повярва на това, което Фред й каза.

— Кой, по дяволите, го е направил?

— Никой от нас, шефе. Мисля, че е убиецът. Постарал се е да прикрие всички следи.

„Защо?“, почуди се Сам. Дали убиецът имаше толкова големи познания по съдебна медицина? Дали този път не бе допуснал някаква грешка и се бе изплашил да не остави уличаващи го следи? Какъв бе умът, който стоеше зад тези престъпления? Доближи се до мраморната маса и изключи всичко останало от съзнанието си.

— Аутопсия. Девет часът, първи ноември 1995 г. Тялото е на бяла жена с нормално развитие. Високо е метър и седемдесет и тежи петдесет и един килограма. — Взе папката си и провери записаното там. — Мъртвата е Франсис Първис, двайсет и една годишна. Има кестенява коса и сини очи. Тялото е било открито около двайсет и три и трийсет вчера, трийсет и първи октомври, в Руильотското абатство. Смъртта е официално обявена от доктор Ричард Оуен, полицейския лекар, в нула часа и четирийсет и две минути.

Остави папката на малката маса отстрани и започна аутопсията. Беше правила стотици аутопсии, но се опитваше всеки път да подхожда с абсолютно внимание: самодоволството водеше единствено до грешки. След като се увери, че фотографите са направили всички необходими снимки, сряза въжето, стегнато около врата на Франсис, като внимаваше да не засегне възлите. Направи същото с бръшляна около лявата китка. И двете неща бяха незабавно поставени в пликове за веществени доказателства и запечатани от полицай от лабораторията. След това Сам изстърга частиците под ноктите, взе намазки от устата, носа и вагината, огледа очните мембрани, които свързваха вътрешната страна на клепачите с очните ябълки, защото в случаите на удушаване и асфиксия по тях се образуваха кръвоизливи и кръвонасядания. Фред мина от отсрещната страна на масата и завъртя Франсис, така че Сам да огледа задната част на тялото.

— Няма видими следи от наранявания по задната част на тялото. — Тя прокара пръсти през косата на Франсис. — По главата също не се забелязват наранявания… Какво е това?

Опъна леко кожата отзад на врата и видя миниатюрна следа от убождане. Изненада се и се упрекна, че не я бе забелязала още в абатството.

— Отзад на врата има белег от убождане, вероятно с игла.

Сам се обърна към фотографа:

— Можете ли да заснемете това от всички ъгли?

Фотографът кимна и направи снимки от различни разстояния и ъгли, преди Фред да постави тялото отново по гръб.

Сам започна да прави разрезите. Направи голям V-образен срез на шията и го продължи по цялата дължина на тялото. Мина малко встрани от средата, за да не засегне двата среза, образуващи обърнатия кръст. Започна дисекция на мускулите на шията, слой по слой, докато не се откри ларинксът, който също бе изваден за по-задълбочен оглед. Последваха другите части и гръдният кош. Когато стигна до долната част на тялото, Сам откри бебето.

— В матката има добре развит и видимо здрав зародиш на осемнайсет до двайсет седмици.

Внимателно отдели плода от майка му и го подаде на Фред. Почувства се много тъжна и се зачуди дали преподобният Шоу би бил все така убеден във вярата си, ако видеше какво бе позволил да направят с едно невинно и чисто създание неговият бог. Пое си дълбоко дъх и продължи аутопсията.