Найджъл Макриъри
Мълчалив свидетел (2)

Първа глава

Саманта Райън огледа старинната сграда на съда в Ели. Беше минал повече от месец, откакто тялото на Андрю Стрингър бе открито в библиотеката „Кромуел“ на колежа „Сейнт Стивънс“, и сега тя трябваше да даде мнението си относно доста странната му смърт. Саманта обичаше да идва в Ели, предпочиташе да е тук, вместо да дава показания в заседателна зала номер три в болницата „Парк“, където всичко бе в пластмасови и хромирани покрития. Това тук бе сграда, достойна за съд. Високите сводести тавани и дървените пейки бяха пропити с усещането за правосъдие, по покритите с дъбова ламперия стени бяха окачени старинни маслени портрети на отдавна починали съдии, които продължаваха да гледат надменно и невинните, и виновните в съдебната зала.

Сам огледа залата и се взря в лицата на другите свидетели. Местеше погледа си от лице на лице и ги изучаваше внимателно. Почуди се каква роля са изиграли всички тези хора в живота и още повече — в смъртта на Стрингър. Старши детектив Хариет Фармър бе там, до нея седеше доктор Ричард Оуен — полицейският лекар, а до него — детектив Том Адамс. Когато очите й се спряха на неговите, погледите им се срещнаха. Двамата продължиха да се гледат един друг още няколко мига, после Сам отмести поглед встрани, леко смутена. Адамс се развесели от смущението й и продължи да се взира в нея още няколко минути.

Беше се запознал със Сам, когато тя се появи на убийството на Рос преди година. Случаят се бе оказал толкова заплетен, че ако не бяха доказателствата, представени от Сам, сигурно изобщо нямаше да успеят да осъдят убиеца. Адамс така и не бе разбрал защо тя бе заменила вълнуващия живот в Лондон с относително затънтения Кеймбридж, но това си бе нейна работа и той бе сигурен, че рано или късно ще научи причината. Беше я харесал още като я видя за пръв път, но досега тя поддържаше отношенията помежду им на стриктно професионална основа и от време на време се държеше дори студено. В полицията вече й бяха лепнали прякора Ледената девица, но той не бе убеден в това. Тя не бе с поразителна външност, поне не в общоприетия смисъл — нямаше дълга руса коса или уголемени със силикон гърди, но все пак в нея имаше нещо. „Някои жени — помисли си той — притежават неопределена привлекателност.“ Не бе висока, но бе слаба и добре сложена, с приятно лице и най-впечатляващите меки кафяви очи, които бе виждал. Тя бе и интелигентна, а това винаги му бе харесвало в жените. Той бе учил в едно от онези средни училища, в които интелектуалните способности се подценяваха и дори задушаваха. За учениците в тях възможностите за професионална реализация се ограничаваха до изучаване на някой от множеството занаяти, които бяха популярни по онова време. Адамс не бе харесал нито една от тези възможности и затова бе постъпил в полицията. Бе възприел това си решение като стъпка нагоре — така се почувства като част от средната класа, уважаван член на обществото — и затова винаги бе харесвал работата си. Голямото предизвикателство, докато учеше в онова училище, бе да успее да си определи среща с някое момиче от гимназията и той често успяваше да го стори, макар тези срещи да не водеха до никакво развитие. Момичетата от гимназията предпочитаха да се омъжат за бъдещия директор на местния клон на банката, за някой счетоводител или шеф на фирма. Все пак нищо не му пречеше да си мечтае от време на време. Бе достатъчно амбициозен и упорит, за да се възползва от възможностите, които Свободният университет започна да предлага междувременно, и откри, че образованието е много по-завладяващо и смислено, когато се заемеш с него повторно.

Изведнъж осъзна, че е продължил да гледа Саманта Райън доста по-дълго, отколкото бе възнамерявал, и веднага отмести поглед и се втренчи в съдебната зала.

Решителният глас на Джордж Алън внезапно процепи тишината:

— Доктор Райън, бихте ли заели свидетелското място, за да дадете показанията си?

Сам, още леко смутена и раздразнена от продължителното взиране на Адамс в нея, се бе разсеяла от хода на заседанието и сега се сепна изненадано. Бързо се изправи, взе папката с бележките си и тръгна напред към свидетелската скамейка. Познаваше добре задължителната процедура. Взе в ръка Библията и прочете клетвата на висок глас. Беше правила това вече стотици пъти и нямаше нужда от напътствия и подканване. Когато приключи, погледна към съдебния пристав, който само й кимна, и тя продължи:

— Доктор Саманта Райън. Имам диплома за бакалавър по медицина и съм член на Кралския колеж по патология. Имам диплома по медицинска юриспруденция, консултант съм към Катедрата по съдебна патология и преподавам в Кеймбриджкия университет. В момента работя в болницата „Парк“ като консултант по съдебна медицина.

Алън я погледна.

— Благодаря ви, доктор Райън. — Той погледна бележките си за момент, после надникна отново над малките си очила. — Полицейският лекар, доктор Оуен, е дал официалното си заключение, че поради напредналата фаза на rigor mortis^[1], смъртта е настъпила между… — Сякаш забравил точните факти, той погледна отново бележките си и зачете: — … между шест и осем часа преди откриването на трупа. — Погледна Сам. — Виждам от вашия доклад, доктор Райън, че вие не сте напълно съгласна с установеното от доктор Оуен. Можете ли да разясните позицията си?

Алън се облегна и зачака отговора на Сам. Тя отвори папката с бележките си и започна да излага доводите си. Всъщност бележките не й бяха необходими: това бе един от онези случаи, които нямаше скоро да забрави. През петнайсетте години, в които бе работила като съдебен патолог, едва ли бе попадала на друг толкова странен и труден случай, какъвто бе загадката около смъртта на Андрю Стрингър.

 

 

От момента, в който пристигна на местопроизшествието, Сам бе усетила някакво напрежение сред екипа, занимаващ се с разследването. Като никога бе дошла бързо — нещо крайно необичайно за нея. Времето, за което успяваше да се яви на местопрестъплението, варираше значително — в зависимост от това кога е получила повикването, къде се е намирала в момента, какво е правила, къде е оставила ключовете за колата си и най-вече в коя част на графството бе открит трупът. Дори само пътуването до съответното място отнемаше понякога повече от час. Този път тя имаше късмет: тялото бе открито зад един от старите колежи, а дотам се стигаше съвсем бързо, особено рано сутрин. Въпреки че този път бе пристигнала навреме, всички пак бяха успели да се съберат преди нея и на местопрестъплението цареше обичайното вълнение и организиран хаос, без който не може да мине нито един случай на убийство. Униформени и цивилни полицаи тичаха напред-назад, полицаи от лабораторията, облечени в бели предпазни костюми, разнасяха съвсем прозаични и по-подозрителни на вид предмети в най-различни по големина найлонови торбички. Целият район бе осветен от мощни преносими прожектори, които придаваха на мястото почти сюрреалистичен вид.

Сам паркира на тревата зад колежа „Сейнт Стивънс“ и остави ключовете за колата на един неориентиран полицай, охраняващ главния вход, после прекоси стотината метра до стария мост зад колежа. Като стигна средата на моста, забеляза двама детективи да разговарят с няколко мъже в униформа на портиери. И двамата изглеждаха бледи и потресени и Сам предположи, че точно те са открили трупа. Като стигна до края на моста, тя зави наляво и измина на бегом чакълената пътека до библиотеката „Кромуел“, където полицаите бяха разпънали предпазен навес.

В първия момент си помисли, че това е някаква странна шега, но физиономиите на Фармър и Адамс й подсказаха, че греши. Убитият седеше изправен на дървена пейка, а тялото и лицето му бяха леко извърнати на една страна. Тънка вадичка кръв се бе стекла под пейката, образувайки локва в краката на жертвата.

Сам заобиколи, за да застане пред мъртвеца, и чак сега видя лицето му. Беше бяло като платно, с полуотворени очи, взрени невиждащо напред. Устата му беше широко отворена и застинала в безмълвен писък. Голям нож с метална дръжка стърчеше от лявата страна на гърдите му, на около двайсетина сантиметра под рамото, извивайки ръката му неестествено нагоре, сякаш под ризата му имаше пъхната закачалка.

Сам постоя неподвижно за момент. Явно това бе убийство, но нещо в цялата сцена я озадачаваше.

 

 

— Готова ли сте, доктор Райън?

Нетърпеливият глас на съдебния пристав сепна Сам и тя започна с показанията си:

— Ако имахме случай на rigor mortis в такава напреднала фаза, би трябвало тялото да е вкочанено и изстинало. Но тялото на мъртвия бе все още топло и всъщност до момента на моето пристигане почти не бе започнало да изстива. Съдейки по това, аз заключих, че смъртта е настъпила сравнително скоро.

Алън я прекъсна:

— Колко „скоро“?

— Не е възможно да се каже с абсолютна точност, но аз бих допуснала не повече от два часа. Също така прегледах краката на мъртвия и не открих признаци на хипостаза… — Сам погледна към балкона, където седяха репортерите, и забеляза въпросителните погледи на неколцина от тях. — … тоест стичане на кръвта надолу след смъртта, дължащо се на гравитацията.

Журналистите отново започнаха да пишат. Алън проследи погледа й и се раздразни от това, което възприе като заиграване на Сам с пресата. Той продължи с въпросите си:

— В такъв случай, доктор Райън, как обяснявате наличието на rigor mortis?

Сам изчака за момент и хвърли поглед към бележките си, за да е сигурна, че обяснението й ще прозвучи ясно и точно.

— Това не беше rigor mortis. Е, поне не в истинския смисъл на понятието.

Алън се понадигна на мястото си с подновен интерес. Той познаваше добре Сам и си даваше сметка за професионалната й компетентност — дори с нетърпение очакваше да чуе показанията й.

— Това по-скоро беше едно състояние, наречено трупен спазъм. — Сам отново погледна към репортерите. — Мигновеното свиване на мускулите в момента на смъртта.

Алън отново привлече вниманието й към себе си:

— Знам много добре какво е трупен спазъм, доктор Райън, но през петнайсетте години, откакто съм в съда, никога не съм попадал на случай на трупен спазъм. Вие уверена ли сте в твърденията си?

— Напълно — отговори решително Сам.

— Всъщност няма ли течение в патологията, което да твърди, че такова състояние в действителност не съществува или че ако то съществува, се наблюдава само на бойното поле или при други подобни обстоятелства? — Този път той погледна към репортерите и с доволно изражение проследи как те записват всяка негова дума. — Но вие очевидно смятате, че такова състояние съществува в действителност?

— Да, така смятам.

— В такъв случай как според вас е умрял Андрю Стрингър?

Сам го погледна в лицето, за да види реакцията му, когато той чуе версията й.

— Самоубил се е. Аз смятам, че Андрю Стрингър сам е отнел живота си. Знаем колко важно е емоционалното състояние на човек в подобни обстоятелства. Също така знаем, че мъртвият се е намирал в състояние на изключителна емоционална нестабилност във връзка със скорошния годеж на бившата му приятелка, и също така знаем, че той е заплашвал да й отмъсти. Според мен точно това е било неговото отмъщение.

— Звучи доста заплетено, не мислите ли?

— Не и ако човек желае полицията да реши, че е станал жертва на убийство.

Алън се облегна на стола си и зачака да чуе как Сам ще развие аргументите си. Тя продължи, убедена във фактите, които излага:

— Вече знаем, че ножът, който е използвал, е откраднат от апартамента на бившата му приятелка няколко дни преди Стрингър да умре. Според мен той е пристигнал в колежа, твърдо решен да се самоубие и с надеждата вината за смъртта му да падне върху нея или годеника й. Седнал е на пейката зад библиотеката, внимателно подпрял ножа между облегалката на пейката и меката тъкан под лявата мишница. Това обяснява странното положение на ръката му, когато е бил открит. Отначало и аз си помислих, че той се е опитвал да издърпа ножа, но всъщност е правел точно обратното — опитвал се е да го намести така, че да се забие добре. Драскотините по облегалката на пейката отговарят на следите, които биха останали, ако повърхността се надраска с металната дръжка на ножа. Щом е наместил ножа в желаната позиция, той просто е облегнал рязко тялото си назад с такава сила, че ножът е минал между шестото и седмото ребро и след това е пронизал сърцето и единия бял дроб. Смъртта е последвала почти мигновено.

Залата слушаше, напълно притихнала, и Сам продължи да излага фактите:

— Болката и шокът от пронизването на тялото с ножа, съчетани с емоционалното състояние на жертвата в онзи момент, най-вероятно са станали причина за спазъма. Ако не е бил този спазъм, тялото е щяло да падне на земята и сега сигурно някой невинен щеше да бъде несправедливо обвинен в убийство и мъртвият щеше да е осъществил необичайното си отмъщение.

Увлечена от показанията си, Сам бе излязла извън границите на професионалната си компетентност и Алън не закъсня да се намеси:

— Мисля, че съдът ще реши това, нали, доктор Райън?

Сам също осъзна, че е отишла прекалено далеч, кимна и затвори папката си.

 

 

Рег Аплин работеше като гробар и клисар в църквата толкова отдавна, че вече никой не си спомняше кой се е занимавал с това преди него. Той харесваше работата си, но знаеше, че няма да може да й се радва още дълго: ревматизмът стягаше коленете му, възрастта неизбежно си казваше думата. Ако работеше нещо друго, сигурно отдавна щяха да са го пенсионирали, но в енорията все не можеха да му намерят заместник и го бяха помолили да остане „още известно време“. Той пък се надяваше, че най-после ще му купят някакъв малък багер, с който да копае гробовете — което изискваше най-голямо физическо усилие — но църковните пари все не достигаха. Вместо багер, му купиха нов модел лопата — като един вид компенсация, но с нея не можеше да се свърши почти никаква работа. Новата лопата беше с някаква допълнителна ръчка отзад, с която уж се спестяваше усилието при копаене, но тя се счупи още след първата седмица и се наложи Рег да се върне към старата си лопата, която окончателно довърши коленете му.

Освен това, вече не чувстваше същото удовлетворение от работата си. Хората или изобщо не се сещаха да му дадат бакшиш, или му даваха толкова, колкото да пие две бири в кръчмата. Освен това все повече хора избираха да ги кремират и в такъв случай за него нямаше нищо. Колкото и смешно да беше, той бе познавал повечето от „клиентите“ си приживе и те всички се бяха смятали за нещо повече от него, а ето че сега той си оставаше жив и хвърляше лопатите пръст отгоре им.

Вече бе избрал мястото за своя гроб и викарият му го бе обещал. Мястото беше под един стар тис в дъното на гробището. Беше го харесал, защото бе на сянка и завет, предпазено както от капризите на времето, така и от вандалските набези на хлапетиите, които бяха осквернили доста гробове през последните години, но рядко дръзваха да навлизат толкова навътре в гробището.

Рег подпря колелото си на един от множеството старинни надгробни камъни, откачи торбата си от кормилото, преметна лопатата през рамо и тръгна заедно с териера си Скръф към мястото, където трябваше да изкопае следващия гроб.

 

 

Сам излезе от съда на дневна светлина. Времето бе меко, но мрачно, и въздухът тегнеше над града. Небето бе почерняло от буреносните облаци, които се трупаха от изток. Разкърши рамене и погледна над покривите на града към катедралата. Въпреки че по-голямата част от сградата оставаше скрита, видът й бе все така величествен. Огромната каменна маса се издигаше над Ели като страховит айсберг. Оттенъците на кехлибарено, сиво и розово изпъкваха на фона на тъмното небе, осветени от последните лъчи на бързо залязващото октомврийско слънце. Сам ходеше от време на време в катедралата — бродеше из отделните параклиси, четеше надписите и посвещенията. Така сякаш прибавяше някакво духовно измерение към иначе съвсем прозаичния си живот, макар че отдавна изобщо не бе сигурна във вярата си в Бог. Като дете вярваше, но това бе, преди баща й да умре.

Бе видяла как умира баща й — в единия момент й махаше за довиждане, а в следващия избухна в огнена топка. Така и не заловиха хората, които го направиха — всичко бе въпрос на политика. Той знаеше, че е под заплаха: комбинацията от полицай и католик не вещаеше нищо добро. Десетки негови приятели вече бяха загинали или бяха получили сериозни наранявания, което бе и причината той да е толкова предпазлив. Винаги проверяваше всичко поне по два пъти: Сам си го спомняше как проверява с огледалце, закачено на дълга пръчка, дали няма нещо под колата му всеки път, когато излизаше.

Тя си играеше със същото това огледало в деня, когато той умря. Беше го оставила в дъното на градината, когато майка й я извика за обяд. Баща й бе извикан по спешност и бе поел риска. Обвиниха ИРА, но когато Сам стана достатъчно голяма, за да си зададе някои въпроси, се усъмни в това заключение. Към полицаите католици се отнасяха с недоверие. А единственото, което баща й бе искал, бе мирна Ирландия.

Сам бе убедена, че смъртта на баща й е по нейна вина — така й бе казала майка й. Майка й застана пред гроба, хванала само сестра й за ръка, сякаш не забелязваше присъствието на Сам. Оттогава Бог и църквата се превърнаха в жертвени агнета за Сам и тя насочи целия си гняв към тях, така както майка й бе насочила гнева си към нея. Петнайсетте години работа като патолог само бяха утвърдили атеизма й, а студеният клиничен анализ в залата за аутопсии и лабораторията бяха прогонили и малкото останало усещане за духовност.

Сега — по някаква необяснима причина — тя се почувства повлечена бавно назад, взряна в миналото и загубената си вяра. Катедралата бе първата църква, в която бе влязла след почти двайсетгодишно прекъсване. Самото влизане се бе оказало доста трудно — първия път Сам дълго стоя пред входа, опитвайки се да събере кураж, крачи смутено напред-назад, взряна във вратата, сякаш тя е портата към ада. Накрая се вля в група туристи и влезе заедно с тях в огромната катедрала.

Полицейският лекар Ричард Оуен прекъсна спомените й:

— Величествено нещо, нали?

Сам го погледна, объркана в първия момент.

— Катедралата — величествена е.

Тя се овладя.

— Да, наистина.

— Винаги се радвам, когато случаите, по които съм ангажиран, се гледат в тази съдебна зала. Мястото е много красиво.

Сам кимна:

— Да, очарователно е.

— Представи се блестящо днес. Макар че така аз излязох глупак.

— Не съм имала такова намерение, Ричард. Това е изключително рядко срещано състояние, самата аз за пръв път попадам на него. Обяснимо е, че не си се досетил.

— Но ти се досети. Ако си бях направил труда да премеря температурата на тялото по-внимателно, щях да разбера, че нещо не е наред. Но всичко изглеждаше толкова очебийно.

Тя погледна Ричард в очите и изпита някакво съжаление.

— Е, следващия път ще го разпознаеш — промълви смутено.

— Да, със сигурност. — Той замълча. — Виж, двамата с Джанет се чудехме, ако си свободна някоя вечер през следващите седмици, дали би ни гостувала за вечеря. Така ще се запознаеш с Джанет, тя не е много по-възрастна от теб. Сигурно има доста общи неща помежду ви. А може и да обменим някои идеи?

Това бе първият път, когато Оуен я заговаряше, откакто Сам бе пристигнала в Кеймбридж преди около година. Досега си бяха разменяли само бележки, и то по строго професионални въпроси, и тя дори не бе сигурна дали Оуен изобщо я харесва.

Поканата му много я изненада. Зарадва се, че показанията й по случая не го бяха настроили враждебно спрямо нея. Оуен бе от старата школа и бе с доста консервативен подход. Работеше като полицейски лекар от почти трийсет години и бе виждал жертви на убийства още когато тя си е играела с кукли. Проблемът бе, че явно му е трудно да се приспособи към бързо променящия се свят.

— С удоволствие ще ви гостувам.

Оуен видимо се зарадва.

— Добре, чудесно. Ще ти се обадя следващата седмица да се уговорим.

Разговорът им бе прекъснат от приближаването на младо момиче. Беше на около двайсет и две години, слабо и симпатично, с дълга руса коса. Сам я бе забелязала в съда. Момичето заговори Сам:

— Доктор Райън, ще може ли да поговорим за момент?

Ричард Оуен разбра намека.

— Аз трябва да тръгвам. Ще се видим по-късно.

Сам се усмихна, кимна и го изпрати с поглед, после се обърна към момичето.

— Аз съм Ребека Уест, бившата приятелка на Андрю. Просто искам да ви благодаря за това, което направихте. Знаех, че Андрю не е с всичкия си, затова и го напуснах. Просто не си бях дала сметка колко е зле положението.

— Е, вече няма да може да ви създава проблеми.

— Наистина.

Сам забеляза млад, доста красив мъж да чака на няколко метра разстояние, без да отделя поглед от тях. Двамата с момичето очевидно бяха чудесна двойка.

— Изглежда симпатичен.

Ребека го погледна и се усмихна, а младежът й се усмихна в отговор, както го правят само влюбените.

— Чудесен е. Най-хубавото нещо, което ми се е случвало някога.

— Ново начало.

Момичето се усмихна широко на Сам.

— Надявам се. Е, още веднъж благодаря. — Тя протегна ръка.

Сам я пое и двете се ръкуваха. Момичето бе преминало през сериозно изпитание, като се има предвид колко младо беше, и Сам мислено й пожела бъдещето да е по-добро за нея. Проследи с известна ревност как Ребека хвана за ръка приятеля си и двамата се отдалечиха надолу по улицата. Завиждаше и на младостта им, и на възможността да започнат отначало.

— Даваш ли едно пени да си на тяхно място?

Въпросът на детектив Том Адамс я накара да подскочи стреснато. Тя се завъртя и го погледна.

— Доста повече от пени би ми трябвало.

— Сигурно. Е, още един загубен за полицията случай.

Сам се подразни от забележката му.

— Не може да сте загубили нещо, което изобщо не сте имали.

— Опитай се да го обясниш на старши детектив Фармър. Щом славата е за някой друг, за нея това е провал и познай кой ще се окаже виновен.

— Е, нейна си работа — отвърна Сам.

— Ти обаче си се справила страхотно. Много се впечатлих.

Сам се почувства поласкана и леко притеснена. Чувстваше известно привличане към Адамс. Той бе висок, с широки рамене и тъмна коса, която подчертаваше ясните му сини очи. Беше различен от повечето полицаи, които Сам познаваше, и въпреки че маниерите му понякога бяха грубовати, тя ги приемаше като някаква поза от негова страна и смяташе, че голяма част от истинската му същност си остава скрита. Той винаги създаваше впечатлението, че приема жените като равностойни партньори и маниерите му подсказваха, че няма никакви проблеми, когато се намира в компанията на някоя дама. Доста привлекателна черта, помисли си Сам. Разговорът им бе прекъснат, защото от другата страна на улицата извикаха Адамс. Старши детектив Фармър стоеше до тъмносиния си форд и ги гледаше изпитателно, видимо раздразнена.

— Да те закараме ли до някъде, или ще се поразходиш?

Сам погледна Фармър. Тя приличаше на полицай от главата до петите. Макар че бе висока, слаба и доста привлекателна, лицето й подсказваше, че е преминала през години упорита борба не само с престъпниците, но и със системата, която трудно приемаше амбициозните жени. Косата й бе дълга и кестенява и тя я носеше на конска опашка, стегната толкова силно, че чак кожата й се опъваше и й придаваше вид, сякаш си е правила евтина пластична операция. Сам винаги си представяше как, когато вечер Фармър разпусне косата си, кожата й се отпуска и се сбръчква на хиляди бръчки.

Фармър продължаваше да гледа към двамата и очевидно с нетърпение очакваше Адамс да прекрати разговора си със Сам.

Том сведе глава и промълви:

— Трябва да тръгвам, иначе ще ме обвинят в заговор с врага и т.н.

Сам изгледа отново Фармър.

— Нейно Величество мрази да чака.

Адамс се засмя тихо и тръгна към Фармър. В този момент погледите на двете жени се срещнаха за миг, после Сам извърна глава и тръгна към катедралата.

 

 

Беше късно и бурята бушуваше с пълна сила. Рег се бе подслонил под клоните на едно старо тисово дърво и гледаше как дъждовните капки отскачат от покрива на църквата и се стичат по стените й. Ако не оправеха скоро водостоците, църквата нямаше да оцелее още дълго, помисли си той. Вече бяха навлезли в сезона на дъждовете и това бе втората лоша буря от началото на месеца.

Рег бръкна в чантата и извади термоса си. Наля остатъка от чая в една пластмасова чашка и го изпи наведнъж. Чаят беше почти изстинал, но това не му направи впечатление. Гробът, който бе изкопал, вече бе почти до коленете пълен с вода и Рег се замисли дали на покойния му е хрумвало, че може да бъде погребан в море. Чувстваше се изтощен. Изкопаването на всеки гроб вече му се виждаше много по-дълго и трудно, отколкото някога. Ако бе по-млад, щеше да е свършил с гроба още преди часове и бурята нямаше да го застигне. Крайно време беше да спре. Трябваше да си намерят някой млад човек за тази работа, него вече не го биваше. Нищо чудно някой ден да го намерят мъртъв в един от прясно изкопаните от самия него гробове и тогава вече щяха да се чудят как да обясняват защо не са си намерили по-млад човек.

Рег се изправи, зави капачката на термоса и изсипа трохите от кутията за сандвичи на земята. После облече якето си и бавно тръгна през дъжда към колелото си. Чак когато стигна до колелото, осъзна, че кучето вече не е край него. „Сигурно се е скрило под някой храст или надгробен камък — помисли си Рег, — не е глупаво животинчето.“ Погледна часовника си — кръчмата бе отворена вече от час и той нямаше търпение да се скрие там от дъжда.

— Скръф, къде си, момчето ми? — извика той. — Време е да тръгваме, кръчмата е отворена! — Взря се в дъжда, опитвайки се да открие кучето.

Изведнъж малкият териер се появи и изтича през мократа трева към него. Когато се приближи, Рег забеляза, че то стиска нещо в устата си.

— Какво си намерил, момчето ми, а?

Наведе се и се опита да издърпа това, което кучето бе захапало, но Скръф не го изпусна и яростно защити находката си. Най-после Рег успя да я издърпа, оставяйки малка част в устата на кучето, което бързо я сдъвка и погълна, за да не му я отнемат. Рег изтри очите си от дъжда и се взря в това, което бе измъкнал от устата на кучето. В първия момент не можа да разбере какво е и си помисли, че е някакво парче развалено месо или останки от мъртво животно. Но щом погледът му се фокусира, той осъзна, че това не е друго, а човешка ръка — или поне това, което бе останало от нея. Част от нея липсваше, а три почернели пръста висяха от разкъсаната длан.

Скръф и друг път бе намирал човешки кости, което винаги бе неприятно, но видът на човешка ръка, обезобразена и полуразложена, го шокира и ужаси. Почти инстинктивно Рег я захвърли през гробището, за да не я държи при себе си. Ръката прелетя няколко метра, блъсна се в един надгробен камък и тупна в калта. Скръф, недоволен, че е загубил находката си, изтича назад в гробището, за да си потърси нова. Разтърсен, Рег извика след кучето:

— Скръф, ела тук, момче, бързо! Да тръгваме, че подгизнах!

При нормални обстоятелства Рег просто щеше да го изостави в гробището и да го накара сам да си търси пътя за вкъщи. На Скръф не му се случваше за пръв път да изчезне, но сега Рег се разтревожи от това, което бе намерило кучето, и се страхуваше какво още може да домъкне. Той закачи чантата си на един надгробен камък и тръгна назад през мократа трева в посоката, от която се чуваше кучешкият лай. Така се озова в една от старите и занемарени части на гробището. Огледа се. Лаят се чуваше откъм гробницата от седемнайсети век на сър Джаспър Кейс. Рег добре познаваше гробницата. Тя бе една от най-интересните в гробището, но бе много стара и бе започнала да се руши. Бе направил всичко по силите си, но колкото и той да се опитваше да я ремонтира, проклетите хлапета се връщаха и пак чупеха и трошаха. Осъзнаваше, че води някаква надпревара, в която все хлапетиите печелеха.

— Вече нямат никакъв респект! — мърмореше си той.

Капакът на гробницата бе разбит и едно голямо парче липсваше. Беше ясно, че Скръф е успял да се пъхне вътре и сега не може да излезе.

— Глупаво куче — извика му Рег. — Как не ти стига акълът!

Надникна в мрака на гробницата, търсейки кучето. На небето проблесна светкавица и той различи силуета на Скръф. Кучето душеше нещо на дъното на гробницата. Светлината не бе достатъчна Рег да види какво е то, така че той просто се наведе, протегна ръка, пъхна я под корема на кучето и го издърпа нагоре. Работата обаче не се оказа толкова лесна, защото Скръф се съпротивляваше. Колкото и да дърпаше Рег, не успяваше да помръдне малкото куче. Погледна пак в гробницата, за да разбере какво му пречи.

— Хайде, проклетнико, няма да стоим тук цяла нощ!

Пак задърпа кучето без никакъв успех и зачака да светне нова светкавица. Не му се наложи да чака дълго — една огромна светкавица разцепи небето и за миг освети всичко. Рег погледна в гробницата. Чак тогава разбра, че всъщност изобщо не държи кучето. Главата в ръцете му се завъртя към него и лицето се облещи насреща му. Половината от лицето го нямаше — плътта капеше от черепа. Устните бяха изчезнали, разкривайки зъбите като в зловеща усмивка. Едното око липсваше и на мястото му зееше тъмна дупка, а другото бе изпъкнало от черепа, червено и размазано. Кожата около него бе разядена.

Рег изпищя и пусна главата, залитайки назад. Погледна надолу и видя, че част от скалпа на мъртвеца бе залепнала за ръката му. Разтреперан неудържимо, той изтри ръката си в мократа трева и побягна към изхода на гробището.

 

 

Беше същият сън, който сънуваше вече от месец. Този, който я караше да се буди измъчена и плувнала в пот всяка нощ. Полежа неподвижно известно време, опитвайки да се осъзнае, взряна в мрака на спалнята. Не можеше да успокои дишането си, а мислите й трескаво се опитваха да възстановят образите, които бяха нахлули в съня й. Но както обикновено, те си бяха отишли, бяха потънали в тъмните кътчета на подсъзнанието й, спотаявайки се там, за да се появят отново на следващата вечер и пак да я вцепенят от ужас. Спомняше си само, че сънищата са много живи, ярки и поразително реални. Но лицата в тях бяха бели като изрязани, появяваха се и изчезваха, носейки се в празното пространство.

Звънът на телефона до леглото най-после я върна в реалността. Тя се подпря на лакът, включи нощната лампа и вдигна слушалката, като за малко не я изпусна, когато я доближи до ухото си.

— Ало, доктор Райън.

Опита се да превъзмогне сънливата провлеченост на гласа си, но не успя. Гласът от другия край на линията бе млад, уверен и съвсем буден. Дори само това й стигаше да познае, че й се обажда полицай.

— Извинете, че ви безпокоя, доктор Райън, но при църквата „Сейнт Мери“ е открит труп. Дали ще може да дойдете? Доста зле изглежда.

Сам не можа да не се усмихне на обяснението, че нечия смърт изглежда „доста зле“. Сигурно го бе чул в някой от многобройните полицейски сериали по телевизията напоследък. А и защо изобщо я питаха дали ще отиде? Какво очакваха, че ще каже? „Не, съжалявам, днес е почивният ми ден и ще ходя по магазините.“ Усети лошото си настроение и опита да се овладее.

— Не беше ли доктор Стюърт на повикване?

Отговорът дойде веднага:

— Така е, но не можем да го открием. Не отговаря на пейджъра си. Затова и малко закъсняхме с обаждането си за вас.

„Сигурно не иска да пречат на любовния му живот“, измърмори Сам по адрес на колегата си. Започваше да се оправя.

— Да, разбира се, че ще дойда… чакайте да взема нещо за писане.

Пресегна се към другия край на леглото и издърпа чекмеджето на скрина. Порови известно време, докато открие малкия си черен бележник и химикалка. Седна, опря бележника на коленете си и се опита да фокусира погледа си.

— Добре, готова съм. Къде точно се намира?

Гласът му прозвуча толкова рязко, че Сам примигна.

— Църквата „Сейнт Мери“ в Нортуик. При отбивката от В-381, на около трийсет и пет километра от…

Сам го прекъсна:

— Знам къде е, благодаря.

Полицаят просто се опитваше да бъде изчерпателен, но точно сега не й бе до това.

— На входа ще има полицай, който ще ви насочи към мястото. Старши детектив Фармър вече е там — каза, сякаш се опитваше да я предупреди да побърза. Сам обаче нямаше намерение да се плаши от Фармър или когото и да било.

— Добре, благодаря. След около час ще съм там.

Остави слушалката и погледна будилника — дванайсет и половина през нощта. Отбеляза си този час в бележника, преди да го прибере, и стана от леглото. Сега вече изчисли, че един час няма да й стигне да се приготви и стигне Нортуик, който беше на другия край на графството и в доста труднопроходим участък. Все пак полицаите предпочитаха да получат някакъв ориентировъчен час за пристигането й.

Отиде до прозореца, дръпна завесите и го отвори широко. Бурята бе отминала, но в далечината още се чуваше тътенът на гръмотевиците. Задухата, която тегнеше във въздуха от седмици, най-после си бе отишла, заместена от чист, свеж въздух. Бризът от Северно море прекосяваше цялото графство и сега нахлуваше през отворения прозорец, разхлаждайки голото й тяло. Дъждът бе изпълнил въздуха с ароматите на нощта, които Сам обожаваше. Те й напомняха, че обонянието й все още работи, че не е унищожено от мирисите на моргата. Погледна към градината си. Бурите бяха добре дошли след дългото горещо лято. Сега градината й отново се събуждаше за живот, напоена и освежена. Сам с нетърпение очакваше да се заеме с работата по нея. Сега обаче затвори прозореца, намести внимателно резето и тръгна към банята.

Изненада сама себе си, като се замисли, че щом Фармър се е заела със случая, с нея със сигурност ще е и Адамс.

 

 

Саманта закъсня, както обикновено. Оказа се, че е успяла да забута някъде из къщата ключовете за колата си и се наложи да използва резервните, които пазеше точно за такива случаи в едно чекмедже в кухнята. Представяше си как Фармър крачи нервно напред-назад, очаквайки Сам да се появи, за да огледа трупа. Най-после зави и навлезе в селото. Не й бе трудно да открие църквата — само оттам се виждаха проблясващи сини лампи, които осветяваха целия район. Журналистите вече бяха пристигнали и сега обикаляха нетърпеливо около гробището, надушили горещата новина. Единственото, което успяваше да ги удържи да не нахлуят в гробището и да изпотъпчат всичко, бе жълтата полицейска лента и един полицай, който зорко пазеше на входа. Репортерите винаги успяваха да надушат сензационните истории — явно си плащаха на някой детектив от „Убийства“ за информацията. Това не бе позволено, но винаги се случваше.

Сам бавно премина с колата си през тълпата репортери, като прикриваше с ръка лицето си от светкавиците на фотоапаратите и не обръщаше внимание на почукванията по стъклото на колата й.

Когато приближи църквата, я спря млад полицай, който светна дразнещо с фенерче в лицето й. Явно бе намръзнал, сигурно стоеше там вече няколко часа. Понякога минаваха часове, преди всички полицаи и полицейски кучета да обходят терена и да решат, че трябва да извикат патолог на местопрестъплението. Сам отвори жабката и затършува из купчината обвивки от шоколади, карти и талони за отстъпки при пазаруване, за да намери служебната си карта. Най-после откри пластмасовия правоъгълник, на който имаше доста нещастна снимка на самата нея, и го показа на полицая.

— Доктор Райън, патологът от болницата.

Той кимна и след като бързо си отбеляза нещо на листа, закачен за твърдата папка, й посочи да паркира отстрани на църквата. Тя му благодари, пъхна служебната си карта обратно в жабката и подкара към останалото като по чудо празно място в почти безкрайната редица паркирани полицейски коли.

Полицаите сновяха навсякъде. Някои, униформени и нахлупили черните си вълнени шапки плътно над ушите, разнасяха някакви дълги прътове. Полицаите от лабораторията, облечени в белите си предпазни костюми от мушама, детективите, които се мотаеха със сериозно изражение и разговаряха тихо помежду си, но очевидно не вършеха почти нищо.

Сам слезе от колата и си проправи път към желязната врата, откъдето тръгна по отбелязаната с жълта полицейска лента пътека. На средата на пътя я пресрещна шефът на екипа от лабораторията, който й подаде бял предпазен костюм. Това, разбира се, бе необходимо, за да се предпази мястото, където бе открит трупът, от по-нататъшно замърсяване с външни следи, влакънца и отпечатъци, но също така бе много полезно и за предпазване на собствените дрехи. Сам винаги държеше на външния си вид. Подбираше елегантни, но практични дрехи и винаги слагаше по малко грим. Спомни си как веднъж се бе появила на едно местопрестъпление с вид на съживен мъртвец. Вечерта бе ходила на доста проточило се парти и когато получи повикването по телефона в пет сутринта, си бе спестила обичайните грижи за външния вид. Бе се съсредоточила върху това да стигне до мястото. За съжаление журналистите пак бяха научили по някакъв начин за престъплението и вече бяха пристигнали. Репортери, фотографи, телевизионни екипи с камери. Наложи й се да си проправи път през стена от проблясващи светкавици и неспирни въпроси, за да стигне до мястото, където лежеше трупът.

На следващия ден се видя във всички вестници и новинарски емисии на телевизиите в страната с бледо подпухнало лице и измачкани дрехи. Но най-унизителното от тази история бяха обажданията от приятелите й, които също я бяха видели. Фармър, от друга страна, се бе появила в обичайния си вид, самоуверена и спокойна, елегантно облечена с панталон и скъпо черно палто. Сам си обеща вече никой да не я види в такъв вид, даже и да пристигаше на местопрестъплението с известно закъснение.

Сега към нея се приближи Ричард Оуен. Изглеждаше от главата до петите като провинциален лекар с процъфтяваща практика, облечен с вълнен блейзър и зелени гумени ботуши, които, помисли си Сам, идеално му подхождаха. Основната работа на полицейския лекар бе, поне според Сам, да установи, че е настъпила смърт, и то без да се доближава прекалено до мъртвеца. Някои полицейски лекари се изживяваха като наследници на Шерлок Холмс и често излизаха извън рамките на задълженията си, а още по-дразнещо — извън границите на компетентността си. Оуен вече се бе научил, че като си има работа със Сам, е най-добре да свежда мненията и диагнозите си до минимум.

Тя се изненада и малко се раздразни като видя, че Оуен не е облечен с бял предпазен костюм, и се зачуди как е успял да се промъкне край отговорника от лабораторията, който обикновено бе много стриктен.

Оуен я поздрави полуусмихнат:

— Добър вечер, Сам. Значи успя да си проправиш път в тази лудница?

Сам кимна, после потърка между пръстите си края на сакото му.

— Хубаво сако, Ричард, много подходящо за случая.

Оуен погледна сакото си и го изтупа леко с пръсти.

— Харесва ли ти? Подарък ми е от госпожата. Трябва да демонстрирам благодарността си, нали?

— Можеше все пак да го покриеш с предпазен костюм. Това е първото нещо, на което уча студентите си.

Ричард остана невъзмутим.

— Не си струва усилието, доближих се само за няколко секунди.

Сам се опита да прикрие раздразнението си заради това нарушение на правилата, но не успя.

— Не си ли чувал приказката, че можеш да убиеш човек веднъж, а следите — хиляда пъти?

Оуен реши да смени темата.

— Не беше ли Тревър Стюърт днес на повикване?

— Беше, но не са успели да го открият. Сигурно си е пъхнал пейджъра под някое легло.

— Трябвало е да опитат в женските общежития на колежите, още от студент се задържа най-много там.

— Крайно време е и той да порасне. Както и да е, какво е положението?

— Бял мъж, осемнайсет-двайсетгодишен, мъртъв от няколко седмици според мен.

Сам го изслуша любезно, без да се задълбочава в думите му, тъй като предпочиташе сама да си създаде мнение за това, което щеше да види на местопрестъплението.

Оуен продължи:

— Църковният клисар го е намерил преди няколко часа, бил е удушен, въжето още е около врата му. В доста ужасяващо състояние е, имай предвид, животните са го открили преди нас.

— Някакви документи за самоличност?

— Не, нищо. Гол е и засега няма следи от дрехите му.

Сам обмисли чутото.

— Сексуален мотив?

— Не съм сигурен, а и ти си експертът, не аз. Аз съм обикновен полицейски лекар.

Сам знаеше, че му е известно мнението й за полицейските лекари и сега му се усмихна.

— Казах им, че могат да извадят трупа от гробницата, надявам се, не възразяваш. Вътре нямаше място да влезе и котка.

Колкото и да мразеше тялото да се мести, преди тя да е пристигнала, сега Сам се съгласи, че решението му е било правилно и че така ще й е по-лесно да се заеме с първоначалния оглед. Тя кимна:

— Правилно си постъпил. Сега най-добре да отида и да видя какво мога да направя. Благодаря за помощта.

Сам взе чантата си и като погледна за последно Оуен, не можа да се сдържи да му подметне още веднъж за нарушението на правилата:

— Дано неприятният мирис не се е пропил в сакото ти, Ричард, иначе Джанет ще се ядоса, нали? До скоро.

Сам се завъртя и тръгна по пътеката към средата на гробището, усмихната надменно.

Оуен я изчака да се отдалечи, след това сграбчи края на ревера си и го приближи към носа си. Премигна ядосано, защото Сам се оказа права: зловонният мирис на трупа се бе просмукал в сакото и сега щеше да се наложи да носи дрехата на химическо чистене. Пусна ревера си, поклати глава и тръгна към изхода.

Не бе трудно да се открие къде е трупът — ярките прожектори и струпаните хора ясно го подсказваха. Сам забеляза Фармър и Адамс, заобиколени от полицаи от лабораторията, да стоят край една гробница. Един от мъжете от лабораторията вече бе вътре в гробницата и вземаше различни проби, докато неколцина претърсваха околността, а друг правеше снимки. Всички изглеждаха премръзнали, а Фармър и Адамс пиеха димящо кафе от малки пластмасови чашки. Сам се отправи към тях двамата.

Докато вървеше, забеляза, че капакът на гробницата е махнат и лежи на три части върху мократа трева. Трупът бе положен до него в отворен чувал от моргата. Оуен бе прав: гробницата бе прекалено малка и Сам не би могла да извърши огледа вътре.

Фармър вдигна поглед и очевидно се изненада от появата й.

— Мислех, че Тревър Стюърт е на повикване?

На Сам вече й писваше от този въпрос.

— Решили са, че този път нещата е редно да се свършат както трябва — заяви тя.

Фармър и Адамс се спогледаха, усещайки, че нещо не е наред. Сам се наведе над тялото, отвори медицинската си чанта и затършува из инструментите и шишенцата за диктофона си. Нямаше го. Сети се, че го бе използвала в болницата и го бе забравила на бюрото си. Извади бележника си, но не можа да намери химикалка. Смутено попита:

— Някой може ли да ми услужи с химикалка?

Фармър и Адамс си размениха развеселени погледи, после Том бръкна в джоба си и подаде на Сам химикалка.

— Да не забравиш да ми я върнеш — пошегува се той, — защото аз така се сдобих с нея.

Сам му благодари, но бе прекалено ядосана на самата себе си, за да се усмихне. Записа си часа и мястото на първоначалния оглед на трупа, както и списък на присъстващите. Сега вече започна да оглежда трупа — беше в ужасно състояние и тя не би могла да свърши кой знае какво по него на този етап. Оуен бе преценил положението правилно. Започна да си води бележки.

— Тялото е на бял мъж, вероятно около осемнайсет-двайсетгодишен. В доста напреднала фаза на разлагане, голо. Дясната ръка липсва…

Адамс се обади:

— Открихме я, кучето на клисаря я е отмъкнало.

— От лявата ръка липсват три пръста… — Тя погледна Адамс. — И за тях ли се е погрижило кучето?

— Не, съжалявам. Не открихме ордьовъра му.

— Половината ходило липсва и по ръцете и торса има повърхностни рани. Нараняванията по торса изглеждат не съвсем обичайни. Състоят се от два разреза — един вертикален и един хоризонтален, които се пресичат в долната част на корема, така че се получава нещо като обърнат наопаки кръст. — Въпреки че нараняванията я заинтригуваха, Сам знаеше, че не може да свърши почти нищо повече, докато не откарат тялото в моргата. — Около врата на жертвата има стегнато усукано въже. От лявата страна на врата има къса метална тръбичка, за която са закачени двата края на въжето. Очевидно тръбичката е използвана, за да се стегне въжето, образувайки примка.

Сам насочи вниманието си към Колин Фланъри, отговорника от лабораторията.

— Измерена ли е температурата на въздуха?

Колин работеше в лабораторията от толкова години, че прие този въпрос почти като обида, сякаш тя поставяше под въпрос професионалната му компетентност. Той кимна и Сам продължи:

— А вътре в гробницата?

Колин отново кимна.

— Ще трябва да се свържем с метеорологичната станция и да поискаме сведение за средните температури през последните няколко седмици.

Колин усещаше, че се дразни все повече. Това чувство не му харесваше, защото той държеше да излъчва спокойствие и увереност.

— Ние ще се погрижим за това, доктор Райън, не се безпокойте.

Сам не бе сигурна дали заради тона му, или заради това колко рязко й отговори той, но осъзна, че го е засегнала.

— Май се опитвам на краставичар краставици да продавам, а, Колин?

Той кимна леко, но не отговори. Сам отново насочи вниманието си към трупа. Червеите се бяха настанили навсякъде и тялото сякаш мърдаше заради постоянните им движения напред-назад под това, което бе останало от кожата. Една муха обикновено снася по триста яйца, а на този труп вече бяха кацали стотици мухи.

— Искам проби от червеите да се вземат още тук. Извикан ли е ентомолог?

— Опитваме да се свържем, но засега ни е трудно да открием някого.

— Ще възрази ли някой, ако аз взема няколко за проба?

Колин поклати глава:

— Ще ти донеса формалин.

Пробите щяха да бъдат важни, ако изобщо имаше шанс да се установи с някаква точност кога е настъпила смъртта. Противно на общоприетото мнение, установяването на часа на смъртта бе доста неточна наука и Сам щеше да се нуждае от всяко възможно свидетелство, дори и във формата на червеи и насекоми. Бръкна в чантата си и извади малко бурканче за проби. Издърпа няколко малки бели червея от тялото и ги пусна в буркана, след което го затвори и го подаде на един от полицаите от лабораторията.

Колин бързо се върна с втори буркан, в който имаше формалин. Наведе се и издърпа още няколко червея от тялото, после ги пусна в буркана, където те веднага потънаха на дъното. Сам извади термометър от чантата си, разтърси го и го пъхна в купчината червеи около врата на мъртвеца, за да установи температурата, при която се бяха развили червеите. Колкото по-ниска бе температурата, толкова по-бавно се размножаваха те, и обратно — колкото по-висока бе температурата, толкова по-бързо се умножаваха червеите. Дори и тази информация щеше да е от някаква полза.

Когато приключи с температурата, Сам помоли Колин внимателно да завърти тялото на една страна. Той се справи бързо и професионално, стараейки се да причини възможно най-малко вреда на останките. Сам бързо огледа гърба на жертвата, видя, че там няма други наранявания, и трупът бе върнат в първоначалното му положение. Тя погледна часовника си и се изправи.

— Първоначалният оглед е приключен в един и петдесет и осем.

Фармър и Адамс погледнаха часовниците си и кимнаха.

— Аутопсия утре в десет, ако вие сте съгласни?

Те отново кимнаха.

— Добре, ще се видим тогава.

Сам тръгна по пътеката към изхода от гробището, следвана от Фармър и Адамс. Фармър заговори първа:

— Какво можеш да ни кажеш?

— Почти нищо повече от това, което вече знаете. Бил е удушен, със сигурност има и други рани по тялото и ръцете. Но дали те са причинени от убиеца, или са резултат от дългия престой на открито, няма да знаем, докато не го почистят в моргата. Дрехите му намерени ли са?

— Не, не още, но продължаваме да ги търсим. Мислиш ли, че убийството може да е свързано със сексуално насилие — заради голотата?

— Това трудно може да се прецени след толкова време.

Фармър продължи с въпросите:

— От колко време е мъртъв?

Сам сви рамене:

— Няколко седмици може би. Ще се опитам да го определя възможно най-точно, но не възлагайте големи надежди на това. Ще можем да кажем нещо с по-голяма точност след аутопсията и след като ентомологът също си свърши работата.

Сам започна да съблича предпазния костюм и Фармър я изгледа.

— Доктор Оуен направи по-точно предположение.

Сам се ядоса, че поставят под съмнение преценката й, и го показа.

— Нима? Е, аз не мога да добавя нищо. Ако искате да научите повече тази вечер, идете на врачка. — Тя най-после се пребори с предпазния костюм и го подаде на един минаващ полицай от лабораторията, след което се отправи към колата си, оставяйки Фармър да се чувства безсилна и раздразнена.