Джеймс Мичънър
Хаваи (5)

IV. От гладуващото село

През година 817, когато Таматоа VI — крал на Бора Бора, и неговият брат Тероро потеглиха към Хавайки на Севера, за да положат там основите на едно ново общество, северните части на Китай бяха опустошени от нахлулите татарски орди, чиито превъзходни умения на ездачи, смелост, произтичаща от примитивния им морал, и липса на каквото и да е колебание при прилагане на груба сила бързо съкрушиха по-изтънчените китайци, опитващи се напразно и понякога доста вяло да им окажат съпротива. Минаваха една след друга тежки години, Пекин падна, крайбрежните градове също и стана очевидно, че татарите са навлезли в Китай, за да останат.

Нахлуването им даде най-силно отражение върху огромното Средно Царство — сърцето на Китай, защото именно такива тучни поля и богати градове търсеха татарите, така че към средата на века те изпратиха на юг армия, която да обсади провинция Хънан, намираща се на около петстотин километра надолу от Пекин, на юг от Жълтата река. По това време в Хънан живееше сплотена маса китайци, които не бяха известни под някакво специално име, но се различаваха от съседите си. Бяха по-високи, по-консервативни, забележително добри земеделци и говореха чист древен език, незамърсен от съвременни изрази. Когато татарите притиснаха силно непосредствените им съседи на север, те приеха нашествениците без съпротива и с това огорчиха групата, за която бих желал да ви разкажа сега.

През 856 година в едно планинско село земеделецът Чар Ти Чон — висок, слаб мъж с красиво лице с високи скули и буйна черна коса, която носеше както му падне, се закле пред жена си Нюк Мои:

— Няма да оставим тези хубави земи на варварите!

— Но какво можем да направим? — възрази неговата спокойна, разумна съпруга. За двадесет и три години съвместен живот с Чар тя бе чула доста важно произнесени обещания, повечето от които бяха останали без последствия.

— Ще се съпротивляваме! — заяви Чар.

— Въоръжени със стеблата от посевите ли? — попита отегчено Нюк Мои.

Беше слаба и кокалеста, като че винаги готова да се оплаква, ала животът й бе толкова труден, че тя рядко хабеше силите си в хленчене. Баща й, изпълнен с надежда, я бе нарекъл на най-красивото нещо, което бе виждал — един медальон, искрящ сред бижутата на някакъв богаташ; за жалост впоследствие се оказа, че тя не отговаря на името си — Нюк Мои, Виолетов Нефрит, затова пък притежаваше нещо по-добро от красотата — съвършено трезва преценка за живота.

— Значи си готов да се биеш с нашествениците, така ли? — попита Нюк Мои.

— Ще ги унищожим! — заяви твърдо съпругът й, убеден, че тези храбри изявления вече са допринесли за сигурността на земите му.

Това не бяха добри земи и в други части на света едва ли някой щеше да сметне, че си струва да бъдат защитавани, тъй като, въпреки че Средното Царство имаше много богати поля, земеделецът Чар не притежаваше нито едно от тях. Неговите три акра лежаха на издигащ се към небето склон, където скалите на планините Хънан граничеха с нещо, което би могло да бъде благосклонно наречено орни земи. По тях не течеше вода, само дъждът ги напояваше от време на време, а почвата не бе особено плодородна. Ала най-вече поради неспирните старания на Чар тази земя поддържаше семейство от девет души: Чар, неговата съпруга Нюк Мои, старата му и изтощена от борбите майка и шест деца. Прехраната им не бе добра, защото нямаха нито патици, нито пилета, а само две прасета, но не бе по-лоша от тази, с която се задоволяваха повечето семейства в планинското село.

Какво биха направили нахлуващите татари с подобно оградено със стени село, ако стигнеха някога до него, беше загадка, тъй като едва ли биха могли да изстискат от жителите му дори едно зърно пшеница повече от онова, което те произвеждаха, а ако вземеха твърде много, хората щяха да гладуват. Но за Чар и неговите приятели мисълта, че след като се наситят на Пекин, татарите съвсем сигурно ще нахълтат и в това древно селище, се превърна в натрапчива идея. Ето защо селяните добиха навика да се събират всяка вечер в къщата на най-мъдрия сред тях — генерал Чин, за да обсъждат планове за защита на земите си, защото вече нямаше правителство, което да се грижи за тях.

Този Чин, разбира се, не бе истински генерал, а само як, червендалест пътешественик, имал късмета да се озове близо до Пекин един ден, когато хората на императора трябвало да сберат набързо армия. Чин бил прибран и по време на дългия поход установил, че военният живот му харесва — факт, сам по себе си незаслужаващ уважение. След войната, оказала се безрезултатна, тъй като татарите бързо прегазили същите тези области, умиротворявани от Чин, той се върнал вкъщи в планините при своите непоколебими, упорити другари, които забавлявал месеци наред с истории от походите си на север.

— Ще поставим хора тук и тук — предложи храбрият Чин.

Той беше от смелчаците, за които казваха: „Може да измине повече от петдесет километра през деня и вечерта да се хвърли в атака“. Имаше широко, решително лице и в много от нещата, извършени от него през годините след непредвидената му военна служба, проявяваше голяма сила на духа. Затова, макар да бе ясно, че е самохвалко, мъжете не оспорваха генералското му звание и го слушаха, когато предричаше:

— Татарите ще подходят към селото ни ето оттук. Какъв ли друг път би избрал един разумен генерал?

Но преди да бъдат проверени теориите на генерал Чин, един враг, много по-страшен от татарите и по-добре познат, се настани в селището. Дъждовете не паднаха както се очакваше и слънцето печеше безжалостно от бакъреното небе. Младите стръкове изгоряха още преди средата на пролетта, а в разгара на лятото дори водата за пиене стана голяма ценност. Семействата с възрастни хора започнаха да се чудят кога ли престарелите бащи и майки ще умрат, а бебетата хленчеха.

Земеделецът Чар и неговата съпруга Нюк Мои бяха преживели четири гладни години и знаеха, че винаги има вероятност едно семейство да оцелее, ако си наложат строга дисциплина и ядат корени от трева и филизи от гората, които стават за дъвчене. Но този път гладът се стовари върху им с невероятна сила и по средата на лятото стана очевидно, че повечето семейства от селото трябва или да поемат на път, или да измрат сред опустошените и изгарящи хълмове. Ето защо, когато слънцето беше най-силно, Чар и съпругата му направиха тухли от кал с вода от почти изчезналия селски поток и зазидаха входа на своя дом, като поставиха кръстосани черни прътове там, където беше вратата. След като къщата беше почти запечатана, Чар влезе вътре и претегли с ръка за последен път малката торба със зърно, от което щеше да зависи животът им, когато се завърнеха следващата пролет. Държейки ценния товар, той увери нещастната група отвън:

— Това зърно ще стои заключено тук, вътре. То ще ни чака.

После скочи навън и бързо запълни отвора, обърна печално гръб на дома си и поведе своето семейство отвъд опасаното със стени село към главния път. През следващите седем месеца те щяха да скитат из Китай, като просят храна, ядат отпадъци там, където успеят да намерят, и се опитват да избегнат необходимостта да продадат дъщерите си на стари мъже, имащи храна. Два пъти преди това Чар и Нюк Мои бяха преживявали подобни месеци на скитане и бяха връщали вкъщи челядта си невредима. Затова изпитваха увереност, че ще успеят да го сторят и сега, защото, когато подхванаха ужасното си странстване, Чар се закле, изпълнен с надежда:

— След седем месеца ще се приберем… всички заедно.

Ала този път Нюк Мои не тръгваше с такава надежда, както преди, и Чар забеляза, че съпругата му държи денем и нощем близо до себе си двете им красиви дъщери.

Само по отношение на едно семейството не се страхуваше. Че къщата им ще остане непокътната, докато ги няма. Можеше да бъдат убити от разбойници по пътищата. В градовете купувачи на роби щяха да се опитват да откраднат дъщерите им. Не бе изключено войници да затрият всички скитащи семейства при някое голямо клане. А за подкупните служители не бе проблем да подмамят което и да е семейство и да го впрегнат в робски труд. Ала никой в Китай не би нахлул в къща, запечатана с кал, на чийто вход има кръстосани прътове, тъй като дори последният идиот знае, че ако къщата не е на мястото си, когато се върнат скитниците, и зърното не е в безопасност, животът — и то не само на това семейство, ще угасне. Ето защо, докато Чар бродеше из Северен Китай в почти безнадеждно търсене на храна, неговата къща стоеше неприкосновена.

 

 

През есента на 856 година земеделецът Чар бе подложен на горчиво изкушение в един град по северните граници на Хонан. Там бяха паднали добри валежи и посевите бяха чудесни. Няколко седмици Чар и неговото семейство излизаха нощем в полята, където вървеше жътва, пълзяха из тях и търсеха изгубени зърна, незабелязани дори от насекомите. По този мъчителен начин намериха скрити залъци, достатъчни, за да останат живи. Нюк Мои свари тези зърна с нещо като газирана кал, малко трева и една птица, умряла не много отдавна. Ястието, което се получи, не бе съвсем лошо.

Ала когато минаха четири последователни дни, без да открият никакви зърна и без да умре нито една птица, поне не в обсега на гладуващите, слугата на някакъв богаташ дойде при дървото, където семейството нощуваше. Той носеше в торба голям наниз прясно изпечени питки, чийто аромат накара по-малките деца на Чар да подлудеят от глад, защото това бяха същите питки, които Нюк Мои често им печеше.

— Моят господар е готов да обсъди въпроса дали да купи най-голямата ти дъщеря — рече без заобикалки слугата.

Чар, който вече примираше от глад, се чу да пита съвсем сериозно:

— Ще я запази ли за себе си?

— Може би за известно време — отвърна слугата, като ровеше в торбата. — Но той изпраща рано или късно повечето момичета в града.

— Какво ще ни даде? — попита жално Чар.

Слугата стана по-сърдечен и рече:

— Питки и зърно, достатъчно, за да преживеете до пролетта.

— Върни се след час — каза Чар и докато мъжът се отдалечаваше, поклащайки изкусителния наниз с ароматните питки, бащата събра семейството и заяви откровено: — Собственикът на тия поля предложи да купи Сиу Лан.

Нюк Мои, която бе предвиждала това да се случи скоро, привлече притихналото дете към себе си и като го постави на земята между кокалестите си колене, попита:

— Няма ли никакъв друг изход?

— Остатъците от зърно свършиха — рече унило Чар. — Зимата ще дойде скоро. Този път ще имаме късмет, ако се върнем вкъщи дори с едно дете.

Нюк Мои не се нахвърли на съпруга си, тъй като не знаеше какво друго да предложи в замяна, и те бяха почти постигнали съгласие да продадат Сиу Лан — Красивата Орхидея, когато дочуха подсвиркване. Някакъв странник си свиркаше песен, отдавна позната в тяхното село и почти неизвестна извън него.

— Кой е там? — извика Чар.

Странникът, разпознал говора от неговия край, отвърна:

— Генерал Чин! — И след малко се появи, с квадратно лице и хлътнали от глад страни, ала все така въодушевен. — Как върви при вас борбата с глада? — попита весело. — При мен не толкова добре.

— Събрали сме се, за да решим дали да продадем най-голямата си дъщеря, Сиу Лан — рече тъжно и без всякакви обяснения Чар.

— Аз бих я купил! — извика генерал Чин и се поклони изискано на изплашеното момиче. — Всеки би я купил!

— Слугата на богаташа ще се върне до час, за да чуе отговора ни — добави Чар.

Пъргавият ум на генерал Чин веднага се впусна да обмисля военни действия.

— Слуга? Богаташ? — рече отривисто, като стрелкаше гладни очи в тъмнината наоколо. И след миг имаше готов план. — Ще кажем на слугата, че ще продадем момичето. Аз съм по-възрастният ти брат и вземам решенията. После ти, аз, Нюк Мои и най-голямото ти момче ще я заведем. Веднага щом слугата наближи достатъчно къщата, така че да разберем къде живее богатият старик, го убиваме, вземаме всичко, което носи, и пращаме обратно момчето заедно с плячката. Тогава влизаме в къщата, представяме Сиу Лан и щом старецът пристъпи към нея, убиваме и него. Може да се стигне и до бой, затова всеки от вас — Чар, Нюк Мои и ти, Сиу Лан, трябва да е готов да убива. Сиу Лан, мислиш ли, че можеш да убиеш човек?

— Да — рече крехкото момиче.

— Добре — каза генерал Чин, потривайки почти безплътните си ръце.

— Ще успее ли планът? — попита Чар.

— Дори и да не успее, пак ще умрем от глад — отвърна генералът.

— Ако ни хванат, какво ще направят с нас? — обади се най-голямото момче.

— Ще ни сложат в кафези — обясни генерал Чин — и ще ни оставят да умрем от глад. Ще ни разкарват от село на село, за да покажат на другите гладуващи какво става с всеки земеделец, извършил убийство за храна. И накрая, когато видят, че сме почти мъртви, ще ни извадят от кафезите, ще ни нарежат на триста дребни парчета и ще окачат главите ни на градските порти. Разбирате ли на каква опасност се излагаме? — попита сериозно той.

— Да — отвърна семейство Чар.

— Шшшт — предупреди генерал Чин. — Слугата идва.

Мъжът приближи бързо, надут и добре охранен, като пак носеше наниза с питките, и рече:

— Решихте ли?

— Аз съм по-големият брат — заяви генерал Чин. — Обсъдихме предложението и сме съгласни с продажбата.

Тогава слугата поведе Сиу Лан, майка й Нюк Мои, най-голямото от момчетата, Чар и генерала към дома на господаря си. Щом наближиха достатъчно, така че всички видяха какво представлява домът на богаташа и къде са входовете, генералът удуши слугата, подхвърли питките на момчето и то затича обратно с тях към умиращите от глад деца и изнемощялата баба.

— Сега ще ни трябва смелост — рече тържествено Чин. Влезе заедно с останалите в дома на богаташа, представи Сиу Лан и каза: — Господарю, доведохме ти момичето.

— Къде е Пин? — попита човекът с подозрение.

— Раздава питките на децата, които са полумъртви от глад — отвърна кротко Чин с квадратното лице. — Господарю, виждал ли си някога собствените си деца да умират от глад?

— Не. — Мъжът преглътна с мъка, като се опитваше да не гледа към изключително красивата и съблазнителна Сиу Лан.

— А аз съм виждал — рече меко Чин. — Погребах три от децата си тази година.

— О, не! — ахна Нюк Мои и нещо в начина, по който се издаде, че не знае за нещастието на генерал Чин, разкри на богатия и хитър старец техния план. Той се опита да дръпне звънеца и да повика прислугата, ала генерал Чин се намеси хладнокръвно, сграбчи дебелата ръка на мъжа и я изви назад.

— Три от децата ми измряха — повтори бавно той — а сега и ти ще умреш.

Сключи с огромна сила костеливите си ръце около гърлото на стареца и започна да го души. Преди да издъхне обаче, човекът, който купуваше момичета, за да ги изпраща в града, успя да извика. В стаята се втурна въоръжен слуга и се опита да съсече генерал Чин, но Чар се хвърли върху слугата и оръжието му падна на пода, след което Нюк Мои го грабна и уби нападателя.

Щом избутаха двата трупа в един ъгъл, генерал Чин каза:

— Погребах децата си и преживявах, като ядях глина, но тази вечер ще пирувам.

И той претърси къщата и наизвади всичката храна и вино, които успя да намери. После прати Сиу Лан да доведе децата и угощението продължи до полунощ, като генерал Чин и старата майка на Чар пееха планински песни. Тогава, почти пиян, генералът рече:

— Цялата вечер се чудех: „Как да помогна на семейството на Чар, за да се спаси заедно с шестте деца и бабата“. Сигурен съм, че мога да се погрижа за себе си, но при толкова многобройна челяд като вашата не знам какво да предприема. Дали да избягаме в града и да се опитаме да потънем сред множеството там? Или пък да се скрием сред хълмовете?

И тогава гледащата трезво на живота Нюк Мои предложи:

— Сега е война и войниците са навсякъде. Ето защо смятам, че когато властите открият убитите, първо ще решат: „Това е дело на войниците“. И ще изгубят ценно време да търсят извършителите сред тях, а дотогава ние ще стигнем хълмовете. После, когато се сетят и си кажат: „Трябва да са били гладуващи земеделци“, ние ще сме толкова далече, че вече няма да си струва да ни преследват, а и навярно ще бъдат въвлечени в някоя нова битка. Ето защо е най-разумно да поемем бързо към хълмовете.

— Ще се чувствате ли по-добре, ако остана с вас? — попита генерал Чин.

— Разбира се — отвърна Нюк Мои. — Сега ти си наш брат.

— Ще успее ли обаче планът ни, ако вземем с нас и бабата?

— Трябва да я вземем — заяви твърдо Чар.

Генералът се намръщи и рече:

— Е, както и да е, ще се присъединя към вас, защото гладът затри цялото ми семейство.

И те поеха обратно към планините, като избираха пътя си така, че да пристигнат вкъщи навреме за пролетната сеитба. Ала когато наближиха заграденото със стени село, ги посрещнаха ужасяващи новини, защото в тяхно отсъствие бяха дошли татарите, бяха нахлули в неприкосновените им домове и откраднали зърното за посев. Щом Чар застана пред светилището, което бе запечатал толкова грижливо, и видя разбитата врата, той изпита мъка, каквато не бе познал досега, дори в онези мигове, когато се канеше да продаде дъщеря си. Искаше му се да се бие и убива и в гнева си изкрещя:

— Що за хора са тия, които могат да ограбят една запечатана къща?

Погледна невиждащо генерал Чин, после хукна из селото да събира всички разгневени земеделци.

— Генерал Чин ни е показвал как да разположим хората си — извика той, като сочеше своя доверен приятел — та когато татарите се върнат, да ги унищожим. Имах възможността да се убедя, че Чин е чудесен военен стратег, и мисля, че е най-добре да приемем плана му. Да избием проклетите варвари… до последния човек!

Като потръпваше от вълнение пред перспективата за военни действия, генерал Чин устрои истинско представление, докато разпределяше войската си, ала по едно време чу гласа на спокойната и разумна Нюк Мои:

— За какво ще се бием, какво ще защитаваме? Това село ли? Нямаме зърно, за да го въздигнем отново.

Земеделците разсъдиха над този факт, усещаха как гладът се връща отново въпреки меката пролет и започнаха да се колебаят. В този момент в селото нахлу един от предните постове на татарите — двама груби мъже в кожи, на огромни коне. Те го обиколиха набързо и спряха пред дома на Чар. От тях се излъчваше такава победоносна увереност, че селяните дори не опитаха да приложат дръзките стратегии на генерал Чин, а изслушаха нашествениците, които извикаха на неправилен китайски:

— Имате три дни, за да напуснете това село. Всички мъже над петнайсет години ще постъпят в армията. Жените могат да отидат където щат.

Татарите подръпнаха юздите на конете, завъртяха ги лудо в прахта и изчезнаха.

Същата нощ генерал Чин предложи своя план.

— Когато бях в армията, чух за място, наречено Златната долина. Утре сутринта поемаме натам и всеки, който може да върви, ще ни последва. Тук няма никаква надежда за нас.

— Какво имаш предвид, като казваш „всеки, който може да върви“? — попита Чар.

— Старите хора ще трябва да останат тук — отговори Чин. — Не бива да ни спъват по време на пътя.

Посрещнали с разбиране думите му, семействата погледнаха към по-възрастните и над селото падна скръбна тишина. Генерал Чин се видя принуден да обикаля от къща на къща и да заявява безцеремонно, като войник:

— Стари човече, не можеш да дойдеш с нас. Стара жено, вече си живяла достатъчно.

Когато стигна до дома на Чар, той посочи право към майка му и рече сурово:

— Стара жено, ти се държа храбро през нощта, когато убихме богаташа, затова трябва да разбереш.

Чар възрази:

— Генерале, нашата религия не позволява да бъде изоставена една майка. Конфуций е строг в това отношение. „Почитай своите родители“, повелява той.

— Тръгваме на дълъг път, Чар. Може би ще минем хиляди километри през планини и реки. Старците не могат да дойдат с нас.

Един уплашен мъж от селото се намеси в разговора и попита:

— Бил ли си някога на мястото, което наричаш Златната долина?

— Не — отвърна Чин.

— Сигурен ли си, че се намира там, където казваш? — продължи човекът.

— Не, само съм слушал разкази за него… докато бях в армията. Добра земя. Кротки реки.

— Мислиш ли, че можем да стигнем дотам? — настояваше мъжът, изпълнен със съмнение.

Генерал Чин стана нетърпелив и подръпна дрипите си така, че придоби повече вид на войник.

— Не знам пътя, нито дали ще ни приемат, когато открием долината. Нямам представа колко ще вървим дотам. Но кълна се в демоните на ада, че не желая да живея повече в земя, където чудовища нахлуват в запечатани къщи и където от десет години гладуваш всеки три. — Изведнъж той разтвори ръце, за да обхване цялото село, и гласът му прогърмя: — Не знам къде отиваме, но Сиу Лан идва с мен, а останалите можете да вървите по дяволите!

Завъртя се бързо и застана пред Сиу Лан — момичето, което бе спасил от стареца. Поклони й се, както би направил един истински генерал, и рече кротко:

— Бъди честита хиляда години. — После се обърна тържествено към Чар: — Стари приятелю, съвсем не ми доставя удоволствие да се оженя за красивата ти дъщеря по този груб и невежлив начин. Бих желал да ти изпратя хиляда питки, сто прасета и бъчви с вино. Да я облека в брокат от Пекин и да проводя за нея кон и музиканти. Но, братко Чар, ние умираме от глад и аз поне съм готов да поема на юг. Прости ми за грубостта. — След това се обърна към Нюк Мои и рече изискано: — Съпруго на Чар, нека вярваме, че гладът няма да ни последва. Ще отида за последен път в къщата си и ще чакам там, докато се мръкне. Ще се съгласиш ли, моля те, да доведеш официално дъщеря си?

Поклони се ниско и излезе.

Земеделецът Чар организира сватбената процесия. От схлупените каменни къщи се стекоха старите хора, осъдени да останат, и закрачиха след булката, а един мъж свиреше на флейта. Ала нямаше нито подаръци, нито брокат. Стигнаха до къщата на генерал Чин, която някога беше пълна с деца, Чар почука два пъти и извика:

— Събуди се! Събуди се! Съмва се и сме ти довели булка!

Беше почти полунощ, разбира се, и генералът се появи, облечен в дрипи, ала той бе виждал истински сватби, затова се поклони тържествено на Сиу Лан. Флейтата засвири лудо, всички се престориха, че разменят обичайните подаръци, и генералът взе булката си.

 

 

Призори на следната утрин, през пролетта на 857 година, Чар, тогава четиридесет и четири годишен, свика семейството си и рече:

— По време на пътешествието трябва да слушаме генерал Чин, тъй като е разумен човек, и ако имаме каквато и да било надежда да стигнем до по-добри земи, тя се дължи на неговия гений. Ето защо трябва да му се подчиняваме.

Когато неопитната армия се събра, начело застана семейството на Чар, следвано от двеста гладуващи мъже и жени, готови да се изселят с генерал Чин на юг. Ала щом дойде време да кажат „сбогом“ на това изгоряло от слънцето и негостоприемно съчетание от канари и неблагосклонна почва, жените не можаха да сдържат сълзите си. Ей там е паметната скала, където земеделецът Муу — предизвикан в голяма степен от съдбата — уби съпругата си. Това е дървото, на което войниците обесиха бандита, укриван шест седмици в селото. Ето и къщата, в която се раждаха бебетата. Щастлива къща, винаги пълна с деца. А извън стените бяха полята, в които мъже и жени се трудеха. Колко мило им беше това село! Ако имаше храна, тя се разпределяше между всички. Ако нямаше, гладуваха заедно, и жените се разплакаха при спомена за тези дни, отминали завинаги.

Но имаше къщи, към които дори потъналите в спомени жени не смееха да погледнат, защото в тях бяха старите хора. В една, освен две старици проплакваше и бебе, за което смятаха, че няма да оцелее; от уважение към чувствата на заминаващите старците останаха скрити вътре. Щяха да живеят известно време в селото. После татарите щяха да връхлетят и смъртта им бе неизбежна.

От цялата армия само един човек се осмели да погледне към тези печални къщи и това беше генерал Чин. Той не беше военен в истинския смисъл на думата, но бе видял много битки и смърт. И сега, докато стоеше при стената край селото, не се срамуваше да се обърне към живите гробници, тъй като в тях имаше мъже и жени, които се бяха отнасяли с доброта и състрадание към него. Една стара жена му бе дала дъщеря си, майката на трите му деца, умрели от глад, и той почувства към тези търпеливи стари хора състрадание, безмерно като полята на Китай.

Чин вдигна изведнъж ръце към безоблачното пролетно небе и извика:

— Стари хора зад стените! Дочакайте края на дните си в мир! Радвайте се, че децата ви ще намерят по-добър дом! Издъхнете в мир, вие, прекрасни стари хора!

Прехапа устни и поведе армията си надолу към равнините.

Бяха изминали само няколко километра обаче, когато по предварителна уговорка иззад една скала до пътеката се появи старата майка на Чар и той заяви твърдо:

— Казах й, че може да дойде с нас.

Генерал Чин се втурна напред и завика, като махаше с ръце:

— Това не е по военному! Тя трябваше да остане с другите!

Чар погледна студено генерала.

— Кого скри ти в полята след извършеното от нас тройно убийство? — попита той. — Кой прояви смелост през онази нощ?

— Не ми говори за убийства! — изрева Чин. — Ти убиваш възможностите на цялата армия!

— Кой ти е казал, че си генерал и можеш да водиш армия? — изкрещя Чар и двамата мъже, които почти нямаха сили да вървят, се счепкаха. Ала ударите им бяха толкова слаби, че никой от тях не нарани другия, и скоро Нюк Мои издърпа Чар, а Сиу Лан усмири генерала.

— Братко Чар — рече търпеливо той, като си поемаше дъх, — от началото на човешката история е имало войници, а войниците имат свои правила.

— Генерал Чин — отвърна Чар — от началото на човешката история е имало майки, а майките имат синове.

Тези прости думи щяха да останат в китайската история като синовните думи на земеделеца Чар, но в този момент те не впечатлиха особено генерал Чин.

— Тя няма да дойде с нас — отсече ледено той.

— Тя е моя майка — възрази упорито Чар. — Нима древният Лаодзъ не ни учи, че човек трябва да живее в хармония с вселената, да е предан на родителите си дори повече, отколкото на съпругата си?

— Не можем да допуснем дори една майка да застраши нашия поход — отвърна генерал Чин. — Тя ще остане тук! — извика той, сочейки драматично към скалите, зад които се бе крила старата жена.

— Тогава и аз ще остана с нея — заяви просто Чар, настани майка си на една голяма скала и седна до нея. На съпругата и петте си деца рече: — Вие продължете.

— Верни сине — каза майката на Чар, когато множеството се скри в прахоляк в далечината — другите старци останаха в селото. Правилно е и аз да бъда с тях. Побързай и настигни Нюк Мои.

— Ще стоим тук и ще се бием срещу татарите — отговори упорито Чар.

Ала както седеше, видя някаква фигура, която тичаше обратно към тях. Беше генерал Чин.

— Чар — рече той, предавайки се — не можем да продължим без теб. Ти си смел човек.

— Ще се присъединя към вас, но с майка си — не отстъпваше Чар.

— Можеш да я вземеш — съгласи се генерал Чин. — Тя ще представлява майките на всички ни. — После добави: — Ала теб няма да приема, докато не се извиниш пред цялата армия, задето ме направи за смях като войник.

— Ще се извиня — прие Чар. — И не от срам, а защото наистина си чудесен войник.

Тогава генерал Чин рече на старата жена:

— Ти, разбира се, знаеш, че няма да доживееш да видиш новите земи.

— Ако едно пътуване е достатъчно дълго, всеки може да умре по пътя — отвърна майката.

* * *

Докато изпълнената с решителност група на генерал Чин се движеше от провинция Хънан на юг, към нея се присъединиха хора от над сто други села, които също отказваха да приемат татарското господство. С времето това, което първоначално бе само тълпа, се превърна наистина в солидна армия, а генерал Чин бе готов да застане смело начело при всяка опасност, докато неговият заместник — генерал Чар, пазеше тила на армията и отблъскваше бандитите и групите от скитащи татари, опитващи се да попречат на преселването.

Движеха се през величествени планински вериги, покрай придошли реки и изгорени села. Дойде зимата с дълбоките снегове, после лятото с ослепителното слънце и горещината на централен Китай. Понякога генерал Чин бе принуден да обсажда големи градове, докато им дадяха храна. Ако в Китай бе спокойно, без съмнение имперските войски щяха да преустановят мародерствата и да унищожат водачите им, ала в страната нямаше мир и великото преселване продължи.

Минаваха години и упоритите, решителни хора от Хънан напредваха на юг с по няколко километра всеки ден. Понякога оставаха край брега на някоя река два или три месеца. Обсадата на един град можеше да ги забави с година. Прехранваха се, без никой да знае как. Крадяха от всички. Докато прекосяваха високите планини през зимата, краката им, обвити в торби, оставяха кървави дири, ала всеки бе постоянно готов за бой. Родиха се над хиляда деца и дори те попадаха под простите правила на генерал Чин:

— Нито един стар човек не може да се присъедини към нас. Трябва да се подчинявате на управлението на Чин и Чар. Ние никога не нахълтваме в запечатани къщи.

Само един човек в армията противоречеше с успех на генерал Чин и това беше старата майка на Чар. Подобно на здрава мотика, която става по-гъвкава с годините, в течение на дългия поход жилавата стара жена ставаше все по-яка. Ако имаше достатъчно храна, тя успяваше да се натъпче, без да получи стомашните болки, които поразяваха останалите; а ако се налагаше да гладуват, очевидно старицата притежаваше някаква вътрешна сила, която й помагаше да издържи. Често генерал Чин я поглеждаше и възкликваше:

— Кълна се в огньовете на ада, стара жено, че си ми пратена, за да ме тормозиш! Никога ли няма да умреш?

— Планините и реките са като мляко за мен — отвръщаше тя.

И се превърна в символ на групата: една несломима старица, познала глад, убийства и промени. Отказваше да я носят и често, когато нейният син, генерал Чар, се присъединеше към групата след някоя акция в ариергарда срещу местните войски, опитващи се да разпръснат армията, хвърлеше сабята си на земята и легнеше изтощен край майка си, тя казваше:

— Няма да живея вечно, но съм сигурна, че ти и аз ще стигнем до добра земя, преди да умра.

Годините минаваха и издръжливото, несломимо тяло на жилавата китайка, държаща на старите обичаи и дисциплинирана както никой друг, скитал някога през Китай, храбро понасяше предизвикателствата на земите все по на юг, докато през година 874 армията навлезе в една долина в провинция Квантунг, западно от град Кантон. В нея течеше бърза река, наоколо се издигаха прекрасни планини, а почвата сякаш само чакаше да бъде обработвана.

— Мисля, че това е, което търсехме — рече генерал Чин, докато хората му стояха, вперили очи към многообещаващата гледка, разкрила се пред тях. — Ето я Златната долина.

Той се посъветва с генерал Чар и помощниците си, после се обърна към невероятно старата майка на Чар.

— Какво мислиш? — попита я тържествено.

— Това, което виждам, ми изглежда добро — отвърна тя.

Генералът постави една върху друга дланите си, обърнати нагоре, и застана с лице на север.

— Вие, стари хора, починали там, в ограденото със стени село! — извика той. — Вашите деца намериха своя нов дом. — После погледна майката на Чар и рече: — Сега можеш да умреш. Наистина живя безбожно дълго.

 

 

Завземането на долината не бе толкова проста задача, както се бяха надявали генерал Чин и неговите съветници, тъй като земите край реката бяха обитавани от способна, изключително компактна група южняци, за които Чин и последователите му настояваха, че изобщо не са китайци, защото говореха друг език, ядяха различна храна, обличаха се различно, спазваха различни обичаи и на всичко отгоре мразеха изостаналите китайци от севера. Най-напред Чин реши да се справи с проблема направо, като се опита да прогони южняците, ала войските им бяха не по-зле обучени, така че армията му не постигна почти никакъв успех. После започна преговори, но южняците бяха по-хитри от него и го изиграха, та той отстъпи дори малкото, което бе успял да постигне. Накрая, след като превземането на цялата долина се оказа невъзможно, генералът реши да остави низините на южняците и да завладее с хората си високите области; с времето те станаха известни като хакка — гостуващият народ, а живущите в низините бяха наречени пунти — местният народ.

Ето така се зароди една от най-странните аномалии в историята, тъй като в течение на почти хиляда години тези две различни общности живееха в съседство без никакви приятелски връзки. Хакка обитаваха високите части на долината и се занимаваха със земеделие; пунти живееха в низините и водеха градски живот. Хакка ходеха в горите за дърва, които техните жени влачеха на снопове в равнините; пунти продаваха прасета. Хакка смесваха ориза със сладки картофи; пунти, като по-заможни, го ядяха бял. Хакка строяха домовете си под формата на подкова, характерна за Севера; не и пунти. Хакка останаха горда, буйна, надменна раса, китайци до мозъка на костите си и изцяло предани на китайските традиции; пунти бяха спокойни, отпуснати южняци. Когато господарите на Китай объркваха управлението до такава степен, че никой свестен човек не би могъл да каже как се впряга конят — пред или зад каруцата, пунти свиваха рамене и си мислеха: „Какво друго можеш да очакваш от Севера“.

В допълнение към всички тези очевидни различия имаше още две, толкова важни, че съвсем откровено би могло да се заяви: „Нито един пунти не би бил в състояние някога да разбере един хакка и нито един хакка не го е грижа за това“. Хората от горните земи — народът хакка, запазиха непроменено древното си наречие, наследено от най-чистия извор на китайската култура, докато пунти говореха по-лесен за възприемане, податлив на промени език, развит в течение на две хиляди години, прекарани далеч от влиянието на Пекин. Никой пунти не би могъл да разбере какво казва някой хакка; нито един хакка не даваше пет пари какво му разправя някой пунти. Имаше двойки села, живели на няколко километра едно от друго цели десет века, но хакка никога не разговаряха с пунти не само поради наследената омраза, ала и защото никой не разбираше езика на другия.

Втората разлика обаче беше може би още по-съществена. Външните завоеватели на Китай постановиха, че от уважение към по-високото им положение всички представителки на нежния пол трябва да връзват краката си и да пристъпват ситно като истински дами с жестоки, убийствено болезнени дървени обувки. Пунти посрещнаха с охота заповедта и техните села се отличаваха с красиви, добре облечени съпруги, които прекарваха дълги години в бездействие, като едва си спомняха за пулсиращата болка в стъпалата. В това отношение селищата на пунти се превърнаха в огледало на цял Китай.

Но уверените в себе си жени хакка отказаха да връзват краката на момиченцата и веднъж, когато един генерал от имперската армия влезе в Горното селище и заяви, че отсега нататък всички жени трябва да имат малки стъпала, хакка започнаха да се смеят на тази щуротия и не престанаха, докато генералът не си тръгна объркан. А щом се върна, придружен от войска, с намерението да избеси всички, жените хакка избягаха в планините и той не успя да ги излови. В твърдата си решителност да бъдат свободни те черпеха духовни сили от спомените за три свои непоколебими предшественички: старата майка на генерал Чар, достигнала осемдесет и две годишна възраст и преживяла дългия поход на юг в по-добро физическо състояние от повечето мъже; нейната практична снаха Нюк Мои, управлявала Златната долина цяло десетилетие след смъртта на съпруга си; и нежната, ала притежаваща желязна воля Сиу Лан, просветената вдовица на генерал Чин, също управлявала областта едно десетилетие след смъртта на Нюк Мои. Те бяха почитани като идеали за жените хакка и за всички дори мисълта за това как маршируват с вързани крака бе нелепа. Нещо повече, както благоразумно изтъкна пророкът Чин през 1670 година: „Ако нашите жени си вържат краката, как ще работят тогава“. Така че жените хакка се изсмяха на държавните укази и останаха свободни. Пунти, разбира се, им се подиграваха и в редките случаи, когато някоя жена хакка тръгнеше из Кантон, градските хора я зяпаха втрещено. Ала тези решителни, своенравни и упорити гостенки от Севера не позволиха да им се наложат.

Естествено, не всички от армията на генерал Чин се заселиха в Златната долина, но представителите на родовете Чар и Чин го сториха до един. Те изградиха по склоновете на планината група ниски къщи с формата на подкова зад стени от кал и селото стана известно под името Горното селище; докато селото край брега на реката, в което живееха пунти, бе Долното селище; и постепенно в двете села се родиха разни поговорки. Когато деца пунти играеха, те се присмиваха на другарчетата си, че „квакат като жаби и говорят като хакка“, а в Горното селище хората често нареждаха със съответните мимики: „Не ме плашат нито раят, нито адът. Ала истински се боя да чуя как някой пунти се мъчи да говори на мандарин“. Имаше и други народни поговорки в двете селища, които изразяваха същината на основните различия между хакка и пунти; в Горното селище майките често предупреждаваха дъщерите си: „Ако продължаваш да мързелуваш, ще ти вържем краката и ще те направим пунти“. А в Долното селище майки пунти заплашваха синовете си: „Само още една дума, и ще те оженя за момиче хакка“. Тази закана бе доста ужасяваща, тъй като се знаеше, че тези момичета стават силни, волеви, интелигентни съпруги, които държат да са равноправни в семейните дела, а нямаше разумен мъж да желае подобна жена.

Горното и Долното селище имаха само едно общо нещо помежду си. Периодично и двете бяха сполетявани от бедствия. В Долното селище те бяха по-явни, защото, когато се покачеха водите на широката река, което ставаше поне веднъж на всеки десет години, тя преливаше с угнетителна буйност и наводняваше обработваемите земи. Втурваше се през оризищата, отвличаше добитъка, пълзеше нагоре по стените на къщите и оставяше след себе си хора, обречени на глад. И, което бе още по-лошо, реката изхвърляше пясък в полята, та следващата година урожаят бе по-слаб и се знаеше, че в двете години след наводнението от всеки четирима, живеещи в ниските земи, един ще умре или от глад, или от чума.

И като наблюдаваха това повтарящо се бедствие, хакка не можеха да разберат едно. През 1114 година с помощта на почти шестдесет хиляди души — както хакка, така и пунти, държавата построи огромен преливник, който започваше над Долното селище и бе предназначен при опасно покачване на нивото на реката да отклонява водите от това и много други села. Идеята беше чудесна и можеше да бъде спасен животът на много хора, ала алчните чиновници, виждайки толкова много примамлива земя на дъното на сухия канал и покрай него, си казаха: „Защо да оставяме такава чудесна наносна земя да пустее? Ще я засеем и тъй като от десет години девет са без наводнения, ще натрупаме куп пари. На десетата ще изгубим посевите, но вече ще сме направили състояние и ще го понесем“. Ала в течение на седемстотин години хакка не забелязаха канала да се използва нито веднъж и причината беше следната: „Ясно е, че ще има наводнение — казваха чиновниците — и много хора ще загинат. Но ако отворим шлюзовете, за да спасим селата, посевите ни в канала ще бъдат унищожени. Нека бъдем разумни. Защо да позволяваме водите да пометат тези посеви в годината, през която ще успеем да ги продадем на най-високи цени?“. Така шлюзовете оставаха затворени и за да бъде защитена една тридесета от процента от цялата земя около селата, беше жертвана всичката останала. Наводнение след наводнение помитаха всичко и шлюзовете не бяха отворени нито веднъж, за да бъдат спасени хората. Изнурителният труд на шестдесет хиляди селяни бе използван само за да се защитят посевите на малцина вече богати държавни чиновници, чиито печалби се учетворяваха, докато хората наоколо гладуваха. Ето това хакка не можаха да разберат никога. „Така е в Китай — обясни пророкът Чин — ала аз съм сигурен, че ако подобна участ сполетеше посевите на хакка, щяхме да убием чиновниците и да разбием шлюзовете.“

От своя страна пунти не можеха да проумеят действията на хакка, когато сушата поразеше Горното селище. Една жена пунти каза на децата си: „Няма никакво разумно обяснение за поведението на хора, които зазиждат къщите си с кал, слагат два пръта на кръст пред вратите, тръгват из страната и бродят цели шест месеца, като ядат корени и глина“. Ала все пак за пунти едно беше ясно и то бе, че никога не бива да докосват зазиданите къщи на хакка, нито да посягат на зърното за посев. По време на големия глад през 911 година група пунти бяха нахлули и опустошили Горното селище, отнасяйки зърното за посев. Ала когато кражбата бе установена, последва голямо клане и това не се повтори никога вече.

 

 

Осем века след заселването през 874-та хакка и пунти живееха в съседство в двете гладуващи села, както и на много места из Южен Китай, без нито един мъж от Горното селище да се ожени за жена от Долното. И, разбира се, нито един брак не би могъл да бъде сключен между мъж от Долното селище и жена от Горното, тъй като никой мъж пунти не би пожелал да вземе жена с големи стъпала. Когато на един мъж от Горното селище му дойдеше времето да се ожени, възникваше проблем, защото всички от неговата общност носеха имената на двамата прославени генерали Чар и Чин, повели народа на хакка на юг. Да се сключи брак при такива близки роднински връзки би означавало да се стигне до кръвосмешение; всички китайци знаеха, че за да бъде силно едно село, са необходими съпруги отвън. Затова всяка година късно есента, когато работата на полето приключеше и хората се поосвободяха, от Горното селище из планините тръгваха съгледвачи, които обикаляха съседните села, отдалечавайки се на тридесетина километра, като проучваха, разискваха, спореха, а понякога дори се пазаряха, ала в крайна сметка винаги се връщаха с доста хубави булки. Естествено, в същото време Горното селище биваше посещавано от пратеници на други села хакка, които оглеждаха неговите жени, и по този начин кръвта на народа се поддържаше силна. Освен това се спазваха още две допълнителни правила: нито един мъж не би могъл да се ожени в семейство, от което някой от неговите предци е взел булка, докато не минат пет поколения; и нито едно момиче не биваше приемано като евентуална булка, ако хороскопът му не предвещаваше богат и честит живот с предложения жених. Така хакка усъвършенстваха една от най-строгите и обвързващи семейни системи в Китай. Чумни епидемии, войни, наводнения и пунти застрашаваха тази общност, ала семейството оставаше и на всяко дете се предаваха с гордост думите, с които земеделецът Чар бе изразил синовната си вярност: „От началото на човешката история е имало майки, а майките са имали синове“.

През 1693 година един мъж пунти, без каквото и да е обществено положение избяга с жена хакка — първата подобна женитба в Златната долина, и започна разпра, продължила над четиридесет години. Не последваха повече опити за подобни бракове, ала при редица сериозни сблъсъци между хакка и пунти и по време на военна кампания, обхванала доста голяма част от Южен Китай, бяха избити с невероятна жестокост над сто хиляди души, което изкопа още по-голяма пропаст между тези народи. Двете общности живееха в недоверие, страх и неразбирателство и никой не смяташе тази вражда за странна. Както бе посочил пророкът Чин: „От началото на човешката история народите, които не си приличат, са се ненавиждали“. В Долното селище мъдреците често обясняваха тези отношения, като питаха: „Нима кучето и тигърът се чифтосват?“. И, разбира се, когато произнасяха думата тигър, те излъчваха леко гърди, така че у никого да не остане съмнение кои са кучетата.

* * *

През 1847-а година, когато младият преподобен Михей Хейл проповядваше в Кънектикът — същата година, в която доктор Джон Уипъл отплава за Валпараисо, за да проучи износа на кожи — на Чар, старейшината на Горното селище, се роди дъщеря и той я нарече с особено красиво име: Чар Нюк Цин, Чар Идеалният Нефрит. На това момиче бе отредено да отрасне в условията на следващите две десетилетия, през които благосъстоянието на народа хакка бе унищожено от поредица жестоки насилия. Нюк Цин не беше висока, нито привлекателна, ала имаше силни нозе, сръчни ръце и прекрасни зъби. Косата й не бе разкошна и това я притесняваше, поради което се наложи майка й да я укорява на няколко пъти: „Нюк Цин, няма никакво значение как носиш косата си. Тя не е особено гъста, така че се примири с този факт“. Ала недостатъчно красивата си външност момичето компенсираше с бърз ум. Само веднъж баща й бе споменал известната поговорка на семейство Чар: „От началото на човешката история е имало майки, а майките са имали синове“. И щом той заговореше за семейна вярност — едно от най-големите достойнства на народа хакка, неговата дъщеря го разбираше.

Ето защо тя бе силно натъжена, когато в Горното селище мнозина започнаха да шушукат, че старейшината Чар е изпаднал в сериозна беда и е избягал. Дъщерята не можеше да повярва, че нейният баща е в състояние да направи зло. След време обаче в селото нахлуха войници и съобщиха: „Търсим старейшината Чар. Присъединил се е към Тайпинското въстание и ако посмее да се върне тук, трябва да го убиете!“. Те сритаха няколко пъти майката на Нюк Цин, а един от тях сръга с пушка момичето в стомаха и изръмжа:

— Баща ти е убиец и ти ще го застреляш, щом се върне.

Тогава, през 1853-та, Нюк Цин беше на шест години и, след това видя баща си само веднъж. Е, това не е съвсем вярно, тъй като една нощ той се върна тайно в Горното селище. Първото нещо, което направи, бе да прегърне слабото си момиченце и да му каже:

— О, Нефрит, татко ти видя неща, за които дори не е мечтал! Собствени коне! Завзех цял град пунти… Не село като онова долу. Нефрит, когато влязох в него, всички ми се поклониха. Ниско, момичето ми, ето така!

После я прегърна, като че ли бе неговата любима, а не осемгодишната му дъщеря, и я поведе със себе си, да види как неговите приятели хакка се записват, за да участват в голямата му авантюра.

— Всички войници се страхуват, Нюк Цин — каза той и посочи изплашените бъдещи воини. — Аз ли? Аз треперех като птиче, което събира зрънца. Ала най-важното е в сърцето ти да има вярност. Смяташ ли, че когато генерал Лай ми каже: „Генерал Чар, завземи този град!“, не си задавам въпроса „Сега пък какво е намислил генерал Лай?“. Ала аз превземам града дори и ако трябва да избия петдесет хиляди души. Нефрит — възкликна сърдечно в мрака — потегляме далече на север. Може би няма да те видя никога вече. — Привлече стихналото дете в обятията си и го притисна към себе си. — Грижи се за майка си — рече му и мъжете тръгнаха след него по планинския склон.

Нюк Цин видя още веднъж баща си. През 1863-та, когато тя беше слабо, изключително добре организирано шестнадесетгодишно момиче, способно да носи огромни товари дърва и да се грижи за майка си и останалите членове на семейството, в Горното селище дойде генерал Уан от имперските войски и нареди на барабанчика да бие дълго, докато се събере цялото село. После с помощта на преводач, защото такъв генерал не би проговорил никога на езика на хакка, нареди на един глашатай, носещ някакъв черен предмет, да прочете официално съобщение.

Без да изпуска черния предмет от лявата си ръка, мъжът пристъпи напред и зачете носово на висок глас:

— Водачът на Тайпинското въстание Чар, заловен при Нанкин и заведен под стража в Пекин, призна, че е бил съзаклятник на Лай Сю Цюан, самопровъзгласил се за Генерал на Севера, и беше осъден и умъртвен миналия месец, като според справедливия закон беше нарязан бавно на триста малки къса в течение на девет часа, а главата му бе изложена в града три дни за назидание на всички.

Като прочете указа, глашатаят го предаде на друг. Махна със свободната си ръка черното покривало и в сандък от тел се откри главата на генерал Чар. Мравките и мухите бяха изяли очните ябълки и езика, ала чертите на лицето на човека, отдал се на делото, се различаваха ясно. Забучиха главата на кол насред селото, след което генерал Уан заяви сурово:

— Ето каква е съдбата на предателите! — После попита: — Къде е вдовицата на предателя Чар?

Селяните отказаха да посочат съпругата на великия водач, ала майката на Нюк Цин бутна децата си встрани и рече гордо:

— Аз съм неговата съпруга.

— Застреляйте я — нареди генерал Уан и тя падна в селския прахоляк.

По-късно Горното селище си припомняше с язвителен присмех приказките на генерал Уан за предателите, тъй като не минаха и две седмици след храброто му появяване в тяхното село, когато той се замисли над предоставилите му се различни възможности и реши също да стане предател.

Така 1864 година беше наистина ужасна за Златната долина, тъй като през половината от времето в селата вилнееше генерал Уан в търсене на плячка, а през останалата половина правителствените войски преследваха предателя. Веднъж открил Горното селище, Уан рядко го подминаваше и след време дори набра голям брой мъже хакка в шайката си. Това даде право на правителствените войски да грабят всичко, каквото намерят в селото, и те често застрелваха земеделци хакка просто за развлечение. Тъй като не беше особено хубава и непрестанно влачеше дърва от горите, поради което изглеждаше доста по-стара, отколкото бе, Нюк Цин се спаси от насилието. Но много други момичета хакка не успяха.

По това време тя живееше в беднота в дома на чичо си, който по силата на обичаите на селото трябваше да я прибере след екзекуцията на нейните родители. Този чичо — корав, нещастен човек, й напомняше постоянно два мрачни факта: че вече е седемнадесетгодишна, а все още неомъжена, и че тъй като е дъщеря на баща въстаник, войниците могат да се върнат по всяко време в Горното селище и да застрелят и двамата. Това бе достатъчно основателна причина за чичото да намалява порциите й и да увеличава вързопите дърва, които тя трябваше да влачи надолу към равнината.

Нюк Цин бе неомъжена поради едно изключително нещастно обстоятелство, над което тя нямаше никаква власт. Хороскопът й, старателно изчисляван, когато идваха пратеници от някое далечно село хакка, за да търсят съпруги за фамилията Лай, показваше, че слабото момиче е двойно прокълнато: бе родена под знака на коня и следователно можеше да се очаква да бъде вироглава и зла съпруга; освен това беше съвсем ясно, че ще убие съпруга си, та само някой глупак би я прибрал в своя дом. Разбира се, бъдещето й имаше и обнадеждаващи страни, като обещание за богатство и много потомци, и това би могло да насърчи някой алчен мъж да пренебрегне риска. Ала хороскопът й разкриваше още едно допълнително неблагоприятно обстоятелство: че ще умре в чужда страна. Като се съберяха упоритостта й, вероятността да стане убийца на съпруга си и да бъде погребана в чужда земя, за селяните хакка беше ясно, че е невъзможно Чар Нюк Цин да бъде омъжена, и не след дълго престанаха да я предлагат на пратениците.

Така тя прекарваше живота си в работа в почти постоянно гладуващото село. Единствените й дрехи бяха: тъмносиня памучна работна блуза и мръсни памучни панталони. Освен това имаше конусовидна плетена шапка, която връзваше под брадичката си с дълга синя връв, и големи, силни крака, с които да се спуска към долината с огромни товари дърва; дотолкова, доколкото можеше да вижда в бъдещето, това щеше да бъде животът й. И тогава, в празничната нощ преди деня на Чин Мин, когато на Долното селище бяха нужни повече дърва за големите празненства, които вече бяха започнали, Нюк Цин напусна Горното селище и тръгна надолу по стръмната пътека. Тъкмо бе стигнала равнината, и иззад скалите върху й скочиха четирима мъже, разпиляха дървата, натъпкаха парцал в устата й, нахлупиха торба на главата й и я отвлякоха. Щом се съмна и чичо й установи, че не се е върнала, той изрече кратка молитва дано да й се е случило нещо сериозно, и така и стана. Никога вече не я видяха в Горното селище.

 

 

Не бива да смятаме, че в тези тежки времена пунти преживяваха по-добре от хакка. Всъщност, тъй като предателските войски на генерал Уан не обичаха да се катерят из планините, в Долното селище имаше много повече насилие и отвличания в сравнение с Горното; ала безчинствата спираха винаги когато побеснялата река излезеше извън коритото си и глад заплашваше да заличи напълно селото.

Това бяха лоши години, ала те свършиха в началото на 1865-а с пристигането в Долното селище на един мъж, за когото се говореше, че е фантастично богат. След шест седмици този удивителен пунти отвори шлюзовете, така че реката бе отклонена, а селото спасено, откупи предателя генерал Уан, после го предаде на правителствените сили и донесе на селото не само сигурност, но и щастие. Човекът, извършил тези чудеса, беше жилавият, хитър пунти Кий Чун Фат, чието име означаваше Пролетно Благоденствие, роден преди петдесет и две години в същото Долно селище. През 1846-а бе емигрирал в Калифорния, където бе работил в златните мини и натрупал единадесет хиляди долара, които по стандартите на Долното селище го правеха един от най-богатите хора на света.

Докато обикаляше селото и вземаше множество решения относно огромната фамилия Кий, начело на която стоеше сега, той беше с плитка, черна шапчица, обточена със син сатен, синя копринена, приличаща на палто дреха до глезените, стегнато закопчана на врата, и тежки, украсени обувки. Поради слабата си фигура не можеше да добие внушителна, патриаршеска осанка, ала енергията, която бликаше от него, го правеше безспорен диктатор в селото. В Калифорния се бе научил да чете на английски, но не и на китайски; можеше да изчислява проценти, така че веднага щом пристигна, започна да дава пари на заем на роднините си при четиридесет процента годишна лихва.

Когато от фамилията Кий го попитаха с възхищение как може човек като него, който не е войник, да бъде толкова смел, че да се противопостави на генерал Уан, той се усмихна лукаво и обясни:

— Когато на човек му се е налагало да живее с хитрите американци, е много лесно да се справи с глупак като генерал Уан.

Разбира се, за пунти този отговор не означаваше нищо, затова те рекоха:

— И все пак не разбираме — как успя?

Кий Чун Фат имаше едно обяснение за всичко, така че отговори:

— В Пекин има император, който управлява, ала аз проумях, че парите управляват света.

— Даде ли пари на генерал Уан? — настояваха селяните.

— Достатъчно, за да го накарам да продължи да се навърта наоколо — отвърна чичо Чун Фат. — После казах на правителствените войски къде е и им обещах пари, ако го обесят. И те го сториха.

Във фамилията Кий се водеха много спорове за това как чичо Чун Фат е натрупал огромното си състояние в Америка и трябваше просто някой да му зададе въпроса, за да получи отговор.

— В Америка има златни мини, където не е проблем да се направят пари. Там има групи мъже, които опъват телеграфни жици, и при тях също е лесно да се печели. Ала къде предполагате, че най-бързо се трупат пари? На строежите на железопътните линии. Кажете ми, как мислите — дали съм си дошъл само с парите, за които вече знаете? О, не, добри ми приятели! Тях спечелих в златните мини за една година. Миех съдовете на миньорите. Готвех. Големите ми пари са в една английска банка в Хонконг. — И извади книжка, за да им го докаже, ала само той можеше да прочете какво пише в нея.

Разказите на чичо Чун Фат за Америка разпалваха въображението.

— Най-хубавото в Калифорния са не парите — рече веднъж той — а жените. Един мъж може да има три индианки за съпруги и колкото си иска мексиканки. Но не едновременно. — Заинтригувани, младоците помолиха да им разкаже повече, ала чичо Чун Фат вече бе преминал към друга тема. — Това, което искам да направя — обясни той на събралото се семейство — е да възстановя залата на предците, така че да се прочуе като най-внушителната в цял Китай. Ние дължим почит на нашия велик прародител принц Кий Дзъ от династията Хсианг, от която произхождаме. — Като рече това, той се замисли за знатния принц, нахлул в Корея преди три хиляди години, и каза на своя род: — Необичайно се чувства човек в Америка, където повечето хора не знаят дори кои са техните баба и дядо. Ще прославим отново името на принц Кий из цял Китай.

Чун Фат имаше по-голям брат, Кий Чун Конг, който никога не стана важна личност; въпреки това той беше формалният глава на семейството и Чун Фат внимаваше да не си присвои неговите морални прерогативи. Ала нямаше време и по отношение на практическите въпроси се налагаше енергичният калифорниец да взема бързо решения едно след друго, което му бе простено, като се имаше предвид фактът, че плащаше за всичко. С наближаването на празника на Чин Мин, когато почтените хора се прекланяха пред паметта на своите предци, той разпрати куриери със следната заповед: „Всички членове на фамилията Кий да се съберат в залата на предците, за да отпразнуват Чин Мин“. После изразходва почти хиляда долара за разкрасяване на ниското, покрито с плочи здание, представляващо духовното средоточие на рода Кий.

Един от пратениците тръгна на юг и стигна чак до малкия покварен португалски град Макао, на отсрещния бряг на залива, на който бе разположен Хонконг, и там, в публичния дом „Пролетни нощи“, предаде заповедта на красив младеж с буден поглед, който работеше като готвач и помагаше и по други начини. По това време Кий Мун Ки беше двадесет и две годишен, умен опортюнист, с плитка, която мяташе енергично, пъргави пръсти на хазартен играч и подкупваща усмивка. Баща му, като се бе надявал, че синът ще стане надарен учен с тежест, го бе нарекъл Начинание, Незнаещо Прегради. Ала той бе изгубил интерес към академичните занимания, разбрал, че по̀ го бива да съблазнява младите момичета в публичния дом и да играе хазарт с европейските моряци, посещаващи често Макао. Когато куриерът от Долното селище пристигна, младият Мун Ки бе споходен от период на изключителен късмет и не показа каквото и да било намерение да напусне португалския град.

— Кажи на баща ми — рече той — че тази година се налага да пропусна празника на Чин Мин. Нека отправи молитви към предците ни и вместо мен.

— Не ме праща баща ти — обясни вестоносецът.

— Мъртъв ли е? — попита с опасение младият комарджия.

— Не, добре е.

— Тогава кой те е пратил при мен? — поинтересува се, успокоен, Мун Ки.

— Твоят чичо, Чун Фат — отвърна пратеникът.

Младият помощник в публичния дом не можа да си спомни кой е чичо му, тъй като той бе напуснал селото, когато Мун Ки бе едва тригодишен, така че решението му остана непроменено.

— Тази година не мога да си дойда — повтори той и посочи преснобоядисания публичен дом и червените дракони по стените на залата за игра в съседство. — Работата в Макао върви добре.

И тогава вестоносецът му съобщи поразителната новина, която щеше да промени живота на младия сводник.

— Чичо Чун Фат се завърна в селото с няколко милиона американски долара.

— Значи е богат? — едва прикриваше любопитството си хитрият млад племенник.

— Много! — отвърна пратеникът с глас, изпълнен с благоговение.

— Най-добре е да тръгна веднага — рече енергично Мун Ки. Влезе при съдържателя на публичния дом и му съобщи: — Баща ми ме зове вкъщи в Долното селище.

Думите му прозвучаха впечатляващо.

— Тогава трябва да отидеш — отвърна почтително мъжът, също пунти. — Децата са длъжни да уважават родителите си. Ала ако намериш нови момичета в селото, доведи ги със себе си. Винаги можем да вкараме в употреба някоя и друга пунти.

Докато Мун Ки и вестоносецът се придвижваха покрай брега на реката към тяхното село, лекият пролетен ветрец галеше лицата им и двамата бяха силно развълнувани, когато пред тях се разгърнаха оризовите полета, бледозелени от едва поникналите посеви. Щом наближиха, те съзряха залата на предците, боядисана в яркочервено, и Мун Ки подсвирна:

— Оооо, той трябва да е много богат! — И забърза към къщи, за да се отчете пред чичо си в навечерието на Чин Мин.

Чичо Чун Фат бе силно впечатлен от своя племенник, тъй като видя в Мун Ки собствената си ловкост и проницателност.

— Как върви работата в публичния дом? — попита той.

— Добре — отговори смирено племенникът. — Винаги можеш да откраднеш нещичко от европейците. Но аз припечелвам най-вече, като играя с моряците.

Чичо Чун Фат огледа внимателно ръцете на момъка и рече:

— Трябва да отидеш в Америка.

— Ще преуспея ли там?

— Да преуспееш?! Скъпи ми племеннико, ако един пунти не спечели в Америка, той наистина е много глупав. — Насърчен от вниманието, с което го слушаше момчето, Чун Фат се впусна в любимата си тема: — Смешно лесно е да натрупаш състояние в Америка, стига да запомниш две неща. Американците изобщо не разбират китайците, но въпреки това са си създали непоклатима представа за нас и за да успееш, не бива никога да ги разочароваш. За жалост представата им е противоречива, така че невинаги е лесно да си китаец.

— Не те разбирам — прекъсна го Кий Мун Ки.

— Само след малко всичко ще ти стане ясно — отвърна чичото. — Първо, американците са убедени, че всички китайци са много глупави, затова трябва да се стараеш да изглеждаш такъв. Второ, те също така са убедени, че сме много хитри. Затова трябва да се мъчиш да потвърдиш мнението им.

— Как може един човек да бъде едновременно глупав и хитър? — възкликна младият сводник.

— Не казах, че трябва да бъдеш глупав и хитър, а да изглеждаш такъв.

— Нима е възможно? — недоверчиво го изгледа красивият комарджия.

— Напуснах Америка с четирийсет и една хиляди долара в злато, защото успях да намеря отговора — рече тържествуващо чичо Чун Фат.

— И какъв е той? — настоя неговият ученик.

— Да вземем за пример златните мини — започна калифорниецът. — Две години ме гледаха как се придвижвам от лагер в лагер и наблюдавам всичко. Но си мислеха: „Той е само един глупав китаец и нищо не разбира“. И трябва да ти призная, че правех всичко възможно, за да изглеждам глупав. Щом научих толкова, колкото бе възможно, заминах за Сан Франсиско… Мун Ки, когато се озовеш в Америка, непременно иди в Сан Франсиско. Изумителен град! Толкова много неща стават в него!

— Кога ще ми кажеш как мога едновременно да изглеждам и хитър, чичо? — прекъсна го младежът.

На Чун Фат му хареса, че племенникът не забравя същността на разговора им, и продължи:

— В Сан Франсиско посетих всички новодошли, като им предлагах: „Мога да ви упътя коя земя да закупите“. И те винаги си казваха един другиму: „Тези китайци са много хитри. Ако някой изобщо знае къде има добри парцели, това са те“. И станах богат.

— Да си глупав и хитър — разсъди младият човек на глас. — Трудно е.

— Не чак толкова — окуражи го чичото. — Американците лесно си създават предубеждения, така че не е необходимо да се стараеш кой знае колко много. Трудно е само когато искаш да убедиш един и същи човек в един и същи ден или дори в един и същи момент, че си едновременно и глупав, и хитър. Както бе при железопътната група.

— Какво се случи тогава? — попита Мун Ки.

Чичо му се разсмя сърдечно и рече:

— Имаше един голям американски бос. Когато отидеш в Америка, Мун Ки, никога не се опитвай ти да бъдеш босът, дори и да те карат, което те няма да сторят, защото винаги можеш да направиш повече пари, ако не си главният бос. Както и да е. Та исках да разработя ресторант за групата с цени, определяни от мен, и трябваше да получа разрешение от въпросния американец, което просто бе невъзможно. Докато един ден той не изкрещя отчаяно: „Проклет глупав китаец!“. И тогава разбрах, че много скоро нещата ще станат така, както искам. Защото, ако успееш да накараш боса да ти изкрещи „Проклет глупав китаец“, всичко ще бъде наред.

Чичо Чун Фат така и не довърши този разказ, понеже му напомниха, че на сутринта цялото домочадие трябва да става по първи петли, за да отдаде дължимото уважение на мъртвите. И докато селото спеше покрай реката, а духовете на предците вече се бяха приготвили да заемат местата си за празничния ден, един стар нощен пазач, извършващ тази церемония отдавна, взе гонга и дървения чук и зачака да дойде третият час на нощта. Тогава, щом пропя първият петел, старецът тръгна из тъмните улици и заудря гонга.

— Чин Мин! — викаше той, обръщайки се както към живите, така и към мъртвите.

Като вървеше по виещия се път, водещ към залата на предците, старецът продължи да удря гонга и видя с удоволствие, че в схлупените къщи затрептява светлина; млад прислужник побърза да запали факлите в салона и преди на изток да се бяха появили първите слънчеви лъчи, Долното селище беше будно и бездейният баща на Мун Ки зае полагащото му се по старшинство място в залата на предците. Ала енергичният чичо Чун Фат бе този, който обикаляше наоколо и обясняваше на членовете на рода Кий какво се иска от тях.

Кий Мун Ки от публичния дом в Макао напусна дома си и тръгна тържествено към залата, където девет изтъркани стъпала водеха до павилиона, в който се пазеха фамилните плочи. Остави подаръците си и се преклони пред онези, от които произтичаше честта на семейството му. После излезе от павилиона и се присъедини към членовете на рода, застинали мълчаливо, докато баща му се молеше, след което чичо му започна многословната си реч:

— Ще купя земя от тази страна на реката, също и от другата и ще се уверите, че това, което сте видели досега, е нищо. Ще има просторна зала, а там, където се съхраняват плочите ни, всичко ще бъде не от дърво, а от най-прекрасен камък. Хората от рода Кий ще станат известни с великолепието, което ще ги заобикаля. — Хитрите му очи огледаха многобройното семейство, събрало се край него, той въздъхна и си рече: „Всички тези нещастни идиоти гладуват тук година след година, а през това време можеха да натрупат състояния в Америка“. Ала знаеше от опит, че членовете на рода Кий не са от онези, които биха поели риска да тръгнат към непознати земи, и се потопи в самовъзхищение, задето бе имал смелостта да го направи.

 

 

И така, чичо Чун Фат се намираше в доста добро разположение на духа, когато в Златната долина се случи едно изненадващо, безпрецедентно събитие. Беше 19 април 1865 година. Полята бяха започнали да се възстановяват от наводнението. Тогава в Долното селище се появи някакъв търговец от Кантон, водещ със себе си един американец. По принцип всеки чужденец, идващ от кейовете на Кантон, би бил убит веднага, ала този човек беше различен, тъй като в качеството си на учен бе поискал разрешение да пътува свободно из вътрешността на страната и то му бе дадено. Така че сега мъжът стоеше под яркото пролетно слънце и оглеждаше преценяващо странния свят, разкриващ се пред него.

На кантонския търговец му бяха необходими приблизително четири секунди, за да разбере, че в това село чичо Чун Фат е човекът, към когото би следвало да се обърне, затуй рече направо:

— Чужденецът е изминал целия път от Страната на уханното дърво, за да наеме хора за работа в захарните полета.

Чун Фат стоеше захласнат, а мислите му препускаха назад към паметния ден, когато корабът, с който пътуваше, бе спрял в Хонолулу и му бе позволено да се качи на палубата и види величествените зелени хълмове край града. Колко изумително вълнуващи бяха онези няколко часа! От висините се бе спуснала буря и Чун Фат бе наблюдавал как обилният дъжд се лее над богатата земя като покров, носещ изобилие.

— Страната на уханното дърво! — извика той. — Да заминеш за там е все едно да тръгнеш за самия рай!

Възбуден и обзет от дива радост, той изтича в дома си и се появи отново с кутия от сандалово дърво, която бе купил в Кантон, за да пази вътре коприните си, и я поднесе към членовете на семейството, обяснявайки:

— Помиришете! В страната, за която говори той, въздухът ухае така двайсет и четири часа в денонощието.

— Там по-добре ли е, отколкото в Америка? — попита племенникът му.

Чун Фат се поколеба. Бе обичал дивите студени планини на Калифорния, величието на Сан Франсиско, мексиканките и техните песни, ала не можеше да забрави Страната на уханното дърво.

— Тази страна е по-благосклонна — рече той.

— Може ли човек да забогатее там? — настоя Муц Ки.

— Тя е по-ласкава — отвърна чичо му и в този миг Мун Ки взе решение, тъй като си помисли: „Ако чичо ми обича една страна повече заради красотата й, отколкото заради парите, то би трябвало тя да е наистина чудесна“.

И така, Мун Ки бе първият, пристъпил напред и пожелал да замине.

— Аз ще дойда в Страната на уханното дърво — заяви твърдо той и когато американецът, облечен в тъмен костюм, протегна ръката си, кантонският търговец извика на пунти:

— Поеми ръката му, идиот такъв. Хвани я!

Това разгневи чичо Чун Фат, който рече троснато:

— Нямаме нужда от кантонски глупак с прокъсани обуща да ни казва как да се държим. Дръпни се назад или ще ти счупя главата. — После се обърна на английски към американеца: — Аз, Чун Фат, бил дълго време в Калифорния. Моето момче идва.

Американецът отново протегна изтънчено ръка и се представи:

— Аз съм доктор Джон Уипъл. Желая да наема около триста души за захарните полета.

Чичо Чун Фат огледа слабия побелял мъж със скъп костюм и инстинктивно видя в него големия шеф.

— Колко предложил да платиш на този? — попита той, сочейки с презрение към кантонеца.

— Страхувам се, че това не ви влиза в работата — отвърна доктор Уипъл. — Но какво имате предвид?

Чун Фат направи набързо някои сметки. Само във фамилията Кий имаше над сто и четиридесет здрави мъже.

— Шефе, ще ти осигуря всичките мъже срещу два долара за всеки.

Сега пък Джон Уипъл започна да пресмята. Кантонският търговец, който бе взел със себе си, говореше английски и му бе помогнал в това отношение, ала той нямаше никаква представа как се наема работна ръка. Беше съвсем очевидно, че този хитряга от Калифорния знае какво е нужно. Ала по два долара на глава?

— Ще ви дам по долар и половина на човек — предложи доктор Уипъл.

Чичо Чун Фат го гледа проучващо известно време, после отвърна бавно:

— Кой ще убеди жените? Кой ще обясни всичко както трябва? — И изброи дълъг списък от задачи, за чието изпълнение би могло да се разчита на него. — Два долара — отсече твърдо той.

— Долар и седемдесет и пет — възрази Уипъл.

— Шефе — усмихна се благо чичо Чун Фат — аз главният тук. Ако не им кажа, те няма дойдат.

— Два долара — предаде се доктор Уипъл.

Чичо Чун Фат веднага протегна ръка, сграбчи дланта на Уипъл и извика на хората си на пунти:

— Когато стискаш така нечия ръка, трябва да вярваш в това, което казваш! Предупреждавам ви, всички до един!

Ала след малко бе ужасен от единствената уговорка, направена от доктор Уипъл:

— Сър, няма да приема тази сделка, ако половината мъже, които ми изпратите, не са хакка.

Чун Фат погледна безизразно чужденеца. Накрая повтори тъпо:

— Хакка?

— Да, хакка. От горе.

„Откъде ли знае за хакка? — помисли Чун Фат с отчаяние. — Дали този глупак, кантонецът…“

— Защо искаш хакка? — попита той доктор Уипъл. — Няма добри хакка.

Докторът го погледна остро и четиридесетте години търгуване за „Джандърс и Уипъл“ затвърдиха преценката му.

— Чухме — рече бавно той — че хакка са чудесни работници. Знаем, че пунти са умни, тъй като има доста от тях на Хаваите. Но хакка ги бива да работят. Ще отидем ли до селото им?

Чичо Чун Фат бе изправен пред задънена улица и това го изпълваше с отчаяние. Виждаше толкова ясно, като на длан, тучните долини на Страната на уханното дърво. Мили боже, един усърдно работещ китаец, оставен на воля там, ще направи цял милион долара, ако е хитър! И като си помисли човек, че Долното селище би могло да има триста мъже от рода Кий, които да работят там и да изпращат редовно пари вкъщи! Чичо Чун Фат беше сигурен, че ще уреди да получава не по-малко от петнадесет цента на всеки долар. Би било нещастие, бедствие, по-лошо и от наводнението, ако родът Кий изпуснеше подобна възможност. Ала този непреклонен, прям човек бе споменал хакка…

— Доктор Уипъл — започна предпазливо чичо Чун Фат — може би хакка работят добре, но твърде много бият се.

— Ще отида сам в селото — рече твърдо доктор Уипъл.

— Как говориш с хакка? — попита иронично Чун Фат.

Доктор Уипъл се усмихна с превъзходство на лукавия посредник и отвърна просто:

— Моят приятел от Кантон ще превежда.

— Но той не говори хакка — каза спокойно чичо Чун Фат, усмихвайки се на свой ред на посетителя.

Без да покаже и следа от обезсърчение, Уипъл попита:

— Говорите ли хакка?

— Само един говори хакка. Моето момче Кий Мун Ки. В армията научил някоя и друга дума.

— Предполагам, че искате да получите по два долара и за всеки хакка, така ли е? — предположи колебливо Уипъл.

— Да, защото много трудно да убеди хакка.

— Да вървим — рече Уипъл, свивайки примирено рамене, и тогава от начина, по който Чун Фат се поколеба, разбра с удивление, че никога никой от Долното селище не се е качвал в Горното. — Бил ли си някога в селото? — попита той.

— Там са хакка — потръпна Чун Фат.

Когато доктор Уипъл видя колко трудно е да се стигне до земите на хакка, за момент бе склонен да се откаже и да позволи на Чун Фат да осигури само пунти мъже. Но после научният му интерес надви и той разсъди: „Дойдох тук, за да започна експеримент и да проверя кои биха задоволили най-добре нуждите ни от работна сила за плантациите — пунти или хакка. Няма да разреша да ме накарат с измама да се откажа от това проучване“. Затова рече непреклонно:

— Ако не можете да ме заведете, ще се справя сам.

Въпреки шестдесет и шестте си години той бе толкова пъргав, колкото и китаецът, и след доста енергично катерене пътниците стигнаха най-сетне портата на ограденото със стени село. Когато влязоха и видяха скромните къщи с форма на подкова и зловещия, надупчен от дървоядите кол на централния площад, на който бе забучен черепът на въстаника Чар, Уипъл се огледа, като че ли бе пристигнал на познато място и помисли: „Катеренето си струваше. Прилича на село в Нова Англия. Отново съм вкъщи тук, в Китай“. Усещането се усили, когато яките, мрачни и изпълнени с подозрение хакка се засъбираха предпазливо около него и в консервативните им лица той видя портрети в жълто на собствените си предци. Махна на Кий Мун Ки да превежда и рече:

— Дойдох да отведа сто и петдесет от вас в захарните полета на Страната на уханното дърво.

Последва дълго приглушено обсъждане, разпалено допълнително от чичо Чун Фат, който пусна сред хакка сандаловата си кутия, като ги уверяваше:

— Там, където отивате, мирише така.

В крайна сметка бяха набрани сто и тридесет души за плантациите на Уипъл с обещанието да бъдат намерени още двадесет от другите планински села. И докато се оформяше сделката с много предпазливо кимане, Уипъл забеляза, че жените тук не си стягат краката. Посочи една от тях и попита чичо Чун Фат:

— Защо стъпалата им са нормални?

— Те са хакка. Нямат здрав разум — отвърна калифорниецът.

— Ще бъде ли разрешено на жени да дойдат в Страната на уханното дърво?

— Може би на жени хакка — отговори Чун Фат. — Не и на порядъчни жени пунти.

Уипъл не каза нищо повече, но си помисли: „Един ден ще имаме нужда от много китайки на Хаваите. Ще е добра идея да докараме хакка. Изглеждат силни и интелигентни“.

* * *

Когато доктор Уипъл и кантонският му водач се отправиха към Хонконг, за да изчакат на кораба на Уипъл пристигането на тристате работници за плантациите, чичо Чун Фат се впусна в трескава дейност. Събра огромното си семейство в откритото пространство пред преснобоядисаната зала на предците, накара да поставят над стъпалата величествен стол и седна на него, облечен в скъпа мантия, със сатенената си шапчица и бродирани обувки. От дясната му страна, но малко по-назад, бе мястото на законната му съпруга — около петдесетгодишна, а отляво, доста по-назад, седнаха двете му привлекателни неофициални жени, на които той като богат човек имаше право. Срещата започна делово.

— Удава ви се възможност, каквато може и да не се повтори. Мислете за това! — осведоми чичо Чун Фат своите близо четиристотин родственици и се облегна назад така, че всички от рода Кий да го видят в състояние на умора. — Един младеж отива в Страната на уханното дърво, работи десетина години, изпраща парите си вкъщи в Долното селище, където неговата съпруга отглежда прекрасните му синове. След време се връща много богат и си взема две или три млади жени. Той е щастлив, както и съпругата му, защото повече не трябва да работи. Младите жени също, тъй като имат богат мъж. И — рече драматично той, сочейки с палец нехайно зад себе си — може да построи подобаваща зала на предците в чест на видното си семейство.

Почака тази рецепта за земно щастие да проникне в съзнанието на слушателите му и тогава добави:

— Разстроен съм, че доктор Уипъл няма да попълни цялата група от нашето село, тъй като ние бихме могли да я сформираме, но дори и така разкрилата се пред нас възможност е историческа. Ще посоча най-силните младежи и те ще тръгнат към Хонконг… след три седмици.

Чичо Чун Фат се надигна, мина през тълпата и съвсем произволно определи осемдесет и шест от рода Кий, които да поемат доброволно на това пътешествие. Някои не искаха да заминат, но бяха безсилни. Нима Чун Фат не бе най-богатият мъж на света? Кой би могъл да спори с такъв човек? Когато приключи, техният чичо Чун Фат рече:

— Сега за Долното селище остават шейсет и четири места. Кои да бъдат избраниците?

Последва общо разискване на този важен момент, след което комарджията Кий Мун Ки, проявяващ се като доста умен младеж, изтъкна:

— Защо да не включим мъжете, които се готвят да се оженят за момичета от нашия род?

Но чичо Чун Фат отхвърли идеята, тъй като тя означаваше да се вземат пари от селото, и направи още по-мъдро предложение, признато веднага от фамилията като разумна насока за действие:

— Ще изпратим всички, които ни дължат съществени суми пари. И техните заплати ще идват при нас.

И така, списъкът бе допълнен. От набелязаните сто и петдесет пунти сто и десет не желаеха да потеглят.

След като бяха определени заминаващите, последва момент на отпускане, през който чичо Чун Фат огледа загрижено семейството си и когато прецени, че настроението е подходящо, се изкашля два пъти. Тълпата утихна покорно, за да чуе какво ще каже великият човек. Чун Фат заговори бавно, гледайки замислено над главите на множеството, като знаеше, че предложението му ще изненада неговия род:

— Искам всички, които за честта на своето семейство пожелаха да заминат доброволно за Страната на уханното дърво, да се оженят, преди да напуснат селото.

През събралите се от фамилията Кий се понесе вълна на възбуда и много младежи, принудени от чичо Чун Фат да приемат изгнанието в захарните полета, показаха, че не са готови да разбият допълнително живота си, като си намерят набързо съпруги. Величествено и сдържано чичо Чун Фат позволи на бурята да се разрази и когато тя стигна върха си, се изкашля отново. И тъй като тихото покашляне на един богаташ има свойството да е по-гръмко от рева на шестима бедняци, големият род стихна.

— Например по отношение на семейството на брат ми реших, че синът му Кий Мун Ки трябва да се ожени веднага, и затова влязох във връзка с… — Тук той направи драматична пауза, за да позволи на всички да се насладят на следващите му думи. Нямаше младеж, който да ги очаква с повече опасение и боязън от комарджията Мун Ки, тъй като никой не му беше казал, че му предстои да се жени. — Посъветвах се със семейство Кун от съседното село и те се съгласиха да сгодят своята дъщеря Лятно Птиче за моя племенник. Вече се водят преговори за отпразнуването на този брак и, Мун Ки, трябва да те поздравя.

На лицето на младия картоиграч се появи глупава усмивка, съпроводена от полагащата се проява на радост, тъй като той разбра, че чичо Чун Фат е направил нещо добро за него. Родът Кун от съседното село, макар и не толкова богат като Кий, беше все пак виден и почитан. Основната разлика бе, че неговият водач не бе стигнал до Калифорния, а само до Кантон, и се бе върнал с не повече от четиридесет хиляди долара, а само с шест. Въпреки всичко това бе партия, която всички в Долното селище одобриха, макар никой още да не бе видял бъдещата булка.

— И така, настоявам всички младежи да се оженят — заключи Чун Фат. — Семействата могат да почнат веднага да пращат посредници, които да намерят подходящи момичета, и мисля, че ще е разумно празненствата да се съчетават, за да се спестят пари.

Сега, след като се постигна съгласие относно женитбите и семействата осъзнаха, че всъщност трябва да тръгнат да търсят съпруги за заминаващите си синове, нова вълна на оживление заля всички Кий. Чичо Чун Фат със сатенената шапчица на върха на главата си пак изчака величествено то да отмине. Тогава отново се изкашля тихо, за да даде някои уверения на младите хора, и като че ли великолепието на салона на предците зад него подкрепяше думите му.

— Вие, младежи, които подобно на Мун Ки ще тръгнете на път, не бива да мислите, че щом се налага да се ожените тук, в Долното селище, няма да можете да си вземете съпруги и на новото място. Съвсем не! Има само една причина, поради която трябва да се ожените, да създадете свой дом и да оставите законна съпруга, която търпеливо да чака завръщането ви. Ако го сторите, тогава вие, където и да отидете, винаги ще мислите за това село като за свой постоянен дом. Ще копнеете за деня, когато, подобно на мен, ще се изкачите по тези свещени стъпала — и като се загърна със скъпата мантия, той влезе в залата на предците, откъдето продължи да говори с неподправен плам — и ще се поклоните смирено пред плочите на своите предци. Тъй като тук е вашият дом. — Той се приведе тържествено пред паметните плочи на съградилите с духа си това село и произнесе слова, които бяха дълбоко затрогващи: — Когато в Калифорния белият човек ме оскърбяваше, аз си спомнях този павилион със семейните плочи и придобивах сила да търпя обидите. Когато в Невада снегът бе непоносим, аз си спомнях тази зала и той ставаше търпим. Оженете се за момиче от тази долина, както направих аз преди трийсет години. Оставете го във вашия дом. Тогава, независимо къде ще отидете, вие ще се върнете отново тук. — И добави, придавайки известна практичност на напътствията си: — И винаги ще изпращате пари в това село.

Отдалечи се величествено от плочите на предците и се върна на стола си, откъдето заразсъждава откровено:

— Ние обаче знаем, че винаги е по-добре, ако китаецът има жена край себе си. Затова е разумно, след като пристигнете в Страната на уханното дърво, да си вземете и там съпруга. И ви го казвам, защото, когато бях в Америка, забелязах, че китайците, които печелеха най-много, имаха жени. Сигурно си мислите, че би трябвало да е точно обратното, ала докато нямах жена край себе си, работите ми вървяха зле… играех комар… посещавах домове с лоша слава… и мога да ви доверя също така, че почти цяла година бях пиян всяка вечер. Е, както и да е. Намерих онази мексиканка и много скоро тя започна да пере миньорите и да им готви. Помислете над това, вие, Кий, които заминавате за чуждата страна. Въпреки че трябваше да давам доста пари за прехраната й, защото ядеше като свиня, и въпреки че постоянно искаше все нови дрехи, единствено благодарение на нея можах да спестя някакви пари. Ето защо ми се струва, че ако един умен младеж, като племенника ми Мун Ки, се ожени тук за момичето на Кун, а после си намери и една добра съпруга в Страната на уханното дърво… но се постарае да бъде някоя, дето я бива да работи… е — чичо Чун Фат се изкашля скромно, закривайки уста с обвита в коприна ръка — изобщо няма да се изненадам, ако той се върне в селото много по-богат от мене.

Сведе очи в нов изблик на скромност и остави представата за тази бляскава възможност да завладее въображението на семейството му. Не допускаше нито за миг, че Мун Ки или който и да е друг би могъл дори да доближи неговия рекорд от над четиридесет хиляди долара, но с крайчеца на окото си забеляза, че някои от младите мъже отправят поглед оттатък полята и планират къде ще изградят фамилни гробници сред хълмовете, щом се завърнат с изумителни богатства. Ала по-отзад се чу един заядлив въпрос.

— Когато Мун Ки си дойде като заможен човек, ще доведе ли в селото своята съпруга чужденка?

— Разбира се, че не — отвърна спокойно чичо Чун Фат.

— Какво ще направи с нея?

— Ще я остави там, където я е намерил.

Над тълпата се понесе шепот на възхищение, тъй като решението бе и правилно, и просто. Ако се наложеше да приеме съпругите с чуждите им обичаи, Долното селище щеше да се замърси, и докато възрастните поздравяваха Чун Фат за неговата предвидливост, той ги успокои и каза:

— Другите жени ще се погрижат сами за себе си. Когато напуснах Калифорния, аз имах три съпруги. Една мексиканка в Сан Франсиско и две индианки в различни части на планините. Те ми бяха помагали, така че и аз сторих същото за тях. Дадох на всяка по хиляда долара. — Множеството ахна, щом чу колко състрадателен е Чун Фат, и той заключи: — Защото най-важното в живота на един мъж е да се върне вкъщи в своето село при съпругата си, очакваща го търпеливо, и в зряла възраст да си намери две или три красиви млади момичета от добри семейства. — Трите му съпруги се усмихнаха мило, когато той рече: — Повярвайте ми, при подобни обстоятелства радостта на мъжа е огромна.

След като младият комарджия Мун Ки прие годежа, уреден от чичо му, Чун Фат изпрати на фамилията Кун в съседното село не обичайните хиляда питки — „Вашата дъщеря струва хиляда къса злато, но, моля ви, приемете тези дребни питки“, а две хиляди четиридесет и три с идеята, че цифрата би могла да бъде толкова голяма, колкото би пожелал той. Всяка бе с размера на чиния: меки питки, питки със смлени ядки и захар, твърди плоски питки, питки, пълнени с кайма, и други, украсени със захаросани плодове. Също така изпрати шестдесет и девет прасета, четири пилета с червени пера и четири големи печени риби. След това, за да докаже щедростта си, добави четиридесет и седем късчета злато, всяко обвито в червена хартия. Процесията, която носеше всички тези неща за фамилия Кун, беше дълга близо половин километър.

Семейството на булката отряза главите и опашките на две от церемониалните прасета, обви ги в коприна и ги върна на семейство Кий, показвайки по този начин, че щедрият дар е приет смирено и родът е впечатлен от него. От своя страна младоженката изпрати три подаръка на жениха: бродиран червен плат, който да използва като пояс, портфейл за земните богатства, които тя ще му помогне да натрупа, и два чифта гащи.

Очевидно венчавката щеше да бъде грандиозна и действително затъмни другите тридесет и една, които се подготвяха в същото време. Две седмици преди мъжете от рода Кий да тръгнат за кораба, очакващ ги в Хонконг, церемонията се състоя с цялото великолепие, което двете села от низината можеха да осигурят. Щом празненствата приключиха, младият Кий Мун Ки заведе булката си в своя дом и положи всички усилия тя да забременее, преди той да отплава, но не успя.

 

 

Сутринта, в която събра своите сто и петдесет пунти за тридневния поход до Кантон, където те щяха да се качат на речен параход за Хонконг, чичо Чун Фат видя пред себе си една доста изтощена сексуално група мъже с помътнели очи. „Преходът покрай реката ще ги съживи“ — самоуспокои се той, тъй като разбираше, че ако успее да достави доброволците в добро състояние, може да очаква по-нататък доктор Уипъл да му възложи набирането и на други при два долара за всеки. Ето защо започна да обикаля хората си, като ги насърчаваше да се стегнат. Когато обаче стигна до своя племенник Кий Мун Ки, едва можа да го познае. От две седмици младият картоиграч бе постоянно пиян, десет дни почти не бе ставал от брачното ложе и изглеждаше така, сякаш ще припадне още на първите сто метра от похода до Кантон. Осъзнавайки, че ще зависи от племенника си, който трябваше да предава неговите нареждания на групата хакка, чичо Чун Фат му удари няколко плесници и постепенно погледът на младия човек се поизбистри.

— Ще се оправя — смотолеви комарджията. — Веднъж в Макао бях пиян три седмици. Но нямах такава чудесна съпруга като момичето на Кун.

И Чун Фат разбра с удоволствие, че безочливият млад комарджия възвръща формата си.

— Ти ще се справиш добре в Страната на уханното дърво — увери той племенника си.

— Надявам се — отвърна младият съпруг.

Начинът, по който разговаряше, беше леко обиден за чичото — като мъж с мъж, все едно че бяха равни.

Настъпи момент, изпълнен със силна възбуда — от хълмовете надолу се спускаше групата на хакка — слаби мъже, облечени в груби дрехи, с дълги плитки и загорели лица. Само преди два месеца появяването им би означавало война; сега то предизвика единствено взаимно отвращение. Пристигнаха на мястото, където се бяха събрали заминаващите пунти, като гледаха дръзко, и въпреки предубежденията си чичо Чун Фат помисли: „Те ще се справят добре в новата страна“. Искаше му се да отиде при тях и да ги поздрави с поклон, защото печелеше по два долара от всеки хакка, а и се надяваше на повече в бъдеще, но осъзна, че това би могло да се изтълкува като раболепие от страна на пунти и никога няма да му бъде простено от неговото семейство. Затова само ги изгледа предизвикателно, както изискваше обичаят. Един дълъг момент двете групи се зяпаха безочливо една друга. Бяха живели редом почти хиляда години, без дори да си проговорят, като само веднъж бе сключен брак между пунти и хакка; отношенията им бяха белязани единствено с кръв и насилие. А сега щяха да пътуват заедно в малък кораб към малък остров, носещи в себе си наследената омраза.

Мун Ки, за да сложи край на неловкото положение, се стегна, пристъпи напред и рече на човека на име Чар, водача на хакка:

— Тръгваме веднага към Кантон. Някои от твоите хора вече изглеждат уморени.

Чар изгледа изучаващо младия пунти, за да провери дали в думите му се крие обида, и отвърна невъзмутимо:

— Нищо чудно. През последните два месеца бяха непрекъснато пияни… също като теб.

— Ожених се — обясни Мун Ки.

— Както и те — каза Чар и противниците се усмихнаха.

Групите потеглиха и тогава всички пунти погледнаха за последен път своето Долно селище и ярко боядисаната зала на предците. Това беше техният дом, тяхната същност, изконното място на техните прародители. Тук бяха съпругите им. Много от тях имаха синове, чиито имена вече бяха върху плочите в павилиона. В тази земя бяха гробовете, където нощем се разхождаха духовете на предците им, и да напуснат Златната долина дори само за няколко години бе за тях почти непоносимо наказание.

— Ще се върна скоро! — извика Мун Ки, но не на съпругата си, нито на властния си чичо или на когото и да е от живите. — Ще се върна! — извика той на предците си.

 

 

Трябваха им три дни, за да стигнат до Кантон, като пунти се движеха в една група, хакка — в друга, и по време на енергичния преход Кий Мун Ки възвърна обичайното си физическо състояние. Погледът му се проясни, мозъкът му се избистри и когато влезе в огромния град, търсейки доктор Уипъл, за да му представи работниците, той се запита дали не би могъл да се изплъзне за няколко часа и да се отдаде на комар с британските моряци на кея. За жалост обаче доктор Уипъл бе уредил параходът да ги чака на реката и направо ги натовари на борда му. Щом се събраха, той заговори тихо на английски, а преводачът обясни:

— Американецът е разбрал, че ако се опита да ви изведе от страната през Хонконг, където в залива се намира корабът му, правителството ще екзекутира всички ви, задето сте дръзнали да напуснете Китай. Затова ще отплаваме за Макао, откъдето ще заминете без опасност да бъдете убити.

Мун Ки отиде бързо при преводача и рече:

— В Макао трябва да видя стария си работодател и да му кажа „сбогом.“ Моля те, предай това на американеца.

Последва кратко обсъждане и преводачът обясни:

— Добре. Но другите ще да останат в лагера, докато пристигне корабът от Хонконг.

Мун Ки се поздрави и се бе отдал на мечти за огромното състояние, което ще направи през последните си часове в Макао на масите за комар, когато преводачът се върна и го изтръгна от фантазиите му.

— Американецът си спомни, че само ти говориш хакка, затова няма да напускаш лагера.

Мун Ки опита да възрази срещу това несправедливо решение, ала преводачът, след като обсъди протеста му с Уипъл, рече безцеремонно:

— Оставаш в лагера.

Когато се появи крайбрежието на Макао с ниските си бели португалски постройки, блестящи на слънчевата светлина, и военната гвардия, обикаляща в европейски униформи, пунти и хакка се събраха на борда да разгледат чуждото пристанище: един непознат град, сгушил се на брега на Китай, където на всеки двеста китайци се падаше по един европеец; а град, представляващ чуден анклав без закони, който не беше нито китайски, нито португалски, а съчетание на най-лошото и от двете. Но за Мун Ки, добре запознат с пороците му, Макао беше рай за прагматичния човек. Мярна му се покритият с плочи покрив на бардака „Пролетни нощи“ и си помисли, изпълнен с нежност, за някои от момичетата, доведени там с негова помощ — силни, щастливи момичета, на които работата доставяше удоволствие. По-нататък видя салоните за хазарт, където бе познал успех и провал, и колкото повече параходът приближаваше към брега, толкова по-голяма ставаше възбудата му. Докато накрая тръгна трескаво сред мъжете пунти, шепнейки:

— Дай ми на заем парите си! Отивам в салоните за хазарт и там ще ги удвоя.

Някои гледаха с подозрение безразсъдния си братовчед, други с уважение за смелостта му и не след дълго той разполагаше със значителен брой монети.

— Ще се видим утре — прошепна Мун Ки. — Не казвайте нищо на глупака от Кантон.

И когато параходът докосна кея и сред китайците настана суматоха, а португалските служители си заподвикваха назад-напред, Мун Ки се изплъзна ловко, скри се сред камарите стоки, натрупани край кея, и забърза по една задна уличка към публичния дом „Пролетни нощи“.

— Сигурно си уважил празника на Чин Мин така, както никога преди — отбеляза ледено съдържателят.

— Ожених се — обясни Мун Ки.

— О, това е нещо много хубаво! — възкликна одобрително шефът му. — Всеки мъж трябва да има вярна и търпелива съпруга. За мен щастливите времена започнаха от деня, в който се ожених.

— Освен това напускам Китай и заминавам за Страната на уханното дърво — рече откровено Мун Ки. — Дойдох да си взема нещата.

— Напускаш ме?! — избухна собственикът. — След като пропилях толкова време и пари, за да те обуча… — Изведнъж прекъсна високопарната си реч и попита: — За Страната на уханното дърво ли каза?

— Да. За захарните полета.

— Ама това е съвсем неочаквано! — извика съдържателят, потупвайки коляно с показалец. — Имам доста важна работа, която трябва да се свърши там. Да.

Отиде до някаква папка с документи и извади от нея един, изпратен му от пунти, заминал за Страната на уханното дърво преди няколко години. След време, спомнил си колко добре вървяла работата в публичния дом „Пролетни нощи“ в Макао, бе писал на собственика му с молба за съдействие. Стиснал писмото между зъби, началникът на Мун Ки изгледа изпитателно младия комарджия, сетне попита: — Желаеш ли да изпълниш една доста трудна задача?

— Ще ми бъде ли платено? — попита безцеремонно племенникът на чичо Чун Фат.

— Да.

— Ще се заема.

— Така си и помислих.

— В какво се състои работата?

— Държа тук едно вързано момиче. Възнамерявах да я натоваря на някой кораб за Манила. Както ще се убедиш сам, не можем да я използваме. Ще я предадеш ли на приятеля ми в Страната на уханното дърво?

— Да. В коя стая е?

— В онази, дето беше рускинята.

Мун Ки забрави за момент хазарта. Тръгна по тесния коридор и отвори с ритник познатата му врата. Кепенците на прозореца бяха затворени и в тъмнината на пода лежеше момиче. Ръцете му бяха вързани отзад, а коленете — към врата. То бе почти в безсъзнание от глад и липса на вода. Мун Ки го претърколи с крак и видя, че е облечено с евтина синя памучна блуза и панталони; големите му стъпала показваха, че е хакка. Мун Ки затръшна вратата с отвращение и се върна при работодателя си.

— Кой ще поиска една хакка? — попита той.

— Никой — съгласи се съдържателят на бардака. — Платих на няколко от войниците на генерал Уан да отвлекат пет-шест момичета и те ми доведоха тази. Смятах да я изпратя в Манила. Там не правят разлика.

— Колко ще получа, ако я заведа в Страната на уханното дърво?

— Двайсет мексикански долара — отвърна собственикът.

— Сега ли? Бих искал да ги удвоя в залите за комар.

— Ще ти дам половината — съгласи се хитрият съдържател.

Плати десет мексикански долара на Мун Ки и младежът бе почти готов да изтича, за да се отдаде на хазарта, но собственикът предложи: — Може би е добре да я нахраниш. Стои вързана от два дни. Изглежда, войниците са се държали доста зле с нея, преди да я доведат тук, а аз се страхувах, че може да избяга, след като им платих.

— Много ли даде? — попита Мун Ки.

— За една хакка? Която не бих могъл да използвам?

Младият комарджия се върна в стаята, извика на прислужницата да донесе горещ чай и ориз и тогава вдигна кепенците. До краката си видя млада жена хакка на около осемнадесет години. Дори когато раните по лицето й оздравееха, пак нямаше да бъде хубава, а начинът, по който беше вързана и устата й запушена, не позволяваше да се прецени как изглежда изобщо. Ето защо, подтикнат по-скоро от любопитство, отколкото от човечност, Мун Ки коленичи и заразвързва жестоко стегнатите въжета. Докато ги разхлабваше едно подир друго, чу как момичето изстена облекчено. Забеляза обаче, че крайниците му не се опънаха веднага до нормалното положение, тъй като бяха ограничавани толкова дълго, че някои от мускулите бяха сковани в спазъм. Опъна нежно ръцете й, отново движен от любопитство, и ги издърпа покрай тялото. Разтвори раменете й назад и чу как ставите изпукаха болезнено. Момичето изстена силно и припадна. В този момент пристигна прислужницата с подноса, Мун Ки поднесе чашата към устните му и то постепенно дойде в съзнание и започна да пие. Изпитваше толкова отчаяна нужда от течности, че дори Мун Ки остана потресен и прати прислужницата за още чай. Когато топлината се разля по тялото на младата жена, тя постепенно осъзна къде се намира и погледна с ужас човека до нея. Ала начинът, по който започна да я храни с ориз, изчаквайки я да сдъвче с наслада всяко зърно, като че ли се страхуваше да не би някой да й го открадне, я накара да помисли, че може би той не е като другите, които я хванаха в нощта преди празника на Чин Мин. Вече бе забравила нещата, които й бяха сторили през трите седмици, докато я бяха влачили из страната заедно с другите пленници, тъй като бяха твърде ужасни, за да си ги спомня. Бе почувствала инстинктивно, че този човек няма да се отнесе така с нея.

Чар Нюк Цин бе първата хакка, която младият комарджия докосваше, и той го правеше с инстинктивно отвращение. Беше странно обаче, че начинът, по който тя реагираше на добрината му, го накара да пожелае да бъде още по-мил. Обгърна раменете й с лявата си ръка, а с дясната продължи да я храни с топъл ориз. Когато прислужницата донесе зелева супа, той й подаде лъжицата и я подкани да яде, но китките й бяха така подути от въжетата, че тя я изпусна. Тогава Мун Ки почна да ги разтрива и постепенно кръвта стигна до пръстите й. Жената успя да хване лъжицата, ала й бе невъзможно да раздвижи раменете си. И така, Мун Ки заразтрива гърба и раменете й и съвсем инстинктивно ръката му се плъзна напред и той почувства малките й твърди гърди. Почти против волята му настъпи миг на пробуждане и го заляха спомени за неговата нежна млада съпруга от селото на Кун. Свали блузата на Нюк Цин и загали тялото й, после смъкна панталоните й и разтърка нежно скованите колене и глезени, докато те се отпуснаха и той видя с нарастващо задоволство колко стройно и красиво е тялото на момичето. Припомнил си своята съпруга, Мун Ки бързо свали дрехите си и ги захвърли към вратата, докато говореше на момичето хакка:

— Няма да те нараня.

След като бе прекарал известно време с нея, в малката стая дойде собственикът, за да опише на Мун Ки как да предаде момичето на съдържателя на публичния дом в Хонолулу, ала щом открехна леко вратата и видя с какво са заети двамата млади, той го посъветва на пунти:

— Прави с нея каквото искаш, но я вържи отново, когато свършиш.

Гласът на шефа му накара Мун Ки да се осъзнае. Грабна панталоните си, за да провери, уплашен не на шега, дали някой хитряга не е откраднал парите му, докато беше погълнат от момичето, както сам бе пребърквал джобовете на твърде заети клиенти на публичния дом „Пролетни нощи“. Парите бяха на мястото си, така че той се облече бързо и рече на голото момиче:

— Трябва да вървя да поиграя комар. Облечи се.

Докато я чакаше, взе вървите и когато Нюк Цин се обърна с лице към него и видя безмилостните, режещи въжета, очите й се напълниха със сълзи. Тя се замоли на Мун Ки, хвана ръцете му и обеща:

— Няма да избягам.

Той стоеше с вървите и нещо в начина, по който го гледаше Нюк Цин, го убеди, че тя не лъже; затова я поведе към стаята си в една барака зад дома, като все още стискаше въжетата, и там я накара да седне на пода. Размаха вървите пред ужасеното й лице, все едно че я питаше: „Трябва ли да ги използвам?“, и тя го погледна, като че ли му отговаряше: „Не е нужно“. Той понечи да тръгне въпреки вътрешното си колебание. Очевидно обаче бе глупаво да излезе и да я остави отвързана, затова взе най-разумното решение. С единия край на доста дългото въже върза лявата китка на момичето хакка, а другия уви около кръста си.

— Хайде — рече й, щом свърши.

Когато мина през приемната на дома, собственикът видя какво е направил и отбеляза:

— Хубава идея. — Сетне попита съвсем професионално: — Ще стане ли от нея добро момиче за моя приятел?

— Да — увери го Мун Ки и поведе пленницата си към своята любима зала за комар. Но когато излязоха на улицата, спря и я попита: — Как се казваш?

— Чар Нюк Цин — отговори тя.

— Идеален Нефрит! — възкликна той. — Хубаво име. — И си помисли: „Чудесно за един публичен дом. Лесно е да си го спомни човек, когато се върне отново“.

 

 

Комарджиите играеха на фантан: от голяма купчина снежнобели пулове от слонова кост крупието отделяше една шепа, след което играчите се обзалагаха какъв ще е остатъкът, когато пуловете бъдат преброени на четворки — един, два, три, нула или нито един. Или пък, ако пожелаеха комарджиите можеха да се обзаложат дали пуловете са чифт или тек. Щом облозите приключеха, удивително ловкото крупие започваше да отделя от купчината пуловете на групи по четири и бе поразително колко умело играчите определяха какво е крайното число, докато все още оставаха петдесет или шестдесет пула накуп.

Като използваше собствените си пари и тези на другите пунти, Мун Ки се радваше на доста добра поредица от участия във фантан и чувстваше, че може би неговата добрина към момичето хакка му бе донесла късмет. Затова той отиде с печалбата си в стаята за маджонг, където тракането на плочките от слонова кост пораждаше постоянен интерес. След като в началото на всяка игра участниците изграждаха стената, те имаха обичая да я сриват с голяма сила и екотът от падането й подсилваше естествената възбуда от играта. Също така, щом някой играч направеше сполучлив удар и покажеше плочките си, той ги хлопваше шумно върху масата. По начина, по който се играеше в Макао, маджонгът беше дива, оживена игра и сега Мун Ки реши да опита щастието си на една маса, където бяха седнали истински комарджии, а залозите бяха високи. Нареди на Нюк Цин да застане зад него и като подръпваше от време на време връвта, за да бъде сигурен, че тя все още е там, се присъедини към тримата мъже, които го чакаха. Двама от тях имаха дълги, редки бради и скъпи наметки. Третият приличаше повече на Мун Ки — млад, енергичен комарджия. Отначало единият от по-възрастните възрази:

— Не искам да играя в стая, в която има жена.

Но Мун Ки му обясни спокойно:

— Ще я водя в един публичен дом в Страната на уханното дърво и нося отговорност за нея.

Другите двама го разбраха; всъщност този, който бе възразил, си помисли: „Може би вниманието му ще бъде насочено към момичето и така ще загуби по-бързо“.

Ала Мун Ки не се бе включил в играта, за да загуби. За разлика от фантана, в маджонга се залагаше не толкова на случайността, колкото на умението, с което човек разиграваше късчетата злато, подхвърлени му от късмета; и младият комарджия с мисълта, че може би това е последното му участие в голямо маджонг съревнование, пое дълбоко дъх, докато разбъркваше с две ръце сто четиридесет и четирите плочки. Струпа ги енергично пред себе си, за да изгради стената, и гледаше внимателно, хвърляйки заровете, за да реши къде да направи отвор в нея и да започне играта. Възбуден докрай, той си спомни за Нюк Цин едва когато дойде неговият ред. Наведе се напред, за да стигне плочките, и почувства въжето да се опъва. Щом подреди плочките, а Мун Ки се бе научил отдавна да ги държи в случайни конфигурации, така че прозорливите му съперници да не могат да разберат нищо, той вече беше готов за игра.

— Тя трябва да седне на пода, за да не може да подсказва — рече обаче брадатият, който бе възразил срещу присъствието на Нюк Цин.

И така, преди играта да се бе разгорещила, момичето хакка се сви на пода. Ала това не се понрави на Мун Ки, тъй като се боеше то да не избяга, затова го накара да седне под масата в краката му, където Нюк Цин остана дълги часове, през които четиримата играчи блъскаха плочките с огромна сила.

От мястото си под масата Нюк Цин откри, че може да разбере кога Мун Ки се опитва да направи смел удар, като трупа плочки с надеждата да ги подреди в някакво фантастично съчетание, което да му донесе много пари. Тогава той стягаше глезени и краката му почваха да се потят. В такива моменти тя се молеше Мун Ки да успее и, изглежда, че беше във връзка с някой могъщ бог на късмета, тъй като нейният човек спечели. По здрач Мун Ки подръпна въженцето и рече:

— Връщаме се вкъщи.

Но щом се озоваха из прашните улици на Макао, около тях се струпаха уличните продавачи, привлечени от слуха, че на младока от публичния дом му е провървяло страхотно. Те носеха цветя, парчета платове и съдове с храна, от които се вдигаше пара, и Мун Ки установи, че му доставя истинско удоволствие да играе ролята на щедър победител.

— Тя се нуждае от нова дреха, вярвайте ми — рече той, като посочи прокъсаната памучна блуза на своето момиче. И обяви с важност, на която всеки би се възхитил: — Четири дължини от този плат!

А когато се стигна до храната, беше още по-великодушен и гладната Нюк Цин яде черни яйца, сушена риба, юфка и захаросан джинджифил.

— Наистина съм комарджия с голям късмет — заяви той на заобиколилата ги тълпа, както се бяха разположили под табелката на един зъболекар. — Виждам какво става в главите на противниците ми.

С напредването на нощта Мун Ки скъсяваше все повече връвта, за да не може Нюк Цин да избяга. Купи храна на негодниците от португалския град, които познаваше отдавна. Когато минаха представители на цивилната гвардия, той им кимна и щом единият от тях попита: „Защо си вързал момичето?“, отвърна на жаргона на пристанищния град:

— Ще я водя в един публичен дом в Страната на уханното дърво.

Полицаят го погледна одобрително, а колегата му спря.

— С американския кораб, дето е в залива, ли заминаваш?

— Така предполагам — отговори Мун Ки.

Мигновено видът на полицая стана поверителен и той зашепна:

— Тогава трябва да те предупредя, че американецът, който те е купил, идва днес при нас и поиска да те арестуваме. Най-добре е да се скриеш.

— Ще се върна на кораба утре сутринта — увери го Мун Ки. — Но все пак ти благодаря. — И даде една монета на полицая.

— Благодаря ти, Мун Ки! — поклони се той. — Хубаво момиче вземаш със себе си.

— Тя е само една хакка, но носи късмет — отвърна Мун Ки.

Най-сетне поведе пленницата си към публичния дом „Пролетни нощи“, където показа на бившия си шеф, че е умножил осем пъти десетте мексикански долара.

— Това момиче носи късмет — рече той.

— Ще я вържеш ли отново в стаичката? — попита собственикът.

— Тя ще спи с мен тази нощ — обясни Мун Ки.

— Добре — съгласи се предпазливият съдържател — но не забравяй това, което научи тук, как да прекършваш момичетата. Храни ги и ги бий.

— Ще се погрижа за нея — увери го Мун Ки. — Идва ли да ме търси полицията?

— Разбира се — отговори шефът му. — Корабът ти ще отплава утре.

— Ще бъда на него.

Като подръпваше връвта, той поведе Нюк Цин по тесния коридор, излезе през задната врата на дома и влезе в бараката, където спеше. Заключи вратата, отвърза въжето от кръста си, но го върза още по-здраво около китката на Нюк Цин. Тя му обясни, че трябва да отиде по естествени нужди, затова Мун Ки отвори вратата и я пусна да излезе навън, като се облегна на входа и от време на време подръпваше връвта, за да се увери, че все още е вързана. Щом тя се върна, й каза:

— А сега трябва да се стягаме за пътуването.

Беше намерил дървено каче, където натъпка всички ценности, с които разполагаше: чайник, пет бамбукови чашки, две хубави купи за ориз, порцеланов сервиз за чай с малка цедка от мед, бамбуков поднос за задушени зеленчуци и огромен нож. Кандилото, богът на кухнята и плочите на предните, които показваха кой е той, също бяха прибрани, както и дрехите му и чифт хубави сандали. Накрая уви и завърза качето с парче платнище, откраднато от холандски кораб.

Нюк Цин подреди храната за пътуването в плетена кошница: соев оцет, кисело зеле, подправки, сушена риба, семена за дъвчене и няколко парчета пресовано паче месо. Приборите за готвене също бяха поставени в кошницата: пръчици за хранене, печка на дървени въглища, стара паничка и две купи за ориз.

Сега в малката стая бяха останали постелята и една поема. Постелята щеше да бъде навита на сутринта, а поемата, обясняваща начина, по който следваха имената Кий поколение след поколение, беше в книга, подвързана в червено, където се пазеше родословието. Като най-ценното нещо, което притежаваше Мун Ки, тя щеше да се носи от самия него.

Мун Ки огледа мястото, където бе живял сравнително щастливо и бе станал добър комарджия, и въздъхна. После, забелязал Нюк Цин, която стоеше нещастна посред слабо осветената стая, рече:

— Сега можеш да се съблечеш.

Щом тя отвърза китката си и смъкна дрехите, той видя, че белезите от въжетата по тялото й са изчезнали. Усмихна се и й посочи, че може да спи при него. Тъй като бе очаквала да бъде вързана отново и хвърлена на пода, тя пристъпи с благодарност и не се уплаши, когато Мун Ки започна да й се радва мълчаливо. Той беше първият мъж, докоснал я по начин, в който се долавяше нещо като нежност, и Нюк Цин установи, че откликва на ласките му. Последва бурна любов и Мун Ки си помисли: „В някои отношения е по-добра от моята Кунг съпруга“. Когато приключиха, той се сети да потърси въжето и да я върже за себе си, но щом хвана китките й, Нюк Цин го замоли:

— Не е нужно.

Изкушаваше се да й повярва, ала знаеше, че ако тя избяга, не само ще стане за смях, а ще трябва да върне десетте мексикански долара и сумата, платена от шефа му за отвличането й. Затова привърза китките й към своите; но все пак й позволи да спи до него.

 

 

На сутринта се облякоха и Мун Ки най-сетне заряза въжето, като си рече: „Ако се явя пред доктор Уипъл, водейки момичето вързано, той едва ли ще повярва на твърденията ми, че съм женен за нея“. А успехът на пътуването му зависеше от това дали ще го накара да му повярва. Но щом връвта падна в праха на пода, Нюк Цин се наведе и я взе, за да върже кошницата с храна. Когато тръгнаха, тя носеше качето и тежката кошница. Мун Ки държеше само леката като перо постеля и родословната книга. Още не бе пресякъл мръсния двор зад публичния дом, Нюк Цин извика подире му и посочи към стената над мястото, където бе постелята. На нея сега се виждаше някакъв знак, който тя не можеше да разчете. Мун Ки подсвирна, изненадан от разсеяността си, и се върна за поличбата, вещаеща особено добър късмет. „Нека това легло те дари със сто синове!“ Пъхна я под мишница и поведе жена си към кораба.

На кея го чакаше доктор Уипъл, готов да нахока единствения човек, който говореше хакка. Веднага щом Мун Ки се появи, преводачът от Кантон започна да му крещи, но той не му обърна внимание и закрачи разкаяно към американеца. Сведе глава за престорено извинение и рече кротко:

— Безкрайно съм виновен, сър, задето избягах. — После представи тежко натоварената Нюк Цин и каза само: — Трябваше да намеря добрата си съпруга.

— Съпругата си! — развика се преводачът. — Никакви жени не се допускат на този…

Доктор Уипъл забеляза големите стъпала на момичето и попита:

— Тя хакка ли е?

— Да — отвърна Мун Ки и американският учен, спомнил си как веднъж бе разсъждавал над това, че би било полезно да заведе на Хаваите известен брой жени хакка, попита:

— Искаш ли да я вземеш със себе си?

Когато въпросът му беше преведен, Мун Ки кимна благочестиво и обясни:

— Не бих понесъл да я изоставя.

— Добре — даде съгласието си Уипъл. После предупреди Мун Ки: — Но тя ще трябва да работи, когато пристигне на Хаваите.

— Ще работи — увери го Мун Ки.

В този миг сто и петдесет мъже хакка видяха за първи път Чар Нюк Цин след отвличането й в навечерието на Чин Мин и започнаха да й подвикват. Мун Ки знаеше, че ако те обясняха коя е тя, измисленият му разказ ще се пукне като сапунен мехур. Но също така се досети и че никой на кея няма да разбере какво казват, затова смушка с лакът Нюк Цин и й рече:

— Поговори с тях.

Той я последва, като я побутваше към съселяните й, и извика на мъжете:

— Това момиче е моя съпруга.

Мъжете хакка видяха червения сватбен пояс около кръста му и започнаха да се чудят какво ли се е случило.

— Наистина ли си се омъжила за този пунти? — извикаха те.

Мун Ки сръга момичето си в гърба и прошепна:

— Кажи им, че си.

— Да, той е мой съпруг — осведоми Нюк Цин съселяните си, никой от които не се бе държал приятелски с нея след смъртта на родителите й.

Тогава хакка я погледнаха с презрение и повече не пожелаха да имат нищо общо с нея, тъй като бяха предупредени какво се бе случило с безсрамното момиче хакка, омъжило се за пунти през 1693 година.

Сега, след като този проблем бе уреден, пъргавият мозък на Мун Ки се изправи пред друг, далеч по-сериозен, защото доктор Уипъл викаше с помощта на преводача си семейната двойка да отиде при него. Когато обаче Мун Ки и Нюк Цин понечиха да го направят, се наложи да минат през групата на селяните пунти, а те бяха дори по-силно обидени на Мун Ки, отколкото мъжете хакка на Нюк Цин. На тях също им беше добре втълпено какво зло бе извършил онзи пунти, дръзнал да се ожени за момиче хакка през 1693-та, и те се отдръпнаха от Мун Ки, сякаш беше омърсен. Ала докато минаваше покрай групата, той нашепваше на онези, които му бяха заели пари:

— Миналата нощ. Големи печалби. Куп пари за вас.

И това смекчи гнева им.

Стигна до доктор Уипъл, който рече:

— Налага се да попитаме капитана на кораба дали ще приеме още един пътник. И ако каже „да“, ще трябва да платиш таксата на съпругата си.

Изпрати един моряк да потърси капитана и след малко над китайците се извиси американец — мъж на седемдесетгодишна възраст, с яки мускули и морска фуражка, килната назад. Имаше пламтящи, зорки очи и изгледа мъжете, които предстоеше да се качат на борда на кораба му, сякаш дълбоко ненавиждаше всеки един. Като ги разбутваше, вървейки между тях, капитанът стигна до Уипъл и попита:

— Какво се е случило, Джон?

— Капитан Хоксуърт — започна изискано облеченият побелял учен — има един мъж, който иска да вземе своята съпруга със себе си.

— Готов ли си да платиш петте долара такса? — попита Хоксуърт.

— Да. Ще ги взема от него.

— Тогава всичко е съвсем просто — изръмжа капитанът. — Тя може да дойде.

Доктор Уипъл предаде новината на Мун Ки, който се ухили щастливо и заобяснява на преводача:

— Никой мъж не би пожелал да остави съпругата си в Макао.

Доктор Уипъл бе впечатлен от това отношение и попита капитан Хоксуърт:

— Къде ще спи двойката?

— В трюма! — отсече Хоксуърт, изненадан от въпроса. — Къде другаде, по дяволите, смяташ, че трябва да спят?

— Помислих — поде Уипъл — понеже тя е единствена жена сред триста мъже…

— В трюма! — извика Хоксуърт. После се обърна към китайците, които не го разбираха, и изрева: — Защото, докато този кораб е в открито море, не искам да виждам нито един проклет китаец другаде, освен заключен в трюма! Предупреждавам ви.

— Рейфър — започна отново доктор Уипъл — не би ли могло в този случай двойката да се настани при…

Капитан Хоксуърт се обърна бързо, насочи дългия си показалец към своя приятел мисионер и отсече троснато:

— Ще останат в трюма. Откъде да знам дали този мошеник не е пират? И защо си сигурен, че са женени? На кораба няма да има нито един опашат китаец, незаключен в трюма долу.

Доктор Уипъл обясни с неохота на Мун Ки, че ако настоява да вземе своята съпруга със себе си, тя ще трябва да споделя трюма с останалите двеста деветдесет и девет мъже. За негова изненада Мун Ки не се притесни изобщо и капитан Хоксуърт отбеляза:

— Това не е нещо необичайно за тях. Те са като животните.

 

 

Настъпи моментът, в който китайците трябваше да се качат на борда на „Картаджиниън“, хвърлил котва в пристанището на Макао. Португалските офицери, облечени в лъскави униформи, заеха местата си при подвижния мост и започнаха проверката, като по-скоро отбелязваха бройката, а не имената. Кантонският преводач си взе сбогом и тристате китайци и единствената жена с тях бяха оставени сами, обособили се в две враждебни групи — хакка и пунти, като никой не можеше да разговаря с американците, управляващи кораба, и само един — Мун Ки, можеше да бъде разбран и от едните, и от другите. Но мислите им бяха отвлечени от естествената възбуда, свързана с качването на шхуната, на чиято мачта се вееше синият флаг на компанията „Хоксуърт и Хейл“. Когато първият китаец изкачи подвижния мост и видя ширналия се пред него океан, той се поколеба, обзет от понятен страх, подсилен от един моряк, който сграбчи жалкия вързоп с вещите му и ги остави на кърмата. Мъжът — той беше пунти, понечи да тръгне след безценната си собственост, ала бе спрян от капитан Хоксуърт, който го хвана за плитката, завъртя го, ритна го силно и китаецът се запрепъва по палубата.

— Слизай в трюма, глупав китаец! — изрева Хоксуърт и когато нищо неразбиращият пунти остана неподвижен и напълно объркан, капитанът го ритна отново.

Китаецът се олюля назад към отвора на трюма, не улучи стълбата и полетя с главата надолу от близо пет метра височина в тъмната вътрешност на кораба.

Мигновено останалите китайци настръхнаха. Капитан Хоксуърт усети това, завъртя се, грабна колчето за притягане на въжета и направи три решителни крачки към мъжете, качващи се по подвижния мост. Като ги ругаеше на неразбираем за тях език, той сграбчи следващия пунти за ръката, завъртя го и го хвърли към стълбата. Щом китаецът прояви достатъчно разум и се заспуска по нея, огромният американец изрева:

— Няма да допусна никакви неприятности на борда на този кораб! — И размаха заплашително колчето, докато поредният бъдещ работник на плантациите изчезна в тъмния трюм.

Преди да хлътне в него, всеки от китайците хвърляше последен поглед към родната си земя. При това ги обземаше неизмерима скръб, тъй като за всички тях бе нещастие да напуснат Китай, а някои предчувстваха, че няма да видят никога вече тази велика страна; нямаше значение, че тя се бе отнасяла сурово с тях — Китай си оставаше Средното кралство, неземен край близо до обителта на боговете, с просторни равнини, оризови поля, величествени планини и диви, жестоки реки. Това беше край, обичан от хората, и в главата на всеки, който в този момент го напускаше, нахлуваше спомен за селото, където павилионът на предците очакваше неговото завръщане.

Точно когато дойде ред на Нюк Цин да се спусне в трюма, един загрижен пунти се изкачи нагоре, за да каже на капитан Хоксуърт, че първият от тях, който беше хвърлен долу, е счупил глезена си. Но щом добрият самарянин стигна до палубата, Хоксуърт побесня, заудря го с колчето и го блъсна обратно в трюма, където го хванаха неговите приятели.

— Да не е посмял нито един проклет китайски пират да се качи на палубата ми! — изкрещя капитанът.

Нюк Цин бе последна. Приготви се да слезе надолу по стълбата и тогава видя, че доктор Уипъл й се усмихва, а капитан Хоксуърт я наблюдава с колчето в ръце. Зад тях мярна за последен път своята страна и когато си помисли за жестокия начин, по който бяха убити родителите й, за почти гладното съществуване, водено от нея, и за първичния ужас, който бе изживяла, докато похитителите й я влачеха със себе си, Нюк Цин изпита радост, че вижда за последен път Китай. Тъй като беше жена, нейното име не бе записано в нито една зала на предците и нищо друго не я свързваше с планините, освен спомена за непосилните тежести, с които чичо й я бе товарил като животно. Затова, когато видя за последен път родната земя, тя прошепна на себе си:

— Сбогом, проклета страна. Няма да те видя никога вече.

После зърна младия комарджия Мун Ки, застанал в долния край на стълбата — единствения човек, държал се мило с нея от толкова много години. Заслиза с радост, за да отиде при него, и изпита истинско удоволствие, щом той протегна ръка, за да й помогне; но не подозираше, че Мун Ки го прави, за да не би тя да си счупи някой крак — това би намалило значително цената й, когато дойдеше ред да я продаде в Хонолулу.

Щом Нюк Цин стъпи на дъното, издърпаха стълбата навън и закриха отвора с тежки дъски. Когато стана ясно, че трюмът ще бъде напълно затворен, китайците запротестираха силно и капитан Хоксуърт извика:

— Вземете мускетите!

После нареди на трима моряци да коленичат край отвора на трюма и заповяда:

— Огън!

Куршумите просвистяха покрай плитките и се забиха в отвесните греди. Ужасените китайци се хвърлиха на пода и последните дъски бяха заковани на мястото им. Сега в трюма се процеждаше съвсем слаба светлина през тясна решетка и в него нямаше никакъв приток на свеж въздух. Но на палубата нагласиха едно платно така, че да хваща вятъра, когато корабът се движи, и да го насочва надолу. Вода подаваха нередовно и имаше само една мръсна кофа за естествени нужди; постелята беше такава, каквато всеки си я беше осигурил сам, и нямаше никакви одеяла за онези, които искаха да поспят. В такива условия Нюк Цин трябваше да се грижи за домакинството си със своя комарджия, Мун Ки, и неговите двеста деветдесет и девет спътници.

Едно нещо се уреди бързо. Пунти се настаниха отпред, а хакка — назад, към кърмата; съвсем естествено никоя от групите не искаше да допусне да бъде омърсена от присъствието на хора от другата и за Нюк Цин настъпи момент на колебание, щом почувства, че може би трябва да остане при своите хора; те обаче показаха, че не желаят да имат нищо общо с момиче хакка, омъжило се за един пунти, а същевременно пунти не направиха никакви усилия да я приобщят. Така че Нюк Цин се настани в един ъгъл от тяхната територия, където бе оставена насаме със съпруга си. Все пак пунти доведоха при нея своя другар със счупения глезен и поискаха със знаци тя да помогне. Нюк Цин огледа крака и заключи, че счупването не е съпроводено с усложнения, затова сглоби шина от пръчици за хранене и я прикрепи с парчета плат. После взе на заем постелки от другите пунти и направи един груб дюшек, на който мъжът легна. Ако имаше вода, щеше да измие и лицето му.

Тогава се почувства движение, съпроводено от люлеене, дължащо се първо на ветровете, идващи от брега, а сетне на бавното, постоянно вълнение на океана. Не след дълго трюмът се изпълни с хора, измъчвани от морска болест, които повръщаха навсякъде, а после почнаха да се търкалят безразлично в повърнатото от тях. Нюк Цин беше толкова зле, че се замоли корабът да потъне. Така в зловоние мина първата нощ.

 

 

Призори един моряк отвори решетката, за да подаде вътре няколко кофи вода, и извика на другарите си:

— Искате ли да усетите как мирише в ада?

Приятелите му дойдоха и подушиха.

— Как издържат на тази воня? — питаха се те.

— Това са китайци — обясни първият. — Така им харесва.

Затвори решетката и забрави да нагласи отново платното на палубата, за да осигурява приток на свеж въздух. Денят ставаше все по-горещ, водата не достигаше, за да се измие ужасната смрад, и повечето от тристате души бяха по-зле и от преди. Потяха се, повдигаше им се, ходеха до тоалетната, напълниха кофата за естествени нужди и после почнаха да използват пода. По пладне горещината бе непоносима и човекът със счупения глезен забълнува, че иска да се върне вкъщи.

Следобед подадоха още малко вода и морякът изкрещя:

— За бога, само помиришете!

Другарите му се съгласиха, че нищо не може да се направи, щом трюмът е пълен с китайци. Този път обаче някой се сети да наклони платното по вятъра и постепенно започна да се налага порядък, който щеше да се спазва през следващите четиридесет и шест дни. В осем сутринта и в четири следобед се спускаха съдове с ориз, а понякога и осолено говеждо. Нямаше смисъл да се мъчат да осигуряват зеленчуци или риба. Водата никога не бе в изобилие, но се заведе ред, според който при подаване на сигнал кофата с изпражненията се вдигаше с въже и се изпразваше. Платното на палубата бе наклонено така, че вятърът да прониква в трюма, но свежата струя никога не достигаше, за да може човек да поеме с пълни гърди чист, хладен въздух. Ужасната воня — смес от урина, пот, газове, отделяни от червата, и повръщано, изобщо не изчезна, ала бе изненадващо, че дори онези, които имаха особено чувствителни стомаси, с времето свикнаха с нея, защото вече като че ли миризмата бе станала нещо присъщо за тях и се бе превърнала в неразделна част от отвратителното тясно помещение.

Мун Ки бе взел съвсем предвидливо със себе си карти за игра и щом морската болест престана да го мъчи, той задели един ъгъл за комар, където всеки ден, докато през решетката се процеждаше слънчева светлина, се опитваше да спечели обратно парите, които бе дал на своите приятели. Беше опитен картоиграч и спечели малки суми от повечето си противници, като често заявяваше:

— Аз съм голям късметлия. Знам как вървят картите.

Когато някой от играчите загубеше, чевръстият комарджия предлагаше:

— Ще ти дам пари на заем, за да продължим. — И водеше точни сметки кой кому е длъжник и с колко.

Беше показателно, че никой пунти не обещаваше нещо от рода на: „Мун Ки, щом стигна в Страната на уханното дърво, ще се разплатя с теб“. Вместо това всички го уверяваха:

— Спечеля ли малко пари, ще ги изпратя на чичо Чун Фат в Долното селище.

Защото там беше домът им. Там се водеха всички сметки, там беше постоянният им адрес, тяхната опора.

Една вечер, когато едва процеждащата се светлина вече не позволяваше да играят комар, Мун Ки погледна момичето, което водеше за съдържателя на публичния дом в Хонолулу, и си рече: „Идеален Нефрит! Не е съвсем идеална с тези грозни крака“. И мислено я сравни с нежната си млада съпруга от селото на Кун, добре отгледана и с малки стъпала. После си спомни очарователния начин, по който върви едно момиче с вързани крака — не като мъжете, а полюшвайки се подобно на цвете, окъпано от светлина, и хълбоците му се движат така, че да накарат мъжа да подлудее от желание. Като си мислеше за изтънчеността, с която пристъпваше младата му съпруга, той се сети за незабравимите дни, изпълнени с игри с това прелестно момиче, и си представи всичко, което бяха правили заедно в постланото с коприна легло. Мун Ки се възбуди и преди да бе станало съвсем тъмно, огледа Нюк Цин и си рече: „Тя също може да бъде забавна по свой начин“. Привлече я към себе си и се опита да плъзне ръце под дрехите й. Мръсният трюм обаче бе така претъпкан с негови съселяни, че Нюк Цин се отдръпна инстинктивно, тъй като много от тях я наблюдаваха.

— Гледат ни — прошепна тя.

Това го ядоса, Мун Ки скочи импулсивно и заяви:

— Аз съм женен човек и е безобразие, че не мога да спя със съпругата си. Ще си заградя един ъгъл.

Разви постелята си и започна да дялка с острието на ножа трески от една греда, докато отцепи две по-здрави, на които можеше да окачи прегради, и преди да бе паднала напълно нощта, вече бе отделил един ъгъл. Въведе вътре Нюк Цин и й рече, че сега може да се съблече. И докато лежаха притиснати един към друг върху грубите дъски на пода, той й каза:

— Ако изключим безобразните ти стъпала, ти си почти толкова добра, колкото моята съпруга Кун.

Оттогава винаги когато интересът към комара спаднеше и наближеше краят на поредния дълъг, отегчителен ден, Мун Ки обявяваше:

— Е, добре, ще заградя отново нашия ъгъл!

Другите мъже — както пунти, така и хакка, се отнасяха почтително към начинанието му и проявяваха все по-голямо уважение към Нюк Цин. Той окачи на гредата знака, носещ късмет — „Нека това легло те дари със сто синове“. И макар Мун Ки да не го знаеше, знакът действаше и щом му дойдеше времето, Нюк Цин щеше да му роди син.

* * *

В началото на втората седмица стана очевидно, че глезенът на мъжа от групата на пунти няма да оздравее, тъй като някои от счупените кости бяха причинили вътрешни рани, вече силно гноясали, и по дължина на крака започна да се оформя опасна синя ивица. Ето защо една сутрин, когато отвориха решетката, за да вземат кофата с изпражненията, един пунти се изкачи по въжето с намерението да помоли моряците за помощ. Но щом видяха на палубата да се появява страшното му жълто лице и дългата плитка, те се паникьосаха и завикаха:

— Бунт! Бунт!

Първият помощник-капитан хукна и грабна едно колче, както тичаше, а капитан Хоксуърт напусна мостика и се втурна бързо надолу по стълбите към палубата. Междувременно един от моряците удари с юмрук объркания пунти, блъсна го към първия помощник-капитан и той стовари с все сила колчето върху главата му. Китаецът се строполи в безсъзнание в краката на капитана. Щом видя падналия бунтовник, той го зарита в лицето, смазвайки с тежките си кожени обувки скулите на безчувствения човек, докато то се превърна в безформена маса.

Щом този ужас приключи, капитанът извика на моряците:

— Ей, вие! Хвърлете проклетия пират обратно в трюма!

Двама грабнаха бездиханния пунти и го запратиха в отвора с главата надолу.

— Проклятие! — изкрещя обезсърчено Хоксуърт. — Не трябваше да тръгваме без човек, който да разбира китайски. — Продължи да ругае още известно време, после заповяда: — Мистър Аспинуол, донесете пушките.

Когато това бе изпълнено, Хоксуърт нареди на хората си да стрелят в гредите над главите на струпалите се китайци.

— Да не сте посмели да се бунтувате на моя кораб! — крещеше Хоксуърт, като ругаеше бъдещите работници и крачеше наперено обратно към мостика.

Там го посрещна пребледнелият доктор Уипъл.

— Беше ли нужна подобна бруталност, капитан Хоксуърт? — попита горчиво той.

Високият мореплавател, едър и преуспяващ, рече, като гледаше напред към океана:

— Джон, по-добре стой настрана.

— Не мога да бъда съучастник в такава жестокост — заяви твърдо побелелият доктор.

— Страхуваш се от кръв? — попита Хоксуърт. — Или че ще изгубиш инвестициите си?

Доктор Уипъл отказа да отговори на този обиден въпрос и продължи, сякаш не го е чул.

— Като християнин не мога да приема отношението ти към хора, които съм събрал с добри намерения.

По-възрастният мъж продължи да управлява кораба си и рече спокойно:

— Доктор Уипъл, колко морски съда предполагаш, че са били завладени през последната година от китайски пирати, промъкнали се на борда?

— Не знам — отвърна Уипъл.

— Единайсет — каза капитан Хоксуърт с равен глас. — Поне за толкова знаем. Нямаме ни най-малка представа какво се крои в този трюм. Пирати… главорези… бунтовници. Познай, ако можеш. Знам само, че нито един кораб на „Хоксуърт и Хейл“ няма да бъде завзет от разбунтували се китайци. Ето защо се заех лично с този малък инцидент.

— Но да риташ човек, който е в безсъзнание!

— Доктор Уипъл, уважавам принципите ти. Харесва ми начинът, по който вършиш своята работа. Но в моята област в мига, в който някой капитан се побои или прояви неохота да рита врага си, докато го превърне в безформена маса, той е на ръба да изгуби кораба си. Сега притежавам деветнайсет съда и няма да позволя да изгубя дори един от тях заради група китайски убийци.

Доктор Уипъл размисли мълчаливо над тези думи, после тръгна към вратата, водеща към палубата, и каза твърдо и без да бърза:

— Капитане, въпреки че уважавам опасенията ти, трябва да се разгранича от действията ти. Те бяха жестоки и непростими.

За доктора заявлението му бе съсипващо от морална гледна точка и той напусна мостика, но капитан Хоксуърт скочи след него, хвана го за ръката, завъртя го и изръмжа:

— Мисионерът си остава мисионер завинаги. Докторе, нямаш ни най-малка представа как се ръководи кораб, така че не си пъхай носа където не трябва. Тази работа не е за мисионери. Тя е за мъже. — Отблъсна го с презрение и закрачи гордо обратно към мостика, откъдето управляваше кораба и, символично казано, цялата си верига от преуспяващи морски съдове.

Доктор Уипъл не позволи на обзелия го гняв да помрачи разсъдъка му. В годините, през които бе търгувал из Тихия океан, той често се бе сблъсквал с твърдоглави и озверели мъже. Бе се уверил, че при подобни ситуации единствената му възможност да победи е да прави точно онова, което му диктува съвестта. И бе успял, уповавайки се на това си убеждение, да пробие в такива безнадеждни джунгли като Валпараисо, Батавия, Сингапур и Хонолулу. Ето защо сега отиде спокойно в каютата си, в съседство с тази, в която капитанът бе държал двете млади китайки по време на престоя в Хонконг, и взе докторската си чанта. Провери я, както се бе научил да го прави преди повече от четиридесет години, тръгна спокойно към заключената решетка и каза на моряка, който беше на пост:

— Отвори и ме пусни да вляза.

— Капитанът няма…

— Отвори — нареди Уипъл. — Долу има човек, който умира.

Взе колчето за притягане на въжета и започна да избива клиновете, които държаха решетката на мястото й. Щом тя падна, той видя, че през отвора не може да се вкара стълба, затова стисна чантата между колене, хвана се за ръба и се спусна във вонящия трюм.

— Каква ужасна смрад! — промърмори, стиснал зъби, и се присъедини към китайците.

В сравнение с ярката дневна светлина на палубата в трюма бе направо тъмно и щом очите му бавно привикнаха със сумрачния ад, а носът му с неговата воня, видя, че по средата, близо до мястото, където бе стъпил, лежаха проснати двама мъже, а останалите се бяха струпали на две ясно открояващи се групи. Докторът си помисли: „Едните трябва да са пунти, а другите — хакка“. Не бе сигурен кога ли ще се нахвърлят върху му, защото, ако трябваше да бъде справедлив, имаха право да го сторят. Но всеки от тристате души го бе виждал преди в своето село и затова сега той бе за тях като стар приятел, готов да им се притече на помощ.

Пренебрегвайки несигурността и риска, доктор Уипъл коленичи край човека, чието лице бе съсипано, провери какви са пораженията и разположи около него предмети, за които китайците разбраха, че са инструменти и лекарства. Внимателно, като притискаше палец първо на едно, после на друго място в устата на човека, лежащ безчувствено, Уипъл започна да намества бавно костите, като си мислеше: „Добре, че още е в безсъзнание“. После обработи отворените рани там, където тежките ботуши бяха нарязали кожата, и видя не без задоволство, че очите не са пострадали лошо. Погледна заобиколилите го лица, втренчили се в него любопитно, изрази радостта от откритието си и китайците го разбраха.

В този момент при него дойде Нюк Цин и насочи вниманието му към човека със счупения глезен. Той огледа с възхищение шината, направена от пръчици за хранене, изрази повторно одобрението си и отново всички го разбраха. Сега вече Нюк Цин се радваше на още по-голяма благосклонност. За доктор Уипъл обаче бе очевидно, че раненият китаец може да изгуби крака си, ако не се вземат бързи мерки.

— Донесете ми топла вода, веднага — извика той през решетката.

Ала щом морякът отвори, всички долу чуха крясъка на капитана:

— Кой, по дяволите, ти нареди да пипаш тази решетка?

— Доктор Уипъл е долу, преглежда болния китаец — отговори морякът.

Настъпи миг на злокобна тишина, сетне се разнесе звук от тежки стъпки по предната част на палубата и от плесница по нечие лице, последван от плисъка на вряла вода, стекла се надолу по решетката.

— Ето я горещата му вода! А теб ще те науча как се отварят решетки! — Изсипаха се грозни звуци, подобни на онези, които китайците бяха чули преди, но този път, като гледаха Уипъл, бяха сигурни, че битият беше американец.

После в печалния полумрак се видя лице, притиснато към решетката, което изрева силно:

— Джон Уипъл, долу ли си, при тези проклети китайски пирати?

— Оказвам им медицинска помощ — рече Уипъл.

— Добре, щом ги обичаш толкова много, можеш да останеш там! — И заповяда на новите моряци, застъпили на стража при решетката: — Само ако се опита да излезе, ударете го с дъска по лицето.

През следващия час Джон Уипъл направи едно от двете фундаментални открития на своя дълъг и отдаден на науката живот. Той установи, че макар да не разбират и дума от езика на другия, изпълнените с добра воля хора могат да общуват помежду си с приемлива точност и дълбок вътрешен усет, които нямат нищо общо нито с логиката, нито с чувствата. Ако човек желае достатъчно силно да бъде разбран, то той ще успее, и преди да бяха изтекли шестдесет минути, доктор Уипъл някак си съумя да обясни както на хакка, така и на пунти, че увреденият глезен може да бъде спасен, ако се използват разделените запаси от вода; че мъжът, който още бе в безсъзнание, може и да не умре; че ръбът на кофата за изпражнения трябва да се мие всеки ден с колкото вода им е останала и че за уриниране трябва да се използва само една част от стената, далече от вятъра, независимо дали мъжът е хакка или пунти. И когато късно следобед се наложи сам да го направи, той отиде при определената зона и видя с известно задоволство, че урината се оттича бързо от трюма през една пукнатина в пода. Помириса мястото и заключи: „При тази горещина след два дни ще завони ужасно, но все пак ще е по-добре от преди“.

За да бъдат наказани бунтовниците за техните действия, които по мнението на Хоксуърт, отбелязано в дневника му, можеха спокойно да доведат до загубата на „Картаджиниън“, този ден в трюма не бяха спуснати вода и храна, а кофата за изпражнения не бе изхвърлена. Когато падна здрач и игрите на карти спряха, Джон Уипъл се приготви за първата си нощ в ада на претъпкания трюм. Щом обаче понечи да легне на голите дъски, Нюк Цин тръгна да обикаля мъжете хакка и успя да намери няколко излишни дрехи. В парцалите вече се бяха завъдили паразити, ала Уипъл ги използва и благодари на притежателите им. Но от вонята в трюма му се повдигаше.

Решетката бе отворена едва в четири часа следобед на следващия ден. Пуснаха им малко вода и доктор Уипъл се удиви на невероятната дисциплина, наложена в този момент от тежко дишащите китайци. Кий Мун Ки стоеше начело като водач на групата на пунти, а един висок, як мъж бе ръководител на всички хакка и водата бе разпределена и разлята съвсем справедливо.

— Може ли да изпратите още четири кофи вода, моля? — извика доктор Уипъл.

Горе последва приглушено съвещание и след малко се чуха тежки стъпки. Капитан Хоксуърт извика през решетката:

— Какво желаеш?

— Още четири кофи вода — отговори спокойно Уипъл.

— Онова, което желаеш, е едно, а това, което ще получиш — съвсем друго — развика се Хоксуърт. — Аз потушавам бунт.

— Ще накараш ли хората си да изпразнят кофите с изпражнения? — помоли Уипъл.

— Не! — отвърна Хоксуърт и се отдалечи.

През втората кошмарна нощ ги измъчваха както глад, така и остър недостиг на вода, но доктор Уипъл обясни на китайците, че капитан Хоксуърт е умствено неуравновесен и всички, включително самият той, трябва да внимават и да не го дразнят. Вонята беше още по-ужасна, ако това изобщо бе възможно, тъй като през решетката почти не проникваше въздух. На следната сутрин обаче им дадоха четири кофи вода повече и малко храна. Когато доктор Уипъл получи дела си, стомахът му се преобърна и той си рече: „Мили боже! Нима с това ги храним?“. Дългият ден отмина и Уипъл, като не можеше да запълни времето само с грижи за счупения глезен и разбитата челюст, установи, че в главата му се въртят следните мисли: „Никога не е лесно да се пътува към далечни земи. На «Тетис» беше по-добре, но не кой знае колко. Поне в Тихия океан хората не страдат постоянно от морска болест. Ако сега бяхме в Атлантика…“.

„Повече от сигурно е, че такъв богат американец никога не е изживявал нещо подобно“ — мислеха си китайците през тези часове на бездействие. И макар Уипъл и китайските му приятели да можеха да разговарят за много неща, те така и не успяха да обсъдят този фундаментален проблем на емиграцията. Дори и всеки от тях да имаше пълен запас от думи от езика на другия, основният елемент на братството — че всички са познали мизерията, не можеше да бъде споделен. Защото точно както Абнър Хейл отказваше да повярва, че полинезийците са претърпели големи лишения, понесени геройски от тях, докато стигнат до Хаваите, така и китайците от „Картаджиниън“ нямаше да приемат никога факта, че богатият бял човек бе минал също през тежко изпитание.

Денят се точеше еднообразно. Миризмите понамаляха, след като доктор Уипъл показа на мъжете как да се измива кофата за изпражнения. Той лисна цяла кофа вода в ъгъла за уриниране и това също даде резултат. Човекът със смазаното лице стенеше по-рядко, зловещите червени линии по слабините на другия болен избледняха. Имаше игри на карти и караница между мъжете пунти във връзка с някаква случка, като за доктор Уипъл причината остана неясна. Изведнъж Мун Ки стана и каза нещо, след което той и съпругата му започнаха да окачват груби одеяла в един от ъглите на трюма.

— Божичко! — рече си доктор Уипъл, когато разбра какво беше предназначението на завесите.

Безсмисленият ден премина в безсмислена нощ. Но преди светлината да се бе стопила напълно, решетката бе изритана настрани и капитан Хоксуърт извика безцеремонно:

— Готов ли си да се качиш горе, Уипъл?

— Аз доведох тези хора на борда на кораба — рече тихо докторът. — Ще остана с тях, докато раните им заздравеят.

— Както желаеш. Ето малко храна. — И на пода на трюма тупна един хляб.

Китайците, на които Уипъл предложи да вземат от него, не го харесаха, но той забеляза, че пожелалите да опитат това ново за тях нещо бяха най-вече хакка.

 

 

На третия ден решетката бе изритана настрани, част от дъските на отвора към трюма — махнати, и вътре бе пусната стълба. Въоръжени моряци посрещнаха доктор Уипъл, щом той се изкачи бавно горе и привикна към ярката дневна светлина. Преди да тръгне, китайците му показаха със знаци, че съжаляват, задето си отива, а той им отговори, че ще им изпрати повече вода и по-добра храна. После дъските бяха заковани отново.

Срещата на Уипъл с капитан Хоксуърт бе мъчителна. През първите два часа капитанът го избягваше, но на обяд сблъсъкът беше неизбежен.

— Рейфър, трябва да даваме повече вода на тези хора — каза направо Уипъл.

— Добре — измърмори Хоксуърт.

— Освен това трябва да получават по-добра храна.

— Невъзможно е при цената, на която се споразумяхме да бъдат превозени, докторе.

— Не е невъзможно да се чисти мръсотията от ориза.

— Готвачът ни не е обучен да прави тези китайски буламачи, докторе.

— Ще трябва да се постарае да ги храни по-добре.

— Не и при тези цени — отговори упорито Хоксуърт.

Доктор Уипъл, вече шестдесет и шест годишен, се страхуваше от много малко неща.

— Преди няколко дни ме обвини, че съм мисионер — отбеляза той, без да хвърля директно предизвикателство. — Отдавна не съм мислил за себе си като за такъв, но колкото повече остарявам, с толкова по-голяма гордост приемам обвинението. Аз съм мисионер. Винаги съм бил. И, Рейфър, знаеш ли кое е ужасното на мисионерите?

— Мисля, че да — отговори предпазливо Хоксуърт, който бе наясно, че има насреща си човек, умен поне колкото него.

— Не, капитане, не знаеш, защото, ако знаеше, никога нямаше да се държиш с мен както през последните дни. Ти така и не научи, че в едно отношение трябва да се страхуваш от мисионерите.

— И какво е то? — попита Хоксуърт.

— Те пишат.

— Какво правят?

— Пишат. Имат непреодолимата мания да пишат книги, мемоари, поредица от писма до вестниците. — Погледна ледено огромния морски капитан и рече: — Рейфър, досега не съм писал какво мисля за начина, по който се отнесе с Абнър Хейл — бащата на партньора ти, защото то беше нещо лично, което вероятно би могло да бъде извинено. Но ако не почнеш да храниш по-добре тези китайци, щом стигнем в Хонолулу, ще започна да пиша. Ще напиша серия от писма, Рейфър, и те ще лепнат завинаги срамно петно върху синия флаг, който толкова много обичаш. И всякога, когато в някое пристанище влезе кораб на „Хоксуърт и Хейл“, ще се намери човек, чул за тези писма. Защото мисионерите притежават една страхотна сила, Рейфър. Те пишат. Те са съвестта на Пасифика.

Настъпи злокобна тишина, нарушена накрая от Хоксуърт, стоварил юмрука си върху масата с такава сила, че съдовете издрънчаха.

— О, по дяволите, това е шантаж.

— Разбира се! — съгласи се Уипъл. — Шантажът е единственото спасение на образования човек от варварщината. А ти си варварин, Рейфър.

— Какво искаш? — изръмжа капитанът.

— Два пъти повече ориз дневно. Свястно месо. Вода три пъти на ден. Кофата с изпражнения да се изхвърля три пъти дневно. А аз ще слизам в трюма всеки ден, за да преглеждам болния.

— Няма да допусна риска на този кораб да избухне бунт — разгорещи се Хоксуърт. — Няма да отворя трюма, преди да стигнем в Хонолулу.

— Ще сляза през решетката — заяви Уипъл.

— Да видим как ще излезеш — предупреди го Хоксуърт.

— Китайците ще ме повдигнат.

— Изглежда, си доста привързан към… — Хоксуърт не изрече обидата си, а вместо това попита поверително: — Кажи ми, докторе, какво става с онова момиче? Мъжете редуват ли се?

— Тя е съпруга на един от тях — отвърна хладно Уипъл. — Отделили са си ъгъл в трюма.

— А този човек, е, съпругът, той дали…

— Да. Зад едно одеяло, което окачва на греда.

— Проклет да бъда! — процеди капитанът. — Невъзможно е да намериш триста американски моряци, които да направят подобно нещо. Не, сър!

— Може би китайците са по-цивилизовани — рече Уипъл и излезе.

Доктор Уипъл придружи с гордост първия допълнителен порцион вода в трюма. Беше там, когато пуснаха подобрената храна, и установи, че ужасната воня бе понамаляла, тъй като той бе поел задължението да наглася платното на палубата така, че да вкарва пресен въздух в отвратителния трюм. Отровата се бе разнесла от счупения глезен, а лицето на другия човек заздравяваше. Някои от групата на пунти се сприятеляваха с хакка под напътствията на Уипъл, а в един особен ден към края на пътуването Мун Ки наистина пожела Нюк Цин да бъде единствено негова, и то не защото отново мечтаеше за голата си съпруга Кун. Вече намираше, че Нюк Цин е изключително приятна и работлива жена.

 

 

В един изключително горещ ден китайците се стреснаха от всяващ ужас звук, който идваше някъде отпред и приличаше на шум от падащи вериги. Те помислиха, че ги е споходило нещастие, тъй като не разбираха нищо от кораби. Веднага обаче стана очевидно, че „Картаджиниън“ вече не се движи; най-сетне бе пристигнал у дома.

Разковаха дъските, покриващи отвора към трюма, и спуснаха стълба. Един по един китайците се изкачиха към дневната светлина, като триеха очи от болка, и постепенно можаха да видят белия бряг на Хонолулу, палмите, магията на Диамантената глава в далечината и оттатък равнината — планините, издигащи се зелени, сини и алени, загърнати с буреносни облаци. Над долините бе изгряла дъга — нещо обичайно, което можеше да се види тук почти всеки ден. Но за китайците това бе особено добра поличба в чест на тяхното пристигане в Страната на уханното дърво. Колко красива, колко изумително прекрасна изглеждаше тя този ден!

Имаше и други, също почувствали, че пристигането на „Картаджиниън“ е добро знамение, тъй като хонолулският „Мейл“ пусна репортаж, в който се казваше: „Беше ни съобщено от достоверен източник, че в скоро време компанията «Уипъл и Джандърс» ще достави в Хонолулу с помощта на услугите на шхуната «Картаджиниън» на «Хоксуърт и Хейл» нова партида от над триста китайци, които ще работят в захарните полета. Тези здрави работници — получихме уверения, че доктор Уипъл е заминал лично за Китай, за да подбере само силни млади мъже, като този път доста от тях са хакка — ще бъдат наемани по петгодишни договори при заплата от три щатски долара месечно плюс храна, подслон и правото да не работят на три китайски празника годишно. В края на десетте или петнадесетте години работа в нашите полета може да се очаква те да се завърнат в родината си, особено като се има предвид, че не са взели жените си, а е малко вероятно да намерят други тука.

Собствениците на захарни плантации, които вече са използвали китайски работници, са с прекрасни впечатления от тях. В сравнение с некадърните хавайци те са безкрайно по-добри във всяка работа. Ядат по-малко, покорни са, не боледуват, много по-лесно усвояват нови умения, от тях стават чудесни дърводелци, след като бъдат обучени, и имат забележително влечение към земеделската дейност. Работодателят им трябва да е строг, да не ги бие прекалено често и най-вече не бива да проявява признаци на нерешителност, защото, подобно на ориенталците, китайците уважават и харесват онези, които са твърди в отношенията си с тях, и презират непоследователните.

Ние имаме късмет, че се сдобиваме с такива възхитителни работници за нашите плантации, и сме сигурни, че след като им приключат договорите и спестят своите заработки, усърдните китайци ще се върнат в своята страна, оставяйки на тези острови завидната слава, с която се ползват като изключително прилежни работници, и вземайки със себе си богатство, каквото те не биха могли дори да мечтаят да натрупат по друг начин. Захарната промишленост приветства с «добре дошли» пратениците на Небесната империя и ние сме уверени, че истинското благоденствие на нашите острови ще води началото си от този ден“.

В такава дружелюбна атмосфера слязоха китайците на брега на Страната на уханното дърво, ала една съществена разлика характеризираше дебаркирането на двете групи. Пунти си мислеха: „Тук ще се живее добре пет години, а после ще видя отново Долното селище“ и нито един от тях не бе изпълнен с повече решителност от Кий Мун Ки; а хакка си мислеха: „Тази страна е хубава и тук човек може да построи свой дом; не бива никога да я напускам“, и нито един хакка не бе по-твърд в намерението си от Чар Нюк Цин.

 

 

Ако китайците дразнеха понякога хавайците, като отказваха да наричат новата земя другояче, освен Страна на уханното дърво, островите си връщаха по доста удивителен начин. В горещата барака на митницата един имиграционен служител крещеше:

— И така! Внимание! Всички пейк да се съберат ето тук! — Никой не помръдна, така че той извика отново, като този път произнесе бавно: — Всички пейк, ето тук. — Пак никакво движение и служителят изрева: — Хей, китайци, подредете се!

Разправяха, че когато първите китайци пристигнали на островите, местните жители ги попитали: „Как трябва да ви наричаме“. И най-невъзмутимият от пътниците отговорил: „Ще бъде правилно, ако ме наричаш Пак Йе“, което означавало По-големият Чичо. И оттогава започнали да наричат китайците паке.

Когато дойде ред на Кий Мун Ки да застане лице в лице с преводачите, той потрепери, тъй като знаеше, че скоро ще трябва да вземе много важно решение по отношение на момичето хакка Чар Нюк Цин. Ала забрави напълно за проблема, щом един служител — едър хаваец, знаещ няколко фрази на китайски, погледна навъсено човека пред Кий Мун Ки и изръмжа:

— Как се казваш?

Мъжът, който беше пунти, стоеше уплашен, без да пророни дума, а огромният хаваец извика:

— Как се казваш?

Мъжът продължи да мълчи втрещено, затова един китайски преводач, нает за целта, приближи бързо и рече на сносен пунти:

— Кажи как ти е името.

— Лион А Кам — отговори китаецът.

— Кое от имената е най-важното? — попита хаваецът.

— Лион — обясни преводачът.

— Как се пише? — продължи хаваецът.

— Ами — поколеба се преводачът — на английски може да стане Лун, Лон, Лин, Лайон или Лион.

Едрият служител се замисли за момент над проблема.

— Лун звучи глупаво — изръмжа той, но не защото бе ядосан на китаеца, застанал пред него, а защото беше изтормозен от тази постоянна нужда да търси имена на имигриращите китайци. Изведнъж лицето му се озари от великодушна усмивка, той посочи с големия си месест пръст работника Лион А Кам и като се вкопчи в последните две имена, обяви: — Отсега нататък истинското ти име е Акама. И не го забравяй.

Написа грижливо върху бял картон: „Официалното име на този човек е Л. Акама“. Ето така китайците получаваха хавайските си имена. А Кон стана Акона. А Ки — Акина, а понякога простото А Пак, Почтеният Китаец, се превръщаше в Апака. Както и в миналото, Хаваите продължаваха да променят всичко, до което се докоснеха, и работникът Лион А Кам стана Л. Акама.

Сега беше ред на Кий Мун Ки и на въпроса на преводача как се казва, той изрече твърдо:

— Кий Мун Ки и искам да ме наричат Кий.

— Какво казва той? — попита хаваецът.

— Че иска да го наричат Кий.

— Как се пише? — продължи хаваецът. Когато чу отговора, той прецени името като задоволително и написа: „Официалното име на този човек е Кий Мун Ки“. И хитрият дребен комарджия почувства, че е постигнал победа, ала преди да бе имал време да й се наслади, той се изправи пред два нови проблема, тъй като оттатък оградата на площадката на имиграционната служба един слаб китаец с пронизващ поглед му подвикваше и младият комарджия усети инстинктивно, че това е човекът, когото не искаше да види; ала подвикването продължи и Мун Ки трябваше да отиде при оградата.

— Ти ли си този, дето доведе момичето? — попита жилавият мъж на пунти.

— Да — отговори честно Мун Ки.

— От публичния дом „Пролетни нощи“ ли е?

— Да.

— Благодаря на боговете! — въздъхна неспокойният китаец. — Страшно ми трябва ново момиче. Изглежда, че е хакка.

— Точно така — отвърна Мун Ки.

— Проклятие! — рече троснато онзи. — Той свали ли от цената? Заради това, че е хакка?

— Няма цена — каза предпазливо Мун Ки.

Лицето на мъжа стана сурово.

— Какво? — попита той.

— Ще я задържа за себе си — отговори Мун Ки.

— Крадец! Обирджия!

Човекът отвън вдигна такъв шум, че служителите приближиха и му завикаха.

— Това момиче е мое! — пищеше вбесеният пунти, забравил, че така уличава сам себе си.

Един от преводачите на пунти извика чиновник хакка и двамата се обърнаха към Чар Нюк Цин:

— Мъжът отвън твърди, че си продадена на него — обясни преводачът.

— Кой мъж? — попита озадачено Нюк Цин.

— Онзи, нервният — отговори служителят и от начина, по който я разпитваха, от вида на възбудения дребен мъж и от огромното объркване на съпруга й Нюк Цин бавно проумя, че е била доведена на Хаваите, за да бъде продадена в някое място, не по-различно от публичния дом „Пролетни нощи“. Почувства отново въжетата около китките си и макар да бяха минали няколко седмици, откакто не си бе припомняла отвратителните нощи с похитителите си, сега се сети за тях. Не изпадна в паника, а с истинска смелост потисна ужаса, надигнал се в гърлото й. Отблъсна встрани преводача, отиде при Мун Ки и застана пред него така, че той се видя принуден да я погледне.

Сведените му очи се плъзнаха по големите й стъпала, силното тяло, сръчните ръце и накрая по некрасивото й, но привлекателно лице. Погледна я право в очите и известно време остана замислен, разсъждавайки: „Струва си да платя за нея колкото се наложи. Тя умее да работи“.

И рече с ясен глас така, че думите му станаха понятни за Нюк Цин:

— Това момиче не е за продан. То е моя съпруга.

Досега никой от хавайците и американците не се бе намесил в препирнята между двамата китайци, а както обикновено преводачите смятаха твърдо, че недоразуменията трябва да се решават вътре в китайската общност. Ето защо преводачът на пунти каза:

— Всичко това е много хубаво, но човекът отвън твърди, че е платил петдесет долара за момичето.

— Прав е — рече Мун Ки. — И аз ще му ги върна от моите пари.

Развърза сватбения си пояс, бръкна в кесията, извезана от неговата съпруга, и извади петдесет мексикански долара. За картоиграча Мун Ки да даде тези пари бе все едно да се раздели с част от безсмъртния си дух, тъй като бе възнамерявал да ги умножи многократно. Ала той ги подаде през оградата.

— Най-добре е всичко да се урежда помежду ни — прошепна служителят пунти, но собственикът на публичния дом започна да пищи, че е бил лишен от важна придобивка, при което Мун Ки скочи към оградата, промуши ръка и хвана за гърлото нервния дребен мъж.

— Ще те пребия! — извика той. — Дължах ти пари и като честен човек ти ги дадох.

— Какво става тук? — извика доктор Уипъл.

— Нищо — отговориха любезно китайските служители.

— Ей ти, там отвън! Защо се биеш?

— Аз не бия! — възкликна съдържателят на публичния дом, удивен как може някой да си помисли, че е въвлечен в някаква разправия.

— Какво име ти дадоха? — попита докторът Мун Ки. — Чакай да видя документите. А, да, Мун Ки. Чудесно име. Звучи по хавайски. Преводачо, кажи на този човек, че искам той и съпругата му да работят за мен. Попитай го може ли да готви.

— Можеш ли да готвиш? — обърна се преводачът към Мун Ки.

— Бях най-добрият готвач в най-добрия публичен дом в Макао — отговори комарджията.

„Не мисля, че американският мисионер би го разбрал“ — помисли преводачът и рече на Уипъл:

— Казва, че може.

— Обясни му, че ако работи на захарните плантации, ще получава по три долара на месец, а като готвач само два. На съпругата му ще давам по петдесет цента месечно. Но в това има много предимства.

— Какви? — попита Мун Ки.

— Ще научиш английски. Ще натрупаш опит. И ще живееш в града, така че ако по-късно решиш да отвориш свой магазин…

— Ще стана готвач — рече Мун Ки, защото, макар поясненията, дадени от Уипъл, да заслужаваха внимание, младият комарджия бързо прозря едно допълнително предимство, което бе по-важно от всички други, взети заедно: в града щеше да бъде по-близо до големите места за хазарт.

Поради тези причини Кий Мун Ки и неговата съпруга хакка Нюк Цин станаха домашни прислужници на доктор Джон Уипъл; и когато китайците вдигнаха багажа си — Мун Ки леката постелка, а Нюк Цин тежкото каче и кошницата — тя видя въжето, с което бе завързана в публичния дом „Пролетни нощи“, и то й напомни, че именно пъргавият, хитър мъж пред нея я бе спасил от подобна участ и че той със собствените си безценни късчета злато бе откупил свободата й. Затова, докато се влачеше подире му, превита под тежестта на товара, си мислеше: „Дано на този добър човек се родят сто синове“.

* * *

Опознат по-отблизо, Хонолулу от 1865 година съвсем не бе толкова обаятелен, колкото природата около него. Тъй като Хаваите не произвеждаха дървен материал и нямаха опитни каменоделци — зидари, за да обработват материала от каменоломните, къщите в града бяха съвсем паянтови и всяко парче дървен материал се използваше за практически, а не за естетически нужди. Ето защо сградите бяха ниски, безформени, набързо построени. В централната зона те бяха залепени една до друга и обикновено — небоядисани. Улиците бяха непавирани и много прашни и въпреки че някои от деловите улици имаха примитивни тротоари от гранитен баласт, доставен от Китай, в повечето пешеходни зони трябваше да се използват банкетите на пътищата. Градът обаче разполагаше с добра полиция и действаща противопожарна команда. Но съдейки по множеството следи, които показваха как пламъците са погълнали цели редове от слепени сгради, изглежда, тя се радваше на съвсем скромен успех.

Компаниите заемаха големи здания с пристройки, често направени от тухли, докарани от Англия, а магазините се разпростираха безразборно с множество щандове, подредени как да е. На ъгъла на Форт стрийт и Мърчънт стрийт беше най-големият универсален магазин в града на компанията „Джандърс и Уипъл“, който се намираше в ярко боядисана нова тухлена сграда, отличаваща се със зелените си железни кепенци. Но най-внушителната търговска сграда беше на отсрещния ъгъл: огромната кантора на корабната компания „Хоксуърт и Хейл“. Като сравняваше мръсния Хонолулу с великолепието на Кантон, където брегът бе обточен от внушителни каменни здания, зоркият Мун Ки бе истински разочарован от контраста.

В това време другите пунти от „Картаджиниън“ откриваха, че буйната тропическа зеленина на острова покрива само недостижимите планини, докато земята, която трябваше да обработват, е много по-гола и безплодна в сравнение с онази, дето бяха оставили в Китай. Това ги потискаше и те си мислеха: „Чичо Чун Фат ни излъга. Никой китаец не би могъл да натрупа богатство на този пуст остров“. Средно от сто полета, заобикалящи Хонолулу, най-малко деветдесет бяха пустинни, тъй като там никога не валеше. Огромните пространства на запад от града, които принадлежаха на фамилията Хоксуърт по наследство от последната представителка на рода Алии Нуи — Ноелани, бяха на практика жадуващи за вода земи без всякаква стойност. Но имаше разпръснати из острова малки долини, в които пенливи потоци напояваха полята, и именно там изпращаха китайците. Някои от тях произвеждаха ориз за процъфтяващия калифорнийски пазар. Други работеха в малки захарни плантации. Няколко късметлии бяха научени да яздят коне и станаха кравари в изгорели от сушата пасища, а мнозина почнаха да отглеждат зеленчуци; ала, макар и да се захванаха с новите си занятия, всеки от тях пазеше в паметта си вълнуващия спомен за хонолулските улици с плътно залепените сгради и прашни кантори и те до един си мислеха: „Трябва да се върна в Хонолулу. Там е животът“.

Възторгът, с който Хаваите първоначално посрещнаха китайците, бе в известна степен охладен от плашещия разказ на капитан Рейфър Хоксуърт за потушения с героизъм опит за бунт и вестниците бяха изпъстрени с предупреждения от страна на други мореплаватели, че Хонолулу се намира в голяма опасност и вероятността китайците да се вдигнат на въстание и всички бели да бъдат избити в леглата си от подло промъкнали се злодеи от Небесната империя не е за пренебрегване. Капитан Хоксуърт пожела да даде няколко интервюта за пресата, в които продължи да твърди, че единствено бързите му реакции още при първия опит за бунт са спасили неговия кораб, и оттогава той стана известен като неустрашимия капитан, потушил метежа на китайците.

Ето защо приятелите на доктор Уипъл бяха доста загрижени, когато той взе в дома си семейство Кий. На няколко пъти различни хора го спираха на улицата и му подхвърляха:

— Мислиш ли, Джон, че е разумно да подслониш в къщата си подобни престъпни типове?

— Не смятам, че са престъпници — отговаряше Уипъл.

— Дори след бунта?

— Какъв бунт? — винаги питаше сухо той.

— Онзи, дето капитан Хоксуърт е потушил на „Картаджиниън“.

Доктор Уипъл никога не опроверга историята на капитана, тъй като знаеше, че онова, което за един е бунт, за друг не е, а освен това в природата му беше да проявява великодушно снизхождение. Но често отбелязваше саркастично: „Дори на най-смелите мъже понякога им се привиждат призраци“. Беше доволен, че семейство Кий работи за него.

В деня на тяхното пристигане доктор Уипъл струпа багажа им в каруцата си, поведе бавно пеша двамата си слуги по Нууану стрийт към своя дом и макар да не говореше китайски, обясни на младата двойка структурата на града.

— Първата улица, която ще пресечем, е Куин. — И произнесе три пъти името. Спря, извади малка карта насред пепелака и ги накара да повтарят след него. Отначало не схванаха какво прави докторът, ето защо той нарисува умело един кораб, посочи назад към „Картаджиниън“ и те веднага го разбраха. Доктор Уипъл бе твърдо убеден, че само един малоумен не би могъл да бъде научен на всичко.

— Мъргънт стрийт, Кинг стрийт, Хоутел стрийт — обясняваше той.

После пое към ъгъла на Мъргънт стрийт и Форт стрийт, за да покаже на своите китайци магазина на „Джандърс и Уипъл“.

— Ето тук работя аз — рече той и неговите слуги останаха впечатлени, особено след като докторът взе няколко топа тъмен плат и ги подаде на Нюк Цин.

Най-сетне доктор Уипъл стигна до широката, в посока изток-запад, Беретания стрийт, наречена така в чест на Великобритания, и след като научи китайците как да произнасят това важно име, им показа, че се намират на ъгъла на Нууану стрийт и Беретания стрийт. После посочи солидната ограда от колове около огромно имение, отвори портата и рече:

— Това ще бъде вашият дом.

Те се усмихнаха — трима души, говорещи три различни езика, и китайците погледнаха благоговейно къщата на Уипъл. Разположена насред три акра земя, тя беше построена от коралови блокове и представляваше едноетажно здание, заобиколено от просторна веранда. От нея имаше достъп до всички стаи, които бяха тъмни и хладни. Кораловите основи на къщата бяха скрити от буйни растения, донесени неотдавна на Хаваите от капитана на един кораб на „Хоксуърт и Хейл“, с огромни разноцветни листа, лъскави в дъжд и слънце, така че голямата къща беше обгърната от тропическа красота.

Доктор Уипъл извика и на входната врата се показа неговата съпруга — дребна, побеляла жена от Нова Англия. Тя забърза през верандата и пресече поляната, протегнала ръце към китайците.

— Това е съпругата ми — представи я официално доктор Уипъл — а това са готвачът Мун Ки и прислужницата, госпожа Кий.

Всички се поклониха и госпожа Уипъл каза:

— Бих искала да ви разведа из вашия нов дом. — И им показа трапезарията на семейство Уипъл, разположена в задната част на голямата дървена къща, покритата пътека към външната кухня, където се приготвяха всички ястия, и друга пътека, водеща към малка дървена къща, която щеше да бъде тяхна. Тя отвори вратата и те видяха чистата стая, където бе забърсала сама праха тази сутрин. Докато стояха и разговаряха, без да знаят как, пристигна каруцата с багажа им, запаси от храна, съдове и постели.

— Това е за вас — рече топло госпожа Уипъл, хвана Нюк Цин за ръката и я поведе към вързопите.

Същия следобед една от жените от семейство Хюлет я попита:

— Аманда, как ще се научат твоите китайци да готвят, след като не разбират нито дума от това, което им говориш?

— Ще се научат — отвърна убедено Аманда, защото тя също споделяше възгледа на съпруга си, че всички човешки същества имат разум.

Така че през първите четири седмици от постъпването им на работа семейство Кий се обучаваха. Дребната Аманда Уипъл ставаше в пет и напътстваше Мун Ки как да готви по американски. Бе впечатлена както от пъргавия му ум, така и от ужасната му упоритост. Например през последните четири десетилетия за Аманда се бе превърнало в ритуал да приготвя всеки петък семейната мая и през първите два петъка Мун Ки гледаше как тя извършва тази основна дейност в американското готварско изкуство. Наблюдаваше я как стрива картофа в каменна делва на почти свещена възраст, добавя малко сол и много захар, след което налива вряла вода и оставя сместа да се охлади. После тя загребваше тържествено две супени лъжици мая, направена предния петък, и запасите се подновяваха. В течение на четиридесет и три години Аманда бе поддържала жив един вид мая и на това приписваше успеха си като готвачка. Ето защо беше ужасена, когато на третия петък от пристигането на Мун Ки влезе в кухнята, изпълнена с ритуален плам, за да намери каменната делва вече пълна с маята за следващата седмица.

Аманда се нахвърли разплакана на Мун Ки, който я слуша търпеливо няколко минути и след това подлудя. Разкрещя се, като мяташе плитка из кухнята, че всеки глупак може да се научи да приготвя мая за една седмица. Беше се държал любезно и се бе учил цели две, но сега вече искаше тя да напусне кухнята. Без да разбира нито дума от това, което казваше Мун Ки, Аманда продължи да се вайка за изгубената мая, така че той я сграбчи решително за раменете и я изхвърли на двора. В понеделник новата партида мая се оказа добра, както винаги, и тя се утеши философски: „Същият вид е, традицията е продължена от други ръце“. Изведнъж видя възрастната побеляла жена, в която се беше превърнала.

Освен това на Мун Ки му бе трудно да разбере защо американците ядат толкова много. Той би пропуснал съвсем съзнателно някои ястия, към които бе привикнал здравият апетит на белите хора. Един типичен обяд на Уипъл, сервиран по пладне в най-голямата жега, се състоеше от гъста рибена чорба, печено телешко с йоркширски пудинг, зеле, сварено в мазнина от свински бут и разбито на крем, вкусни дъвчащи бисквити, направени от таро и потопени в масло, пюре от картофи, захаросани сладки картофи, мариновано манго, салата от авокадо с много подправки, франзела с желе от гуава, бананов пай, много дебел и сладък, последван от кафе със сметана и пури. Ако имаше гости, се поднасяха още две зеленчукови блюда и френски коняк.

Китайците ядяха по-късно парено зеле без никаква мазнина, малко риба, сготвена със соев сос, купа ориз и неподсладен чай. Често се отбелязваше, че Хаваите трябва да приемат източния начин на хранене, защото, макар да работеха по-усилено от белите, китайците живееха по-дълго.

Щом престана да наблюдава приготвянето на храната, дребната Аманда Уипъл, вече над шестдесетгодишна, насочи вниманието си към Нюк Цин и научи усърдно работещото китайско момиче как да се грижи за една голяма къща. Особено наблегна на почистването на праха и тук срещна известна трудност, тъй като в Китай майката на Нюк Цин бе чакала подходяща поличба, за да се заеме с тази работа, а енергичната госпожа Уипъл искаше това да става всеки ден. Трябваше да се забърсват подовете, украсените с цветя порцеланови лампи, полилея, диванчето за двама от палисандрово дърво с безбройните му завъртулки, столът с форма на паун от Кантон и бамбуковите мебели, които никога не изглеждаха чисти. Най-големият кошмар за Нюк Цин бе огромната рибарска мрежа на стената в гостната стая, по която висяха раковини, гирлянди от цветя и други реликви. Всъщност едва ли в къщата на семейство Уипъл можеше да се намери дори педя място без някоя дрънкулка, чието главно предназначение бе да събира прах.

За разлика от нея домакинството на семейство Кий се състоеше от една маса, където стоеше родословната книга, лампа, която се палеше с кремък, свещ и бутилка вино. Също така имаше легло от въжета, над което висеше впечатляващият знак „Нека това легло те дари със сто синове!“.

Според споразумението, постигнато между Уипъл и неговите китайци, той плащаше на Мун Ки по два долара на месец, а съпругата му трябваше да получава петдесет цента. Но когато госпожа Уипъл видя колко старателно работи Нюк Цин от пет сутрин до девет вечер седем дни в седмицата, бе трогната и почна да дава на момичето цял долар на месец. От тази заплата от тридесет и шест американски долара годишно двамата китайци трябваше да се обличат, да плащат за раждането и образованието на децата си, да отделят за забавления и удоволствия и да пращат пари вкъщи на официалната съпруга в Китай. Те се справяха с всичко това, ала в известна степен проблемите им бяха улеснени от великодушието на семейство Уипъл. Неочакваните подаръци, които те им правеха от време на време, увеличаваха семейното богатство, а отпуснатият им един акър хубава земя, която Нюк Цин можеше да обработва за себе си, позволяваше на двойката да изкарва допълнително пари, защото младата китайка бе изкусен земеделец и скоро се появи из улиците на Хонолулу с бамбуков прът на раменете и две кошници с пресни плодове, окачени на двата му края. Тя продаваше стоката си най-вече сред китайците и трупаше постоянно увеличаващ се запас от американски десетцентови монети, австралийски шилинги и испански реали, тъй като Хаваите бяха възприели мъдрото решение да допускат в обращение всякакви пари.

 

 

Средствата на семейство Кий растяха и вследствие на едно умно начинание на съпруга. Всеки ден, веднага щом свършеше с приготвянето на закуската, той забързваше по Нууану стрийт към Чайнатаун с неговите сгушени една до друга безброй грозни невзрачни бараки, където рядко стъпваха бели хора. Крайната му цел бе бордей с особено лоша слава. Вътре седеше възрастен китаец с рядка бяла брада и четчица и книга в ръце, в която записваше направените облози. На стената зад него висеше рисунка на човешка фигура в ярки цветове с отбелязани двадесет и осем части на тялото: нос, глезен, коляно, лакът и тъй нататък. При играта, завладяла изцяло въображението на Мун Ки, се правеше облог коя от тези думи ще се появи от запечатаната капсула на масата пред посредника, захлупена със стъклена чаша. Повечето китайци на Хаваите участваха в играта, като вероятността за печалба беше тридесет към едно и даваше добър шанс на комарджиите, с изключение на случаите, когато имаше твърде много победители и тя се намаляваше пропорционално; банката никога не губеше. Все пак изгледите за успех бяха примамливи и всеки ден, щом се събудеха, семействата се питаха един друг: „Сънува ли лакът тази нощ?“. Също така внимаваха и отбелязваха всяка внезапна болка или злополука, засегнала някоя част от тялото. Но най-често сънищата носеха добри печалби и беше странно как сънуваното от Мун Ки неизменно го насочваше към щастливата дума.

— Отново ли идваш с печелившата дума? — питаше кисело собственикът на игралния дом.

— Днес би трябвало да е брадичка — уверяваше го Мун Ки. — Събудих се миналата нощ от силен сърбеж по брадичката и сега направо виждам през чашата думата, написана на хартията.

— Какъв облог ще направиш?

— Двайсет цента.

Лицето на собственика издаде неудоволствието му, докато записваше облога с четчица в книгата.

— Умен човек си ти, Мун Ки — измърмори той. — Защо не ми станеш съдружник?

— Аз съм готвач — отвърна Мун Ки. — По-добре е да печеля от теб, отколкото да работя за теб.

— Това, което имам предвид — продължи старият комарджия — е да събираш облозите в другия край на града и да ги носиш тук около десет часа всяка сутрин.

— Тогава няма да мога да се обзалагам, нали? — попита Мун Ки.

— Да, защото ще бъдеш посредник.

Часовникът на една от кулите край брега удари единадесет и от уличките на Чайнатаун заприиждаха хора. Възбудата ставаше все по-голяма. Собственикът вдигна тържествено чашата и откри капсулата. За да се избегне бързата замяна с дума, за която никой не е направил облог този ден — номер, често опитван в миналото, избраха случаен човек; той отвори капсулата под зоркото наблюдение на всички останали и извика: „Брадичка“. Мун Ки подскочи от радост и изкрещя:

— Направих облог от двайсет цента, защото, когато се събудих, ме сърбеше брадичката.

Заразправя на всички точно в колко часа се бе събудил и какво бе мислил в този благосклонен момент. С двете десетцентови монети и съня си той бе спечелил две месечни заплати.

Вече се бе наканил да си тръгва, когато старият собственик го хвана за ръката.

— Трябва да дойдеш при мен — рече му. — Днес получи доста пари, но аз го правя всеки ден.

— Наистина ли? — попита Мун Ки.

— Всеки ден. Ако спечелят твърде много хора, режа от възнаграждението им. Изпращам стотици долари в Китай.

— Ще мога ли и аз? — попита младият комарджия.

— С лекота. Ако работиш с мен.

Ето как кухненската постройка в мисионерския дом на ъгъла на Нууану стрийт и Беретания стрийт стана един от главните пунктове за играта на думи чифа. Мун Ки имаше винаги в наличност от ярките рисунки, показващи двадесет и осемте части на човешкото тяло, които можеше да бъдат назовавани. За всеки облог получаваше шест процента от банката и петнадесет от сумата, полагаща се на късметлиите с печелившите облози. И стана един от най-добрите посредници на чифа, защото беше изключително честен и с работодателя, и с клиентите си — нещо, което вече бе доказал, когато плати на човека от публичния дом пълната цена за Нюк Цин. Основните му приходи обаче идваха от щастливото му хрумване да отпечата рисунката за чифа на хавайски и така да привлече десетки местни комарджии. На тях им беше приятно да имат вземане-даване с него и купуваха толкова много билети, че скоро се наложи да бъде въведено и второ теглене в четири. С парите, които натрупваше, Мун Ки се изплъзваше от имението два или три следобеда седмично, за да се включи в дивите игри на фантан и маджонг, които вървяха непрекъснато в Чайнатаун. Той беше яростен противник и запасите му от десетцентови монети, реали и шилинги растяха постоянно.

Единственото противоречие между семействата Кий и Уипъл се получи, когато стана явно, че Нюк Цин ще има бебе. Тя бе крила този факт няколко месеца под широката си блуза, но щом госпожа Уипъл разбра, й рече:

— Не бива да вършите повече домакинска работа, госпожо Кий. Почивайте си.

Ала още същия следобед видя китайката да се влачи по Нууану стрийт с двете огромни кошници, пълни със зеленчуци, окачени на бамбуковия прът. Аманда спря каретата и слезе. Нареди на прислужницата да свали товара и да изчака да дойде Мун Ки, за да го вземе. Когато пристигна обаче, готвачът бе удивен от създалото се положение.

— Да се носи бамбуков прът е най-полезното нещо за една бременна — рече той. — Подготвя я за раждането.

Същата нощ доктор Уипъл посети китайското семейство.

— Ще уредя всичко за раждането на бебето — каза докторът.

И остана смутен, когато Мун Ки му обясни с оскъдния си запас от английски думи, които бе успял да понаучи:

— Няма нужда доктор. Аз помогна за бебе.

Темата беше трудна за обсъждане, тъй като никой от двамата не владееше езика на другия. Но все пак доктор Уипъл остана със смътното впечатление, че Мун Ки му възразява.

— В Китай съпругът винаги изражда бебетата. Че кой друг?

— Мисля, че е най-добре да потърся преводач — прекъсна го обърканият лекар.

Отиде и доведе учения, който служеше като неофициален китайски консул.

— Страхувам се, че прислужникът ми възнамерява да помогне сам при раждането на детето си — обясни му доктор Уипъл.

— А защо не? — попита консулът.

— Но това е нелепо! Аз съм лекар и съм тук, на тяхно разположение. Ще го направя безплатно — увери той учения, опасявайки се, че може би въпросът опира до парите.

Консулът обясни търпеливо думите му на Мун Ки, който бе изпълнен с благоговение от присъствието на такова официално лице и искаше да избегне всякакви неприятности.

— Съпругата ми и аз не се нуждаем от лекар — отвърна тихо той.

— Кажете му, че няма да плаща — намеси се Уипъл, но бе прекъснат от консула.

— Ако този човек беше в Китай — обясни ученият, след като изслуша Мун Ки — и беше бременна другата му съпруга, той щеше да помогне и на нея.

— Каква друга съпруга? — попита озадачен Уипъл.

— Тази му съпруга тук е номер две. Истинската е в дома му при неговите роднини в Китай.

— Да не искате да кажете… — започна Уипъл със запъване, но отново бе прекъснат от консула.

— Мун Ки твърди, че неговият чичо Чун Фат има три съпруги в Китай, две в Калифорния и една в Невада.

— Има ли и деца? — попита докторът.

Последва обсъждане на въпроса и Мун Ки съобщи:

— Седем в Китай, четири в Калифорния и две в Невада.

— И чичо му е помагал при раждането на всичките си тринайсет синове? — изсмя се Уипъл. — Защото съм сигурен, че те до едно са били момчета.

— Разбира се — отвърна невъзмутимо консулът.

— Кое се разбира — че е помагал при раждането им, или че са били момчета?

Това обърка консула.

— Може би ще е най-добре да почнем отначало — предложи той.

На доктор Уипъл обаче вече му бе дошло много.

— Постъпете като чичо си — рече троснато, сочейки към Мун Ки. — Изглежда, че има по-голям опит от мене. — И си тръгна.

Мун Ки изроди съвсем сам чудесно момченце, но всички от бялата общност бяха скандализирани от това, че е възможно китайците да спазват подобен варварски обичай.

— Само като си помисли човек — възмущаваше се едно от момичетата Хюлет — че през цялото време при тях се е намирал един от най-добрите лекари на Хаваите! Наистина китайците не може да са хора.

И за всички фактът, че е възможно един човек да упорства да помага сам на собствената си съпруга при раждането, след като има на разположение квалифицираната помощ на истински лекар, бе доказателство, че китайците са нецивилизовани.

Уипълови бяха отново потресени, когато попитаха как ще бъде наречено здравичкото бузесто момченце.

— Още не са ни казали — отвърна Мун Ки.

— Как така?! — възкликна доктор Уипъл.

Мун Ки обясни нещо за поемата, която още не била отнесена в магазина, за да се разбере какво трябва да бъде името.

Доктор Уипъл понечи да попита „Каква поема?“, но почувства, че е по-добре да не го прави. Няколко дни по-късно обаче Мун Ки помоли госпожа Уипъл да му разреши да излезе със съпругата си за няколко часа.

— Трябва да занесем поемата в магазина, за да разберем какво е името на бебето — обясни той, когато тя го попита за причината.

Госпожа Уипъл повика съпруга си.

— Ти беше прав, Джон — каза му тя. — Семейство Кий се кани да занесе поемата в магазина, за да бъде наречено детето им.

— Бих желал да видя как става това — рече доктор Уипъл, тъй като се интересуваше от подобни неща.

Мун Ки заяви, че за него би било чест такъв изтъкнат човек да присъства при именуването на първия му син.

— Може ли да видя поемата? — попита Уипъл, преди да тръгнат към магазина.

Китаецът извади от безценната родословна книга една картичка с поемата, от която произтичаха всички имена във великото семейство Кий. Бе от скъп материал, приличащ на пергамент с жилки като мрамор, изписани на ръка четиринадесет китайски йероглифа, подредени вертикално в две колони.

— Какво е съдържанието й? — попита Уипъл, чието любопитство на учен бе събудено, но Мун Ки не можа да обясни.

Китайският магазин, към който тръгнаха, бе на ъгъла на Нууану стрийт и Мъргънт стрийт и бе известен просто като пунти-магазина, тъй като в него се говореше на този език и там имаше в наличност някои деликатеси, обичани от пунти. Собственикът му — важен човек в Хонолулу, видя в лицето на доктор Уипъл свой колега в търговията и му предложи тържествено стол.

— Каква е тази поема, за която говори готвачът ми? — попита Уипъл.

— Не питайте мен. Него! Него — отвърна китаецът.

И посочи към учения, който поддържаше нещо като кабинет в единия ъгъл на магазина, където пишеше писма на китайски и английски за своите клиенти пунти. Той пое важно поемата и рече:

— Тя принадлежи на рода Кий. От нея членовете му получават имената си.

— Какво е съдържанието й?

— Това е без значение. В тази тук пише:

Пролетта шества по континентите;

земната благодат идва на твоя праг.

Небесата отмериха още една година;

и човекът остаря.

— Какво общо има това с имената? — недоумяваше Уипъл.

— Отговорът е много сложен и много китайски — отвърна ученият. — Но ние се гордеем с нашата система. Вероятно тя е най-разумната в света.

— Можете ли да я обясните? — попита Уипъл и се приведе напред на стола си.

— В Китай имаме съвсем малък брой фамилни имена. В някои области те са по-малко от сто. Всички са едносрични и лесни за запомняне. Лум, Чун, Йип, Уон. Обаче нямаме собствени имена, като Том или Боб.

— Нямате собствени имена? — учуди се Уипъл.

— Изобщо. Вземаме фамилното име, в случая Кий, и към него прибавяме две обикновени думи. Те могат да бъдат всякакви, но, взети заедно, трябва да означават нещо. Да предположим, че баща ми е бил Кий и е смятал, че аз ще бъда първият от поредица учени. Той е можел да ме нарече Кий Чун Фей — Кий Пролетна Слава. Подобно име търсим за момчето на вашия готвач.

— Къде е тук мястото на поемата? — настоя Уипъл.

— От поемата получаваме задължителното второ име. Всички мъже от първото поколение трябва да бъдат наречени Чун — Пролет, според първата дума от поемата. Техните потомци от второто поколение ще носят името Мун — Шестващи. А на децата от третото поколение, като момчето, за което днес става въпрос, ще се даде името Чоу, Континент, третата дума от поемата. Няма как да се заобиколи това правило и ползата от него е следната. Ако вашият готвач Кий Мун Ки срещне непознат на име Кий Мун Тон, те ще разберат веднага, че са от едно и също поколение и може би са братовчеди.

— Звучи разумно — призна докторът.

— Така че именуването на сина на този човек трябва да започне с Кий, както е според поемата.

— Тогава защо той просто не прибави каквото и да е трето име, което му харесва?

— О! — оживи се писарят. — Ето къде е проблемът! Изборът на това трето име може да се повери само на някой учен, защото от него зависи изцяло щастието на детето. Ще попитам Мун Ки кой му е дал третото име. — Последва изключително енергично разискване на китайски, след което писарят обяви тържествуващо: — Родителите му извикали учен свещенослужител от Кантон. Човекът прекарал три дни в размишления какво да бъде името. Той се съветвал с оракули и хороскопи и накрая било избрано подходящото име. Разбирате ли, името на един човек може да даде отражение върху целия му живот.

— И затова китайците на Хаваите се съветват с вас, защото вие сте учен? — попита Уипъл.

— Уви, има хора, които се отнасят с такова пренебрежение към това, че дори не знаят фамилните си поеми и не ги е грижа как наричат синовете си. Но Мун Ки произхожда от достолепно семейство, почитащо традициите. То се е погрижило той да вземе със себе си фамилната поема.

Ученият престана да обръща внимание на доктора и започна дълъг разговор с Мун Ки. След петнадесет или двадесет минути обясни на Уипъл.

— Разпитвах Мун Ки какви надежди има за сина си, тъй като това е важно за избора на име.

Обсъждането продължи още известно време и лека-полека ученият извади лист хартия и китайска четчица и след около час, погълнат от размишления над името, съобщи на Уипъл:

— Почваме да стесняваме кръга. Опитваме се да намерим дума, която да хармонира с Кий и Чоу и същевременно да придава достойнство и смисъл на цялото име. Тя трябва да звучи хубаво, да изглежда добре, когато се напише, да има свое значение и да се съчетава с втората дума в името. Освен това е нужно да изразява надеждите на бащата по отношение на неговия син, така че ще ме извините, но трябва да се съсредоточа и да предложа няколко възможности.

Той започна да драска с четчицата различни китайски йероглифи, някои от които отхвърли като прекалено женствени за един силен син като този на Мун Ки, а други — защото можеха да бъдат разчетени и по начин, който би могъл да бъде оскърбителен. Понякога самият Мун Ки отказваше да приеме някое име и постепенно ученият стигна до няколко варианта. Най-сетне той съобщи тържествуващо името на момчето:

— Кий Чоу Чук — Кий, който Управлява Центъра на Континента. Не е ли това едно великолепно име?

Доктор Уипъл кимна, след което ученият разтвори родословната книга на Мун Ки и вписа на съответната страница прекрасното ново име, изпълнено с родителски надежди. Огледа красивите йероглифи с очевидно удоволствие и рече на Уипъл:

— Това е име, което изглежда добре от всички страни. За такова име казваме, че вещае добро.

Взе лист хартия и попита Мун Ки:

— Кое е твоето село? — И щом готвачът отговори, писарят адресира с няколко бързи движения писмото, с което уведомяваше възрастните: че Кий Мун Ки съобщава покорно, че има син, чието име е Кий Чоу Чук, и то трябва да се впише в родовата книга на предците. Семейството е продължено. В далечните Хаваи има един от рода Кий, който уважава своите предшественици и щом му дойде времето, ще започне да изпраща пари вкъщи и накрая ще се върне в селото, защото за него е немислимо да живее някъде другаде.

И тогава, когато Кий Мун Ки и Нюк Цин си тръгнаха, ученият направи драматичен жест, променил цялата история на фамилията Кий в Хаваите.

— Спрете! — Разкъса с бавни, величави движения писмото до Долното селище и разпиля парчетата по пода. Приближи Мун Ки като в транс, взе родословната книга и плисна черно мастило върху вещаещото добро име, току-що съставено от него. После обясни с тих глас:

— Понякога е досущ светкавица в гореща нощ. След като си обмислял някое име часове наред, ти се явява видение какво може да стане от това дете и всички предишни имена, над които си разсъждавал, изчезват, защото в съзнанието ти се е появило ново, като че ли изсечено с длето.

— Имате ли подобно име за момчето на Мун Ки? — попита почтително Уипъл.

— Да! — отговори ученият и със замах написа с четчицата пламенното име: Кий А Чоу. Произнесе го с глас, изпълнен с благоговение от неговото великолепие.

— Мислех, че трябва да е Кий Чоу А — каза доктор Уипъл.

— Така е! — съгласи се ученият. — Понякога обаче правилата следва да се нарушат и със сигурност името на това дете е Кий А Чоу.

Ученият подаде новото име на Мун Ки и обясни на пунти:

— Като излизаше от магазина, изведнъж ми се яви видение за твоя живот. Семейството ти е предприемчиво и ти ще стигнеш далече. Ще имаш много синове и огромна смелост. Светът е твой, Мун Ки, и името на първородния ти син трябва да изразява този факт. Затова ще го наречем Кий А Чоу, Кий, който Владее Континента Азия. И следващите ти синове ще бъдат Европа, Африка, Америка и Австралия. Защото ти си бащата на континентите.

Мун Ки се усмихна леко снизходително, но думите бяха сладки за ушите му. Винаги се бе смятал за по-специален, за човек, избран от боговете, и беше приятно да чуе как ученият потвърждава този факт. Като побутна настоятелно Нюк Цин, той се накани да излезе от магазина, но ученият ги спря отново, сочейки повелително Нюк Цин, и извика:

— А нейното име ще бъде Майка на Ю Чоу, тъй като тя трябва да бъде майката на континентите.

Тези пророчески думи предизвикаха объркване и се наложи Мун Ки да обясни на пунти:

— Тя не е моя съпруга. Истинската ми съпруга е момиче от рода Кунг и живее в Китай. Тази е само…

Ученият скръсти ръце, загледан в Нюк Цин, и отвърна на пунти:

— Е, така е в Китай. Може би дори е по-добре, като се има предвид, че тя е хакка. — Сви рамене и се отправи към писалището си, но поспря и добави: — Нека бъде известна като Лелята на Ю Чоу.

Мун Ки кимна и каза на съпругата си какво е новото й име.

Доктор Уипъл бе объркан от тази размяна на реплики, които не разбираше, но прецени, че разискваният въпрос е важен. И от начина, по който стоеше Нюк Цин, от кръвта, заляла бузите и стигнала до ушите й, предположи, че говорят за нея, ала никой не обясни казаното. Накрая Мун Ки се поклони, също и Лелята на Ю Чоу. Взеха поемата и книгата с имената и щом ги подаде на Нюк Цин, за да ги носи тя, той докосна ръката й и рече гордо:

— Ще имаме много синове.

 

 

За важната си роля при именуването на първородния син на семейство Кий ученият получи такса от шестдесет цента и за Мун Ки тя беше оправдана, тъй като на детето му бе даден добър старт в живота; но доктор Уипъл, дълбоко загрижен по това време за заниманията, на които се бяха отдали неговите собствени деца и внуци на Хаваите, бе още повече впечатлен от станалото. Той го прие като символ на една от силните страни на китайците: „Те съществуват в йерархията на поколенията. Имената им казват към какъв род принадлежат и им напомнят какви надежди хранят техните родители за бъдещето им. Китаецът живее в определена, и то добра система. Няма значение къде отива, името му е записано в родовата книга в неговото село и там е домът му. Ние, американците, отиваме където пожелаем. Нямаме нито име, нито дом, нито надежден адрес. Бих искал да науча повече за китайците“.

И така, макар тогава да беше шестдесет и седем годишен и твърде зает с ред важни неща, Джон Уипъл започна последната си научна работа: изследване на китайците, които бе довел на Хаваите. Много от нещата за тези първи представители на Изтока — непознати, потайни хора, доведени, за да работят на захарните полета — знаем от написаното от него. Именно Уипъл хвърли сянката на страха и сепна захарните плантатори, като публикува статия в хонолулския „Мейл“: „Заблуждение е да продължаваме да вярваме, че тези интелигентни, пестеливи и трудолюбиви хора ще се задоволяват дълго време да работят на плантациите. Естествената им съдба е да бъдат счетоводители и занаятчии в градовете ни. Те могат да са отлични учители и предполагам, че някои от тях ще станат банкери и предприемачи от голям мащаб. Веднага щом изпълнят договорите си, те се стичат към градовете ни и отварят магазини. Все повече и повече търговията в провинцията ще минава в работливите им ръце. Ето защо се налага да се огледаме и намерим други работници, които да се грижат за тръстиковите ни полета; защото китайците няма да останат в положението на слуги. Ще се научат да четат и пишат и ще поискат да участват в управлението на островите.

Може би има хора, които подценяват или осъждат подобно развитие, но що се отнася до мен, аз го одобрявам. Хаваите ще станат по-силна общност, когато започнем да използваме нашите китайци докрай, и тъй като самият аз никога не бих се задоволил да бъда прост работник на полето и да върша едно и също ден след ден, изпитвам задоволство да видя други, които също като мен са непоколебими в решението си да се усъвършенстват. В един момент, докато се занимавах с превозването на китайци на тези острови, вярвах, че когато договорите им изтекат, те ще се върнат в страната си. Сега съм убеден, че няма да стане така. Те вече са част от Хаваите и ние трябва да ги насърчаваме да продължат по нашите стъпки. Нека се образоват. Да развият нови производства. Да станат наши приятели и съграждани. Защото чрез тях ще се възроди загиващата хавайска раса“.

Реакцията на Хонолулу бе проста и изпълнена с драматизъм: „Да се линчува кучият син!“.

Капитан Рейфър Хоксуърт вилнееше: „Ние доведохме проклетите китайци тук с изричната уговорка, че след пет години работа на захарните полета ще се върнат вкъщи. Мили Боже! Уипъл иска те да останат! Това е нечувано!“.

Синът на капитан Джандърс, сега партньор на доктор Уипъл в „Джандърс и Уипъл“, заяви: „Старецът сигурно се е побъркал! Господи, един от най-големите ни проблеми е, че веднага щом им се удаде тази възможност, китайците ни напускат и отварят магазини в Хонолулу. Мога да ви заведа на Нууану стрийт и да ви покажа половин дузина магазини на хора, които в този момент би трябвало да работят за мен и да отглеждат тръстика“.

Но най-много разяри Хаваите лукавият начин, по който китайците без свои жени крадяха хавайки, женеха се за тях и създаваха деца. Въпреки факта, че бебетата бяха едни от най-красивите, раждали се някога на островите, изключително интелигентни и здрави, бялата общност бе възмутена и прокара закони, за да се преустановят тези престъпни женитби. Един указ забраняваше на китайци да се женят за хавайски момичета, освен ако не станат членове на Християнската църква. Бързината, с която китайците учеха катехизиса, бе смайваща и те си предаваха един другиму отговорите на трудните въпроси, така че не беше нещо необичайно първите думи, произнесени от някой китаец на развален английски, да бъдат пълният текст на Никейското Верую, плюс обясненията на Триединството, Непорочното зачатие и Калвиновото учение за предопределението. Един пастор, след като изпитал няколко такива „ученици“, казал на свой приятел калвинист:

— Чух със собствените си уши как тези хора отговарят вярно на всички важни въпроси и накрая се изкушавах да попитам: „Какво означава всичко това“. Никога обаче не съм дръзвал да задам този страшен въпрос дори на бостънските си приятели, така че се въздържах и тоя път.

Всъщност китайците ставаха добри християни, и то без каквито и да било задръжки. Те бяха твърдо решени да имат жени и преминаването в новата вяра им се струваше съвсем нищожна цена, която трябваше да заплатят. Щастливците, взели за съпруги хавайски момичета със земя и натрупали голямо богатство от обработването й, създадоха здрави християнски семейства и поддържаха огромните църкви, построени от други китайци; но когато им се родеше внук, тези разумни мъже отиваха тихо в пунти-магазина и си тръгваха оттам с подходящо китайско име за момчето, после го изпращаха в селото, където то се вписваше в родовата книга в залата на предците.

Що се отнася до хавайските жени, те предпочитаха китайските съпрузи пред всички останали, защото на островите нямаше други мъже, които да обичат повече жените и децата си от китайците, и не беше нещо необичайно някой слаб, мърляв китаец, работил цял ден като роб на доковете на „Хоксуърт и Хейл“, да се прибере вкъщи, където огромната му и дебела хавайска жена ще гледа, без да се помръдне, как той пере, къпе децата и готви вечерята. Китайският съпруг носи подаръци и отделя време, за да обучава синовете си. Той забелязва, че дъщерите му са накичени с панделки, и в неделя води цялата си челяд на църква. На островите бе общопризнато, че най-доброто, което би могло да се случи на едно хавайско момиче, е да хване китаец за съпруг. Защото тогава единственото, което й се налагаше да върши, бе да се смее, да носи най-фин брокат и да отглежда деца.

Имаше обаче една тайна причина, поради която хавайците разрешаваха браковете с китайци: те виждаха с очите си, че китайско-хавайските деца са изключителни човешки същества. Когато първите такива момичета започнаха да съзряват, Хонолулу бе поразен от красотата им. Те имаха дълги черни коси, с леко загатната вълна по дължината им, мургава кожа, очи, които излъчваха мистериозен огън, и равни зъби. Бяха по-високи от китайските си бащи, много по-слаби от огромните си майки и съчетаваха практичността на китайците с веселата пламенност на хавайците. Бяха нещо невероятно, славата на островите; и всъщност всички писатели от Америка и Англия, взели участие в разпространението на живата легенда за красивите хавайски момичета, имаха предвид някои от тези първи китайско-хавайски шедьоври.

Момчетата бяха многообещаващи в друго отношение. Схващаха бързо, бяха добри в игрите, много добри в деловата дейност и най-добри в политиката. Привличаха с безсрамен чар гласове за техните кандидати, бяха надарени с остроумие и притежаваха вродена честност, която обществото постепенно започна да цени. Така че хавайците, които бяха изчезваща раса — четиристотин хиляди през 1778 година и четиридесет и четири хиляди през 1878-а, изведнъж получиха жизнена сила от представителите на Изтока и започнаха да се умножават посредством китайско-хавайските бракове, докато по-късно жителите с частичен хавайски произход станаха най-бързо разрастващата се съставна част на островите.

Капитан Рейфър Хоксуърт, като наблюдаваше началото на това чудо, изрази със следните думи мнението на всичките си приятели от бялата раса, с изключение на доктор Уипъл: „Всеки китаец, който напусне плантациите, за да стане амбулантен търговец, трябва да бъде незабавно депортиран, а онзи, който докосне хавайско момиче — обесен“.

В хонолулския „Мейл“ представителите на рода Хюлет изказаха по-умерено схващане: „Хаваите са съсипани. Китайците бягат от плантациите. Кой тогава ще отглежда захарната тръстика?“.

Доктор Уипъл, получил само обиди след последното си публично писание относно китайците, довери последващите си мисли на своя дневник: „През 1824-та видях за първи път на остров Оаху как дребната шарка върлува из едно хавайско село, оставяйки след себе си осемдесет процента мъртъвци. Скоро след това събитие започнах да разсъждавам какво да направим, за да влеем нов живот в тази обичлива раса, която бях започнал да харесвам толкова много. Прозрях, че само вкарването на нова, силна кръв би могло да предотврати унищожението на тези чудесни хора. Бях решил съвсем погрешно, че по-силните полинезийци от юга ще постигнат подобен обрат, но ние доведохме такива полинезийци и нищо не се случи. По-късно бях убеден, че навярно японците са подходящи, ала не успяхме да подсигурим представители на този народ. И ето, пристигнаха китайците и изиграха точно такава роля, каквато бях предрекъл. Изпитвам гордост от своето участие в спасението на една раса. Сега настроенията са срещу мен по този въпрос и аз запазвам мнението си за себе си, но съм уверен, че присъдата на бъдещето ще е на моя страна. Най-доброто, което съм направил за Хаваите, е, че доведох китайците“.

Докато той пишеше в осветения от лампата кабинет, в малката къща наблизо Мун Ки и съпругата му зачеваха следващия си син, Континента Европа.

 

 

Нюк Цин и съпругът й бяха живели на Хаваите около година, когато цялата китайска общност бе възбудена от новините, стигащи до Хонолулу от остров Мауи, където много китайци работеха на плантациите. Ето какво се беше случило, доколкото можаха да разберат: привечер, в края на горещ ден, в един от временните китайски храмове, издигнат там за нуждите на работниците, влязъл, накуцвайки, възрастен свещеник с бастун и разрушил мястото за поклонение. Жената, случила се в храма по това време, разказваше: „Дребният мъж удряше всичко с бастуна си, събори статуята на Куан Йин, съдра златистите украси и се разкрещя на всички, които бяхме вътре. След като отказа да напусне храма, макар че той беше наш и бе построен с наши, а не техни усилия, силният му гняв се насочи към нас и започна да ни удря с бастуна, като през цялото време крещеше. Но понеже бе възрастен човек, не ни беше трудно да избягваме ударите“.

Китайците приеха случилото се като още едно доказателство за тежкия им живот в плантациите и неочакваното нападение на стареца породи голямо възмущение. Всички те — и пунти, и хакка, питаха: „Нима белите хора не уважават боговете?“. И пропастта между китайците и представителите на бялата раса се увеличи.

За белите хора станалото в будисткия храм бе нежелано произшествие и плантаторите както от Мауи, така и от другите острови събраха бързо малки суми пари, които предадоха на засегнатите китайци, за да отстранят част от щетите от нападението. Доктор Уипъл, като говорител на плантаторите, отиде лично до Мауи, за да смекчи гнева на работниците, и след известен период, изпълнен с напрежение, бяха постигнати отново приемливо добри отношения. Всички бели, наели китайци, положиха специални старания, за да уверят чужденците, че могат да тачат онези богове, които желаят. Така в средата на шестдесетте години на XIX век на островите бе установена истинска верска свобода: конгрегационалисти, католици, членове на епископалната църква, мормони, будисти и конфуцианци изповядваха религиите си в относителна хармония.

Когато спокойствието сред китайците бе възстановено, белите плантатори се заеха с проблема, който представляваше престарелият Абнър Хейл. По-младите потомци на старите семейства, мъже като тези от рода Хюлет, Уипъл или Хоксуърт, се събраха в Хонолулу, за да решат какво да правят със стареца.

— Като нахлу с виковете „Отвратително! Подкупност!“, онзи жалък фанатик едва не разруши всичко, което бяхме постигнали по отношение на китайците — започна съвсем искрено един представител на рода Хюлет. — Длъжни сме да накараме дъртия глупак да се държи както трябва.

— Доколкото разбирам, преди години е направил същото и по отношение на хавайците — обясни Бромли Хоксуърт. — Една прекрасна нощ, когато майка ми се омъжвала за брат си, той се втурнал насред тържеството и заудрял с бастуна си, разрушавайки идоли и създавайки бъркотия. Старецът все още мисли, че се бори срещу старите хавайски божества.

— Някой трябва да му обясни, че нещата са се променили — настоя едно от момчетата на Уипъл. — Да разбиваш хавайски идоли, когато това не носи вреда, е едно, но да унищожаваш статуи на Буда, след като се стараем китайските ни помощници да се чувстват доволни, е съвсем друго.

Мъжете се обърнаха към Дейвид Хейл с въпроса:

— Можеш ли да поговориш с него, Дейв?

— Бих предпочел да не го правя — опита се да се изплъзне будният младеж. — Никога не съм се разбирал с татко.

— Трябва да го махнем от Мауи — предложи Бром Хоксуърт. — Така е, той не бива да стои там съвсем сам. Меси се в моряшкия параклис и обърка нещата с китайците. Наистина е цяла напаст и, Дейв, аз съм съгласен с останалите — трябва да поговориш с него. Убеди го, че е добре да се премести в някоя малка къща тук, в Хонолулу… където ще ни е под око.

— Опитах. Михей също. Старецът просто не желае да изслуша нито едно предложение, ако е свързано с напускане на Мауи. Щом някой повдигне този въпрос, той отвръща упорито: „Тук са моята църква и моите гробове“. И толкова.

— Чии гробове? — попита Бром Хоксуърт.

— На майка ми, твоята баба — отговори екзалтирано по-младият Хейл. — Прави се на градинар, ревностно ги поддържа и от време на време настоява да се молим в старата каменна църква, построена от него. Но съм сигурен, че пасторът ще се зарадва безкрайно, ако го види да напуска Мауи.

— Да погледнем честно на положението — започна едно от момчетата от семейство Уипъл. — Фактът, че е оставен сам на Мауи, всъщност хвърля отражение върху всички ни. Изглежда, като че ли сме го зарязали… не го искаме, защото не е съвсем наред с разсъдъка. Е, за мен е ясно, че това не е истина. Знам със сигурност, че баща ми предложи на преподобния Хейл да живее с него, също и майка ти, Бром. И, разбира се, на всички ни е известно, че Михей и Дейвид го каниха да се премести при тях. Така че съвестта ни е чиста. Ала все пак към нас се отправят доста укори, задето сме му позволили да остане в малката мръсна къща.

— И ако продължи да се набърква в отношенията ни с китайците — изтъкна младият Хоксуърт — ще се наложи наистина да го махнем оттам.

Така че групата предложи да бъде изпратен още веднъж доктор Уипъл в Лахайна, за да обсъди въпроса с Абнър. Спретнатият беловлас ръководител на „Джандърс и Уипъл“ се качи на борда на „Килауеа“ и пое през бурния канал към Мауи. Едва бе стъпил на кея, когато съзря своя грохнал стар приятел как си пробива път през тълпата и спира един моряк от ферибота.

— Да си чул нещо за малко момиче на име Илики? — попита плачливо той.

— Не, сър — отговори търпеливият моряк, на когото този въпрос се задаваше при всяко пристигане на „Килауеа“.

Старият човек поклати тъжно глава, обърна се и пое към дома си. Доктор Уипъл извика: „Абнър!“, куцият мисионер спря, обърна се и го изгледа. Първоначално не бе съвсем сигурен кой е слабият, изправен мъж с черен костюм, после мозъкът му се избистри мигновено.

— Джон — рече меко той, все още нежелаещ да назове отстъпника с предишната титла „братко“.

— Дойдох, за да поговоря с теб — обясни внимателно Уипъл.

— Дошъл си, за да ме укориш, задето разбих езическия храм — отвърна свадливо Абнър. — Не си хаби думите. Ако окървавените жертвени скали на хавайците бяха зло, което заслужаваше да бъде разрушено, то и натруфените храмове в червено и златисто на Буда заслужават същото.

— Хайде да отидем в нашата кантора — предложи Уипъл.

— По-рано разговаряхме тук, Джон, и това място все още ме устройва. — Седна под дърветата на дънер от кокосова палма, така че да може да наблюдава пътищата. — Вече рядко идват китоловни кораби — продължи замислено той. — Но виждаш ли скелета на онзи кораб ето там, върху рифа? „Тетис“. Колко отдавна беше, когато се качихме на този изключителен съд, Джон! Ти и Аманда, аз и Джеруша. По-късно той стана собственост на Малама. Сега ръждясва на скалите, като теб и мен.

— Точно затова исках да те видя, Абнър — рече тихо доктор Уипъл. — Всички твои приятели, и в частност аз, желаем да напуснеш Лахайна и да дойдеш при нас в Хонолулу. Ръждясваш върху рифа, братко Абнър, искаме да те вземем у дома.

— Никога не бих оставил Лахайна — отвърна упорито старият човек. — Тук е Джеруша, Малама също, и не мога да ги изоставя. Тук е моята църква и всички хора, които съм вкарал в Христовата вяра. Виждам „Тетис“ всеки ден… — При споменаването на стария кораб, довел го тука, където бе познал както тържество, така и неволи, мозъкът му се замъгли и той продължи прочувствено, сякаш съзнаваше, че губи нишката на спора: — Освен това очаквам скоро да се върне Илики и не бих желал да ме няма точно в този ден. — Погледна по детински победоносно стария си другар, като че ли доводите му бяха неоспорими.

Доктор Уипъл, станал свидетел през живота си на гибелта на много умове и хора, не прояви раздразнение от твърдоглавието на своя приятел.

— Абнър — започна търпеливо той — младежите, които управляват плантациите, са твърдо решени да не ти позволят да разрушиш добрите им отношения с китайците.

— Тези опашати диваци се кланят на идоли, Джон. Казвам ти, видях го с очите си!

— Доста е трудно човек да се оправя с китайците, братко Абнър — съгласи се кротко Джон — но като унищожаваш храмовете им, ти пораждаш съвсем нови проблеми.

— Джон, с теб работихме дълго, за да изличим варварщината от тези острови, и не можем на стари години да седим със скръстени ръце и да гледаме как ни отмъкват победата.

— Братко Абнър — възрази докторът — проблемът с китайците е различен от този, с който се сблъскахме при хавайците.

Мозъкът на Абнър се проясни и той изгледа студено стария си приятел.

— Различен ли? — повтори.

Доктор Уипъл забеляза, че пелената се бе махнала от очите на Хейл, реши да се възползва докрай от този момент на прояснение, затова заговори бързо:

— Китайската религия е стара и различна форма на преклонение. Буда и Конфуций са съществували дълго преди да се роди Христос и в развитите от тях системи от морални принципи има много достойнства. Те не бива да се бъркат с грубите езически ритуали, които заварихме при нашето пристигане тук, на Хаваите. Нещо повече, хавайците бяха затънали в невежество и трябваше да бъдат поведени към светлината. А китайците са имали процъфтяваща цивилизация, когато Масачузетс е бил див и нецивилизован, така че те нямат нужда от същия вид духовно наставление, както беше при хавайците. Но онова, което разстройва най-много по-младите, включително синовете ти Михей и Дейвид, възложили ми да дойда тук и да поговоря с теб, е, че хавайците никога не са били наистина част от нашето общество. Те живееха в покрайнините. Ала от китайците имаме нужда. Цялата ни икономика зависи от хармоничните връзки с тях и не бива да се допуска нищо, което носи риск те да избягат от плантациите — завърши със заплаха, каквато не бе възнамерявал да изрече.

Абнър не я долови, защото още по средата на монолога на своя приятел бе схванал ясно основната му мисъл, и сега се отдръпна ужасен от опустошенията, които годините и успехът могат да нанесат на един човек, започнал кариерата си почтено и с достойнство. Сакатият дребен мисионер изгледа посетителя си с презрение и съжаление и накрая рече с глас, изпълнен със скръбта на Йеремия и Йезекиил:

— Скъпи Джон, срамувам се, че доживях да видя как идваш на Мауи, принуден от богатството и загрижеността за захарните плантации, за да ми кажеш: „Беше правилно да разрушим боговете на хавайците, защото те не обработват полята ни, но имаме нужда от китайците, за да печелят пари за нас, така че трябва да почитаме езическите им богове“. Срамувам се, че съм свидетел на такава поквара в душата на един добър човек, Джон, и смятам, че е най-разумно да се върнеш на кораба си и да си отидеш вкъщи.

Доктор Уипъл бе удивен от обрата, който взе разговора им, и поднови заплахите си:

— Синовете ти казаха, че ако не…

Старият Абнър Хейл се изправи с достойнство на нестабилните си крака и го прекъсна:

— Не се страхувах от капитаните на китоловните кораби, нито от разюзданите им моряци, не се страхувам и от собствените си синове. В света, Джон, има добро и зло. Съществува Богът на всемира, също и езическите идоли, и аз никога не съм се съмнявал на чия страна се бия в последното велико сражение между силите на мрака и светлината. Идолът си е идол и ако един християнин се изкушава да трупа пари от някой идол, той трябва да бъде унищожен най-напред, спомни си думите на Йезекиил: „… тъй казва Господ — Бог: обърнете се и отвърнете се от вашите идоли, и от всички ваши гнусотии отвърнете лицето си“. Повече не желая да разговарям с теб, Джон, за тези неща, но след като си заминеш, ще се моля да възвърнеш преди смъртта си отново чистата си и невинна душа, с която пристигна на тези острови… ала изгуби нейде из захарните полета.

Дребният мисионер обърна гръб на стария си приятел и закуцука към своята малка мръсна колиба. Доктор Уипъл опита да го настигне.

— Абнър, трябва да дойдеш с мен в Хонолулу — рече той, ала мисионерът го отблъсна, без дума да каже, и понеже Уипъл го последва до прага на дома, в който прекарваше последните си дни, хлопна вратата пред него и Уипъл чу как той коленичи, подпирайки се на стол, и се замоли за покварената душа на човека, с когото някога бе споделял една каюта на „Тетис“.

Доктор Уипъл се върна в Хонолулу и разпрати нареждания до управителите си в Мауи да държат Абнър Хейл далече от будистките храмове, тъй като бе абсолютно наложително да се спестят всякакви други вълнения сред китайците. Синовете на Хейл изпращаха редовно в Лахайна средства на разположение на управителите на плантациите, за да бъдат подсигурени на баща им добра храна и медицински грижи. Два пъти годишно те молеха немощния старец да се премести в Хонолулу и да живее с тях, но той неизменно отказваше.

 

 

Беше 1868 година, когато Нюк Цин и цялата китайска общност на Хаваите най-сетне проумяха колко странно и варварско е всъщност обществото на белите, тъй като из Хонолулу се разнесе мълвата, че старият баща на Хейлови е починал сам, забравен и изоставен на остров Мауи. Новината им се стори невероятна и Нюк Цин се събра със своите приятели в хакка-магазина, докато в същото време Мун Ки стоеше приклекнал в пунти-магазина и се опитваше да проумее ужасната вест. И на двете места се говореше следното:

— Казваш, че бащата на всички тези известни и богати хора е бил оставен да умре в беднота, така ли?

— Да. С очите си видях как намериха изнемощялото му тяло на гробищата.

— Какво е правил там?

— Отишъл да се погрижи за гроба на съпругата си, а също и за гроба на някаква хавайка. Изглежда, е починал късно следобед, строполил се върху хавайския гроб и е престоял там цяла нощ.

— И казваш, че живеел в някаква жалка къщичка?

— Толкова малка и мръсна, че не би повярвал, ако я видиш.

— А тук децата му имат такива огромни къщи. Виждал ли си домовете на синовете му?

— Не. Хубави ли са?

— Ли Лум Фон работи за сина му Михей и твърди, че неговата къща е сред най-красивите в Хонолулу. Първата дъщеря на стареца е омъжена в семейство Хюлет и те също са много богати. Другата му дъщеря е венчана за един от синовете на Уипъл и имат голяма къща, а по-малкият му син е женен за дъщеря на Уипъл, така че и той е доста богат.

— Имат ли децата му свои деца, с които старецът е могъл да живее?

— Семействата имат съответно две, пет и шест деца.

— И той е умрял сам?

— Умрял е сам, грижейки се за гробовете, но никой не се е грижел за него.

След като бе казано това — едно сурово обобщение на изключителното незачитане на общочовешките ценности и липсата на уважение към предците, китайците в двата магазина замълчаха мрачни и озадачени. Някои, припомнили си своя копнеж да видят залата на предците си в далечното китайско село, се поклащаха приклекнали напред-назад, опитвайки се напразно да разберат това семейство с четири големи къщи и осемнадесет деца, позволило на стария човек да умре сам и изоставен. Как може семействата да са безразлични към такава печална участ? При тия разговори на китайците често им идваше да възкликнат: „Колко искам да видя баща си в Горното селище!“, но думите не се отронваха от устните им и те се връщаха към мрачното обсъждане на смъртта на Абнър Хейл.

— Не беше ли той старецът, който разби китайските храмове?

— Да. Видях го веднъж как се втурна към храма с една тояга. Беше куц, но се нахвърли с такава сила, та се наложи управителите на плантациите да поставят там постоянен пазач. Щом дребният старец се приближеше към храма, пазачът почваше да вика: „Ето го, пак идва!“, и белите се спускаха, хващаха го и го отвеждаха вкъщи.

— При тези обстоятелства човек може да си помисли, че китайците биха искали да го видят мъртъв. Но ние скърбим за него, а собственото му семейство не го е грижа как е умрял.

Ала в големите къщи се бе настанила дълбока, тиха скръб. Един мормонски мисионер разказа на Михей Хейл:

— В последния си ден баща ви посрещна ферибота и попита за момичето Илики. После набра малко цветя и го видях на пътя, водещ към църковните гробища. Поклати заплашително бастуна си към мен и извика: „Ти си мерзко създание! Трябва да те изгонят от островите“. Ако се бях замислил, щях да го последвам — стори ми се слаб и като че ли леко залиташе. Но ние толкова често не правим онова, което трябва, и аз го отминах, като се пазех от бастуна му. Той отишъл в църквата и се опитал да убеди пастора да му разреши да проповядва отново в неделя. Както знаете обаче, мислите му блуждаеха толкова често, че проповедите му бяха безнадеждни, и пасторът отказал. Това бил последният път, когато някой го е видял. Намерили го паднал върху гроба на една Алии Нуи от Мауи, която, както предполагам, той сам е приобщил към църквата.

Тази нощ имах ясното усещане, че извърших нехристиянско дело, като отминах баща ви, и дори в един момент понечих да тръгна да видя дали се е прибрал вкъщи, ала не го направих. По време на сутрешната си разходка спрях край дома му, за да му пожелая приятен ден, него обаче го нямаше. Забързах към гробището, като очаквах да го намеря паднал някъде по пътя, но, както вече казах, той бе умрял при гроба.

Господин Хейл, ще бъда откровен. Имаше, както много добре знаете, сурови критики във връзка със смъртта на баща ви, оставен сам в Лахайна, но аз и всички като мене знаят колко упорито се стараехте да направите по-леки последните му дни. Той беше твърдоглав човек и не приемаше добрината ви. Знам, защото сам съм изпитал острия му език. Искам да ви уверя, че истината е известна и в града ви осъждат само глупците.

 

 

Както вече казах, домовете на четирите семейства Хейл бяха потънали в дълбока скръб, тъй като децата помнеха как баща им се бе грижил за тях; помнеха, че ги беше обичал, учил, сменял чаршафите им, когато изгаряха от температура, и бе посветил живота си на тях, за да станат достойни хора. Представяха си го — изпълнен със смразяваща ярост, как ги държеше затворени в малката, оградена със стени градина; и сякаш чуваха ужасните му ридания, когато преподобният Елифалет Торн ги отне от него. От този ден нататък всяко от четирите деца бе опитвало напразно да върне на баща си обичта, която им бе дарил, но той не искаше да я приеме. Отказа се от най-големия си син Михей, задето се ожени за полухавайка. Презираше Дейвид за това, че не пожела да стане свещеник, а също и Люси, тъй като се омъжи за младия Хюлет, а той, макар да имаше съвсем бяла кожа, все пак беше природен брат на метиси. И пренебрегваше Естър — най-малката, понеже се омъжи за един Уипъл, който се бе присмял на обществено място на мисионерите. Мъката на четирите му деца бе голяма.

Но те бяха също така и представители на Нова Англия и щом обществеността в Хонолулу започна да шушука и да ги осъжда, че са изоставили горкия си стар баща със замъглен разсъдък да умре в една мръсна колиба в отдалечената Лахайна, почувстваха, че се налага да се покажат пред очите на града. Приеха презрението и крачеха, вдигнали гордо глави, като че ли не бяха сподиряни от шушукане. Когато дразнещи ги домакини ги предизвикваха с покани, за да видят как ще се държат, те приемаха и се държаха нормално в хонолулското общество, поемайки мрачно обвиненията, отправени срещу тях. Бяха длъжни.

Ала китайските слуги, като гледаха това, бяха по-озадачени от всякога и допълваха мълвите, когато отиваха в магазините:

— Ли Лум Фон ми каза, че миналата вечер Михей Хейл, госпожа Хюлет и госпожа Уипъл отишли на забава. Кажете ми, моля ви, обяснете ми как е възможно едно семейство, оставило горкия си стар баща да умре в бедност и напълно сам, да бъде толкова безсрамно и да се появява на обществени места, да пие алкохол и да се смее? И то преди да е минала първата година от траура!

— Никога няма да разберем тези безсърдечни хора — съгласяваха се китайците.

* * *

Когато континентът Азия, първородният син на Мун Ки, започна да се превръща в кривокрако, бузесто проходанче, той бе своевременно последван от Европа, а по-късно и от Африка, които препускаха по кухненския под, докато родителите им приготвяха яденетата на Уипъл; и с появата на тези деца във връзката между Мун Ки и съпругата му настъпи странна промяна. Преди много векове Конфуций бе изтъкнал, че най-трудно се поддържат хармонични отношения между мъжа и неговата съпруга: „Нека има уважение между двамата“.

Ето защо в китайските семейства бе общоприето мъжът никога да не подава нищо на жената, защото тя може да сметне, че иска да каже: „Желая да ти дам това. Трябва да го вземеш“. Той оставяше предмета близо до съпругата си и тя го вземаше, когато поиска. Имаше хора, които пренебрегваха този обичай, но един друг се спазваше от всички. Както ученият от пунти-магазина обясни на доктор Уипъл: мъж, който уважава съпругата си, никога не я назовава по име — нито на обществено място, нито вкъщи. Веднага щом едно момиче се омъжи, то става просто съпругата на еди-кого си; това е нейна професия и самоличност. Но появят ли се децата, тогава се внимава особено много да се крие името й от тях и на Хаваите едва ли имаше китайско дете, което да знае името на майка си. То никога не се произнасяше.

В случая на Мун Ки проблемът се задълбочаваше от факта, че неговото момиче хакка въобще не му беше съпруга, а само наложница, и тя не биваше никога да бъде наричана „майко“ — това би било обидно. Беше вярно, че бе дала живот на трите момчета, ала истинската им майка беше официалната съпруга Кун, очакваща го предано в Долното селище. Според китайския обичай тази първа съпруга щеше да бъде законната майка на всички деца, които Мун Ки би имал, където и да било по света.

И така, слабото, мършаво момиче хакка стана Лелята на Ю Чоу — Лелята на Петте континента, и с това име бе известна в града. Тя се смяташе за щастливка, защото в много семейства наложниците като нея биваха наричани с презрителното „онази“ или просто „тя“, но Мун Ки не искаше да бъде назовавана така, защото бе впечатлен от предсказанието на учения пунти, че неговата съпруга хакка ще му роди много синове и те ще си поделят континентите. Така че винаги когато дребният хитър комарджия назовеше съпругата си Лелята на Ю Чоу, той изпитваше особена обич към нея.

Нито едно от децата и многобройните й внуци нямаше да научи никога името й, нито щеше да мисли за нея като за своя майка, защото Мун Ки напомняше строго на момчетата: „Майка ви живее в Китай“. И постепенно те се убедиха, че майка им ги чака в Долното селище и че именно на нея дължат преданост. Един ден от Кантон потегли пътуващ фотограф, посрещан в някои села с камъни като магьосник, който се опитва да открадне душите на хората с магията си. Но в Долното селище чичо Чун Фат, дето бе живял в Калифорния, каза на хубавата съпруга на племенника си: „Нека ти направят снимка и после я изпрати в Страната на уханното дърво“. Тя го послуша и момчетата на Кий Мун Ки израснаха с тази снимка в кафяви тонове на една добре облечена жена пунти с царствена осанка, която ги гледаше от стената; и фотографията предизвикваше у тях по-силно чувство за синовен дълг, отколкото живата Нюк Цин.

Всичко това не я засягаше, защото като хакка тя бе водена от два основни стремежа. Най-много от всичко желаеше синовете й да получат образование и за постигането на тази цел бе готова на всякакви жертви. На второ място бе мечтата й да притежава малко земя. Изпълнението на всяка от тези цели искаше пари и бяха минали само няколко седмици от пристигането й в Хонолулу, когато тя започна да разнася плодове. А сега, без да каже нищо на семейство Уипъл, пое прането на несемейните мъже хакка. Един ден обаче доктор Уипъл попита съпругата си:

— Аманда, какво правят тези сини дрехи в дъното на двора?

— Ние нямаме сини дрехи — отговори тя и двамата започнаха проучване.

— Никакво пране повече! — заповяда доктор Уипъл, но Нюк Цин вече бе заработила известен брой монети.

Тогава тя почна да приготвя храна за китайските ергени и това се оказа изключително доходоносно, докато Аманда Уипъл не бе обзета от подозрение, като гледаше многото непознати мъже, които идваха по Нууану стрийт и хлътваха през градинската порта в задния двор.

— Джон, прости ми, че си позволявам да помисля подобно нещо — рече тя една нощ — но смяташ ли, че прислужницата ни… ами… с всичките тези мъже?

— Е, какво, та тя е само втората съпруга на готвача и предполагам, че ако той е съгласен, може да реши да заработи малко повече пари.

— Джон! Колко ужасно!

Двамата се съгласиха, че трябва да се направи нещо, и доктор Уипъл се превърна в детектив. Няколко дни по-късно влезе във всекидневната, като се заливаше от смях.

— Ох, тези опасни китайци! — рече той. — Аманда, би трябвало капитан Хоксуърт да види какво става в задния ни двор. То би потвърдило всичките му подозрения.

— Джон! Какво има?

— Госпожа Кий, какво ужасно нещо, поднася топли ястия. На неженени мъже.

Объркана, госпожа Уипъл избухна в смях.

— Защо нашите слуги опитват най-различни начини, за да заработят допълнително пари? — попита накрая тя. — Заплатите, който им даваме, са добри.

— Имат твърдото намерение да изучат децата си — обясни доктор Уипъл.

— Браво на тях, но не съм съгласна това да стане, като откриват ресторант на наша земя.

Отново наредиха на Нюк Цин да престане с поредното си начинание, но и този път тя бе умножила монетите си.

Голямата й авантюра започна, когато разбра, че два акра мочурлива земя от имението на Уипъл могат да й донесат пари. Този път отиде при доктор Уипъл и на разваления местен английски, който говореха всички в Хонолулу, му каза следното:

— Мога ли да използвам мочурището?

— За какво? — попита той.

— Да отглеждам таро.

— Вие, китайците, ядете ли таро?

— Не. Ще правим пой.

— Вие не ядете пой, нали?

— Така е. Ще го продаваме на местните.

Доктор Уипъл поразпита насам-натам и установи, че идеята на Нюк Цин е добра. Хавайците вече работеха на заплата в конюшните и механичните работилници и не желаеха да губят времето си за приготвяне на пой, така че това традиционно за островите занимание бе минало в ръцете на китайците. Странната идея се хареса на Уипъл и той рече на Аманда:

— Притежавам мочурището от години, ала трябваше една китайка да ми каже какво да правя с него. Колкото повече опознавам тези хора, толкова повече ми харесват.

Дните минаваха и той бе все по-силно впечатлен от онова, което Нюк Цин постигаше на парчето земя. Винаги щом й останеха няколко минути след дългите часове работа като прислужница, тя забързваше надолу към парчето земя, засято с таро, връзваше конусовидната шапка под брадичката си, навиваше сините си панталони и навлизаше боса в меката кал. Изгради диги, по-добри от тези на повечето мъже, и направи умно замислени канали, посредством които водата се оттичаше от земята, така че да може да бъде обработена, а по-късно залята отново за отглеждането на тарото. Доктор Уипъл наблюдаваше системата й, приличаща на тези, изграждани от бобрите, и си мислеше: „Тя определено има усет към земята“. Ето защо не беше изненадан, когато един горещ ден Нюк Цин дойде при него, като бършеше калните си ръце със сноп трева, и попита:

— Ще ми продадете ли мочурището?

— Откъде ще намерите пари? — подкачи я той.

Тя го удиви, разкривайки му колко много е спестила.

— Останалите ще набавя, като продавам пой, и ще ви се изплащам година след година.

Това се хареса на Уипъл, защото приличаше на кроткото пазарене, на което може би са се решавали неговите предци от Нова Англия, когато са искали да пратят синовете си в колеж; но се налагаше да я разочарова.

— Тази земя е твърде близо до къщата ни, за да бъде продадена. Но има друго парче нататък в долината, което бих ви дал.

— Може ли да отидем да го видим? — попита Нюк Цин. — Сега?

Жаждата й за земя беше толкова голяма, че бе готова да върви часове наред, за да види полето. Близо петдесет поколения от нейния народ хакка бяха копнели за земя в богата долина и ето я сега, застанала насред превъзходна местност, твърдо решена да стане собственичка. Този ден доктор Уипъл беше зает и не можеше да я заведе, за да види необработваемото мочурище, което имаше предвид, а сетне той забрави, но не и Нюк Цин.

Постигането на целта й да стане собственичка бе забавено от две спънки. Първо съпругът й отхвърли идеята за покупка на земя.

— Няма да стоим дълго тук — обясни й той. — Ще бъде глупаво да купуваме земя, която ще се наложи да изоставим, когато потеглим обратно към Китай.

— Искам земя — възрази Нюк Цин по нейния твърдоглав хакка-начин.

— Не — отсече Мун Ки — нашата цел трябва да бъде да пестим всеки цент, който получаваме, и да върнем богатството си в Долното селище. Когато стигнем там, ще те изпратя в твоето село, защото няма да се чувстваш като у дома си сред другите пунти, а и съпругата ми няма да те иска.

— Какво ще стане с момчетата? — попита Нюк Цин.

— Ами тъй като са истински пунти, с пунти-имена, те ще живеят с майка си. — И добави бързо, като видя колко потресена остана тя: — Разбира се, ще ти дам малко от парите, които сме спестили, за да си купиш парче земя в твоето село. А може и от време на време да се виждаме покрай пътя.

— Бих предпочела да имам земя тук — замоли Нюк Цин.

— Лельо на Ю Чоу! — рече троснато Мун Ки. — Няма да останем на островите.

Втората пречка бе свързана с пой, понеже, макар да бяха умни като всички китайци, те не можаха да усвоят приготвянето на този важен за островите продукт. Нюк Цин отглеждаше прекрасно таро и доктор Уипъл каза, че рядко е виждал по-добра реколта. Тя го прибираше правилно, отстранявайки първо тъмнозелените листа, които продаваше като зеленчук, подобен на спанака. После обелваше стъблата, за да бъдат сготвени като аспарагус, а цветовете вече бяха продадени, за да бъдат използвани като карфиол. Така оставаха големите тъмни грудки за приготвянето на пой. В сурово състояние те съдържаха горчиви окиси, които ги правеха неядливи, но сварени и обелени, бяха вкусни, ако се изключеше това, че изглеждаха като сирене рокфор. Нюк Цин влачеше именно тези сварени грудки към дървеното корито за приготвяне на пой, дълго близо два метра. В него раздробяваше тарото с чукало от канара от лава, като го мачкаше и превръщаше постепенно в гъста течност, докато накрая се получеше топка лепкаво тесто. Това беше пой, най-забележителното нишесте в света: по-скоро алкално, отколкото киселинно, по-лесно смилаемо от картофите, по-хранително от ориза; с пой можеше съвсем спокойно да се храни двумесечно бебе и старец с разяден от язви стомах. Доктор Уипъл, който забавляваше съдружниците си с намерението да консумира пой вместо хляб или картофи, го определяше като единствената съвършена храна.

Хавайците обичаха пой и се успокоиха, щом китайците поеха изтощителната работа по неговото производство, ала не можаха да се научат да го харесват такова, каквото го приготвяха Нюк Цин и съпругът й. На острова имаше обичай в дните, когато пой бе готово за продажба, край улицата да се провисва малък бял флаг и щом Нюк Цин го окачи за първи път, тя бе посетена от много зарадвани клиенти. По-късно обаче те се оплакаха, че приготвеният от нея продукт е с ниско качество. Нейното пой не беше леката неутрална храна, очаквана от тях, и те я попитаха, извинявайки се, дали съдовете й са били чисти. Защото, ако спрямо хигиената в ежедневието хавайците имаха фанатични изисквания, по отношение на приготвянето на пой бяха маниаци. Ако върху купата за пой кацнеше муха, те изхвърляха цялото съдържание. Така тръгна съкрушителната мълва, че китайското пой не е чисто. И което бе още по-лошо — в него имаше бучки.

Получи се и друго допълнително усложнение. Доларът, използван като основна валута на островите, се разбиваше на три противоречащи си системи от монети: десет американски десетцентови монети бяха равни на един долар; същото важеше за осем испански реала и четири английски шилинга. Последните можеха да бъдат разсечени на половинки със студено длето, за да се получат осем монети от по шест пенита, които също правеха един долар. Тъй като десетцентовите монети и реалите бяха с почти еднаква големина, хавайците се опитваха да убедят китайците, че една десетцентова монета има същата стойност, както и един реал, равен на дванадесет цента и половина; докато от своя страна Нюк Цин се стараеше да взема реали и да връща десетцентови монети. Така че помежду им се водеше постоянна война.

Когато семейство Кий приготви петата партида пой, белият флаг се вя дълго отвън, преди да се появят някакви клиенти. Накрая влезе една огромна хавайка, потопи пръст във възморавото тесто и го опита.

— Ще взема три купчини на половин цена с десетцентови монети — избоботи тя.

Това беше прекалено за Нюк Цин. Макар да тежеше една трета от грамадната клиентка, тя скочи и заблъска жената навън, докато едрата хавайка започна да я пляска, сякаш беше досадна муха. Последва голяма врява, в резултат на която в двора се появи доктор Уипъл.

— Повече никаква продажба на пой — постанови докторът.

Това огорчи Мун Ки, усетил загубата на много пари, и той укори съпругата си, че е толкова глупава, та не знае как се прави пой; ала най-тежкото унижение тепърва предстоеше. Семейство Кий имаше няколко галона противно на вид тесто и пестеливата Нюк Цин нареди всички да ядат пой вместо ориз. Докато гълташе храбро противното нишесте, съпругът й правеше кисели гримаси. После установи поразен, че синовете му го предпочитат пред ориза.

— Край! — извика той и тресна купата си. — Връщаме се в Китай веднага щом договорите ни свършат!

— Нека подпишем за още пет години — примоли се Нюк Цин.

— Не! — разгорещи се Мун Ки. — Не мога да търпя собствените ми синове да предпочитат пой пред ориз. Те вече не са китайци. — Понечи да изхвърли нишестето, но Нюк Цин не му позволи. — Е, добре, Лельо на Ю Чоу — промърмори Мун Ки. — Ще ям пой, но изтече ли ми договорът, ще се върна в Китай.

Нямаше съмнение, че чичо му Чун Фат бе натрупал в Калифорния милион долари, ала беше очевидно, че неговият племенник нямаше да постигне същото на Хаваите.

 

 

Все пак от провала в производството на пой последва един положителен резултат. Нюк Цин, винаги готова да опита нещо ново, откри, че ако нареже стеблата на тарото на малки парчета и ги залее със силно осолена вода, като ги затисне с камъни в качето, след време те стават на туршия. Бяха много вкусни с риба или свинско и в резултат на откритието нейното парче земя, засадено с таро, стана неочакван източник на приходи. Продаваше цветовете като зеленчуци, листата като спанак, а непреработените коренища — на кралската фабрика за пой на Форт стрийт. Но стеблата запазваше и мариновани както трябва, ги слагаше в двете кошници и мяташе на рамо бамбуковия прът. Тръгваше боса из града и разнасяше китайското си „кисело зеле“. Доктор Уипъл, който я наблюдаваше как се възстановява от поражението и възвръща несломимия си дух, й каза един ден:

— Госпожо Кий, помните ли онова поле, за което ви говорих?

Очите на Нюк Цин светнаха и Уипъл забеляза колко жадно очаква тя следващите му думи.

— Огледах го отново — продължи бавно той — и тъй като не струва кой знае колко, няма да ви го продам. — Лицето на Нюк Цин се превърна в пропит с отчаяние етюд в жълто и засрамен от шегата си, доктор Уипъл бързо добави: — Ще ви го подаря, госпожо Кий.

По това време Нюк Цин бе само двадесет и две годишна, но се чувстваше много стара, като че ли бе живяла дълго, лелеейки надежди, които едва сега се сбъдват. Очите й с форма на бадеми се напълниха със сълзи и тя остана неподвижна, притиснала ръце към страните си. „Земята можеше да бъде моя — мислеше си — богата земя в Страната на уханното дърво.“ И при съзнанието за това две сълзи се търкулнаха по лицето й.

— Бащата на Ю Чоу ми каза, че няма защо да мисля за земя тук — рече тя на глас, както подобава на една покорна съпруга. — Скоро ще заминем за Китай.

— Жалко — отговори Уипъл, готов да остави тази тема като маловажна.

Ала в упоритата жена хакка се надигна с голяма сила гладът за земя, наследен от поколения предци. Стоеше сред двора на Уипъл, обзета от няма паника, и гледаше как той се отдалечава, отнасяйки със себе си единствената й възможност за спасение — обещанието за земя. И в отговор на един велик порив тя извика:

— Доктор Уипъл!

Старият учен се обърна и мигом долови тежката борба, която се водеше в душата на неговата прислужница. Върна се при нея и попита меко:

— Какво има, госпожо Кий?

Тя се поколеба за миг, като се обливаше в сълзи. Не можеше да каже нито дума, а само го гледаше и отваряше уста, без да издаде звук. Накрая прошепна едва-едва:

— Когато Бащата на Ю Чоу се върне в Китай, аз ще остана тук.

— О, не! — прекъсна я бързо доктор Уипъл. — Жената трябва да следва съпруга си. Не бих могъл да ви дам земята при това положение.

Потресаващата вероятност да изгуби земята си придаде смелост на дребната китайка.

— Той не е мой съпруг, доктор Уипъл — довери му шепнешком тя.

— Знам — отговори Уипъл.

— Доведе ме тук, за да ме продаде на мъжа, когото видяхте до оградата при пристигането ни. Но постепенно започна да ме харесва и затова ме запази за себе си.

Доктор Уипъл си припомни сцената край имиграционната служба и почувства, че Нюк Цин говори истината. Но той беше пастор по сърце, затова посъветва прислужницата си:

— Мъжете често си вземат жени по странни причини, госпожо Кий, а по-късно ги обикват и имат щастливи семейства. Ваше задължение е да се върнете в Китай със съпруга си.

— Но когато стигна там — продължи умолително Нюк Цин, — няма да мога да остана с него в Долното селище. Той ще се срамува от големите ми стъпала.

— Какво ще правите? — попита Уипъл с все по-голям интерес.

— Ще трябва да живея в селото на хакка.

Доктор Уипъл бе често огорчаван от несправедливостите на живота, с които се сблъскваше, но бе убеден, че спасението на човека е в подчинението на дълга.

— Тогава ще отидете в Горното селище, госпожо Кий — рече кротко той. — Вземете синовете си и водете порядъчен живот. Вашите богове ще ви помагат.

— Синовете ми обаче ще останат в Долното селище и аз ще бъда отделена от тях — обясни тя с хладна логика. — Те няма да искат да се знае, че съм тяхна майка.

Доктор Уипъл се отдалечи от китайската си прислужница, тъпка няколко минути на едно място, подритвайки тревата, после се върна и й зададе няколко въпроса. Как се е запознала с Кий? Истина ли е, че я е довел на Хаваите, за да я продаде? Истина ли е, че ако се върне в Китай, ще бъде отделена както от съпруга, така и от синовете си? Къде са родителите й? Когато чу за отвличането и безрадостното й бъдеще, той помисли известно време, после каза направо:

— Най-добре да отидем и огледаме земята.

Отвори плетената порта и поведе босоногата жена с конусовидната шапка по долината Нууану на около километър и половина от имението, докато стигнаха малка низина, била някога поле за отглеждане на таро, а сега изоставена. По-голямата част беше мочурище, което се оттичаше надолу към бреговете на потока Нууану, ала когато Уипъл и Нюк Цин погледнаха към нея този ден, те си представиха как би изглеждала: в далечния край засадена с чудесно таро; по-сухата земя ще е добра за отглеждане на зеленчуци; в онзи ъгъл жената би могла да си направи малка къщичка; а след години Хонолулу ще се разрасне и ще обхване мястото. Това беше интересен къс земя, която сега не струваше почти нищо, и истинско състояние, ако в нея се вложат енергия и замисъл.

— Това е вашата земя, госпожо Кий.

Странната двойка си стисна ръцете и пое обратно към имението на Уипъл.

 

 

Нюк Цин не разкри този договор на съпруга си, нито му каза за своето намерение да остане на Хаваите, когато той тръгне за Китай, понеже Мун Ки бе добър човек. Докато беше с наложницата си в чуждата страна, той бе и любезен, и мил, ала като реалист знаеше, че тя не може да бъде част от живота му, щом се върне в Китай. Но Мун Ки никога не помисли, че тази перспектива ще даде отражение върху сегашната им връзка. Той обичаше Нюк Цин и ценеше четиримата й синове. Тя отново беше бременна и Мун Ки беше щастлив. Работите му като организатор на играта чифа вървяха добре, а и се бе наложил като един от основните играчи на маджонг в Хонолулу. Мун Ки харесваше особено много семейство Уипъл, които бяха взискателни, но справедливи работодатели.

— Изглежда, че с моето пристигане тук е започнал шестгодишният ми период на добър късмет — отбеляза веднъж пред доктора.

— Какъв период? — попита Уипъл, защото, макар да бе ужасен от коравосърдечния начин, по който Мун Ки смяташе да се отнесе с Нюк Цин след връщането им в Китай, докторът харесваше пробивния младеж и го намираше интересен.

— Китайците казват: „Три години неудачи, шест години добър късмет“ — обясни Мун Ки.

След като готвачът се зае с друга работа, доктор Уипъл остана замислен над тази фраза, която обясняваше много неща за китайците.

— Ние, християните — обясни той на Аманда — изповядваме Стария завет: „След седем охолни години винаги следват седем години на несгоди“. Така в света съществува равновесие. Всеки има по равно добър и лош късмет. Това е израз на еврейско — християнското чувство за безмилостна справедливост. Но китайците си представят света по-щастлив: „Ако издържиш три лоши години, след тях със сигурност ще дойдат шест честити“. Процентното съотношение е много по-добро и то обяснява защо китайците, които познавам, са такива неуморни оптимисти. Ние, англосаксонците, мислим за злото, което идва след доброто. Китайците смятат, че доброто винаги надвива злото, и то в отношение шест към три.

Един следобед го обзе прозрение, което го порази, като че ли му се бе явило видение.

— След петдесет години моите потомци тук, на Хаваите, ще работят за китайците!

В мига, в който тази мисъл се загнезди в главата му, наблюдаваше как Нюк Цин възстановява каналите след наскоро миналата буря и търпеливо насочва изплъзналия се поток обратно в своята земя, засята с таро. И като гледаше как калният ручей връща плодородието на почвата, той стовари юмрук върху дланта си и рече:

— От петдесет години говоря за това. Сега ще го направя.

Потегли към канторите на „Джандърс и Уипъл“, събра всички млади представители на родовете Джандърс и Уипъл и им показа една карта на остров Оаху.

— Четири пети от него са пустиня — рече оживено той, напомняйки им нещо, което те вече знаеха. — Там не расте нищо друго, освен кактуси и тези земи не стават дори за отглеждане на добитък. Останалата една пета получава всичката вода, от която се нуждае, но теренът е толкова стръмен, че не може да се обработва и водата се стича в морето. Момчета, често съм говорил за изграждането на канал, който да улавя тази вода ето там — той посочи дъждовната ветровита страна на острова — и да я докарва ето тук. — Уипъл стовари юмрук върху голямата неплодородна площ. — Започвам тази седмица.

Пръв проговори един от синовете му.

— Ако Господ е искал, Той е щял да стори така, че в тези сухи земи да има вода, и всяко действие, което е против Божията воля, ми изглежда като проява на съмнение в Неговата безпределна мъдрост.

Доктор Уипъл погледна сина си.

— Мога да ти отговоря само с притчата за дарбите — отговори той. — Господ никога не е искал скритите дарове да останат неизползвани.

— „Джандърс и Уипъл“ се разрасна твърде много — възрази едно от момчетата на Джандърс — голям консерватор. — Нямаме средства за несигурни начинания.

— Добрата фирма винаги се разраства твърде много — отвърна Уипъл, но като видя, че младежите със сигурност ще гласуват срещу това да използва средства на компанията, добави бързо: — Не искам да влагате ваши пари. Аз обаче твърдо ще заложа моите. Единственото, което искам, е да ми дадете права над вашите неплодородни земи.

Щом придоби контрол над шест хиляди акра пустееща земя, той нае двеста мъже и множество мулета и със собствени пари започна авантюрата, чиято цел бе да преобрази своята част на Оаху от пустиня в буйни, тучни захарни плантации. С лопати и теглени от мулетата шейни той прокопа напоителен канал с постоянен поток, дълъг повече от петнадесет километра, по който водата се спускаше надолу от високите планински склонове към сухите, покрити с кактуси земи. Когато каналът стигна дълбока долина, която не можеше да бъде избягната, доктор Уипъл насочи водата към едно тясно отверстие и оттам в широка тръба, която се спускаше към дъното на долината и се качваше от другата й страна, където се изливаше в продължението на канала. Водата, устремена да се издигне на предишното си ниво, се втурваше надолу по тръбата, а после нагоре по другия склон без помощта на помпи.

Когато каналът бе завършен и влиянието му върху благосъстоянието на Уипъл стана очевидно, той събра мъжете от „Джандърс и Уипъл“ и им показа картата на Оаху, на която със зелено бяха отбелязани обработваемите земи.

— Докарваме с канали водата дотам, докъдето можем. Но погледнете тази карта. Използваме по-малко от двайсет процента от земята, която е възможно да бъде оползотворена. Все още деветдесет процента от дъждовете се стичат в океана. Господа, ще минат доста години след смъртта ми, когато някой ще измисли как да прободе тези планини и да докара водата от тази страна, където има нужда от нея. Умолявам ви — каза беловласият учен — щом проектът се окаже осъществим, а това ще стане рано или късно, не се колебайте. Влейте в него вашите средства. Ако трябва, направете дългове. Защото онзи, който ще има контрол над тази вода, ще управлява Хаваите.

— Хората винаги изглупяват на стари години — прошепна един от по-консервативните Джандърсови, който се дразнеше, че работи под ръководството на Уипъл.

И компанията така се увлече в гоненето на печалби от каналите на Джон Уипъл, че собствениците й забравиха неговото видение за тунела през сърцето на планината.

* * *

Докато Нюк Цин и съпругът й преживяваха неблагоприятния изход от производството на пой, те забелязаха, че и честият гост на Уипълови също е споходен от трудности. Когато капитан Рейфър Хоксуърт идваше на вечеря у семейство Уипъл, по лицето му личеше напрежението, обзело го с напредването на болестта на неговата изискана съпруга Ноелани — високата, величествена хавайка, на чийто чар китайците се радваха толкова много. През 1869 година, докато сервираше многобройните ястия, за Нюк Цин стана очевидно, че госпожа Хоксуърт се нуждае от медицински грижи. На изисканата хавайка й беше все по-трудно да издържа дългите вечери, без да покаже признаци на умора, и на Нюк Цин й беше мъчно за нея.

Хаолите, както наричаха на островите белите хора, не разбираха какво бе разклатило толкова силно здравето на обичната им приятелка, но не и канаките, както бяха известни хавайците. „Хоолана и ка уай ке ола — Животът й се носи по вълните“ — казваха те за умиращата си сестра. Дори и да го знаеше обаче, Ноелани не се издаваше пред никого. На външен вид бе ведра, доволна, грациозна и със спокойно изражение. Приличаше на непоклатима кафява скала, обърнала лице към морето и щедро окъпана в слънчева светлина; вълните й нашепваха за привързаността на нейния съпруг и приятелите й.

Като истинска алии, Ноелани спеше през по-голямата част от деня, за да съхрани силите си. Но щом дойдеше вечерта, тя се оживяваше и когато каляската й с английски кочияш, теглена от два коня, приближеше голямата къща на Хоксуърт откъм Беретания стрийт, Ноелани се изпълваше с възбуда като малко дете. Качваше се величествено в нея и нареждаше на англичанина: „Можете да ме откарате у семейство Уипъл. Но по-бързичко“. Щом пристигнеше, тя поразяваше всички с удивителната си красота. Поначало висока, Ноелани подчертаваше този факт с големи гребени от черупка на костенурка, забодени в сребристобялата й, вдигната нагоре коса, и с рокля с шлейф, дълъг поне метър, който се влачеше подире й. По средата на шлейфа имаше зашита примка, наричаше се „канака-примка“. Гостите обичаха да гледат колко сръчно подритва тя шлейфа с десния крак и хваща канака-примката с лявата ръка. Роклите й бяха от твърд брокат, украсен по края с фина брюкселска дантела. Ноелани носеше нефритени мъниста, които се съчетаваха чудесно с тъмната й кожа, нефритени пръстени и гривни, закупени от Пекин. Близо до сърцето й проблясваше плосък златен часовник от Женева, забоден с брошка от Париж във формата на пеперуда, украсена със скъпоценни камъни, а в дясната си ръка обикновено държеше ветрило от Кантон, направено от пера и слонова кост. Отгоре бе наметната с шал от Шанхай, широк повече от метър, който беше избродиран с червени рози, изпъкващи върху тъканта, и в двата си края завършваше с ресни от пекински панделки.

— Някоя дребна жена би се изгубила в такъв тоалет, ала Ноелани винаги е била огромна — рече веднъж капитан Хоксуърт, който обичаше да прави подаръци на съпругата си.

Когато влезеше в стаята, с тия блестящи тъмни очи, тя изглеждаше много благородна — дама, която бе символ на една доблестна раса. И която умираше.

Ноелани обожаваше дрехите си, забавите, обичаше да се радва на децата си вечер. Ако край нея не се събереше многолюдна компания, тя се чувстваше самотна, като че ли хавайските й приятели са я изоставили в последните й дни.

— Рейфър — казваше в такива случаи — иди до леля Мел и виж дали там има някой, с когото да поприказвам.

И той завеждаше цялата група у тях, за да побъбрят с Ноелани, на която й ставаше все по-трудно да диша.

Нейните децата бяха задомени добре и четиринадесетте внуци й доставяха огромна радост. Малама, най-голямата й дъщеря, бе омъжена за бляскавия Михей Хейл, който сега играеше изключително важна роля на Хаваите, тъй като бе единственият управител на „Хоксуърт и Хейл“. Освен това бе благороден човек и бе спечелил място в горната камара на законодателното тяло, беше член на личния съвет на краля и заемаше отговорен пост в Министерството на природните богатства.

— Михей — казваше му често Ноелани — спомням си първия ни разговор през онази неделя в Сан Франсиско, когато с теб бяхме толкова сигурни, че Америка ще погълне нашите острови. Е, това все още не е станало, няма и да стане, докато съм жива. Камехамеха Пети няма да продаде на Съединените щати дори един квадратен метър от нашата земя.

— Ще се обединим — уверяваше я брадатият й зет. — По-сигурен съм от всякога, Ноелани, че такава е волята на съдбата.

— Говориш това от двайсет години, а виж какво се случи. Твоята страна пламна в гражданска война, докато моята продължава щастливото си съществуване, така, както винаги е било.

— Не си права, Ноелани — укоряваше я Михей, галейки гъстата си брада, като че ли се обръщаше към законодателното тяло. — Всяка вълна, достигаща бреговете на тези острови, носи нови доказателства, че скоро ще бъдем една страна. Очаквам това да стане до десет години.

— Защо си толкова сигурен? — настояваше Ноелани.

— Поради една проста причина. Америка има нужда от нашата захар. За да си подсигури доставките, тя ще трябва да присъедини островите.

— Работиш ли за тази кауза, Михей? — попита възрастната жена.

— Да, както и всички хора със здрав разум.

— Знае ли кралят?

— Той преценява проблема по-добре и от мен. Желае Хаваите да останат независими, ала ако това е невъзможно, предпочита Съединените щати да погълнат островите.

— Радвам се, че няма да съм жива, за да го видя — казваше уморено Ноелани, преди китайските прислужници да почнат да сервират храната.

Онова, което впечатляваше най-силно Нюк Цин, бе изключителната нежност, с която капитан Хоксуърт се грижеше за съпругата си. Той беше любимият хаол на цялата китайска общност. Защото, въпреки че ги бе малтретирал по време на пътуването им към Хаваите и ги проклинаше, задето напускат плантациите, капитанът се бе оказал почтен приятел. Мъжът, чието лице бе размазал с ритници, бе настанен на добра работа, а другият, който бе счупил глезена си, когато бе хвърлен в трюма, получи пари, за да си доведе съпруга на островите. Винаги щом пристигнеше някой кораб на „Хоксуърт и Хейл“, натоварен със специални храни за китайците, капитан Хоксуърт беше там, за да наблюдава разтоварването, тъй като обичаше аромата на далечни места, и бе чест посетител както в пунти, така и в хакка-магазините. Той пляскаше жените по задните части и се шегуваше с мъжете. Ако се случеше да носи бутилка уиски, което не бе рядкост, капитанът махаше тапата, отпиваше една голяма глътка, изтриваше гърлото на бутилката, подаваше я на китайците и отпиваше нова глътка, щом тя се върнеше при него. Държеше се непринудено и спокойно, което допадаше на китайците, и притежаваше способността да им налага изведнъж волята си, за което те го уважаваха. В частни разговори ги ругаеше; на обществени места беше любезен с тях.

Най-много ги впечатляваше очевидната му любов към неговата хавайска съпруга. Високият суров капитан с белите бакенбарди бе особена трогателна гледка, когато помагаше нежно на Ноелани да се качи в каретата, за да отиде на вечеря у приятели. В такива моменти той избързваше пред нея с кашмиреното й одеяло, което разстилаше на задната седалка. После я изчакваше и й протягаше силната си ръка, за да се облегне, докато се качваше с мъка. Сетне завиваше краката й с одеялото и оправяше шала около раменете й. Минаваше спокойно пред конете — никога зад каретата, и ги потупваше по хълбоците и муцуните. Отиваше при задната врата, качваше се и сядаше до съпругата си. Даваше сигнал на кочияша англичанин, отпускаше се до нея и кимаше на вечерните минувачи, докато конете препускаха в лек тръс по прашните улици. След краля капитан Хоксуърт бе най-достойният и забележителен човек на Хаваите и той го знаеше.

 

 

Понякога на островите ноемврийските нощи са студени, тъй като тогава денят е къс, а слънцето ниско, и през ноември 1869-а стана ясно за всички, че скоро Ноелани ще трябва да остане на легло.

— Не мога да определя какво й е — каза доктор Уипъл — но е очевидно, че се налага да престане да излиза толкова много.

— Ноелани не е обикновена жена — отговори капитан Хоксуърт. — Тя е Алии Нуи на тези острови и ще продължи да идва с мен дотогава, докато силите й позволяват, тъй като смята, че е правилно да се движи сред своя народ.

Вечерите станаха студени и капитан Хоксуърт увиваше съпругата си с все повече шалове. Веднъж, когато тя изглеждаше много слаба и на границата да припадне, той я попита:

— Не би ли предпочела, скъпа, да останеш вкъщи тази вечер?

— Не — рече тя. — Има ли причина?

Така че Хоксуърт й помогна да се качи в каретата и те потеглиха, но не направо по Беретания, а заобиколиха по Кинг стрийт и Нууану стрийт. Той й показваше различни места, като че ли тя беше турист, който вижда Хонолулу за първи път.

— Ето там строим новите складове на „Хоксуърт и Хейл“ за пристигащите товари — обясни й — и аз предлагам да купим тук земя за кантората ни. А там китайците отварят магазин за зеленчуци и месо.

Капитанът държеше чувствителния си пръст върху пулса на Хонолулу, докато той вървеше към новия живот, но в същото време не се отделяше от съпругата си, която се крепеше със сетни сили. Тази вечер семейство Хюлет промени обичайното си място, за да седне близо до нея, и когато тя залитна, капитан Хоксуърт рече спокойно:

— Може би това е последната вечеря на лейди Ноелани с приятели.

Но тя се посъвзе и щом дойде декември, каза на съпруга си, че от всичко най-голяма радост й доставят вечерните разходки с него. Така че на осмата вечер от декември той нареди да приготвят каретата, за да я отведе у семейство Уипъл. Ала Нюк Цин ахна, щом я видя да влиза в трапезарията — съсухрена, досущ тъмен призрак.

По време на вечерята капитан Хоксуърт потресе всички, с изключение на Ноелани, разказвайки нещо ужасно.

— Когато майката на Ноелани — благородната Алии Нуи от Мауи, легнала на смъртния си одър, съпругът й изпълзявал до нея на колене и лакти, за да я види, и й носел мейлови гирлянди от хълмовете. Мисля, че е срамно и недостойно една мила хавайска жена да няма огърлици от цветя, затова помолих хората си да ни донесат мейл от хълмовете и сега бих желал да ги дам на моята Алии Нуи.

Отиде до вратата и свирна силно на кочияша. Англичанинът притича с гирлянди от мейл и капитан Хоксуърт окичи с тях раменете на съпругата си. После седна надалече от нея и бавно заразказва:

— Може би беше 1820 година, когато срещнах Ноелани за първи път. Тогава тя бе още момиче. Съгледах я как се носи към брега на сърф — изправена, без нито една дрешка на себе си. Приличаше на богиня. И знаете ли кога я видях отново? През 1833-та. Отидох в нейния дом, почуках на вратата и първото, което й казах, беше: „Ноелани, дойдох, за да си намеря съпруга“. И знаете ли какви бяха първите й думи към мен? „Капитан Хоксуърт, ще дойда с вас на кораба“. И така, тя се качи на борда на „Картаджиниън“ и никога не го напусна. — Усмихна се на съпругата си и рече: — Като гледам сега как се годяват и женят хората, бих казал, че във връзките им почти няма романтика.

Смигна й и се обърна към гостите.

— Към вас, млади хора, които още не сте женени, имам един малък съвет. Навъртайте се около брега, докато видите някое красиво хавайско момиче на сърф, съвсем голо. Вземете го за съпруга и никога няма да съжалявате.

Тази вечер той отведе болната си жена вкъщи и тя повече не се появи по улиците на Хонолулу. Смъртта й бе странна, обгърната в мистерия. Нито един доктор не можа да обясни защо умираше, но беше очевидно, че такова е решението й. Подобно на поетичната раса, чиято благородна представителка беше, Ноелани бавно се стопяваше и в края на декември обяви: „Ще умра в началото на януари“. Тъжната новина се разпространи из хавайската общност, така че по време на празниците на прага на дома на Хоксуърт почнаха да се появяват грамадни жени, боси и с цветя в ръце, които обясняваха: „Дошли сме, за да скърбим с нашата сестра“. Стояха с часове край леглото й, без да кажат дума, и привечер си отиваха — грамадни, обречени създания, оставяйки цветята край постелята. Преди да умре, Ноелани повика зет си, чернобрадия Михей Хейл от личния съвет на краля, и му повели:

— Грижи се за Хаваите, Михей. Давай добри съвети на краля.

— Всеки път, преди да говоря с него, се моля Бог да ми посочи правия път — увери я той.

— Не искам само да бъдеш благочестив — рече тя. — Трябва да си и справедлив.

— Само чрез молитвите мога да различа кое е справедливо и кое не — възрази зет й.

— Все още ли си толкова твърдо убеден, че Хаваите трябва да се присъединят към Щатите? — попита Ноелани.

— Ще го доживея — увери я той.

Тя заплака.

— Това ще бъде тъжен миг за хавайците — рече му. — В разгара на своето тържество, Михей, бъди мил и се отнасяй с разбиране към съпругата си. Малама, разбира се, ще те подкрепи, но в деня, в който ще унищожите хавайското кралство, тя ще те мрази.

Непреклонният Михей Хейл искаше в този момент да прояви милосърдие, когато виждаше за последен път силната си тъща. Но също като някой пророк от Стария завет се почувства принуден да добави:

— Всяка нация има своя съдба, Ноелани, която не може да бъде избягната.

— Това важи и за расите — отговори тя — и съдбата на нашата не беше щастлива.

Той се поклони и понечи да си тръгне, ала Ноелани го повика до леглото си и каза:

— Бих желала да се помоля с теб, Михей. — Зет й коленичи и тя заговори монотонно: — Господи, напътствай делата на този вироглав брадат младеж. Вдъхни му благост и справедливост.

 

 

На погребението в старите гробища Макики капитан Хоксуърт развълнува всички, като отказа да напусне гроба. Остана там няколко часа, без да плаче или да изпадне в истерия. Само стоеше и гледаше над Хонолулу към корабите и Диамантената глава. Край Уайкики се надигаха вълни и той виждаше дребните фигури на хора, яхнали гребените им. Небето беше синьо с разкъсани облаци на хоризонта, носени от вятъра, а под него лежеше морето — неспокойното, бурно море, в което бе минал животът му.

„Колко прекрасно беше всичко — помисли си той. — Не бих променил нито ден. Дори в този миг някъде там се множат кашалоти и аз съм част от тях, Живейте, китове! Много скоро ще пристигне някой като мен и ще забие харпун в туловищата ви. Забавлявайте се, докато можете!“

Капитан Хоксуърт никога не бе общувал с удоволствие с децата си и им беше позволявал да се развиват така, както искат, но сега, след като Ноелани почина, изведнъж се превърна в благ стар глава на семейството и за него стана обичай да събира сина и трите си дъщери с техните семейства и да стои кротко усмихнат начело на масата, излъчвайки чар и привързаност. Говореше за старото време в Южния Тихи океан и за приключенията си в Китай. Според него човек трябваше да дочака смъртта, за да познае що е Бог, освен ако не е познал морето на младини.

— Да бъдеш моряк, когато си тринайсетгодишен, да изпиташ суровата сила на вятъра и на противни капитани, да откриеш духовната утеха, която дава помещението на моряците, и после да се издигнеш сантиметър по сантиметър към капитанството, а сетне и към притежаването на съда, това са най-важните изпитания за един мъж. Точно в такива борби със съдбата човек открива какво е отношението му към Бога. И не забравяйте тия мои думи, млади хора, стигнали по лекия начин до това, което сте. — Той погледна остро сина си Бромли и съпрузите на трите си дъщери: Джандърс, Уипъл, Хейл.

Отдавна бе забелязал, че Михей е най-способен от всички, и по време на семейните вечери, на които младите мъже идваха с желание, капитан Хоксуърт се обръщаше все по-често към него.

— Всяко начинание е като да командваш кораб, Михей. Има заговори срещу капитана, които той е длъжен да потушава безмилостно. Може да не ти харесва да риташ човек в лицето — на мен това никога не ми е доставяло удоволствие, но е възможно то да се окаже единственият начин да запазиш властта над кораба си. И точно това е най-важното. Властта.

Той смяташе, че следващите десет години ще доведат до поредица от фундаментални кризи, които ще определят бъдещето на Хаваите, и което бе още по-съществено — бъдещето на могъщите фирми, желаещи да продължат да управляват деловите начинания на островите.

— Не обръщайте внимание на милите стари дебели крале. Те нямат никакво значение и трябва да се държат само за забавление на хората. Сега са важни „Хоксуърт и Хейл“, „Джандърс и Уипъл“ и „Хюлет“. Управлявайте ги както трябва и на кралете няма да им остане нищо друго, освен да ви следват.

Когато говореше така, той се разстройваше, защото установяваше, че Михей Хейл не е съгласен с него.

— Налага се да решим веднъж завинаги този проблем с глупавите крале — настоя Хейл. — Вбесяващо е да се гледа как разсипват богатството на това кралство и съм по-твърдо убеден от всякога, че трябва да се направи нещо.

— Михей! — укори го капитан Хоксуърт. — Бъди доволен, че „Хоксуърт и Хейл“ става най-могъщата компания в Тихия океан, и остави кралете да се грижат за себе си. Помни какво ти казвам. По дяволите, синко, ти ще бъдеш истинският крал, този, който има значение.

— Съдбата на американците не е да живеят под управлението на крале — повтори упорито Михей.

— Ще ти кажа каква е съдбата на Америка — изгърмя Хоксуърт и наведе красивата си побеляла глава напред. — Ако Хаваите преуспеят и натрупат пари, Америка изведнъж ще открие, че ние сме част от нея. Но ако позволите на фирмите да се мотаят и пилеят нашето наследство, Америка няма да даде пукнат грош за нас.

По време на тези разговори жилавият стар капитан пренебрегваше неспособния си син Бромли и докато спореше с Михей по въпросите за гражданското управление на Хаваите, като се преструваше, че за него то е по-важно от преуспяването на „Хоксуърт и Хейл“ и другите големи компании, Хоксуърт постепенно забеляза, че сред присъстващите има един пъргав мозък, съответстващ на неговия. Без да насочва думите си нарочно и очевидно към този внимателен слушател, той взе да се изразява така, че да бъде ясен за тринадесетгодишния син на Бромли — Уип, и скоро изпита задоволство, като видя колко бързо това здраво пъргаво момче с жив поглед почна да разбира за какво се говори.

— Винаги съм смятал — рече той, като привидно се обръщаше към вуйчото на момчето, Ед Джандърс, женен за Илики; беше интересно как капитан Хоксуърт бе назовал собствените си деца с имената на жените, които бе обичал: Джеруша, Бромли, Илики, ала съпругата му го бе разбирала — смятал съм, че един мъж трябва да започне живота си на тринайсет. Да стане моряк или да се захване с велики дела. Вече умът му трябва да се е заел с представата за Бога и би следвало да е погълнал половината от чудесните книги, които е нужно да прочете през живота си. Всяка минута, пропусната, след като си навършил тринайсет, представлява безвъзвратно изгубен час. — За стария капитан беше интересно, че съпругът на Илики не схваща нито дума от това, което казваше, ала внук му Уип Хоксуърт разбираше всичко.

Ето защо Хоксуърт доби навика да взема със себе си жизнерадостното момче, когато се разхождаше из Хонолулу, и постепенно общността свикна да вижда как красивият капитан се движи важно из улиците с будния си внук, как го запознава официално с деловите си съдружници и обяснява на момчето митническите процедури при корабите.

— Капитане — попита го един ден пасторът — момчето не ходи ли повече на училище?

— Училището не може да му даде онова, на което го уча аз — отвърна Хоксуърт.

Водеше внук си на пристана, за да види корабите на „Хоксуърт и Хейл“, пристигащи от Ява и Китай, и го караше да стои по цели дни долу в помещението на моряците, докато отиваше да свърши друга работа.

— Ако си надарен с въображение — казваше му — а аз мисля, че си, ще можеш да си представиш какво е да бъдеш моряк. Има едно особено преживяване, свързано с морето, което всеки мъж трябва да открие сам — пристигането в някое непознато пристанище след дълго пътуване. Запомни това, Уип. Обиколи света. Виж забранени места и се гмурни в тях. — Говореше това, застанал между палубите на един преустроен китоловен кораб, и добави в полумрака: — Уип, двете най-велики неща в живота са да влезеш в непознато пристанище, като си мислиш: „Този град ще стане мой“, и да влезеш в пристана на непозната жена и да си кажеш: „Тази жена ще бъде моя“. Уип, когато умра, не искам да ме помниш как съм изглеждал в църквата или седнал вечер зад голямата маса. Искам да ме помниш такъв, какъвто съм.

Той остави кабриолета при пристана и тръгна на запад от оживените докове, докато с внук си стигнаха до една част на града с ужасно миришещи малки къщи, наредени край истинска плетеница от тесни улички.

— Това е Иуилеи — обясни капитан Хоксуърт. — Рат Али, Иуилеи, и тук аз съм кралят.

Но дори думите му да бяха истина, той беше крал тайно, тъй като никой из уличките на Иуилеи не го заговори. Край тях минаваха китайци, спечелили пари от комар, моряци, дребни търговци от Хонолулу, тръгнали по работа. Първото нещо, което забеляза младият Уип Хоксуърт, бе, че тук не си приказваха дори хора, които се познаваха. Като че ли по силата на някаква магия човек ставаше невидим, защото желаеше да бъде такъв.

— Ето, на това място идвам често — обясни капитанът и поведе внука си в тъмна и с нищо незабележима барака, добре осветена отвътре и обзаведена с вкус.

Заведението се управляваше от китаец, който внасяше момичетата си от Макао. Той кимна на капитана.

— Искам да видя всички момичета — рече старият Хоксуърт.

Пред тях в редица застана доста разнородна група по халати и пантофи: испанка от Валпараисо без никакви гребени в косата; италианка от Неапол, пристигнала в Хонолулу на китоловен кораб; ирландка от Дъблин, която познаваше капитан Хоксуърт и го целуна — младият Уип я хареса и тя му се усмихна; две китайки и една японка, неприветливи и надменни.

— Кое е най-младото момиче тук? — попита капитанът.

— Ето тази китайка — отговори пазителят на шедьоврите.

— Говори ли английски?

— Не. Не се и налага.

— Днес се налага — отвърна Хоксуърт. — Иди и ми доведи най-младото момиче, което успееш да намериш, но да знае английски. Искам да посвети моето момче.

Щом собственикът напусна стаята, за да обиколи бордеите на Иуилеи, двете китайки и японката се оттеглиха, но останалите, които говореха английски, се събраха около капитана и повереника му, възхищавайки се на младежа.

— На колко години е? — попита приятната ирландка.

— Тринайсет — отговори капитанът и я обгърна със силната си ръка. — А точно на тази възраст е време един мъж да познае какво възхитително нещо са жените. На колко беше ти, Норийн, когато опозна мъжете?

— Тринайсет — отвърна щастливо ирландката.

— А ти, Констанца?

— Бях на дванайсет, случи се в задната част на катедралата в Неапол.

— А аз бях четиринайсетгодишен — рече извинително Хоксуърт. — И се случи в родния ти град, Ракела. Ето защо винаги съм обичал Валпараисо. Пристигнах на китоловен кораб… е, предполагам, че няма да ви е интересно, ала тогава проследих моряците, за да разбера къде отиват, изпълнени с толкова решителност. Влязох след тях и казах: „И аз съм с вас!“. Когато хвърлих шилингите си, всички се заляха от смях, но после почнаха да се отнасят към мен с по-голямо уважение. И, Уип, теб също ще те уважават повече. Не защото ще разберат, че си бил тука. Това трябва да остане тайна. А тъй като ти ще знаеш нещо, което те не знаят. И именно това познание прави от едни мъже, а други, които го нямат, остават момчета… за цял живот. Опасявам се, че твоите вуйчовци и баща ти са момчета. По дяволите, искам да бъдеш мъж!

Съдържателят на публичния дом се върна с едно момиче — китайче на неопределена възраст, но изглеждаше по-младо от другите. Беше облечено с черна копринена риза, покриваща бели, широки като шалвари панталони. Беше босо, а косата му бе прибрана в дълга плитка така, че изглеждаше напълно чуждо на момчето, което щеше да е негов гост. Уип я погледна с неприкрито любопитство и когато китайката видя обърканото, но и нетърпеливо изражение на лицето му, се усмихна и пристъпи към него.

— Искам да му покажа някои неща — рече тя.

Младият Уип бе обзет веднага от страх и макар да не се отдръпна назад, той и не приближи. Дядо му обгърна спокойно с лявата си ръка малката китайка, а с дясната — своя внук.

— Помниш ли какво ти казах за корабите, плаващи към непознати пристанища? Всеки има достатъчно смелост, за да люби момиче от своята раса, ала за да бъдеш мъж, Уип, трябва да гледаш право в очите кафявите, жълтите и каквито срещнеш момичета и да казваш: „Ти си жена и си моя“. Защото това, което един мъж е длъжен да разбере, е, че няма полза да обича точно определена жена. Трябва да преследваш представата за жената изобщо. А сега бъди наистина мил с това хубаво малко китайско момиче. Защото с негова помощ ще направиш първите стъпки в едно велико откритие.

Като даде благословията си на любопитната двойка, той ги побутна нежно към тъмния коридор, водещ към стаите, и щом изчезнаха, хванати за ръце, сграбчи ирландката и извика:

— По дяволите, Норийн, толкова е вълнуващо! Представи си! За първи път!

Китайката заведе Уип в една стаичка и му показа мебелите.

— Приятно е, не мислиш ли?

— Наистина е хубаво — измънка той, стискайки все по-здраво топлата й длан.

Тя го отблъсна от себе си и се обърна с лице към него.

— Човек може да се забавлява доста с една жена. Разбираш ли?

Свали бавно блузата си презглава и когато хвърли шумолящата коприна на един стол, се усмихна на Уип, сложи малките си кафяви ръце под гърдите си и разкърши рамене с бавни въртеливи движения.

— Те са създадени за мъже — обясни тя и без повече указания младият Уип пристъпи напред, издърпа ръцете й и на тяхно място сложи своите. Той повдигна инстинктивно малките гърди към устните си и докато бе зает с тях, момичето свали панталоните си. Капитан Хоксуърт щеше да остане доволен, ако можеше да види от колко малко напътствия се нуждае неговият внук.

 

 

Но в други отношения Уип се нуждаеше от съществено насочване. Той беше буен момък със средни оценки в училище и дядо му го изненада с настояването си да чете големи и трудни книги като „Джейн Еър“ или сериозни географски изследвания, докато учениците в Пунахоу се бореха с „Оливър Туист“ и „Легенда за спящата пещера“. Също така капитан Хоксуърт учеше внука си колко важно е да се търси печалба във всяка дейност, развивана от един човек, като деловите му принципи бяха прости: „Ако продадеш нещо, никога не давай даром образците. Накарай копелетата да платят. И винаги наглеждай помощниците си, иначе ще отмъкнат компанията изпод краката ти“.

Имаше обаче един урок, който строгият капитан се постара да втълпи най-добре в главата на своя гледащ реалистично на живота внук.

— Да живееш седемдесет години е изключително приключение. Сега си на тринайсет. Може би ти остават още само петдесет и седем Коледи. Радвай се на всяка от тях така, като че ли никога няма да видиш друга, защото по Божията милост скоро идва ден, когато това става. Имаш още само две хиляди и петстотин съботни вечери. Намери си момиче и му се наслаждавай. Никога не приемай някоя жена не сериозно. Може повече да не легнеш с друга. Или пък да си спомняш винаги за нея като за най-добрата от многото. Но, по дяволите, Уип, не се превръщай в слаб старец преждевременно. Не бъди като баща си и вуйчовците си. Господи, Уип, ти дори не можеш да си представиш какви ще бъдат Хаваите след двайсет или петдесет години. Може би никой вече няма да отглежда захар. Възможно е повече да няма нужда от кораби. Или този град и хълмовете край него да бъдат част от Китай. Но бъди смел в предвижданията си. Бъди на върха на колелото, докато то се върти, а не да се влачиш подире му, на дъното.

След тази пламенна реч младият Уип направи стария капитан изключително щастлив. Представата, че един ден Хаваите могат да бъдат част от Китай, не впечатли особено младежа, но споменаването на тази страна му напомни за Иуилеи и той каза смело:

— Иска ми се да видя отново онова китайско момиче.

— На мене също! — изгърмя старият човек, подръпна юздите на коня и поведе внука си натам.

Но когато стигнаха заведението на човека от Макао, не можаха да открият китайката, така че Уип се усмихна както преди на ирландката, която бе по-тежка от него, ала дядо му изрева:

— Не, за бога! Норийн е моя!

Младежът погледна пламенно Ракела от Валпараисо и испанката бе толкова завладяна от копнежа да бъде с това младо момче с искрящи очи, че когато остана насаме с него, се хвърли върху му като тигрица и Уип се вкопчи в нея, оставяйки червена следа по гърба й. Тя го свлече на пода със силна въздишка и го научи на неща, непознати на нито едно момче в Хонолулу и известни на малко мъже.

И странно, когато този ден си тръгна от Иуилеи, той не мислеше за жени, а за шумни пристанища. За ненаситната борба със света и за кораби — неговите кораби, пътуващи по всички части на земното кълбо, за да докарат у дома непознати хора и стоки.

— Не искам да се връщам в Пунахоу — заяви той същата вечер на голямата маса у дядо си.

— Какво искаш да правиш? — попита благопристойният му баща, чиято главна грижа в живота бе да крие факта, че е полухаваец.

— Искам да отида в морето — отвърна младият Уип.

— Ще стане! — обеща дядо му.

Ала това бе обещание, което му бе изключително трудно да удържи, и за известно време изглеждаше като че ли тесногръдите вуйчовци, които не познаваха буйните непринудени момичета от Иуилеи, ще възтържествуват.

— Момчето трябва да завърши Пунахоу и да отиде в Йейл — настоя Бромли Хоксуърт.

— По дяволите Йейл — изкрещя капитан Хоксуърт. — Той никога не е дал нищо добро на човек, който не е бил оформен от собствения си опит. Синът ти е от различна порода, Бромли. Създаден е за морето.

— Уип трябва да получи образование, което да го подготви за по-нататъшните му задължения и отговорности в „Хоксуърт и Хейл“ — отговори Бромли.

— Слушайте ме, слепи хора! — изгърмя Хоксуърт. — Точно такава е целта ми, като настоявам да отиде в морето. За да получи обучение по света, което ще му е нужно, ако желаете да ръководи добре компаниите ви. Именно заради вас искам той да стане моряк. Защото в тази група от плахи, стеснителни хора трябва да има някой, който да е развил в себе си смелост и да гледа на нещата по нов, освободен начин. — Отпусна се назад на стола си и рече: — Почва да ми омръзва да споря.

Вуйчовците подкрепиха Бромли, като особено разпалени бяха думите на брадатия Михей, който заяви, че на Хаваите са настанали нови времена, изискващи благоразумие и умерено управление.

— Нашата задача е да запазим позициите и да укрепим богатствата си, докато обмисляме какво да се направи, за да присъединим тези острови към орбитата на Америка. Предпазливост, усилна работа и интелектуални способности — ето от какво имаме нужда. Бромли е прав. Мястото, където може да се придобият тези достойнства, е Йейл.

— Невероятна глупост! — отговори капитан Хоксуърт, отпуснал се на стола си начело на масата. — Качествата, за които говориш, Михей, могат винаги да се купят за хиляда и петстотин мексикански долара годишно и знаеш ли защо на такава ниска цена? Защото винаги се разчита, че проклетият ти Йейлски колеж ще произведе точно този вид хора в количество, по-голямо, отколкото пазарът може да поеме. Ала дръзки хора, школувани в морето, придобили опит чрез търговия и жестоки боеве… — Той стана от масата и я напусна с отвращение. — Такива мъже не излизат евтино. Никой не ги произвежда в големи количества.

 

 

Вуйчовците изолираха младия Уип от дядо му, за да не би старецът да натовари момчето на някой от многото товарни кораби на „Хоксуърт и Хейл“, които предстоеше да отплават от Хонолулу. За да осуетят плана на стария капитан, какъвто подозираха, че има, те организираха изпращането на Уип обратно в Нова Англия, където да се подготви за Йейл в сравнително по-спокойна среда; но една мартенска сутрин на 1870 година капитан Хоксуърт успя да открие къде държат внука му и отиде там с кабриолета.

— Бързо, Уип — рече той на момчето — имаме само няколко минути на разположение.

— За какво?

— Заминаваш с кораб за Суец.

Здравият младеж, вече почти четиринайсетгодишен и висок за възрастта си, се усмихна на стария си дядо със стегната стойка.

— Нямам никакви дрехи тука — каза той.

— Тръгвай така, както си. Ще цениш дрехите повече, ако ти се наложи да работиш, за да си ги купуваш.

Потеглиха бързо към доковете и Уип се втурна, без да се замисля, към огромния кораб „Хоксуърт и Хейл“, който изглеждаше готов да поеме в открито море, но дядо му го хвана за ръката и го завъртя.

— Мили боже, Уип! — възкликна той. — Нима допускаш, че бих те качил на някой от моите съдове? Ето, с онзи там ще отплаваш, синко! — И посочи тримачтовия, носещ следите на годините китоловен кораб от Салем, Масачузетс.

Личеше, че времето не е било благосклонно към него, защото бе навлязъл в търговията с китове, след като тя бе достигнала апогея си, и бе прехвърлян от един вид дейност към друг, без да успее някога да намери своето място сред корабите, скитащи по света. Бе сменял три пъти такелажа си и сега плаваше като баркентина, поела рискованото задължение да отиде до Манила за един прекалено голям товар от махагонови дървета, необходим на хедива на Египет за строежа на новия му палат. Вече чакаше на кея половин час след обявеното време за отплаване, но за него това не бе нищо ново, тъй като бе изпуснал безвъзвратно основния график, по който се движат океаните на света. Все пак капитанът губеше търпение и съвсем не беше в добро настроение, когато Рейфър Хоксуърт пристигна забързано с внука си.

— Това е момчето, за което ти говорих — рече Хоксуърт.

— Изглежда силно — изръмжа навъсеният капитан. — Слизай долу.

— Бих искал да поговоря минута с него — каза Хоксуърт.

— Имаш шест на разположение — съгласи се капитанът.

Рейфър Хоксуърт се спусна бързо в помещението на моряците и сграбчи внука си за раменете.

— Щом напуснеш пристанището, Уипъл — започна припряно той — онзи злобен мъж горе ще има пълна власт над живота ти. Думата му е закон и няма да спечелиш както неговото, така и моето съчувствие, ако се държиш като страхливец. Сбиеш ли се, а това непременно ще се случи, помни едно. Бори се на смърт. Няма други правила. И щом победиш и повалиш противника на палубата, винаги го ритай в лицето, така че когато стане, да не може да твърди, че едва не те е надвил. Бий го, ритай го, осакати го, та никога да не забрави кой е шефът. А след като го направиш, помогни му и бъди великодушен. Уип, ти вкуси китайките и испанките. Има още хиляди други, които ще опиташ. Не изпускай нито една. Това е единственото в живота, за което никога няма да съжаляваш. Момче, искам да се върнеш вкъщи мъж.

Секундите летяха и младежът изпита желание този миг да продължи безкрай, тъй като се чувстваше дълбоко привързан към необуздания си дядо. Ала последният въпрос, който зададе, бе толкова изненадващ и за двамата, че Рейфър Хоксуърт се дръпна назад.

— Дядо, след като винаги си харесвал толкова момичетата от Иуилеи, какви са били чувствата ти към Ноелани? Не ми е ясно.

Последва мълчание.

— Когато майката на Ноелани починала — отговори Рейфър — тя тежала повече от сто и петдесет килограма. Твоята прабаба. И всеки ден съпругът пълзял пред нея на ръце и колене и й носел гирлянди от мейл. Нещо, което всеки мъж би трябвало да прави.

— Но как можеш да обичаш куп момичета и само една жена? Едновременно?

— Заглеждал ли си се някога в небето нощем, Уип? В безбройните малки звездици? Можеш да се пресегнеш и пощипнеш всяка от тях. И тогава на изток изгрява луната — огромна и съвършена. Тя е нещо друго, съвсем различно.

Стисна дланта на своя внук и се качи на палубата, където помаха на навъсения капитан и скочи на дока. Старият китоловен кораб запука и застена, щом разхлабиха въжетата. От планините оттатък Хонолулу се спусна прохладен вятър и пътешествието започна.

Когато се разбра какво е направил Хоксуърт с внука си, цялата общност бе възмутена. Бромли Хоксуърт и зетьовете му обсъдиха въпроса дали да не пратят един от корабите на „Хоксуърт и Хейл“, за да пресрещне мръсния стар китоловен кораб и вземе момчето, ала Хоксуърт изтъкна:

— Той вече е подписал документите и ако познавате капитана, би трябвало да ви е известно, че единственият начин Уип да напусне кораба е или като умре в открито море и бъде погребан с краката надолу, увит в корабно платно, или след като изслужи срока си както подобава.

След време отношението на Хонолулу към твърдия стар капитан се смекчи и гражданството заговори за него с обич, признавайки, че е това, което е: един от изтъкнатите жители на островите. Ако влезеше в банка, към него се отнасяха с уважение. В църквата свещениците му се покланяха, а в библиотеката, която бе поддържал винаги с щедри дарения, бе посрещан като патрон и светец на познанието. Китайците от Хонолулу казваха за него „онзи любезен, сладък старец“.

Той умря на преклонна възраст, почитан и уважаван от цялото общество, през юни 1870 година. Край смъртното му ложе бяха всички от родовете Хейл, Уипъл, Джандърс и Хоксуърт — най-важните жители на Хаваите. Ала единственият жив, към когото бяха насочени мислите му, бе неговият внук Уип, който в този момент лежеше блажено в един публичен дом в Манила със сръчно жълто момиче, доведено наскоро от Сайгон.

* * *

В деня на погребението на капитан Рейфър Хоксуърт доктор Джон Уипъл, тогава седемдесет и една годишен, но слаб и запазен, се върна следобед в дома си, където завари да го чака бременната Нюк Цин. Той предположи, че тя най-сетне е преодоляла предубежденията и е дошла при него, за да поиска медицински съвет във връзка с положението си, ала не се оказа така.

— Мун Ки, боли го крак, иска помогнете — рече прислужницата и помоли за лекарство, което да спре сърбежа, получен, след като съпругът й бе работил на полето, засадено с таро. Доктор Уипъл познаваше това странно дразнене на кожата, което се явяваше понякога, щом човек потопеше крака в тресавището с таро, и затова даде на Нюк Цин малка кутийка с мехлем. Но в този миг в главата му изплува една съвсем ясна мисъл: „Ставам небрежен с възрастта. Би трябвало да отида и видя крака на човека“. След месеци щеше да се кори за пропуска си, но в дните непосредствено след случката не му се наложи.

Нюк Цин нанесе мазилото на крака на съпруга си и както бе предполагала, след няколко дни сърбежът изчезна и той продължи работата си като готвач. На четвъртия ден доктор Уипъл си спомни случайно за мехлема, който бе предписал.

— Как е кракът? — попита между другото той.

— Много добре — увери го Мун Ки.

Ала след известно време готвачът отново изпита странните усещания в десния си крак, също и в левия, и за сетен път стана очевидно, че американските доктори не знаят почти нищо за човешкото тяло. Затова започна да се лекува с китайски билки — нощем, за да не го види никой, освен съпругата му, която правеше отварата. Този път лечението се оказа резултатно и сърбежът изчезна. Мун Ки бе доволен и се закле оттук нататък да не се занимава повече с доктор Уипъл.

Но през юли той откри ново болезнено място на палеца на десния си крак, което не се повлия от обикновеното китайско лечение.

— Опитай мехлема на белия доктор — настоя съпругата му Нюк Цин, щом Мун Ки се оплака.

Макар да знаеше, че това е глупост, той й позволи да намаже палеца и колкото и озадачен да остана, мястото заздравя идеално.

— Ще видиш — предупреди объркан Мун Ки съпругата си. — Лекарството на белия човек не струва нищо. Следващата седмица болката ще се върне.

И за негово лично удовлетворение се оказа прав. Болката се появи отново, по-лоша и отпреди. Той започна да пие пак китайски билки и в известна степен раната се оправи, но сега получи ужасен сърбеж, който не след дълго се прехвърли и на левия крак. Тогава видя поразен, че на показалеца на лявата му ръка се е отворила язва и не минава от нищо. Мун Ки запази в тайна този факт от доктор Уипъл, но не успя да го скрие от съпругата си.

После, след години, Нюк Цин никога не можа да си припомни кога и как бе произнесена помежду им ужасната дума. Но помнеше растящия кошмар, изпълващ дните им, макар да не говореха изобщо за това и животът им да продължаваше както обикновено. Докато една сутрин тя чу как съпругът й си чеше краката, застана смело пред него, хвана го за ръката и каза:

— Татко на Ю Чоу, трябва да се посъветвам с китайски лекар.

Той сведе очи и седна, загледан в пода.

— Най-добре е да го направиш — съгласи се накрая Мун Ки.

След като бе поднесен обедът, Нюк Цин се измъкна през градинската порта и забърза към китайския храм в центъра, където след множество поклони запали тамян пред излъчващото състрадание изображение на Лу Цу, на чиято мъдрост довери следните факти:

— Бащата на Ю Чоу има сърбеж, който не минава, а на пръста му се появи рана. Страхуваме се, Лу Цу, и се надяваме, че ти, който знаеш всякакви лекове, ще ни помогнеш.

Моли се дълго време, после потърси свещенослужителя — мъж с бръсната глава, любезно лице и бамбукова кутия с почти сто номерирани дървени тресчици. Той движеше внимателно кутията в дъга, като повтаряше стари молитви с доказана сила. Постепенно една от тресчиците се отдели от другите, тя бе под номер четиридесет и едно — число, съдържащо в себе си надежда. Свещенослужителят написа „четиридесет и едно“ на малък къс хартия и го даде срещу десет цента на Нюк Цин.

Тя отнесе рецептата оттатък реката в малък мръсен магазин за лекарства в Иуилеи и го подаде на билколечителя.

— А, четирийсет и едно е много добро лекарство — рече той. — Днес късметът ви работи. — Зад него имаше множество редици с кутии, съдържащи безценни билки. Лечителят отмери една супена лъжица от кутия четиридесет и едно и каза: — Трябва да направите силна отвара и да я пиете с молитва. За бременността ли я вземате?

— Не — отговори честно жената — за Бащата на Ю Чоу е.

Изражението на лицето на лекаря не се промени, ала той веднага си помисли: „Аха, още един, който се страхува да дойде лично“.

— Това лекарство е чудесно за сърбеж по краката — рече нехайно.

— Радвам се — отговори Нюк Цин, без да съобрази, че досега не бе споменавала нищо за сърбящи крака.

— Сигурен съм, че ще помогне на мъжа ви — рече непринудено лечителят, щом тя се накани да си тръгва. — Но ако ли не, запомнете, аз познавам всички лекарства! Не го забравяйте.

Веднага щом Нюк Цин си отиде, лекарят изтича в съседната уличка.

— Син! Син! Проследи онази жена.

— Коя? — попита безделникът.

— Жената хакка с големите стъпала.

Нюк Цин обаче забърза по друг път към къщи и този ден шпионинът не я настигна. Когато съобщи за неуспеха си, билколечителят сви рамене.

— Пак ще дойде — рече той.

Лекарство четиридесет и едно бе съвсем неефикасно и мислите, измъчващи Нюк Цин, ставаха все по-настойчиви.

— Татко на Ю Чоу — замоли се тя — трябва да дойдеш с мен при китайския лекар.

— Страхувам се — отвърна Мун Ки.

— Той ми каза, че познава всички лекове — увери го Нюк Цин и след като изми съдовете и повери четирите деца на грижите на една китайка, поведе бавно съпруга си, останала без дъх от страх, по Нууану стрийт, после оттатък реката към Иуилеи. Те представляваха необичайна двойка, тъй като Нюк Цин, облечена в черна блуза и черен панталон, не пристъпваше покорно зад съпруга си, както изискваше пунти-обичаят, а вървеше редом с него като хакка, защото беше негова съпруга, и ако подозренията й се окажеха истина, през дните, които предстояха, Мун Ки щеше да има по-голяма от всякога нужда от нея; той чувстваше това и се радваше, че до него крачи силната му съпруга.

Когато стигнаха Иуилеи и видяха редицата от бараки, в които живееха момичетата, Нюк Цин изпита дълбока благодарност към мъжа, запазил я за себе си, вместо да я продаде на съдържателите на публични домове. И оценявайки какъв щеше да бъде животът й, ако Мун Ки не я беше купил, тя приближи към него, а щом уличката се стесни, дори взе ръката му. Отначало той се смути и понечи да я отблъсне, но сетне стисна ръката й и почувства как пръстите й нежно обгръщат неизлечимата рана на показалеца му; в този безмълвен момент те постигнаха споразумение, което всеки от тях разбираше, тъй като с жеста си Нюк Цин казваше: „Каквото и да решат докторите, аз ще остана с теб“.

Щом ги видя да влизат в магазина, лекарят долови какви страхове ги изпълват и беше сигурен, че това означава пари за него. Ето защо със самочувствие на професионалист положи длан върху длан и се усмихна на разтревожената двойка.

— Премахна ли лекарството сърбежа? — попита на пунти.

— Не — отговори Нюк Цин. — И Бащата на Ю Чоу вече има язва на пръста на крака.

— Бих желал да я видя — рече докторът, но щом дръпна завесата настрани, за да влезе слънчева светлина, и клекна да огледа незаздравяващата язва и нездравата на вид бяла плът около нея, той инстинктивно настръхна от ужас, макар да знаеше какво ще види. Нюк Цин забеляза реакцията му.

— Има ли и други рани? — попита сподавено лекарят.

— На останалите пръсти на краката, на показалеца на лявата ръка и го болят пищялите — обясни Нюк Цин на лош пунти.

Докторът огледа замислено всяка от раните. После затърка ръце, като че ли искаше да се изчисти от някаква страшна напаст. Нюк Цин забеляза и този му жест.

— Май пейк ли е, китайската болест?

— Да — прошепна лечителят.

— О, небеса, не! — ахна Мун Ки. Потрепери в мрачната приемна, сетне погледна като напердашено момче баща си. — Какво да правя?

Вродената алчност на доктора заглуши хуманните му чувства и той продължи да имитира професионално поведение, тъй като не беше никакъв лекар, а полски работник, който мразеше усилния труд.

— Няма защо да се тревожите — увери пациента си. — Имам сигурен лек срещу май пейк. Наистина.

— Наистина ли? — повтори умоляващо Мун Ки с поглед на диво животно. — Можете ли да излекувате тези язви?

— Разбира се! — Докторът се усмихна насърчително. — Имал съм вече няколко пациенти и на нито един от тях не се наложи да се остави в ръцете на белите доктори.

Ала Нюк Цин го наблюдаваше внимателно и разбра, че той лъже.

— Татко на Ю Чоу — рече открито тя — този човек няма никакво лекарство. По-добре още сега да се оставим на белите лекари.

Мун Ки чу думите „да се оставим“, спомни си неизказаното обещание на своята съпруга да сподели болестта с него, дойде му много и заплака.

— Хайде — каза смело Нюк Цин. — Да отидем и да поговорим с доктор Уипъл.

— Нима вие, уважаваният пунти — възрази бързо на пунти лекарят от Иуилеи, като се страхуваше, че ще изгуби пациент, който, изглежда, имаше пари и добра работа — ще се откажете от възможността за избавление само защото глупавата ви съпруга хакка смята, че знае повече от мен за май пейк? Господине, замисляли ли сте се какво означава да съобщите за болестта си на белите доктори? — И лечителят започна да рисува мрачни картини. — Замисляли ли сте се за полицията, която ще дойде и ще ви залови? За малкия кораб в пристана? За клетката на дока? За пътуването до острова? Господине, съпругата ви е бременна. Да предположим, че ви се роди момче. Господи, та вие няма да видите никога сина си! Помисляли ли сте за това? И през цялото време ще знаете, че разполагам със сигурно лекарство тук.

Разбира се, Мун Ки бе мислил за целия този кошмар и сега страховете му, изречени така открито, имаха ужасяващо въздействие върху него. Той рухна върху масата на лекаря.

— Наистина ли е май пейк?

— Да, май пейк е — отвърна студено лечителят. — Китайската болест. Заразен сте и ако не се лекувате с моите билки, след месец лицето ви ще се подуе, пред очите ви ще падне пелена, а ръцете и краката ви ще започнат да се разкапват. Погледнете дори сега, клетнико! — Той хвана показалеца на пациента си, бодна го с мръсна игла и Мун Ки не усети никаква болка. — Болен сте от май пейк, приятелю — повтори лекарят шарлатанин, видя как пациентът му потрепери от страх и продължи: — Болестта, която белите доктори наричат проказа.

— Сигурен ли сте?

— Всеки бял лекар ще разбере, че сте болен от проказа, и знаете ли какво ще направи? Ще ви постави в клетка и ще ви натовари на корабчето.

— Но вие можете да ми помогнете, нали? — замоли ужасен Мун Ки.

— Излекувал съм много хора, страдащи от май пейк — отговори билколечителят.

— Не, Татко на Ю Чоу — започна умолително Нюк Цин, усещайки със сърцето си, че този доктор е мошеник.

Лечителят обаче разбра, че е нужно да натисне само още малко, за да направи Мун Ки един от най-доходоносните си пациенти.

— Млъкни, глупава жено — прекъсна я енергично той. — Нима би отнела на съпруга си единствената възможност за спасение?

В предизвикателните му думи имаше твърде много логика, затова Нюк Цин се оттегли в един ъгъл и си помисли: „Моят клет, глупав съпруг. Ще даде всичките си пари на този лош човек и в края на краищата пак ще ни се наложи да избягаме в планините“.

Мун Ки взе решение в настъпилата тишина.

— Ще опитам вашите лекове — рече той.

— Ще трябва малко време — отговори лукавият доктор — но доверете ми се и ще бъдете изцелен. Колко пари имате в себе си?

Обзетият от страх Мун Ки отвори кесията си и показа на лекаря оскъдния запас от десетцентови монети, шилинги и реали.

— Е — рече щастливо докторът — това ще е повече от достатъчно за първите няколко пакета билки, така че, както разбирате, съвсем няма да ви струва много.

Но когато Нюк Цин понечи да прибере обратно част от реалите, лекарят благоразумно плъзна ръка над монетите.

— Ще ви дам повече билки, за да не се налага да идвате скоро пак до Иуилеи — предложи той.

— Тревите ще ме излекуват ли? — попита жално Мун Ки.

— Не се тревожете — успокои го докторът и Мун Ки и неговата съпруга си тръгнаха с вързопа билки към дома.

Сега обаче те бяха различна двойка. Неизречените страхове, които ги изпълваха, докато вървяха към Иуилеи, бяха станали действителност: Мун Ки бе прокажен, а законът строго повеляваше да се предаде и да бъде заточен до края на живота си на мрачния остров на прокажените. Беше различен от останалите, тъй като бе обречен да умре от най-ужасната болест, позната на хората. Знаеше, че пръстите му ще окапят; тялото му ще бъде мръсно и той ще мирише отдалече като животно. Лицето му ще стане голямо, кожата дебела, покрита със струпеи и окосмена, като на лъв; над очите му ще се спусне пелена като на сова денем, после носът му ще се стопи, устните ще окапят, а по страните му ще плъзнат гнойни рани и ще разядат брадата му, докато накрая ще умре обезформен в мъки, без лице, ръце и крака. Беше прокажен. Тези мисли се въртяха в главата на Мун Ки в горещия юлски ден на 1870 година, докато се връщаше напълно объркан и изтерзан от Иуилеи.

Мислите на съпругата му, крачеща смело до него и обвила с ръка обречените му пръсти, бяха много по-прости: „Няма да го изоставя; ако се наложи да се крие в планината, и аз ще се крия с него; а ако го хванат и изпратят на острова на прокажените, ще отида с него“. Това решение й даваше утеха и тя нито за миг не се поколеба да го изпълни през следващите месеци.

Когато отведе вцепенения от страх Мун Ки в кухнята на доктор Уипъл, Нюк Цин направи онова, което бе наредил лекарят шарлатанин: свари противно миришещите билки и даде на съпруга си да изпие отварата. Почисти раната там, където лечителят проби пръста с мръсната си игла, и я изсмука с устни. После го накара да си легне, приготви вечерята и я поднесе.

— Мун Ки не добре — обясни Нюк Цин в просторната трапезария.

— Да го прегледам ли? — попита доктор Уипъл.

— Не — рече тя. — Той бъде скоро добре.

Нюк Цин трябваше да пази болния си съпруг от очите на хората, тъй като лечението на мошеника не му помогна изобщо, а през тази година бе предприето повсеместно прибиране на прокажени. Около сто и шестдесет души бяха откарани на острова на прокажените, осъдени на вечно изгнание и бавна смърт; изпълнени с подозрение наблюдатели се бяха усъвършенствали дотолкова, та можеха да разкриват прокажени, за които никой не предполагаше, че са болни.

— Щом погледна очите на някой прокажен, и веднага разбирам, че е заразен — похвали се един. — Стават като стъклени, което не може да не се забележи.

— Истина е — рече друг — но то се получава с напредването на болестта. Номерът е тя да се открие рано, та да не я прихванат и други. И начинът да се постигне това е, като се гледа за удебеления по кожата на лицето. Много сигурен признак.

— Не е вярно — възрази първият. — Съществува само един надежден способ. Когато се здрависваш с някого, забий нокът в дланта му и ако той не изохка, значи пред себе си имаш прокажен.

Нюк Цин наблюдаваше внимателно съпруга си и с чувство на облекчение установяваше, че засега нито очите, нито кожата на лицето му издаваха тайните опустошения на болестта. Ала също така забелязваше, че той потреперва по-силно отпреди и че язвите на краката му растат. „Някой ще ги види и ще каже на полицията“ — мислеше си тя. За да не позволи това да се случи, Нюк Цин отиде в китайския храм и пренебрегвайки Лу Цу, който я бе предал, коленичи пред статуята на Куан Йин — богинята на милосърдието, и се замоли: „Помогни ми, благородна Куан Йин, да запазя свободата на Бащата на Ю Чоу. Помогни ми да го скрия“.

 

 

Това бяха лоши години за Хаваите. Проказата бе непозната преди идването на белия човек. После по някакъв необясним начин алиите я прихванаха, вероятно от някой преминаващ моряк, заразил се във Филипините, и от 1835 година нататък страшната болест плъзна по благородниците от острова. Тайно бе назовавана май алии, болестта на благородниците. Но тъй като с пристигането на китайците убийствената зараза тръгна и по обикновените хора, те й дадоха постоянно име: май пейк. В областите, откъдето идваха пунти и хакка, проказата бе почти непозната и съвсем не бе китайска болест. Злополучното име обаче бе дадено и възприето, така че ако през 1870-а някой китаец се заразеше, мерките, които се вземаха срещу него, бяха често по-строги от тези, предприемани спрямо другите; ето защо шпионите бяха по-дейни сред китайците, а и възнагражденията бяха по-големи.

В тези години се случваше някой иначе добронамерен човек да се загледа в лицето на врага си и щом видеше пъпка, люспа или екзема по него, го издаваше и той биваше преследван, арестуван и хвърлен в клетка. Нямаше никаква пощада, нито надежда или спасение. Обреченият имаше само една възможност да се радва на незначително по-добри условия на живот през дългите години на заточението си: ако някое незаразено лице, осъзнаващо напълно риска от своите действия, пожелаеше доброволно да го придружи в прокаженото селище, можеше да го стори в желанието си да направи неизбежната смърт малко по-лека. Светите хора, решили да споделят ада на проказата, бяха станали известни като кокуа, помощници. Повечето от тях бяха хавайски жени, които по този начин отдаваха собствения си живот в помощ на другите и понякога самите те прихващаха страшната болест и умираха в изгнание; ето защо в тези изпълнени с мъка години думата кокуа придоби особено значение. И ако на Хаваите се кажеше за някоя жена „Тя беше кокуа“, това означаваше да й се оказва специална почит, непозната в останалия свят.

Затова в средата на септември, когато Нюк Цин бе и бременна с петото си дете и стана съвсем ясно, че Мун Ки не ще се излекува и от билките на шарлатанина няма никаква полза, един ден тя изчака да приключи вечерята, отпрати децата, коленичи пред съпруга си и сподели с него решението, което бе взела преди повече от месец.

— Татко на Ю Чоу, аз ще бъда твоя кокуа.

Няколко минути той не каза нищо, нито погледна жената пред себе си. Само взе бавно една от иглите й и предпазливо я забоде във всеки пръст на лявата си ръка.

— Никаква чувствителност — рече, след като провери два пъти пръстите си.

— Да се скрием ли в планината? — попита тя.

— Никой още не ме е открил — отговори Мун Ки. — Може следващата седмица билките да помогнат.

— Татко на Ю Чоу — каза предпазливо Нюк Цин — лекарят е шарлатанин.

Той постави ръка на устните й.

— Нека опитаме още веднъж — рече й.

— Почти не ни останаха пари — замоли се тя. — Трябва да спестяваме за децата.

— Моля те — прошепна Мун Ки. — Сигурен съм, че този път билките ще помогнат.

И така, Нюк Цин взе последните скъпоценни десетцентови монети и реали на семейството и се повлече към Иуилеи под силното септемврийско слънце. Когато навлезе в тесните улички, забеляза, че двама мъже я наблюдават внимателно, и отначало си рече: „Сигурно мислят, че съм някое от онези момичета“. Ала бързо осъзна, че не я гледат по този начин, и ахна безмълвно: „Това са шпиони и следят кой посещава доктора. Ще получат малко пари, ако съобщят за Мун Ки“. Затова забърза по друга уличка, после по трета и накрая се вмъкна незабелязано в приемната на доктора.

Той изглеждаше щастлив и изпълнен с надежда.

— Как е твоят съпруг пунти, по-добре ли е? — попита я вежливо.

Нещо в поведението му я накара да бъде нащрек и тя излъга:

— Много ви е благодарен, докторе. Всички язви зараснаха и сърбежът по краката почти премина. Изпитахме голямо облекчение.

Лекарят се изненада, като чу тези новини.

— Ала все пак искате още билки? — попита той.

— Да — отговори Нюк Цин, чувствайки как отвсякъде я обгръща злонамереност. — Още малко за краката, и вече ще бъде излекуван.

— Ще бъде излекуван? — повтори любопитно докторът.

— Да — потвърди тя, преструвайки се, че е изпълнена с щастие и лекота. — Изглежда, че изобщо не е било май пейк. По-скоро кожата му се е подлютила от тарото.

— Къде живее излекуваният? — попита безразлично лекарят, докато пълнеше бурканчето, и начинът, по който говореше, убеди Нюк Цин, че той е в съюз с шпионите отвън и им дава имената на клиентите си, та след като заразените китайци изразходват всичките си средства за билки, да изстиска още малко реали от правителството като награда за това, че ги е предал на властите.

— В „Малама Шугър“ — отвърна тихо Нюк Цин.

— Хубава плантация — подхвърли нехайно докторът. — В кой лагер?

— Номер две — отговори тя.

Но когато предпазливият, подпитващ лекар й подаде билките и понечи да вземе последните монети на семейството й, Нюк Цин не можа да се сдържи повече, прибра обратно парите, грабна един син буркан, отчупи горната му част и тикна нащърбеното стъкло в лицето на мъжа. Щом то го сряза и собствената му шарлатания влезе в очите му, предизвиквайки болка, тя запокити парите по него и зашепна тихо, задавяна от омраза:

— Нима мислиш, че си ме заблудил? Знам, че тайно донасяш на полицията! Мръсно прасе! Прасе!

В необузданата си ярост Нюк Цин разби половин дузина буркани с билки на пода, разрита ги с босите си крака и пак грабна счупения буркан, за да се хвърли отново върху доктора, но той избяга, скимтейки, в задната част на приемната. Тя забърза по една странична уличка, като поспираше и се обръщаше назад към бараката на шарлатанина. Той продължи да вика и след малко двамата шпиони се втурнаха, за да спасят съучастника си, а през това време Нюк Цин се върна по обиколна пътека в имението на доктор Уипъл. Когато стигна, тя не отвори веднага портата, а продължи да върви, като спираше сегиз-тогиз, за да види дали не я следят. Сетне влезе с празни ръце при съпруга си.

— Лекарят се оказа шпионин — рече му. — Имаше намерение да ни издаде — помощниците му бяха там и чакаха.

— Ти какво направи? — попита Мун Ки.

— Надявам се, че съм му избола очите — отговори Нюк Цин.

През тази нощ в главата й съзря още един план и когато приключи с поднасянето на храната, тя излезе и тръгна тихо из китайския квартал. Отбиваше се у китайците, дошли на Хаваите заедно с нея в трюма на „Картаджиниън“, тъй като всички те бяха братя.

— Ще вземете ли в дома си — питаше навсякъде Нюк Цин — един от синовете на вашия брат Мун Ки?

Почти всички я изслушваха, без да кажат дума, поглеждаха я и накрая питаха:

— Проказа?

— Да — отговаряше тя честно без страх, тъй като знаеше, че нито един човек от „Картаджиниън“ не би издал брат си.

— А ти ще бъдеш ли негова кокуа? — бе следващият въпрос.

И щом Нюк Цин отговореше „Да“, мъжът или казваше: „Ще взема едно от децата“, или „Не мога, но ела да отидем при Чин Гар Фуу. Сигурен съм, че той ще вземе“. Тя забеляза обаче как те потръпваха, щом доближеха до нея.

Към полунощ Нюк Цин бе разпределила четиримата си синове, покъщнината и се бе уговорила с готвача в едно от семействата Хюлет, че щом дойде нероденото й дете, тя ще го прати от острова на прокажените с кораб в Хонолулу, за да го отгледа той. Ето защо, когато се върна, за да каже на съпруга си, че има кой да се грижи за синовете им, тя беше ако не изпълнена с надежда, то поне успокоена. Но щом наближи имението на Уипъл, Нюк Цин съзря необичайна светлина в дома си и се затича, раздирана от подозрения. Когато се втурна в малката дървена барака, видя доктор Уипъл, застанал край леглото с лампа в дясната ръка.

Американският лекар и китайката се погледнаха с мълчаливо уважение и тя забеляза, че по лицето на белия човек се стичат сълзи. Той вдигна ръката на Мун Ки, сочейки пораженията. Нюк Цин проследи движението на пръста на доктор Уипъл по обречената ръка и отвърна очи.

— Проказа — рече докторът. После вдигна лампата към лицето на прислужницата си и попита: — Вие знаехте ли?

— Да — каза тя.

— Разбирам — отвърна той.

Спусна лампата надолу и започна да я разпитва, но Нюк Цин го прекъсна.

— Лошите хора ли ви подшушнаха?

— Не — отговори Уипъл. — Сетих се, че от известно време не съм виждал Мун Ки, и си спомних за сърбежа по краката му. Бях си легнал, госпожо Кий, когато изведнъж си казах: „Мун Ки има проказа“. Дойдох тук и се оказах прав.

— Сутринта на другия ден той заминава?

— Да — рече спокойно доктор Уипъл, ала ужасът в думите, които бе произнесъл, го завладя и той продължи с треперещ глас: — Госпожо Кий, нека се помолим.

Докторът коленичи в малката барака, накара прислужницата си да стори същото, преплете обречените пръсти на Мун Ки по християнски и се замоли.

— Милостиви и всемогъщи Боже, сведи очи към Твоите покорни слуги и изпълни със смелост сърцата на тези хора, изпаднали в беда. Помогни на Мун Ки да посрещне следващите дни с твърдост, с която неговите богове биха се гордели. Помогни на госпожа Кий да разбере и приеме онова, което съм длъжен да направя. — Гласът му секна и известно време той не можа да проговори; после, през давещите го сълзи, доктор Уипъл се замоли отново: — Милостиви Боже, прости ми за ужасния дълг, който трябва да изпълня. Моля те, прости ми, прости ми.

Когато молитвата свърши, той се свлече на пода и като че ли нямаше сили да се изправи. Но най-сетне стана и попита Нюк Цин:

— Знаете ли какво трябва да направя?

— Да, докторе. Утре полиция.

— Длъжен съм да го сторя — каза тъжно той. — Ала вие можете да останете тук колкото искате, както и децата — увери я Уипъл.

— Аз кокуа — рече просто тя.

Доктор Уипъл трябваше да отвърне очи от лицето й, толкова го порази съкрушителната сила на тази дума, защото знаеше какво означава тя: изгнанието, ужасите на прокаженото селище, синовете, изгубени завинаги… „Не бих имал тази смелост“ — помисли той. После си спомни, че именно Мун Ки бе възнамерявал да изостави Нюк Цин веднага щом се върнат в Китай и да отнеме децата й, а сега тя искаше да замине с него като кокуа. Вдигна бавно глава и я погледна. Беше дребна китайка с рядка коса, косо разположени очи и тъмни бръчки около устните, ала бе негова сестра и той се наведе и я целуна по страните.

— Трябваше да предположа, че ще станете кокуа — рече й. Извърна се, за да изтрие сълзите си, после попита бодро като свещеник: — Какво мога да направя за децата?

— Тази нощ аз настаня едно момче тук, друго там и друго там, настаня всички. — Каза му кое семейство кого ще вземе и след като обясни всичко, попита: — Утре полиция?

— Да, трябва да го направя. В името на Божията милост, трябва.

— Знам, докторе. Отдавна казах на мой съпруг „Отива в полиция“, но се надявахме.

— Господ ще прости на онези, които се надяват — рече старият човек.

Веднага щом доктор Уипъл излезе, Мун Ки скочи от леглото, пълен с енергия.

— Ще избягаме в планината! — заяви той. — Полицията никога няма да ни намери там.

— Как ще се храним? — попита умоляващо Нюк Цин.

— Ще вземем храна — заяви възбудено Мун Ки. Представяше си как свободно ще живеят в планината. Двамата с Нюк Цин нямаше да работят за никого и може би раните щяха да изчезнат. — Побързай! — извика той. — Трябва да се махнем, преди да е дошла полицията.

Нюк Цин погледна скептично съпруга си. Как може той да се надява да се укрие сред хълмовете оттатък Хонолулу, след като полицаите щяха да бъдат по петите му подир шест часа, а всеки хаваец, видял двама китайци, промъкващи се по пътеките, би се досетил, че са май пейк? Беше глупаво, безумно и толкова безнадеждно, както упованието в доктора шарлатанин. Тя понечи да му каже всичко това, но в миг погледна по друг начин на своя съпруг, готов да води загубена битка, и го видя като преходна сплав от земя, кости, неясни желания, плитка и ръце, които скоро щяха да се разкапят от проказата. Той беше мъж, който в един момент можеше да бъде много мъдър, а в следващия доста глупав, както беше сега; беше човешко същество, което обичаше децата и старите хора, ала често забравяше за тези, които му бяха връстници. Находчив комарджия, изпълнен докрай с надежда: бе залагал на доктора шарлатанин да го изцели; сега се надяваше, че някак си горите ще го скрият. Ала над всичко това той бе най-вече нейният мъж: беше я избрал за своя жена, макар да беше пунти, и тя го обичаше повече от собствените си синове. Ако сега имаше това налудничаво желание да опита късмета си още веднъж сред хълмовете, Нюк Цин щеше да отиде с него, тъй като Мун Ки бе твърдоглав и понякога глупав, но беше човек, достоен за обич.

Беше два часът сутринта, когато Нюк Цин успя да прибере или качи на по-високо място всичко, което можеше да нарани децата й. После отиде при всяко от момчетата, спящи на дългата гладка дъска, оправи дрехите им, така че да изглеждат прилично, когато ги откриеха на сутринта, и застла леглото си. Тогава хвана съпруга си за ръка и го поведе през портата на имението на Уипъл нагоре към планините зад Оаху. Те не се изплъзнаха незабелязано, тъй като доктор Уипъл не можеше да заспи и наблюдаваше жилището им, подозирайки, че ще направят опит за бягство. Ала когато това стана и той видя как дребната китайка повежда обречения си съпруг към хълмовете, не можа да събере сили да ги спре или да вдигне тревога. И щом тя се върна и затвори грижливо портата, за да не избягат кучетата му, докторът се замоли: „Нека Господ се смили над онези, които се надяват“. Отначало помисли дали да не отиде и прибере децата в дома си, но си рече: „Може някой да се събуди. Сигурен съм, Нюк Цин ги е оставила в добро състояние“. И седна край прозореца, за да наблюдава къщата, където спяха момчетата.

Не след дълго обаче заговори новоанглийската му съвест, останала непоколебима след четиридесет и осем години в тропиците. „Децата не бива да остават дори минута повече в този дом, пълен със зараза. Възможно е да ги спася от болестта, ако ги прибера сега, докато само час забавяне би могъл да се окаже фатален.“ И в мрака преди зазоряване той поведе съпругата си към китайската къща, двамата събудиха нежно децата, да не ги изплашат, съблякоха ги, за да не остане на тях нито нишка от старите им дрехи, и ги отнесоха в дома си.

След като направиха всичко това, доктор Уипъл погледна часовника, рече си: „Нюк Цин и съпругът й имат два часа преднина. Вече мога да повикам властите“, и изпрати един слуга да уведоми полицаите.

— Мун Ки е болен от проказа — съобщи им той, когато те пристигнаха. — Трябва да изгорим къщата им и всичко в нея. — И подпали със собствения си кибрит както китайското жилище, така и кухненския навес. После, като сочеше към долината Нууану, каза: — Мисля, че поеха към онези хълмове.

Цяла сутрин очакваше да се появят полицаите с двамата китайци, ала залавянето им се забави. Мина следобедът, после и вечерта, без да бъдат арестувани прислужниците на Уипъл. Това изглеждаше странно на доктора и рано на следващата сутрин той запита в полицията какво се е случило.

— Няма и следа от тях — обясниха служителите.

— Сигурен съм, че тръгнаха нататък по Нууану — увери ги доктор Уипъл.

— Ако наистина е така, значи са изчезнали — отвърна полицаят.

В главата на доктора изплува грозна мисъл.

— Погледнахте ли в подножието на Пали? — попита той.

— Помислихме и за самоубийство — потвърди полицаят — и огледахме скалите под Пали, но не открихме нищо.

Ден след ден загадката се задълбочаваше. Нюк Цин и нейният съпруг фантазьор бяха постигнали чудото, на което Мун Ки се бе надявал: да стигнат планините и някак си да изчезнат. За техен късмет шарлатанинът билколечител и двамата му шпиони бяха донесли на полицията за подозрителното поведение на Нюк Цин преди доктор Уипъл.

— Сигурни сме, че тя крие съпруга си, който е май пейк.

Така те докопаха наградата и лечителят често изтъкваше пред свои приятели:

— Ако бях изчакал до следващата сутрин, щяха да избягат и нямаше да получа нищо. Това доказва, че е най-добре винаги да изпълняваш своевременно дълга си. Само ленивците се излежават мързеливо и оставят работата си за другия ден.

В края на седмицата полицията отново посети доктор Уипъл.

— Претърсихме всяка сламена колиба оттук до другия бряг — довериха му служителите. — Никакви китайци. Почудихме се дали слугите ви не са се върнали отново и не се крият някъде наоколо. Споменахте за уговорките, които е имала жената, да раздаде децата си. Кои семейства беше избрала тя?

При ненадейното претърсване на тези домове бегълците отново не бяха разкрити.

— Изправени сме пред загадка — заключиха полицаите. — Някак си Нюк Цин и съпругът й са станали невидими.

И така, официалното търсене на прокажения приключи, поне по отношение на активните действия.

 

 

В нощта, когато Нюк Цин поведе съпруга си през портата на Уипъл и се върна да я затвори, за да не избягат кучетата, тя закрачи бързо към планините и докато стъпваше смело пред Мун Ки, който вървеше на няколко стъпки след нея, той не можеше да не поглежда към големите й невръзвани крака и си рече: „В подобна нощ не е никак зле жената да има такива крака“. Но мисълта за този древен проблем, разделящ пунти и хакка, му припомни тъжния факт, че никога вече няма да види своето село, обзе го тъга и той изгуби оптимизма си.

— Скоро ще съмне и ще ни намерят — рече Мун Ки.

Нюк Цин, която отначало бе против този глупав опит за бягство, сега започна да подтиква съпруга си.

— Ако успеем да стигнем поне до по-ниските хълмове, преди да зазори, ще бъдем в безопасност — увери го тя и се зае да измисля разни хитрини, една от които приложи в действие веднага щом пукна зората.

— Ще се скрием под онези гъсталаци — рече Нюк Цин — близо до пътя, където никой няма да погледне.

— И ще останем така цял ден? — попита обзетият от нерешителност съпруг.

— Да. Там минава поточе, имам и няколко топки студен ориз.

Приближиха шубрака, като заобиколиха, за да не оставят следи, и когато с деня по пътя се появиха хора, никой не видя прокажения и неговата кокуа. Нито пък полицаите, минавайки току край тях, или децата, отиващи на училище. През целия ден храбрата Нюк Цин кри мъжа си, като двамата спяха през по-голямата част от времето, но докато Мун Ки спеше, а съпругата му будуваше, тя бе смутена от начина, по който той потръпваше. Изглежда, че проказата бе съпроводена с лека треска, та на заразения му беше постоянно студено и трепереше.

Настана нощта и Нюк Цин събуди съпруга си, преброи топчетата ориз и пое нагоре по склона на планината. Тя не знаеше къде отива, тъй като бе тласкана само от една мисъл: колкото по-дълго успееха да се изплъзват на полицията, толкова по-дълго щяха да бъдат свободни; а подобен прост стремеж всеки би разбрал. Огладняха, беше им студено и се чувстваха слаби, но тя не отстъпваше и така успяха да избягнат залавянето три дни. Ала вече бяха на прага на глада и изтощението.

— Нямам повече сили да вървя — запротестира болният.

— Облегни се на раменете ми — отвърна Нюк Цин и през нощта те напреднаха още към своята неизвестна цел. Мун Ки се бе подпрял на гърба на съпругата си, ала все пак използваше собствените си болни крака. Но беше пределно ясно — това е последната нощ, през която той върви. Така че когато дойде утрото, Нюк Цин го положи да легне в едно закътано дефиле, изми лицето му със студена вода, стичаща се от хълмовете, и тръгна да търси храна.

Този ден валя и докато тя шляпаше из горите, събираше корени и се опитваше неуспешно да хване някоя птичка, изстрадалият й съпруг зъзнеше върху хладната земя, а водата се стичаше по раменете и хълбоците му и скоро той бе мокър и вцепенен от студ. Нощта беше унила. Измъчваше ги глад — имаха само шепа корени за дъвчене и не им бе останала никаква надежда, която да ги крепи; Мун Ки смяташе да изпълзи на пътя и да изчака там, докато полицията го открие.

Нюк Цин обаче замисляше други планове.

— Татко на Ю Чоу — рече тя преди зазоряване на треперещия си съпруг — остани тук и ти обещавам, че ще намеря храна и помощ.

Изравни влажната земя около него и забеляза объркана, че и този ден ще вали, но му каза да не унива, защото ще се върне скоро. Като се прокрадваше внимателно между дърветата покрай пътя, тя избираше тесни пътечки, водещи нагоре към хълмовете. Не след дълго попадна на една, добре отъпкана, и измина по нея неколкостотин метра, докато стигна някаква поляна. По средата й имаше почти рухнала колиба от трева, пред която седеше хавайка с щастливо изражение на лицето, тежаща почти сто и петдесет килограма. Нюк Цин продължи предпазливо, но и доверчиво по пътеката, за да поздрави огромната жена. Преди да успее обаче да обясни неочакваното си появяване на поляната, хавайката я попита:

— Ти ли си китайката, дето е май пейк?

— Моят съпруг, който сега се крие в дефилето, е май пейк — отвърна Нюк Цин на хавайски.

Грамадната жена започна да се люлее напред-назад на нестабилния си стол.

— Ауе! Ауе! Толкова е ужасна май пейк! — Сетне погледна китайката и рече: — От три дни полицията идва тук всеки ден и ви търси.

— Може ли да ни дадеш малко храна? — примоли се Нюк Цин.

— Разбира се! — откликна огромната жена. — Нямаме кой знае колко много. Кимо! — извика неочаквано тя и от ниската колиба се появи грамаден, дебел, мързелив хаваец без риза и само с чифт почти разпаднали се моряшки панталони, придържани от въже. Не беше бръснат, нито измит и очевидно от няколко месеца бе спал с панталоните си, но имаше едро и дружелюбно усмихнато лице.

— Какво има, Апикела? — попита той, чието име произхождаше от библейското Авигея.

— Май пейк се крие в дефилето — обясни Апикела. — Не е ял от четири дни.

— Най-добре да му дадем храна! — отвърна Кимо, с библейско име Наков. Втурна се обратно в колибата и скоро се появи с листо от тий, пълно с пой, малко печено хлебно дърво и няколко резена кокосов орех. — Нямаме ориз — пошегува се Кимо.

— Ще занеса всичко на болния — рече Нюк Цин.

— Ще дойда с теб — предложи Кимо.

— Не е необходимо — възрази Нюк Цин, тъй като не искаше да забърква тези любезни хора и да ги излага на риск.

— А как ще го донесеш тука? — попита хаваецът.

Нюк Цин не повярва на ушите си.

— Значи мога да го скрия тук… — попита едва чуто тя, без да погледне Кимо в очите. — За няколко дни?

— Разбира се! — разсмя се Апикела, като продължаваше да се клати напред-назад. — Проклета полиция!

— Ужасно е да хващаш болните и да ги пращаш на самотен остров — съгласи се Кимо. — Ако човек е смъртно болен, защо да не умре сред приятелите си? Скоро няма да го има и никой не ще обеднее. — Загърна храната в листото и рече: — Покажи ми къде е клетникът.

Но Апикела се надигна.

— Не, Кимо — каза тя — аз ще отида. Ако по пътя има полиция, ще е по-добре да разпитват мен. Ще кажа, че съм тръгнала на работа, а дойдат ли тук, ще изглежда по-неподозрително, ако ти спиш вкъщи както обикновено.

Кимо помисли за момент и се съгласи с прозорливата си съпруга, че ще бъде по-безопасно, ако не нарушат всекидневието си, затова се върна обратно в леглото; дебелата Апикела закрачи бавно надолу по пътеката, а Нюк Цин я последва, като вървеше крадешком през мократа гора. Бяха изминали съвсем малко разстояние, когато Апикела спря и повика китайката.

— Добре ще е, ако окача два гирлянда от мейл на врата си — рече тя. — Върни се и кажи на Кимо да ти ги даде.

И когато огромната жена се накичи с дъхавите цветове, шествието пое. Стратегията й беше добра, тъй като, щом стигнаха пътя, Нюк Цин продължи да върви приведена през гората, а Апикела тръгна по него и насреща й се появиха полицаи на коне.

— Да си виждала китаеца май паке? — попитаха я те.

— Не — отговори невъзмутимо тя.

— Какво правиш тук толкова рано, Апикела?

— Събирам мейл както обикновено — каза хавайката.

Те видяха гирляндите на врата й и не се усъмниха в думите й.

— Ако китайците се появят на поляната ти, ела и ни съобщи.

— Добре — съгласи се грамадната жена и продължи да върви бавно.

Сега Нюк Цин затича напред и имаше късмет, че избърза; защото, когато стигна мястото, където бе оставила съпруга си, видя, че Мун Ки е изчезнал, и за момент я обзе отчаяние. Скоро обаче откри следите му през калните листа и предположи, че е тръгнал към пътя, за да се предаде. Изпълнена с панически страх, Нюк Цин пое по стъпките му и го зърна точно когато се канеше да се изкатери по един насип и да извика на минаващите непознати. Тя скочи и се заизкачва нагоре. Хвана го за краката, вкопчи се в него и го повлече обратно надолу към гората.

— Донесох ти храна — прошепна му задъхано.

— Къде е? — попита той, съзрял празните ръце на съпругата си и убеден, че тя се опитва да го излъже.

— Ето там! — отговори Нюк Цин и посочи през дърветата край пътя към фигурата на огромната жена, която се навърташе наоколо, дишайки тежко.

Беше облечена в кафява рокля от бостънски плат, приличаща на палатка. Около врата си имаше гирлянди от мейл, а на огромното й лице бе грейнала спокойна, щастлива усмивка.

— Коя е тя? — прошепна Мун Ки.

— Апикела — отвърна съпругата му, изтича и дръпна хавайката — берачка на цветя. Едрата жена погледна прокажения и в очите й бликнаха сълзи. Подаде вързопа с храна на Нюк Цин, притисна мършавия китаец към огромните си гърди и прошепна:

— Ще се погрижим за теб.

 

 

Почти цял месец Апикела и ленивият й съпруг Кимо криха китайците, споделяйки с тях оскъдната си храна. Тъй като сега трябваше да изхранват четирима, налагаше се Апикела да излиза всеки ден из гората и да събира мейл. Нейният съпруг го подготвяше за продан, като разрязваше умело кората, издълбаваше гъбестата сърцевина и така оставаше уханно гъвкаво стебло, от което можеше да се оплетат гирлянди. Той отнасяше от време на време гирляндите в Хонолулу и ги разпродаваше на търговците на цветя. С така спечелените пари изиграваше някоя и друга игра на пуул, купуваше хлебни плодове, малко свинско и ориз. Тъй като хавайците ядяха рядко ориз, тази подозрителна покупка предизвика коментари, ала Кимо ги пресече, отбелязвайки:

— Минавам на ориз, за да стана умен като китайците.

Веднъж, когато грамадният ленив Кимо донесе ориз, Нюк Цин захапа долната си устна и попита:

— Защо правиш това за нас, Кимо?

— Като деца ходехме на църква — отвърна вместо него Апикела — и там често ни разказваха как Христос обичал прокажените и че отношението към болните е изпитание за всички добри хора. Нито един прокажен, отишъл при Христос, не си тръгнал, без да получи помощ, и нито един прокажен, дошъл в дома на Кимо и Апикела, няма да бъде отпратен.

— Колко още можете да ни криете тук? — попита Нюк Цин.

— Докато човекът умре — отговори твърдо Апикела.

Така те продължиха да живеят още седмица, когато един шпионин в магазина в Хонолулу пресметна колко прави две и две и разсъди: „Никога по-рано Кимо не е продавал толкова много майл. Нито пък е купувал ориз. Значи той крие прокажения китаец“. И побърза да отиде в полицията.

— Сигурен съм, че Кимо и Апикела, които живеят на поляната по пътя към Пали, крият май пейк.

Шпионинът получи добро възнаграждение за това, че бе проявил съобразителност, и същия следобед полицаите се изкачиха към поляната. Когато изскочиха на откритото, Нюк Цин, отчаяна, грабна една тънка пръчка, за да ги отблъсне, а грамадната Апикела се опита да се бори с тях.

— Кой беше този лош човек, който ни предаде? — извика Кимо.

Но слабият и треперещ Мун Ки излезе от малката, почти рухнала колиба и се остави да го хванат. Полицаите бяха толкова доволни, че най-сетне са намерили бегълците, та веднага ги забутаха надолу.

— Позволете ни поне да благодарим на тези добри хора — извика Нюк Цин на хавайски, но не й разрешиха.

И докато я влачеха по пътеката към пътя, тя се обърна назад и видя огромните хавайци, които плачеха, гледайки как отвеждат приятелите им.

Когато чу, че китайските му прислужници са заловени, доктор Уипъл забърза към пункта за прокажени, където събираха заразените, за да бъдат откарани в изгнание на острова, и потърси Нюк Цин и съпруга й.

— Иска ми се да бяхте успели да избягате — каза им той на хавайски. — Съжалявам, че ви виждам тук.

— Отведохте ли децата в домовете им? — попита Нюк Цин.

— Твърдо ли сте решили да бъдете кокуа? — на свой ред попита Уипъл.

— Да.

— Можете да не стоите тук, ако желаете. Докато дойде време корабчето да отплава.

Той я откара в дома си и й показа четирите деца — пълнички и щастливи, облечени с американски дрехи. Тя се разсмя и рече:

— Не изглеждат като китайчета.

Събра ги и им каза, че ще ги заведе в новите им домове. Доктор Уипъл ги натовари на каретата и подхванаха неприятната си мисия. В първата къща, където живееха пунти, Нюк Цин остави едно от момчетата.

— Отгледайте го така, че да стане добър човек — рече тя.

— Ще бъде трудно — отговори човекът — но ще опитаме.

— Научете го да говори всички езици — каза Нюк Цин във втората къща, в която живееха хакка, и те приеха с неохота детето.

В третата, отново пунти, тя помоли:

— Възпитайте го да почита баща си.

А в последната, хакка, пак настоя:

— Научете го да говори всички езици.

После помоли доктора да я откара в дома на Хюлет, където намери готвача и съпругата му, за да поговори с тях за нероденото дете.

— Задръжте го, все едно е ваше собствено. Дайте му вие име. Учете го да ви тачи като истински родители.

— Кога ще пристигне тук детето? — попитаха хората, които бяха пунти.

— Веднага щом някой кораб тръгне от прокажения остров — отвърна Нюк Цин и двамата, избрани да бъдат родители, потръпнаха.

Когато поеха обратно към карантинния пункт, доктор Уипъл отби по долината Нууану към полето, което беше дал на Нюк Цин.

— Госпожо Кий, регистрирах това парче земя в съда и платих данъците за него — обясни той. Бе поставил камъни в ъглите на парцела от седем акра. — Когато съпругът ви почине, а той няма да живее още много дълго, върнете се тук, отглеждайте таро и си вземете децата.

Нюк Цин погледна мокрото поле от каретата и то й се стори невероятно красиво.

— Ще запомня тази земя — каза тя на хавайски.

Но в този миг доктор Уипъл видя, че към тях идват двама грамадни хавайци.

— Паке! Паке! — завикаха те, щом забелязаха Нюк Цин. — Дойдохме за децата!

Двамата затичаха толкова бързо, колкото им позволяваха огромните тела, и хванаха за ръце приятелката си.

— Нали ще ни позволиш да се грижим за децата вместо теб? — замолиха се те.

— Но къщата ви е толкова малка — възрази Нюк Цин.

— Достатъчно голяма е за децата! — извика сърдечно Апикела и разгърна ръце, като че ли разтваряше порти. — Моля те, паке уахин! Нали ще ни оставиш децата?

Нюк Цин се замисли за момент над това странно искане. Щеше й се Мун Ки да бе с нея, но беше сигурна, че той би одобрил решението й. „Пунти и хакка семействата може да се отегчат от децата ни, нищо, че всички сме от «Картаджиниън» — разсъди тя. — А Апикела и Кимо ще ги обичат винаги.“

— Ще дадем децата на вас — отговори Нюк Цин от името на семейството си.

И помоли доктор Уипъл да подкара обратно към къщите, където бе оставила децата.

— Така ще е по-добре, защото всички момчета ще бъдат заедно при Апикела и Кимо — обясняваше тя на китайците. — Но се надявам, че заради съпруга ми ще им давате от време на време малко пари.

— Пари? Задето гледаме децата? — попита удивено дебелата Апикела и Нюк Цин помисли колко е странно, че за китайските семейства, които имаха добра работа, винаги биваше трудно да приемат едно чуждо дете, а хавайците, дето нямаха нищо, неизменно намираха място за едно, три или пет деца. Видя за последен път момчетата си по пътя към Пали — едното бебе беше в прегръдките на Апикела, другото — сгушено в ръцете на Кимо, а двете по-големи момчета крачеха с мъка, но щастливи зад тях.

 

 

Когато дойде време лекарският съвет да удостовери, че Мун Ки е действително прокажен и следователно подлежащ на доживотно изгнание без право на обжалване, заключението му бе:

— Тежък случай на проказа. Поражения както външни, така и вътрешни. Заточението на Калауао задължително.

Подписаха документите и трима от лекарите си тръгнаха.

— Мун Ки — рече доктор Уипъл на осъдения човек — където и да отиде едно човешко същество, там го очакват предизвикателства. Бъдете колкото може по-добър и боговете ви ще гледат благосклонно на вас. И нека Господ в небесата ви закриля. Сбогом.

Като се поклони със скръб, която изпълва всички хора, сблъскали се с големи промени в живота, доктор Джон Уипъл се прибра вкъщи.

Два дни по-късно четиридесет осъдени болни бяха сбрани заедно и отведени през улиците на Хонолулу към пристана, където ги чакаше корабът за прокажени „Килауеа“. Докато мъжете и жените привидения минаваха, жителите на града се отдръпваха в ужас, тъй като едни куцукаха с крака без пръсти, а други гледаха безучастно пред себе си със страшни лица без бузи, чиито устни и носове бяха окапали. Обречените приближиха в тишина „Килауеа“ — малък съд с тъп нос и водоизместимост четиристотин тона, с мръсен комин и палуби. На него имаше вързани домашни говеда за предстоящото кратко, но бурно пътуване до колонията на прокажените, и животните мучаха тъжно при поклащането на кораба. Щом болните се появиха, бе спуснат подвижен мост и полицаите, на които вече им бе прилошало, поведоха обречените мъже и жени към борда; в този финален момент, когато прокажените трябваше да бъдат откъснати завинаги от семействата си, се надигна чудовищен вопъл.

— Ау! Ау! — виеха жени, на които отвеждаха съпрузите.

— Сбогом, синко! — извика старец с лице, окъпано в сълзи.

— Ще се срещнем в рая, край прохладните води! — плачеше сестра, чийто брат бе избутан към грозния съд, този безличен кораб към ада.

— Ау! Ау! — скърбяха множеството зрители, докато наблюдаваха как поразените от болестта се качват бавно по моста, треперещи и обзети от ужас.

В известен смисъл риданията на тези, които оставаха на брега, бяха традиционни и от благоприличие; но не и звуците, които сега се изтръгваха от палубите на „Килауеа“, където отчаяните прокажени се бяха подредили около перилата и изплакваха покъртителните си думи за сбогом. Обречени жени махаха с ръце без пръсти. Мъже с лица, останали без черти, изричаха прощални слова. Някои бяха в твърде напреднал стадий на болестта, за да могат да стоят прави, и ревяха, без да се обръщат към никого, присъединявайки стенанията си към всеобщия вопъл.

От време на време обаче сред четиридесетте жертви се отделяше една, чието лице или име извикваха у всички инстинктивен изблик на мъка. Първият такъв сърцераздирателен случай бе едно прекрасно малко момиче, около десетгодишно, напуснало пристана, без да има нито един член на неговото семейство, който да му каже „сбогом“. Докато бързаше нагоре по моста, по лицето му се видяха наченки на рани и на всички стана ясно, че скоро то ще бъде напълно съсипано от болестта. Но детето прекрачи учудено и объркано върху палубата на „Килауеа“, без да разбира каква ужасна стъпка прави. Една по-възрастна жена, изпълнена със съчувствие и също осъдена на изгнание, се приведе, за да утеши момичето. Ала щом видя да се приближава страшното й лице без брадичка, то изпищя, без да съзнава, че скоро ще изглежда по същия начин.

Следващият случай бе човек, известен с необикновените си умения като плувец — огромен, красив мъж с широки гърди и силни ръце. Мнозина бяха дошли да го изпратят на сетното пътешествие към острова, откъдето нито един прокажен не се бе върнал. Когато спря в горния край на моста и се обърна, за да помаха на своите приятели, показвайки пръстите си, вече разядени по краищата, трагедията му потресе всички и се понесоха викове „Ау, ау!“. Този израз на съпричастие към мъката му го трогна и той скри лице, но жестът му само усили плача.

Третият случай обаче бе съвсем различен, толкова страшен, че хората на брега занемяха. Това бе една изключително прелестна млада жена с цветя в косата, по чието тяло никой не откри фаталните белези. Стъпалата й бяха чисти, пръстите на ръцете също. Нямаше и следа от зараза по лицето й, но очите й бяха стъклени и добре осведомената тълпа осъзна, че при нея болестта трупа силата си вътре в организма, готова да изригне навсякъде по тялото в огромна рана. Смъртта на тази жена щеше да бъде ужасна, съпроводена с цялостно разложение, и всички, които я гледаха как се качва бавно и изящно по моста, затаиха мъката в себе си.

Ала тя не можа да замине спокойно, тъй като съпругът й разбута зяпачите и се опита да изтича след нея по мостчето, крещейки: „Кинау, Кинау! Ще бъда твой кокуа!“. Пазачите го спряха и съпругата му Кинау, наречена на името на една от най-изявените хавайски кралици, погледна надолу по мостчето и извика съчувствено:

— Не можеш да дойдеш с мен, Кеалаикахики.

След което пристъпи с огромно достойнство върху „Килауеа“ и нареди на пазачите да отведат съпруга й. Тя го наблюдаваше безучастно как се отдалечава и дори и неистовите му викове да стигаха до сърцето й, не го показа с нищо. Той изчезна от дока, крещейки: „Кинау, Кинау! Ще бъда твой кокуа!“.

Когато всички обречени хавайци се качиха на борда, полицията доведе китаеца Кий Мун Ки и понеже убийствената болест бе известна като май пейк, тълпата реши, че е лично виновен за трагедията, разиграла се този ден, и всички замърмориха силно против него. Той мина сам през враждебно настроените групи, без да погледне нито наляво, нито надясно, докато най-сетне се озова при мостчето. Тогава напред се втурнаха двойка огромни хавайци, за да се простят с него. Това бяха Кимо и неговата съпруга Апикела, те прегърнаха без страх прокажения, целунаха го по страните и му казаха „сбогом“. Слабият треперещ китаец тръгна нагоре по мостчето, леко успокоен. Беше се надявал доктор Уипъл да бъде там и да го изпрати, ала лекарят нямаше повече сили да понесе гледката на хората, за които бе помогнал да бъдат осъдени, и да приеме последните им думи за сбогом. Сред днешната група имаше повече от двадесет души, явили се пред медицински комисии, в които бе участвал, и той не можеше да издържи да види как те заминават отчасти и по негово нареждане. В дните, когато „Килауеа“ отплаваше, докторът оставаше вкъщи и се молеше.

Щом Мун Ки се качи благополучно на борда, капитанът извика: „Отворете клетката!“. Двама моряци се спуснаха към една плетена клетка, направена върху палубата на кораба на прокажените, и дръпнаха навън вратата, покрита с решетка. Тогава други моряци заподвикваха „Хайде! Влизайте!“, като внимаваха да не докосват прокажените.

Клетката не бе голяма, а вратата бе ниска, и обречените се навеждаха, промъкваха се вътре един по един и си намираха място. Плетената врата бе затворена и завързана, след което капитанът извика успокояващо към тях:

— При вас постоянно ще има човек. Ако почнем да потъваме, той ще пререже въжето и ще отвори вратата.

Докато траеше всичко това, се появиха двама други моряци с кофи сапунена вода и се захванаха да мият перилата на мостчето, по което след малко трябваше да се качат на борда обикновените пътници. Щом моряците побързаха да се спуснат долу и да избягат от миризмата на четиридесетимата прокажени, капитанът извика:

— А сега да се качват кокуа!

Измежду тълпата пристъпиха напред около дванадесет хавайци — мъже и жени, и тръгнаха пипнешком, хванати за чистите перила на подвижното мостче, сякаш в неестествен унес. Те бяха кокуа, онази странна група хора, които доказаха в късните години на деветнадесетото столетие в Хаваите, че думата „любов“ има действително измерение. Щом всеки от тях стигнеше палубата на „Килауеа“, началникът на полицията го питаше внимателно:

— Сигурен ли си, че знаеш какво вършиш, като заминаваш доброволно за лазарета?

— Предпочитам да отида със съпругата си в лазарета, отколкото да остана тук на свобода, но без нея — отговори един мъж.

Никой, който наблюдаваше кокуа, не би могъл да предвиди, че точно тези хора ще бъдат подтикнати от толкова силна любов. Наистина имаше няколко стари жени, чийто живот бе почти минал и за тях бе понятно, че са готови да се присъединят към прокажените си мъже, с които бяха живели толкова дълго; също така имаше възрастни мъже с млади съпруги, жертва на болестта, и за тях също беше ясно защо са предпочели да останат със своите момичета; ала освен това имаше мъже и жени в разцвета си, качващи се по мостчето, за чието поведение сякаш не можеше да се намери обяснение. Хората върху дока се питаха: „Защо трябва един мъж в добро здраве да пожелае да замине доброволно за лазарета, за да сподели участта на такава жена?“. И на този въпрос нямаше друг отговор, освен думата „любов“.

Никой кокуа не застана край малкото десетгодишно момиче, нито край красивата Кинау. Ала последва всеобща изненада, когато полицаите оставиха китайката Нюк Цин да се присъедини към съпруга си. Щом тя доближи мостчето, двойката грамадни хавайци — Кимо и Апикела, пристъпиха напред, за да я прегърнат, и Апикела сложи върху отпуснатите рамене на жълтата си приятелка гирлянда от мейл.

— Ще обичаме децата ти — рече й тя.

Вдигнаха подвижното мостче на борда. Добичетата, вързани отпред, замучаха жалостиво. Тълпата на брега завика „Ау, ау!“ и „Килауеа“ пое към открито море с ужасния си товар. Когато доктор Уипъл чу в своя кабинет прощалното изсвирване на корабната сирена, той се замоли: „О, дано Господ бъде милостив към тях“. Защото единствен от всички, чули сирената, знаеше какво очаква Нюк Цин и Мун Ки. Беше виждал лазарета.

* * *

Остров Молокай, към който пътуваха затворените в клетката прокажени, бе един от притежаващите най-странна красота в хавайската група. Той лежеше в синия Тихи океан като огромна лява ръкавица на рицар. Отворът при китката гледаше на запад към остров Оаху, а свитите в шепа пръсти сочеха на изток към Мауи. Южната част на Молокай представляваше хълмисти ливади, често покрити със сивкави и изсъхнали треви, защото валеше рядко, докато северната бе осеяна със скали, едни от най-внушителните на островите. Изникваха подобно кули изпод разбиващите се вълни, а върховете им се губеха понякога на километър височина. Откъм морето представляваха само отвесни канари, а от двете им страни се стичаха десетки и десетки блестящи на слънцето водопади. В основата на тези скали се намираха възхитително красиви долини, вклинени на неколкостотин метра навътре в сушата, където опираха в извисяващи се отвесно нагоре стени от гранит. Но макар тесни и малки, те бяха може би едни от най-хубавите на Хаваите. Горе във висините живееха бели кози, така че корабите, хвърлящи котва откъм северния бряг на Молокай, се движеха постоянно под величествени скали, трептящи водопади и лудориите на хиляди кози. През дните, когато нямаше какво да правят, моряците изпразваха оръжията си безцелно към скалите, за да накарат козите да подскачат като луди по каменните стени, непристъпни за човешки крак. Така необитаемият северен бряг на Молокай бе напълно откъснат от равните пасища на южния, където живееха около две хиляди обикновени островитяни.

От изолираната, ала внушителна северна страна стърчеше палецът на ръкавицата — малък, покрит със зеленина полуостров, образуван милиони години по-късно от острова. Дълго след като били замрели вулканите, чието действие бе създало Молокай, извън очертанията на брега последвало ново, допълнително изригване. То не идвало от главния вулкан и нямало намерение да сътвори голям остров; задоволило се да добави към възхитителните пропорции само един красив полуостров, от чиито тревисти брегове човек можеше да се любува на извисяващите се канари на запад и изток. Това бе великолепно парче земя, поетично творение на природата, и от най-ранните спомени за хавайската история се знаеше, че тук са живели щастливи рибари, изградили сплотена общност, наречена от тях Калауао.

После, през 1865-а, годината, в която представителите на рода Кий напуснаха Китай, хавайското правителство постепенно осъзна факта, че новата болест, наречена май пейк, представлява епидемия от изключително опасен вид. Беше ирония на съдбата, че проказата бе наречена китайската болест, тъй като тази напаст не бе дошла от Китай, нито пък поразяваше само китайци. Но бе необходимо да се наложи някаква карантина и райският полуостров Калауао бе определен да стане лазарет. Беше известно, че проказата е заразна, но никой не знаеше лек за нея; затова в неистовото си желание да се предприеме някакво действие медицинските съветници на правителството казаха: „Можем поне да изолираме болните“. Поде се отчаяно преследване на прокажените; хавайците, живеещи на Калауао, бяха изселени завинаги от техния полуостров и „Килауеа“ започна мрачните си пътувания към лазарета. Никога в историята на земята не бе имало такова адско място, разположено сред подобни райски околности.

В първия ден на ноември 1870-а корабът „Килауеа“ спря откъм източната страна на полуострова, пусна котва на около стотина метра от обточения със скали бряг и се заклатушка по вълните под царството на скачащите кози. Капитанът нареди да бъдат махнати част от перилата на палубата и моряците започнаха да пускат в океана огромни бъчви с осолено говеждо, пушена сьомга и сушено пой. След като товарът бе хвърлен, прокажените от Калауао заплуваха към кораба и повлякоха продуктите към брега, защото колонията нямаше пристан за разтоварване.

Сега говедата от предната част на кораба бяха поведени назад към кърмата и избутани в океана сред силен рев и мучене. Плуващите прокажени ги яхваха и насочваха към брега. Понякога някоя изплашена крава хвърляше ездача си и поемаше към открито море, но плувците я настигаха и заставяха да свърне към брега. Един от моряците, отегчен от спортната надпревара на плувците, гръмна за развлечение към скалите с мускета си и прокажените от клетката на палубата видяха дивите кози, които заскачаха по канарите и се понесоха като песен от един зъбер към друг. Тези бели животни станаха за обречените мъченици символ на свободата, изгубена за тях завинаги.

Спуснаха на вода най-голямата лодка на кораба с трима моряци на греблата и полицейският началник, който съпровождаше прокажените, нареди да отворят клетката, извикваше ги по имена и изчака първата група болни мъже и жени да се качат на лодката. С това задълженията на правителството свършваха, полицаят стоеше на палубата, гледайки как лодката се плъзга към брега, оставя човешкия си товар и се връща. После пусна следващата група и така четиридесетимата прокажени бяха изоставени на брега без други дрехи, освен тези на гърба им, без пари, храна и лекарства.

— Сега можете да придружите съпрузите и съпругите си, но това е ваше доброволно решение — обърна се полицейският началник към близките на жертвите. — Правителството няма нищо общо с вашата постъпка. Желаете ли да отидете на брега и да живеете с прокажените?

Всички кокуа стояха като хипнотизирани, загледани с ужас натам, и едва имаха сили да обърнат езиците си, за да изрекат нещо.

— Аз желая — каза възрастна жена с дрезгав глас и слезе в лодката.

— Аз желая — заяви млада жена и се спусна разтреперана подир нея.

— Доброволно ли искате да направите това? — попита накрая началникът Нюк Цин.

— Да — отговори тя.

Лодката пое към брега и Нюк Цин затърси с очи селището на прокажените на Калауао.

Когато наближиха зеления полуостров, тя видя изненадана, че на него всъщност изобщо няма постройки.

— Къде са къщите? — попита на хавайски Нюк Цин един от гребците.

— Няма никакви къщи — отвърна той, без да смее да я погледне в очите.

И наистина нямаше… поне такива, за които да си струва да се говори. Имаше няколко колиби, покрити с трева, и тук-там руини от домовете, изоставени от хавайците при изселването им преди пет години, но нямаше истински къщи, нито болница, магазин, държавна сграда, църква, пътища, доктори, медицински сестри. Нюк Цин гледаше, обзета от паника, очакващата я естествена природна среда и търсеше да зърне някакви признаци на обществен живот. Нямаше полиция и каквито и да е държавни служители, нито свещеници. Нямаше кой да продава дрехи, нито да прави пой.

Носът на лодката се удари в брега, ала никой не помръдна. Моряците изчакаха и тогава един от тях каза, сякаш се срамуваше, че участва в подобна мрачна сцена:

— Това е Калауао.

Ужасени от онова, пред което бяха изправени, кокуа станаха и слязоха от лодката.

— Алоха — извика морякът, щом лодката потегли за последен път към кораба. „Килауеа“ пое отново в открито море.

— Къде е болницата? — извика Нюк Цин, без да се обръща към никого, докато опитваше да открие Мун Ки сред захвърлените прокажени.

Плачът й бе чут от едър, висок хаваец, известен сред прокажените като Кауло Нуи, Големия Саул от Библията. Той нямаше нито нос, нито пръсти, но все още притежаваше огромна сила. Отиде при Нюк Цин и извика на хавайски:

— Тук няма закони. Важи само онова, което кажа аз.

Всички новопристигнали бяха толкова уплашени от подобно положение на нещата, колкото и Нюк Цин. Големия Саул обаче не обърна внимание на останалите, а посочи китайската двойка с осакатената си ръка.

— Вие донесохте май пейк! — извика той. — И ще живеете отделно!

— Къде? — попита смело Нюк Цин.

— Настрани — рече грамадният мъж. Тогава погледът му попадна върху младата Кинау, която все още бе с цветя в косите, той тръгна към нея и обяви: — Тази жена е за мен.

Кинау заотстъпва назад ужасена от едрия мъж без нос и със силно деформирани ръце. Тя потрепери, Големия Саул забеляза това и за да й даде урок, я сграбчи за лявата ръка, дръпна я към себе си и я целуна по устните.

— Ти си моя! — заяви отново той.

Нюк Цин очакваше да види как някой — сама не знаеше кой, ще пристъпи напред и ще събори грамадния грубиян на земята, но когато никой не го направи, тя, както и всички останали, постепенно проумя страшната истина за Калауао. Големия Саул, хванал треперещата Кинау, огледа новопристигналите и повтори:

— Тук няма закони.

И това бе истина. В целия Калауао не се чуваше думата на властта, нито гласът на Бога, нямаше никакви лекарства. На полуострова без къщи нямаше дори редовен източник на вода, а храна имаше само когато „Килауеа“ благоволеше да подхвърли в морето достатъчно бъчви и добитък. В действителност прокажените бяха захвърлени на брега без нищо друго, освен присъдата да умрат. А какво правеха, докато дойдеше този момент, никой не го беше грижа.

Ако някой от току-що пристигналите таеше някаква надежда, той скоро бе изтръгнат от заблуждението си по потресаващ начин от това, което се случи след малко. Кинау беше необикновено хубаво момиче и фактът, че нямаше никакви отворени язви, я правеше нещо изключително в обществото на обречените. Големия Саул и неговите приятели грубияни бяха възбудени от нейната красота и не можеха да чакат да падне нощта, когато обикновено ставаха подобни неща. Затова трима от тях я завлякоха зад една стена, останала от къща, в която някога бе живяло семейството на рибар. Двамата, присъединили се към Големия Саул, бяха сред най-отвратителните в групата, тъй като месата им се разкапваха, но те си мислеха: „Хаваите ни захвърлиха тук. На никой не му пука какво става, а освен това скоро ще бъдем мъртви“. Ето защо те замъкнаха Кинау зад стената и започнаха да късат и свалят дрехите й с онова, което бе останало от ръцете им.

— Моля ви! Моля ви! — плачеше тя, но нищо не можеше да се направи, за да се попречи на тримата, изпълнени с похот мъже.

Когато остана гола, те й се възхищаваха известно време, опипваха тялото й, разглеждаха го и се смееха, а после й се изредиха — двама я държаха, докато третият бе върху нея. След време тя припадна.

Пет дни Големия Саул и неговите приятели я пазеха само за себе си, сетне всички останали, които смятаха, че са достатъчно силни, за да се включат в групата, имаха възможността да го сторят. Щом видеха голата Кинау, все още непоразена от болестта, те се изпълваха със спомени за дните, когато бяха истински мъже, и изобщо не се притесняваха от това, което вършеха.

Понякога Големия Саул зарязваше момичето, за да реши как да се разположат прокажените. Беше непреклонен в решението си, че китайците трябва да бъдат отделени. Така че Нюк Цин и съпругът й бяха принудени да живеят на края на колонията от шестстотин умиращи мъже и жени. Първите шест дни спаха на голата земя; после намериха изоставена стена, която използваха да направят груб навес с помощта на клони от храстите и листа, тъй като нямаше никакъв дървен материал. Легло им беше твърдата земя и когато заваля, водата се стичаше под тях, така че Мун Ки, когото и без това го тресеше, едва не умря от пневмония. Тогава с голи ръце, защото нямаше никакви инструменти, Нюк Цин изгреба пръст и я струпа на малък насип. Покри го с клонки и листа и така стъкми легло, което не можеше да подгизне, освен ако дъждът не бе изключително проливен.

На двамата китайци, обявени извън закона, бе забранен достъп до бъчвите с храна, преди всички останали да са взели своите дажби, след което Големия Саул обяви, че на тях се полагат половин дажби. И ако не беше находчивостта на Нюк Цин, двамата щяха да умрат от глад. Тя намери при рифовете дребни охлюви, които ставаха за ядене, а в една от изоставените долини откри подивяло таро, растящо на суха земя. С помощта на клонки, събрани от скалите, Нюк Цин направи малка подземна пещ и в нея печеше тарото. Така че животът отделно от другите имаше и своите дребни предимства. Без съмнение семейство Кий живееше по-добре от изглеждащите покъртително прокажени, които вече не можеха да ходят.

През 1870 година на Калауао имаше над шестдесет такива болни, неподлежащи на описание: стъпалата им бяха окапали, ръцете им наподобяваха чукани и те пълзяха из колонията, молейки за храна, която не можеха да си осигурят, нито да си приготвят. Често тези хора, представляващи ужасяващи човешки останки, нямаха изобщо лица, а само очи и гласове, които се вдълбаваха в спомените на околните. За тях нямаше лекарства и легла, не се полагаха каквито и да било грижи. Те пълзяха покрай брега на Калауао и когато им дойдеше времето, умираха. Обикновено дори не намираха покой в гроб, а просто ги оставяха настрани, докато костите им се оголеха и ги заровеха в плитка яма.

Понякога властите в Хонолулу забравяха да изпратят „Килауеа“ с нови запаси храна и тогава в селището наставаше пълен терор. Големия Саул и неговите приятели се разпореждаха със запасите, които бяха останали, и защитаваха правата си с насилие. Смъртността се увеличаваше, всеки ден умираха по четири-пет души. Жена без крака можеше да лежи цял ден на пътеката, молейки за храна или вода, без да бъде чута, а останалите се надяваха единствено тя да умре през студената нощ. Обикновено така и ставаше. Изтерзаното й тяло се въргаляше цял ден, а понякога и три дни там, където я бе сварила смъртта, докато Големия Саул не наредеше на някого да го махне.

На Калауао нямаше закони, а също така почти липсваше и човечност. Това, което правеше положението още по-ужасно, бе, че грозният малък кораб „Килауеа“ се появяваше редовно с поредния товар прокажени и щом те биваха захвърлени на брега без нищо, Големия Саул тръгваше сред тях и им съобщаваше безусловната смразяваща истина: „Тук няма закони“.

Красивата млада Кинау бе държана като затворница в течение на шест седмици, през които повече от осемнадесет мъже се насладиха на небелязаното от болестта й тяло. После я оставиха на свобода, така че всеки можеше да се възползва от нея. Позволиха й да облече една съвсем лека рокля, но начинът, по който я носеше, показваше, че по Божията милост младата жена бе изгубила разсъдъка си. Не помнеше нищо от онова, което й се беше случило, и ходеше като замаяна, без да може да насочи вниманието си към настоящето. Така че в течение на три или четири месеца, който и мъж да я пожелаеше, просто я хващаше и отвеждаше там, където спеше върху студената земя, и се забавляваше с нея колкото искаше. После я отблъскваше и тя тръгваше като привидение с развлечена рокля и без цветя в косите, изгубили блясъка си, докато някой друг я помъкнеше към леговището си. Жените от Калауао изпитваха съжаление към нея, ала всяка имаше свои проблеми, така че никой не се грижеше за горката полудяла жена.

На четвъртия месец от пристигането на Кинау — беше февруари 1871 година, страшната проказа, стаила се в нея, изби. В течение на няколко седмици тялото й се осея с язви и тя се превърна в ходещ труп с дебела, подпухнала кожа на лицето, треперещи устни, готови да окапят, и болка в гърдите, от която й прилошаваше. Сега мъжете я оставиха на мира, ала в умопомрачението си клетницата сваляше тънката рокля и показваше язвите по тялото си. Отиваше бавно при Големия Саул, после при първия му заместник, а след него — при втория, като хленчеше:

— Искам пак да легна с теб.

Стана такъв тежък проблем за общността, че мъжете не можеха да я понасят, щом я видеха да приближава с окапващо тяло.

— Някой трябва да я тресне по главата — рече накрая Големия Саул.

И това се случи в една тъмна нощ. Тя остана да лежи мъртва два дни върху пътеката, преди най-сетне да я отмъкнат надалеч и да я погребат.

 

 

Естествено, никоя жена не се намираше в безопасност на Калауао, тъй като Големия Саул и неговите хора се чувстваха свободни да посегнат на всяка, която пожелаят. Онези от тях, пристигнали на брега без мъже, които да ги защитават, страдаха ужасно. Обикновено те бяха в ненапреднал стадий на болестта и да бъдат изнасилвани нееднократно от мъже без лица или с ръце, превърнали се в чукани, бе непоносимо. Ала нямаше спасение и Калауао бе пълен с жени, изпаднали във вцепенение, които оплакваха сами себе си:

— Защо Господ ме наказа така?

Не бива обаче да се смята, че единствено мъжете носеха вина за упадъка, обзел Калауао, тъй като и сред жените имаше много, нелоши на външен вид, които разсъждаваха така: „Обществото ме изостави. Тук няма никакви закони и никой не се интересува какво правя“. Те помагаха на мъжете да приготвят силна и недобре преработена спиртна напитка от корени на растението тий или мътна бира от варени сладки картофи и понякога големи групи прокажени пиеха със седмици до умопомрачение, обикаляха шумно из селището, като се караха, крещяха неприлични думи на цялото население, накрая, изпълнени с похот, се събличаха съвсем голи и задоволяваха желанието си под аплодисментите на насърчаващите ги зрители. Онези, които разпалваха подобни оргии и като че ли най-много им се наслаждаваха, бяха жени, и в тези времена на полуострова, където нямаше свещеници, нито държавни служители, за да защитят реда, не бе необичайно в края на деветдневно пиянство да се види някоя полугола жена да залита и крещи:

— Мога да задоволя едновременно които и да са четирима и когато свърша с тях, те ще са полуживи.

Веднага скачаха доброволци и следваше дива, безумна проверка дали тя ще удържи на предизвикателството. Щом свършеше, жената заспиваше пияна и изтощена направо на голата земя. През нощта почваше да вали, но никой не я завиваше и след няколко дни тя умираше, ала не от проказата, а от туберкулоза.

Ако през онези години някой пожелаеше да види представители на човешкия род, паднали възможно най-ниско и затънали в собствената си мръсотия, той би трябвало да посети Калауао. Защото полуостровът бе прокълнат не само заради проказата; той бе също така белязан и с човешката глупост и тъпота. Калауао имаше две области — източна, където духаха студени ветрове и валеше непрестанно, и западна, с топъл и приятен климат. Колонията на прокажените обаче бе въдворена на суровия източен бряг и правителството настояваше да бъде там, докато по-благоприятният западен бряг оставаше ненаселен. В източната част, която беше близо до извисяващите се скали, първите слънчеви лъчи падаха късно сутринта и се скриваха рано следобед; а на западния склон слънцето грееше много по-дълго. И, което бе най-глупавото, въпреки че по скалите течаха стотици водопади, нито един от тях не бе хванат в канал и насочен към селището на прокажените. Отначало бе осигурен слаб приток на вода чрез неподходяща, снадена на няколко места тръба, но тя отдавна се беше счупила и водата трябваше да се влачи на ръце от километри. Често умиращите, без кокуа край тях, молеха безпомощно за вода, която така и не получаваха. Цели шест, изпълнени с безразличие години нито един служител от Хонолулу не намери време, за да се замисли над тези проблеми или да отпусне поне някакви мизерни суми за тяхното решаване. Някога, в стари времена, хората казвали: „Далеч от очите, далеч от сърцето“. И рядко в човешката история тази мъдра мисъл, пропита с безчувственост, е бивала така вярна, както в случая с лазарета на Калауао. Правителството бе постановило: „Прокажените трябва да бъдат пратени в изгнание“, и едва ли не смяташе, че заточаването на прокажените тела решаваше проблема.

* * *

Не би било справедливо обаче да се каже, че през тези първи, ужасяващи години никой не бе проявил загриженост. Понякога смели християнски свещенослужители от другите острови посещаваха Калауао, за да извършат служба по случай женитбата на умиращи хора, нежелаещи да изживеят последните си дни в грях. Случваше се пастори и последователи на мормоните да обиколят набързо лазарета и посещенията им се помнеха дълго след като си бяха заминали. Доктор Уипъл бе идвал веднъж на седемдесетгодишна възраст, за да види от какво има нужда селището, и докладва: „От всичко“. В един момент група набожни прокажени оформиха нещо като църква и прелиствайки скъпоценната си Библия, бяха стигнали до онзи изпълнен с надежда откъс, в който Апостол Йоан съобщава: „И като минаваше, видя един човек, сляп по рождение. Учениците Му Го попитаха и казваха: Рави, кой е съгрешил, тоя или родителите му, за да се роди сляп? Иисус отговори: Нито тоя е съгрешил, нито родителите му… плюна на земята, направи калчица от плюнката и намаза с нея очите на слепия; и му рече: Иди се мий в къпалнята Силоам… Той отиде, уми се и се върна прогледнал“. Прокажените нарекоха своята църква Силоама. Тя нямаше сграда, понеже Хонолулу не можеше да отдели никакъв дървен материал, но пазеше вярата им жива, защото всеки прокажен бе убеден, че някъде в света трябва да има езеро, наречено Силоам, лекарство или мехлем, които биха могли да го излекуват.

Тъй като беше бременна, Нюк Цин се изплъзна от вниманието на Големия Саул и безскрупулната му банда, а и с приближаването на времето да роди тя забрави за него и бе завладяна от страхове от различно естество. Най-напред я безпокоеше липсата на вода и Нюк Цин се питаше какво ще прави съпругът й, когато дойдеше бебето. Имаха само един малък съд за вода, но нямаше къде да я сгреят.

— Ще помоля някои от хавайките да помогнат — обеща й Мун Ки — те имат кофи.

Ала Големия Саул не позволи никому да приближи китайския заслон и когато настъпи денят, Нюк Цин роди петия си син в условия, в каквито не би било оставено дори животно — без вода, без чисти дрешки, очакващи детето, без храна, която да ускори притока на майчиното мляко, без легло за новороденото, освен студената земя; нямаше дори чиста слама, на която да легне майката. Въпреки това тя даде живот на едно бебче с червено личице и косо разположени очички. И от този момент започнаха тревогите й.

Дотогава никой не знаеше как се предава заразата — беше факт, че много кокуа подобно на Нюк Цин живееха в лазарета с години в най-тесен контакт с прокажените, без изобщо да прихванат май пейк. Затова обикновеният допир не можеше да е обяснението за разпространението на болестта; ала тя бе научила, че ако дете под осемгодишна възраст остане в продължителен контакт с прокажен, то със сигурност ще се зарази; ето защо се грижеше колкото може по-добре за новороденото и се молеше то да дочака следващото пристигане на „Килауеа“. И докато чакаше, Нюк Цин правеше редица неща, които да закалят преждевременно сина й. Всеки ден го подлагаше на ветровете, за да свикне с тях; хранеше го постоянно, за да бъде здрав; пляскаше го силно, за да добие устойчивост спрямо сътресенията. Но нощем го гушваше нежно до мършавите си гърди, изпълнена с обич и отчаяние.

Когато „Килауеа“ най-сетне се зададе, Нюк Цин бе обзета от вълнение и решителност да действа внимателно. Ето защо веднага щом пристигна първият товар от прокажени, тя отиде на мястото, където спря лодката.

— Моето бебе трябва да се върне с кораба ви — извика Нюк Цин на един от гребците и пристъпи, като че ли се канеше да се качи заедно с детето.

Но моряците от „Килауеа“, изпълнени със смъртен страх, че някой ден прокажените от Калауао ще опитат да завладеят кораба им и да избягат, решиха, че Нюк Цин има точно такова намерение. Затова този, към когото се беше обърнала, я събори с едно от греблата и завика на другарите си:

— Гребете! Гребете!

Когато те вече бяха на безопасно разстояние навътре в морето, Нюк Цин се изправи и отново извика:

— Искам да вземете само бебето ми на кораба.

— Ще питаме капитана — отговори един от моряците и след като лодката се върна, той каза високо: — Къде е китайката с бебето?

Нюк Цин затича толкова бързо, че едва не се препъна, и почти се разплака, щом морякът отблъсна детето.

— Капитанът иска да знае къде трябва да се предаде — рече той.

— На доктор Уипъл, в голямата къща — обясни усърдно тя.

— Доктор Уипъл почина миналия месец — измърмори морякът и се накани да отплава.

Нюк Цин бе зашеметена от новината и затърси трескаво друга възможност.

— Дайте бебето на Кимо и Апикела, събирачите на мейл — извика припряно тя.

— Къде, по дяволите, живеят те? — попита морякът и лодката се отправи отново към кораба.

При следващото идване казаха на изтерзаната китайка, че е по-добре да не вземат детето, понеже нямат никаква представа какво да правят с него, когато се върнат в Хонолулу, а и на борда на кораба нямат кърмачка и не могат да осигурят храна за бебето.

Нюк Цин се опита да обясни, че капитанът може да даде детето на който и да е китаец, а що се касае до храната — че е приготвила малки торбички с пой, които то да смуче. Но лодката пое обратно и обзета от паника, Нюк Цин видя, че „Килауеа“ се готви да отплава. Затова, без да знае какво всъщност възнамерява да стори, тя нагази във водата с детето на ръце и се опита напразно да плува към заминаващия кораб. Тогава обаче прекрасният хавайски плувец, споделял клетката на прокажените с Мун Ки, разбра в какво положение се е озовала тя, хвърли се към нея, грабна бебето с лявата си ръка и заплува бързо към кораба. Капитанът го видя и спря машината, докато силният мъж с бронзова кожа се хвана за едно въже, оттласна се, вдигна се нагоре и подхвърли детето в ръцете на един моряк, който го очакваше. После, без да се задържа секунда време, скочи и заплува обратно с лекота към брега на прокаженото селище. Сирената на „Килауеа“ изсвири и високо горе по скалите заскачаха белите кози. Нюк Цин стоеше със съпруга си Мун Ки и гледаше как заминава синът им Австралия; и всички, които заедно с тях наблюдаваха отплаващия кораб, знаеха, че където и да бъдеше занесено детето, то щеше да е по-добре, отколкото на Калауао.

* * *

На седмия месец от престоя им на Калауао изстъпленията на Големия Саул и неговите приятели застрашиха и китайците, тъй като Нюк Цин вече се бе възстановила от бременността. Те започнаха да я заглеждат и да си шушукат: „Човек би могъл да се позабавлява добре с нея, при това изобщо не е болна“.

И така, една нощ трима от тях нападнаха ненадейно заслона и се нахвърлиха върху Нюк Цин. Ала тя и съпругът й се бяха приготвили отдавна за този момент и нашествениците бяха посрещнати от двойка съпротивляващи се китайци, въоръжени с пръчки с остри върхове. Беше жестока, мълчалива борба. Обреченият Мун Ки се надигна от постелята си от листа за отчаяна битка с Големия Саул, докато Нюк Цин пореше и ръгаше другите двама с острите пръчки.

В миг обгърнаха талията й ръце с остатъци от длани и Нюк Цин усети отвратителния дъх на прокажения, притискащ я към себе си, ала тя удари назад с пръчките, той изпищя от болка и я пусна. Сега бяха двама срещу двама и, подобно на животно от джунглата, Нюк Цин заряза инстинктивно втория нападател, хвърли се към Големия Саул и с огромна сила заби пръчката отстрани в главата му. Изглежда, бе улучила ухото, прониквайки навътре в черепа, или меката област на слепоочието, защото пръчката потъна… дълбоко, дълбоко, доставяйки й удоволствие. В същото време Мун Ки го разпори от долу на горе с острата си пръчка и Големия Саул изстена.

Той се отдалечи, залитайки в нощта, притиснал ръце към двете си смъртоносни рани, и закрещя:

— Китайците ме убиха!

Това привлече вниманието на помощника му, останал невредим, който затича, за да помогне на шефа си, докато третият се запрепъва в тъмнината с неколкосантиметрово парче пръчка, стърчащо от лявото му око.

— Китайците ме убиха! — ревеше Големия Саул и разбуди цялата колония, така че в момента, когато действително започна да се олюлява в предсмъртна агония, заобиколен от факли, всички, които можеха да ходят, се бяха събрали, за да станат свидетели на мъчителната му смърт. Щом издъхна, те се отдръпнаха от грозния труп. Малцина не бяха пострадали от ръцете на Големия Саул и сега, след като видяха неговото разядено от проказата тяло в праха, си тръгнаха доволни. Ослепеният му приятел изчезна в нощта и скоро над прокаженото селище в Калауао се възцари тишина.

Това беше кошмарна нощ за двамата китайци. Те нямаше как да знаят, че общността като цяло одобрява смъртта на Големия Саул и ослепяването на другаря му побойник. Не можеха да знаят, сгушили се сами един до друг в тъмнината, че няма човек в Калауао, който да не бе научил как грамадният грубиян е намерил смъртта си.

— Отишъл да изнасили китайката и съпругът й го убил. Браво на него.

След полунощ заваля и тъжните капки, които падаха на покрива от листа и потекоха по пода отначало на тънки струйки, а сетне като малка река, увеличиха нещастието на двамата.

— Постъпихме правилно, Татко на Ю Чоу — прошепна Нюк Цин на треперещия си съпруг. — Трябвало е другите да го направят още преди години.

— Останаха ли ни пръчки? — попита Мун Ки.

— Загубих и двете — отговори съпругата му.

— Аз имам една и съм скрил друга под листата. Мисля, че когато дойдат на сутринта, за да ни хванат, трябва да се бием до смърт.

— Аз също — отвърна Нюк Цин, отиде в ъгъла на мизерната колиба и взе оръжието от калната земя. Зачакаха мълчаливо, като не знаеха кога ще бъдат нападнати отново от хората на Големия Саул, и накрая тя рече: — Радвам се, Татко на Ю Чоу, че дойдох с тебе. Смирено поласкана съм, че ми помогна тази нощ.

— Бях забравил, че си хакка — отвърна той.

Дъждът се усили и в един момент двамата помислиха, че дочуват шум от прокажени, които се събират, за да ги нападнат. Но това бе само водата, стичаща се по скалата, така че Нюк Цин попита:

— Прощаваш ли ми за моите некрасиви стъпала?

А съпругът й отговори:

— Вече не ги забелязвам.

Те се сгушиха един до друг в студената тъмна нощ и Мун Ки рече:

— Трябва да ми обещаеш, Лельо на Ю Чоу, че ако някога избягаш оттука, ще се погрижиш да изпращаш на истинската ми съпруга в Китай толкова пари, колкото можеш.

— Обещавам — отвърна Нюк Цин.

— Ще запишеш имената на момчетата ми в залата на предците.

— Ще го сторя.

— Когато пишеш писма до Долното селище, не бива да споменаваш, че си хакка. Това ще смути съпругата ми.

— Няма да кажа нищо на писаря — увери го Нюк Цин.

— Искам да обещаеш, че ще ме погребеш на склона на някой хълм.

— Ще го направя така, все едно че сме в Китай.

— И че ще възпиташ синовете ми да се отнасят с почит към моя гроб.

— Ще го изпълня — съгласи се Нюк Цин, а Мун Ки продължи:

— Щом се зазори, Лельо на Ю Чоу, ние двамата ще умрем и обещанията, които ми даде, не означават нищо. Но все пак се чувствам по-добре.

Останаха така през цялата дълга, дъждовна нощ и когато настъпи сивата студена зора, комарджията Мун Ки рече:

— Хайде да не ги чакаме повече. Да вървим да ги посрещнем.

Двамата китайци напуснаха мизерния навес от трева, всеки стиснал нащърбено, остро парче дърво в дясната си ръка.

Те съзряха с ужас трупа на Големия Саул на залятата от дъжда пътека и изобщо не се съмняваха, че ги очаква отмъщението на другите от бандата. Но щом приближиха предпазливо селището с пръчки, приготвени за последен бой, видяха смаяни, че прокажените хавайци не се отдръпват враждебно, а ги посрещат с желание за помирение. Нюк Цин и Мун Ки отпуснаха бавно смъртоносното си оръжие и накрая се озоваха заобиколени от умиращи мъже и жени, които казваха:

— Вие направихте добро дело.

А една жена, която бе тежко малтретирана от Големия Саул и неговата банда, но упорито отказваше да се раздели с разсъдъка си, изрече тихо:

— Ние сме твърдо решени да превърнем Калауао в място със закони.

 

 

Обновлението на този ужасен лазарет, където в течение на шест години бяха захвърляни, за да умрат, обречени човешки същества без никаква помощ от отритналото ги общество, започна онази сутрин, когато изпълнената с решителност жена, чийто дух не бе прекършен нито от проказата, нито от насилието и обидите, на каквито малко хора са били подлагани, заяви тържествено:

— Калауао ще бъде място със закони.

Създаде се груба организация, включваща хора, които отговаряха за разпределянето на храната, екип със задача да докара вода в селото и полицай доброволец, който трябваше да спре изнасилванията на беззащитните жени. На всяко от момичетата, пристигащи на полуострова недокоснати, се нареждаше да си намери възможно най-бързо мъж, с когото да живее. И когато една млада жена възрази: „Но аз съм омъжена и обичам съпруга си“, по-възрастните й отвърнаха остро:

— Вече си напуснала външния свят. Сега се намираш на междинна спирка на път към ада. Вземи си мъж. Предупреждаваме те.

Така имаше жени, минали от един умиращ мъж към друг, но в условията на някакъв порядък, а не според правилата на насилието.

Децата, изселени без родителите им, се даваха на кокуа, които се грижеха за тях като за свои собствени и ги хранеха. Наложи се един върховен закон: когато станеше очевидно, че някой възрастен човек е на умиране, вече бе недопустимо той да бъде зарязан на открито; трябваше да му се осигури подслон.

Но дори след като селището създаде само тези порядки, правителството в Хонолулу остана безучастно и продължи да бездейства. Прокажените биваха все така захвърляни на брега, за да умрат, нямаше лекарства и дървен материал, никаква утеха. В средата на 1871-ва обаче в лазарета пристигна хаваец, прочел много книги, който организира по-съвършен орган на управление. Едно от първите му решения бе, че не бива повече китайците да живеят изолирани в подножието на скалите, а следва да бъдат допуснати сред другите. То бе приветствано от прокажените, тъй като всички признаваха, че налагането на някакви що-годе човешки отношения на Калауао датираше от нощта, в която Мун Ки реши да защити съпругата си от насилниците или да умре. Бе създадена примитивна болница, в която нямаше лекари, но имаше медицински сестри — прокажени; а жените, които можеха да четат, отвориха училище за децата, родени в лазарета. Един комитет поиска от правителството да изпраща редовно хранителни провизии — по два килограма прясно месо седмично на обитател плюс десет килограма зеленчуци или пой, и понякога те биваха доставяни. Тук-там се появиха градини, осигури се вода, а жените продължаваха да казват:

— Калауао ще бъде място със закони.

Разбира се, все още в прокаженото селище нямаше истински къщи и повече от половината болни спяха година след година под храстите, без постеля и само с един кат дрехи. Съвсем естествено те умираха по-бързо, като причината за смъртта им не бе само проказата, и може би така бе по-добре. Ала дори най-ужасните пълзящи човешки останки мечтаеха за собствен дом, за колиба с покрив от трева, където да съхранят илюзията, че все още са човешки същества.

Ето защо през юни 1871-ва Нюк Цин, след като бе живяла пет седмици сред колонията, ала на голата земя, реши:

— Татко на Ю Чоу, ще си построим къща!

Съсипаният й съпруг вече бе почнал да губи пръстите на краката и ръцете си и не можеше да й бъде от голяма полза, но тя го накара да вярва, че именно той ще върши основната работа, и за да насочи мислите му към бъдещето, обсъждаше с него всяка стъпка от строежа. Всеки ден отиваше до една разрушена хавайска къща, построена преди век, влачеше оттам тежки камъни и стоеше с тях на ръце, докато Мун Ки решеше къде точно да бъдат сложени. Не след дълго бе издигната една стена и двойката треперещи китайци имаше поне заслон от ветровете, виещи над Калауао през сезона на ураганите.

После Нюк Цин почна да търси надлъжната и напречната греда, нужни за изграждането на покрива. Това обаче бе трудна задача, тъй като правителството в Хонолулу забравяше постоянно да достави на прокажените от скъпия дървен материал, който се внасяше чак от Орегон; защото, макар ръководителите на държавата да бяха истински християни и съвестта им да ги измъчваше заради положението на прокажените, те инстинктивно разсъждаваха: „Болните от май пейк скоро ще умрат. Защо всъщност трябва да харчим пари за тях?“. Ето затова, за да намери безценния дървен материал, Нюк Цин накара съпруга си да седи на брега. Там той се молеше морето да изхвърли някоя греда, а също така и да бъде достатъчно бърз, за да я грабне, преди някой друг да го е сторил. Един ден докуцука гордо вкъщи с дълго парче дърво и надлъжната греда на покрива бе осигурена. Сега, когато двойката китайци лежаха в своята строяща се къща, те можеха да вдигнат очи по време на буря, да видят многообещаващата греда и да си кажат: „Скоро дъждовете няма да ни валят“.

Докато съпругът й дебнеше на брега, Нюк Цин се научи да се катери по ниските скали, опасващи прокажения полуостров. Не след дълго стана пъргава като козите и скачаше от една канара на друга, търсейки дребни дървета, които да използва като напречни греди; но козите бродеха по тези скали от толкова дълго, че бяха оцелели съвсем малко дървета там, където някога бе имало гори. Винаги обаче, щом забележеше някое, подвижната китайка хукваше към него така, като че ли се надпреварваше с козите в преследването на някакво богатство.

Това бяха дни, в които се редуваха въодушевление и отчаяние. Беше хубаво, че вижда Мун Ки да проявява интерес към живота, а самата тя често изпитваше прилив на гордост от себе си, щом изкоренеше някое дърво високо сред скалите; ала в следобедите, когато двамата събираха трева пили и плетяха плочите за бъдещия покрив, ги обземаше гняв и често Мун Ки изкрещяваше:

— Вече привършваме плочите от трева, но не можем да намерим напречните греди, на които да ги вържем!

Това бяха дни, в които в Хонолулу мисионерите, съветници на краля, го уверяваха: „Не трябва да харчим напразно пари за Калауао“.

Веднъж морето изхвърли на брега хубава дъска, достатъчно дълга, за да осигури греди за цял покрив, ако се разцепи внимателно, и за момент Мун Ки помисли, че ще бъде негова. Но един едър мъж, на име Палани, чиито крака бяха все още здрави, се хвърли и я грабна. Така китайците продължиха да спят без покрив и дъждът ги валеше нощ след нощ; ала те бяха по късметлии от много хора и го знаеха, тъй като бяха издигнали странични стени да ги пазят от вятъра; освен това имаха здравата надлъжна греда на техния покрив и готовите плочи от трева, чакащи само да бъдат сложени на мястото им.

Нещо повече, у тях се бе възцарил душевен мир. Както седеше на камъните край морето и чакаше то да донесе някоя дъска, Мун Ки често поглеждаше към скалите, където неговата съпруга със силни стъпала рискуваше всеки ден живота си в търсене на дървен материал, и в него настъпи промяна. Той не я съзнаваше, но Нюк Цин започна да усеща, че съпругът й вече не се срамува вътрешно от нейната сила на хакка. Един ден дори той стигна толкова далече, че призна с неохота:

— Гледах те как се катериш високо по скалите. Бих се страхувал да се кача там.

Думите му бяха голяма утеха за нея, ала в основата си източникът на душевния им покой бе друг. Докато двамата китайци бяха пълни изгнаници, дори сред прокажените, помежду им сякаш имаше някаква принудена вярност, тъй като ако се скараха, то тогава наистина не им оставаше никаква надежда. Свързваше ги пълното отчаяние. Но сега, след като бяха приети в общността и признати за разумни, почтени хора, те вече можеха да бъдат обикновени съпруг и съпруга и да се препират как да се построи къщата. И понякога Мун Ки, почти готов да избухне от упоритостта на своята съпруга хакка, скачаше ядосан, докуцукваше на краката си без пръсти до брега, сядаше там при умиращите хавайци и признаваше:

— Никой мъж не може да разбере жените.

Тогава болните мъже почваха да разказват за победите, които бяха удържали над своите жени. После, когато денят си отидеше, той тръгваше, накуцвайки, обратно към къщи, където чакаше Нюк Цин. И щом я чуеше да се връща, сърцето му се изпълваше с радост. При едно подобно помирение Мун Ки й довери:

— Ако не беше моя кокуа, отдавна щях да съм мъртъв. — Погледна я в тропическия сумрак без помен от гордост, че е пунти, а тя хакка, и продължи: — Доктор Уипъл беше прав. Където и да отиде човек, навсякъде го дебнат предизвикателства. Днес комитетът ме помоли да се заема с разпределянето на храната, защото знаят, че съм честен човек. Всъщност — призна гордо той — вече съм негов член.

Една голяма тревога терзаеше и двамата: какво е станало с бебето им? Разпитаха моряците от „Килауеа“, но не научиха нищо. Един от тях си спомни смътно, че детето е било дадено на някакъв човек на дока в Хонолулу, може би китаец, но не беше сигурен. Доктор Уипъл бе мъртъв и нямаше как Нюк Цин да направи запитване по съответния ред, така че китайското семейство прекара няколко месеца във вътрешно безпокойство, което се усили, когато един новопристигнал прокажен им каза:

— Познавам Кимо и Апикела. Те събират мейл, но имат само четири деца китайчета.

Двамата родители продължиха да се измъчват, ала Нюк Цин често повтаряше:

— Където и да е момчето, ще е по-добре, само да не е тук.

 

 

Мун Ки намери спасение от тревогите благодарение на едно щастливо откритие. Веднъж, докато дебнеше, надявайки се да зърне някое дърво, забеляза, че някои от дребните черни вулканични камъчета, осеяли целия бряг, приличат на бобовите зърна, използвани в играта фантан. Започна да ги събира и когато струпа доста над сто с еднаква големина, прекара немалко време в търсене на съвсем гладка скала. Макар да не намери точно такава, той се натъкна на плоча, която би могла да стане достатъчно гладка, като се полира с друг камък. Когато бе готова, Мун Ки пръсна върху нея подобните на бобови зърна камъчета, почна да ги загребва с увредените си ръце, да ги хвърля обратно върху плоската скала и да ги брои на четворки. Скоро стана толкова добър в определянето на броя на камъчетата при първото загребване, че можеше да познае с голяма точност дали остатъкът, подир преброяването на четворки, ще е едно, две, три или четири камъчета; и след като се занимава с това известно време, той повика няколко хавайци и им показа играта. През първите два дни просто проверяваше съобразителността си, като я сравняваше с тяхната, и един от хавайците беше този, който предложи:

— Можем да играем с тези камъчета.

— Мислиш ли? — попита нехайно Мун Ки.

Тъй като никой нямаше пари, те огледаха брега, за да открият нещо, което да използват като жетони. Натъкнаха се на твърдите жълти семена на някакъв храст, растящ навътре в сушата, и беше очевидно, че те могат да минат за монети. Така започна историческата игра на фантан на прокажените от Калауао. Когато Мун Ки беше банка, бе странно как успяваше да загребе с двете си ръце като чукани известен брой камъчета, очевидно произволен, и да прецени дали са тек или чифт; а след като се направеха облозите, съумяваше да скрие едно от камъчетата, хващайки го между основата на палеца и възглавничката на увредената си ръка. Ако повечето от съперниците бяха заложили жълтите семена на чифт, той изпускаше скритото камъче и така остатъкът ставаше тек, а джобът му — пълен с жетони; но ако обзалаганията бяха най-вече на тек, Мун Ки задържаше камъчето и отново печелеше.

Играта продължи със седмици и повече от десетина мъже бяха така погълнати от нея, че веднага щом изгрееше слънцето, бързаха да отидат на брега, където зоркият китайски комарджия бе готов да посрещне предизвикателствата им. Играеха за нищо — само за жълти семена, ала изгаряха от надежда при по-големи облози и след време един от тях — грамадният, раздразнителен мъж на име Палани, библейският Павел, започна да трупа все повече жетони. Мун Ки остана доволен, щом забеляза този факт, и в деня, в който Палани най-сетне владееше голяма част от жълтото богатство на прокажените, китайският му противник съобщи на Нюк Цин:

— Палани се хвана точно както предвиждахме. Моли се за мен.

През следващите дни Палани почна да губи. Ако се обзаложеше на чифт, Мун Ки пускаше камъчето, скрито в ръката му, и хвърляше на скалата тек брой. А щом хаваецът решеше да рискува със сериозен облог и да тръгне към голяма печалба, като заложи на определено число, да речем три, за Мун Ки бе съвсем проста работа да направи камъчетата четен брой, за да не бъде остатъкът три. Той би могъл да е две или четири, но не и три.

Постепенно купчината на Палани намаля, ала опитът от миналото бе научил Мун Ки, че наивник, пристрастен към играта, се създава с търпение и умение. Така че имаше дни, в които Палани побеждаваше. Ала в дългосрочен аспект той губеше и дойде следобед, в който Мун Ки сведе безмилостно запаса му от жълти семена до една шепа. С развитието на играта фантан възбудата сред прокажените растеше и когато китаецът най-сетне разби окончателно противника си, наоколо бе пълно със зяпачи и хавайците сред тях почнаха да подкачат победения. Точно това желаеше Мун Ки. Шегите бяха в разгара си, когато китаецът подхвърли нехайно:

— Палани, хайде да направим следния облог. Ти имаш надлъжна греда за твоята къща, аз също. Глупаво е никой от нас да няма завършен покрив. Така че аз ще заложа моята греда срещу твоята.

Около плоската скала настъпи тишина, изпълнена с напрежение, а Мун Ки се молеше хаваецът да приеме предизвикателството. Но след като се съгласи, грамадният мъж добави условие, което обърка китаеца.

— Добре, ще се обзаложа за гредата… утре — рече просто Палани, а Мун Ки се опита да прикрие радостта си. Ала хаваецът продължи: — Но утре няма да вземаме камъчетата с ръка. Ще ги загребваме с чаша. И няма да ги броиш ти, Мун Ки. Ще го прави Кеоки, дето стои ей там.

— Не ми ли вярваш? — рече умолително китаецът.

Грамадният Палани изгледа дребния комарджия.

— Ще ги загребваме с чаша — повтори той и си тръгна със своите приятели.

Мун Ки остана сам дълго време, загледан мрачно в камъчетата върху скалата за фантан, като си припомняше старателно всяка неприятност в отношенията си с Палани: „Всичко започна в онзи ден, когато видях пръв голямата греда. Но той имаше здрави крака, изтича и я грабна. Сигурно съм показал яда си. Така че през цялото време Палани е знаел какви са били намеренията ми, когато го оставях да побеждава, а после правех така, че да изгуби. Този злобен човек! Дразнех го постоянно, но всъщност той си е играел с мен и ми е позволявал да го надхитрям. И докато си мислех, че го вкарвам в капана, предизвиквайки го да заложи покрива си, той е кроял свой капан, за да ме накара да заложа моя. Проклети хавайци!“.

Закуцука объркан към къщи, огледа безценната греда и се остави на снизхождението на съпругата си.

— Утре може да изгубим покрива — рече сериозно Мун Ки.

— Нямаме покрив… засега — отвърна Нюк Цин.

— Имаме надлъжната греда — каза мрачно Мун Ки. — И ще я загубим.

— Нашата греда? — извика съпругата му.

— Тихо, Нюк Цин! — примоли се той.

— Какво си направил? — изкрещя тя отново, като го блъскаше към стената. — Да не си я проиграл на комар?

— Все още има вероятност да успеем — увери я той и й обясни как, докато е водел грамадния тъп Палани към капана, хитрият хаваец го е тласкал към своя.

— О, съпруже! — изхлипа Нюк Цин и заплака, ала Мун Ки я заутешава и цяла нощ двамата китайци се мъчеха да определят какви са шансовете им, след като Палани бе настоял да играят честно.

Когато настана зората, неспокойният Мун Ки изведнъж погледна, както чертаеше с пръчка по мокрия пясък, своята съпруга с щастлива усмивка на дебелите си прокажени устни.

— Днес започва добрият ни късмет — увери я той и притесненията му за гредата се стопиха. — Преди три години почнахме да обработваме полето с таро и това бе началото на несполуките ни. Загубихме парите си, аз се разболях, китайският доктор ни измами и се наложи да напуснем дома си. Но трите години свършиха. Сега, Нюк Цин, започва нашият период на добър късмет! — извика победоносно Мун Ки. — Предстоят ни шест щастливи години. Днес ще спечеля гредата на Палани и довечера ще спим под наш собствен покрив!

Изпълнен с надежда, той поведе съпругата си към скалата за фантан, където го чакаха Палани и неговите хавайци. Камъчетата бяха върху плоската повърхност и до тях имаше метална чаша с дръжка. След известно обсъждане двамата се договориха, че играта ще протече по следния начин: Палани ще загребе камъчета с чашата и съдията Кеоки ще ги преброи на четворки, стриктно наблюдаван от Нюк Цин, докато се определи остатъкът. Междувременно Мун Ки ще направи облог на тек или чифт и освен това ще назове число. Така, ако каже чифт и четири, ще спечели две точки при положение че броят е чифт, и четири точки, в случай че остатъкът е четири. След това той ще загребе камъчета, Палани ще назове облога си и първият, който набере сто точки, ще спечели покрива на другия.

Палани, доволен, че е принудил китаеца да играе честно, бе уверен в победата си, ала и Мун Ки бе изпълнен с радост от започването на шестгодишния му период на добър късмет, бе сигурен, че той ще победи. Гледаше как огромният хаваец загребва камъчетата, вдига ги нагоре и чака облога му.

— Тек, три — извика Мун Ки и камъчетата бяха изсипани пред съдията. Заобиколи го кръг от лица, нетърпеливи да проследят преброяването.

Тълпата, събрала се да гледа борбата за гредите, приличаше на сборище на духове. Някои нямаха ръце, други бяха без крака. Едни бяха с окапали устни, а на мнозина липсваха носовете. От групата се излъчваше миризмата на проказа и често бронзовите тела бяха белязани с огромни болезнено бели петна. Косите им бяха окапали, а понякога и веждите. Това бяха жалки подобия на човешки създания, прокълнати така безмилостно от природата, че много малко хора в света биха могли да си го представят. Тези играчи на фантан бяха наистина ходещи трупове, пълзящи души, толкова противни, че при вида им здравите не можеха да не потреперят. Те бяха мъртви, трупове, захвърлени на брега на Калауао, забравени, възненавидени.

Но сега се смееха радостно под яркото слънце и макар че с увредените си пръсти съдията едва отброяваше четворките, беше оставен да върши тази работа, понеже бе познат като човек, на когото може да се вярва.

— Тек, едно — извика той. — Две точки за китаеца.

Тълпата нададе радостни викове.

Когато дойде ред на Мун Ки да загребе камъчетата, той се изправи пред една трудност. Въпреки че можеше да играе с ръцете си, подобни на чукани, китаецът нямаше достатъчно пръсти, за да хване дръжката на чашата. Така че след като направи два опита, Мун Ки помоли тълпата за помощ и искането му бе изпълнено: чашата пое Нюк Цин и загреба вместо него камъчетата.

— Тек и три — извика Палани.

Съдията преброи съдържанието на чашата и обяви:

— Чифт.

— Това е щастливата ни година! — изкрещя възбуден Мун Ки и спря, за да обясни как в живота на китайците след три години на лош късмет винаги идват шест години на благополучие. — Нашият добър период започна тази нощ! — заяви ухилен той и при следващото загребване на Палани спечели шест точки, тъй като се обзаложи на чифт и две и точно такъв беше остатъкът.

Към пладне Мун Ки водеше с петдесет на тридесет и девет и наистина начинът, по който печелеше, беше много странен.

— Това е щастливата ни година! — ликуваше той и когато слънцето почна да прежуря, стана ясно, че Палани май ще изгуби покрива си. Въпреки това той продължи да играе упорито до края и щом китаецът комарджия спечели честно с резултат сто на осемдесет и три, грамадният хаваец скочи, протегна се и рече:

— Аз лично ще отнеса гредата в къщата ти!

Всички хавайци, които можеха да ходят, се включиха в процесията. Когато отнесоха изхвърленото от морето дърво на Палани до каменните стени, изградени от Нюк Цин, те го нарязаха по дължина за напречни греди и мъжете, които бяха по-пъргави, се качиха на стените, поставиха гредите по местата им и почнаха да връзват плочите от трева пили, подавани им от другите. Следобед покривът бе готов и Мун Ки обясняваше на всички, загледан гордо в него:

— Наистина това е щастливата ми година.

Ала Нюк Цин забеляза разочарованието върху обезформеното лице на грамадния Палани и без да се посъветва със съпруга си, отиде при него и рече:

— В новата ни къща има място за още един човек. — Хвана хаваеца за ръка и го въведе вътре.

Тълпата приветства с радостни викове нейното великодушие и всички погледнаха Мун Ки в очакване на реакцията му.

— Това е началото на моите шест щастливи години — извика той.

 

 

Това, дето прибра умиращия Палани в дома си, бе една от най-добрите постъпки на Нюк Цин през живота й, впоследствие се оказа, че той е бил моряк, а също и сладкодумен лъжец; когато навън вилнееше буря, хаваецът сядаше в тъмната колиба и разказваше на китайците за далечни страни и на Нюк Цин й се струваше, че е чудесно един мъж да е изживял толкова много.

— Азия, Африка, Америка! — възклицаваше той. — Има толкова земи, които трябва да се видят.

И докато разказваше, Мун Ки и съпругата му си представяха далечните континенти и оценяваха какво изключително богатство ще наследят синовете им.

— Когато се върнеш при момчетата, Лельо на Ю Чоу — рече една нощ Мун Ки — погрижи се те да се научат да четат. Хубаво е да знаят нещата, които ни разказа Палани. — А веднъж дори каза: — Радвам се, че дойдох в Страната на уханното дърво. Човек трябва да изживее много приключения.

Моряшките истории на Палани разбудиха въображението и на Нюк Цин, и тя разбра колко по-добре е човек да е близък със съседите си, вместо да се дели от тях, както бе принудена да прави тя като съпруга хакка. Понякога нощем, когато дъждът трополеше по покрива им, тримата странни другари определено изпитваха радост да бъдат заедно и това беше началото на забележителната служба на Нюк Цин в помощ на обречените на Калауао. Щом големият Палани почина, тя помогна да бъде погребан и тогава покани в покритата си къща един мъж и съпругата му, а когато те също умряха, погреба и тях. Стана известна като пейк кокуа и винаги щом на ужасните и негостоприемни брегове на Калауао биваше захвърлена нова група прокажени, тя тръгваше сред тях и им показваше как да си създадат най-прости удобства през първите седмици, когато трябваше да спят на открито. Учеше ги да си строят къщи, както самата тя бе построила своята, и ден след ден катереше скалите и търсеше дървета за другите. Нюк Цин имаше и следния особено важен принос: когато корабът оставяше на брега някое младо момиче, тя го прибираше в къщата си за около седмица. Там то беше в безопасност, все едно че се намираше в някое от древните светилища, поддържани от хавайците, преди да дойдат белите хора. През това време Нюк Цин представяше на момичето редица евентуални съпрузи и го предупреждаваше строго:

— Лилиха, дошла си тук, за да умреш. Направи го с достойнство.

И много от женитбите, ако можеше да се нарекат така, бяха уредени и консумирани в дома на Нюк Цин и мълвата за пейк кокуа стигна чак до Хонолулу. От своя страна Мун Ки се наслаждаваше на периода си на добър късмет.

Продължи да играе на фантан и един ден разбра с голяма радост, че корабът бе докарал някакъв кантонец на прага на смъртта. Той бе успял да се крие две години в Иуилеи, преди билколечителят шарлатанин да го предаде, и бе също толкова добър комарджия, както и самият Мун Ки. Двамата играеха фантан до късно, като Мун Ки настояваше:

— Моля те, загребвай камъчетата с чашата.

После проказата изби с ужасна сила навред по тялото му и той вече не можеше да напуска каменната къща, построена от Нюк Цин за него. Тя не беше в състояние да му подсигури никакви лекарства — нито за ужасните язви, нито за пневмонията, която го мъчеше. Не можеше да му приготви разнообразна храна, а само солено говеждо и пой. Нямаше одеяла, които да постеле на твърдото ложе на гола земя. Ала беше край него с търпеливите си грижи и докато се точеха страшните дни, през които смъртта се бавеше непоносимо, Нюк Цин седеше до съпруга си и слушаше последните му напътствия.

— Длъжна си да изпращаш пари на съпругата ми — напомняше й той. — И когато момчетата се оженят, прати вест до селото. Поемай каквито искаш рискове, тъй като това са щастливите ми години.

С наближаването на смъртта Мун Ки, превърнал се в сянка, в привидение, стана необичайно мил.

— Играта фантан е твоя — рече той на самоназначилия се управител на селището.

А в сетния си миг каза на Нюк Цин:

— Обичам те. Ти си моята истинска съпруга.

И издъхна.

Тя изгреба с ръце гроба му в песъчливата почва, като избра, както беше обещала, склона на един хълм, място, където не духаха ветрове и където, ако нямаше дърво, то поне имаше скална издатина, на която да почива духът му при своите странствания.

 

 

Нюк Цин превърна къщата си в болница и вече не можеше да се видят останки от човешки същества, захвърлени на открито. Беше край тях, докато умрат, и понякога се случваше да не види непоразен от проказата човек цели пет-шест дни. Грижеше се за забравените от Бога и нямаше болен, когото да не приеме, колкото и отвратителен да бе в крайното си разложение. В Хонолулу правителството все не намираше начин да изпрати на изоставените хора лекарства, бинтове и дори скалпели, за да се изрязват поразените крайници, но Нюк Цин измисляше разни хитрини и много хавайци я благославяха като пейк кокуа. Ако някой я попиташе „Паке, защо се грижиш толкова усърдно за прокажените хавайци?“, тя отговаряше „Защото Кимо и Апикела ме приеха в дома си“.

През тези дни Нюк Цин доби следния навик. Всяка привечер сядаше някъде встрани и сваляше всичките си дрехи. Търсеше някакви признаци на проказа, като почваше от лицето, после минаваше през гърдите и слабините. Оглеждаше внимателно ръцете си, след това краката. Накрая вдигаше големите си стъпала, проверяваше всеки пръст поотделно и когато установеше със задоволство, че и този ден се е отървала от проказата, се обличаше и лягаше. Правеше този оглед по сумрак, защото правителството в Хонолулу не намираше средства, за да осигури на прокажените лампи и масло, така че щом паднеше нощта, над лазарета се спускаше адска тъмнина и грозота. Но въпреки че вече бе необвързана жена, Нюк Цин бе оставена сама и спеше в мир, защото знаеше, че поне засега не е прокажена.

В началото на 1873-та до нея стигна вестта, че като награда за помощта й в Калауао ще й бъде позволено да се върне в цивилизацията, но при пристигането й трима лекари ще трябва да удостоверят, че не е заразена. Новината предизвика множество коментари сред болните, ала едно мнение надделяваше: макар всички да съжаляваха, че тя си отива, никой не завидя на това й право. През времето до идването на кораба двадесет и шест годишната китайка тръгна да обикаля полуостров Калауао. Изкачи се до кратера на вулкана, създал този къс земя, и отиде в западната половина на полуострова, където по нейно мнение малкото селище Калаупапа предлагаше много по-добри условия за болните в сравнение с източната част на Калауао. Но най-често гледаше към извисяващите се скали, опасали полуострова, и наблюдаваше как дивите кози скачат на свобода. „Никога не предполагах, че ще напусна Калауао — казваше си тя. — Дано онези, които остават тук, живеят по-човешки.“

В деня на заминаването на Нюк Цин от лазарета малкият „Килауеа“ допухтя и зае мястото си под скалите; моряците хвърлиха бъчвите и добитъка във вълните; дойде лодката с нов товар обречени, но Нюк Цин, макар да бе мислила да тръгне още при първия й курс, сега промени решението си и почна да обикаля треперещите новопристигнали и да им обяснява на развален хавайски какви са условията. И когато лодката доплава за последен път, моряците трябваше да й подвикнат:

— Хей, паке! Май е най-добре да идваш, а?

В това време тя видя, че от лодката слиза дребен мъж с пребледняло лице, облечен в свещенически дрехи. Носеше очила и имаше съвсем близо разположени очи. Косата му бе сресана право напред, като на момче. Беше се изцапал от пътуването сред добитъка и ноктите на ръцете му бяха мръсни. Когато стъпи на брега на Калауао, той дишаше дълбоко, сякаш беше в транс, и гледаше ужасен онова, което се разкри пред очите му.

— Аз съм отец Дамиън — каза едва чуто на самоназначилия се управител. — Дойдох да ви служа. Има ли къща, където да се настаня?

Нюк Цин бе толкова изненадана от това, че един бял може да пожелае да помага на нейните прокажени, та не се сети да извика: „Настанете се в моята!“. Когато тази мисъл дойде в главата й, моряците вече я издърпваха в лодката. Така тя замина и докато плаваха към кораба, видя как прокажените обясняват на свещеника, че в Калауао няма къщи и той, както всички новопристигнали, трябва да се устрои под някой храст върху голата земя.

* * *

Когато се върна от лазарета, Нюк Цин имаше само едно желание — да намери децата си. Веднага щом „Килауеа“ пристигна, тя слезе бързо — слаба китайка, с рядка коса, вдовица на двадесет и шест години, облечена в синя блуза, сини панталони и с конусовидна бамбукова шапка, изпод която се показваше стегнатият кок на тила й. Беше боса и след осем години живот на Хаваите, наситени със събития, единственото й притежание бе това, което носеше на себе си — нищо повече, нито дори четка за зъби или поне още една блуза — плюс седем акра неразработена мочурлива земя, оставена й от доктор Уипъл. Докато се влачеше из долината Нууану, тя не спря, за да огледа мястото, ала си помисли, след като го отмина: „Трябва да почна да го обработвам още тази вечер“.

Тръгна към горския дом на Кимо и Апикела и когато най-сетне стигна до пътеката, отклоняваща се от пътя сред гъстата растителност, Нюк Цин се затича. От вятъра шапката падна назад и увисна на шията й. Най-сетне излезе на сечището, където трябваше да са децата й. Семейството беше вътре в къщата и тя бе почти на вратата, когато я видя Апикела.

— Паке! Паке! — извика едрата жена, втурна се да я прегърне и я вдигна в обятията си.

Но докато грамадната хавайка я държеше, Нюк Цин гледаше през рамото й и броеше. Вътре имаше само четири момчета — от четири до седемгодишна възраст. Бяха се свили в сенките, уплашени от внезапно нахълталата жена.

— Къде е другото момче? — попита накрая Нюк Цин.

— Няма друго момче — отговори Апикела.

— Не получихте ли бебето от кораба?

— Не сме чували за никакво бебе.

Нюк Цин стоеше, измъчвана от загубата на детето си, ала и изпълнена с радост, че вижда другите си синове. Погледна първо едрата Апикела, после сънения Кимо и накрая четирите момчета, обзети от неувереност. Тогава забрави липсващото дете и пристъпи към тях, като че ли се канеше да ги прегърне. Съвсем естествено обаче двете най-малки се оттеглиха назад, тъй като не я познаваха, а другите се дръпнаха, понеже бяха чули шушуканията, че майка им е прокажена. Нюк Цин се поколеба, усетила страха им, спря и се обърна, към Апикела.

— Добре си се грижила за децата ми — рече й.

— За мен беше радост да ги гледам — отвърна грамадната хавайка и се разсмя.

— Как ги изхранвахте? — попита Нюк Цин, наслаждавайки се с поглед на здравите си синове.

— Човек винаги може да изхрани няколко деца — увери я Кимо. — Понякога работех и аз. Случваше се китайците да ни дадат малко пари.

— Дали другото дете е при тях? — попита Нюк Цин.

— Никога не са споменавали — отвърна Апикела.

Тя забеляза колко изплашени са момчетата от майка си и с широк замах на едрите си ръце ги обгърна така, както бе правила често преди. И когато те се озоваха сгушени до топлото й грамадно тяло, изведнъж хавайката ги изтласка с корема си, разтвори обятия и изстреля плетеницата от ръце и крака към Нюк Цин. Кокалестата дребна китайка се оказа затрупана и тогава се случи нещо странно. Този път тя се боеше да не е прокажена и вместо да прегърне синовете си, се отдръпна, като че ли беше мръсна. Момчетата гледаха мълчаливо как майка им скрива ръце зад гърба си, да не би да докосне някого от тях.

— Страхувам се — едва промълви тя и Апикела прибра децата.

След шумната вечеря, по време на която момчетата бърбореха с Кимо, а Апикела задаваше десетки въпроси относно Калауао, Нюк Цин рече:

— Трябва да отида да видя земята си. — И пое обратно надолу през долината към мочурливото поле.

И отново мина край него, без да спре, тъй като всъщност се бе запътила към някои китайски семейства. Оказа се обаче, че никое от тях не знае нищо за сина й. Понеже мъжете бяха от „Картаджиниън“, те се чувстваха длъжни да помогнат на вдовицата на Мун Ки. Събраха няколко градински инструменти, малко различни семена, отделно торба със семена от таро и бамбуков прът за носене с две кошници на него. С всичко това Нюк Цин се върна при земята си и работи там до полунощ.

Загради с насипи ниската мочурлива част, тъй като тук щеше да вирее добре таро. При оформянето на лехата се оттече водата от средната част и така се откри хубава наносна почва, която Нюк Цин подготви за отглеждане на китайски зеленчуци. По този начин остана едно малко, но все пак подходящо парче във високия край, където можеше да се посадят зеленчуци за хаолите. Така още от първата нощ Нюк Цин въведе системата, която щеше да следва дълги години: таро за хавайците, китайско зеле и грах за хората от Изтока, перуански боб, зелен фасул и ирландски картофи за хаолите. Защото знаеше, че всички те трябва да ядат.

Всеки ден призори слагаше бамбуковия прът на рамо, окачваше на него двете кошници, връзваше конусовидната шапка под брадичката си и тръгваше боса към градината. Когато зеленчуците узряха, Нюк Цин пълнеше кошниците и подхващаше дългите си обиколки из Хонолулу. Нямаше значение дали успяваше да продаде нещо в някоя къща, тъй като тя никога не мислеше толкова за парите, колкото да използва възможността да огледа дали семейството няма китайско момченце на около четири години. Не намери сина си, ала разработи търговията със зеленчуци, която ставаше все по-доходоносна.

Когато паднеше нощ, Нюк Цин продължаваше работата, като внасяше ред в полето си, и щом изгрееха звездите, прибираше грижливо в кошниците зеленчуците, които не бе успяла да продаде. Качваше ги на рамо и поемаше по дългия повече от пет километра път обратно нагоре към сечището, където синовете й вече спяха. Имаше дни, през които не ги виждаше, но докато седяха с Кимо и Апикела в нощната тъмнина, тя говореше най-вече за тяхното бъдеще. Една вечер, след като се бе влачила по склона под силния дъжд, Нюк Цин пристигна вкъщи мокра и измръзнала. Изведнъж си спомни за дните в лазарета, когато прокаженият Палани им разказваше за големия свят.

Събуди четиримата си синове, застана мокра и кална пред тях, а те затъркаха сънено очи, като се мъчеха да разберат какво им говори, защото почти не знаеха китайски, а нейният хавайски не бе добър.

— Вие имате брат някъде в Хонолулу — успя тя някак си да им обясни — който се казва…

Момчетата започнаха да шават и Нюк Цин ги смъмри да стоят мирно, но те не я разбраха.

— Хей, вие, канака! — извика Апикела. — Шшт! Леля ви говори! Проклети китайчета!

И децата утихнаха.

— Баща ви искаше да си поделите света — заговори бавно Лелята на Ю Чоу. — Искаше да учите… да бъдете умни момчета. „Работете усърдно и светът ще бъде ваш“, казваше той.

Хвана за ръката първородния си син и го поведе към средата на стаята.

— Азия, трябва да почиташ паметта на баща си, като работиш усърдно.

Сънливото момче кимна, без да разбира съвсем каква задача поема.

Нюк Цин повтори на всеки от синовете си бащината заръка:

— Работи усърдно. — Те стояха, загледани внимателно в нея, и тя добави: — Освен това трябва да ми помогнете да намеря вашия брат Австралия.

— Къде е той? — попита Азия.

— Не знам — отвърна Лелята на Ю Чоу — но трябва да го открием.

Щом обърканите и сънени момчета се върнаха в леглото, дребната китайка остана дълго с двамата хавайци, като се опитваше да реши кой от синовете й се очертава най-интелигентен. Това беше важно, понеже Нюк Цин бе преценила, че ще има възможност да даде пълно образование в Америка само на едного, затова беше съществено да се определи отрано най-подходящият и усилията да се насочат към него.

— Кой мислиш, че е най-добрият? — попита тя Кимо.

— Европа ми харесва — отвърна хаваецът.

— Добре е, че го харесваш — съгласи се Нюк Цин — но кой е най-умният?

— Америка — рече едрият мъж.

Тя смяташе същото, ала реши да попита и Апикела.

— Мислиш ли, че Америка има достатъчно смелост, за да се бори? — обърна се Нюк Цин към хавайката.

— Африка е най-неотстъпчив при бой — отговори Апикела.

— Но кого би изпратила ти на континента?

— Америка — заяви Апикела без колебание.

 

 

През 1875 година Нюк Цин бе спестила почти двадесет и пет долара и стана очевидно, че ако приходите й продължат да растат по същия начин, ще може да изучи всичките си синове. Тя знаеше обаче, че е поела тежко задължение, затова, когато парите достигнаха кръглата цифра от двадесет и пет, Нюк Цин ги завърза, взе със себе си четиримата си синове и тръгна тържествено към пунти-магазина.

— Искам да разберете добре какво правим — рече тя няколко пъти и щом пристигнаха, подреди момчетата така, че дори шестгодишният Америка да може да проследи операцията, която предстоеше да бъде извършена.

През онези години китайците не използваха банките, тъй като нямаше китайски банки, а кой представител на Изтока би се доверил на някой бял да борави с парите му? Богатството се пазеше скрито, докато достигнеше значително количество, и тогава се отнасяше в пунти или хакка-магазина, където при спазването на пълна тайна се предаваше на собственика. Срещу три процента от цялата сума той щеше да уреди по начин, известен само нему, прехвърлянето на остатъка или в Долното селище, както беше в случая, или в Горното селище, ако получателят беше хакка. Избухваха войни и революции. Хаваите процъфтяваха или преживяваха тежки периоди. Хора умираха и кораби попадаха в ръцете на пирати, ала парите, изпращани от магазина на пунти в Хонолулу, неизменно пристигаха в Долното селище.

— Тези пари са за съпругата на Кий Мун Ки — обясни Нюк Цин на собственика. Той кимна и тя продължи: — Неговата вдовица от Долното селище. Кажи й, че четирите й момчета ги изпращат като синове, зачитащи своя дълг. — Собственикът кимна отново и почна да пише писмо.

Когато то бе завършено — изпъстрено със странни китайски йероглифи, които много малко хора на Хаваите можеха да разчетат — Нюк Цин го подаде гордо на всяко от момчетата.

— Вие пращате пари на вашата майка — обясняваше тя. — И трябва да го правите, докато е жива. Това е уважение, което й дължите.

Малките деца с плитки, облечени в чисти костюмчета, разгледаха сериозно писмото и всяко от тях си представяше по детски наивно Китай и своята майка, как тя отваря писмото, облечена с червена роба, и намира неговите пари вътре. Когато писмото бе върнато на собственика на магазина, за да бъде изпратено, Нюк Цин подреди момчетата си в една редица и рече:

— Запомнете! Това е ваш дълг, докато майка ви е жива.

И те я разбраха. Огромната Апикела им беше като майка, защото им пееше и ги целуваше; и Лелята на Ю Чоу им беше понякога като майка, защото им носеше храна; ала тяхната истинска майка, тази, която имаше значение, беше в Китай.

Тъй като денят, когато отнесе парите в пунти-магазина, бе и без това провален, Нюк Цин реши да провери нещо, за което бе чула и я бе изпълнило с огромно вълнение. Поведе четирите си момчета с грейнали лица обратно към долината Нууану, но преди това свърна в друга, по-тясна долина, където на една поляна се издигаше грамадно здание. То принадлежеше на Англиканската църква, тъй като веднага щом хавайските алии откриха умерената, отличаваща се с търпимост религия на епископалната църква с нейните прекрасни церемонии, те осъзнаха контраста между нея и суровия, не-хавайски калвинизъм на конгрегационалистите и не след дълго почти всички възприеха англиканството. Те харесваха разкошното пеене, тамяна и одеждите. Едно от първите неща, направени от английските мисионери, бе да отворят училището, към което сега приближаваше Нюк Цин. За изненада на островитяните, англичаните обявиха: „В нашето училище са добре дошли и китайски момчета“. През 1875 година да се напълни голямото престижно училище Пунахоу с китайчета бе немислимо, а също така там бе и неприемливо скъпо за китайците, така че най-талантливите отидоха в Йолани, където сега Нюк Цин бе довела синовете си.

Тя бе посрещната от най-невероятния човек, живял някога на Хаваите — Улиасутай Каракорам Блейк, висок, внушаващ уважение, изключително слаб англичанин с внушителни мустаци и напълно гола глава, макар да беше само двадесет и осем годишен. Неговите родители от Шропшир, любители на приключенията, прекосявали далечния край на Монголия с керван камили от града, дал първото му име, до града, от който произлязло второто му име, когато той се родил преждевременно. „… Изскочил съм навън, преди да ми е дошло времето — обясняваше самият Блейк — поради подхвърлящото движение на камилата, съсипало всъщност тазовата структура на светата ми майчица.“ Бе израсъл, говорейки китайски, руски, монголски, френски, немски и английски. Сега беше също така майстор на английското наречие пиджин, разпространено в страните от Изтока, бе страшен поддръжник на строгата дисциплина и обичаше децата. Отдавна бе разбрал, че няма смисъл да опитва китайския си с ориенталците, живеещи на Хаваите, защото те говореха само кантонски и пунти, а за него това бяха непознати езици. Но когато Нюк Цин подхвана на хакка, той му прозвуча като мандаринския, което му позволи да й отговори, и тя веднага му стана симпатична.

— Значи искате да запишете тези четирима бъдещи Лаодзъ в нашето училище? — отбеляза многословно той на мандарински.

— Те не са Лаодзъ — поправи го Нюк Цин — а Мун Ки.

Улиасутай Каракорам Блейк — той изискваше от познатите си да го наричат с пълното му име, погледна строго Нюк Цин.

— Има ли изобщо някакви пари в ковчежето на Мун Ки, още наричан Кий?

— Той е мъртъв.

Блейк преглътна. Харесваше му тази практична жена, ала все пак опита още веднъж да я обърка с пореден порой от думи.

— Имате ли някакви причини да смятате, че тези четирима сираци на Мун Ки притежават дори най-нищожни способности за учение?

Нюк Цин помисли за момент.

— Америка може да учи — отвърна тя. — Другите не са толкова умни.

— Госпожо — извика Улиасутай Каракорам с нисък поклон, при който мустаците му стигнаха почти до пода — през трите години, откакто съм в Йолани, вие сте първата майка, чиято преценка за децата й е толкова сходна с моята. Откровено казано, синовете ви не са особено блестящи, но аз се обръщам със смирено сърце с „добре дошли“ в нашето училище към Азия, Европа, Африка и Америка. — Той се ръкува тържествено с всяко дете, след което изрева на пиджин: — И най-добре ще е да ме слушате, иначе ще ядете як пердах, повярвайте ми.

И момчетата му повярваха.

След години, когато Хаваите бяха вече цивилизовани и живееха по строги официални правила, никой учител, изтърсил се един следобед с китоловен кораб, с обръсната глава и без препоръки, с десетсантиметрови мустаци и име като това на Улиасутай Каракорам Блейк, не би бил нает в училищата. Но през 1872-ра, когато този необикновен човек се появи точно по този странен начин, училището в Йолани имаше нужда от преподаватели и управата видя в Блейк личност, която щеше да остави на островите незаличима следа.

— Какви са препоръките ви като учител? — попита епископът страховития на вид младеж, когато го видя за първи път.

— Сър, отгледан съм с камилско мляко — отвърна Блейк.

Отговорът беше толкова нелеп, че той бе назначен. Ако Блейк беше кандидатствал за работа в някое първокласно училище като Пунахоу, по това време едно от най-добрите на запад от Илинойс, нямаше да има значение дали е кадърен, или не, тъй като след Пунахоу учениците щяха да заминат за Йейл и пропуските в образованието им можеха да бъдат попълнени. Или пък ако преподавателите не бяха съвсем на ниво, родителите вкъщи щяха да помогнат. Но в Йолани учениците разчитаха само на местните учители и уникалният принос на Блейк към Хаваите бе, че със свирепите си мустаци и своите нечувани изисквания по отношение на тънкостите в английските маниери той даваше образование на китайчетата. Заставяше ги да говорят безупречен английски и ги ругаеше на пиджин, когато не го правеха. Накара ги да преминат в Англиканската църква, докато сам остана будист. Учеше ги да управляват лодки в пристанището, като твърдеше, че човек не може да бъде джентълмен, ако не притежава кон и лодка. И, което бе най-важно, държеше се към тях все едно че не са китайци; отнасяше се към момчетата, като че ли бяха предопределени да ръководят банки, да бъдат избирани в законодателното тяло или да притежават земя. През онези години мнозина на Хаваите се вглеждаха неспокойно в бъдещето и се бояха от онова, което предугаждаха. Те не желаеха китайците да учат в колежи или да притежават големи компании. Искрено се страхуваха от делови мъже и интелектуалци, произхождащи от Изтока. Надяваха се — както се оказа, съвсем погрешно — че китайците ще останат завинаги на захарните плантации, без да имат каквито и да било по-високи стремежи. Когато видяха, че тази мечта се проваля и пришълците навлизат във всички области на обществения живот, понякога ги обземаше панически страх и те почваха да говорят за прокарването на нелепи закони, за изселване на китайците или за това да им бъде забранено да заемат определени длъжности. Онова, което трябваше да направят тези изплашени хора, бе много по-просто: да застрелят Улиасутай Каракорам Блейк.

Защото, щом първият китайски работник от плантациите успя да спести с кървава пот няколкото пенита, нужни, за да изпрати сина си в Йолани, се отприщи нещо като революция, която нищо в света не би могло да спре. Когато Блейк започна да учи първото китайско момче на азбуката, старата система на работа по договор бе обречена. Тъй като момче, което можеше да чете, щеше рано или късно да попадне на книга, даваща му някаква идея, а едно момче с идея е в състояние да постигне почти всичко. По това време на Хаваите не се отнасяха особено добре с китайците. Някои надзиратели в плантациите — необуздани щураци — смятаха, че е много забавно да вържат двама китайци за плитките и да ги малтретират едновременно. На други веселяци им доставяше голямо удоволствие, щом се напиеха, да вържат плитката на минаващ край тях китаец за опашката на кон и да го накарат да препуска в галоп. Китайците си отмъщаваха и накрая сред техните мъчители се наложи едно неотменно правило: никога да не излизат сами в поле, в което има повече от шестима китайци, работещи с ножове за рязане на тръстика. И една нощ някакъв китаец връхлетя с викове без каквато и да е видима причина в спалнята на френския консул и го закла с дълъг нож. Времената съвсем не можеше да се нарекат леки и китайците в никакъв случай не бяха хрисимите ориенталци, каквито ги бе описал хонолулският „Мейл“ в деня на пристигането им. Проявяваха склонност към жестокост, към светкавично отмъщение за нанесените им обиди и твърдо не желаеха да продължават договорите си при три долара месечна заплата за четиринадесет часа усърдна работа на ден. Породи се силно напрежение и китайският експеримент можеше да се провали, ако Улиасутай Каракорам Блейк не поучаваше тихичко момчетата си:

— Същите достойнства, които се възхваляват в Китай, ще осигурят успеха ви на Хаваите. Учете, слушайте родителите си, спестявайте, равнявайте се с почтените хора.

Освен това той наблегна особено силно на мъдрото умение да се следват нравите на мнозинството.

— Отрежете опашките си — напътстваше ги — и се обличайте като американци. Присъединете се към техните църкви. Забравете, че сте китайци.

— Съветвате нас да се откажем от будизма, а защо вие не сте го направили? — попита едно момче.

— Когато си тръгна от Хаваите — отговори Улиасутай — аз ще се върна в Англия, където съществува пълна свобода. Вие обаче няма да напуснете тези острови. Ще трябва да живеете сред американци, а те презират повечето свободи. Така че — приспособявайте се.

Той беше труден, своеволен човек и успя да преобрази една раса.

 

 

По това време, когато излизаше рано призори, Нюк Цин вземаше със себе си четиримата си синове и в часовете преди отварянето на училището те работеха на полето с нея. Щом наближеше време, тя потопяваше един парцал в калната вода в лехите с таро, избърсваше момчетата и ги изпращаше на училище. Когато свършеха, те се връщаха отново и след като паднеше нощта, всички се прибираха вкъщи, където грамадният Кимо ги чакаше с топла супа. След една година, прекарана при този изнурителен режим, хаваецът, изтощен от количеството работа, която вършеха китайците, предложи:

— Защо не напуснем тази къща и не построим нова долу? Ще запазим земята тук за зеленчукови насаждения. Тогава няма да има нужда да ходите толкова далече, а и аз ще бъда близо до залата за пуул.

Нюк Цин се замисли над предложението му.

— Не съм съгласна да отпусна дори един сантиметър от зеленчуковата градина за строеж на къща.

— Но нима не разбираш — продължи Кимо — че срещу един малък ъгъл от градината ще получиш цяло парче земя тук?

— В такъв случай — възрази Нюк Цин — Апикела ще трябва да изминава цялото това разстояние, за да бере мейл. А на мен ми е по-леко да вървя, отколкото на нея.

— Онова, което имам предвид — обясни Кимо — е Апикела да спре с беритбата на мейл и да ти помага в зеленчуковата градина долу. Така момчетата ще имат повече време да учат.

Планът бе толкова разумен, че на следващия ден Нюк Цин покани Кимо да я придружи до градината и едрият хаваец обясни колко малко място ще заеме къщата и й припомни колко много горска земя ще получи в замяна.

— Добре — рече изведнъж тя.

Пренесоха се долу и няколко нощи спаха под открито небе, докато се строеше новият им дом. Не след дълго на Нууану стрийт вече изникна първата от известните къщи на семейство Кий. Беше паянтова, неуредена и течеше при дъжд, но подслоняваше съвсем прилично петима китайци и двама хавайци. Тя бе също така косвено причина за добрия късмет на фамилията Кий. Един ден, докато Нюк-Цин се влачеше нагоре към новото парче земя, оказало се поради голямата височина, на която бе разположено, не така продуктивно, както другото, я спря красив младеж на около двадесет години, пътуващ в двуколка.

— Вие ли сте китайката — подвикна той — която има земя наблизо?

Тя отговори положително. Младежът слезе и протегна ръка.

— Аз съм Уип Хоксуърт — рече той — и бих желал да видя градината ви, ако може.

Върза коня за едно дърво и тръгна с нея. Подритна бучка пръст, стри я между дланите си и каза направо:

— Пейк, бих желал да сключа сделка с вас. Донесох със себе си от Формоза стотина ананасови растения, като едва не изгубих главата си за това. Опитах да ги отглеждам долу, но там не вървят. Струва ми се, че тази височина би предложила условия, най-близки до онези, на които са свикнали във Формоза. Знаете ли какво ще направя? Ще ви дам всички фиданки, които са още живи, и ако успеете да ги прихванете, ще бъдат ваши. Единственото, което искам, е част от плодовете и нови насаждения.

— Човек може ли да търгува с ананаси? — попита Нюк Цин, изпълнена с подозрение.

Уип Хоксуърт се завъртя и с широк жест обгърна долината. Пред погледа му се изпречиха дървета, но това не го смути.

— Всяка къща, която виждате околовръст, ще иска да купува вашите ананаси, пейк. Готова ли сте да сключим сделката?

Тя се съгласи, а младият Уип Хоксуърт се оказа доста прозорлив, тъй като почвата по склона бе точно такава, от каквато се нуждаеха ананасите от Формоза, които бяха много по-сладки и във всяко отношение по-добри от долнокачествените видове, внесени на островите преди половин век. Сега Нюк Цин слизаше ден след ден от горния парцел в долината Нууану, натоварена с ананаси, които разнасяше из града. Зеленчуците й от долната градина също вървяха добре, ала най-важното беше, че четиримата й синове имаха време за уроците си.

Само в едно не й вървеше и както преди, това беше лехата с таро. Тъй като не се задоволяваше единствено да продава суровите грудки на местните хора, а листата на всеки, който желаеше да ги задуши на пара, и да запазва стеблата за себе си за туршия, която поднасяше с пържен барбун, извличайки така тройна полза от тарото, тя се остави Кимо и Апикела да я уговорят да вари коренищата и отново да приготвя пой. Този път всичко стана както трябва, като полученото ястие бе гъсто, лепкаво, с червеникав цвят, от него се пълнеше със слюнка устата на всеки хаваец, щом го зърнеше, и пазарът за това „пейк пой“, както го наричаха, доста се разрасна. Но не бяха много хавайците, които можеха да си купят, тъй като грамадната Апикела и още по-грамадният Кимо работеха толкова усърдно при отглеждането на тарото, че когато дойдеше време за храна, бяха примрели от глад. Нюк Цин, която излапваше няколко шепи студен ориз понякога с парче мариновано стебло от таро, седеше край тях, поразена от количеството пой, унищожавано от двамата й съквартиранти гиганти. Обикновено Кимо, тежащ вече сто и шестдесет килограма, отиваше тежко до съдовете с пой, отсипваше си около едно кило или повече и поднасяше също толкова и на Апикела. Докато поглъщаха пет-шест риби, малко студено свинско, печен плод от хлебно дърво и каквото бе останало от консервата с орегонска сьомга, те потопяваха в съблазнителното пой два пръста, извити на кука, завъртаха ги в лепкавата маса и ловко ги вдигаха към устата си. Поглъщаха вкусната смес, засмуквайки я сладко, и се споглеждаха щастливо.

Нюк Цин осъзна обезсърчена, че нейното пой изобщо не стига до пазара. Въпреки това не се оплака, защото тези огромни, кротки хора бяха гледали децата й като свои, докато тя беше на острова на прокажените. Дори сега усещаше, че не би се справила без тях, понеже те се грижеха за момчетата, перяха, носеха вкъщи клюки от залата за пуул и помагаха при приготвянето на пой. Но благоразумието я караше да се подсигури, затова накрая рече на Кимо:

— Искам да купя горните земи.

— Да ги купиш ли? — попита удивен Кимо. — Но те са твои.

— Сигурно ще е по-добре да ги купя, както си му е редът.

— Те са твои — настоя Апикела.

— Може ли да отидем до поземлената служба и да подпишем съответните документи? — не отстъпваше Нюк Цин. — И аз ще ви платя.

Едрата Апикела вдигна дребната си китайска приятелка и я сложи в скута си.

— На нас двамата с Кимо тази земя не ни е нужна. Нямаме деца.

— Имате четирите момчета — поправи я Нюк Цин.

— Чудесна идея! — извика Кимо. — Ще дадем земята на нашите момчета.

И така, тримата отидоха в поземлената служба да регистрират продажбата на земите на момчетата Кий. Белият служител попита с помощта на преводача си:

— Срещу каква сума става продажбата?

Двамата хавайци го погледнаха объркани и човекът допълни:

— Трябва да се упомене някаква цена, иначе продажбата е незаконна.

Нюк Цин заобяснява, че има кесия с десетцентови монети, реали и австралийски златни пари, спестени за обучението на синовете й, и че е готова да плати, но Кимо я прекъсна и рече величествено:

— Продаваме земята си на тази пейк за толкова пой, колкото можем да изядем.

Именно това бе имала предвид Нюк Цин още в самото начало и точно така бе оформена сделката.

Нюк Цин водеше странен, ала въпреки това типично хавайски живот. Четиримата й синове говореха най-вече хавайски и английски и тя общуваше с тях само на развален хавайски. Те бяха грижливо поучавани да мислят за призрачната жена в Китай като за своя майка, но момчетата смятаха Апикела за тяхна истинска майка, така както тя ги имаше за свои синове. Никой в домакинството не знаеше дори името на Нюк Цин, хавайците винаги я наричаха просто пейк, китайката, а децата я знаеха като Лелята на Ю Чоу. По отношение на храната, езика и смеха домът беше хавайски. В учението, деловата дейност и религията бе американски. Но що се отнасяше до синовното подчинение и преклонението пред образованието, беше китайски.

 

 

Годините на Нюк Цин минаваха в един и същ, почти свещен порядък. На първи март тя отиваше в поземлената служба и плащаше данъците за двата парцела. За нея най-ценното физическо притежание стана една кутия, в която пазеше квитанциите. Гледаше на тях като на доказателство за гражданство. Доказателство, че има право да остане в Страната на уханното дърво.

През септември и юни изпираше особено старателно единствения си кат дрехи, слагаше на главата си нова забрадка и неизменната конусовидна шапка и тръгваше с четиримата си синове, за да обсъди тяхното образование с Улиасутай Каракорам Блейк, за когото бе удоволствие да говори на китайски с нея и обикновено казваше, че момчетата се справят добре. Нейната настойчивост в това отношение бе фанатична и винаги когато разговаряше с Блейк, тя завършваше с един въпрос:

— Кой от четиримата е с най-добри умствени способности?

Едрият, страховит на вид мъж се замисляше и отговаряше:

— Америка.

Нюк Цин биваше поласкана, щом чуеше, че нейният блестящ син върви добре в училище, тъй като й харесваше да си представя деня, в който той ще поеме към континента, за да продължи обучението си, издържан от всички останали.

През април и октомври Нюк Цин тръгваше покорно към пунти-магазина с определен брой долари, за да ги изпрати на семейството на Кий Мун Ки в Долното селище. Винаги вземаше със себе си четиримата си синове, дори ако това означаваше да не отидат на училище. Защото така им внушаваше, че „синовният дълг е по-важен дори от образованието и те трябва да работят още по-упорито, за да засвидетелстват уважението, което дължат на своя баща и неговото семейство“. Караше всяко от момчетата да пипне парите, които предаваше, и да докосне писмото, написано от собственика на магазина.

— Сега можете да се върнете в училище — казваше им тя.

Понякога й се струваше странно, че се налага да им втълпява тези древни китайски добродетели не на изразителния език хакка, а на развален хавайски пиджин. Но внушенията бяха ясни и момчетата ги разбираха.

Така минаваше годината на Нюк Цин, паке кокуа, Лелята на Ю Чоу. Лично тя притежаваше блуза, чифт панталони и една плетена шапка. Имаше бамбуков прът за носене, две кошници, фабрика за пой, от която не печелеше никакви пари, и два парцела земя, които един ден щяха да струват повече от милион долара. Но революцията, в която бе въвлечена тази китайка с мършави хълбоци, беше свързана най-вече с факта, че тя имаше четири умни момчета в Йолани и когато те бъдеха готови да се включат в икономическия живот на Хонолулу, насърчени най-вече от въодушевяващото обучение на Улиасутай Блейк и от здравия разум на своята леля, едва ли нещо би могло да ги спре.

И тогава, един ден през 1879-а, повела синовете си към епископалната църква, Нюк Цин видя да влиза в нея хавайско семейство със седем деца. Едно от момчетата изглеждаше като китайче. Тя огледа детето и заключи, че вероятно е на около осем години, възраст, на каквато би трябвало да бъде изчезналият й син. Не беше сигурна, че е китайче, тъй като не се открояваше много от хавайските си братя и сестри, но щом свърши службата, Нюк Цин изпрати синовете си вкъщи и тихо проследи хавайското семейство. Установи, че живеят в голяма къща с пристройки по пътя към Диамантената глава, далеч оттатък Беретания стрийт, и че осемгодишното момче се чувства напълно у дома си в нея. Помъчи се да попита един минувач как се казва семейството, но той не я разбра.

От този момент тя промени маршрута, по който разнасяше стоките си, и се отклоняваше на километри от пътя си, за да следи какво става в голямата хавайска къща. Не след дълго разбра, че китайчето ходи на училище, изглежда умно в границите на нормалното и има само хавайско име. Веднъж довлече ананасите си чак до верандата на къщата и опита да завърже разговор с майката, но тя не желаеше ананаси. И когато находчивостта й се изчерпа, Нюк Цин реши да обсъди честно въпроса с Апикела. И вече бе готова да го направи, но интуицията й подсказа, че едрата хавайка ще бъде на страната на своята сънародничка, която гледаше детето, а не на законната му майка; тогава й хрумна, че това би било интересно начинание за Кимо, който не се смяташе особено подходящ за други видове работа. Ето защо отведе настрани грамадния, гол до кръста мъж, и му рече:

— Открий кои са тези хора.

— Няма нужда — отвърна просто той. — Това е къщата на губернатора Келоло Канакоа.

— Разбери откъде имат китайчето.

— Добре — измърмори Кимо и пое към залата за пуул.

Не след дълго той докладва на Нюк Цин.

— Един ден губернаторът бил на дока, когато пристигнал кораб с малко бебе момченце. Никой не знаел какво да правят с него, затова съвсем естествено той казал: „Аз ще го взема“, и така и сторил. — Кимо сви рамене, като че ли искаше да рече „Не е ли съвсем просто?“. И тогава проумя накъде бие Нюк Цин. — Момчето принадлежи на Келоло! — предупреди я. — Той го храни. Той го е отгледал.

— Но детето е китайче — възрази Нюк Цин. — То е мое.

— Разбира се! — съгласи се Кимо. — То е твоето момче, но принадлежи на губернатора.

— Аз не съм го дала на губернатора — изтъкна бавно тя, но видимо я обземаше по-силно вълнение. — Изпратих го на вас, за да го гледате, докато се върна.

— Няма никакво значение кой е получил детето — отговори Кимо. — То има свой дом и родители, които го обичат. Има с кого да играе и достатъчно храна. Останалото е без значение.

— Искам да бъде отгледано като китайче — възрази припряно Нюк Цин.

— Не разбирам — каза категорично хаваецът. — Когато бях млад, баща ми постоянно криеше в горите зад къщата ни горе по двама или трима моряци, избягали от корабите си. Шведи, американци, испанци, за него нямаше разлика. На някои от тях им се раждаха деца от моите сестри и къде са сега тези деца? Не знам, както и сестрите ми. Испанци ли са те или хавайци? Има ли значение?

Нюк Цин установи, че не постига никакъв напредък с Кимо, така че въпреки началното си решение тя се обърна и към Апикела. И както бе предполагала, едрата жена инстинктивно застана на страната на хавайската майка.

— Помисли колко много обича съпругата на губернатора това момче — заувещава я Апикела.

— Но тя има още шест свои деца! — отвърна отчаяно Нюк Цин.

— Не всички са нейни! — каза тържествуващо Апикела. — Някои са били намерени на улицата, а за едно знам, че е дошло от Мауи.

— Ще взема сина си — заяви упорито Нюк Цин.

— Пейк! — предупреди я Апикела. — Той вече не е твой син.

— И другите четири момчета ли не са мои синове? — попита глупаво Нюк Цин.

— Да, пейк — отвърна кротко хавайката — не са само твои. Сега са и мои синове.

Тя нямаше думи, за да обясни, че според хавайските традиции връзката деца — родители е много разтеглива и синовността не произтича от кръвното родство, а от обичта. На Хаваите нямаше случай дете да е било изоставено и едни от най-трогателните хавайски предания разказват за някоя селянка, дочула плача на подхвърлено от алии край морето нежелано бебе момиченце, и как селянката спасила детето от смърт, отгледала го, грижела се за него с любов, докато избухнела война или станело някакво друго важно събитие, и тогава детето разцъфвало в цялата си красота. И подобни случаи не са били изключение. Апикела не можеше да обясни това на своята приятелка китайка, но добави следното:

— Във всички хавайски семейства има поне едно намерено дете. Някой приятел го дал на семейството и това е всичко.

— Значи момчетата не са мои синове, така ли? — повтори упорито въпроса си Нюк Цин.

— Не са само твои — отговори грамадната Апикела.

Дребната китайка, закалена в строгите семейни норми на народа хакка, остана загледана в своята едра хавайска приятелка, закърмена с по-либерални традиции, в които основното бе любовта. Всяка от двете жени олицетворяваше мъдростта на своята раса и никоя не желаеше да отстъпи. Но, както винаги, хавайката предприе опит за помирение.

— Разбира се, пейк, при четири момчета има достатъчно деца за две майки.

И грамадната жена бе толкова убедителна, че макар Нюк Цин да не споделяше подобни възгледи и да виждаше в тях обяснение защо хавайците бяха умираща раса, а китайците преуспяваха, тя не можеше да пренебрегне обичта, която виждаше изписана на щастливите лица на синовете си. Въпреки че се налагаше да живеят между любовта на хавайците и дълга на китайците, те процъфтяваха; така че накрая Нюк Цин се остави да бъде притисната в огромните обятия на Апикела и погалена, сякаш й беше дъщеря, а не равна.

— А сега — рече едрата жена — след като се успокоихме, нека отидем при съпругата на губернатора.

И тримата тръгнаха тържествено по Нууану стрийт към Беретания и после към Диамантената глава.

— Аз ще говоря — заяви кротко Апикела, щом стигнаха къщата на губернатора. И като че ли беше посланик на двореца насред градината с таро, пратен в двореца на Беретания стрийт, тя обясни на съпругата на губернатора: — Китайката смята, че седмото ви дете е нейно.

— Може би — съгласи се с лекота хавайката. — Мисля, че съпругът ми го е намерил на някакъв кораб.

— Китайката би желала да вземе момчето със себе си — добави кротко Апикела.

Съпругата на губернатора закри очи с ръце и заплака.

— Ние гледаме на детето като на наше собствено — каза накрая меко тя.

— Виждаш ли! — рече Апикела и понечи да се оттегли, тъй като бе очевидно, че няма какво повече да се каже.

Ала Нюк Цин едва сега започваше.

— Оценявам всичко, което сте направили за момчето. Изглежда добре гледано и интелигентно. Но то е мой син и бих желала да…

— То е много щастливо тука — прекъсна я съпругата на губернатора.

— То е мой син — бореше се Нюк Цин.

Струваше й се, че потъва в облак или пяна. Колкото и да я отблъскваше от себе си, тя отново се връщаше и я задушаваше. Тримата грамадни хавайци я обгръщаха и потискаха с любовта си.

— Но ние също го смятаме за наш син — отвърна съпругата на губернатора.

— Какво ще реши съдът, ако се обърна към него? — заплаши Нюк Цин.

Сега заплакаха и двете хавайки.

— Няма защо да намесваме съда — рече съпругата на губернатора. — Апикела казва, че имате четирима синове. Защо не ни оставите петото момче? Ние го обичаме толкова много.

— То е мой син — възрази упорито Нюк Цин, но думите й нямаха почти никакъв смисъл за тримата хавайци. Очевидно хубавото момче можеше да бъде син по много повече начини, отколкото тази слаба китайка бе в състояние да проумее.

В този момент влезе самият губернатор — висок, красив мъж към петдесетте. Той бе великодушен в отношението си към всички и изслуша търпеливо първо Апикела, после съпругата си и накрая Нюк Цин.

— Значи вие сте пейк кокуа? — попита.

— Да — отговори Нюк Цин.

— Всеки хаваец ви е задължен, кокуа. — Губернаторът протегна тържествено ръка. — Беше преди около осем години — заприпомня си той. — Бях на дока по някаква работа. Тогава не бях още губернатор, току-що бях дошъл от Мауи. Пристигна онзи кораб, на него един моряк държеше на ръце ревящо бебе и рече: „Какво да правя с него?“. А аз му отговорих: „Нахрани го“. „Нямам гърди“, каза той. Така аз взех детето и го донесох вкъщи. — След дълга пауза добави: — И то стана наш син.

— Сега си го искам — заяви твърдо Нюк Цин.

— И ми се струва — продължи губернаторът, без да обръща внимание на думите й — че би било чудесно, ако това китайче израсне в тази къща, сред хавайци. Нашите две раси трябва да се опознаят по-добре. — Той замълча, след това каза съвсем откровено: — Обичам момчето като мой син. Не мисля, че мога да се разделя с него.

— Съдът ще го даде на мен — заяви студено Нюк Цин.

Очите на високия губернатор се напълниха със сълзи.

— Нямате ли други деца?

— Имам четири — отвърна Нюк Цин.

— Оставете ни тогава момчето. Моля ви, не говорете за съд.

Съпругата на губернатора поднесе чай, Нюк Цин бе поканена да седне на най-хубавия брокатен стол, а Кимо попита дали имат пой. Срещата продължи четири часа, изпълнени с търпение, и дребната китайка бе определено сразена от любовта, която струеше край нея. Повикаха сина й и тя видя, че е станал голямо, умно и силно момче. Не му казаха, че непознатата китайка с блузата и панталоните е негова майка, защото то наричаше по този начин съпругата на губернатора. След като го пуснаха да си играе, се направиха много предложения и Нюк Цин се съгласи на следното: петият й син ще продължи да живее в семейството на губернатора, но момчето трябва да узнае коя е истинската му майка… И тук тя започна да се обърква, защото настоя на детето да се даде и китайското име О Чоу, Континентът Австралия, и то да придружава два пъти годишно братята си до пунти-магазина, когато се изпращат парите на истинската му майка в Китай.

— Истинската му майка ли? — попита губернаторът.

— Да — потвърди Нюк Цин. — Истинската му майка е в Китай. Аз съм само негова леля.

— Мислех, че сте родили детето в Калауао — каза губернаторът.

— Така е — увери го Нюк Цин. — Но истинската му майка е в Китай.

Губернаторът я изслуша търпеливо и попита:

— Бихте ли обяснили, моля, отново?

Докато тя повтаряше странния си разказ, той осъзна, че не разбира почти нищо от него.

Така Нюк Цин заведе Австралия в пунти-магазина, откъдето името му беше надлежно предадено в залата на предците в Долното селище, като в същото време на Хаваите го знаеха като Кеоки Канакоа, син на последния губернатор на Хонолулу. Той се срещаше с братята си Азия, Европа, Африка и Америка, а после се връщаше в голямата къща. Наричаше Нюк Цин, чието име никога не узна, „лельо“ и смътно разбираше, че има истинска майка в Китай, на която е длъжен да изпраща пари два пъти годишно.

Имаше още нещо, което Нюк Цин държеше да се уреди. Официално на името на Австралия Кий, известен още като Кеоки Канакоа, бяха прехвърлени четири акра от най-хубавата планинска земя на губернатора Канакоа в долината Маноа, по това време влажен, покрит с гора пущинак. И след като документите бяха оформени, Нюк Цин почна да отглежда там ананаси. Сега тя бе на тридесет и две години и ако се изключеха наистина невероятната слабост и рядката й коса, би могла да бъде наречена привлекателна; ала въпреки че имаше изключителен недостиг на жени за китайските мъже — съотношението беше двеста четиридесет и шест жени на двадесет и две хиляди мъже, никой не гледаше на Нюк Цин като на евентуална съпруга. Тя наистина бе надживяла съпруга си, а освен това може би беше прокажена.

Така че Нюк Цин живееше отделена духовно от синовете си и от китайската общност. Всяка вечер, след като другите си легнеха, тя се събличаше напълно гола и оглеждаше на светлината на малка лампа всяка част от тялото си. И накрая, когато дори големите й стъпала бяха вън от подозрение, въздъхваше и си казваше: „Все още нямам проказа“. А щом бе успяла да избегне това, нищо друго нямаше значение.

 

 

Когато през 1877 година Уипъл Хоксуърт се върна на Хаваите, единствено стоте ананасови фиданки и торбата с различни семена, които бе донесъл със себе си, свидетелстваха за седемте години, прекарани навън. Но той вече бе станал мъжът, предопределен да изгради новата структура на островите. Беше висок, слаб, но силен, с пъргави мускули и ум, човек, който умееше да използва необикновено добре юмруците си. Притежаваше арогантната самоувереност на дядо си по бащина линия, капитан Рейфър Хоксуърт, плюс изключителните обноски, типични за дядо му по майчина линия, доктор Джон Уипъл. Освен това проявяваше и други качества, характерни за тези двама мъже.

Подобно на капитан Рейфър, младият Уип изпитваше ненаситна страст към жените и след китайското момиче, дало му първите уроци, когато бе тринадесетгодишен, той се беше наслаждавал на бурната компания на непознати жени в повечето от най-големите пристанища на света. През седемте години бе харчил без задръжки за тях всичките си изработени пари и сега не съжаляваше за нито едно пени, защото бе стигнал до важно откритие: притежаваше силата да прави жените щастливи. Понякога, когато биваше поканен на официална забава в някой виден дом в Пърт, Коломбо или Банкок, се случваше да влезе в залата и да почувства физически как от само себе си се създават свързващи нишки между него и определени жени. Щом напреднеше нощта, той отправяше безмълвно изпълнен с дръзка сила поглед към най-подходящата от тях, потърсваше я за танц, казваше й няколко сдържани, но таящи плам думи, и често въздухът така силно се зареждаше със страст, че когато успееше да остане насаме с избраницата си, тя се хвърляше в прегръдките му и го насърчаваше да прави с нея каквото пожелае, въпреки че допреди няколко часа никой от тях не е подозирал за съществуването на другия. Винаги щом пристигнеше някъде на забава, той спираше за малко на вратата и си казваше: „Коя ли ще е тази вечер“. Защото бе разбрал, че винаги се намира някоя.

Спомените на младия Уип през дългите дни в открито море не бяха населени с изтънчени видения на „ръкавицата на дамата“ или на „моята скъпа госпожица Хендерсън“. Той мислеше за момичетата като за силни млади животни, изтегнали се голи в леглото. Така харесваше жените и такива те желаеха да са, когато биваха с него. Това бяха изключително приятни партньорки в любовните игри и да се мисли за тях по друг начин бе напразно прахосване на сили. Не правеше разлика дали жените са омъжени, или не; не изпитваше някакво особено удоволствие да слага рога на женените мъже; както и не намираше, че жените от определена националност или цвят са особено привлекателни. Ако не бъдеше допуснат в Суец на соаре, давано от френски благородник, той бе напълно доволен да похарчи парите си в някой от публичните домове и да се порадва на най-добрите професионални компаньонки. Но въпреки че често предпочиташе този прост и пряк начин за намиране на партньорка, Уип също така се бе научил да бъде изключително галантен. И ако се натъкнеше на някоя свенлива млада дама, която си струваше усилията, бе готов да я обгражда с внимание като истинските ухажори от романите. Изпращаше й цветя и бонбони, пишеше й кратки писъмца в своя убедителен стил и се въртеше на пета около нея. Защото никога не забравяше съвета на дядо си: „Когато прабаба ти Малама легнала на смъртно легло, тя тежала близо двеста килограма. Всяка сутрин съпругът й изпълзявал при нея, за да я види, и й носел гирлянди от мейл. Съвсем не е лошо един мъж да прави подобни неща“. Младият Уип обичаше пламенно жените. Знаеше, че те придават пълнота на живота му, и бе готов почти на всичко, за да ги дари с щастие.

Както можеше да се очаква, неговото поведение след завръщането му от седемгодишното кръстосване из моретата изненада доста силно Хонолулу. Той ужаси безкрай момичетата от родовете Хейл и Хюлет, като изповяда подред пред всяка от тях своя персийско-египетски начин за правене на любов, изучен, както им намекваше, при едно дълго пътуване с керван камили до останките от древни градове. Горките момичета всъщност не разбираха за какво говори енергичният младеж, но откриха, че той има твърдото желание да свали бельото им колкото може по-бързо, така че много скоро мисионерските дъщери се споразумяха да не позволяват на своя братовчед Уип да ги придружава. Той обаче долови, че една от неговите братовчедки, Нанси Джандърс, се поддава на ухажванията му и последваха поредица от позорни прояви, които свършиха със залавянето му напълно гол в нейната спалня една сутрин в пет часа. Нанси не искаше да бъде тиранизирана от родителите си и се развика, че всяко момиче има право да опознае младите мъже. Същата нощ обаче двуколката на Уип бе намерена в една уличка на Илуилеи, при публичните домове, където стана яростно сбиване за някакво арабско момиче и Уип бе наранен от лявата страна на лицето с моряшки нож. На следния ден бащата на Нанси Джандърс я изпрати на континента и младият Уип започна да се движи с момиче от португалско-хавайски произход, голяма красавица, чийто дядо бе пристигнал на Хаваите през Азорските острови. Младата хубавица и Уип се впуснаха в изискано ухажване. Тя се появяваше съвсем открито с него в двуколката му из най-разпътните улици на града, а после избяга тайно за Калифорния, за да роди там.

По това време някои от младежите в Хонолулу вече бяха дали постоянно прозвище на младия мореплавател. То му бе измислено след една разпра, при която Уип се сби с трима английски моряци пред внушителното здание на „Хоксуърт и Хейл“ на Форт стрийт. Строгият му баща се втурна навън от кабинета си съвсем навреме, за да види как пъргавият му син бе проснат в безсъзнание на земята от един британски удар в главата, съчетан със силен британски ритник в слабините. Докато красивото момче лежеше на прашната улица, барманът от близкото заведение го заля с кофа студена вода, поваленият борец започна постепенно да усеща пулсиращата болка в чатала си и изкрещя:

— Някой пак ме е бил!

Уип погледна нагоре и видя брадатото лице на баща си, вторачено в неговото. Прииска му се да припадне от унижение и болка, но се надигна и се отдалечи, накуцвайки.

Оттогава почнаха да го наричат „Дивия Уип“ и той сякаш реши да затвърди принципа, че всеки трябва да оправдае прякора, който му е даден. Не пиеше много, нито се замесваше с желание в юмручни схватки. В много отношения бе честен, обаятелен младеж. Но ако не търсеше неприятностите, той не се и стараеше да ги избягва. Придоби следния характерен навик: щом се зададеше бой, свиваше рамене и правеше няколко лениви крачки напред, преди да се хвърли в яростни действия. Би трябвало с годините да изгуби прякора си, тъй като вече почваше да подминава по-обикновените разпри и дивотата му сякаш постихна; но същевременно се усили неговата страст към жените и именно приключенията му в тази област го тласкаха към неприятности. Той често си припомняше уместното сравнение на дядо си: „Момичетата са като прекрасни малки звездици. Можеш да се пресегнеш и пощипнеш всяка една“. Жаждата на Дивия Уип да се пресяга и пощипва бе ненаситна и в това отношение бе истински внук на Рейфър Хоксуърт.

Но той също така приличаше и на дядо си по майчина линия, доктор Джон Уипъл, и в допълнение към физическата привлекателност на този изискан мъж младият Уип бе наследил и неговия траен интерес към науката. Където и да се озовеше през седемте години странстване, Уип изучаваше растенията, радваше се на местните цветя, събираше образци от дървета и плодове, за които му се струваше, че ще виреят добре на Хаваите. Но три открития му доставиха почти такова удоволствие, каквото изпитваше, когато се хвърляше смело в леглото с някое ново момиче. Бе определено запленен от орхидеите, растящи в джунглите на Малая, и бе събрал няколко десетки отлични образци от красавици в алено, пурпурно и старо злато, които бе изпратил вкъщи с товарен кораб на „Хоксуърт и Хейл“, отплавал от Сингапур. Сега те цъфтяха в дървена къщичка, построена от самия него в задната част на имението на Хоксуърт на Беретания стрийт, и веднага щом се прихванаха, стопанинът им почна да ги раздава безплатно на други хора, които биха им се радвали. Младият Уип печелеше пари от кораби и плантации; редките растения, които носеше на островите, предоставяше всекиму, който можеше да се грижи за тях така старателно, както и самият той. И след години, когато Хаваите станаха известни с орхидеите си, тази слава всъщност бе резултат от личната любов на Уип Хоксуърт към красотата. Той внесе също така и джинджифилови цветя и две разновидности на райската птица — това непознато, невероятно екзотично цвете, при което от пъпката в синьо и червено разцъфваше цвят с фантастична форма в алено и златисто. Тях Уип също раздаваше щедро.

Негова бе и заслугата за ананасите от Формоза и Нова Гвинея, като първият сорт бе разпространен с помощта на китайската търговка на зеленчуци, госпожа Кий. Той не успя да прихване втория, който бе по-кисел и затова много по-вкусен. През последните години Уип бе опитвал два пъти с този неподатлив ананас, но без успех. Накара агентите си да търсят нов сорт, който да съчетава достойнствата на плодовете от Формоза и Нова Гвинея, но така и не излезе нищо.

Най-важният му принос обаче от този период бе едно дърво, наречено по-късно на негово име. Откри го край Бомбай и когато опита за първи път плодовете му, извика:

— Трябва да имаме това дърво на Хаваите!

Изпрати у дома фиданки, ала те умряха. Поръча още четири и нареди да бъдат посадени в Кона на големия остров, но те също изсъхнаха. Осигури още четири, като този път всяко дръвче бе в отделно корито, пълно с пръст от Бомбай. Тези се прихванаха. Когато дадоха първите си плодове с красива, твърда кора, която добиваше златисточервен цвят, изпъстрен със зелено, и голяма плоска семка, заобиколена от вкусна жълтеникава месеста част, съседите му се заинтересуваха какво непознато нещо е отгледал този път.

— Вижте! — рече живо той. — Сега ще опитате царя на плодовете.

Хвана един, извади ножа си и разряза кората в кръг по ширината. После стисна с ръце двете половини на плода и ги усука в противоположни посоки. Той се раздели на две части и за първи път хората на Хаваите опитаха изключително вкусното откритие на Уип.

— Има вкус на печени ядки и лек аромат на ябълка — рече един от мъжете.

— Нещо като праскова е и леко напомня терпентин — каза друг.

— Какво е това, Уип?

— Бомбайско манго — отговори Хоксуърт.

— Преди години и тук растяха мангови дървета — каза човекът. — Но доколкото си спомням, плодовете им бяха твърди. Почти не ставаха за ядене.

— Има манго и манго — съгласи се Уип. — Номерът е да намериш добър сорт и след това да го отглеждаш.

След време мнозина почнаха да презират Дивия Уип Хоксуърт, защото той стана също толкова безскрупулен, колкото дядо си. Разрастването на „Хоксуърт и Хейл“ и превръщането й в компания диктатор на островите не бе постигнато лесно и хората имаха право да ненавиждат Дивия Уип. Но всеки от тях си спомняше с гореща благодарност неговия първи голям подарък за Хаваите. Винаги когато някой гладен се пресегнеше и обрулеше манго „Хоксуърт“, срежеше го с нож и поемеше сока на ароматния плод, той отдаваше дан на Дивия Уип. По-късно бяха внесени и други сортове, но „Хоксуърт“ остана, както неговият откривател го бе провъзгласил, „царят на плодовете“.

 

 

След като видя, че мангото вирее добре и раздаде неколкостотин фиданки на свои приятели, Уип насочи вниманието си към делата на „Хоксуърт и Хейл“, при което се сблъска с брадатия си вуйчо — непреклонния Михей Хейл, символ на висока нравственост и твърдо решен да не допусне корабната империя да бъде опетнена от лудориите на буйния му племенник. Поради това за Уип не се намери място в нея. Когато той поиска да постъпи на работа, мрачният му вуйчо го изгледа, поглади гъстата си брада и рече:

— Млади човече, ти оскърби всички момичета в семейството, затова при нас няма място за теб.

— Не съм дошъл да си търся съпруга — тросна се Уип — а работа.

— Уип, който е неподходящ за съпруг, не става и за работа… Не и в „Хоксуърт и Хейл“ — отвърна вуйчо му Михей, определяйки един от крайъгълните камъни в политиката на компанията. Защото, подобно на повечето велики императори, представителите на фамилиите Хейл, Уипъл и Джандърс разбираха, че една институция трябва да се развива на две нива: да създава интелигентни синове, които да продължат делата, щом си отидат старите, и красиви дъщери, които да примамват в предприятието способни млади съпрузи. Все още бе спорен въпросът дали големите родове на Хаваите преуспяват най-вече от изгодната продажба на захар или на своите дъщери на добри съпрузи. — Няма място за теб в „Хоксуърт и Хейл“ — заяви окончателно вуйчо Михей.

Уип се оплака на баща си, но установи, че този чувствителен и объркан хилав човек не желае да се бори с Михей, който сега ръководеше фамилните начинания.

— Поведението ти беше толкова… — започна жално бащата.

— Спести си думите — прекъсна го синът му.

Последваха доста разисквания в семейството, но вуйчо Михей беше непреклонен.

— Успехът ни на Хаваите зависи от това, доколко висока е нашата нравственост в очите на обществото. Във фирмата никога не е имало скандали, няма и да има, поне дотогава, докато аз стоя начело. Смятам, че Уип трябва да се върне в морето. Той ще бъде справедливо възмездяван за неговата част от компанията, но ще е най-добре да напусне Хаваите.

И тогава хитрият Михей се сети за един благоприятен изход. Като си припомни интереса на своя племенник към отглеждането на различни растения, той предложи следния компромис: Дивия Уип ще се откаже напълно от участието си в начинанията на „Хоксуърт и Хейл“ — и този факт ще се направи публично достояние — за да освободи хората като Михей Хейл и Бромли Хоксуърт от отговорност за своите бъдещи действия. В замяна Уип ще получи четири хиляда акра от земята на семейството, с която ще прави каквото иска. Когато събралите се представители на фамилиите Хоксуърт и Хейл обявиха този ултиматум пред своя блуден син, Дивия Уип се усмихна любезно, прие четирите хиляди акра и заяви спокойно:

— Господи, ще съжалявате за това един ден, проклети мисионери!

Впрегна два силни коня и пое на запад, за да види земите, които му бяха дадени. На известно разстояние от града огледа пустите хълмове, издигащи се отдясно, по които не растеше дори трева. Над тях се извисяваха голите планини от веригата Куулау и докъдето му стигаше погледът, нямаше никаква растителност. Мина край Пърл Харбър и продължи натам, където теренът ставаше равен между планините Куулау отдясно и веригата Уаианае отляво. Пред него лежеше земята му — гола, неплодородна, безполезна. Като я гледаше, Уип си припомни думите на вуйчо си Михей за пустините в Западна Америка, които бе прекосил като млад свещеник през 1849-а: „Земи, в които не расте нищо, дори трева“.

Мрачно усмихнат, Дивия Уип върза конете за една канара, тъй като нямаше никакви дървета, и тръгна да огледа наследството си отблизо. Разрови с крак земята, обрасла с лишеи и изсъхнала трева, и откри, че почвата има наситен червеникав цвят, за който веднъж дядо му Уипъл бе обяснил, че е резултат от постепенното разпадане на вулканичните скали. „Богата е на желязо — размишляваше той. — Може би ще ражда като луда, ако има вода.“

Погледна обратно към Пърл Харбър и съзря безкрайната шир от солена морска вода, безполезна за земеделците. Вдигна очи към небето и видя, че то е чисто, тъй като тук много рядко се появяваха дъждовни облаци. И тогава случайно обърна очи към веригата Куулау вдясно от него и съгледа над върховете й множество тъмни облаци, носени от пасата, духащ постоянно от североизток. Почти можеше да усети аромата на дъжда, леещ се от тях. Той падаше, разбира се, от другата страна на планината, стичаше се буйно в долините и отиваше в морето. Дядо му Уипъл бе хванал част от него в каналите си, но останалата по-голяма част бе толкова безполезна, колкото и солената вода на Пърл Харбър.

Именно тогава му хрумна великият проект. „Защо да не построим тунел направо през планините и да не докараме тази вода тук?“ Представи си система от канали и бентове, изградени с цел да прехвърлят обилните води от другата страна в неговите пусти земи. „Ще построя тунел! — зарече се той. — Ще направя тази земя толкова плодородна, че в сравнение с нея корабите на вуйчо Михей няма да струват нищо.“ Посочи с пръст веригата Куулау и заяви на внушителните гиганти:

— Някой ден ще мина направо през недрата ви! Бъдете готови.

Колкото и да е странно, огромното състояние на Уип бе натрупано по доста различен способ. Когато видя, че е нежелан в семейните дела и щом приключи с огледа на внушителните си по размери, ала безплодни земи, той реши да напусне Хаваите и го стори по един паметен начин. Уип не бе забравил колко приятно е да спи тайно с отзивчивата си братовчедка Нанси Джандърс, все още заточена на континента. И сега, когато предстоеше да замине, започна да ухажва упорито нейната жизнерадостна по-малка сестра Илики. Това бе вихрена връзка, разнообразявана с диви нощи в Иуилеи, прекарвани в компанията на малко френско момиче. Накрая хубавата Илики се промъкна облечена в мъжки дрехи на борда на британски товарен кораб, чийто капитан я омъжи за Уип по време на пътуването до Сан Франсиско. Когато засегнатите семейства научиха за скандала, те се помолиха младата Илики да намери щастието си, като бяха уверени, че ще й се изплъзне. Но щом по-голямата сестра на Илики — Нанси, чу в Америка за женитбата, тя извика: „Проклети да са! Проклети да са! Надявам се и двамата да отидат в ада!“.

Клетвата й не стигна Дивия Уип, защото за него веселата му братовчедка бе извор на радост, ала за Илики животът наистина стана ад. Тя откри объркана за свой ужас, че съпругът й няма никакво намерение да й бъде верен, нито да се откаже от редовните си посещения в местните публични домове. В Сан Франсиско той завъртя няколко връзки с омъжени жени с иначе добро име, също и с две известни испански проститутки от някакво заведение с лоша слава край брега. В други отношения обаче Уип беше нелош съпруг и когато през 1880-а се роди синът му, той настоя детето да бъде наречено Джандърс Хоксуърт, на името на бащата на съпругата му. Оказа се, че е любящ съпруг, и очевидно му доставяше удоволствие да се разхожда важно в неделя след църква със своята съпруга от едната му страна и сина си, обгърнат целия в дантели в детската количка, която буташе гордо.

Но към края на 1880-а на път към Хонолулу ги посети сестрата на Илики. Сега Нанси бе поразителна нюйоркска красавица и не след дълго омразата й към Дивия Уип се превърна отново в страстната любов, която бе изпитвала преди към този изискан джентълмен. Отначало Уип се промъкваше в хотела на Нанси, където двамата се отдаваха на необуздани, мъчителни прегръдки. Копнежите, измъчвали горката Нанси Джандърс цели три години, я обладаха с пълна сила и тя заряза всякаква сдържаност. Чакаше да чуе стъпките на Уип по стълбището, изтегната съвсем гола, и веднага щом той се втурнеше в стаята и заключеше вратата, тя се хвърляше на врата му, целуваше го, обезумяла от страст, и го бутваше върху леглото през смях, който извираше от цялото й същество. Понякога не го пускаше да си отиде и той оставаше при нея по цял ден. И така, за сестра й Илики връзката им стана очевидна.

Отначало дребната весела съпруга нямаше представа какво да предприеме; чудеше се дали да нахлуе в хотелската стая и да застане лице в лице с виновниците, или обичаят изисква да плаче скришом. Проблемът й бе разрешен, когато в един от дните за пазаруване се върна неочаквано, за да открие, че дръзката Нанси бе проследила Уип до дома му, беше се съблякла в стаята на Илики и го бе вкарала в леглото. Щом Илики се появи, те я загледаха втрещено, завити със собствените й чаршафи. Никой не направи сцена.

— Той беше първо мой — нацупи се Нанси. — И реши да остане с мен.

— Облечи се — рече Илики, удивена от самообладанието си.

— С Уип ще живеем заедно — заяви предизвикателно Нанси, след като се облякоха.

Илики не си направи труда да обсъжда въпроса със съпруга си, защото знаеше, че каквото и да обещае той, няма да има никакво значение. Уип не беше като другите мъже и тя прозря с голяма болка, защото го обичаше, че съдбата му е да скача от една жена на друга, без да спре при някоя от тях, и си каза: „Той ще има много самотен живот“.

Илики напусна Сан Франсиско със сина си Джандърс и се върна с презокеанския пътнически кораб „Хоксуърт и Хейл“ в Хонолулу, където води дълъг и пълноценен живот като разведена и направи много добрини за обществото. Музеят по естествена история процъфтя в голяма степен благодарение на нейните усилия.

Съпругът й Уип и сестра й Нанси изживяваха страхотни дни в Сан Франсиско. Уип получи официално развод, но не се ожени за Нанси, тъй като, както сам изтъкна, „от мен никога няма да стане добър съпруг“. Нанси, която намираше пълно удовлетворение в секса, бе съгласна на каквито и да било условия, предложени от него, и не се разстрои, когато откри някои подозрителни обстоятелства, доказващи, че партньорът й общува и с няколко добре известни момичета от крайбрежната част на града. Като се изключеха обаче страстните им мигове, когато той се върнеше след дълго отсъствие, най-много й харесваха напрегнатите дни, през които я вземаше със себе си, за да разговаря с мъжете, строители на тунели. Това беше странна група специалисти, посветили се на попрището си, готови да се борят с природата при всякакви обстоятелства. Те убедиха Уип, че ако успее да събере достатъчно пари, биха могли да прокопаят планината Куулау и да докарат вода до пустинните му земи. Той прати тайно на Хаваите един от инженерите геолози и този човек, всеотдаен в професията си, обиколи планината, представяйки се за колекционер на птици, и се увери, че прокарването на тунел под нея няма да бъде свързано с някакви необичайни проблеми.

— Всъщност — докладва той — струва ми се, че планините са изградени от наклонени слоеве. Ако това се окаже истина, когато прокопаете вашия тунел, вие ще събирате не само водата, уловена от външните канали и насочена към него, ала по всяка вероятност порьозните скали над тунела ще прибавят още толкова вода. Подобно начинание би било изгодно, що се касае до водата.

— Колко дълъг трябва да бъде тунелът?

— Около петнайсет километра — отговори инженерът.

— Можете ли да построите толкова дълъг тунел? — попита Уип.

— Всичко зависи от парите — отвърна инженерът. — Ако ги имате, аз ще намеря динамита.

— Колко ще струва в нашия случай?

— Четири милиона.

— Не забравяйте името ми — рече Уип.

Този отчет като че ли бе окончателният отговор на проблема със земите му. Тогава той нямаше четири милиона долара, но при всички случаи съществуваше вероятност да ги има някой ден. Ето защо реши да се върне на Хаваите.

— Аз няма да дойда — каза обаче Нанси Джандърс.

— Защо?

— Там е Илики. Ще се озовеш в неудобно положение. Няма съмнение, че не бих могла да тръгна с теб.

— Не мисля и че се налага да го правиш — рече студено Уип, а след няколко дни добави: — Трябва да си намериш мъж, Нанси.

— Скъсваш ли с мен? — попита тя.

— За теб няма място на Хаваите — отвърна искрено той. — Как си с парите?

— Семейството ми изпраща моя дял — успокои го Нанси.

— Нанс — каза Уип възможно най-дружелюбно — наистина се надявам да имаш прекрасен живот. А сега най-добре се облечи.

 

 

Бяха минали само няколко часа, откакто тя си бе отишла, когато на вратата на хотелската му стая се почука и влезе дребен човек с балтон, стигащ до глезените му.

— Казвам се Овърпек, Милтън Овърпек, и чух, че се интересувате от прокопаване на тунел.

— Вярно е — рече Уип. — Седнете, господин Овърпек. Обичате ли уиски?

— Обичам всичко — отговори Овърпек.

— Вие прокопавате тунели, така ли?

— И да, и не — отвърна дребният човек и отпи огромна глътка уиски. Изкашля се леко и попита: — Чух, че искате да прокопаете тунел, за да осигурите вода.

— Доста добре сте разбрали намеренията ми, господин Овърпек. Още уиски?

— Виж какво, синко, ако смяташ да ме напиеш и да ме надхитриш, откажи се навреме, защото просто не можеш да го направиш.

— Предлагам ви от гостоприемност — увери го Уип.

— Никога не приемам гостоприемството, ако домакинът не се присъедини към мене. Сега глътни една чаша, за да ме настигнеш, и след това ще поприказваме.

Двамата мъже — Уип Хоксуърт, двадесет и четири годишен, и Милтън Овърпек, малко над петдесетте, се наливаха с уиски няколко часа, през които дребният инженер грабна въображението на хавайския собственик на земя със съвършено нова теория за водата. Сърцатият пияч, чийто поглед остана бистър след три четвърти бутилка, очевидно знаеше за Хаваите повече от Уип, или поне за остров Оаху.

— Теорията ми е следната — обясни той, като използваше възглавници, книги и вестници, за да изобрази острова. — Този вулкан тук и онзи ето там са създали Оаху. Това е напълно очевидно. Докато са действали, единият от тях със сигурност е прелял в терена, падащ се на другия. Смятам, че всички вулканични скали са порьозни и че на Оаху имаме сложна структура, голяма част от която е порьозна. Благодатната вода, която се излива над острова ти, не отива направо в морето.

— Инженерът, когото пратих там, предполага, че планините са порьозни — спомни си Уип.

— Не ме интересуват планините, издигащи се над земята — тросна се Овърпек — а тези под повърхността. Защото, ако е имало издигане и спадане на цели планински масиви, както подозирам… — Той спря, изгледа внимателно младежа и рече: — Съжалявам, ти си пиян. Ще се върна утре сутрин. — Но преди да излезе, каза: — Тази нощ няма да спиш на възглавница. Остави всичко така.

Уип опита да фокусира замъгления си поглед върху бъркотията в стаята.

— Какво общо има всичко това с тунелите? — попита той.

— Не бих могъл да знам — отговори Овърпек. — Защото самият аз се занимавам с кладенци.

Той се появи отново в седем на другата сутрин, весел като мармот, с дългия си балтон, развяващ се около глезените му в студения ден. Изненада Уип, като не обърна никакво внимание на сложната конструкция от възглавници, книги и вестници.

— Най-добре да ти покажа — рече жизнерадостно Овърпек. — Благополучието на Хаваите е заложено в кладенците.

И поведе Уип към края на Маркет стрийт, откъдето тръгваха мрачни кораби за другата страна на залива. Когато след доста вървене през Оукланд застанаха пред един кладенец, изкопан неотдавна от него, Овърпек посочи с неприкрито възхищение тръбата, подаваща се от земята. От нея бликаше с постоянна сила фонтан, издигащ се на повече от четири метра.

— Постоянно ли тече така? — попита Уип.

— Денем и нощем — отвърна Овърпек.

— Какво е това?

— Артезиански кладенец.

— По колко галона извират на ден?

— Четири милиона.

— Колко време ще продължава така?

— Вечно.

Точно за това бе мечтал Дивия Уип — постоянен източник на прясна вода, но си бе представял, че единственият начин да го осигури, е да прокопае тунел през планината. Ако Овърпек беше прав, водата всъщност се намираше под краката му. Но в деловите въпроси Уип бе както смел, така и предпазлив. Бе готов на всякакъв риск в стремежа си да осигури вода, ала искаше да е уверен, че има поне що-годе добър шанс да спечели.

— Защо ме доведе чак тук, за да ми покажеш този кладенец? — попита предпазливо той. — Защо не ми показа някой в Сан Франсиско?

— Артезианската вода не се среща навсякъде — отвърна Овърпек.

— Ами ако няма и под моята земя на Хаваите?

— Работата ми е да познавам къде я има — отговори Овърпек. — И предполагам, че под твоята земя я има.

— Защо?

— Точно това ти обяснявах с възглавниците и вестниците — каза той.

— Май е най-добре да се върнем в хотела — рече Уип. — Почакай обаче. Как направи кладенеца тук?

— Със специална сонда, изобретена от мен.

— Колко надълбоко стигна?

— Петдесет и пет метра.

— Ще ми продадеш ли сондата?

— Не.

— Така и предполагах.

Двамата се върнаха на кораба и докато гледаше студените ветровити хълмове на Сан Франсиско, представяйки си, че това са Хаваите, Уип ставаше все по-възбуден. И когато дребният господин Овърпек го увери, че сигурно под някой служещ като запушалка слой скали под наклонените равнини на Оаху има огромни запаси от вода, Уип почувства как на челото му избива пот.

— Каква сделка предлагаш, Овърпек? — попита направо той.

— Поизпотил си се, синко. Май ако намеря вода, ти осигурявам милиони долари, а?

— Така е.

— Аз съм комарджия, господин Хоксуърт. Това, което искам, е земя до твоята.

— Колко?

— Ще платиш доставянето на сондата дотам. Ще ми даваш по три долара на ден. И преди да почнем, ще купиш хиляда акра земя. Ако намерим вода, аз я купувам от теб за толкова, за колкото си я взел. Ако ли пък не, остава твоя.

— Каква е вероятността да успеем?

— Има един начин да проверим моята теория, без да изразходим нито цент.

— Какъв?

— Помисли само за минута. Ако под земята ти наистина е скрито езеро с неизчерпаеми запаси от вода, то трябва да се оттича отнякъде. Естествено, това става под морското ниво, но част от нея би следвало да прелива през ръба на скалата — запушалка. Върни се на Хаваите. Кажи, че се каниш да отглеждаш добитък, и обиколи по-горните области на земята си, докато откриеш някой поток. Изчисли на каква височина си над морското равнище и тогава проучи напред-назад на това ниво. Ако намериш пет-шест извора, няма никакъв риск, господин Хоксуърт. Защото тогава ще знаеш, че под теб се крие вода.

— Ела ти и провери — предложи Уип.

— Хората може да се досетят. И цената на земята ще се покачи.

Уип се замисли над тази умна забележка и бързо взе решение.

— Купи един хубав бик. Докарай го на островите и двамата ще обявим, че ще ми помагаш да отглеждам добитък. Тогава всички ще почнат да ме съжаляват, защото мнозина са се разорили, като са се опитвали да подхванат нещо на тези пусти земи. Нужни са двайсет акра земя, за да се изхрани една крава, и никой не може да спечели по този начин.

След три седмици дребният господин Овърпек дойде в Хонолулу с един бик и заяви пред местния „Мейл“, че ще помага на господин Уипъл Хоксуърт в отглеждането на говеда в голямото му ранчо на запад от града. Поведе бика към просторните, безплодни и безполезни площи и веднага щом пристигна, каза на Уип:

— Купи онази земя ето там за мен.

Уип го направи на безценица и на следния ден стигна до извода, че е бил изигран от хитрия дребен човек, защото двамата обиколиха земите както на Уип, така и на Овърпек, и не откриха никакви потоци.

— Защо, по дяволите, ме омота в твоите глупости? — взе да ругае младият мъж.

— Днес не очаквах да намерим потоци — каза спокойно Овърпек. — Но знам, че ще бликнат след първата силна буря в планините.

Така и стана. Три дни след като облаците се разпръснаха на нивото, предсказано от Овърпек, той и Уип откриха сигурни доказателства за оттичане. Стояха на склона на хълма, загледани надолу към голите неплодородни земи — четирите хиляди акра на Уип и хилядата на Овърпек, и дребният човек рече:

— Намираме се върху златна мина, господин Хоксуърт. Готов съм да се обзаложа на живот и смърт, че под нас има вода. Купи толкова земя, колкото можеш да си позволиш.

След осем седмици Овърпек се появи отново в Хонолулу, но без говеда, а с девет огромни кутии с разни механизми. Този път той осведоми „Мейл“:

— Както изглежда, инвестициите на господин Хоксуърт в говедовъдството ще пропаднат, освен ако не осигурим по някакъв начин вода.

Дребният човек сглоби дървената пирамида на сондажната кула. Тя бе висока около три метра и половина и в основата й бяха окачени две големи стоманени колела, свързани с ос, на която можеше да се навива въже, като колелата се въртят на ръка. От оста въжето тръгваше нагоре към върха на кулата, където минаваше през макара, спускаше се надолу и на края му бе завързана тежка стоманена сонда. Овърпек почна да върти усърдно тежките колела, докато изтегли стоманената сонда до върха на кулата. Тогава освободи един зъбец и отскочи назад, щом сондата полетя надолу, пробивайки отверстие през пясък и скали. Той отново завъртя колелата и издигна сондата; последва бързо „хрррр“ и дълбочината на отвора се увеличи.

— Колко време ще отнеме това? — попита Хоксуърт, удивен от усилията, които се изискваха.

— Доста.

— Имаш ли сили?

— Сондирам, за да стигна до милион долари — отвърна жилавият дребен човек. — Затова ще намеря сили.

Минаха дни и седмици и упоритият инженер продължи да издига сондите, да чупи върховете им в почти непроницаемо твърдата котловина, да ги заостря на ръка и отново да ги издига.

— Трябва ти мотор — измърмори Уип, тъй като работата напредваше бавно.

— Ще взема мотор, когато спечеля малко пари — заяви троснато Овърпек.

Сега Уип видя дребния борбен човек в нова светлина.

— Цял живот си бил без пукната пара, нали?

— Да. Все чаках да се появи някой като тебе.

— Ще намериш ли вода?

— Да.

На шестдесет метра дълбочина сондите почнаха да проникват през скалата — запушалка, била някога мека океанска тиня. Сега обаче, милиони години по-късно, това бе канара, твърда като диамант. Уип се обезсърчи. Страхуваше се да се покаже из улиците на Хонолулу, защото хората го мразеха заради начина, по който се бе отнесъл с бившата си съпруга, Илики Джандърс. А сега освен това му се и смееха заради щурата идея да отглежда говеда на безплодния парцел. Отначало островитяните, продали му земята си, бяха смаяни, когато видяха Овърпек да я дупчи. „Дали Уип не ни взе за балами? Знаел ли е, че под камъните има вода?“ Страховете им се уталожиха, щом стана очевидно, че няма никаква вода. „Стигнал е на седемдесет и пет метра дълбочина и вече въжето му свършва“ — донесоха шпионите.

И тогава, на 14 септември 1881 година, сондата на Милтън Овърпек премина през последните два слоя от скалата и покрай стоманата и въжето нагоре изби студена, сладка вода с поток от пет милиона литра дневно. Изклокочи до повърхността на кладенеца, продължи нагоре, докато достигна върха на пирамидата, и запази постоянна височина от четири метра час след час, месец след месец.

Щом видя прекрасната гледка, Уип се обезпокои и извика:

— Трябва да пестим водата!

— Синко — увери го дребният господин Овърпек — тя ще тече така вечно.

Изгребаха огромна вдлъбнатина. В нея събираха водата и оттам я изпомпваха за всякакви цели. После пробиха още дупки на ръка.

— Овърпек — рече Уип — нелепо е да се трепеш толкова много. Хайде да купим мотор.

— Щом свърша тези кладенци — отвърна упоритият инженер — повече никога няма да работя. Ще си наема стая в хотел, ще ти дам под наем моята земя и ще си живея живота.

Той направи всичко това, ала не успя да предвиди какво е естественото бъдеще на човек като него на Хаваите. Едно от неомъжените момичета Джандърс го надуши, провери поземлените регистри, за да се увери, че Овърпек наистина притежава земите, за които твърдеше, и се омъжи за него. Така хилядата му акра бяха върнати в притежание на великия съюз Хоксуърт-Уипъл-Хейл-Джандърс-Хюлет.

Уип работеше като луд, за да подреди земите си, възлизащи на шест хиляди акра, плюс хилядата акра, които беше наел от Овърпек, и докара вода до всеки сантиметър посредством помпи и канали. Изкупи старата захарна плантация на Малама и я добави към имотите си. После с усета на гений, който бе типичен за всичките му делови сделки, той предаде изцяло управлението на захарните си плантации на „Джандърс и Уипъл“ и на двадесет и шест годишна възраст напусна Хаваите, за да опознае още по-добре света.

 

 

Върна се в Хонолулу в края на 1883-та с нови портокалови дръвчета от Малая, превъзходни зърна кафе от Бразилия, с удивителното джинджифилово цвете — огромно, червено растение, и високата си тъмнокожа съпруга от Испания Алома Дуарте Хоксуърт. Тя скоро му роди син, който настоя да бъде наречен Хесус Дуарте Хоксуърт, но Хонолулу го наричаше Джейди — съчетание от инициалите му. Алома Хоксуърт бе сензация за островите, тъй като по природа бе екзотично създание и много скоро заяви на съпруга си, че с лудориите му на Иуилеи е свършено. Но за нея бе по-лесно да издаде подобно нареждане, отколкото да го приведе в сила. Така че една нощ, когато Уип се върна вкъщи, след като бе прекарал няколко възхитителни часа с изкусна китайска проститутка, Алома Дуарте се нахвърли върху му с дълъг нож. Поряза лошо белега му на лявата буза, но преди да успее да замахне отново, той я ритна в стомаха, залепи я, останала без дъх, за стената и продължи да я удря по челюстта и да извива китката й.

— Никой не може да излезе насреща ми с нож — обясни той пред хората.

Когато красивата някога жена се оправи, реши да подаде жалба в хонолулския съд, обвинявайки го в жестокост. Ала срещу нея мълчаливо свидетелстваше раната върху бузата на Дивия Уип и адвокатите й я посъветваха да оттегли обвиненията си. След като тя ги послуша, Михей Хейл, Бромли Хюлет и Марк Уипъл я посетиха и я увериха, че са готови да й осигурят скромна, но достатъчна рента, ако се съгласи да напусне островите.

— Тук няма място за тебе — обясни Михей.

— Ще взема Джейди с мен — заплаши тя.

— Уип няма да ти позволи — предупреди я свекърът й.

— Джейди е мой! — разгорещи се Алома Дуарте.

— Той принадлежи на островите — опита се да я убеди Михей.

Накрая тя си замина сама, както бе решила фамилията, и точно с такава рента, каквато й бе предложена.

— Повече се страхувах от тримата брадати — каза Алома Дуарте на една приятелка в Ню Йорк — отколкото от съпруга си. Той се нахвърля върху ти с юмруци, а те те уговарят кротко, но до смърт. На Хаваите нещата вървят така, както искат те. Поне бяха щедри.

На запад от Хонолулу безплодната някога пустош, от която за изхранването на една крава преди бяха нужни двадесет акра, сега процъфтяваше като най-тучната и доходоносна селскостопанска земя в света. Когато захарната тръстика достигнеше два метра и половина височина, напращяла от сок, на километри човек не можеше да зърне червеникавата вулканична почва, нито водата, която Дивия Уип бе изкарал на бял свят. Единственото, което се виждаше, бяха пари, пари и само пари.

* * *

През 1885-а Нюк Цин не можеше повече да отлага решението по отношение на синовете си и като наблюдаваше А Чоу, Ау Чоу, Фей Чоу, Мей Чоу и О Чоу, разбра колко трудна и важна работа й предстои. Тя им осигуряваше в Йолани, училището на Англиканската църква, възможно най-доброто образование на островите. Ако можеха да постъпят в Пунахоу, те щяха да научат повече и да се опознаят с децата на мисионерите, предопределени да управляват Хаваите. Но както по финансови, така и по социални причини техният достъп там бе немислим и те се чувстваха съвсем добре във второкласното училище.

Ала по-големите момчета бяха вече готови за по-висша степен на обучение и беше ясно, че всеки от тях заслужава да отиде в колеж и университет. Бяха умни, добре възпитани, усърдни и будни. Плитките им бяха добре поддържани, а ноктите — безупречни. Имаха здрави зъби и чисти лица. Бяха доста добри в игрите и говореха свободно четири езика: пунти, хакка, хавайски и английски. Всеки от тях имаше математически способности, надхвърлящи изискванията на средното училище, и абстрактно мислене и наистина бе трудно да се избере между тях момчето, на чиито рамене щеше да легне изцяло семейното бреме.

Нюк Цин бе объркана и не можеше да реши кой от синовете й да замине за Америка, както и какво да учи там. Ето защо в началото на 1885-а тя подхвана едни дълги консултации, като започна с Улиасутай Каракорам Блейк, който не й помогна особено, защото защитаваше енергично две противоречащи си схващания.

— Не си струва да се обучава което и да е момче — твърдеше убедено англичанинът в него — ако то не се изяви добре в игрите. Европа е такъв. Той има дух за борба и бърза ръка. Гледа те в очите, когато отговаря. Чудесно момче с хубаво лице, на което може да се разчита. Като порасне, от него ще стане стабилен мъж. — Това дотук не бе трудно да се разбере, ала щом го изрече — нещо като израз на уважение към британската традиция, Улиасутай бързо добави: — Но, разбира се, Англия е единственото място в света, където човек би могъл да напредне само защото има добър характер, макар и да е с мозък на магаре. Навсякъде другаде се иска интелект, а, нека погледнем истината в очите, Лельо на Ю Чоу, вашият син Европа е магаре и се опасявам, че ще остане такъв. Единственият, който проявява бърз ум, необходимо условие, за да се развие като учен, е Америка. Но той е толкова ужасен в игрите, че изобщо не съм в състояние да гледам сериозно на него. Може би в крайна сметка няма да се окаже нищо особено, просто човек, който умее да мисли, но нищо повече. Никога не бих прахосвал парите си за него, но във Франция той по всяка вероятност би се издигнал до член на правителството.

Нюк Цин бе напълно съгласна с мнението на Улиасутай по отношение на двете момчета. Европа щеше да има приятели, където и да отидеше, той беше чудесно, обично момче; не много добро в учението, но прекрасен син. Америка бе определено най-способният, ала беше свенлив, затворен в себе си и това понякога я плашеше. От онова, което Блейк каза по неговия загадъчен начин, тя стигна до извода, че той не може да направи категоричен избор.

Обратното, Апикела и Кимо бяха съвсем ясни.

— Само Австралия — заявиха твърдо те. — Хавайският му е толкова добър, че вече говори като образован човек.

Когато Нюк Цин опита да ги накара да се замислят над такива неща като характер, способност за работа или интуиция към деловите въпроси, те веднага отговориха:

— Само Австралия. Запее ли някоя песен, думите звучат толкова красиво в устата му.

— Вие двамата прекарвате повече време от мен с момчетата — изтъкна Нюк Цин. — Какви заложби виждате в тях?

И отново последва бърз отговор:

— Австралия ще води щастлив живот, защото има прекрасна усмивка и знае да се смее.

Винаги когато момчето идваше в дома на Кий, измъквайки се скришом от хавайските си родители, Нюк Цин го чуваше как се шегува с Кимо и Апикела.

— Може би ще отидеш в Америка, за да продължиш образованието си — рече му веднъж тя.

— И тук ми харесва — отвърна Австралия.

Приятелите му бяха разделени почти поравно на четири групи: пунти, хакка, хавайци и хаоли. В Йолани той бе избран за председател на класа и освен това се включи в хора.

— Значи бихте изпратили в колеж Австралия, така ли? — продължаваше да настоява Нюк Цин.

— О, да! — отговаряше едрата Апикела. — Той би се забавлявал страхотно там.

— Но ние го пращаме, за да учи — изтъкна Нюк Цин.

Хавайците се разсмяха.

— Нека научи толкова, колкото уморената му главица може да поеме, и го остави на мира.

Китайската общност бе също пределно ясна в препоръките си. В повечето случаи изборът падаше на Азия, отчасти защото бе първородният син и трябваше да бъде уважаван, освен ако не се окажеше неподходящ. Но най-важното за китайците бе, че е отворил ресторант на Хоутел стрийт, който вървеше добре.

— На това момче може да се вярва — твърдяха пунти. — Купува умно и продава мъдро. На деветнайсет е, а вече е по-добър търговец от сина ми, който е на двайсет и пет. Иска ми се да беше мой син.

— Наблюдаваме децата ти от няколко години — казваха хакка на Нюк Цин. — Понякога изглеждат повече хавайци, отколкото китайци, но Азия е различен. Вижда нещата като китаец и ще напредва в живота.

Малцина сред сънародниците й не споделяха това убеждение и когато Нюк Цин уреди женитбата му с момиче пунти, чийто баща притежаваше земя, репутацията му сред китайската общност се затвърди. Азия Кий щеше да стане влиятелен човек.

И така, оставаше Африка, средният син. Той не блестеше в игрите и учението, нито пък имаше наклонности към търговия или пеене. Лицето му беше квадратно и за разлика от своите братя носеше плитката си, вързана на края на груб възел. Бе готов да се бие с всеки, изпречил се на пътя му, макар и да не беше необуздано агресивен. Основната му черта бе колебанието, с което вземаше решения, съчетано с непоколебимостта на булдог, щом го направеше. Чувствата му биваха винаги добре прикрити: не изпитваше кой знае какво уважение към Улиасутай Блейк, както и към Апикела или Лелята на Ю Чоу. Наблюдаваше ги всичките и знаеше кои са силните им страни, но не се радваше особено на обичта им. Братята му рядко го викаха да играе с тях, ала често го питаха какво имат да учат за следващия ден. Майка му го наблюдаваше доста грижливо и накрая заключи: „С упоритото квадратно лице и непреклонния си нрав Африка е много по-задълбочен от останалите“.

Не по-малко трудно й беше да реши какво трябва да учи избраният син, ако отиде в Америка. Този път Улиасутай Блейк беше категоричен в съвета си.

— Светът се управлява от хора, които умеят да манипулират, Лельо на Ю Чоу. За надарения има само две свестни професии. Той или трябва да стане месия и да ни води в безконечната тъма, или да учи право и тогава само Бог знае какво ще постигне. Ако аз бях адвокат, щях да се стремя да попадна в парламента. Ако синът ви стане адвокат, той би могъл да ви казва как да мамите държавата, а, Господ ми е свидетел, това е нещо, което трябва да знаем всички. Адвокат, Лельо на Ю Чоу, нищо друго.

— Кой от тях би станал най-добър адвокат? — попита тя.

— Америка — отвърна той без усукване.

Нюк Цин също смяташе така.

По този въпрос от Кимо и Апикела нямаше никаква полза. Те мислиха над него дълго, като грамадните им тела раждаха странни идеи.

— Защо е нужно такива прекрасни момчета да стават каквито и да било? — попита накрая Кимо. — Азия държи ресторант, Европа — магазин. Австралия има повече приятели от който и да е от съучениците си. Всички те харесват Хаваите. Тук им е добре. Защо да ги тормозим с такива големи планове?

— Но какво все пак бихте предпочели — адвокат, лекар или зъболекар? — настояваше Нюк Цин, която ценеше интуицията на огромните си приятели.

Двамата хавайци останаха известно време загледани в нея, после отговориха:

— За хавайците е добре да бъдат адвокати, защото те произнасят такива чудесни речи. Но може би за един пейк е най-разумно да стане доктор, тъй като лекарите печелят толкова много пари.

Китайската общност бе по-практична. Почти всички пунти бяха за медицина.

— Един лекар е уважаван от всички. Добре платен е. Нарежда се сред видните жители на града, а ние имаме нужда от китайски доктори.

— За доктор човек трябва да учи две години повече — изтъкнаха хакка. — Остави това на хаолите. Твоето момче нека стане зъболекар. По-бързо ще завърши, а в крайна сметка парите са същите.

В един горещ юлски ден на 1885-а Нюк Цин бързаше по Нууану стрийт, нарамила бамбуковия прът с двете кошници на него, които се уравновесяваха подобно на противоречивите съвети в главата й. Тя мислеше дали да бъде Азия или Америка, адвокат или доктор, когато два коня, впрегнати в каруца на „Джандърс и Уипъл“, се изправиха на задните си крака, хукнаха по Хоутел стрийт и каруцата се занесе към един от стълбовете, които крепяха покрива на китайския ресторант на Азия Кий. Той се счупи, цялата тежест се стовари върху другия, който също рухна, и покривът падна на улицата. Никой не бе ранен, а един хаваец успя да хване юздите на препускащите коне и ги спря с лекота.

Азия изхвърча навън, ругаейки конете, предизвикали най-неочаквано хаос в помещението му за хранене. Нюк Цин побърза натам и увеличи суматохата, като завика:

— Видях ги! Видях ги!

А хавайският полицай дообърка всички, крещейки:

— Не връщайте конете тук! Обърнете ги и ги махнете!

Един човек от „Джандърс и Уипъл“ пристигна запъхтян и зауверява всички, че вината е на коларя, тъй като бил спрял да погледа играта на пуул, и че той ще бъде уволнен. И тогава сред цялата тази суматоха Нюк Цин, самата силно развълнувана, видя как синът й Африка, който помагаше в ресторанта на брат си, миейки съдовете, тръгна из насъбралата се тълпа и зауспокоява китайците.

— Е, добре, Лельо на Ю Чоу! — рече енергично той. — Няма нужда да викаш повече. Никой не е ранен. Видя ли какво се случи? Къде беше тогава?

И докато полицаят се препираше с човека, който бе хванал конете, и го увещаваше да ги обърне, за да не побегнат отново панически, Африка Кий взе спокойно имената на всички, станали свидетели на произшествието.

— Каруцаря го нямаше, така ли? — питаше ги един по един. — Видяхте ли как каруцата се удари в стълба?

Когато Африка Кий стигна до представителя на „Джандърс и Уипъл“, той бе изоставил версията за каруцаря, отбил се в залата за пуул. Сега разправяше съвсем различна история, но Африка бе отбелязал имената на всички, които я бяха чули в първоначалния й вариант. Щетите не бяха големи, а паричната компенсация, предоставена неохотно от „Джандърс и Уипъл“, не бе кой знае каква. Но бе дадено обезщетение и парите отидоха във фонда, който щеше да изпрати Африка Кий в Мичиган… за да стане адвокат.

Той беше седемнадесетгодишен, когато Лелята на Ю Чоу взе това решение. На практика семейството нямаше никакви резервни пари, за да покрива всекидневните си разходи на Хаваите, да не говорим за изпращането на едно момче в Америка. Ала в тези важни дни Нюк Цин предприе редица сериозни начинания. Накара Азия и Европа, които вече развиваха делова дейност, да вземат пари на заем, за да платят билета на Африка за кораба. Продаваше ананаси и зеленчуци по шест часа на ден, обработваше земите си по осем и заделяше два часа за разузнаване. Накрая една вечер, когато ученият в пунти-магазина я увери, че моментът е благоприятен, Нюк Цин изми калните си крака, изчетка единствените си сини дрехи, върза вдовишка кърпа върху оредялата си коса и отгоре й сложи конусовидната шапка. Разтърка бузите си с ръце, за да изглежда колкото може по-представителна, излезе от дома си, без да каже нищо никому, и се отправи решително надолу по Нууану стрийт, откъдето купи плик кафяви дъвчащи бонбони, поръсени с маково семе.

Тръгна, стиснала плика, по оживената Хоутел стрийт в сърцето на Чайнатаун, зави надясно покрай ресторанта на Азия и магазина за зеленчуци на Европа, търсейки една тясна уличка сред лабиринта от китайски бараки. Най-сетне я намери и като отправи молитва към Куан Йин да бъде милостива към мисията й, мина бързо под бамбуковите прътове, на които през цялата улица висеше пране. Накрая спря пред кухненската врата на една къща, малко по-изискана от останалите, но за чието съществуване знаеха малцина хаоли, тъй като бе добре скрита сред бордеите. Това беше домът на Чин, най-богатият хакка в Хонолулу, и от страна на Нюк Цин бе нахално да идва тук. Тя почука и зачака покорно, докато се появи високата, добре гледана стопанка на къщата, надникна навън в тъмнината и видя бедната посетителка. Жената не проговори и Нюк Цин рече почтително:

— Нека се сбъднат хиляда благопожелания за вас в тази добра нощ, скъпа ми свекърво.

Думите й бяха израз на уважение и не означаваха наличие на някакви връзки, затова богатата жена ги прие високомерно.

— Влезте, скъпа снахо — рече тя. — Вечеряли ли сте?

Въпросът отново бе формален и Нюк Цин отговори така, както повеляваше обичаят:

— Да, ала вие?

Тя бе впечатлена от богатата кухня и от факта, че в нея бе обърнато внимание на всяка подробност. Двата прозореца бяха достатъчно високи, за да не могат парите на Чин да изтекат навън; вратите не бяха на една линия, което не даваше възможност на дракона на щастието да избяга; а отвън пътеката, водеща към входа, се спускаше към къщата, за да не се изтърколи добрият късмет. В кухнята имаше тухлена печка, на която стоеше постоянно чайник, и сега съпругата на Чин наля на посетителката стар чай в чаша, която не бе много голяма, тъй като това би било прекомерно уважение за Нюк Цин, незаслужено от нея, но не и прекалено малка, за да не си помисли тя, че семейство Чин са стиснати.

— Седнете, снахо — рече богатата жена.

Нищо във външния й вид не показваше, че тя притежава значителни количества пари. Не носеше бижута, не беше гримирана и нямаше никакви гребени в косата си. Дрехите й бяха прости като на Нюк Цин и беше боса също като нея. Но за наблюдателното око на гостенката бе очевидно, че госпожа Чин е богаташка: кухнята й бе претъпкана с храна! От бамбукови пръти висяха три свински бута и пет лъщящи изсушени патици, окачени надолу с човките, по върховете на които се бе стекла мазнина. Имаше няколко купа зеле, кошници със зеленчуци и торби с ядки. Из цялата кухня цареше голям безпорядък, който се нравеше на хората с пари, и госпожа Чин дръпна настрани със замах част от нещата, отрупали масата й, за да направи малко място, където Нюк Цин да постави торбичката с бонбони. Никоя от двете не спомена за нея, но всяка съзнаваше пределно ясно присъствието й и по време на разговора те гледаха към пакетчето с нескрит интерес.

— Защо сте дошли в скромната ми къща в една такава добра нощ, скъпа снахо? — попита престорено ласкаво по-възрастната жена.

Нюк Цин седеше, скръстила в скута неуморните си ръце и стъпила здраво на пода.

— Тъй като не съм толкова богата, колкото почитаемата ми свекърва — започна направо тя — не мога да си позволя да наема посредник, затова проявих безсрамие и наруших правилата на доброто поведение. Дошла съм, за да поискам вашата дъщеря, Сиу Ким.

Госпожа Чин не показа никаква изненада, но се отмести несъзнателно назад и дръпна ръце далеч от бонбоните. Нюк Цин забеляза всичко това и то я нарани, ала продължи да се усмихва искрено на домакинята.

— Мислех — започна госпожа Чин с кадифен глас след дълго, изпълнено с неловкост мълчание — че синът ви А Чоу вече има съпруга.

— Така е, скъпа свекърво — отвърна спокойно Нюк Цин и жегна за първи път тази вечер домакинята: — Уредих му чудесна женитба с момичето на Лам.

— Предполагам, че е пунти — каза госпожа Чин.

— Да, пунти е — довери й Нюк Цин, свела скромно очи — но тя донесе доста злато и сега синът ми е собственик на ресторанта.

— Сградата е негова? — попита изненадана госпожа Чин.

— Изцяло — заяви твърдо Нюк Цин — но разбира се, семейството упражнява известен контрол.

— Доколкото знам, вторият ви син се кани да се ожени за хавайка.

— Вярно е — потвърди Нюк Цин. Изчака, за да даде възможност на госпожа Чин да изрази отвращението си, и добави тихо: — Успях да му намеря хавайско момиче с няколко големи парцела земя.

— Така ли? Сега земята на вашето семейство ли принадлежи?

— Да.

— Хммм — проточи замислено госпожа Чин. Приведе се съвсем леко напред и разговорът продължи. — Забелязвам, че най-малкият ви син играе най-вече с хавайски деца. Предполагам, че един ден ще се ожени за някое тукашно момиче.

— Май има доста хавайски момичета, които харесват сина ми, и за щастие всички те притежават земя — рече Нюк Цин. Тогава, за да се постави на равна нога с госпожа Чин, добави смело: — Тъй като семейството ми няма да се върне в Китай, смятам, че е най-добре момчетата да си намерят съпруги тук.

— И затова дори сте се съгласили да ожените най-големия си син за една пунти?

Нюк Цин нямаше намерение да се остави да бъде извадена от равновесие.

— Искам семейството ми да води съвременен живот — заяви тя, запазила самообладание. — А не както в Горното селище, което вие и аз познаваме от дните, когато бяхме момичета.

Госпожа Чин почувства укор в думите й.

— Значи искате да кажете — отговори безцеремонно тя — че изграждате семейство, в което някое свястно момиче хакка като дъщеря ми Сиу Ким едва ли би пожелало да се омъжи и в което аз не бих я пуснала.

Това беше важна забележка, защото, макар да беше остра, Нюк Цин не знаеше дали госпожа Чин поставя край на преговорите, или се опитва да подкопае позициите й, така че, когато накрая се стигнеше до обсъждането на паричния въпрос, страната на момичето да може да наложи по-трудни условия. Във всеки случай Нюк Цин почувства, че е дошло време да направи първото си сензационно разкритие, и тя стори това, оставяйки го да избухне кротко сред бутовете и лъскавите сушени патици.

— Разбирам, най-скъпа свекърво, че богата жена като вас би възразила срещу женитбата на такова чудесно момиче като Сиу Ким в бедно семейство, каквото е нашето. Но има нещо, което пропускаме. Вчера ученият в пунти-магазина направи хороскоп на сина ми Африка. — Тя постави до торбичката с бонбони върху отрупаната маса къс хартия. — И когато го проучи внимателно, той ахна от удоволствие и рече: „През целия си живот не съм виждал по-прекрасен хороскоп на млад човек“. Точно така каза.

Никоя от двете жени не умееше да чете, но те се вгледаха в безценния къс хартия.

— Сигурна ли сте, че това е хороскопът на сина ви? — попита предпазливо госпожа Чин.

— Да.

— И той вещае добруване?

Нюк Цин погледна скромно надолу към краката си.

— Пари, знания, положение, по-добро дори от това на един учен в Китай, дълъг, преуспяващ живот с много деца — изрече тя с мек глас. — Това бе казано относно сина ми.

Двете жени седяха мълчаливи, тъй като всяка от тях знаеше каква рядкост има пред себе си. Гледаха вещаещия благополучие къс хартия и госпожа Чин се изправи бавно.

— Скъпа снахо, мисля, че е добре да пийнем още чай.

Нюк Цин изслуша тези думи, преизпълнена с радост, защото те заличаваха всичко казано досега. Остана обаче скромно загледана надолу и не вдигна очи към госпожа Чин, докато тя правеше пресен чай вместо стария, който стоеше отзад на печката, и го наля в чаша от фин порцелан. Това беше моментът на най-голямото тържество в целия живот на Нюк Цин и тя отпи с наслада от прекрасния свеж чай.

— Сиу Ким — започна наново госпожа Чин — е необикновено момиче и идваха да я искат повече от десет мъже, някои от тях доста богати.

Нюк Цин отпиваше от чая, оставяйки учтиво госпожа Чин да подготви цената на дъщеря си. Грубоватата жена гледаше торбичката с бонбони над ръба на чашата си и мислеше: „Ще я оставя да говори пет минути за момичето си и тогава ще пусна в ход следващата изненада“.

Когато госпожа Чин свърши с обясненията — поднесени само от приличие — защо би трябвало да запази Сиу за някой мъж, който е по-богат от Африка Кий, Нюк Цин заяви безцеремонно:

— Не всеки ден едно що-годе добро момиче хакка като Сиу има шанса да се омъжи за човек, който ще завърши престижен университет в Америка и ще стане адвокат. Мислех, че като нейна майка вие ще приемете веднага тази възможност и ще споменете една добра зестра.

Госпожа Чин бе смаяна от новината. Тя обаче също умееше да се пазари.

— Как може една продавачка на зеленчуци да си позволи да изпрати сина си в Америка? — попита с кадифен глас, без дори да повдигне вежда.

— Притежаваме земя в долината Нууану — заизброява подробно Нюк Цин — земя горе на хълма, изключително добри парцели в Маноа. Азия има ресторант, а Европа е изплатил голяма част от сградата, където се намира неговият магазин за зеленчуци. Всеки от синовете ми работи, както и аз, и съм сигурна, че в този момент имаме достатъчно пари, за да изпратим Африка в Мичиган.

Госпожа Чин бе видимо потресена от чутото и сега въведе в действие тежката си артилерия.

— Изгледите пред сина ви са… интересни. Но не бива да се забравя, че баща му беше прокажен.

Нюк Цин дори не мигна.

— Основната причина, поради която успях да уредя такава изгодна женитба с хавайското момиче, донесло ни толкова много земя, бе, че за хавайците аз съм пейк кокуа, и те казаха, че ако Африка стане адвокат, всички ще се обръщат към сина на пейк кокуа.

Двете жени хакка, гледащи трезво на живота, останаха загледани една в друга с взаимно уважение. И тогава госпожа Чин взе решение. Дясната й ръка се прокрадна едва-едва през масата. Протегна два пръста и бавно обгърна торбичката с кафявите бонбони, наръсени с маково семе. Придърпа я безшумно към себе си, а Нюк Цин, наблюдаваща този изключително важен жест, си мислеше: „Не бива да плача“. И преглътна сълзите си, за да не би да потекат от косо разположените й очи и да издадат пред Чин огромната й радост. С приемането на бонбоните женитбата се смяташе за уговорена.

До този момент Нюк Цин все още не бе видяла Сиу Ким, а, разбира се, Африка Кий нямаше никаква представа, че неговата леля подготвя женитбата му. Нито той, нито Сиу Ким разбраха нещо, пък и основните финансови преговори щяха да отнемат почти цяла година. Ала един ден Нюк Цин зърна миловидното момиче, за което се пазареше, и призна на госпожа Чин:

— Дъщеря ви, Красиво Злато, е дори по-привлекателна, отколкото ми я описахте.

Но докато казваше това, отмести поглед от Сиу Ким, по това време тринадесетгодишна, и на вратата зад нея видя единадесетгодишната й сестра, облечена с китайска рокля в синьо и златисто. Нюк Цин пое дълбоко дъх.

— Как се казва другата ви дъщеря? — попита тя.

— Сиу Хан, Красиво Момиче — отвърна просто госпожа Чин — но тя ще бъде за някой много богат мъж.

Нюк Цин се усмихна на момичето и запомни името му.

 

 

За дома на семейство Кий това бяха години, изпълнени с вълнение. Първоначалната тръстикова колиба бе заменена с една от най-грозните постройки в Хонолулу: двуетажна неприветлива дървена къща без всякаква украса, към която впоследствие бяха добавени безброй навеси. Мангово дърво и кокосова палма правеха сянка, ала пред къщата нямаше нито поляна, нито цветя. Прасетата бяха в двора, а пилетата в кухнята, но основно пространството вътре се заемаше от огромния Кимо, който готвеше за цялото семейство, и грамадната Апикела, която переше и правеше пой. Между Нюк Цин и всички останали се водеше постоянна война: тя обичаше ориз и китайска храна; те предпочитаха пой и американски ястия. Когато помолеше за ориз в края на някой дълъг ден, големият Кимо свиваше рамене, застанал при печката, а момчетата викаха:

— О, лельо! Че кой иска ориз?

И ако тя настояваше, трябваше да го сготви сама, защото Кимо отказваше да се занимава с това.

Разбира се, двамата й женени синове живееха с нея, по едно семейство в стая, и Апикела пое грижите за бебетата, които почнаха да се появяват редовно. Заедно с прасетата, кокошките и децата това бе един шумен и щастлив островен дом. Той не бе единственият, защото за китайците и хавайците бе лесно да живеят заедно под един покрив. Веднъж в залата за пуул Кимо попадна неочаквано на нещо ново, внесено от Португалия — укулеле, малка четириструнна китара. Той заврънка Нюк Цин като капризно момче и не я остави на мира, докато не му я купи. Тогава и Апикела поиска китара, съпругата на Европа — също, и долината започна да се оглася от песни, разнасящи се от китайската къща.

В средата на 1886-а, когато Африка Кий бе на осемнадесет, бе обявено, че в началото на следващата година ще бъде оженен за богатото момиче хакка Чин Сиу Ким. Той взе да се оглежда из града, за да разбере коя е тя. Един ден я видя да се разхожда в Аала Парк. Не бе сигурен, че това е момичето, избрано за него, ала си помисли: „Би било хубаво, ако тя е като нея“.

Сватбата бе внушителна и с много гости, тъй като семейство Чин бяха важни хора. И преди Африка Кий да се качи най-сетне на борда на кораба за Мичиган, вече беше баща на три деца. Той носеше покорно семейната родословна книга и поемата при учения в пунти-магазина, който определяше имената на неговите синове. Поемата показваше, че името на четвъртото поколение трябва да бъде Куун, Земя, и в съответствие с това момчетата бяха назовани Куун Чък, Център на Земята, и Куун Юен, Същност на Земята, Която Дава Началото на Всичко. Но родителите им ги наричаха просто Сам и Харви. Китайските имена бяха изпратени както си му е ред в Долното селище, така че когато двадесет и една годишният Африка най-сетне се записа да учи в Мичиган, той бе не само глава на бързо увеличаващото се семейство, което остави в Хонолулу, но и член на мощния клан, съществуващ в Долното селище вече хиляди години. Ала споменът, който изплуваше най-често в съзнанието му, докато учеше право в Мичиган, бе свързан с една случка, станала през последната му сутрин в Хонолулу.

Нюк Цин бе събрала петимата си синове и ги бе повела при писаря в пунти-магазина. Там тя бе предала петдесет долара, от които семейството в Хонолулу се нуждаеше отчаяно за различните си начинания. Азия и Европа бяха въздъхнали тежко, виждайки как бе открадната от всички Кий тази сума, която Африка без съмнение би могъл да използва в Мичиган.

„Вероятно майка ви в Китай се нуждае от тия пари — бе заявила обаче Нюк Цин. — Може годината да е била лоша за посевите. Ваш основен дълг, стоящ над всичко, е да уважавате майка си.“

И ако в Мичиган Африка Кий бе отличник в следването си, отчасти причината за това бе осъзнаването на фундаменталния факт, че правото насочва развитието на обществото. Че то се корени в миналото, определя настоящето и защитава бъдещето. Африка оценяваше важността на тези консервативни принципи по-добре от всеки друг студент в Правния факултет.

В деня, в който той отпътува за Америка на „Молокай“, един от големите кораби на „Хоксуърт и Хейл“, Нюк Цин се качи на борда на малък параход, плаващ между островите, и извърши първото поклонение на гроба на съпруга си в прокаженото селище на Калауао, тъй като тя също бе пропита от чувството за приемственост. И ако в този ден най-способният й син заминаваше за един нов свят, то това бе възможно само защото мъртвият комарджия Кий Мун Ки бе проявил добрина към нея. Този път параходът не заобиколи полуострова, за да захвърли безмилостно пътниците си в студения, ветровит ад на Калауао. Той пое направо към пристана на Калаупапа откъм по-благоприятната страна на полуострова. Сега имаше лекари и медицински сестри, които да помогнат на новопристигналите болни, а големият бял мисионерски дом за прокажени им даваше подслон. Все още в мисионерската болница нямаше лекарство срещу самата болест, но там се осигуряваха грижи, които предпазваха прокажените от пневмония и туберкулоза, толкова широко разпространени преди.

Нюк Цин мина през новото чисто селище и тръгна нагоре към кратера на вулкана. Там спря и я обзе непонятна болка, когато погледна надолу и пред очите й се разкри най-красивата гледка, която някога бе виждала. Тя беше по-драматична от хълмовете на Китай и по-прекрасна от долините на Хонолулу. В далечината се извисяваха скалите на Молокай, в чиито основи се разбиваха морските вълни, а от върховете им на хиляда метра височина се спускаха сребристи водопади. Океанът бе син, а малките островчета, скупчили се край брега, оформяха изящни фигури. Полята на Калауао, по които вече не бродеха прокажени, бяха равни и зелени, каквито са били хиляди години преди островите да познаят тази страховита болест. Там, където някога цареше ужас, сега се издигаха две необслужвани църкви — протестантска и католическа. Къщата, построена от Нюк Цин, вече беше без покрив. „Колко свидни са ми дните, които прекарахме в нея с Мун Ки и Палани — каза си тя. — Как ми се иска да можех да видя отново тези добри мъже.“ Представяше си ги, но не без носове, с разкапващи се устни и чукани вместо ръце, а като нормални хора. „Всичко бих дала да ги зърна още веднъж как играят фантан на брега!“

Прекара нощта в дома на една кокуа, която познаваше от години, и на следващата сутрин напусна къщата още по първи петли и пое към гроба на съпруга си, за да бъде там, когато духът му тръгне да обикаля долината. Подреди грижливо на лунната светлина камъните, които бяха паднали. Почисти навятата пръст и изскуба бурените. Постави грижливо плоча, на която със златни букви бе изписано името му — Кий Мун Ки. После разгърна вързопа, който носеше, нареди тържествено около гроба комплект изящни нови съдове и сложи в тях от трите задължителни лакомства: печено прасе, пиле и риба. Върху фини чинийки постави портокали, питки с кимион и кафяви бонбони с маково семе, сипа и сварен ориз. После запали малка свещ, за да се изпълни въздухът с аромат на тамян и стане приятен на духа. Щом свърши с тези приготовления, тя зачака зората.

Когато се появи, духът на съпруга й не намери дърво, на което да се отпусне, както би сторил в Китай, където имаше много дървета и където те бяха задължителни край гробовете именно за тази цел. Но той откри една издатина на канарите, които се издигаха зад гроба му, и приседна там с вярната си съпруга под топлото слънце и далеч от студените океански ветрове.

— Три от момчетата са женени, Татко на Ю Чоу — заразказва тихо тя. — И макар да не успях да им уредя идеални бракове с огромни зестри, се справих толкова добре, колкото би могло да се очаква. Както вероятно предполагаш, госпожа Чин спори доста дълго с мен и дори спомена един неприятен факт. „Съпругът ви умря от проказа“ — рече ми, но аз запазих самообладание, защото имах нещо по-важно да й съобщя, и накрая тя се предаде.

А Чоу има четири деца, Ау Чоу — три, и Фей Чоу също три. Смятам да направя всичко възможно, за да оженя О Чоу за най-малката дъщеря на госпожа Чин. Сигурно обаче ще срещна доста трудности, защото момичето е красавица и цената й ще е висока.

Вкъщи нещата вървят добре. Кимо и Апикела се грижат за всички ни. Те са безценни хора. Полята раждат все така обилно и ананасите продължават да се продават добре. А Чоу притежава чудесен ресторант, който винаги има клиенти, а Ау Чоу търгува със зеленчуци.

Но най-хубавата новина, Татко на Ю Чоу, е, че твоят син Фей Чоу е вече на кораба на път към Мичиган, за да стане адвокат. Когато го изпратих, си спомних за теб и Палани в малката ни къща там долу, как мечтаехте да обиколите света и видите непознати места.

Помисли само! Нашият син, нашето собствено дете ще бъде учен!

Нюк Цин замълча благоговейно, изпълнена с признателност за това голямо щастие, и на клепките й затрептяха сълзи. Слънцето се вдигаше все по-високо, но тя стоеше край гроба.

— Не ти ли е горещо на скалата? — попита Нюк Цин, когато стана единадесет часът. — Наистина ти е нужно дърво, Татко на Ю Чоу.

Тръгна си късно следобед, като остави край гроба храната, която бе подредила за духа.

На връщане към Калаупапа тя мина през старото гробище и видя в него нов камък, по-голям от останалите. Почуди се кой ли от нейните приятели е заровен там, затова изчака, докато дойде един прокажен хаваец, от чието лице не бе останало почти нищо.

— Кой лежи в онзи гроб? — попита го Нюк Цин.

— Отец Дамиън — отвърна човекът. — Почина като един от нас.

Когато пристигна в Калаупапа, Нюк Цин установи, че докато бе разговаряла със съпруга си, селището бе разбрало коя е тя и сега я чакаха много хора.

— Пейк кокуа! — завикаха те и мнозина, които я познаваха от предишните страшни времена, пристъпиха към нея, за да я поздравят.

Нюк Цин разпозна някои, към които болестта бе милостива, но имаше други, в които само очите на Бога можеха да видят човешки същества.

— Пейк кокуа! — викаха всички. — Хубаво е, че пак дойде.

Тя седна на една скала — дребна китайка с изгоряло от слънцето лице, и те се скупчиха около нея.

— Ти ли си тази, която наричат пейк кокуа? — попита един свещеник на хавайски. Нюк Цин кимна и той каза: — Тук те помнят.

Тя попита дали е истина, че отец Дамиън е починал от проказа.

— Да, миналата пролет — отвърна свещеникът.

— Страда ли накрая?

— Тук всички страдат.

— В Калаупапа е по-добре, отколкото беше в източната част на Калауао — отбеляза Нюк Цин.

— След като хората в Хонолулу осъзнаха отговорността си — отвърна младият свещеник — трябваше да стане по-добре.

— Намерихте ли някакво лекарство против болестта? — попита тя.

— Безкрайно милостивият Бог все още не ни го е посочил — отговори свещеникът — но Той няма да допусне да не се открие лек за болест като проказата. Дотогава не ни остава нищо друго, освен да се молим.

 

 

В края на 1889 година Нюк Цин прекарваше повечето от свободното си време в спорове с рода Чин относно условията, при които да бъде дадена тяхната най-малка дъщеря Чин Сиу Хан за съпруга на най-младия й син Австралия.

— Момчето е много добро в училище — каза откровено тя на госпожа Чин — и аз въобще не се тревожа за него в това отношение. Но тъй като е израсъл с хавайци, той прилича много повече на тях, отколкото на китайците. Затова трябва да се ожени за китайско момиче. Иначе ще го загубим.

— Вие позволихте на Ау Чоу и Фей Чоу да се оженят за хавайски момичета — изтъкна госпожа Чин.

— Те донесоха в зестра много земя — възрази Нюк Цин — и браковете бяха добри за момчетата. Но проблемът при О Чоу е друг. На него не му е нужна земя. Трябва му енергична китайка за съпруга.

Ала нейната противничка чувстваше, че Сиу Хан, която бе доста по-хубава от обичайното, трябва да се запази за по-добър кандидат от Австралия.

По това време Сиу Хан — вече петнадесетгодишна красавица — бе започнала да проявява вироглавата си натура и бе нарушила строгия старинен китайски обичай, който повеляваше момичетата да стоят вкъщи. Докато сестра й, съпругата на Африка, се грижеше за трите си бебета, Сиу Хан обичаше да се разхожда нагоре-надолу по Хоутел стрийт и тъй като бе необичайно привлекателна, това предизвика много разисквания сред китайската общност. При една такава разходка тя срещна Нюк Цин, която я попита:

— Виждала ли си моя син Австралия?

— Не — каза момичето.

— Той е в ресторанта на брат си. Хайде да хапнем заедно паница юфка.

И така, Нюк Цин и хубавото момиче отидоха в заведението на Азия и след малко се появи Австралия, удивен, че ги вижда, тъй като Лелята на Ю Чоу никога преди това не бе влизала в ресторанта. Той седна при тях и Нюк Цин го попита направо:

— Не мислиш ли, че сестрата на съпругата на брат ти е привлекателна?

Очевидно момичето му харесваше и след няколко минути Нюк Цин намери предлог да напусне масата и отиде да поговори със сина си Азия.

— Безобразие е да водиш тук момиче като нея — рече той.

През следващите седмици Нюк Цин често подканяше Австралия: „Защо не отскочиш да помогнеш на брат си в ресторанта“. И винаги когато единственият й неженен син я послушаше, тя успяваше да открие Сиу Хан някъде в Чайнатаун и да ги събере двамата заедно. Така че преди да бе изтекла годината, вече не Лелята на Ю Чоу убеждаваше богатите Чин да позволят дъщеря им да се омъжи за Австралия; сега самото момиче вършеше това. Госпожа Чин я наричаше „моята калпазанка“. Нюк Цин се оттегли съвсем благоразумно и в началото на 1890-а женитбата бе обявена.

На сватбата Нюк Цин, тогава четиридесет и три годишна, но изглеждаща на шестдесет, седеше мълчаливо и благодареше на боговете на народа хакка, задето бяха толкова добри към нея; после вниманието й привлече жена хакка, която държеше в ръцете си малък дар — кутия от сандалово дърво, донесена от Кантон. Когато помириса ароматния подарък, Нюк Цин си помисли: „Наистина това е Страната на уханното дърво“.

* * *

Когато започна последното десетилетие на XIX век, Дивия Уип Хоксуърт съсредоточи огромната си енергия в две посоки: жените и идеята да направи Хаваите част от Съединените щати. Известно време постиженията му по отношение на интимните връзки бяха по-вълнуващи, тъй като след развода с испанката Алома Дуарте той прекарваше свободното си време с най-различни странни създания, които се появяваха на брега с акостирането на преминаващи кораби. Това бяха жени без лица, но с тела, оставящи трайни спомени, и беше необяснимо как веднага със стъпването си на брега те се отправяха направо към Дивия Уип, сякаш той имаше способността да праща мислено съобщения, че могат да го открият на верандата на хотел „Хаваи“. Тези странстващи жени пренасяха бързо багажа си, който никога не бе кой знае колко обемист, в стаите на Уип и не след дълго продължаваха към Манила или Хонконг. Много от тях биха останали с удоволствие, но Уип бе твърде умен, за да допусне подобно нещо.

От време на време той прекарваше съботите и неделите в Иуилеи оттатък реката и най-често в хотел „Хаваи“, построен от краля, за да осигурява забавления на важни гости, можеше да се види как някой изпълнен с почитание китайски съдържател на публичен дом съобщава на Уип, че е пристигнало ново момиче или че някое познато желае особено да го види. Беше разбираемо, че жените харесваха Уип, тъй като на тридесет и три години той бе висок, слаб, с белези от нож върху лявата буза и черна коса, разбърквана от вятъра. Имаше ослепително бели зъби и спокоен, проницателен поглед. Беше грижлив по отношение на своя външен вид и когато яздеше на кон по прашните пътища на захарните си плантации, разговаряше с работниците си на превъзходен пиджин със съответните вмъквания на китайски, японски, хавайски или португалски, за да влезе в тон с човека, с когото беседваше. Но независимо на какъв език говореше, той бе възприел живия акцент, пренесен на островите от мексиканските каубои, така че всяко изречение завършваше с възходяща интонация:

— Ей, Джо! Какво мислииш? Целият си вир-вода-а!

Думите „мислиш“ и „вода“ биваха произнасяни със силен акцент и прозвучаваха подкупващо мелодично. Докато работниците му бяха на полето и се грижеха за тръстиката, Дивия Уип често спираше край техните домове, за да поприказва със съпругите им. И беше съвсем естествено тези жени да оценят изисканите му маниери и за него бе голямо удоволствие да се озове изведнъж в леглото с тях. След като прекарваше няколко бурни минути с тях, той си тръгваше и докато се отдалечаваше на коня, подвикваше:

— Хей, Роузи! Погрижи се за мъжа си, когато се върне вкъщи! Мисля, че е чудесен човек.

На два пъти се нахвърляха върху му с мачете и когато разсъждаваше над този „професионален риск“, Уип стигаше до извода, че може би някой ден ще умре от жестока смърт, а лицемерните островни вестници ще разтръбят скандала. При подобна перспектива той се изсмиваше, като мислеше: „Каква великолепна смърт!“.

И тогава, в края на 1892-ра, Дивия Уип изведнъж бе погълнат от още по-енергични действия в съвършено различна област. Съединените щати почнаха да проявяват признаци на още по-голяма дискриминация спрямо вноса на хавайска захар. Едрите плантатори от Луизиана, отглеждащи тръстика, бяха изпълнени с решимост да сложат край на спогодбите за реципрочност, според които Хаваите изпращаха захар на континента, без тя да бъде обмитявана, а Щатите можеха да внасят определени стоки на островите и да използват Пърл Харбър като военноморска база.

— Нямаме нужда от захарта им — заявиха производителите на захар от Луизиана — нито от Пърл Харбър.

От тридесет години нюорлиънските захарни магнати водеха война срещу Хаваите и бяха успели да ограничат печалбите на хавайските плантатори, като Дивия Уип Хоксуърт, до разумни граници, но не успяха да съсипят това производство. Сега в битката срещу Хаваите се бе намесил нов фактор: огромните западни щати Колорадо и Небраска бяха почнали да отглеждат цвекло и да правят от него захар. Те също искаха да съсипят хавайската конкуренция. В течение на няколко години сякаш се сформира сдружение между Луизиана, Алабама, Мисисипи, Колорадо и Небраска плюс някои нови щати като Уайоминг и Юта, с цел да се изхвърлят завинаги Хаваите от пазара на захар. И когато това станеше, огромните богатства на захарните плантатори като Дивия Уип щяха постепенно да се стопят.

— В производството на захарта има само едно правило — каза Уип на плантаторите, които бе събрал. — Или продаваме на Съединените щати, или загиваме. Единствената ни цел трябва да е да запазим този пазар.

— Но ние го губим — изтъкна Джон Джандърс. — Сега аз представлявам единайсет от основните ти захарни плантации. И начинът, по който онези копелета от Луизиана и Колорадо се опитват да ни съсипят, означава, че поне девет от тях ще банкрутират. Още едно сериозно свиване на американския ни пазар, и не знам какво ще правим.

— Извини ме, Джон — прекъсна го Уип. — Това, което казваш, е вярно, но се страхувам, че смекчаваш нещата. Видях данните и, бога ми, никой не би могъл да запази спокойствие при подобно положение. След въвеждането на тарифата „Маккинли“ всеки проклет захарен плантатор от Луизиана и Колорадо получава субсидия от два цента на паунд, а захарта, внасяна от Хаваите, се облага с мито. Какво означава всичко това? През първите дванайсет месеца от пускането в ход на недомислието на Маккинли приходите ни са спаднали с пет милиона долара. Нямам предвид приходите на Хаваите, а тези на деветте мъже, седящи тук, в тази стая. А що се касае до действителната инвестиционна стойност, нашите плантации са изгубили дванайсет милиона долара. И нещата стават все по-лоши.

Той изчака възникналото обсъждане на положението, в което се бяха озовали хавайските производители на захар, тъй като преди тази среща големите плантатори знаеха, че се намират в опасност, но никой не бе имал смелостта да направи тази потискаща равносметка; сега, след изнесеното от Уип, те трябваше да приемат убийствените факти. Компаниите бяха изправени пред банкрут и собствениците щяха да изгубят плантациите, създадени от бащите им.

— Какво смяташ да правим? — попита Джон Джандърс.

Той беше с година по-стар от Уип и с осем века по-назад от него в разбиранията си.

— Очевидно е, Джон, че ако не направим нещо, ще изгубим Хаваите — отбеляза Дивия Уип. — Те ще западнат и ще се превърнат отново в неплодородната и безполезна група острови, каквато бяха през 1840-а. — Всички притихнаха и той продължи: — Това не са само думи. В никакъв случай. Още две лоши години, Джон, и ще банкрутираме. Ще загинем. Вероятно Дейв Хейл ще се задържи малко по-дълго, но не и Хари Хюлет. — Удари се в гърдите и добави: — Самият аз ще устоя още осемнайсет месеца и после — край. Господа, няма да предложа да банкрутираме.

Присъстващите, изслушали тези мрачни, но верни съждения, бяха трезви представители на родовете Хейл, Хюлет и Джандърс.

— Как ще се спасиш, Уип? — попита накрая Дейв Хейл.

— Господа, помолих да говорим при закрити врати — започна Уип, като подбираше внимателно думите си — защото онова, което трябва да направим с вас, е грозно дело. Така че, ако някой има проблеми с бъбреците, ще го изчакам да пусне една вода. И може да не се притеснява да се връща. — Изчака и в настъпилата тишина долови, че захарните плантатори дишат тежко. — Давам ви още две минути — рече им — и след това няма връщане назад.

Постави часовника си на масата и когато минутите изтекоха, каза просто:

— Господа, ние вече сме Комитетът на деветимата и никой от вас не може да има каквито и да било илюзии. Искам още този следобед да изкупите тайно цялото налично оръжие в Хонолулу.

Подпря брадичката си с лявата си ръка и потърка с палец белега, който пресичаше лицето му като начупена светкавица. Когато поотмина шокът от първото му нареждане, той добави:

— Да, ще вдигнем революция, ще спечелим властта и ще предадем островите на Съединените щати. Щом веднъж го направим, Луизиана и Колорадо могат да вървят по дяволите. Няма да имат възможност да ни унищожат.

— Мислиш ли, че Съединените щати ще ни приемат? — обади се боязливо Дейв Хейл.

Дивия Уип отпусна и двете си ръце върху масата.

— Господа — рече той с дрезгав глас — дните, които предстоят, ще бъдат ужасно трудни. Но в едно не бива никога да се съмняваме. Съединените щати ще приемат Хаваите. — Удари с юмруци по масата и повтори: — Ще станем част от Америка.

— Как… — понечи да попита Дейв Хейл.

— Не знам! — прекъсна го Уип. — Но ще се присъединим към Америка и ще продължим да трупаме проклетите пари, като произвеждаме захар.

— Уип — заговори бързо Джон Джандърс — знаеш, че държа на захарното производство повече и от теб, тъй като имам повече за губене. Но послушай съвета ми. Не организирай тази революция заради захарта. Когато обсъждаме въпросите насаме, в Комитета, може. Но не позволявай светът да го научи. За пред него ще трябва да лансираш по-велика идея.

— Джон е прав — добави младият Хейл. — Водещите американски вестници никога няма да ни подкрепят, ако в основата на революцията ни стои захарта.

— Ще трябва някак си да вмъкнем в употреба думата демокрация — предложи едно от момчетата Хюлет, което притежаваше най-голямата захарна плантация. — На американците, живеещи на тези острови, им е дошло до гуша от корумпираната монархия.

— Точно така! — извика Джон Джандърс. — Това е нещо, което американският Конгрес ще захапе. Американските граждани жадуват за свобода.

Дивия Уип се усмихна на съучастниците си.

— Вие, приятели, сте много прави. Съгласен съм, че ако застанем зад една захарна революция, копелетата от Луизиана и Колорадо ще ни разпънат на кръст. Дори вече ги чувам как леят сълзи за монархията. Но аз имам по-добра идея, господа. Ние с вас ще започнем тази революция и ще я насочваме. И когато всички се изплашат, ще въведем в употреба оръжието. Но — той спря, за да придаде ефектност на думите си — никой от нас няма да се появява пред обществото.

— А кой тогава? — попита Дейв Хейл.

— Адвокатите, които се занимават с делата около нашите плантации, хората от вестниците, някои учители и двама свещеници — отвърна троснато Уип. — Това ще бъде най-порядъчната революция в човешката история. Ще чуете повече високопарни слова, отколкото сте предполагали, че съществуват, тъй като съм намерил идеалният човек, който да се изправи пред лицето на обществото.

— Кой е той? — не се сдържа Хейл.

— Вуйчо ти Михей — отвърна Уип, като гледаше младия човек право в очите.

Дейвид Хейл ахна.

— Той никога няма да се обърне срещу монархията — каза. — Защото е гражданин на Хаваите и приема това много сериозно.

— Ние всички сме граждани на Хаваите — отвърна Уип — и всички приемаме този факт не по-малко сериозно. Точно затова ще спасим островите.

— Но вуйчо Михей е бил съветник на короната и личен приятел на всички крале. Той е ръкоположен пастор…

— Именно поради тези причини имаме нужда от него — прекъсна го Уип. — Той няма да ни подкрепи доброволно. Ще проповядва срещу нас и ще презира революцията ни. Но силата на обстоятелствата ще го направи наш водач. Повярвайте ми, именно вуйчо Михей с дългата бяла брада ще изпрати финалното писмо на президента Харисън: „Хаваите са ваши“.

В този момент Джон Джандърс обля революционерите със студена вода.

— Получих писмо от Вашингтон, в което се казва, че всички там смятат, че тази година ще бъде избран Гроувър Кливланд.

При споменаването на името на този представителен, непреклонен демократ членовете на Комитета на деветимата помръкнаха. По време на предишния си мандат Кливланд бе нанесъл няколко зашеметяващи удара на хавайските производители на захар и имаше вероятност да го направи отново. И, което бе още по-важно, реформаторът идеалист бе застанал твърдо срещу схващането за предопределеността на Щатите, популярно по това време в Америка. „Съединените щати не желаят да стават империя“ — бе заявил Кливланд и сянката на едрото му туловище легна над революцията в зародиш. Но дори Гроувър Кливланд не уплаши Дивия Уип Хоксуърт.

— Да върви по дяволите с неговите лицемерни глупости за международния морал. Започваме революцията веднага. Ще я разпалим бързо. И ще накараме вуйчо Михей да хвърли островите на Харисън преди провеждането на следващите избори. Докато Кливланд стане президент, ние ще сме част от Америка.

— Ще успеем ли за времето, с което разполагаме? — попита едно от Хюлет момчетата.

— Ако работим здраво — отвърна Уип.

Комитетът на деветимата прекъсна първото си заседание и всеки участник пое по три задачи: да изкупува оръжие, да намери уважавани граждани, които да се явят пред обществото като символ на революцията, и да поговори с приятелите си, за да разбере на кого може да разчита, за да помогне при отхвърлянето на хавайската монархия. Когато уплашените, ала изпълнени с решимост захарни плантатори си отидоха, на Уип Хоксуърт остана най-трудната задача. Трябваше да намери начин да накара беловласият брадат и праведен Михей Хейл да приеме водачеството на революцията.

Трябва да посочим обаче, че монархията съвсем не бе силна. През 1872-ра управлението на рода на великия Камехамеха свърши сред болести и чувство за безсилие и той бе последван от няколко дружелюбни, но некадърни алии. Един от тях се помъчи да съживи езичеството като обединителна сила в хавайския живот; друг понечи да отмени конституцията и да върне островите към абсолютната монархия, неограничавана от никакво законодателно тяло на средната класа. Имаше дворцови революции, избор на крале според личната им популярност и потресаващ скандал по повод на това, че един крал бе заловен как се опитва да изтъргува два пъти правото за продажба на опиум на двама различни китайски комарджии. Този тъжен упадък на хавайската държава предизвикваше дълбока загриженост сред мисионерските семейства. И макар някои високонравствени хора като Михей Хейл да поддържаха ревностно монархията, те бяха силно огорчени от опитите да се узаконят продажбата на опиум и лотариите.

Но въпреки всичко, ако бе продължила поредицата от сговорчиви и красиви крале и ако те бяха позволили на непреклонните съветници от Нова Англия да управляват кралството, може би Михей Хейл и отговорните му сътрудници щяха да успеят да запазят жива разклатената монархия. Ала на 29 януари 1891 година на трона се възкачи съвсем различно кралско величие и проблемите бяха неизбежни. Кралица Лилиуокалани беше ниска, умерено пълна жена с царствена осанка. Имаше пълни, издаващи твърдост устни, прошарена коса, вдигната във висок кок, и отрупани с бижута китки. В червената сатенена рокля, обточена с щраусови пера, и с ветрилото от слонова кост и пера тя изглеждаше впечатляващо и излъчваше желязна воля. Имаше обичая да съобщава важни новини, седнала пред златистожълто наметало от пера, тъй като това беше старинен кралски обичай, който подчертаваше високопоставеността й, а също така и защото тя леко накуцваше и нямаше грациозна походка. Много години тя бе просто Лидия Доминис, упоритата съпруга на един слаб хаол с италианско потекло, с когото бе живяла в голяма бяла къща, наричана вашингтонския палат. След смъртта на брат й, кралят, тя се възкачи на трона, изпълнена с желанието да прекрати тенденцията за надмощие на хаолите и с твърдата решимост да се отърве от влиянието на пришълците от Нова Англия в лицето на такива хора като Михей Хейл.

Беше особено интелигентна жена и бе посетила кралските дворове в Европа, където бе силно впечатлена от ролята на кралица Виктория, и проявяваше подчертано влечение към политическата мощ. Ако бе застанала на трона веднага след смъртта на Камехамеха, може би тя щеше да направи от Хаваите здрава и стабилна монархия, тъй като имаше живо въображение и умееше да манипулира умовете много добре. Ала Лилиуокалани получи пълната власт твърде късно; хората й бяха завладени от републикански идеи, а захарта бе завладяла островите й. И макар да не й бе известно, нейният враг вече не бе внушителният политически водач Михей Хейл, а Дивия Уип Хоксуърт, контрабандистът на оръжие и непоколебимият с решителност собственик на плантации. Може би срещу първия тя щеше да има някакъв шанс да успее; но срещу втория бе безсилна.

Без да се потруди да разбере кои са враговете й, вироглавата жена се опита да се пребори с републиканството, конгрегационализма и захарта, но единственото, което постигна, бе да накара тези коренно различни сили да се сплотят. Хавайците, уморени от монархията и глупавите й претенции, се обединиха срещу кралицата, макар повечето от присъединилите се към коалицията да го сториха, за да се понравят на американците. Мисионерските семейства се изправиха открито и смело срещу корупцията, абсолютизма и езичеството на монархията. Но много от изказващите се най-гръмко срещу тези злини също така развиваха дейност, която би процъфтяла под американско управление. А адвокатите бяха много убедителни в доводите си срещу безобразията на монархията и в защита на човешките права, ала те най-вече се бореха в полза на захарта. И коалицията срещу твърдоглавата кралица ставаше все по-силна.

В началото на 1893 година упоритата владетелка взе твърдо решение да се отърве от влиянието на хора като опитния държавник Михей Хейл и безочливия му племенник Уип Хоксуърт. В резултат тя огласи, че възнамерява да отмени действащата конституция, която й пречеше да придобие абсолютна власт, да постави законодателното тяло под кралски контрол, да отнеме избирателните права на много граждани и да възстанови древните прерогативи на монархията. Когато обяви това, тя изглеждаше внушително: застанала царствено пред жълтите пера от преди двеста години, с боа от пера около раменете и сатенен шлейф, дълъг четири метра, награмаден около сакатия й крак. Макар да не стана ясно от нейните думи, намерението й бе да върне Хаваите към доброто старо време, на което се бе радвала Франция през 1620 година.

Този следобед Дивия Уип Хоксуърт свика Комитета на деветимата и съзаклятниците се събраха в една стая на втория етаж на сградата на „Джандърс и Уипъл“ на Мърчънт стрийт. Членовете отклониха предишното предложение да се съвещават в кантората на „Хоксуърт и Хейл“, тъй като се страхуваха, че Михей Хейл, все още твърд привърженик на монархията, може да разкрие заговора им.

— Трябва да поздравим нашата вироглава кралица — започна стегнато Дивия Уип. — Глупавите й действия направиха революцията задължителна.

Младежите Хюлет се страхуваха от явни прояви и посъветваха да се пипа предпазливо, но прямият Джон Джандърс отсече:

— Трябва да отхвърлим монархията през следващите два дни или ще изпуснем последната възможност да завладеем управлението на страната.

— Да не би да имаш предвид да станем вдъхновители на кървава революция? — попита Дейвид Хейл.

— Ако се налага, да — отвърна Джандърс и въобще не се стигна до гласуване.

— Тогава — революция! — изрече Уип Хоксуърт по-скоро като заявление, отколкото като въпрос. Членовете на комитета посрещнаха думите му с радостни викове и Уип продължи: — Трябва да нанесем бърз удар и да овладеем главните пунктове в града.

— А другите острови? — попита един от представителите на семейство Хейл.

— Да вървят по дяволите — отсече Уип. — Пощата, банките, дворецът, оръжейният склад. Ако ги завладеем, ще си осигурим контрол над Хонолулу. А щом Хонолулу е в ръцете ни, то и Хаваите са наши. Джандърс, кажи на хората какво разбрахме днес.

Джон Джандърс стана, изкашля се и заговори тържествено:

— Тази сутрин проведох двучасов разговор с американския министър, който проучи много старателно какво гласи законът. Според него е ясно, че ако революционерите завземат бързо най-важните места в Хонолулу, за да могат наблюдателите съвсем логично да кажат: „Комитетът владее града“, Съединените щати ще имат основателна причина да сметнат, че правителството сме де факто ние. Министърът ще ни признае своевременно. Това ще е краят на монархията, а ние ще сме поели по пътя на присъединяването ни към Съединените щати.

— А американските войски в пристанището? — попита един от младежите Хюлет. — Ще изпратят ли капитаните на корабите войниците си срещу нас?

Белязаното лице на Уип, отпуснал се начело на масата, се разтегли в широка усмивка. Членовете на комитета го погледнаха, доволни, че е успял да открие някакъв трик, за да неутрализира американските сили. Той обаче не разкри как.

— Кажи им какво уредихме, Джон — рече Дивия Уип.

— Постигнахме тържествено съгласие с американския министър и капитаните на корабите — започна плещестият Джон Джандърс — че веднага щом започне революцията, те ще изпратят на брега колкото могат войска със следната проста заповед: „Защитавайте живота на американците“.

— Ние сме хавайски граждани обаче — възрази Дейвид Хейл.

— Но сме и американци — отвърна невъзмутимо Джандърс — и трябва да бъдем защитени.

Уип потисна напиращата язвителна усмивка и се приведе напред над масата.

— Това е план, който не може да се провали — заяви той. — Хвърляме се срещу десетте ключови цели. Начаса ще започнат боеве и американските войски ще слязат на брега. Какво ще си помислят хавайците? Ще си кажат: „Американските войници са дошли, за да се бият срещу кралицата!“, ще оставят оръжията си и ние ще завземем ключовите позиции. Веднага щом те бъдат в наша власт, американският министър ще обяви: „Съединените щати признават официално де факто правителството“. Какво, по дяволите, би могла да направи кралицата в този момент?

— Как бихме могли да изгубим? — извика Джон Джандърс.

— Много лесно — изтъкна трезво Дейвид Хейл — ако вуйчо Михей призове световните сили срещу нашата революция.

— Няма да го стори — обеща Уип.

— Той е човек с невероятно чувство за чест — настоя Хейл. — Положил е клетва за вярност към Хаваите.

— Моя работа е да привлека вуйчо Михей на наша страна — отвърна решително Уип. — И това ще стане.

Младежите Хюлет размениха няколко реплики помежду си.

— Ние ще се откажем от революцията, ако Михей Хейл не ни представлява пред света — заяви един от тях.

— Той ще бъде с нас — увери ги Уип. — Не в битките. Твърде стар е да се бори. Но когато приключим, вуйчо Михей ще застане начело като наш водач.

— Можем ли да разчитаме на това? — настояваха младежите Хюлет.

Уип скочи и хвърли стола си настрани.

— По дяволите! — изкрещя той. — Нима мислите, че ако целият ни успех зависи от Михей Хейл, ще му позволя да ни се изплъзне? Разбира се, че можете да разчитате на това! Той ще бъде с нас.

— Уип ще се погрижи да го уреди — заговори Джандърс. — Трябва да вдъхнем революционно въодушевление в обществото. В понеделник ще направим голям митинг с много речи за човешкото благоприличие и неотменните права на хората.

— Но не искам никой от комитета да държи реч — предупреди Уип. — Оставете това на адвокатите и лица като братовчеда Ед Хюлет. Той е отчасти хаваец, което е хубаво.

Перспективите изглеждаха толкова добри, че членовете на Комитета на деветимата — тоест осем от тях, почнаха да се успокояват. Революцията беше на прага им; десетте ключови обекта бяха определени; американският министър бе признал новото правителство; президентът Харисън бе приел Хаваите като част от Съединените щати, а захарната реколта бе по-добра от всякога. Но Дивия Уип ги върна към действителността.

— По време на митинга в понеделник — заяви той с леден тон — искам оръжието да ви е подръка.

— Ще има ли неприятности? — попита един от семейство Хюлет.

— Не, ако сме готови за тях — отвърна Уип.

 

 

Докато другите се разотидоха тихо и потънаха из разбунения град, като сееха тук и там идеи, Дивия Уип пое на изток по Кинг стрийт към имението на Хейл, разположено срещу двореца. Когато стигна до бялата ограда от колове и просторните зелени поляни, с които толкова се гордееше Малама Хейл, той кимна изискано на внушителната дама полухавайка.

— Вътре ли е вуйчо Михей? — попита Уип.

— В кабинета си е — отвърна мило Малама.

Уип влезе, без да почука, и затвори вратата, преди да заговори. Вуйчо му бе заобиколен от мисионерските книги на своя баща, пренесени от Лахайна, и от значителен брой теологични и правни издания. Като главен съветник на четирима крале, от него често се искаше да дава мнение по различни юридически въпроси и аналитичният му ум намираше удоволствие в това. От седемдесетте години насам той рядко бе обръщал внимание на дейността на „Хоксуърт и Хейл“, оставяйки ръководството й на представителите на рода Хоксуърт и племенниците си; приемаше с радост полагащия му се дял от огромните печалби на фирмата и влагаше доходите си за напредъка на Хаваите. От благотворителността му се бяха облагодетелствали Мисионерският дом за прокажени в Калаупапа, библиотеката, Пунахоу и църквата, но той изразходваше главно парите си в помощ на ефикасното управление на държавата. Когато един от кралете предприе голяма обиколка по света, като спря в най-важните столици, Михей Хейл го придружи на собствени разноски и заплати значителна част от съществените разходи. Повечето правни книги, притежавани от кабинета, бяха също закупени от Михей, който постоянно говореше на съвременниците си: „Всички ние сме с мисионерски произход и докато не постигнем пълна стабилност на Хаваите, делото на нашите бащи не е завършено“. Никой остров в Тихия океан не е имал никога по-добър обществен слуга от Михей Хейл, тъй като, ако не жалеше парите си, той бе трикратно по-щедър по отношение на своите усилията. Удивително голяма част от облагородяващите закони, често цитирани в Европа, за да се докаже, че Хаваите са цивилизовани, се бяха родили в неговия енергичен мозък; и най-забележителното от този период бе способността му да се издига над личните си интереси: всички закони, приети по негово време, облагодетелстващи било захарните плантатори, било вносителите и износителите, бяха предложени не от него, а от родовете Джандърс, Уипъл и Хюлет, които навлизаха все повече в управлението. Четири крале бяха смятали Михей Хейл за техен заслужаващ доверие американски съветник, като на всеки от тях бе ясно, че той е привърженик на окончателното подчинение на Хаваите на Съединените щати. Сегашната кралица знаеше за тази му позиция, която я бе подразнила, и тя го освободи от всичките му длъжности. Той беше седемдесетгодишен, с ръст над средния, внушителен на външен вид и имаше дълга, широка бяла брада. Обличаше се само в бяло, като дори обувките му бяха в този цвят, и отказваше да носи очила на обществено място. Така изглеждаше човекът, пред когото застана Уип Хоксуърт в съботната вечер на 14 януари 1893 година.

— Вуйчо Михей — започна направо Уип, отказвайки да приеме предложения му стол — през следващите два дни ще започне революция.

— Ти ли си нейният подстрекател? — попита слабият мъж.

— Да, сър. Аз, също така момчетата от семейства Хейл, Хюлет и Джандърс. Уипълови също се присъединиха към нас, както и брат ми. Няма връщане назад.

Михей се отпусна на стола и изгледа племенника си.

— Значи ще вдигате революция, така ли?

— Да, сър. — Уип имаше навика да се обръща към по-възрастните по начина, който бе научил на борда на китоловния кораб.

— На колко години си, Уип?

— Трийсет и шест.

— Колко съпруги си имал?

— Две.

— В колко боеве с ножове в Иуилеи си участвал?

— Двайсет, ако не и трийсет.

— Колко незаконни деца имаш?

— Издържам пет-шест, може би и повече.

— Знаеш ли как те наричат в града, Уип?

— Дивия Уип. Казват ми го и в лицето. И не ме е грижа.

— Нямах предвид как се обръщат към теб, а другото ти прозвище.

— Какво е то?

— Златния жребец. Ето как те наричат, Уип. И ти се смяташ, че си подходящ да станеш водач на едно сборище, решило да премахне законното управление на тази страна?

— Не, вуйчо Михей, не се смятам.

— Не каза ли, че твоята група подготвя революция?

— Така е. Аз ще я ръководя и, в името на Бога, когато подам командата „Огън!“, ние ще стреляме. Така че недей да ни пречиш. И съм съвсем подходящ да оглавя тази революция, вуйчо Михей, защото няма нещо на този свят, от което да се страхувам, и след два дни ще наложа ново управление на Хаваите. Но не съм подходящ да бъда официалният предводител на революцията. Тук имаш право и аз знам това.

— Кой тогава ще застане начело?

— Ти.

Михей ахна при тези думи и Уип седна.

Двамата мъже, толкова различни, останаха загледани един в друг и всеки от тях усещаше огромната новоанглийска сила на събеседника си. Михей Хейл живееше по строги морални правила и убеждаваше всеки, който имаше връзка с него, да прави същото, докато Уип Хоксуърт никога не надрасна навиците си на скандалджия от моряшкото помещение, придобити в Тихия океан. Знаеше, че всички хора са свине и им доставя удоволствие да бъдат ритани подред; но в навечерието на революцията той осъзнаваше, че определени жизненоважни исторически аспекти налагат някой по-добър от него да застане начело като неин водач. Имаше неща, които дори Уипъл Хоксуърт не можеше да постигне без помощта на благоприличието.

— Това май е в голяма степен захарна революция, нали, Уипъл?

— От моя гледна точка, сър — да. От твоя — не.

— Как може да има две тълкувания на едно злодеяние, Уипъл?

— Ако нашето необходимо дело нямаше две страни, аз нямаше да съм тук и да те моля, вуйчо Михей. Аз искам революция, за да бъде захарта завинаги в безопасност на тези острови. А ти я искаш, за да се присъединят Хаваите към Съединените щати, каквато е и естествената им съдба, прозряна от теб преди петдесет години. Вуйчо Михей, ти винаги си бил прав, също и тази вечер. Хаваите са обречени, освен ако измислим някакъв номер и не накараме Америка да приеме островите. И този номер е в ръцете ми. Сър, единствено с моя помощ мечтата ти би могла да стане действителност.

— Не така обаче, Уипъл. Ще дойде ден, когато Вашингтон ще съзре неизбежността на анексирането.

— Никога! Единствено действията правят нещата неизбежни.

— Справедливостта и постепенното осъзнаване пораждат неизбежността. Постепенно Вашингтон ще види каква е правилната стъпка. И ние трябва да се уповаваме той да я предприеме.

— Не! Дори да доживееш до сто години, ще си отидеш, говорейки за бавната неизбежност на справедливостта. Ще има революция, моята революция, и ти ще бъдеш неин водач, за да се сбъдне мечтата ти за справедливост.

Михей Хейл се изправи и изгледа отгоре буйния си племенник.

— Ужасен съм, Уипъл, че имаш толкова грешна представа за мен, та да помислиш, че бих станал съучастник на подобно злодеяние. Няма да разкрия плановете ти, макар че би трябвало да го сторя. Но сега е най-добре да си вървиш.

За негова изненада племенникът му с белязано лице не помръдна. Остана безочливо на мястото си, вдигна крак и подритна стола на вуйчо си на мястото му.

— Сега вече сме наясно — рече той. — Седни, вуйчо Михей, да поговорим за революцията. Да забравим всичко, казано досега. И забрави заплахата си да издадеш плановете ни на правителството. Чарли Уилсън знае за тях и искаше да арестува всички ни, но кабинетът не намери смелост да го подкрепи. Така че хайде да видим какво можем да направим с теб един за друг. Ти презираш моята позиция, а аз намирам твоята за емоционална. Добре, нека не се връщаме към това. Вуйчо Михей, след два дни ще има революция. По всяка вероятност не можеш да я спреш. Американският министър е съгласен да признае нашето де факто правителство. Американските войски в залива чакат с нетърпение да слязат на брега и да защитят свестните американци от хавайските диваци. Нашите цели са определени и графикът ни е готов. Дори ако уведомиш самата кралица, само ще ускориш събитията с часовете, които ще откраднеш от нас. — Приведе се напред и погледна твърдо вуйчо си в очите. — Революция ще има, вуйчо Михей.

Михей Хейл не бе от хората, които почват да облизват нервно устни в решителни моменти. Той бе устоял на твърде много неуспешни революции, когато единствено смелостта му бе спасявала правителството от безотговорни насилия. Затова и сега не почувства необичайно учестяване на пулса си.

— Помислил си за всичко — рече той с поглед, не по-малко твърд от този на племенника си, но поради различна причина.

— Нека приемем революцията като свършен факт — предложи младият захарен плантатор. — Аз не съм човекът, който трябва да застане пред съда на световното обществено мнение и да обясни необходимостта от нея. Репутацията ми в Лондон и Берлин не е много добра. Нека допуснем, че моята революция е завършила успешно и тя олицетворява единствено личната ми алчност… захарните плантации. Какво ще стане тогава? Америка няма да ни приеме. Може би Япония ще го направи.

 

 

Идеята, развивана от Дивия Уип, имаше още няколко допълнителни мотива, но старият брадат Михей Хейл не ги чу, тъй като споменаването на Япония изведнъж го пренесе в този загадъчен град през 1881 година, когато беше личен съветник на последния крал на Хаваите по време на триумфалната му обиколка на света. Кралската свита бе отседнала в японска къща без столове; подовете бяха от прекрасно дърво, полирано от употребата им в течение на векове, а плъзгащите се врати представляваха забавна гледка. Беше март и множество трудолюбиви градинари се суетяха и подкастряха борови дръвчета с изкривени червени клонки. Засадени в редица сливи бяха окичени с бели цветове, черешите бяха готови да разцъфнат всеки момент и с настъпването на първите топли дни хавайската свита си почиваше, наслаждавайки се на пробуждащата се природа.

Изведнъж Михей вдигна поглед и попита:

— Къде е кралят?

Никой не знаеше. Отначало настъпи възбуда; после постепенно както американците, така и японците бяха обзети от паника, защото бе напълно ясно, че кралят на Хаваите липсва. Никой не го беше видял да напуска просторната къща, а при лудото търсене не откриха никакви признаци за подла игра. Той беше изчезнал — огромен, тромав мъж, облечен с безвкусни западни дрехи, с дълго черно лондонско палто. Това бе един от малкото мигове, през които Михей Хейл бе изпитал истински ужас, тъй като бе чул, че преди сравнително немного време японски самураи, вбесени от нашествието на чужденци, бяха отсекли главите на неколцина от тях. Ето защо той коленичи в стаята без столове и се замоли: „Господи, спаси краля! Моля те!“.

На третия час, изпълнен със страх и опасения, владетелят се появи във весело настроение, като носеше в ръце обувките си. Очевидно бе минал през потока, разделящ къщата от императорския дворец, и бе прекарал времето си незабравимо. Отказа да обясни къде е бил през тези три часа и вечерта си легна особено доволен от себе си. На следната сутрин императорският шамбелан изчака краля да насочи вниманието си към други неща и тихо се измъкна, за да поговори с Михей.

— Направо невероятно — каза дребният човек в лъскаво черно лондонско палто на добър английски. — Вчера следобед дочухме странен шум в императорския дворец и пазачите бяха на път да застрелят нашественика, но в този момент видях, че това е вашият крал. Беше бос, кален и се смееше. Кафявото му лице лъщеше от пот, когато плъзна настрани преградата, пристъпи с мръсните си крака върху татами и обяви: „Бих желал да говоря с императора“. Бяхме ужасени, тъй като досега не се бе случвало подобно нещо. Муцушито обаче е изключителен човек. „Готов съм да побеседваме“ — рече той. И те се оттеглиха в стаята за частни приеми. И най-удивителното е, че останаха там почти три часа.

Михей Хейл избърса чело и приглади брадата си.

— Повярвайте ми, Екселенс, аз не съм го пращал.

— Едва ли бихте го направили — отвърна шамбеланът — като се има предвид онова, което бе разисквано.

— И какво е то? — подпита го Михей.

— Не знаете ли? — възкликна японецът.

— Не.

— Кралят каза: „Хаваите са уморени да бъдат подхвърляни между Америка, Англия и Русия. Те са сила в Тихия океан и трябва да запазят тази своя позиция“. — Шамбеланът замълча, за да придаде ефектност на думите си, и стана очевидно, че от Михей се очаква да зададе въпрос.

Той обаче, поуспокоен, се поклони на шамбелана.

— Благодаря ви, че сте се погрижили за моя крал — рече той.

— Вие поданик ли сте на Негово превъзходителство? — попита японецът.

— Да. Когато поех службата си, се заклех във вярност към Хаваите.

— Колко интересно. Бихте ли приели да изпием по чаша английски чай?

— За мен би било удоволствие — рече Михей.

Тръгнаха през градини с борове и стигнаха до малка селска къща, където ги чакаше прислужница.

— Вашият крал предложи — каза японецът, опасявайки се, че Михей може и да не го попита — наследницата на неговия трон, принцеса Каиулани, да бъде омъжена за сина на императора, за да бъдат свързани по-тясно Япония и Хаваите.

Михей изгуби самоувереността си. Задави се с чая, разля го и остави чашата си.

— Какво казахте? — едва успя да изрече той.

— Предложи съюз от взаимен интерес, който да бъде скрепен чрез женитбата на принцесата с един от нашите принцове. Когато чух това, господин Хейл, аз също се задавих.

Двамата дипломати се гледаха ужасени.

— Какво е най-добре да предприема? — попита, запъвайки се, накрая Михей.

— Може би да изведете веднага краля от Япония.

— Разбира се, разбира се. Но аз имам предвид… по отношение на императора.

— Беше направено официално предложение за брак. То трябва да се обсъди от императорското семейство и… персонала. След около година ще изпратим отговор.

— Екселенс, моля ви, погрижете се той да бъде „не“.

— Това е извън възможностите ми. На колко години е вашата принцеса?

— Чакайте да помисля, тя е на шест.

— Имаме време.

Същата нощ Михей успя да отведе набързо от Япония непредвидимия крал, но докато вечеряха, той не спомена нищо за импровизираната си среща с императора. Михей гледаше дебелото му весело лице и си мислеше: „Какво ли става в този непредсказуем мозък? Как си представя той една женитба с член на японското императорско семейство? Откъде ли му е дошла идеята за съюз с Япония? Подобно нещо би унищожило напълно надеждата за евентуално обединяване с Америка! Боже мой! Какво ли можем да очакваме от него, когато се озове в Европа?!“. В този паметен ден Михей Хейл оцени съществуващата опасност Хаваите да бъдат присъединени някой ден към Япония. Ето защо се бе съпротивлявал срещу довеждането на японски земеделци в захарните плантации, но някои алчни мъже като Джон Джандърс и момчетата Хюлет бяха настояли за това. Той бе уплашен от находчивостта, с която дребните японци, които започнаха да пристигат през осемдесетте години, се приспособяват към хавайския живот, и се опита да прокара закони, забраняващи им да напускат плантациите и да отварят магазини. Когато биваше сам с приятели, Михей Хейл често говореше за „жълтата напаст“ и предвиждаше, че японците може да станат много повече и да почнат да се борят за политическа мощ по начин, по който по-сговорчивите китайци никога не биха го сторили. Ето защо той изработи платформа на международните отношения, съдържаща само две точки: „Направете Хаваите американски. Дръжте японците надалеч“.

 

 

Така че предположението на Дивия Уип по отношение на Япония засегна чувствителни струни в паметта на Михей Хейл.

— Какво каза накрая, Уип? — попита той племенника си.

— Казах, че ако искаш да се осъществи въжделената ти мечта, това би могло да стане само с моя помощ.

— Имах предвид думите ти за Япония — уточни Михей.

Изведнъж Уип разбра, че вуйчо му не е чул нищо от последните му думи. Той явно бе обзет от спомените за някаква забравена случка, за която Уип не знаеше нищо. Но с безпогрешния си инстинкт племенникът долови, че мислите на Михей са свързани с Япония и предизвикват страх у него. Ето защо реши да се възползва от този страх.

— Казвах, че има достатъчно доказателства, които сочат, че жълтата напаст би приела с удоволствие Хаваите, ако Съединените щати не го сторят.

— Така ли смяташ? — попита боязливо Михей.

— Нима не би било естествено? — отвърна с въпрос Уип, свивайки рамене.

— Мислиш ли, че Япония би се разпростряла толкова надалеч от собствените си острови?

— Едва ли би го направила умишлено. Но ще й се наложи, ако не присъединим Хаваите към Съединените щати.

— Ужасно се страхувам от това — призна Михей. — И ако не Япония, то би могла да бъде Англия или Германия.

— Очевидно е, че ако позволим островите да останат така, безпризорни, някой със сигурност ще ги погълне.

— Но да предположим, че монархията се пречисти — опита се да спечели време Михей. — Да допуснем, че се избавим от Лилиуокалани и поставим някой друг на трона.

Дивия Уип разбра, че вуйчо му се хваща като удавник за сламка, затова отново се върна към доводите си.

— Революционерите не ще търпят никакъв хавайски монарх. Никой, който ти ще предложиш, вуйчо Михей, няма да е приемлив.

Становището на племенника стресна възрастния мъж с бялата брада.

— Това означава, че макар да не си сигурен какво ще стане после, ти си твърдо решен да премахнеш монархията, така ли? — попита той.

Уип нямаше намерение да се остави да бъде уловен в капана на подобно предположение относно неговата безотговорност.

— Но ние сме напълно наясно какво ще стане после, вуйчо Михей — отвърна любезно той. — Появяваш се ти, за да оправдаеш действията ни пред световното обществено мнение и да ни поведеш към Съединените щати. Точно това си искал винаги. И знаеш, че то е най-правилното.

Двамата мъже седяха мълчаливи. Михей — водач, удостоен с всичката слава и привилегии, полагащи се на кралете на Хаваите, обмисляше какво да прави. Беше силно объркан и всеки друг противник, освен Дивия Уип Хоксуърт би се оттеглил в този момент и би позволил на вуйчо си да разсъди през останалата част от нощта. Но сега се прояви характерната черта на Уип. Той стана от стола, отиде до вратата, протегна ръка, като че ли се кани да си тръгва, погледна навън към звездите, танцуващи над Диамантената глава, и се върна при вуйчо си. Взе един стол, обърна го и го яхна, скръстил ръце върху облегалката му. Сега белязаното му лице бе съвсем близо до това на вуйчо му.

— Вуйчо Михей — каза хладно той — досега само си разменяхме невинни удари. Време е да задълбаем и стигнем до същността на тази революция. Няма друг изход. Трябва да застанеш начело.

— Не мога да предам Хаваите, отнесли се приятелски към мен — отвърна Михей.

— Но си готов да предадеш американците, притежаващи тези острови — рече Уип.

— Когато положих клетвата за вярност към Хаваите — каза Михей — аз бях убеден в това, което правя. И станах хаваец.

— Обаче аз останах американец. И ще повикам американските военни кораби да защитят моята собственост.

— Ти можеш да действаш така — отговори Михей — но не и аз.

— Но не за такива действия става дума, вуйчо Михей — рече Уип. — Това, което имам предвид, е, че съм твърдо решен да оглавя революция срещу една слаба и подкупна форма на управление. И ще спечеля моята част от тази революция. Единствен ти обаче можеш да я доведеш до логичния й завършек: обединяване с Америка.

— И което отказвам да направя — отвърна Михей.

— Ако споделиш упоритото си становище с глупавата кралица, тя би ти изръкопляскала. Но ако кажеш на леля Малама, че не желаеш да яхнеш гребена на вълната на историята и си склонен да я изпуснеш, тя би ти заявила, че постъпваш глупаво.

— Не мога да предам тези добри хора — отговори Михей.

— Тогава си готов да позволиш на силите на историята да ги предадат на Япония.

— Това е риск, който трябва да поемем.

— Това не е риск, вуйчо Михей, а нещо сигурно. Тези острови са обречени. Има само един начин да бъдат спасени. Приеми нашата революция и я изведи на добър край.

— Няма да се продам, за да защитя шайка захарни разбойници — заяви Михей.

— Ако не ни защитиш, всичко добро, което някога си пожелавал за Хаваите, ще бъде изгубено.

— Бих се отказал дори от обединението с Америка, ако то бъде постигнато като резултат от едно нехристиянско дело.

— Изненадан съм, че говориш за християнство — възкликна Уип. — Нима желаеш да оставиш тези острови на опиума, лотариите и разврата, с разпътни улици, по които е опасно за жените?

— Това са проблеми, които трябва да решим в рамките на установеното управление, а не чрез революция — отвърна Михей.

— Къде бе прословутото твое управление, когато покойният крал свикваше своето „Общество на кълбото“?

— Това беше прегрешение. Господ сигурно го е наказал за него.

— То беше нещо, типично за монархията. Старият глупак заставаше пред тълпа красиви жени и хвърляше сред тях кълбо прежда. Хващаше единия край на нишката и момичето, което уловеше кълбото, го следваше послушно в леглото му.

— Не очаквах от теб да проповядваш в защита на морала.

— Ще проповядвам всичко, което би сложило край на монархията.

— Единственото лошо нещо, което съм сторил през живота си — каза Михей — бе да се съюзя с дядо ти срещу баща ми. Бог никога няма да ми го прости. Често се будя нощем, изпотен от ужас, и лежа с часове, размишлявайки над дяволското споразумение, която направих с капитан Хоксуърт. Сега ти искаш от мен да направя нещо още по-лошо с неговия внук. Не желая да рискувам повече безсънни нощи, Уипъл.

— Може поначало съюзът ти със стария Рейфър Хоксуърт да е бил неблагочестив — възрази Уип — но виж колко добро донесе той на Хаваите. Строителството, работните места, корабите, полята. Все някой трябваше да извърши всичко това, вуйчо Михей. Твоето влияние, за да се постигне то по правилен начин, имаше основно значение. Сега би следвало да се съюзиш с мен, за да осигуриш правилния завършек на нашия бунт.

— Трябва ли един добър човек винаги да използва помощта на нечисти люде като теб и дядо ти? — отвърна Михей на думите му с въпрос.

— Да — каза Уип. — Защото добрите хора никога нямат смелост, за да действат. Те могат само да насочват и гарантират успеха на процесите, вече пуснати в ход от такива като мен.

— Не ще направя по-голямо вече стореното от мен зло — заяви Михей. — Няма да ти помогна, Уип.

— Това не ме обижда, вуйчо Михей — отговори Уип. — Но така ти съсипваш бъдещето на тези острови.

Той се поклони и остави сам непреклонния си вуйчо. Бе почти три часа сутринта, когато пое надолу по пътеката, водеща към Кинг стрийт. Като погледна за последен път назад, видя стария човек с бяла брада, седнал изправен зад бюрото си и загледан в книгите пред него.

 

 

— Вуйчо Михей няма да се присъедини към нас — докладва честно Дивия Уип на съзаклятниците по време на тайната среща на комитета, проведена на следващия ден, неделя, 15 януари.

— Тогава аз също — каза Дейвид Хейл.

Оттеглиха се и двама от семейство Хюлет.

— Най-добре е да изчакаме с революцията — предложи Джон Джандърс. — Михей Хейл би могъл да настрои общественото мнение срещу нас. Тогава ще бъдем загубени. Ще съобщя, че утрешният митинг няма да се състои.

Последва възбудено обсъждане и Дивия Уип почувства как спада решителността на бъдещите революционери, подобно на вълна след прилив. Мъжете обсъждаха на групи как да отменят словото на Ед Хюлет, след като току-що го бяха напътствали какво да каже утре на тълпата.

— Май не ме разбрахте — рече тихо Уип. Революционерите спряха отстъплението си, нетърпеливи да чуят каквито и да било напътствия. — Имах предвид, че вуйчо Михей няма да ни последва доброволно. Това, което не ви казах, е, че ще го заставя да го направи. Всичко продължава според плана. След два дни, господа, Хаваите ще бъдат република и всички, присъстващи в тази стая, ще я управляват — с Михей Хейл като наше лице пред света.

— Как предлагаш да го постигнем? — попита един от рода Хейл. — Щом вуйчо Михей реши веднъж нещо…

— Вуйчо ти е патриот — отвърна Уип. — Той обича Хаваите и им е верен. Няма да допусне никога да види как тези острови се разпадат, разпокъсвани от революция. Той ще бъде с нас.

— Ще го накараш да се подпише насила?

— Смятам, че можем да разчитаме, че американските войски ще слязат на брега утре вечер… веднага след митинга. Така ще постигнем две веща. Появата им ще придаде смелост на привържениците ни и ще уплаши до смърт монархистите. Завземаме правителственото здание, изхвърляме кралицата и във вторник сутрин Михей Хейл ще трябва да се присъедини към нас.

— Сигурен ли си в това? — попита един от разтреперилите се Хейл.

— Почвам веднага да съставям текста на прокламацията — отговори Уип — която той ще подпише. Искам Дейвид Хейл и Михей Уипъл да ми помогнат.

Революцията, която отхвърли монархията на Хаваите и предаде управлението в ръцете на захарните плантатори, беше вече в ход. В двореца си несговорчивата кралица изтръпна, когато видя как американските войски маршируват по брега, за да нахлуят в нейна територия. Тя беше готова да се бие срещу тях, тъй като знаеше, че това е грубо извращение на обичайните отношения между две суверенни нации. Но захарните плантатори бързо обезвредиха преданите й войски и кралицата остана беззащитна — една упорита, отживяла времето си жена, на петдесет и пет години, царствена на външен вид, ала напълно несъзнаваща, че изтичащото вече деветнадесето столетие ще отнесе със себе си схващанията за управление, към които тя се придържаше. Все пак, в последните мигове на своето владичество.

След като войската й бе разпръсната, без да бъде даден нито един изстрел, бе сформиран взвод от доброволци, останали й верни. Те се появиха по улиците на Хонолулу и тръгнаха да защитават своята кралица. В редиците им се поклащаше старият канака, събирачът на мейл Кимо. Той носеше мускет, който бе грабнал от ръцете на някакъв човек в залата за пуул, и бе привързал около кръста униформата си, състояща се от чифт висящи панталони, с парче червено въже. Косата му не бе ресана от няколко дни, не беше се и бръснал и беше бос. Но подобно на другарите си показваше съвсем недвусмислено, че е готов да умре за кралицата. Лъскавите американски войници с нови пушки гледаха удивени как доброволците маршируват към тях, за да се хвърлят в бой. Един смел офицер в бяло изтича невъоръжен при водача на нередовната войска и каза:

— Няма защо да се бием. Кралицата абдикира.

— Какво е направила? — не разбра предводителят на верните й привърженици.

— Абдикира — повтори младият американец. После извика: — Някой тук говори ли хавайски?

Приближи се един хаол зяпач.

— Какво искаш, генерале? — попита той.

— Кажи на тези хора, че няма да има война. Кралицата абдикира.

— Разбира се — съгласи се хаолът. Обърна се към Кимо и неговите мъже и рече:

— Ей, канака! Лилиуокалани пау. Отишла вкъщи. Вие също пау. Вървете вкъщи.

И, що се касае до действителните боеве, по този начин революцията свърши. Кимо се заклати обратно с неизползвания мускет към залата за пуул и изслуша подигравките на приятелите си. После, в силно объркано състояние на духа, тъй като знаеше, че е участвал в гибелта на един свят, който бе обичал — с конете, пристъпващи важно със златни пискюли, с кралската гвардия, маршируваща в лъскави униформи, и кралицата отпред, седнала в позлатена карета — той тръгна бавно по Беретания стрийт и към долината Нууану и стигна до малката къща, където живееше със съпругата си Апикела и своето китайско семейство. Отиде направо в леглото и остана там, без да проговори или да се засмее, докато накрая издъхна.

Временното правителство начело с Михей Хейл като негов фиктивен ръководител и захарните плантатори, стоящи на заден план, помете предложените от кралица Лилиуокалани анахронизми, присъщи за XVII век. Всяко действие на енергичното ново управление бе насочено към една ясна цел: обединяване с Америка. Дейвид Хейл и Михей Уипъл бяха пратени във Вашингтон, за да ускорят прокарването в Сената на Договор за анексиране, преди склонният на подобно действие президент Харисън и неговите републиканци да напуснат кабинета на 4 март.

Знаеше се, че новоизбраният президент Гроувър Кливланд е против това, което ставаше на Хаваите. Скоро към Хонолулу се понесоха неистови призиви за морална подкрепа, тъй като пълномощниците по сключването на договора Хейл и Уипъл докладваха: „Налице е подчертано противопоставяне на начина, по който е проведена революцията. Не може ли Михей Хейл да направи едно силно изявление, като се надяваме, че неговата безупречна репутация и авторитет ще му помогнат. Иначе сме загубени“. Именно при такива обстоятелства Михей Хейл се оттегли през февруари 1893-та в кабинета си на Кинг стрийт и написа следното за едно нюйоркско списание: „Като наблюдава тези острови, всеки здравомислещ човек трябва да признае, че те се нуждаят от надзора на Съединените американски щати. Местните жители са в голямата си част неграмотни, отдадени са на идолопоклонничество и на суетната показност на монархията и са напълно непригодни да управляват“. С тези сурови, но справедливи думи навлезлият в седемдесет и първата си година син на мисионер обобщаваше постигнатото от неговата група; но тъй като бе искрен патриот и човек, който обичаше Хаваите най-много от всичко на света, той не си даваше сметка какво казва. Нещо повече, Михей Хейл изтъкна една голяма истина, която другите, както в Хаваите, така и в Америка, пропускаха: „Хаваите не могат да останат така безполезни и от никого нежелани посред Тихия океан. Островите като че ли са разположени най-близо до Америка, но също така не са далеч и от Канада и се намират на пътя, свързващ тази велика земя с Австралия и Нова Зеландия. Има пълни основания Хаваите да станат канадски. Освен това те са близо до азиатската част на Русия и може би само по една историческа случайност не принадлежат на тази могъща сила. А на всеки, който е плавал от Хонолулу до Йокохама или Шанхай, му е ясно, че островите лежат опасно близо до Япония и Китай. В течение на повече от половин век вярвах, че тяхната съдба е свързана с Америка, но се оказва, че тя не е неизбежна, както смятах. Ако в този критичен исторически момент бъде възпрепятствано осъществяването на нашата логична участ, ще възтържествува друга, нелогична, и Хаваите, бисерът на Пасифика, ще принадлежат на Канада, Русия или Япония. Именно за да предотвратим подобна катастрофа, ние молим Съединените щати да ни приемат“. Тази по-късно широко разпространена статия бе взета от имението на Кинг стрийт от Дивия Уип Хоксуърт и отнесена на един от неговите кораби, чакащи в пристанището. Но когато я подаде на племенника си, старият Михей Хейл бе отново ужасен, че трябва да използва такъв агент — слуга на злото, за да постигне една толкова добра цел.

Молбата на Михей нямаше очаквания ефект, тъй като захарните интереси на Луизиана и Колорадо не позволиха на безпомощния Сенат от февруари 1893-та да прокара набързо Договора за анексиране. Пет дни след като пое президентския пост, Гроувър Кливланд отхвърли неумолимо договора и порица онези, които се бяха опитвали да го пробутат на американското общество. До Хаваите стигнаха печални новини. Държавният секретар писа: „Съединените щати няма да приемат хавайските острови при условията, при които бяха предложени. Това би снижило националния ни стандарт, само и само да бъде подкрепено егоистичното и непочтено начинание на група авантюристи. Аз съм против тези острови да бъдат присъединени към нас със сила или измама, защото съществува такова понятие като международен морал“.

Президентът Кливланд бе на подобно мнение и изпрати лично в Хонолулу един следовател, който да проучи каква е била ролята на Америка по време на мръсната революция. По каприз на историята се оказа, че следователят е демократ от Джорджия и произлиза от семейство, притежавало някога роби. Когато до Хонолулу достигнаха предварителните сведения за неговата мисия, Комитетът на деветимата бе загрижен, че той може да докладва против тях. Но когато бе разкрит робовладелческият му произход, те въздъхнаха, видимо успокоени.

— Като добър южняк ще разбере проблемите ни — каза Джон Джандърс на съзаклятниците и те се съгласиха.

— Можем да се окажем в голяма беда — прецени обаче Дивия Уип, след като бе обсъдил по-старателно въпроса. — Понеже идва от Джорджия, вероятно следователят на Кливланд презира негрите.

— Разбира се — кимна Джандърс. — Хавайците ще му станат веднага ясни.

— Съмнявам се — възрази предпазливо Уип. — Да приемем, че мрази негрите. Като разумен човек той ще се постарае да компенсира това, като докаже, че не изпитва неприязън към други хора с тъмен цвят на кожата.

— Че защо ще го прави? — зачуди се Джандърс.

— Не ме питай защо! — отвърна Уип. — Само наблюдавай.

И когато пристигна, следователят постъпи точно така, както бе предсказал Уип. Тъй като мразеше негрите в собствената си страна, той трябваше да хареса хавайците от островите. Това беше тотално принуждение, което позволяваше на него, човека от Джорджия, да вникне в същността на революцията по-добре от който и да било американец по онова време. Той беседва принципно с хавайците, беше смаян от възможността да говори лично с една кралица, стана ревностен роялист и пренебрегна доказателствата, предоставени му от белите. Докладът му до президента Кливланд съдържаше съкрушително порицание на деянията на захарните плантатори; те бяха, установи той, заговорничили с американския министър да отхвърлят едно законно назначено правителство; бяха работили в съюз с капитана на един американски кораб; бяха детронирали кралицата против волята на хавайския народ; бяха извършили всичко това за лична изгода. Неговото мнение бе, че кралица Лилиуокалани, една жена с много добродетели, трябва да бъде възстановена на трона си.

Докладът му предизвика такава буря във Вашингтон, че Дейвид Хейл и Михей Уипъл разбраха: не остава никаква надежда Съединените щати да бъдат накарани да приемат Хаваите. Те се върнаха в Хонолулу със следната мрачна прогноза:

— Докато Гроувър Кливланд е президент, ние никога няма да станем част от Америка. Държавният му секретар вече пита настойчиво: „Не трябва ли голямата неправда, сторена спрямо една слаба държава чрез злоупотреба с авторитета на Съединените щати, да бъде поправена чрез възстановяване на законното управление?“. Дори се говори кралицата да бъде върната на трона й с помощта на американското оръжие.

— Какво ще стане с нас? — разтревожиха се членовете на комитета.

— Тъй като вие сте американски поданици — обясни един консулски служител — ще бъдете арестувани, отведени във Вашингтон и изправени пред съд за заговор за събаряне на управлението в приятелска държава.

— О, не! — завъзразяваха съзаклятниците. — Ние сме хавайски поданици. Граждани сме на тази страна.

Септември и октомври на 1893-та бяха нелеки месеци в Хаваите и групата на Дивия Уип едва удържаше властта. Всеки пристигащ кораб донасяше зловещи новини от Вашингтон, където симпатиите бяха минали на страната на кралица Лилиуокалани и всички признаваха, че тя трябва да бъде скоро възстановена на трона; но точно преди това да стане факт, вироглавата владетелка извърши нещо толкова ужасяващо за американците, че злепостави завинаги монархията. Онова, което Дивия Уип не можа да постигне, му го поднесе наготово кралицата.

В края на годината президентът Кливланд изпрати втори следовател да определи конкретните условия, при които Лилиуокалани да бъде върната на трона, защото, както изтъкна Кливланд, Америка никога не е искала да се облагодетелства от нещастието на съседите си. Новият пратеник хвърли Комитета на деветимата в отчаяние със съобщението, че вече анексирането на Хаваите от Америка дори не се обсъжда, и започна официални разговори с кралицата относно стъпките, които тя би желала Америка да предприеме, за да й бъде върната короната.

Не се явиха никакви трудности и следователят се усмихна, когато кралицата изтъкна:

— Едно от най-често отправяните към нас обвинения, сър, е, че ние сме малко кралство, което обича твърде много лукса и разкоша. В това отношение признавам, че сме виновни, защото откакто нашите крале избраха за първи път като свои съветници хора от групата на мисионерите, ние установихме, че няма други хора на земята, които да са привързани повече към пищното облекло, конете с натруфени покривала, лъскавите униформи и медалите от мъжете, обличали се дълго време в новоанглийско домашно платно. Имам четири картини, изобразяващи различни тържествени ритуали. На тях можете да видите хора, отрупани със злато и медали. Те не са хавайци. Това са американци. Те пожелаха кралско великолепие и ние им угодихме.

— Като говорим за американците — попита следователят — какъв вид амнистия ще обявите за революционерите?

— Амнистия ли? — възкликна кралица Лилиуокалани, наклонявайки голямата си и изразителна глава към американеца. — Не ви разбирам.

— Амнистия — заобяснява снизходително следователят — това е…

— Знам какво означава думата — прекъсна го Лилиуокалани. — Но какво означава тя при тези обстоятелства?

— Хаваите преживяха злополучни неприятности. Те обаче свършиха. Вие сте възстановена на трона и президентът Кливланд предполага, че ще издадете указ за обща амнистия. Обикновено така се постъпва.

— Амнистия?! — повтори невярващо властната кралица.

— Щом няма да обявите амнистия, какво друго имате предвид?

— Обезглавяване, разбира се — отвърна кралицата.

— Какво е това?

— Бунтовниците ще трябва да бъдат обезглавени. Такъв е обичаят на островите. Всеки, който извърши злостно деяние против трона, се обезглавява.

Американският следовател ахна, после преглътна с мъка.

— Ваше превъзходителство — каза той — осъзнавате ли, че в случая са въвлечени над шейсет американски граждани?

— Не знам точния брой на предателите и не ги смятам за американци. Те винаги са твърдели, че са хавайци, и ще бъдат обезглавени.

— И шейсетимата? — не вярваше на ушите си следователят.

— Защо не? — отвърна Лилиуокалани.

— Мисля, че е най-добре да докладвам това на президента Кливланд — каза сподавено изпотеният следовател и се извини, че трябва да напусне височайшата особа.

Същата вечер той написа следното: „Съществуват обстоятелства, които може би не сме преценили както трябва“. Повече разговори относно възстановяването на монархията не последваха.

 

 

Така в края на 1893-та стана очевидно, че Съединените щати нито ще приемат Хаваите поради опетнената репутация на хората, оглавили революцията, нито ще възстановят монархията, заплашила да обезглави повече от шестдесет американски граждани. Островите продължаваха да бъдат ничии година след година, като кораб без котва. Постепенно хавайците намразиха хаолите, отнели им по нечестен начин монархията, а хаолите презираха малодушните американски сенатори, отказващи да поемат отговорността и да присъединят островите. Захарните плантатори търпяха загуби и изглеждаше като че ли Колорадо и Луизиана ще успеят да прекратят завинаги вноса на хавайска захар на континента. Огромните параходи на „Хоксуърт и Хейл“ превозваха по-малко товари, а британците и японците почнаха да се чудят какво да направят от благоприличие по отношение на този кораб, лутащ се без компас из опасния Тихи океан. В отчаянието си захарните плантатори предложиха договор, който би им позволил да продават натрупващата се захар на дребно на Австралия, и се появиха прогнози, че скоро Хаваите ще трябва да се присъединят към Британската империя.

В този критичен момент Михей Хейл спаси Хаваите и той бе добре подготвен за подобна роля. Преди години неговият баща мисионер го бе държал затворен в една опасана със стени градина в Лахайна, където Михей не се бе занимавал с нищо друго, освен с вникване в историята, Библията и неумолимото чувство за висока нравственост на баща си. В частност той бе чиракувал в две области, които сега му дадоха духовни сили за създаването на нов начин на управление: Михей бе наблюдавал как баща му превежда книгата на Йезекиил и суровите думи на този неотстъпчив пророк бяха живи в паметта му; освен това бе слушал дребния си сакат баща да обяснява как Джон Калвин и Теодор Без са управлявали Женева според Божията воля.

Първото нещо, което Михей Хейл направи, бе да лиши Дивия Уип Хоксуърт от каквато и да било връзка с управлението. После настоя за морални закони и финансова отговорност. Но най-вече, като истински мисионер, той почна да пише. За вестниците подготви обосновка на своето управление. На списанията обясни защо хавайската революция, която не бе желал и благословил, прилича на бунтовете, възкачили Уилям и Мери на английския трон. Пишеше обширно на републиканските сенатори, като им подсигуряваше средства за борба, които да използват срещу демократите, а на отдавна забравените си приятели из цяла Америка изпрати вдъхновени писма, умолявайки ги да приемат Хаваите. Живееше само за това да направи неговите острови част от Съединените щати и писалката му, поскърцваща в тихите часове след полунощ, бе единственото истинско оръжие, останало на островитяните.

Управлението, основано от Михей, не беше либерално.

— Вашата задача е да изградите християнска държава — наставляваше той богаташите, събрали се, за да изготвят проект за нова конституция — в която до управлението ще бъдат допускани само хора с чувство за отговорност, добро име и солидно материално положение.

Бяха установени ясни критерии по отношение на изискванията към имущественото състояние на държавните служители и на онези, които ще ги избират. Никой не можеше да стане член на сената, ако не притежаваше неипотекирана собственост в размер на три хиляди долара или ако нямаше годишен доход от хиляда и двеста долара. За да гласува за сенатор, човек би трябвало да разполага със собственост в размер на три хиляди долара или годишен доход от шестстотин долара.

— В други части на света необразованите работници имат право да пуснат гневния си глас срещу висшестоящите — обясни Михей — но не и в Хаваите.

Винаги когато беше възможно, се даваха предимства на собствениците на плантации, тъй като на тях се крепеше благосъстоянието на островите.

В едно Михей беше непреклонен: представителите на източните народи не бива да се допускат по никакъв начин до гласуване или до участие в управлението.

— Те бяха доведени на тези острови, за да работят на тръстиковите полета, като се предполагаше, че ще се върнат у дома, щом им изтекат договорите. Никой нямаше предвид да остават тук и ако те го правят, това не означава, че за тях има място в обществения ни живот.

Ето защо по предложение на Михей за получаване на избирателно право бе заложено допълнително условие, състоящо се в издържането на хитро съставени тестове за грамотност, които никой китаец или японец не би могъл да преодолее, дори да бе богат и гражданин на Хаваите.

В много отношения принципите на управление на Михей бяха твърде либерални за захарните плантатори, привели ги в сила. Сред мисионерската група имаше много представители на семействата Хейл, Уипъл и Хюлет, които се противопоставиха на радикалния му либерализъм, докато родовете Джандърс и Хоксуърт го смятаха за луд заради френските му републикански възгледи. Защото, с изключение на това, че гласоподавателите бяха ограничавани според благосъстоянието им, във всичко останало Михей бе снизходителен и справедлив. Настоя за гледане на делата в присъствието на съдебни заседатели, за правото затворникът да бъде довеждан пред съда, за свобода на религиите и всички придатъци на англосаксонската демокрация. Но когато бе попитан по време на финалния етап от приемането на конституцията „Какво управление изграждате?“ — той бързо отговори:

— Такова, което ще осигури благоприличие, докато Съединените щати ни приемат.

И никога не отстъпи от този велик основен принцип. Някой с по-дребна душа можеше да се изкуши от властта, която имаше, но не и непреклонният представител на Нова Англия. Не се удостои с медали, нито издигна претенциозни структури на властта около стегнатата си, облечена в бяло фигура. През петте години, последвали революцията от 1893-та, този ръкоположен пастор не пропусна нито един ден, през който да не коленичи и да не се помоли: „Всемогъщи Боже, доведи започнатото до плодотворен край. Направи ни част от Америка“.

Подготовката като калвинист му помагаше да посрещне много кризисни моменти с непоклатимото убеждение, че е прав. И когато се налагаха неприятни решения, той бе готов да ги вземе. През 1895-а избухна въоръжена революция срещу неговото управление, която той потуши, без да трепне, а после арестува кралица Лилиуокалани за предполагаемото й съучастие в нея. Когато по-мекушавите го посъветваха да внимава с отношението си към своенравната кралица, Михей заяви:

— Тя ще бъде обвинена и съдена за измяна към републиката.

И остана непоклатим, когато предан на захарните плантатори съдебен състав я призна за виновна. Разбира се, на всеки друг съд би се наложило да вземе същото решение, защото бе съвсем естествено кралицата, отказваща да признае узурпаторите от Америка, отнели й трона, да работи срещу тях. И макар по въпроса да постъпваха противоречиви сведения, тя може би също така бе подтикнала последователите си към открит бунт. Новата нация нямаше друг изход, освен да я съди за измяна, и след като захарните плантатори постановиха, че е виновна, задължението да я прати в затвора принадлежеше на Михей.

Властната, твърдоглава жена бе затворена в една стая на горния етаж на двореца и макар лишаването й от свобода да се контролираше строго, то не бе физически неприятно. Не след дълго поддръжниците й почнаха да разпространяват най-въздействащия държавен документ, създаван някога от който и да е суверен на тези острови. Това беше песен, довършена от Лилиуокалани в затвора. И въпреки че тя я бе композирала преди няколко години, песента бе останала почти незабелязана. Сега обаче нейният вопъл „Алоха Ое“ завладя острова и света: „Леко се носи над скалата дъждовен облак, роден за миг от западния ветрец“.

— Докато беше на свобода — отбеляза един от мисионерите — кралица Лилиуокалани не направи нищо за своя народ. Но сега, в затвора, тя дава израз на онова, което става в душата му.

— Да я освободим — рече Михей Хейл, като чу песента.

Тя замина за Вашингтон и оттам поде яростна борба срещу него.

След като революцията приключи и се стабилизира новото управление, за кратък период от време изглеждаше, че президентът Кливланд и демократите ще приемат Хаваите. Вестниците от континента почнаха да пишат: „Високият морал на Михей Хейл помогна много да се поправят злините, извършени от по-младите американци в хода на революцията“. Най-сетне Михей съобщи на кабинета:

— Вече се провижда надежда.

 

 

И тогава на първите страници на американските вестници се появи името на Дивия Уип Хоксуърт. „Този буен младеж ни напомни ужасния начин, по който хора като него откраднаха Хаваите от кралица Лилиуокалани“ — пишеха журналистите. И надеждата за анексиране се изпари.

Неприятностите започнаха по време на тридневна оргия в един китайски публичен дом в Иуилеи. Уип бе дошъл тук с каретата си, за да види една испанка, току-що доведена от кораб, пристигнал от Валпараисо. Той се забавляваше добре, когато се появи моряк от кораба с претенцията, че момичето е негово, защото го е купил. Последва ужасна бъркотия, по време на която морякът отнесе як бой и ритници в лицето. Когато се посъвзе, той се върна в публичния дом с двама приятели, въоръжени с ножове. Те връхлетяха и взеха да режат парчета от лицето на Уип, но момичето от Валпараисо застана на негова страна и запрати един стол срещу водача им. Той, чувстващ се все още не съвсем добре подир побоя, нанесен му от Уип, падна в безсъзнание, след което Уип го рита в главата с такава ярост, че човекът едва не умря.

Разбира се, Дивия Уип не бе арестуван, и то не само защото случката бе станала в Иуилеи, който бе малко или повече извън контрола на полицията, а и защото имаше много свидетели на факта, че срещу него се бяха нахвърлили трима мъже с ножове. На лицето му бяха зейнали два белега, доказващи, че те са го нарязали, преди той да се разправи с тях. Всичко можеше да се размине само с кратко съобщение в местния вестник, ако раненият моряк не бе упорит човек. Скоро след като бе изписан от болницата, той си купи пистолет, причака Уип в един бар на Хоутел стрийт и го простреля в лявото рамо.

Именно новината за този изстрел стигна до Америка и разруши в голяма степен постигнатото от Михей Хейл. Но що се касае до Хаваите, най-лошото тепърва предстоеше. В разгара на скандала Дивия Уип се ожени. Това бе почти непоносимо, тъй като момичето, което взе — с лява ръка в превръзка, окачена на врата му — бе Мей Форбс. Тя беше двадесетгодишна, обаятелна, с дълга черна коса, идеална кожа и излъчваше чистота и чар. Имаше мек, гърлен глас и бе известна с безупречната си репутация, защото нейният баща, осъзнаващ красотата й, я бе обградил с изключителни грижи. По принцип този брак би трябвало да бъде посрещнат с широко одобрение най-вече защото бе по любов и съществуваше надежда Мей да опитоми сприхавия Хоксуърт.

Но женитбата им бе толкова обидна за Хаваите, че тя затъмни всичко, сторено преди от Дивия Уип, тъй като Мей Форбс имаше доста интересен произход. Баба й бе от едно от незначителните семейства на алии от Мауи, а дядо й — Джоузеф Форбс, бе енергичен и кадърен англичанин от Бристол, качил се на кораб, заминаващ от Големия остров, за да позабогатее, като добива захар. По-късно се оженил за любимата си от Мауи — чудесна хавайка, и им се родила палава дъщеря, която била упорита и обичала да прави каквото си науми. На деветнадесет години се омъжила за китайски земеделец на име Чин. Така че нейната дъщеря, известна под името Мей Форбс, се казваше всъщност Чин Лан Цин — Идеалното Цвете Чин. Бракът й с Уипъл Хоксуърт бе първият пример на женитба на представител (отчасти) на източните народи в едно от влиятелните семейства на островите. Това беше ужасяващо предвкусване на бъдещето и Дивия Уип бе отритнат от обществото.

И въпреки че поведението му бе навредило на Хаваите, може би щеше да му бъде разрешено да остане на островите, ако не беше влязъл в шумна разпра на обществено място с едно от момчетата Хюлет. Това се случи, когато Уип установи, че някои от Комитета на деветимата са променили отношението си към революцията и сега проповядват против обединяването с Америка.

— Беше изтъкнато, че веднага щом тук влязат в сила американските закони, договорите ни за принудителен труд ще станат невалидни и няма да можем да внасяме повече японци.

— Какво лошо виждаш в това? — попита презрително Уип.

— Но как ще отглеждаме тръстика без работа на акорд?

— Честно казано, като оставим настрана емоциите — каква полза всъщност имаш от подобно нещо?

— Ами работниците трябва да се трудят там, където кажем ние, при фиксирано заплащане, и ако не го правят, можем да разчитаме, че нашите съдии ще ги заставят.

— По дяволите! — изсмя се Уип. — Не четете ли вестници? Разбира се, че трудовите ни закони ще бъдат отменени от Америка.

— Тогава не искаме да се присъединяваме към нея — рече едно от момчетата Хюлет.

— Какво предлагаш? — попита любезно Уип.

— Да се обединим с Англия. Тя разрешава работата на акорд. Или да останем самостоятелни.

Уип бе поразен. Революцията му се изплъзваше. Първо Кливланд й попречи, а сега съзаклятниците говореха за съюз с Англия.

— Слушайте — почна предпазливо той — нямате нужда от старите споразумения за работа на акорд. През последните единайсет години не съм вкарал в съда нито един от моите хора. Ако искат да напуснат — чудесно. Давам им хубава храна, предлагам им честна сделка, малко смях и те произвеждат за мен повече захар, отколкото за всички вас, взети заедно. Повярвайте ми, това е моделът на бъдещето.

Един от семейство Хюлет се почувства засегнат от подобна перспектива.

— Има още нещо, което правиш за хората си, Уип — добави той, без да мисли.

— И какво е то?

— Спиш с жените им.

Подобно на вулкан, канещ се да създаде нов остров, Дивия Уип се надигна от стола, хвърли се към представителите на рода Хюлет и този, който го беше обидил, щеше да пострада сериозно, ако останалите членове на комитета не го бяха възпрели.

Същата вечер Михей Хейл повика Уип в кабинета си на Кинг стрийт.

— Трябва да напуснеш островите, Уипъл.

— Но революцията загива! — възрази Уип.

— Така става винаги — отвърна Михей.

— Тези копелета говорят за присъединяване към Англия или да сме запазели самостоятелност. Само и само да спечелят малко повече долари от работата на акорд.

— Не това е въпросът, Уипъл. Ти замърсяваш новата нация и трябва да си отидеш за доброто на всички.

— Но аз съм твърдо решен да се боря с подобна вредна идея да се предадем. Няма да позволя тази революция…

— Махни се от островите! — извика Михей. — Опитвам се да спася Хаваите, но не мога да го направя, защото ми пречиш. Ти си зло, един корумпиран хулиган и в тази страна няма място за теб! Замини!

Възрастният човек изблъска Уипъл вън от кабинета си. През последвалите важни години Дивия Уип пътуваше по света с китайско-хавайската си съпруга, като двата белега на лицето му подчертаваха нейната кристална красота, и наблюдаваше отдалеч събитията у дома. Беше в Рио, когато пристигна вестта за избирането на Маккинли за президент, и той се откъсна от работата си, за да каже на Чин-чин, както наричаше съпругата си:

— До две години островите ще се присъединят към Америка. Слава на Бога, че всичко свърши.

— Ще се върнем ли за празненствата? — попита Чин-чин.

— Не — намръщи се Уип. — Това е представление на вуйчо Михей. Аз само го накарах да започне.

Повече не спомена нито дума за анексирането, тъй като беше по следите на нещо, което щеше да има почти същото дълбоко отражение върху Хаваите, както присъединяването им към Съединените щати. Една сутрин се втурна в стаята на съпругата си в хотела в Рио де Жанейро, като викаше:

— Чин-чин! Искам да опиташ нещо!

— Какво правиш? — разсмя се тя, тъй като още не бе станала от леглото, а той държеше малък поднос с една чиния, нож и вилица.

— Нося ти едно от най-вкусните неща, които са били откривани някога. Сложи кърпа под брадичката си.

Хвърли й една от ризите си и върза ръкавите около хубавата й смугла шия. После извади от хартиен плик огромен, златист ананас с форма на бъчвичка.

— Виждала ли си по-съвършен плод от този? — попита я, като го държеше нависоко за бодливите листа.

— Много е голям за ананас — отбеляза Чин-чин. — Къде го намери?

— Тежи близо три килограма. Казаха ми, че ги доставят редовно с кораби от Френска Гвиана. Наричат ги кайени и само почакай да опиташ.

Дивия Уип отдели твърдата външна кора и люспите с големия остър нож. Скоро стаята се изпълни с изключително съблазнителен аромат и от върха на ножа почна да се стича златист сок, изцапвайки покривката на масата.

— Внимавай, Уип! — предупреди го съпругата му. — Капе!

— Точно затова мирише толкова хубаво — обясни той.

Разполови ананаса, после отряза идеален кръг от тежкия златист ароматичен плод. Постави го на чинията, подаде на Чин-чин вилицата и я прикани да опита.

— Божествен е! — извика тя, щом леко киселият сок потече по брадичката й. — Къде казваш, че растат?

— На север.

— Трябва да засадим от тези дървета на Хаваите — предложи тя.

— Така смятам и аз — отвърна той.

 

 

Когато Михей Хейл наближи седемдесет и шестата си година и бе по-уморен, отколкото смееше да признае, до Хонолулу стигна вест, че Камарата на представителите във Вашингтон най-сетне е утвърдила анексирането, като двеста и девет са гласували „за“ и деветдесет и един — „против“. Същата вечер започна бдението на Михей.

— Трябва да почакаме да минат още две седмици и тогава ще узнаем какво ще прави Сенатът — рече той на съпругата си Малама по време на вечеря.

— Сигурен ли си в благополучния завършек? — попита грациозната му хавайска съпруга.

— Ако молбата към един отзивчив Бог дава резултат, то мога да съм сигурен.

Семейство Хейл се хранеше на светлината на свещи и двамата седяха един срещу друг, така че и най-беглата реакция не оставаше незабелязана. Малама, навлязла в шестдесет и петата си година, изглеждаше по-скоро внушителна, отколкото подвижна. Не беше наедряла много, подобно на повечето от хавайските й сестри, и сребристата й коса бе осветена от бледите пламъци. Бе запазила навика да накланя насмешливо глава, когато някоя мисъл я забавляваше.

— Добре е за Хаваите да се предадат във властта на Америка — рече кротко тя — Ние сме бедна група острови без сила и през последните петдесет години можеше да ни грабне всеки, който пожелаеше. По-добре е да стане така.

Михей, успокоил се за момент, след като бе чул добрата новина от Конгреса, довери на вярната си спътница:

— Знаеш ли, Малама, колко съжалявам, че се наложи точно твоят съпруг да извърши всичко това, което стана през последните пет години.

— Все някой трябваше да го направи — каза тя на изправения суров мисионер.

— От всички хавайци ти разбираш най-добре нещата — рече той. — Но то е и обяснимо. Ти си дъщеря на Ноелани и внучка на Малама.

При споменаването на тези две изтъкнати имена Михей усети как в очите му напират сълзи. Искаше му се да зарови лице в ръцете си, ала Малама ги забеляза. Ако беше седнала до съпруга си, тя щеше да го успокои по хавайски. Но в тази важна нощ те не бяха един до друг и затова споделяха само мислите, но не и обичта си.

— Щеше да е далеч по-добре, ако ти беше кралица, а не Лилиуокалани — каза той. — Ти би разбрала всичко, не и тя.

— Не е така — възрази бавно Малама. — Стана по-добре, че кралица бе тази твърдоглава, енергична хавайка. Нека светът ни види, когато загиваме, такива, каквито сме.

— Загивате? — повтори изненадан Михей.

— Да, загиваме — изрече Малама с едва доловима твърдост. — Скоро островите ще бъдат част от Изтока и на тях няма да има място за хавайците.

Думите на съпругата му бяха странни.

— Но ние се погрижихме да заложим в конституцията гаранции срещу нашествието на японци — подчерта Михей.

— Това е само на хартия, Михей — изтъкна тя. — На нас, хавайците, ни е ясно, че ни избутват от кануто.

— Вие ще бъдете защитени! — извика той.

— И преди имахме конституция, която трябваше да ни защитава — рече Малама — но тя не попречи на захарните разбойници да откраднат земите ни… а после и собствената ни страна.

— Малама! — ахна Михей. — Нима се убедена, че тази революция бе водена единствено от користолюбие? Нима отказваш да видиш силите на американската демокрация в действие тук?

— Това, което виждам, е, че когато полята ни бяха безплодни, никой не ни желаеше. Но след като се превърнаха в богати източници на захар, всички ни поискаха. Какъв друг извод мога да направя?

Михей бе разстроен от насоката, която вземаше разговорът, затова се върна към миналото.

— Спомняш ли си, когато те срещнах за първи път в Сан Франсиско? И още тогава, преди да бях видял дори едно захарно поле, казах: „Хаваите трябва да станат част от Съединените щати“. Мислех така по причини от морално естество и моите подбуди не са се променили.

— Твоите да, не и на другите. И накрая се остави от милостивост да бъдеш използван от банда разбойници.

— О, не, Малама! Както излезе, аз бях този, който ги използва. Хаваите ще бъдат анексирани, и то по моите условия.

— Те бяха откраднати с измама — произнесе хладно Малама. — Ние, бедните великодушни хавайци, бяхме заблуждавани, лъгани, унижавани публично и нашата нация ни бе отнета с измама.

— Не е вярно! — възрази Михей, стана и заобиколи масата, за да бъде по-близо до съпругата си.

— Бих предпочела да не ме докосваш сега, Михей — каза тя, но не рязко. — Какво мислиш, че изпитвах, когато се срещах с хавайските си приятели и те ме питаха: „Как можа Михей Хейл да напише подобни неща за нас?“.

— Какви неща? — извика Михей, връщайки се тъжно на стола си. — Никога не съм писал каквото и да е за вас.

За негова изненада Малама извади от джоба си изрезка от една от големите му статии, която бе запазила в огорчението си за момент като този, и зачете с болка:

— „Местните жители са в голямата си част неграмотни, отдадени на идолопоклонничество и на суетната показност на монархията, и са напълно непригодни да управляват.“ Какви лоши думи.

— Но това не се отнасяше за вас — запротестира той. — Написах го, за да направя тези острови част от Америка.

— То се отнасяше за хавайците — рече тихо Малама.

Михей, облечен с бял костюм, остана загледан в покривката на масата, донесена преди години от Китай. Бе удивен от становището на съпругата си по въпроса и мислеше за няколко възможни обяснения на алтернативите, пред които е бил изправен. Но когато се взря в сериозното й обвиняващо лице, разбра, че никое от тях няма да свърши работа. Затова каза:

— Съжалявам, че съм те обидил, Малама.

— Съжалявам, Михей, ако съм засегнала неприятна тема във вечерта на твоето тържество — отвърна тя. — Но не бива да се заблуждаваме. Хаваите бяха откраднати. Техните свободи бяха похитени.

Дъщерята на алии се изправи величаво, ритна шлейфа на роклята зад себе си и напусна трапезарията. Михей гледаше тъжен как тя си отива, после отпусна глава върху масата за няколко минути, след което стана и отиде в кабинета си, където състави дълго и прочувствено писмо с указания за представителите си във Вашингтон. „Трябва да се срещате с всеки сенатор поне веднъж дневно — пишеше им той. — Кажете им, че съдбата на Америка включва неоспоримо простирането на Божията милост и върху тези острови. Не можем да бавим присъединяването още дълго, тъй като Япония и Англия прибягват към неприятни ходове и протакането би могло да се окаже гибелно. Умолявайте ги. Не чакайте подходящ момент, за да бъде изтъкнат който и да е довод, а ако сенаторите от Луизиана и Колорадо използват мръсни прийоми, отвръщайте със същото. Трябва да направим островите американски по време на тази сесия. Оставям съдбата на Хаваите във ваши ръце.“

През дните, които последваха, Михей и Малама Хейл се избягваха взаимно. И тъй като положението в Сената изглеждаше все по-добро, с всяко обнадеждаващо писмо от Вашингтон разстоянието между американския мисионер и хавайската алии ставаше все по-голямо, като му беше показано хиляди пъти колко тъжно е да се унищожи една независима държава. Беше правилно Хаваите да станат американски. Това беше неизбежно и той бе все по-горд от ролята си за постигането на тази благодат; но то също така беше трагично и през тези последни дни трагедията доминираше над радостта.

На 6 юли 1898 година американският Сенат най-сетне прие Хаваите с четиридесет и двама гласували „за“ и двадесет и един „против“. В галерията на Сената Дейвид Хейл, личен пратеник на Михей в Конгреса, плачеше, а неговият помощник Михей Уипъл каза:

— Това е началото на величието на Америка в световната политика.

Седмица по-късно, на 13 юли, новината стигна до Хонолулу и един развълнуван моряк гръмна веднъж с пистолета си. Нервите на всички бяха опънати докрай и някои помислиха, че това може да е началото на контрареволюция. Но скоро наелектризиращата дума обходи града, хората наизлязоха по улиците и почнаха да се прегръщат. Беше див, пълен с радост ден, през който се вдигна шум до небесата. Но Дивия Уип Хоксуърт, намиращ се в джунглите на Френска Гвиана, чу новината чак след два месеца.

— Е — рече той на Чин-чин, когато я узна — най-сетне сме американци. Чувстваш ли се по-различна?

— Ти може и да си американец — отвърна Чин-чин — но аз си оставам китайка. Не мисля, че страната ти ще ме приеме някога.

На 12 август 1898 година с прокламация на президента Маккинли бе обявено присъединяването на Хаваите към Съединените щати. Но в кулминацията на това щастливо събитие настроението на островите бе повече като на погребение, отколкото като при рождение. През този ден не се виждаха никакви хавайци, те тайно скърбяха, но из улиците се разхождаха доста американци с тесни сака, кафяви бомбета и лачени обуща, окичени с безвкусни значки, изобразяващи Чичо Сам, встъпващ в брак с негърка (производителите от континента не можеха да си представят как изглежда една хавайка), и носещи следния надпис: „Това е денят на нашата сватба“.

От уважение към хавайците церемониите по случай паметния ден бяха кратки. Маршируваха войници, а от американски боен кораб слязоха моряци. В единадесет и четиридесет и пет на трибуната се появи групата видни хора, извършили революцията, водени от Михей Хейл. Щом зае мястото си, той огледа събралото се множество и видя американци, китайци, португалци и японци, но нито един хаваец. Когато някога впечатляващият оркестър засвири хавайския химн, от духовите инструменти излязоха жалки звуци, които не биха правили чест дори на начинаещи. Един по един ридаещите хавайски музиканти се отдалечиха с мъка, отказвайки да свирят погребален марш за своята нация. Химнът завърши с хлип и Михей зачете:

— С пълно упование в благородството, справедливостта и приятелството на американския народ…

За първи път бе мечтал за този миг, когато пресичаше прериите на Небраска през 1849-а. Сега, почти половин век по-късно, бе направил мечтата си действителност.

В този ден на трибуната имаше една хавайка — Малама Канакоа Хейл.

— Длъжна си — беше я умолявал Михей.

И като алии тя бе разбрала думите му. Облечена в царствено черно и алено, с шапка с цветя и ветрило от слонова кост, хавайката представляваше внушителна гледка, последен символ на победената си раса. Дори когато бойните кораби изстреляха салют от двадесет и един топовни изстрела и бе спуснато знамето, което бе обичала толкова много, тя има силата на духа да продължи да гледа право напред.

— Няма да позволя да ме видят да плача — прошепна сама на себе си.

Но щом свършиха церемониите, се случи нещо изключително срамно и за Малама то щеше да остане завинаги символ на непристойния начин, по който бе заличена нейната нация. Когато хавайското знаме падна долу, го грабна един американец и преди някой да успее да го спре, го отнесе до двореца, където с чифт дълги ножици разряза герба на ивици и почна да ги раздава като спомен за знаменателния ден.

Една от тях бе пъхната в ръката на Михей и той погледна надолу, за да види какво е това. Но очите му бяха толкова уморени от писане на писма от и в името на Хаваите, че му беше трудно да забележи какво държи и го вдигна прибързано високо нагоре. Тогава съзря части от осемте ивици, символизиращи Хавайските островите, и къс от поле и разбра какво позорно нещо е извършено с този горд флаг. Сви бързо плата в юмрук, да не би да го види съпругата му и да се почувства още по-обидена. Но докато натикваше късчето в джоба си, той чу зад себе си вик от болка, обърна се и видя Малама, най-сетне заставена да скрие лицето си от срам.

* * *

Когато XIX век бе към своя край, а островите свикнаха с мисълта, че са част от Съединените щати, постепенно за жителите в Хонолулу стана очевидно, че в лицето на семейство Кий Хаваите имат една от онези големи, сложни единици, предопределени единствено по силата на своята многобройност да играят важна роля в общността. Тази единица включваше старата госпожа Кий — известна на семейството просто като Лелята на Ю Чоу, сега петдесет и две годишна, прегърбена от изнурителната работа. Следваха нейните петима умни синове — Азия, Европа, Африка, Америка и Австралия, и петте им съпруги; едно плодовито семейство с общо тридесет и осем деца и обещанието да бъдат родени и други. Така, когато векът свърши, вече имаше четиридесет и девет представители на фамилията Кий, много от които наближаваха възрастта за женене. След две десетилетия те може би щяха да са повече от двеста.

За Нюк Цин, която продължаваше да продава боса из града ананаси и туршия от стебла на таро с двете кошници, висящи на бамбуковия й прът, и конусовидната плетена шапка, мяркаща се по уличките на Чайнатаун, умножаването на нейното потомство бе всъщност нещо приятно. И винаги когато по време на всекидневните си търговски обиколки стигнеше мястото, където Хоутел стрийт пресичаше в сърцето на Чайнатаун Маунакеа стрийт, в нея затрептяваше задоволство. Преди години бе преценила съвсем безпристрастно, че от петимата й синове, поделящи си света, Африка е най-кадърният. Беше му дадено образование и сега на тридесет и една годишна възраст той бе един от хората начело на китайската общност: Африка Кий, адвокатът. Така казваха знаците, изписани със златни букви. Но онова, което те премълчаваха, бе, че сградата, където се намираше кантората му, бе негова собственост и че няколко от магазините в Чайнатаун принадлежаха или нему, или на братята му.

Всъщност почти нямаше значение чия точно собственост са тези здания, защото, макар да изглеждаше, че доходоносният ресторант на Хоутел стрийт е на Азия Кий, той всъщност бе притежание на цялото семейство. Под напътствията на Нюк Цин петимата братя бяха сформирали сдружение, наричано на Хаваите хюи: „Кий имат хюи“, и именно тази неофициална корпорация, това велико хюи на семейство Кий контролираше много резултатно фамилните приходи. Ако хубавката съпруга на Австралия — момичето Чин, получеше от своето семейство малко наследство, то не ставаше собственост на Австралия или децата му. То отиваше в хюи, тъй като нямаше представител на семейство Кий, който би могъл да пресметне облагите, получени лично от него от сдружението. Дрехите му, образованието, образованието на синовете му, дома му, започването на делова дейност — за всичко това плащаше хюи. И дори да бе готов да дава всичко, което би заработил до края на живота си, той пак не би успял да погаси дълга си към хюи.

Никой не чувстваше по-силно това задължение от Африка. Именно благодарение на усилията на четиримата си братя той бе завършил правното си образование в Мичиган. Те се бяха лишавали, за да го издържат в университета, но никога не се оплакаха, тъй като бяха съгласни с Нюк Цин, че трябва да получи образование най-способният сред тях, за да помага после и да защитава всички. И Африка Кий правеше точно това. Понастоящем сдружението на Кий контролираше седем различни дейности и той водеше всяка една от тях по тясната пътека между консервативната предпазливост и радикалната безразсъдност. Финансираше новите начинания и даваше съвети кога да се ликвидира някое губещо. Избираше кой недвижим имот да се купи, кой ъгъл да се предостави под наем за магазин и в кой колеж на континента да се изпратят внуците на Кий. Беше главният мозък на една незначителна китайска империя, включваща мръсни магазинчета, жалки усилия да се спечелят пари и дребни притежания на недвижими имоти. Но той нямаше намерение империята Кий да остане вечно такава и винаги когато се срещнеше с братята си — те с плитки и китайски дрехи, той подстриган и с облекло, което бе свикнал да носи в Мичиган, Африка проповядваше едно:

— Това хюи трябва да се разраства.

И за да го постигне, той играеше по начин, който би доставил удоволствие на баща му. Кий рядко държаха някаква собственост повече от седмица, преди да я ипотекират, за да купят по-голяма собственост, която също ипотекираха колкото може по-скоро. Всички магазини на семейството бяха купени с кредити, но когато дойдеше моментът, задълженията се погасяваха грижливо. Хюи никога нямаше пари в наличност; то винаги имаше дългове, които биха смаяли един хаол. И под пресметливото ръководство на Африка сдружението почваше да процъфтява.

Нюк Цин, доволна от начина, по който той се справяше с деловите проблеми, не налагаше волята си на семейството, с три изключения. Всяко дете Кий трябваше да получи образование и през 1900 година това очевидно бедно китайско семейство се готвеше да изпрати трима внуци в Америка, за да станат лекар, зъболекар и адвокат, а през следващото десетилетие още четиринадесет Кий щяха да бъдат готови за заминаване. Самата Нюк Цин ходеше боса, за да спестява пари и плаща за обучението на континента, и за нея беше без значение, ако се налагаше съпругите на синовете й да вършат същото. Разрастващото се семейство живееше ужасяващо пестеливо, за да отделя всеки готов да се изплъзне цент, който можеше да бъде спестен, и осигури образование на някой умен внук.

В тази си твърда непоколебимост Нюк Цин бе постоянно поощрявана от англичанина с див поглед Улиасутай Каракорам Блейк. Беше му приятно да се спусне от училището на Англиканската църква, за да поговори с нея на китайски.

— Някога проклинах заплахата на янките да завземат Хаваите и по едно време ми се искаше да грабна оръжие и да се вдигна срещу Америка. Но когато анексирането стана факт, свих рамене и си рекох: „Америка не е по-лоша от Англия. И едните, и другите са проклети разбойници, а щом понасям едните, ще мога да понасям и другите“.

Той насърчаваше Нюк Цин да образова внуците си до тавана на техните възможности.

— Замисляли ли сте се някога, Лельо на Ю Чоу, колко ви струваше да направите Африка адвокат? И колко вече сте получили обратно? Е, бъдете сигурна, че в бъдеще възвръщаемостта ще бъде още по-голяма.

Той имаше пищна външност и невероятните му мустаци се развяваха, докато говореше за бъдещето в малката стая в долината Нууану.

— Наука, математика, теории! Кой знае къде ще ни изведат те? Но където и да е, Лельо на Ю Чоу, само образованите ще могат да следват пътя на бъдещето.

Тя винаги се чувстваше по-добре след разговор с Улиасутай Блейк; искаше й се да бе ходила на училище и да бе имала такъв учител. А за чудатия англичанин бе истинска радост да беседва с един от двамата души, които разбираха неговото динамично тълкование на света. Другият бе слаб млад революционер с очи на ястреб, потърсил по това време убежище на Хаваите — Сун Ят Сен. Той осъзнаваше по-добре дори от Нюк Цин за какво говори неговият учител Блейк.

Второто нещо, относно което Нюк Цин налагаше своята воля, бе въпросът за къщите. За нея беше празно прахосване на пари да се строят изискани домове, особено след като надеждните членове на семейството прекарваха времето си в работа навън. Ето защо държеше колкото може повече от синовете си натъпкани в неприветливата, обшита с дъски къща, и размножаващите се навеси. Беше очевидно, че просторната колиба не е в състояние да побере всичките четиридесет и девет Кий, но бе удивително колко много от тях все пак се вместваха в нея. На Азия и семейството му бе позволено да живеят зад ресторанта. Европа и потомството му също получиха разрешение да се пренесат в съседство със зеленчуковия магазин. Но останалите някак си се сбираха в жилището в Нууану. Там хавайските съпруги готвеха най-редовно, а внуците се учеха да говорят пиджин и да ядат пой. През 1899-а Африка можеше спокойно да си позволи собствен дом, ала въпреки факта, че Нюк Цин го оставяше да жонглира с всеки цент, намиращ се във властта на хюи, тя не смяташе, че той е в състояние да реши къде иска да живее, така че на тридесет и една години, вече със съпруга и пет деца, Африка живееше в старата къща.

— По този начин по-малко пари — казваше Нюк Цин.

Сега разрасналата се къща притежаваше четири укулелета и дебелата Апикела — побеляла и великодушна, учеше всичките си внуци как да дрънкат на малкия инструмент. Това бе шумен дом с една хавайска майка и усърдно работеща тиха китайска леля.

Третото, в което Нюк Цин се вмесваше енергично, бе закупуването на земя. Нейният глад на хакка за тази най-велика стока на света нямаше да бъде наситен никога и тя бе преследвана от един натрапчив кошмар: гледаше своята непрекъснато увеличаваща се челяд и постоянно й се струваше, че не за всеки Кий имаше достатъчно земя, на която той да застане, да вдигне ръце и да поеме напред. Затова винаги, когато на сдружението останеше някой и друг долар, след като платеше сметките по образованието, тя настояваше да се купува още земя. Това не беше лесно да се осъществи в Хонолулу, защото по принцип земя, най-ценното нещо на Хаваите, не се продаваше — даваше се под наем. Нито пък се разделяше на акри и парцели — даваше се под наем на квадратен метър.

Хоксуъртови притежаваха необятни площи, наследени от Алии Нуи Ноелани, също и представителите на рода Хюлет, получили земите си чрез втората съпруга на стария мисионер. Семейство Канакоа имаше огромни имения, а родовете Джандърс и Уипъл, макар и владенията им да бяха скромни, контролираха грамадни области, взети под наем. Всеки, който придобиеше земя, ставаше богат и в семействата на хаолите бе желязно правило тя да не се продава. Хавайците бяха готови да продават, но техните парцели бяха обикновено в провинцията. Ето защо, когато прегърбената дребна китайка Нюк Цин реши да осигури достатъчно земя в Хонолулу за своето разрастващо се семейство, нейните интереси се сблъскаха веднага с тези на богаташите на островите.

Вече отбелязах, че ако хаолите на Хаваите бяха пожелали да се защитят от китайците, би трябвало да застрелят Улиасутай Каракорам Блейк. Но те не се възползваха от тази възможност и китайците получиха образование. Ако през 1900 година хаолите все още държаха да съхранят своите привилегии, а това очевидно бе така, те би следвало да застрелят Нюк Цин. Но никой от тях не бе и чувал за нея. Белите смятаха, че движещата сила на семейство Кий е адвокатът Африка, и го наблюдаваха отблизо.

В края на 1899-а Африка се видя притиснат от всички страни, без да може да направи и една крачка, и се наложи да съобщи на своята леля:

— Става почти невъзможно да се купи земя. Хаолите просто не продават.

— Колко пари има хюи? — попита Нюк Цин.

— Четири хиляди долара в наличност и можем да осигурим още.

— Опита ли да купиш търговски площи около Куийн стрийт?

— Невъзможно.

— А да наемеш?

— Също.

Още неукрепнала, империята Кий бе доведена до безизходно положение и може би щеше да затъне в него, ако не бе получила помощ от един плъх при твърде трагични обстоятелства.

 

 

В Деня на благодарността през 1899 година параходът „Мауи“ на „Хоксуърт и Хейл“ с боядисан в синьо комин влезе в пристанището след едно спокойно пътуване от Банкок през Сингапур, Хонконг и Йокохама. Докато моряците мятаха изкусно лентите за акостиране и хвърляха след тях тежките котвени въжета, този пълен с бълхи кафяв плъх, който щеше да спаси сдружението Кий и да му помогне да натрупа богатства, слезе от кораба незабелязано на брега. Стрелна се по няколко улички и сви в мрачната кухня на семейство, наричано Чан.

12 декември 1899-а, когато старият век си отиваше, един старец на име Чан също си отиваше, измъчван от ужасна треска, която като че ли идваше от огромни, морави възли под мишниците и в слабините му. Щом младият доктор Хюлет Уипъл от Министерството на здравеопазването намери дома след внимателно обикаляне из уличките и влезе, за да удостовери, че човекът е починал от естествена смърт, той огледа тялото с мрачно предчувствие.

— Не го погребвайте — нареди докторът.

Върна се запъхтян след десет минути с още двама млади лекари, всеки от които носеше медицински наръчник. Тримата се взряха мълчаливо в трупа и се спогледаха ужасени.

— Това ли е, което мисля? — попита доктор Уипъл.

— Чума — отвърна колегата му.

— Дано Господ се смили над нас! — замоли се Уипъл.

Лекарите тръгнаха угрижени обратно към Министерството на здравеопазването, като се стараеха да не издават пред хората ужаса, който изпитваха, тъй като знаеха, че в Калкута чумата бе отнела веднъж живота на хиляди за няколко седмици; не бе известно никакво лекарство и щом тази страшна болест поразеше някоя общност, епидемията трябваше да се самоликвидира всред смърт и страдание. Когато пристигнаха в министерството, тримата лекари затвориха вратите и за момент седнаха в мълчание, като че ли се опитваха да съберат сили за онова, което им предстоеше да направят. После доктор Уипъл, наследил силата на характера на прадядо си, заяви просто:

— Трябва да изгорим постройката незабавно и да определим специално място за погребване. Ще обходим всички къщи в Хонолулу. Особено важно е нито един болен да не бъде укрит. Съгласни ли сте?

— Ще има протести срещу изгарянето — каза един от лекарите.

— Ако отстъпим, ще се изправим пред бедствие, чиито мащаби ми е трудно да си представя.

— Бих предпочел да поговорим с по-възрастните колеги.

Свикаха ги с плашеща бързина, но старите лекари бяха сигурни, че младежите са били паникьосани от някоя обикновена болест с необичайно развитие.

— Изглежда малко вероятно в Хонолулу да има чума. Успяхме да се опазим цели седемдесет години.

— Смятам, че трябва да видим трупа — предложи друг.

Четирима от утвърдените лекари понечиха да тръгнат към мрачната барака в Чайнатаун, но доктор Уипъл се противопостави.

— Китайците ще останат втрещени, като ви видят — предупреди ги той. — След като видях трупа, аз изтичах да повикам колегите си. Ако сега се появите вие, ще им стане ясно, че нещо не е наред.

— Няма да се произнеса, че в този град има чума, докато не се убедя лично — заяви едър, солидно изглеждащ лекар. — Искам двама опитни специалисти да дойдат с мен.

— Нека ви попитам, преди да тръгнете — каза Уипъл, забелязал, че излизат без медицински наръчници — какви симптоми биха ви убедили, че това наистина е чума?

— Виждал съм чума в Китай — избягна високомерно отговора възрастният лекар.

— Но какви са все пак симптомите?

— Морави възли в слабините. По-малки под мишниците. Силна треска, съпроводена с халюцинации. И характерна миризма от спукалите се възли.

Доктор Уипъл облиза болезнено сухите си устни.

— Доктор Харви — рече той — вземете с вас полицай, за да пази къщата. Трябва да я изгорим още тази нощ.

В стаята настана злокобна тишина.

— Значи наистина е чума? — попита накрая доктор Харви.

— Да.

Отново тишина, момент на колебание, последван от упоритото настояване на доктор Харви:

— Не мога да разреша исканите стъпки, без да се убедя лично.

— Но нали ще повикате полицай?

— Разбира се. А вие обсъдете какво да правим по-нататък… в случай че това действително е чума, което е малко вероятно.

Той излезе бързо, като взе със себе си двама от уплашените си колеги. Мина доста време, преди да се върне, през което тримата млади лекари, върху които щеше да падне тежестта на налагането на карантина, се притесняваха, че по-възрастните консултанти ще откажат да разрешат нужните мерки, преди чумата да се прояви сериозно. Но те доста подценяваха доктор Харви с това си сурово предположение.

След час той се втурна в Министерството на здравеопазването с пепеляво лице и новината, че става дума за бубонна чума. Бе претърсил всички къщи в непосредствена близост и бе открил още един труп, както и трима болни на умиране. Затова по свое собствено усмотрение бе вдигнал на крак противопожарната служба и бе поискал да бъде готова за незабавни действия от изключително сериозна важност.

— Господа — рече той, дишайки тежко — Хонолулу вече е обхванат от бубонна чума. Нека Господ ни даде сили, за да се борим с нея.

През нощта ужасът започна. Изпълнените с решителност лекари свикаха представители на правителството и им заявиха хладнокръвно:

— Единственият начин за борба с тази напаст е да се изгори всяка къща, поразена от чумата. Огън, огън, огън!

— Как можем да изгорим която и да е къща без разрешението на собственика й? — завъзразява боязливо един от държавните служители. — В Чайнатаун ще са ни нужни седмици, за да установим кой какво притежава. И дори ако не допуснем грешки, ще бъдем обект на съдебни процеси.

— Милостиви Боже! — извика доктор Харви и стовари юмрук върху масата. — Говорите за съдебни процеси, а колко хора смятате, че ще бъдат мъртви до Коледа? Ще ви кажа. Ще имаме късмет, ако загубите ни са под две хиляди. Уипъл, който присъства тук, може да е мъртъв, защото е пипал трупа. Аз може да умра, защото направих същото. Както и вие, защото сега сте с нас. Изгорете тези проклети постройки незабавно.

Правителството алармира противопожарната служба и се заинтересува дали разполагат със сигурни начини да изгорят една сграда, без да засегнат съседната.

— Винаги съществува опасност — отвърнаха пожарникарите. — Но вече е правено.

— Има ли вятър в момента?

— Не по-силен от обикновено.

— Можете ли да изгорите четири къщи? До основи?

— Да, сър.

— Засега не правете нищо и не казвайте дума.

Тази нощ не бяха предприети никакви действия.

Разискванията продължиха в течение на три дни, изпълнени със смразяващ страх, като лекарите бяха ужасени от забавянето. Из неописуемия лабиринт на Чайнатаун те откриха още близо четиридесет нови случая с единадесет смъртни изхода. Изведнъж старите хора почваха да се оплакват от треска и болки в слабините. Лицата им побеляваха от болка, а после пламваха от изгаряща температура. Изпитваха огромна жажда и умираха треперещи, обгърнати от противна миризма, идеща от възлите, които се пукаха. В града вилнееше и бушуваше чумата, а педантичните разисквания продължаваха.

Накрая доктор Харви и доктор Уипъл обявиха фактите на населението:

— В Хонолулу върлува епидемия от бубонна чума. В този момент е невъзможно да се предвиди броят на жертвите. Трябва да се предприемат най-свирепи мерки за борба с бедствието.

Сега градът бе обзет от всеобща паника. Чайнатаун бе опасан с полицейски кордон и никой нямаше право да напуска квартала. Прекратиха се посещенията в църквите и училищните занятия, не се разрешаваше хората да се събират на групи. Корабите биваха отпращани в други пристанища и животът в града замря бавно и болезнено. Тази последна Коледа на деветнадесетото столетие бе ужасна, а новата година и новото столетие настъпиха без празненства.

През седмицата подир Коледа започнаха палежите. Доктор Уипъл и неговият екип показваха на пожарникарите къде е имало смъртни случаи и след като се вземеха предпазни мерки, къщите биваха изгаряни. Чайнатаун се делеше грубо на търговска зона, близо до океана, и пренаселени жилищни райони, намиращи се в подножието на планините. И макар чумата да бе тръгнала от търговския център, сега като че ли се бе настанила най-вече в гъсто разположените къщи. Ето защо лекарите препоръчаха, а правителството се съгласи да се елиминира цял един сектор, тъй като ако се изгоряха няколко редици сгради насред града, щеше да се създаде бариера между двете части. В обречения участък се случи първоначалното имение на доктор Джон Уипъл, сега покрито с порутени къщи. И когато неговият правнук видя стария фамилен дом обгърнат в пламъци, разпалени от самия него, той почувства как в очите му бликват сълзи. Беше страшно да изгориш един град, съграден с толкова усилия, но пожарите продължаваха и патрули възпираха китайците, опитващи се да избягат от обречената зона и да тръгнат из града. В църковния двор изникнаха лагери за бежанци с палатки за онези, чиито домове бяха изгорени, и навеси за приготвяне на храна. Госпожа Хенри Хюлет надзираваше един от тях, госпожа Рудолф Хейл — втори, а госпожа Джон Джандърс — трети на склоновете на Пънчбоул, вулканичния кратер, издигащ се на края на Хонолулу. Осигуриха се одеяла от екипи, претърсващи града, като госпожа Малама Хоксуърт се зае да наблюдава изпълнението на тази задача. Дейвид Хейл Младши и неговият вуйчо Том Уипъл организираха полеви кухни и поеха грижата за тях, като препускаха на коне от лагер в лагер.

Създадоха се инспекционни екипи и два пъти на ден се проверяваше всяка стая, за да бъде сигурно, че няма неотбелязани нови случаи на чума. И в съответствие с мисионерската традиция, с която бяха закърмени, именно представители на родовете Хейл, Хюлет и Уипъл поеха доброволно да вършат тази особено опасна работа — да се промъкват из лабиринта на Чайнатаун, за да се уверят, че няма скрити трупове. Картината, която виждаха, бе ужасна — един страшен укор към тяхното управление на Хаваите.

Улиците на Чайнатаун бяха непавирани и мръсни, извиващи покрай открити помийни ями. Навред бяха струпани разпадащи се колиби, подпрени с колове, с надеждата да се изстиска от тях наем поне още една година. Вътре домовете представляваха отвратителни стаи без прозорци, кухни без вода, нямаше и тоалетни. Стълбищата бяха без осветление, а където имаше мазета, те бяха претъпкани с леснозапалими вехтории. Навсякъде въздухът беше застоял. Само в рамките на две поколения Чайнатаун бе пренаселен до задушаване, като сега бе станало още по-зле, тъй като онези, чиито домове вече бяха изгорени, бяха успели по един или друг начин да се изплъзнат от карантинните кордони, за да останат със своите приятели, вместо да бъдат подложени на изолация в лагерите, и така бяха пренесли чумата. Ако човек претърсеше света, за да намери място, където един плъх с бълхи, носещи заразата на бубонната чума, да зарази най-лесно голям брой беззащитни хора, кварталът Чайнатаун в Хонолулу щеше да бъде начело на списъка. Мизерното пренаселване бе известно на полицията; Министерството на здравеопазването знаеше за нехигиеничните условия; а хазаите съзнаваха най-добре от всички каква угроза поддържат; но никой не бе изрекъл и дума в протест, защото тази част от града бе притежание най-вече на сега проверяващите я: семействата Хейл, Хюлет и Уипъл; а те бяха установили, че китайците плащат наемите си редовно. От тази обществена язва чумата заплашваше да погълне острова. И докато инспекторите обикаляха храбро ден след ден заразените райони, като се излагаха на смъртна опасност и спяха нощем в изолирани палатки, за да не предадат болестта на семействата си, те често си мислеха: „Защо не направихме нещо по-рано?“.

Към 15 януари 1900 бяха напълно заличени осем обширни зони и бяха избити безброй плъхове, които можеха да пренесат заразните бълхи в незасегнатите сектори на града. Изглеждаше, като че ли е предотвратено по-нататъшното разпространение на чумната епидемия. В бежанските лагери вече имаше три хиляди китайци и оттам те не можеха да пръскат заразата; но хиляди неизвестни се криеха из тесните лабиринти, където бяха избягали, и сега те почнаха да вършат това, което плъховете не успяха. Когато вечерта на този ден в щаба запристигаха отчетите, като всеки съдържаше описание на нови смъртни случаи и заразени, за доктор Уипъл стана безмилостно очевидно, че епидемията не е спряна и съдбата на Хонолулу виси на косъм.

На 16 януари той събра отново лекарите — група изтощени мъже, съзнаващи колко страшна би могла да се окаже следващата седмица. Бяха се убедили чрез лична проверка, че чумата се е укрепила в горната част на Чайнатаун, готова да обземе целия град, и си даваха сметка, че в този ден трябва или да предприемат окончателни мерки срещу нея, за да овладеят положението, или да оставят да бъде покосена цялата общност. А единственото средство, което им беше известно, бе огънят. Доктор Уипъл заговори първи.

— Вчера екипите ни откриха нови двайсет и девет случая.

— О, по дяволите! — извика доктор Харви, обзет от непреодолимо чувство на безизходност.

Той скръсти ръце върху масата и отпусна глава, оттегляйки се от тази част на обсъждането.

— Всички болни от последната седмица, както и повечето смъртни случаи, са от планинската зона — обясни Уипъл, като сочеше на картата. — Можем да благодарим на Бога, че както изглежда, епидемията се движи към покрайнините на града, а не към сърцето му.

— Това е единствената добра новина — отсече един от по-възрастните лекари, открил седем случая в планинската област.

— Нашето задължение е ясно — рече доктор Уипъл след кратко колебание.

— Искате да кажете, че трябва да се изпепели целият район нататък?

— Да.

— Господи, това ще ги взриви! Те просто няма да ни позволят да го направим, Уипъл.

Доктор Уипъл сложи длани на челото си и попита умолително:

— Имате ли друго предложение?

— Вижте, не споря дали трябва да се постъпи така или иначе — обясни възрастният лекар. — Само казвам… По дяволите, Уипъл, в тази част на града сигурно има около петстотин жилища!

— И всяко от тях е заразено с бубонна чума.

— Не искам да се обвързвам с такова предложение! — заяви възрастният лекар.

— Нито пък аз! — извика друг. — Боже мой, Уипъл, та това е половината град!

Както беше отпуснал глава върху ръцете си, доктор Харви попита дрезгаво:

— Ако ръката ви бъде заразена от отравяне на кръвта, което със сигурност ще унищожи цялото ви тяло, какво бихте направили?

Не последва отговор, така че след малко той стовари юмрук върху масата и извика:

— Какво, по дяволите, ще направите? Ще я отрежете! Изгорете тези части! Веднага!

— Само правителството може да вземе такова решение — каза Уипъл с нисък, изпълнен с ужас глас.

— Ние се оттегляме от това заседание — предупредиха двама от лекарите. — Да се отбележи.

— И да се отбележи — изкрещя доктор Харви — че аз не се оттеглям. Изгорете проклетия град или ще загинем.

На 18 януари 1900 година комисията за бедствени случаи реши да се изгори значителна част от Хонолулу като последен сериозен опит да се спаси населението. Щом обречените зони бяха маркирани с червено, станаха ясни две неща: че те не са в центъра на града, а в жилищната зона, и че почти всички, живеещи там, са китайци. Когато двама от членовете на кабинета застанаха пред картата, те се разплакаха, а един мъж на име Хюлет, в чиито вени течеше доста хавайска кръв, попита:

— Защо нещастието сполетява винаги онези, на които е най-трудно да го понесат?

— Трябва да се опожарят местата, където се е настанила чумата — заяви член на кабинета на име Хейл. — А това ще засегне най-вече китайците.

— Прекратете този разговор! — извика председателят. — Вече е плъзнал противният слух, че опожаряваме Чайнатаун като наказание, задето китайците са напуснали захарните плантации. Не желая да слушам подобна клевета тук, в тази стая. Изгаряме Чайнатаун, защото там вилнее чумата.

Хюлет почувства, че с него се заяждат неоснователно, и попита:

— Щяхте ли да горите тук — той потупа зоните върху картата, населени с хаоли — ако чумата бе плъзнала в тази зона?

— Тя не е стигнала до нашите къщи — отвърна председателят — а сполита китайците.

На 19 януари противопожарната служба даде свободен ден на всичките си хора и ги посъветва да се наспят колкото могат по-добре, за да се подготвят за тежката работа, която ги очаква. В броя си от този ден хонолулският „Мейл“ пишеше: „Умоляваме всички жители на нашия град да бъдат особено внимателни утре и да следят за летящи искри, тъй като, макар момчетата от противопожарната служба да са доказали неведнъж, че знаят как да запалят една къща и да спасят съседната, самият мащаб на акцията, която им предстои сега, увеличава винаги съществуващата опасност от всеобщ пожар. В целия град трябва да има подръка метли и кофи с вода“.

 

 

Когато до Чайнатаун стигна вестта за намерението да бъде изгорена голяма част от квартала, тя породи паника и мнозина се опитаха напразно да си пробият път през кордоните, опасващи чумната зона. Онези, чиито къщи щяха да бъдат унищожени, бяха събрани и отведени в един от бежанските лагери на склоновете на Пънчбоул, откъдето те можеха да гледат надолу към обречените си домове. Този последен взор към сградите, за чието наемане и ползване бяха работили усърдно, пораждаше у хората няма ярост и тази нощ имаше множество неприятни сцени. Един китаец, който знаеше малко английски, се втурна към госпожа Джон Джандърс, надзирател на лагера при Пънчбоул, и завика:

— Вие правите това нарочно!

— Не е вярно — отвърна тихо тя. — Правим го заради чумата.

— Никаква чума! — изкрещя китаецът. — Вашият съпруг притежава моя магазин. Той постоянно казва: „По-голям наем! По-голям наем!“. Аз не плащам, затова той решава да го изгори.

— Не е вярно, господин Апака — възрази разумно госпожа Джандърс. — Заради чумата е, повярвайте ми. Иначе нямаше да бъде сторено.

Но китайците бяха убедени, че не е така, и през дългата нощ срещу 20 януари те гледаха излъчващите загадъчност светлини на града и чакаха, изпълнени с горчивина, да започнат пожарите.

За щастие денят беше тих, без вятър, който да обърка замисленото опожаряване. Според графика, разработен за осигуряване на възможно най-голяма безопасност за останалата част от града, в осем сутринта пожарникарите поляха обилно с керосин една малка колиба, разположена диагонално срещу мястото, където някога беше имението на Уипъл, опожарено по-рано. Без съмнение колибата заслужаваше да бъде унищожена, тъй като тя вече бе довела до смъртта на пет жертви и до заразяването на трима други. В осем и десет към газта бе поднесена горяща клечка кибрит и мръсният бордей лумна в пламъци.

Докато той гореше, от североизток задуха лек вятър, идващ от планините. Спусна се по улеите на хълмовете, водещи към Хонолулу, като скоростта му нарастваше, и когато стигна до горящата колиба, вече имаше сила да разнесе искри в посока, обратна на тази, в която противопожарната служба възнамеряваше да извърши опожаряването. За три минути бяха обхванати в пламъци шест постройки, невключени в списъка за опожаряване. Но те не се отличаваха с особена стойност, а и хората от тях бяха евакуирани лесно, така че огнеборците само ги обградиха и угасиха всички искри, които биха могли да бъдат понесени към центъра на града, където собствеността бе наистина ценна.

Тогава в осем и тридесет своенравният вятър, нахлуващ откъм хълмовете, духна с непредсказуем порив и вдигна вихрушка от искри високо във въздуха. За щастие земята срещу разпаления огън вече бе опожарена, така че нямаше опасност той да се разпростре натам. Но сякаш изпратен от ада, вятърът изведнъж промени посоката си и поръси множество живи искри върху голямата конгрегационалистка църква, завършена през 1884-та точно срещу мястото, където бе старото имение на Уипъл. Църквата имаше две извисяващи се камбанарии, тъй като кралят бе разсъдил: „Човек има две очи и две уши, за да вижда и чува по-добре. Моята църква трябва да има две камбанарии, за да стигне гласът й по-лесно до Господ“. Сега камбанариите се намираха в опасност и пожарникарите установиха, че ако някой от въглените се разгореше, усилващият се вятър щеше със сигурност да понесе искри безпрепятствено над вече опожарените части на части и да ги хвърли върху скъпия център на града. Ето защо двама смели хавайци се закатериха по стените на църквата към камбанариите. Единият пристигна навреме, за да потуши пламъците, почнали вече да се разгарят, но другият не успя. Когато се качи на горния корниз на камбанарията, той установи, че тя вече е лумнала в пламъци, и едва можа да се спаси.

За няколко минути огромната църква се превърна във факел. Камбаната й се понесе надолу, звънтейки, докато падаше сред пламъците. Прочутият орган, внесен от Лондон, се стопи в купчини безполезен метал, а витражите на прозорците се пръскаха от огъня. Докато църквата гореше буйно на утринния вятър, много от хората, помагали с десетцентови монети и собствен труд при построяването й, се събраха разплакани край нея. По-важен обаче от нейната загуба бе фактът, че необичайната й височина я правеше мишена за всеки порив на вятъра, идващ от долината. И докато хората стояха скръбни в подножието й, той разнасяше над главите им множество искри. Ако пожарът бе станал през нощта, гледката щеше да бъде приказно великолепна с огнените звездици, прехвърчащи на фона на тъмното небе; но на зловещата дневна светлина в стрелкащите се пламъци нямаше никаква красота и те предизвикваха само ужас. Носеха се високо в небето над вече изгорените площи и някои падаха върху обгорялата земя, без да причинят вреда. Повечето обаче стигаха до самото сърце на града, където се спускаха върху покривите от сухо дърво и разпалваха пожари, които щяха да унищожат почти целия Чайнатаун. Въглените, носещи се от християнската църква, поразяваха само езически домове с точността на прорицанията от Стария завет. Ако християните в Хонолулу бяха възнамерявали съвсем добросъвестно да заличат всяка китайска постройка в града, те не биха го постигнали с по-голямо умение от искрите, изригващи от обречената църква.

Първият пожар в центъра на Чайнатаун стана в девет часа и четиридесет минути, когато един по-едър въглен падна насред гъсто застроена площ и подпали една от къщите. Групи пожарникари я обкръжиха бързо, за да потушат пожара, и успяха с неимоверни усилия. Ала докато се занимаваха с това, друг въглен улучи къща, оказала се по-особена. Отвън тя изглеждаше като най-обикновен дом, но когато се подпали, всички намиращи се наблизо китайци избягаха и хавайските пожарникари останаха да се борят сами с пламъците.

— Дръпнете се! — викаше им стар китаец на език, непонятен за тях. Той сграбчи за ръката един младеж, също китаец, и изкрещя: — Кажи им да се дръпнат!

Група смели китайци се хвърлиха към горящата къща, хванаха огнеборците и ги задърпаха.

— Най-добре е да се дръпнете! — викаха им те.

Пожарникарите, които след неприятностите през предишната нощ се страхуваха ужасно от китайците и бяха предупредени, че може да се стигне до опит за бунт, щом почнат палежите, изтълкуваха подобно странно поведение като началото на общи вълнения и престанаха да се борят с огъня, за да се защитят от китайците. И имаха късмет, че постъпиха така, защото веднага щом се отдръпнаха, къщата избухна. Тя просто се разпадна в огъня, изригнал със златисти пламъци и пушек, и тогава пожарникарите разбраха за какво става въпрос: това беше една от затворените постройки, в която някой дребен китайски търговец бе държал керосин. Но пожарникарите не можеха да предвидят, че експлозията, колкото и страшна да беше, е само началото на нещо по-лошо. Защото сега от руините почнаха да се взривяват и издигат над града серия от фантастични огнени ракети. Някои от тях пръскаха искри във въздуха, други се въртяха на спирали по улиците, а трети се понасяха в лудешки, стремителни зигзаги към утринното небе и накрая падаха на покрива на някоя незасегната от пожара къща, където горяха буйно, докато подпалеха дървените плочи. В постройката се съхраняваше не само керосин, тя беше и склад за фойерверки за китайската Нова година.

С експлозията в бараката бе изгубена всякаква надежда за спасяването на центъра на Чайнатаун. През следващите седем часа терзаните от мъка китайци на склона на Пънчбоул, скупчили се зад бодливата тел на бежанския лагер, гледаха настъплението на огромния пожар от един склад за керосин към друг. През целия ден малките бараки избухваха яростно, изхвърляйки огън към нови части от квартала, и където и да лумнеха пламъците, те рано или късно намираха складирани фойерверки, които излитаха към небето, носейки огън, и като че ли неизменно падаха върху площи, необхванати дотогава от пожара. И за да направи унищожението на Чайнатаун съвсем сигурно, своенравният вятър продължи да духа от необичайната посока откъм хълмовете. Следобед стана ясно, че едва ли някоя китайска къща в средната част на града ще бъде пощадена.

Щом видяха, че всичко е обречено, китайците изпаднаха в паника. Старци, които едва ходеха след четиридесет и пет години работа на тръстиката, се втурнаха към горящите къщи, за да спасят някоя фамилна вещ, по-скъпа за тях от всичко друго, и скоро почнаха да се появяват из претъпканите улици, теглещи каручки или тичащи с бамбукови пръти, на които висяха безполезни ценности. Никой не се сети да вземе одеяла или храна, нужни за бежанските лагери. За минути улиците, водещи вън от Чайнатаун, бяха задръстени от разнородна тълпа: босоноги старици със сини блузи, мъже в работни ризи, хубави млади момичета с коси на плитки и кръглолики бебета. От една японска чайна изтичаха две гейши с лица, бели от талкова пудра, и заситниха нервно и превзето на пръсти, от което кимоната им в ярки цветове се полюшваха сред пушека. След тях закуцукаха старици пунти на малките си стъпала. Мъже с плитки се мъчеха да влачат товари, под които би се олюлял дори кон и от които те скоро почнаха да залитат. Пътищата, по които хората напускаха града, бяха застлани с изгубени вещи и беше жалко да се види как семейства, непритежавали никога кой знае колко много, спират по време на бягството си и вземат ценности, които досега само са желали, за да ги изоставят по-късно така задъхани, както са били и собствениците им.

Тогава настъпи най-жестоката трагедия на деня. Когато бягащите китайци, преследвани от огъня и фойерверките, потърсиха изход от Чайнатаун, те се натъкнаха на здравите редици от невъзмутими полицаи, които бяха натоварени с неблагодарната задача да ги задържат в поразената от чумата част на града. Никой не бе имал намерение — абсолютно никакво, както после се кълнеше полицейският комисар, китайците да бъдат хванати в капана на пожара. Но те бяха насочвани с непоклатима настойчивост да напускат зоната по определените за това пътища, които щяха да ги отведат не към незасегнатите от заразата райони на Хонолулу, а към оградените с бодлива тел бежански лагери, където лекари щяха да следят за нови случаи на чума.

— Няма да ни пуснат да излезем! — завика бедна, умствено ограничена китайка. — Искат да изгорим в къщите, които подпалиха.

Тя направи напразен опит да притича покрай един полицай. Но дадените му заповеди изискваха той да я блъсне обратно към горящата зона, от която имаше път за спасение, стига жената да успееше да го намери.

— Той ме блъска в огъня! — запищя тя и хората, които досега не се бяха поддали на паниката, изведнъж осъзнаха, че няма да им позволят да напуснат обречената част на града, и почнаха да се насочват групово към полицаите.

— Пробиват кордона! — завикаха офицерите и иззад тях, откъм незасегнатите от чумата квартали, се втурнаха бели доброволци, носещи тояги, железни пръти и пушки.

— Върнете се! — завикаха те. — Има безопасен изход!

В този момент, когато всеобщият бунт изглеждаше неизбежен, на сцената се появиха неколкостотин добре обучени войници от американската армия със заредени пушки и почнаха да заемат позиции покрай главните изходи на Чайнатаун.

— Няма да стреляте при никакви обстоятелства, освен ако не дам заповед — каза капитанът им и те продължиха да маршируват невъзмутимо, докато застанаха рамо до рамо с полицаите.

За обърканите китайци, бомбардирани от собствените си фойерверки, пристигането на войниците вече бе прекалено. За тях то означаваше, че всеки, който се опита да избяга от пожара, ще бъде застрелян. А тъй като езиковата бариера между различните групи бе трудно преодолима, никой не можеше да обясни, че войниците са тук само за да спрат разпространението на заразата. Имаше изход от Чайнатаун и той водеше към безопасността, но настроенията бяха толкова бурни, че изглеждаше невероятно този път да бъде намерен някога.

— Отново тръгват към нас! — извика един ефрейтор, когато шестнадесет китайци се приготвиха да пробият групово кордона.

— Не стреляйте! — изкрещя капитанът от този сектор. — Да не сте посмели да стреляте!

— И какво трябва да правя…

Последва голяма блъсканица. Полицаите удряха опашатите китайци, а войниците ги ръгаха в коремите с прикладите на пушките си. За миг отбраната поддаде, но се втурнаха доброволци, въоръжени с колове, набързо изтръгнати от дървените огради. Те налагаха здравата по главите обзетите от панически страх китайци и ги изтласкаха назад към огъня.

— Следващия път няма да ги удържим! — предупреди ефрейторът.

Като че ли да подсили опасността, в този момент избухна голям склад с фойерверки, увеличавайки всеобщото безумие.

— Не стреляйте! — заповядваше капитанът на всеки от хората си.

— Бога ми, ако се окажа под купчина проклети китайци, ще стрелям! — изкрещя ефрейторът, пренебрегвайки предупрежденията на висшестоящия офицер. Беше очевидно, че при следващата атака на китайците със сигурност ще настане всеобщо кръвопролитие.

В този миг, когато изплашените командири облизваха устни, готвейки се да дадат единствено възможната разумна заповед: „Стреляйте, за да отблъснем бунтовниците!“, се втурна доктор Уипъл.

— Пуснете ме! — извика той. — И не стреляйте, за бога!

Проби си път през полицейските редици и се втурна посред основната група обзети от ужас китайци. Постави ръце на раменете на двама от подстрекателите и ги замоли:

— Не се опитвайте да се измъкнете оттук! Не се спускайте отново към полицаите! Моля ви!

— Искате да умрем ли? — изкрещя му един перач.

— Няма да умрем — рече Уипъл колкото можеше по-спокойно и нещо в неочаквания начин, по който го каза, подейства на китайците и те го заслушаха. — Ще избягаме нагоре през долината Нууану — обясни той. — Ще се спасим всички.

И като заблъска главните подбудители пред себе си, доктор Уипъл затича към долината и подгонените от чумата китайци го последваха.

Постепенно бунтът стихна и треперещите млади войници разредиха пушките, като бършеха пребледнелите си чела, и се отдалечиха.

 

 

Никое от китайските семейства, поразени през този страшен 20 януари на 1900 година, когато бе опожарен Чайнатаун — по волята на Господа, както казваха хаолите, съвсем преднамерено, както твърдяха китайците, не бе засегнато толкова силно, колкото фамилията Кий. Щом избухна първият склад за керосин, пламъците му изгориха до основи канцеларията на Африка Кий и унищожиха всичките му документи. Ресторантът на Азия Кий бе обстрелян от масивен залп фойерверки и станалият в резултат на това пожар го изпепели. Пунти-магазинът на Европа бе напълно заличен, както и големият галантериен магазин на Америка. Всички търговски сгради, притежавани от семейство Кий, изгоряха, включително домовете на двама от братята. Семействата им се спасиха с това, което носеха на гърба си, и малкото, дето бяха успели да грабнат. Оцеля само претъпканата къща в долината Нууану, но дори нейните обитатели, с изключение на Нюк Цин, която работеше в градината горе в гората, бяха подбрани в бежанските лагери.

Когато се спусна боса от хълма с двете си кошници, пълни с ананаси, и установи, че голяма част от Хонолулу е унищожена, включително цялата собственост на сдружението Кий, а семейството й е разпръснато; като предположи, че много от членовете му са мъртви, Нюк Цин изпита угнетяващ ужас. Но го потисна и си рече, гледайки празния си дом: „Трябва да намеря синовете си“.

Добре, че по силата на навика тръгна с двете кошници с ананаси, та когато изкатери стръмния склон на Пънчбоул и стигна до бежанския лагер, пазачите се зарадваха и извикаха:

— Слава на бога, най-сетне една пейк, която носи храна!

Пуснаха я да мине и след час обикаляне из тълпата тя успя да открие четирима от синовете си. Никой не бе зърнал Азия да излиза от ресторанта, след като бе унищожен от фойерверките, и решиха, че е мъртъв.

Нюк Цин събра зашеметеното си семейство на склона над Пърл Харбър, откъдето се виждаха светлините на далечни кораби. Седнаха на скалите и извърнаха очи надолу към безлюдните руини на Чайнатаун. И в тишината на връхлетялото ги съкрушително поражение хакка-инстинктът на Нюк Цин й подсказа, че сега е моментът синовете й да почерпят смелост от свитите си от ужас сърца. Като жена тя знаеше, че в такива нощи на отчаяние мъжете са склонни да се примиряват със сполетялата ги съдба и че е задължение на жените да им попречат да го сторят. На светлината на угасващия здрач виждаше на потресените лица на Европа и Америка готовност да обявят, че с империята Кий е приключено. На квадратното лице на Африка се долавяше известен дух за борба, който можеше да се очаква от един образован мъж, но бе недостатъчен, а младият Австралия кипеше от гняв, загдето някакъв полицай го бе сръгал с пушка в слабините. Тази нощ те не бяха особено сплотено семейство, а и Нюк Цин не бе в състояние да вдъхне сила на синовете си, тъй като в себе си скърбеше за Азия, загинал в пожара.

Но промълви тихо, така че никой друг да не я чуе:

— Немислимо е правителството да пренебрегне всичко, което се случи.

— Унищожиха целия Чайнатаун — каза Америка с глас, натежал от болка. — Изгориха нарочно магазините ни, защото не желаем да работим на захарните им плантации.

— Не си прав — укори го Нюк Цин — вятърът се изви съвсем случайно.

— Не е вярно, Лельо на Ю Чоу! — извика Европа с изкривено от отчаяние лице. — Търговците искаха да стане така. Миналата седмица изхвърлиха в залива всичката храна, която бях поръчал от Китай. Имат твърдото намерение да ни съсипят.

— Не си прав, Европа — възрази Нюк Цин. — Страхуваха се, че с твоя товар може да се пренесе нова чумна зараза.

— Но не изхвърлиха стоката на хаолите! — реагира Европа, задавян от сълзи. — Тя също идваше от Китай.

— Страхуват се — обясни Нюк Цин. — Хората правят странни неща, когато се страхуват.

— Не искам никога вече да видя Хонолулу — изстена Америка. — Изгориха нарочно магазините ни.

— Не е вярно — рече търпеливо Нюк Цин. — Те се страхуваха, че…

— Лельо на Ю Чоу! — прекъсна я Америка. — Не бъдете глупава!

В нощта се чу силна плесница и Нюк Цин рече:

— Дръжте се прилично. — Прикани синовете си да се скупчат по-близо до нея и започна наново: — Недопустимо е да бъдем оставени без компенсации. Трябва да вярваме със сигурност, че правителството ще ни плати за случилото се.

Африка проговори за първи път.

— Защо мислите така? — попита предпазливо той с бавния говор на адвокат.

— Познавах доктор Уипъл — отвърна Нюк Цин. — Стария. Хората като него просто няма да допуснат несправедливост.

— Точно хората като него опожариха нарочно магазините ни — продължи да хленчи Америка.

Последва нова звучна плесница.

— Да не съм чула повече дума за миналото! — извика яростно Нюк Цин. — Имаше пожар. Изгубихме всичко. Сега ще спечелим повече.

— Лельо на Ю Чоу, смятате ли, че хората като стария доктор Уипъл ще бъдат чути в идните дни? — попита с нотка на недоверие Африка.

— Не е изключено и да не бъдат — призна Нюк Цин — но има нещо, което не бива да се пренебрегва. Съединените щати не могат да си позволят да гледат как към нас се отнасят лошо. От гордост… или за да покажат на света, че са загрижени за народа си… — Гласът й секна и тя се замисли за момент. После продължи живо: — Синове мои, напълно съм уверена, че или нашето собствено правителство, или Съединените щати ще ни възмездят за този пожар. Да не спорим повече.

— Имате предвид — рече бавно Африка, като разсъждаваше на глас — че трябва да се погрижим за себе си и да получим своя дял от парите, които евентуално ще бъдат отпуснати на пострадалите, независимо откъде идват.

„Няма значение колко платихме за обучението му — помисли си Нюк Цин. — Струваше си.“ И остана доволна, че разумното излагане на проблема от страна на Африка събуди у синовете й стария дух на сдружението; хюи отново действаше.

— Мисля — рече тя — че Африка следва да се посвети на незабавното организиране на комитет за справедливо възмездяване на всички нас, които пострадахме от пожара. Нека светът осъзнае, че въпросът не е дали ще бъдат платени исковете, а колко ще се плати. Африка, трябва да се появяваш на всяка трибуна. Да говориш на всяко събрание. Да станеш гласът на всички китайци. Ще ги представляваш и ще се постараеш да се разбере, че отказваш да приемаш хонорари. Работи, работи, работи. Давай изявления за вестниците и ги остави да публикуват снимката ти. Но винаги се изказвай, като че ли си сигурен, че парите ще бъдат платени. Скоро и други ще почнат да го повтарят и с времето също ще повярват в това. — Тя замълча, после добави: — Няма съмнение, че парите трябва да се получат.

— Колко можем да поискаме? — намеси се Европа.

— Колко сгради имахме? — попита Америка.

Хюи изчака, докато Африка пресмяташе наум.

— Искът ни ще бъде доста съществен — рече той накрая. — За ресторанта, магазините, къщите, моята кантора. Искът на семейство Кий може да се окаже един от най-големите.

— О, не! — прекъсна го Нюк Цин. — Защото, ако е така, ти никога не би могъл да застанеш начело на комитета. Някои искове ще бъдат подадени от Лелята на Ю Чоу. Там, където е възможно, те ще са от името на съпругите ви. Искът на рода Кий не бива да е голям. Африка, ти ще се погрижиш за това. Ако се наложи, използвай семейство Чин или който е да е.

В този момент Австралия направи едно от най-съдържателните изказвания през тази нощ.

— Не мисля, че бих пожелал да видя отново Чайнатаун. След всичко това, което сториха днес с него.

— През следващите седмици мнозина ще се чувстват като теб, Австралия — отбеляза хладнокръвно Нюк Цин, но и със съчувствие към тези, които имат по-малко кураж от нея. — Споменът за тоя ден ще бъде прекалено ужасен, за да свикнат хората с него. Те вероятно ще се откажат от земята си в Чайнатаун. И ако го направят, ние трябва да я изкупим.

Последва дълго мълчание. Братята стояха загледани в обезобразения град, провиждащ се от време на време през облаците пушек, увиснали над долините. В океана отвъд се надигаше безпристрастно дълга вълна така, както бе правила милиони години, и момчетата Кий постепенно проумяха какво иска майка им от тях. Отчаянието ражда надежда; поражението — победа. Има само три лоши години, последвани от шест прекрасни и честити. Градът е опожарен, но той трябва да бъде построен отново. Семейството е почти съсипано, ала ако са останали живи поне един мъж или една жена, то трябва да оцелее. Нощта пада с привкуса на разрушението, но денят изгрява с миризмата на свеж хоросан и… съзиданието продължава.

— Не бива да се опитваме да убеждаваме никого да напусне Чайнатаун — добави Нюк Цин. — Трябва да сме много внимателни и да не подтикваме към нечестни сделки. И макар че сега не сме в състояние да платим кой знае колко, можем да обещаем да платим много в бъдеще. Имаме добро име. Всички знаят, че Кий ще платят.

Ако се продават две парчета земя, старайте се да закупите това, което е по-близо до вече притежаваните от нас, защото в бъдеще магазините ще бъдат по-големи и бихме могли да слеем парцелите и да направим всеки от тях по-ценен, отколкото е бил преди.

Африка, в последния етап от дейността на комитета трябва да отстояваш твърдо, че не можеш да бъдеш в комисията, която всъщност ще извърши разпределението на парите. Защото, ако си неин член, няма да си в състояние да дадеш полагащите се съвсем справедливо съществени суми на рода Кий. Но в противен случай всеки, ангажиран с това, ще рече: „Ако не беше Африка, нямаше да сме тук днес“. И ще бъдат щедри към нас.

Докато вървях насам през опожарените места, видях, че единственото останало навсякъде са железните сейфове. Хаолите ще сметнат, че те вече са безполезни. Австралия, ще бъде добре, ако ги изкупиш всичките. После намери начин да ги направиш отново използваеми.

— Лельо на Ю Чоу — възрази най-малкият й син — никога не съм се занимавал със сейфове.

— Ще се научиш — отвърна остро тя.

На зазоряване Нюк Цин рече:

— Ако успеем, хората ще ни намразят, задето притежаваме толкова много земя, и ще казват, че сме я откраднали от собствениците й след пожара. Не им обръщайте внимание. Градът принадлежи на онези, които са готови да се борят за него.

И накрая Нюк Цин рече:

— Разполагам с малко спестени пари и много плодове. Всичките ни жени и момичета трябва да работят като прислужници в семействата на хаолите, защото така ще имат осигурена храна и ще носят пари. От утре Европа и Америка ще почнат да посещават всеки магазин на хаолите и да молят за кредити при добри условия, за да открият нови магазини. Направете го още утре, докато хаолите съжаляват за станалото днес, защото ще са готови на отстъпки, каквито няма да сте в състояние да постигнете следващата седмица. — Усмихна се на четиримата си синове и каза: — На работа.

Призори при тях се изкатери запъхтян Улиасутай Каракорам Блейк със списък на хората, които са живи и здрави и се намират в друг лагер оттатък Нууану Ривър. И когато прочете високо на китайски „Азия Кий, който има ресторант“, Нюк Цин захлупи лице в дланите си.