Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Hawaii, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Джеймс Мичънър

Заглавие: Хаваи

Преводач: Боян Николаев; Леда Милева; Йова Тодорова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хемус“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ ЕООД — В.Търново

Отговорен редактор: Петър Величков

Редактор: Силвия Борисова

Технически редактор: Веселин Сеизов

Художник: Веселин Цаков

Художник на илюстрациите: Художник на емблемата: Никола Тузсузов

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 954-428-114-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7976

 

 

Издание:

Автор: Джеймс Мичънър

Заглавие: Хаваи

Преводач: Йорданка Пенкова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хемус“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ ЕООД — В.Търново

Отговорен редактор: Петър Величков

Редактор: Силвия Борисова

Технически редактор: Веселин Сеизов

Художник: Веселин Цаков

Художник на илюстрациите: Художник на емблемата: Никола Тузсузов

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 954-428-114-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7977

История

  1. — Добавяне

II. От слънчевата лагуна

Казах, че островите, изникнали над пукнатината в океанското дъно, не били земен рай, но на две хиляди и четиристотин мили южно от тях съществувал остров, който заслужавал това прозвище. Намирал се на северозапад от Таити, където вече живеели силни хора, със своя цивилизация, и само на няколко мили от остров Хавайки, политическата и религиозната столица на региона.

Този остров, наречен Бора Бора, извисявал острите си канари и мощните си зъбери сред океана. Имал дълбоки заливи и искрящи пясъчни крайбрежия, зад които зеленеели дървета. Трудно било да се повярва, че е възникнал случайно — толкова бил красив; сякаш боговете го били изваяли и очертали заливите му. Тази илюзия се подсилвала от факта, че целият остров бил заобиколен от защитен коралов пояс, в който дивите океански вълни се разбивали яростно и напразно се мъчели да скочат отвъд него в спокойната, зелена и богата на риба лагуна. Рядък по хубостта си бил остров Бора Бора — див, цветущ и прекрасен.

Рано една сутрин, по времето, когато в Париж синовете на Карл Велики водели разпри за управлението на оставената от баща им империя, бързо тясно кану с вдигнато триъгълно платно и карано от яки гребци се носеше по открития океан зад Хавайки; то търсеше входа към лагуната на Бора Бора, а от брега на острова един страж наблюдаваше с ужас приближаването на лодката.

Той видя как кормчията дава сигнал на гребците да свалят платното и те веднага се подчиниха, видя как кануто умело се издига върху високите вълни, които се мъчеха да го разбият върху рифа. Но със завидно умение кормчията яхваше вълните и насочваше кануто към опасния отвор в кораловия вал.

— Давайте! — изкрещя той и гребците заработиха още по-трескаво — отблъскваха кануто от скалите и го тласкаха към протока.

Водата нахлуваше с устрем, надигаха се огромни вълни, но греблата понесоха лодката вихрено и тя се вмъкна през отвора.

— Спокойно! — подвикна кормчията по-тихо и с видимо облекчение.

Доволен от малката си победа, той потърси с поглед одобрението на единствения пътник в кануто — висок, мършав мъж с хлътнали очи и черна брада, стиснал в дългите си тънки ръце дървен жезъл, на който бяха изрязани фигури на богове. Но пътникът не го похвали, защото мисълта му бе съсредоточена върху важни събития, задвижени с негова помощ. Той гледаше покрай кормчията и над гребците към най-високата скала сред острите върхове на Бора Бора. Върху склона на същата насечена планина бе наблюдателният пункт на стража, който сега се понесе тичешком по стръмните пътеки към двореца на краля, като викаше с всичка сила:

— Първожрецът се завръща!

Викът издаваше ужаса на стража, а жените, които го чуха, се приближиха до мъжете си в тъмните, покрити с палмови листа колиби и ги загледаха с още по-голяма привързаност.

Макар че развълнуваният страж предаваше ужасяващото си съобщение на всички, той всъщност бързаше да предупреди един човек и докато тичаше през сенките на палми и хлебни дървета, постоянно си повтаряше:

— Богове на Бора Бора, дайте скорост на краката ми! Не ме оставяйте да закъснея!

Стражът се спусна до една тръстикова колиба, по-голяма от околните, падна на земята и изкрещя:

— Първожрецът е в лагуната!

Отвътре излезе висок, тъмнокож млад придворен, почеса се още сънен по главата и попита тревожно:

— Тук ли е вече?

— Премина през рифа — предупреди стражът.

— Ти защо не ме…

Силно възбуден, младият мъж грабна една официална наметка от тапа — напукана черничева кора, и без да се бави да я нагласи както трябва, затича към двореца с вик:

— Първожрецът приближава!

Мина бързо покрай други придворни и щом се озова пред краля, се хвърли по очи върху покрития с меки панданови рогозки пръстен под.

— Първожрецът след малко ще стъпи на острова! — извести той развълнуван.

Човекът, към когото бяха отправени тези тревожни думи, бе красив тридесет и три годишен мъж с едра глава и ниско подстригана, посивяла покрай слепоочията коса. Необичайно раздалечените му очи гледаха сериозно и излъчваха мъдрост. Ако също като своите подчинени бе изпитал ужас от завръщането на първожреца, той умело го прикриваше. Въпреки това високият млад придворен забеляза, че господарят му се отправя с несвойствена бързина към съкровищницата, където облече дълга до глезените лека кафява роба от тапа, после метна през лявото рамо и кръста си скъпоценна лента от жълти пера — символ на властта му. Намести шлема от пера и мидени черупки, а около врата си сложи гердан от акулски зъби. В този миг високият придворен даде сигнал и по брега в царствен ритъм забиха барабани.

— Отиваме да отдадем почит на първожреца — обяви мрачно кралят и изчака зад него да се строят във внушителна редица тъмнокожи воини, голи до кръста и с набедрени покривала от кафява тапа.

— Бързо, бързо! Не бива да се бавим! — почти против волята си ги подканяше той.

Макар всички да признаваха върховната му власт на Бора Бора, кралят смяташе за разумно да не пести почестите към духовния владетел на острова, още повече че характерът и изискванията на новия бог Оро не бяха добре известни. Бащата на краля бе подценил силата на новото божество и при един тържествен събор в храма на Оро неговият първожрец внезапно го бе обвинил в неверие; черепът на стария крал бе разбит, а тялото му извлечено навън като поредното човешко жертвоприношение пред червения Оро, всемогъщия обединител на островите.

Но въпреки старанието на краля, когато процесията напусна двореца, високият придворен предупреди:

— Първожрецът скоро ще стъпи на брега!

При тези думи кралят и свитата му се затичаха, като всеки крепеше символа на своето положение. Кралят разбираше, че изглежда нелепо, но от страх не смееше да върви бавно. Като хвърляше погледи към високия придворен, който го бе уведомил късно, и към воина, който, без да спира да тича, се мъчеше да оправи набедреното си покривало, той взе да се поти и да се моли задъхано:

— Ако ще има събор, о, богове на Бора Бора, пощадете ме!

Кралят се препъваше под горещото утринно слънце, мърмореше от гняв и наранено достойнство. Все пак той стигна до мястото за акостиране няколко мига преди кануто. Без сам да знае, запотеното лице и смущението не му навредиха, а по-скоро му помогнаха, защото първожрецът забеляза със задоволство притеснението на краля и си позволи тънка усмивка. Но тя бързо изчезна и жрецът продължи да гледа небрежно към планинския връх.

Кормчията спря кануто леко, като внимаваше да не привлече погледа на жреца с неволна несръчност, защото гребците знаеха какво послание носи духовният водач от храма на Оро, а това изискваше през този ден всички мъже да бъдат нащрек. Когато кануто бе закрепено към брега, първожрецът слезе с царствено достойнство; наметката от бяла дървесна кора, украсена по края с кучешки зъби, блестеше под дългата му черна коса.

Като внушителен символ на Оро, жрецът, понесъл жезъла си с изрязани божествени изображения, тръгна към краля с леки поклони, изразяващи уважението му към върховенството на владетеля. После се изправи и мрачно зачака, докато крал Таматоа, предполагаемият властелин, се поклони и остана приведен достатъчно дълго, за да се убедят всички, че властта му по тайнствен начин е била прехвърлена в ръцете на жреца. Едва тогава кралят заговори.

— О, благословен от боговете! — започна Таматоа. — Какво е желанието на Оро?

Насъбралата се тълпа от красиви, тъмнооки мъже и жени, голи до кръста, затаи дъх, което първожрецът забеляза с радост. Той не бързаше да отговори. Лек ветрец откъм зелената лагуна играеше в палмите по брега и разклащаше листата на хлебното дърво. Най-после първожрецът възвести тържествено:

— Ще има събор!

Никой не ахна, за да не привлече внимание върху себе си. Това би могло да се окаже съдбовно.

Първожрецът продължи:

— В Таити ще се изгради нов храм и ще се съберем да отдадем почит на бога, който ще живее в храма.

Той замълча, а по лицата на слушателите му се изписа видим страх. Дори крал Таматоа, който имаше основание да е сравнително спокоен, че ще бъде пощаден, усети как коленете му се подкосяват, докато очакваше да чуе страшните подробности в края на всяко съобщение за междуостровен събор в храма на Оро.

Но първожрецът също изчакваше, защото смяташе, че колкото по-дълго продължи смъртната уплаха, толкова по-добре непокорните жители на Бора Бора ще разберат нрава и мощта на техния нов бог. Днес той щеше да се изхитри и да накара самия крал да зададе опасните въпроси.

Мухите, които жужаха над мъртви риби по брега на лагуната, сега се насочиха към голите гърбове на застиналите в очакване хора, ала никой не помръдваше, за да не се набие на очи в тези ужасни мигове. Кралят чакаше. Жрецът чакаше. Най-сетне Таматоа попита с приглушен глас:

— Кога ще бъде съборът?

— Утре! — отвърна първожрецът сурово и новината веднага бе изтълкувана така, както той бе желал.

Кралят си помисли: „Щом съборът ще се проведе утре, значи това е било решено още преди десет дни! Иначе как ще може новината да стигне до Таити навреме, та да успее тяхното кану да се върне в Хавайки утре? Нашият първожрец трябва да се е съвещавал тайно с жреците на Оро през последните десет дни“.

Мухите хапеха потните гърбове, но никой не трепваше в очакване на следващия зловещ въпрос. Накрая Таматоа попита:

— Колко души трябва да дадем за Оро?

— Осем — бездушно отвърна жрецът.

Сложи жезъла пред себе си, а смълчаното множество отстъпи назад.

Мършавият тъмнокож мъж в блестящо бяло одеяние тръгна към своя храм, но когато хората вече мислеха, че няма да се занимава повече с тях, внезапно се извърна и с ужасяващ гъргорещ звук насочи жезъла си право към кормчията, който го бе довел благополучно в лагуната.

— А този ще бъде първият! — изкрещя той.

— Не! Не! — започна да се моли кормчията и коленичи върху пясъка.

Едрият сух жрец се извисяваше над него неумолимо и продължаваше да го сочи с жезъла си.

— Когато морето бушуваше и се нахвърляше върху нас — монотонно продължи жрецът — той не се молеше за спасението ни на бог Оро, а на бог Тейн.

— Не! Не! — търсеше пощада кормчията.

— Аз наблюдавах устните му — с жестока категоричност заяви жрецът.

Към разтреперания кормчия се спуснаха помощници на първожреца и го повлякоха, защото краката на ужасения човек отказаха да се движат.

— И ти! — прозвуча отново страшният глас, а жезълът се насочи към един нищо неподозиращ наблюдател. — На свещения ден в храма на Оро ти клатеше глава. Ти ще бъдеш вторият!

Жреците се устремиха към посочения мъж и го повлякоха, но вършеха това внимателно, за да не го наранят, тъй като човешките жертви, принасяни на Оро, трябваше да са напълно здрави и без белези.

Първожрецът се оттегли тържествено и остави на крал Таматоа тежката задача да набележи още шест жертви.

— Къде е моят помощник? — попита той, а от мястото си зад тълпата, където се бе надявал да остане незабелязан, разтреперан пристъпи напред високият придворен.

— Защо излязох толкова късно да посрещна светия жрец? — запита Таматоа.

— Стражът се спънал и паднал. Той закъсня — обясни придворният.

Иззад тълпата внезапно се разнесе женски глас:

— Не, това не е вярно!

Но съпругът на жената, дребен човечец с не особено умно лице, бе изтеглен пред краля, където застана треперещ като бананов лист. Кралят го изгледа с отвращение и заповяда:

— Той ще бъде третият.

— Не, умолявам те! — запротестира стражът. — Аз тичах много бързо. Но когато стигнах двореца, той спеше. — И посочи кралския помощник.

Кралят си спомни, че младият придворен го бе ядосал днес, и обяви решително:

— Той ще е четвъртият. Останалите ще бъдат подбрани измежду робите.

С тези думи кралят тръгна към двореца, а стражът и високият придворен, вече завързани от жреците, гледаха в безпомощно изумление, отчаяни от нещастието, което неволно си бяха причинили един на друг.

 

 

Докато изплашеното множество се разпръскваше и всеки оцелял безмълвно се поздравяваше, че за този събор е избягнал ненаситния глад на Оро, един млад вожд, облечен в позлатена дреха от тапа, което показваше, че е от кралската фамилия, стоеше огорчен и мълчалив в сянката на хлебно дърво. Той не се бе скрил страхливо, защото бе по-висок и по-мускулест от повечето мъже и нямаше равен по упоритост, дързост и смелост. Беше застанал отделно от другите, понеже мразеше първожреца, презираше новия бог Оро и се отвращаваше от непрестанното искане на човешки жертвоприношения.

Първожрецът бе забелязал, разбира се, че младият вожд не е сред посрещачите му — нарушение на приетите правила, което така го бе вбесило, че докато траеше тържествената церемония, бе въртял насам-натам проницателните си очи и търсил младия мъж. Най-после го бе видял, застанал дръзко под хлебното дърво, и двамата бяха си разменили дълги, предизвикателни погледи, които бяха прекъснати едва когато млада жена със златиста кожа и с дълга коса, окичена с бананови цветове, бе подръпнала ръката на съпруга си и го бе принудила да сведе очи.

Сега, след като церемонията бе свършила, достолепната съпруга започна да го моли:

— Тероро, не бива да ходиш на събора.

— Кой друг може да управлява нашето кану? — попита той раздразнено.

— Толкова ли е важно кануто?

— Дали е важно? — погледна я изумен мъжът й. — Че кое е по-важно от кануто?

— Твоят живот — отвърна тя просто. — Мъдрите мореплаватели не тръгват, когато облаците вещаят буря.

Пренебрегвайки страховете й, Тероро се отправи замислено към едно паднало дърво, чийто край лежеше в лагуната. Отпусна се ядосан на дървото, натопи мургавите си крака в сребристата вода и започна да рита, сякаш мразеше и самото море, но след малко красивата му, спокойна съпруга, ухаеща на бананови цветове, дойде и седна до него. Като дете, което си играе, запляска с крака в хладната зелена вода и съпругът й скоро забрави гнева си. Дори когато погледна към тесния нос, където се намираше местният храм и където сега жреците освещаваха осмината мъже, обречени на Оро, той заговори без животинския гняв, който бе изпитвал по време на церемонията.

— Не се боя от събора, Марама — каза твърдо Тероро.

— Аз се боя за теб — отвърна жена му.

— Виж нашето кану! — отклони той разговора и посочи дългия навес близо до храма, където бе прибрано огромно кану. — Не искаш някой друг да го управлява, нали? — подразни той жена си.

На Марама, дъщеря на жрец, който бе избрал свещени дървета за лодката им, не бе нужно да се напомня колко голямо е нейното значение, затова тя се задоволи само да изтъкне:

— Мато от Севера би могъл да управлява кануто.

Тогава Тероро разкри истинската причина да иска да присъства на опасния събор.

— Брат ми може да се нуждае от моята помощ.

— Крал Таматоа ще има много защитници — отвърна Марама.

— Без мене може да се случи нещо лошо — упорито настояваше Тероро и умната Марама, чието име означаваше луна, всевиждащата и състрадателна луна, разбра какво е настроението на мъжа й, затова опита с друг аргумент.

— Тероро — започна тя — първожрецът подозира главно тебе, че си неверен на неговия червен бог Оро.

— Не ме подозира повече, отколкото другите — промърмори Тероро.

— Но ти си тоя, който показва неверието си — не се предаваше Марама.

— Понякога не мога да го прикривам — призна младият вожд.

Марама се огледа плахо, за да види дали не ги подслушва някой шпионин, защото първожрецът имаше свои хора навсякъде. Но днес наоколо нямаше никой и с натопени в лагуната крака тя продължи с внимателните си съвети.

— Трябва да ми обещаеш, че ако отидеш в храма, ще се молиш само на Оро и ще мислиш единствено за Оро. Спомни си как жрецът познал какво мисли кормчията по движението на устните му.

— Бил съм на три събора в Хавайки и знам какви са опасностите — увери я Тероро.

— Но не знаеш сегашната опасност — настояваше жена му.

— Кое е по-различно този път? — попита Тероро.

Марама отново се огледа и като не забеляза никого, продължи:

— Не се ли питаш защо първожрецът остана десет дни повече в Хавайки?

— Навярно се е готвил за събора.

— Не. Това трябва да е било решено преди много дни. Останал е, за да позволят на лодките от Таити и Муреа да се върнат до утре в Хавайки. Миналата година една жена от Хавайки ми довери, че жреците там смятат нашия първожрец за най-способния и възнамеряват да го издигнат на по-висок пост.

— Много добре ще сторят — процеди Тероро. — Нека го махнат от този остров.

— Но те няма да го направят върховен жрец, ако собственият му остров не е напълно подчинен.

Докато я слушаше, той започна да долавя важна нишка в мисълта й, както ставаше винаги когато говореше умната, кръглолика като луната жена. Наведе се напред, за да я чува по-добре, а тя продължи:

— Според мен на този събор първожрецът ще трябва да направи всичко, което е по силите му, за да докаже на другите жреци в Хавайки, че той е по-предан на Оро от тях.

— За да заслужи високия пост ли? — попита Тероро.

— То се знае.

— Какво смяташ, че ще предприеме? — продължи да пита Тероро.

Марама се колебаеше дали да изрече отговора. В този миг над лагуната неочаквано духна вятър и леки вълни заляха краката й. Тя ги издърпа от водата и ги избърса с ръце, като все още мълчеше, затова Тероро продължи мисълта й:

— Смяташ, че за да направи впечатление на другите, първожрецът ще пожертва краля?

— Не — поправи го Марама. — Той ще сложи твоите крака върху дъгата.

Тероро се пресегна и откъсна едно листо от хлебното дърво.

— Тогава ще спрат ли убийствата? — попита замислено.

— Не — тъжно отвърна жена му. — Ще продължат, докато всичките ти приятели не напуснат лагуната. Едва тогава Оро ще бъде в безопасност на Бора Бора.

— Мъже като Мато и Па?

— Те са обречени — потвърди Марама.

— Но не и кралят, така ли?

— Не — убедено каза царствената млада жена. — Кралете на Таити и Муреа обичат брат ти, а такава смела стъпка ще настрои не само тях, но и хората им срещу новия бог.

— Аз обаче мога да бъда принесен в жертва на Оро, така ли?

— Да. Кралете винаги са готови да повярват и най-лошото за по-младите братя.

Тероро се обърна и изгледа красивата си жена, като си мислеше: „Не вярвам в разсъжденията й. Тя много прилича на баща си“. А на глас каза:

— Не бях мислил по този начин, Марама. Знаех само, че този път съществува по-голяма опасност.

— Така е, защото ти, братът на краля, още почиташ бог Тейн.

— Само в сърцето си.

— Но щом аз мога да надникна в сърцето ти — поклати глава Марама — значи и жреците могат.

Преди Тероро да успее да каже нещо, се появи развълнуван вестоносец с гривна от жълти пера на ръката, което бе знак, че принадлежи на краля.

— Търсихме те — обърна се той към Тероро.

— Оглеждах кануто — промърмори младият вожд.

— Кралят те вика.

Тероро стана от поваленото дърво, отърси водата от краката си и кимна за сбогом на жена си. Следвайки вестоносеца, той се яви в двореца — голяма, ниска постройка, крепена от излъскани до блясък колони от кокосово дърво, украсени с вдълбани изображения на богове. Покривът бе направен от сплетени палмови листа; нямаше под, прозорци или странични стени. Заместваха ги навити на рула рогозки, които можеха да се спускат при дъжд или за да се скрие вътрешността на двореца от чужди погледи. Главната стая съдържаше множество символи на царственост — богове от пера, гравирани акулски зъби, огромни мидени черупки от Юга. Постройката притежаваше две особено ценни качества. Първото беше изгледът й към лагуната, в чийто външен риф вълните се разбиваха постоянно и образуваха високи облаци от ситни водни пръски. Второто ценно качество на постройката беше, че всичките й части бяха свързани с тънки и здрави, златистокафяви плетеници от сенит — прекрасното островно въже, направено от влакната в черупките на кокосовите орехи. За изграждането на двореца беше използвано повече от три километра въже; гъвкавият златист сенит свързваше всички дървени части на постройката. Човек можеше да стои в стая, обвързана със сенит, и да се любува на сложните мозаечни плетеници, така както мореплавателят се възхищава нощем на звездите или детето ненаситно се радва на вълните, които се разбиват о брега.

Под закрепения с островно въже покрив седеше крал Таматоа. Едрото му широко лице изразяваше дълбоко смущение.

— Защо се свиква събор? — попита строго той. После, сякаш се боеше от отговора, отпрати всички, които подозираше, че може да са шпиони. Придвижи се напред върху рогозката на пода и подпря ръце на коленете си. — Какво означава това?

Тероро, който невинаги беше много проницателен, често представяше обясненията на жена си като свои.

— Навярно нашият първожрец иска да бъде издигнат на по-висок пост в храма на Хавайки, а за да постигне това, трябва да направи нещо впечатляващо — отвърна той и замълча многозначително.

— Какво например? — запита кралят.

— Ами… да унищожи и последните прояви на почит към бог Тейн в Бора Бора, като — да речем — пожертва теб… насред събора.

— Тъкмо от такъв заговор се боя — призна Таматоа. — Ако изчака съборът да започне, може внезапно да посочи мене, както направи с баща ни, и… — Обезпокоеният крал махна с ръка и заключи тъжно: — Тогава моето убийство ще бъде оправдано като извършено по волята на Оро.

— По-скоро по волята на първожреца — поправи го Тероро.

Таматоа помълча, сякаш се мъчеше да прочете мислите на по-младия си брат, и добави с раздразнение:

— А смъртта ми ще остане неотмъстена.

Самосъжалението не беше свойствено за Таматоа, чиито бойни качества и благоразумно управление бяха запазили малкия остров Бора Бора от нашествията на по-големите му съседи, затова Тероро заподозря, че брат му крои нещо и се въздържа да разкрие собствените си планове за събора.

— Кануто ще бъде спуснато във водата по пладне — подхвърли той спокойно.

— Ще бъде ли готово за отплаване до залез-слънце? — попита кралят.

— Да, но се надявам, че ти няма да се качиш в него.

— Твърдо съм решил да отида на този събор — отвърна Таматоа.

— Там може да те сполети само зло — настояваше Тероро.

Кралят стана от рогозката и се отправи опечален към входа на двореца, откъдето се виждаха величествените скални върхове на Бора Бора и огряната от слънцето лагуна.

— На този остров съм израснал сред радост — заговори той развълнувано. — Винаги съм се движил в сянката на тези върхове, тези вълни винаги са плискали глезените ми. Виждал съм и другите острови. Заливите на Муреа са красиви. Приятно е да се наблюдават върховете на Таити и дългите пясъчни брегове на Хавайки. Но нашият остров е земен рай. Ако трябва да бъда принесен в жертва, за да може този народ да живее според волята на новите богове, тогава нека бъда пожертван.

Спомените на Таматоа за младостта на двамата братя в Бора Бора постигнаха онова, което хитростта му не успя, и Тероро извика:

— Братко, не отивай в Хавайки!

— Защо не? — попита Таматоа, като се оглеждаше неспокойно, и се върна на рогозката си.

— Защото заминаването ти при боговете няма да спаси Бора Бора.

— Защо не? — повтори Таматоа и приближи лице до Тероро.

— Защото, когато тоягата се стовари върху тебе, аз ще убия първожреца. Ще се развилнея из остров Хавайки и ще го разруша. Тогава другите острови ще разрушат Бора Бора.

— Точно така си и мислех! — кресна кралят. — Ти кроиш план за бунт. О, Тероро, с бунт не ще се постигне нищо. Ти няма да дойдеш на събора.

— Ще бъда там — промърмори упорито Тероро.

Кралят се изправи мрачно в утринните сенки и насочи десния си показалец към него.

— Забранявам ти да напускаш Бора Бора.

В този миг кралят воин, едър и смръщен, стоеше като символ на неограничената власт, а от насочения му пръст Тероро почти потрепери. Искаше му се да хване този пръст, после дланта и накрая цялата силна ръка на брат си, да го свали на рогозката, за да си поговорят честно, но младият вожд никога не би посмял да докосне краля, защото знаеше, че чрез него боговете изпращат манната — небесното духовно пречистване — на Бора Бора. Да докосне краля или дори да стъпи върху сянката му, значеше част от тази манна небесна да пресекне, което щеше да е заплаха не само за краля, а за всички островитяни.

Но желанието на Тероро да поговори с брат си бе тъй силно, че той се хвърли ничком върху рогозката, пропълзя по корем до него и сведе лице пред краката му, като шепнеше:

— Седни с мен, братко, и нека поговорим.

Мухите жужаха в утринната жега, а двамата мъже заговориха.

Бяха красиви, снажни, с разлика от шест години помежду им, понеже имаха и сестра. И двамата чувстваха, че ги съединява особена връзка, защото още момчета бяха рязнали китките си в един тържествен ден и всеки бе пил от кръвта на брат си. Баща им, принесен в жертва на Оро, бе нарекъл първия свой син Таматоа, Воина. А когато в семейството се бе родило и второ момче, бащата се бе зарадвал: „Какво щастие! Когато Таматоа стане крал, брат му ще бъде първожрец“. Затова бе дал на втория си син името Тероро — Мозък, Умния, човек, който ще може да разгадава бързо сложни неща. Ала досега той не бе доказал, че отговаря на името си.

Таматоа се бе развил като истински островен воин — едър, як и сериозен. Подобно на всеотдайните си прадеди бе бранил Бора Бора от заговори и нападения. Шест пъти през деветгодишното си управление бе отблъсквал мощните нашественици от Хавайки, затова внезапното върховенство на Оро, новия бог на този остров, беше тъй оскърбително. Старите врагове се готвеха да завземат с коварство това, което не бяха успели да завладеят със сила. Тероро, от друга страна, не бе оправдал даденото му име и нямаше признаци, че ще стане жрец. Висок и жилав, с красиво слабо лице, той обичаше свадите, имаше буен нрав и бавно схващаше отвлечените мисли. Но най-големият му недостатък бе, че не можеше да запамети родословията и свещените напеви. Неговата страст бяха мореплаването и достигането до непознати води. Вече бе пътувал с кануто си до далечния остров Нуку Хива, а плаването до Таити му се струваше детска игра.

— Страхувам се, че боговете ще спуснат дъгата за теб — прошепна Таматоа.

— Устоявали сме им преди, можем да устоим и сега.

— По-рано имаха лодки и копия, а сега имат планове и кроят заговори. Нямам голяма надежда.

— Страхуваш ли се? — направо попита Тероро.

— Да — призна си кралят. — Изпълняват се нови замисли, но аз не ги разбирам напълно. Как успя първожрецът така лесно да подлъже нашите хора?

— Предполагам, че хората лесно приемат нови богове. Като виждат много жертвоприношения, смятат, че боговете са доволни. Струва им се, че така островът е в по-голяма безопасност — опита се да намери обяснение Тероро.

Кралят се загледа в очите на брат си и предпазливо попита:

— Ти би ли могъл да приемеш новия бог?

— Никога — твърдо заяви Тероро. — Аз съм роден с благословията на бог Тейн. Баща ми умря, като защитаваше Тейн, а също и неговият баща. Никога не мога да приема друг бог.

— И аз — въздъхна дълбоко кралят. — Но се боя, че първожрецът ще ни унищожи.

— Как ще успее? — пламна буйният млад вожд.

— С измама, с планове, с хитри замисли.

— Аз ще го измамя! — отчаяно извика Тероро. Удари длан в коляното си и промърмори: — Ще разбия главата му като кокосов орех.

— Точно затова не бива да ходиш на събора.

Тероро застана смирено пред брат си, но продължи да упорства.

— Любими брате, точно затова трябва да отида. — Направи няколко стъпки по рогозката и вдигна уверено глава. — Първожрецът няма да ни унищожи. Ако ние загинем, и той ще загине заедно с нас. Целият остров ще загине. Братко, заклех се пред баща ни, че ще те защитавам. Ще отида на събора, за да те браня. Но ти обещавам, че няма да се бунтувам, ако не се нахвърлят върху теб.

— Няма да се нахвърлят върху мен, Тероро, а върху теб.

— Ще трябва да го сторят бързо като гладни акули — засмя се Тероро.

С тези думи той излезе навън в лъчезарния по пладне Бора Бора. Слънцето блестеше точно над главата му, провираше се между палмовите клони и листата на хлебното дърво, сплиташе леки нишки от прах. Голи деца играеха и си подвикваха, рибари изтегляха лодките си на брега. В сънливата обедна мараня, в сиянието и праха, легнали над острова, всичко изглеждаше красиво. Спокойни мигове, в които слънцето висеше насред небесния свод, без да хвърля сенки; бръмчаха мухи; старите жени спяха.

Тероро вървеше бавно през красивата прашна омара към голямото кану на Бора Бора, използвано за тържествени церемонии, и отдалече викаше:

— Във водата! Във водата!

От тръстиковите колиби покрай лагуната наизлязоха мъже, като сънливо препасваха набедрените си покривала от тапа и преглъщаха последните хапки от кокосов орех.

— Повикайте жреците да благословят нашето кану — нареди Тероро.

Не след дълго пристигнаха четирима свети мъже. По лицата им бе изписана радост, защото от всички ритуали, които изпълняваха на острова, най-голямо общо веселие предизвикваше връщането на кануто за тържествени церемонии към истинското му място. Свалиха палмовите клони, които затваряха дългия навес откъм морето, и огромното кану с две корита бе насочено внимателно към водата. После един много стар жрец на име Тупуна, чиято дълга бяла коса бе закрепена с шишове на темето му, раздели на две космите на брадата си, отправи очи към лагуната и морето отвъд нея и запя:

Таароа, ти, богът на тъмното и бурно море,

Таароа, ти, господарят на бурите и на тихите вълни,

Таароа, ти, защитникът на умните мъже от рифа,

Таароа, приеми „Чакай западния вятър“

върху твоята гръд,

отведи кануто ни до Хавайки, до Муреа

и до Нуку Хива,

до Черния бляскав път на Таароа,

до Черния бляскав път на Тейн.

Отведи го до Пътя на Паяка,

отведи го до Любимия път на Таароа.

Ти, богът на тъмното и бурно море,

приеми като дар за тебе това кану.

Сред мълчание и душевна възбуда Тероро издърпа последната подпора, придържаща кануто към брега, и то бавно започна да навлиза в лагуната, да потапя високия си нос в леките вълнички и накрая се издигна върху гръдта на Таароа, която бе неговият дом.

Младите вождове, които тази нощ щяха да бъдат гребците, бързо скочиха в двете корита на кануто и нагласиха подвижните седалки, като ги движеха напред или назад във вдлъбнатия улей. Тероро грабна своето гребло с гравирано изображение на бог, блъсна силно кануто и го запрати далече в лагуната; зад кърмата се влачеха потопените в зелената вода крака на Тероро.

— Вдигнете платното! — извика той. — Ще опитаме вятъра.

Откъм високите скали подухна обеден бриз, който наду платното и задвижи голямото кану. Мъжете загребаха бързо и скоро „Чакай западния вятър“ се понесе подобно на светкавица по лагуната.

Летеше като албатрос, едва се потапяше във вълните. Плъзгаше се по водата като подхванат от вятъра лист на хлебно дърво. Движеше се като млада жена, която бърза за среща с любимия си, като самия бог Таароа, който оглежда царствено океанските си владения. Носеше се като духа на загинал в битка воин, поел към вечните селения на Тейн. Пресече лагуната, както можеше да я пресече само тя — великолепната лодка кану на Бора Бора, най-бързият плавателен съд на света по това време, който можеше да се движи със скорост от тридесет възли, да изминава по десет възли на ден, като плава без почивка час подир час, дни наред; огромната, солидна лодка, дълга двадесет и пет метра, с издигната кърма, по-висока от шест метра, със здрава платформа над двете й корита, на която можеха да се возят четиридесет души или статуите на четиридесет богове, пренасяща прасета, плодове и вода, скрити във вътрешността й.

„Чакайте западния вятър, защото е силен и сигурен, поема от самото сърце на урагана“, бяха посъветвали строителите на лодката.

Не можеше да се разчита на северния вятър, а и източният не бе по-добър, защото духа постоянно. Южният вятър носи само неприятни малки бури, а не разтърсващи земята урагани, които траят със седмици и могат да откарат кануто до най-далечни места. Чакайте западния вятър! Той тръгва от сърцето на урагана. Той е вятърът, достоен за това кану.

В този ден духаше обикновен източен вятър. Някои мореплаватели биха сметнали, че е доста силен, но за островитяните от Бора Бора, които мечтаеха да се появи западният и да ги откара чак до Нуку Хива, той изглеждаше твърде слаб. Все пак вятърът бе подканящ и Тероро внезапно извика:

— Оттатък рифа!

„Чакай западния вятър“ вече се движеше със скорост повече от петнадесет възли, а предпазливите мореплаватели обикновено минаваха през опасния риф с по-ниска скорост. Но в този слънчев ден Тероро насочи безценната си лодка право към малкия отвор на границата между спокойните зелени води на лагуната и бурния син океан зад нея.

Кануто сякаш очакваше сблъсъка с гигантските вълни, защото се напрегна под вятъра, нагази по-дълбоко във водите на лагуната и се хвърли към прохода в рифа. За миг гребците зърнаха жестоките пръсти от сив корал, които посягаха да сграбчат смелата лодка, но опасността бе забравена скоро, тъй като пред тях вече се издигаха високи вълни.

Платното изплющя със сила не по-малка от тази на младите вождове в лодката и бързото кану се стрелна напред, заби нос в голямата сиво-синя вълна и победоносно се изкачи на гребена й; после полетя сред вятъра, бушуващите вълни и безкрайното синьо море на Таароа.

— Ех, че кану! — възкликна Тероро, а водните пръски отмятаха черната коса край лицето му.

Тридесетимата гребци посрещаха с особен възторг последните минути свобода, с които Тероро ги даряваше, защото всеки от тях знаеше, че щом падне нощта, той ще ги поведе на друг вид пътешествие — церемониално, безрадостно, криещо смъртна опасност. В мислите си виждаха олтара, където ще се пролива кръв, представяха си ужасните тояги на жертвоприношенията. И не само това. Всеки от гребците знаеше, че когато „Чакай западния вятър“ стигне утре призори до брега на Хавайки, един от тях ще бъде повален завинаги.

Затова в яркия слънчев ден, заобиколени от разпенени вълни и морски птици, те се наслаждаваха на краткотрайната си радост, че карат бързото кану, шампиона на островите, карат го с увереност, позната само на опитните мъже. Кануто откликваше на техните желания; по тяхна воля отскачаше напред. И сега, когато го изведоха в свободния, жизнерадостен океан, то отново им се подчиняваше, осъществяваше с точност до сантиметър намеренията им. После кануто пак мина през отвора в рифа и накрая стигна до брега. Колко умело бяха построили и овладели своето кану тези островни мъже. С каква сигурност изпълняваше то волята им!

 

 

Когато се спусна мрак, „Чакай западния вятър“ изглеждаше много по-различно. Издигнатите краища на кърмата бяха украсени с цветя и жълти знамена от черничева кора тапа. Постоянната платформа, свързваща двете корита, бе покрита с излъскани дъски. На предния й край бе поставен свещен храм с тръстиков покрив, към който сега се движеше в мъртва тишина тържествена процесия от жреци в свещенически облекла.

Първожрецът в бяло одеяние, което завършваше над глезените с наниз от акулски зъби, с шапчица от червени пера върху черната си коса, се отправи към тръстиковия храм, после спря. В този миг всички жители на Бора Бора, от краля до робите, паднаха на земята и скриха лицата си, защото дори кралят нямаше право да наблюдава онова, което предстоеше да се извърши.

Статуята на самия Оро, направена от пера, привързани със сенит, с очи от мидени черупки, трябваше да се постави в храма, за да отпътува за Хавайки. Изпод бялото си одеяние първожрецът извади фигурата на божеството, покрита с палмови листа, издигна я високо и започна да се моли с ужасяващ глас. После коленичи и постави божеството в храма. Отстъпи назад, удари кануто с жезъла си и извика:

— Отведи в безопасност своя бог до Хавайки, „Чакай западния вятър“!

Падналото по очи множество се изправи. Никой не говореше. Гребците заеха същите места, на които бяха седели през деня. Гадателите на острова, мъдри стари мъже, облечени в тържествени кафяви одежди и с шапчици, украсени с кучешки зъби, се качиха на платформата. Някои носеха кратуни, с които да разгадават знаменията, други оглеждаха изгасващото слънце, за да открият поличби, без да споделят с никого какво са забелязали.

Тероро, облечен в жълто и с воински шлем от пера и акулски зъби, зае мястото си на носа, а кралят, в скъпоценно жълто одеяние, което покриваше глезените му, застана насред лодката. Отново настъпи тишина и първожрецът обяви, че е готов да приеме жертвите.

Няколко слуги на Оро излязоха напред, понесли палмови вейки. Наредиха ги внимателно зад храма, така че да образуват определени фигури. Върху тях поставиха странни дарове — голяма риба от лагуната, акула, уловена в открито море, костенурка, донесена от далечен остров, и една свиня, обречена още от раждането си на Оро. Четирите мъртви жертви не бяха поставени една до друга, а на по около петдесет сантиметра разстояние; бързо ги покриха с други палмови вейки.

Сега, в последния момент, жреци доведоха осемте човешки жертви и жителите на Бора Бора в зловещо мълчание наблюдаваха как техните съседи тръгват на последното си пътешествие. Видяха кормчията, издебнат да се моли на стария бог Тейн. Човекът, който бе задрямал в храма. И закъснелия страж. И сънения млад придворен. Хората гледаха опечалени как те тръгват. Следваха ги четирима роби — създания, за които не се говореше, които не биваше да се докосват и бяха смятани за нечисти трупове още докато са живи.

Щом започнаха да качват в кануто набелязаните жертви, съпругата на един от робите (ако жената на роб можеше да се нарече така достойно) нададе пронизителен вик.

— Оуе! Оуе! — повтаряше тя тази сърцераздирателна островна дума, произнасяна само в мигове на върховна скръб.

Викът, особено когато го надаваше робиня, беше невероятно нарушение на порядъка и всички в кануто потрепериха, уплашени от тази зла поличба. Тероро си помисли: „Сега нашият остров наистина ще бъде в немилост. Кралят бездруго ще бъде принесен в жертва“. Крал Таматоа си мислеше: „Първожрецът има право да бъде разярен. Брат ми е обречен“. Тридесетимата гребци си мислеха: „Утре може би ще трябва да принесат в жертва и двамина от нас“.

Първожрецът не мислеше нищо. Бе така изумен от това престъпване на табуто, че само насочи жезъла си към жената, която крещеше. Четирима жреци мигом я хванаха, повлякоха я към лагуната и потопиха главата й във водата. Но робинята със сатанинска сила се отскубна от ръцете им, освободи главата си и пророчески закрещя:

— Оуе! Оуе, Бора Бора!

Един жрец удари лицето й с камък и когато тя политна назад, други двама се нахвърлиха върху нея и я държаха под водата, докато умря. Ала това не бе достатъчно, за да се възмезди нарушеното табу, и първожрецът се провикна:

— Чия беше тази жена?

Някой посочи едного от робите в кануто и първожрецът леко кимна.

От задната част на платформата слезе жрец, който от много години изпълняваше длъжността палач, и с широк размах на бойна тояга с топчест край разби черепа на изненадания роб. Трупът му се свлече, но преди кръвта да опетни кануто, бе изхвърлен с главата надолу в лагуната, откъдето го прибраха няколко жреци, за да го използват за жертвоприношение върху местния олтар. Друг роб веднага бе хванат на брега и завлечен в кануто. Сред такива нещастия и зли поличби „Чакай западния вятър“ се насочи към морето. Този път кануто сякаш споделяше вината на пътниците и не се понесе към рифа леко, а се придвижваше бавно. Докато изгреят звездите, по които Тероро можеше да насочва „Чакай западния вятър“, лодката бе изминала незначителна част от мрачния си път до храма на Оро на остров Хавайки.

Малко преди разсъмване съзвездието, което в други части на света астрономите отдавна бяха нарекли Лъв, се показа на изток, а гадателите, чието задължение бе да определят тези неща, мъдро се съгласиха, че времето наближава. Посъветваха се с първожреца и той потвърди, че скоро ще настъпи свещения за Оро, обагрен в червено час на зазоряването. Той кимна и един огромен барабан започна да бие бавно и ритмично, огласяйки с ударите си далечните морски простори.

Останалият свят бе потънал в мълчание. Очакваше се дори гонещите се вълни и птиците, които на зазоряване обикновено надават викове, да притихнат с приближаването на страшния Оро. Чуваше се само барабанът. После, когато нощта избледня и на изток се появиха червени ивици, Тероро дочу ударите на втори барабан, а малко по-късно и на трети, по-далечен. Лодките кану, още невидими една за друга, се събираха, за да образуват тържествена процесия в протока на Хавайки. Барабаните зазвучаха по-силно и се разнесе мощен тътен — удар след удар, удар след удар. Червената зора заля небето и над тихото море започнаха да изникват високи платна и флагове, увиснали печално в безветрието. Първожрецът задвижи ръце по-бързо, барабанчиците учестиха ударите си, гребците подкараха кануто по-енергично към сборния пункт — все още в пълно мълчание. Когато огненото слънце изплува на хоризонта, единадесет канута в ярки цветове, понесли жертвени дарове, се строиха в две величествени редици, насочени към храма на Оро. Докато се плъзгаха напред, Тероро ги оглеждаше внимателно и установи със задоволство: „Никой няма по-хубаво кану от нашето“.

Барабаните внезапно спряха. Първожрецът подхвана тревожен напев, в който изведнъж нахлу ужасяващ, нечовешки звук — яростните удари на продълговат, тесен барабан, напомнящи страдалчески вик, а когато достигнаха връхната си точка, първожрецът изкрещя, едрият палач размаха тоягата с топчест край и разби главата на високия млад придворен, който бе спал, вместо да будува.

Помощници на жреците благоговейно поеха трупа, други отместиха палмовите вейки над първите жертвоприношения — рибата, акулата, костенурката и свинята. Сега стана ясно защо между тези дарове бе оставено разстояние по петдесет сантиметра, тъй като мъртвото тяло на придворния бе внимателно положено в първото празно място.

Напевът започна отново и ударите на ужасния барабан пак се разнесоха като вопъл за безотговорния страж. Тоягата се стовари с голяма ярост, а трупът бе положен нежно между акулата и костенурката. Още три пъти прозвуча безумният продълговат барабан и в червената светлина на зората страшната тояга разби още три глави. Когато започна денят, предната част на платформата бе запълнена; свещената статуя на Оро, увита с палмови листа и украсена с венци от златни пера, бдеше над петте човешки жертви, наредени между рибата, акулата, костенурката и свинята. Останалите десет канута бяха приготвили под дивия стон на барабаните също такива жертвоприношения и сега всичките лодки изминаваха последната половин миля до храма.

 

 

Пътуващите с кануто „Чакай западния вятър“ се приближаваха към брега с различни мисли, но в едно всички бяха съгласни — оправдано бе някой бог да изисква по-специални жертвоприношения в особено тържествени дни. А колкото до обичайните четирима роби, никой не се вълнуваше от тяхната смърт, още повече че някаква робиня бе нарушила безсрамно едно табу. Робите бяха предопределени за жертви.

В тези последни минути първожрецът разсъждаваше: щом Бора Бора тъй упорства във верността си към Тейн, колкото повече жертви се принесат на Оро, толкова по-добре; и много подходящо е една от жертвите да бъде вчерашният кормчия, известен с предаността си към Тейн. „Унищожи ги от корена до последния клон“, мърмореше си първожрецът. Той не смяташе, че петимата вече пожертвани са твърде голям дар, нито че с останалите четирима, набелязани да умрат, с роба и неговата жена, или пък със случайните допълнителни жертви по време на самия събор ще се надхвърли разумната граница. Оро бе мощен бог. Той бе извършил непостижимото за боговете досега — обединил беше всички острови. Затова заслужаваше да бъде честван. И на другите богове винаги бе отдавана почит с молитви, уважение и съблюдаване на табута, а на върховен бог като Оро се полагаха най-големите жертви — акули и мъже. Първожрецът не намираше, че девет човешки жертви са много. Напротив, той мечтаеше за деня, в който Бора Бора ще нахлуе в някой отдалечен остров и ще се върне с тридесет-четиридесет пленници, за да бъдат принесени в жертва на тържествена церемония. Трябва да направим впечатление на всички острови, размишляваше той.

Други бяха мислите на крал Таматоа. То се знае, той не съжаляваше, нито се чувстваше отговорен за гибелта на закъснелия страж и на младия си придворен. Те му бяха изменили, а смъртта бе приетото наказание за всяка измяна. Не би могъл да жали и за четирите нечисти трупа — робите бяха родени, за да бъдат пожертвани. Кралят обаче се срамуваше, че една негова робиня е показала такава слабост и е закрещяла само защото предават мъжа й на Оро. Според Таматоа най-простият начин да се осигури постоянен приток на манна небесна беше да се предлагат подходящ брой жертви, но въпреки това изпитваше притеснение от факта, че сега бе прието на всеки събор да се принасят в жертва по девет души, а и по още няколко в зависимост от случая. Бора Бора не беше голям остров и не разполагаше с много мъже. Само благодарение на изключителната им смелост бяха успели да запазят своята независимост. И кралят се питаше: „Внезапното налагане на бог Оро не е ли замислено от мъдрите мъже на Хавайки, за да се обезлюди моят остров и да постигнат с хитрост онова, което не можаха да постигнат в бой“. Дълбоко го озадачаваше и друга опасна възможност: „Дали жреците от Хавайки не блазнят нашия първожрец с обещания за по-висок пост само докато дойде време да се отърват от Тероро и от мен“. И за първи път Таматоа намери в ума си думи за същността на своето безпокойство: „Трудно е да бъдеш крал, когато се сменят боговете“.

Тероро виждаше нещата по-просто. Той беше вбесен. Мислите му бяха ясни и целенасочени. Можеше да извини смъртта на робите, защото такъв бе земният закон, така бе на всички острови. Но да се убиват поради дребни причини най-добрите бойци на Бора Бора само за да се задоволи един нов бог, беше грешно и гибелно. „Ето трупа на Теръп, положен между акулата и костенурката, той беше най-изкусният ми кормчия и първожрецът знаеше това. И Тапоа лежи безжизнен до акулата. Той беше умен и щеше да стане добър съветник.“ Тероро беше тъй гневен, че не смееше да погледне нито към брат си, нито към първожреца, за да не би да разкрие мислите си. Затова се взираше пред себе си към големите лодки и слушаше печалните барабани, които биеха за смърт. „Ако не се справим с първожреца сега, мислеше той, тези барабани ще бият и за гибелта на самата Бора Бора.“ Разбираше добре, че смъртта на още осем-девет от най-добрите бойци ще остави острова открит за нашествия. „Ще обмисля план“, закле се той.

По-нисшите жреци възприемаха с известно задоволство както вече убитите жертви, така и предстоящите. Появата на бог Оро бе изправила всеки жрец пред вътрешна борба. „Да приема ли новия бог, или да остана верен на Тейн?“ Сега бяха доволни, че са избрали печелившия бог. Жреците признаваха, че на острова още имаше известно несъгласие, но забелязваха, че след всеки нов събор почитта към Тейн намаляваше. „Жертвоприношенията ни помагат да привлечем вниманието на Оро, разсъждаваха те, и тогава той ни изпраща манна.“ Заключенията им бяха повлияни от факта, че като жреци можеха да бъдат до голяма степен спокойни — едва ли щяха да ги принесат в жертва, за да се получи манна. Ролята им в предстоящите церемонии беше проста и известна — да окачват жертвите, да ядат от жертвената печена свиня, а също и варени банани, печени грудки и осолена риба. А в края на събора трябваше да хвърлят човешките трупове в свещената яма. Около бог Оро се създаваше някакво въодушевление, което не съществуваше при другите богове, и жреците се радваха, че бяха сред първите, заели неговата страна.

Тридесетимата гребци имаха само една мисъл: „Аз ли ще бъда?“.

А тримата още живи роби нямаха никакви мисли… поне мисли, разбираеми за останалите пътници в кануто. Странното беше, че тези трима мъже, макар и да знаеха от рождението си, че са обречени, изпитваха съвсем същите страхове, същото болезнено свиване под сърцето и същото непривично изпотяване под мишниците, както и мъжете, които не бяха роби. Но никой не би им повярвал.

Тревогата на робите не продължи дълго, защото в мига, когато Тероро опря кануто си до брега на Хавайки, едрият жрец развъртя страшната тояга и уби първия, после втория и третия роб. Телата им бяха изхвърлени на пътеката, по която щяха да изтеглят кануто, и скоро всичките пътници, дори кралят и първожрецът, се приведоха и се заеха с почетната задача да издърпат мощната лодка на брега, върху площадката, където щеше да бъде осветена за новата година.

В същия миг, в който кануто бе оставено в покой, първожрецът се извърна и насочи в светлото утро жезъла си към един от най-верните приятели на Тероро. Преди обреченият да помръдне, ужасната тояга се стовари върху него и разцепи черепа му на две. Тялото му бе окачено на кърмата, за да стои на стража през дните на церемонията. Оцелелите гребци, поразени от ранга на убития, с дълбок срам се мъчеха да потиснат мисълта: „Не бях аз“.

 

 

Предварително бе решено съборът да трае три дни и през това време не трябваше да се чува никакъв звук, освен гласовете на жреците. Събранията ставаха в обширен скален храм без покрив, построен на величествено плато с изглед към океана, по който бяха дошли лодките на участниците. Храмът беше ниска и просторна постройка, чийто под бе покрит с блокове от черна лава, изметени и от последното стръкче трева. В единия му край бе издигнат вътрешен храм, покрит с палмови клонки, за най-голямата светиня — главната статуя на бог Оро.

Изваждането на най-важния бог, на самия Оро, беше толкова тържествен ритуал, че дори кралете и братята им нямаха право да го наблюдават. Те не участваха в първото височайше събрание, когато Оро се изваждаше от ковчега му.

Имаше обаче свидетели. От всяко кану в храма бяха довлечени по пет човешки жертви, както и пет от остров Хавайки. Те бяха натрупани накуп, за да получат одобрението на Оро. Когато Оро даваше съгласието си чрез своя върховен жрец, жрецът, като човек, си мислеше: „Внушително е да се видят толкова много тела наведнъж. Това доказва, че островите започват да изразяват любовта си към Оро“. По-нисшите жреци пристъпваха напред и се заемаха с един от най-тържествените ритуали на събора.

С дълги костени игли, вдянати с позлатено въже от сенит, те пробиваха лявото ушно тъпанче на всеки труп, прокарваха иглата през мъртвия мозък и я изваждаха през дясното ухо. После правеха голям клуп от въжето и окачваха шестдесетте трупа по дърветата около храма. В следващите часове тези принесени в жертва мъже имаха правото да гледат с мъртвите си очи онова, на което дори и кралете не можеха да бъдат свидетели.

Таматоа трябваше да седи настрани заедно с другите крале в пълно мълчание цели седем часа, защото шпиони дебнеха кралете, за да забележат, ако някой от тях не отдава истинска почит на Оро. Но всъщност това не бе нужно, тъй като дванадесетимата крале знаеха добре, че собствената им божественост идва от някакъв царствен първоизточник вън от тях, знаеха, че притокът на манната трябва да се поддържа с жертвоприношения и молитви. Сега самият всемир отдаваше почит на Оро в ужасно мълчание, а манната струеше върху островните статуи и островните крале.

В околността на храма обаче не бе съвсем безмълвно и ако шпионите разкриеха това, виновниците, които тайно нарушаваха табуто, щяха да бъдат незабавно принесени в жертва. Но Тероро знаеше за тази опасност и бе избрал отдалечена полянка, оградена от палми, където разговаряше шепнешком с двадесет и деветимата гребци, които му бяха останали.

— Съгласни ли сте да говорим открито? — попита той.

— Какво рискуваме? — отвърна му с въпрос един пламенен млад вожд на име Мато. — Ако говорим, ще ни убият. Ако мълчим… — Той удари с юмрук лявата си длан. — Нека да говорим.

— Защо трябва да се дават на Оро толкова много от нашите мъже? — запита друг.

Тероро изслуша оплакванията, преди да заговори:

— Поех риска да ви събера тук, тъй като е без значение дали между нас има или няма шпиони. — Огледа всичките си хора и продължи: — Ако някой от вас е шпионин, нека уведоми първожреца, защото това ще го уплаши и няма да посмее да изпълни плана, който подозирам, че е замислил. Ако никой не ни предаде, толкова по-добре.

— Какъв е твоят план? — обади се пак Мато, който бе от северната част на Бора Бора.

Тероро държеше късо въженце от сенит и го навиваше и развиваше.

— Мисля, че първожрецът смята да принесе като върховна жертва пред Оро нашия крал. Иска да докаже на другите жреци, че има пълна власт над Бора Бора. Но той сам трябва да даде сигнала, защото, ако го убие тайно, какво ще спечели? Затова трябва постоянно да наблюдаваме първожреца.

Младите вождове останаха смълчани, тъй като бяха сигурни, че какъвто и план да е скроил Тероро, той непременно ще крие голяма опасност. Най-сетне един по-нискостоящ благородник изтъкна:

— Днес няма за какво да се безпокоим.

— Така е — съгласи се Тероро. — Днес те са заети. — И той посочи зловещия кръг от мъртъвци, който се люлееше на дърветата.

— А какво ще кажете за общото събрание утре?

Тероро разви въженцето от сенит и кимна замислено:

— Ако аз бях първожрец и имах такъв план, щях да нанеса удара утре.

Мато бе настроен безразсъдно, тъй като в страшните мигове тази сутрин бе убеден, че първожрецът ще избере именно него за страж на кануто с разбит череп. Затова сега заяви твърдо:

— Мисля, че ако жрецът дори само повдигне жезъла си с поглед към Таматоа, трябва да оградим краля и с бой да си проправим път до кануто.

— Аз мисля същото — съгласи се Тероро.

Последва дълго мълчание, докато останалите двадесет и осем мъже размишляваха върху опасностите, които крие такава смела постъпка. Но преди да могат да се извърнат страхливо, Тероро хвърли въженцето и заговори бързо:

— За да успеем, налага се да осигурим три неща. Първо, трябва някак да преместим нашето кану до върха на хълма, за да можем да го блъснем във водата, без да се бавим.

— Аз ще се погрижа за това — обеща Хиро, кормчията.

— Как?

— Не знам.

Тероро бе доволен от този честен отговор, но въпреки това доближи лице до лицето на кормчията.

— Знаеш, че ако кануто не е на място, всички ще умрем, нали?

— Знам — мрачно отвърна младият вожд.

— Второ — продължи Тероро, — двама наши решителни мъже трябва да седнат на скалите до изхода на храма.

— Аз ще съм единият — обади се безразсъдният Мато — а другият искам да бъде Па.

Па, Крепостта, мършав мъж с остро като на акула лице без брадичка, излезе напред и обяви:

— Аз ще съм вторият.

— Може и да не успеете да се спасите — предупреди Тероро двамината.

— Ще се спасим — закле се Мато. — Мъжете от Хавайки никога не са успявали…

— Третото условие е — нетърпеливо го прекъсна Тероро — всеки от нас, останалите, да бъде готов да убие мигом онези, които се насочат към Таматоа.

— Знаем кои са палачите — промърмори Па.

— А щом се раздвижим, трябва да поемем Таматоа и да го отнесем бегом до кануто. — Помълча и добави съвсем тихо: — Ще бъде опасно, но стигнем ли до океана, „Чакай западния вятър“ ще е нашият пазач.

— Никога няма да ни настигнат — обеща кормчията.

— А и да ни настигнат, какво могат да ни сторят? — самоуверено попита Мато.

От думите на мъжете личеше, че всички предпочитат да са в безопасното кану, а не в околността на храма, чужда и непозната за тях.

— Това ще бъде сигналът — посочи Тероро. — Ще ме наблюдавате и щом аз се спусна да защитя краля, кормчията трябва да се втурне към кануто, а вие двамата ще осигурите излизането му от храма.

— Кой ще обезоръжи палача? — попита Мато.

— Аз — хладно заяви Тероро. А за да въодушеви мъжете, се похвали: — Утре никаква тояга няма да се спусне по-бързо от моята ръка.

Гребците оцениха неговата увереност, но Мато в миг ги охлади:

— Този план има един голям недостатък.

— Какъв? — изгледа го Тероро.

— Вчера, преди да отплаваме, Марама ме дръпна настрани и ми каза: „Моят мъж е уверен, че първожрецът се готви да убие краля, но аз съм сигурна, че смята да посегне на самия Тероро“. Мисля, че жена ти е права. Ако наистина е така, как ще постъпим?

Тероро не можеше да отговори. Само си представи как неговата търпелива, разтревожена жена се движи между мъжете и иска да й обещаят, че ще го бранят. Сведе поглед, вдигна от земята въженцето и го затъкна на колана си. Заговори Па с акулското лице:

— Марама дойде и при мене. Ясно е какъв е нашият дълг. Ако се нахвърлят върху краля, ще действаме според замисъла си. Но ако връхлетят върху Тероро, ти, Мато, с твоите хора ще спасяваш краля, а аз с моите Тероро.

— Не аз съм важният — искрено каза Тероро.

— За нас си важен — отвърнаха мъжете и продължиха да уточняват плановете си.

 

 

През нощта обаче друг ум, по-остър от ума на Мато или на Па, продължаваше да работи — умът на първожреца. Той не бе преставал да мисли и по време на най-тържествената част на събора, а когато великият Оро бе положен отново в ковчега си, първожрецът извика своите помощници. Всички седнаха с кръстосани крака в тъмен ъгъл на големия храм, а мъртвите тела над тях танцуваха в нощта.

— Забелязахте ли нещо днес? — започна той.

— Само едно — че ти имаш право — обади се млад жрец. — Тероро е нашият смъртен враг.

— Защо казваш това?

— Както ти нареди, аз го наблюдавах постоянно. Четири пъти го улових, че се бори срещу волята на Оро. Проклет да бъде.

— Кога беше това?

— Най-напред, когато бе убит кралският придворен. Тероро явно се отдръпна назад.

— И на мене така ми се стори — съгласи се първожрецът.

— Също и когато един от гребците му бе пожертван, за да бъде страж на кануто.

— И тогава ли отстъпи?

— Да. Видя ми се още, че щом дойде време Тероро да изведе краля от храма, когато ние влизахме, той го поведе с радост, а не с тъга.

— И на нас ни се стори така — обадиха се в хор няколко жреци.

— Но най-сигурното доказателство е, че днес следобед Тероро трябва да е събрал хората си на някакво съвещание.

— Вярно ли е това? — рязко го прекъсна първожрецът.

— Не знам, но бяха изчезнали.

— С тях ли е бил кралят?

— Не — отвърна шпионинът. — Той седеше почтено с другите крале.

— Можем ли да сме сигурни, че Тероро е свикал съвещание? Защото, ако сме сигурни…

— Търсих навсякъде — потвърди младият шпионин. — И в сърцето си съм сигурен.

Първожрецът дълго мисли върху тази неприятна новина, като въртеше в ръце жезъла си и го забиваше в земята.

— Ако сме сигурни, че е свикал съвещание — изрази накрая мисълта си гласно — можем да унищожим цялото кану. Можем… — Но като прецени всички последствия, изглежда, се отказа от решението си и внезапно се обърна тихо към едрия палач: — Утре искам нито за миг да не заставаш близо до краля или до Тероро. Дръж се съвсем настрана. А ти, Рере-ао — погледна той към шпионина — все още ли си така бърз с тоягата, както беше?

— Бърз съм.

— Трябва да стоиш незабелязано, за да можеш след първото помръдване да убиеш Тероро. Ще го наблюдаваш постоянно. Дори и най-малкото му движение. Каквото и да е…

— Трябва ли да чакам сигнал от тебе? — попита Рере-ао.

— Не, но щом стовариш върху него тоягата, аз ще го посоча и мъртвото му тяло ще бъде отдадено на Оро.

Първожрецът поговори и с останалите за техните задачи, но скоро се обърна отново към Рере-ао:

— Разбираш ли? Няма да чакаш сигнал. Ще го убиеш, ако се помръдне.

— Разбирам.

Първожрецът приключи събранието с дълга молитва към Оро, а след това заяви на хората си:

— По един или друг начин утре Бора Бора ще бъде предадена на Оро. Старите богове са мъртви. Оро е жив.

Помощниците на първожреца поеха развълнувано дъх, защото борбата им да наложат новия бог над Тейн и Таароа не беше лесна и от няколко месеца си мечтаеха за някакво голямо събитие, което да ги убеди, че са победили. Първожрецът, усещайки желанието им да се случи нещо изключително, ги предупреди:

— Има много пътища към крайната победа, братя мои. Оро може да стигне до победата по различни пътеки. Утре една от тях ще ни доведе до пълно превземане на Бора Бора, но вие не трябва предварително да избирате пътеката. Това зависи от Оро.

Първожрецът скръсти ръце, после свали шапчицата си и се поклони към вътрешното светилище на Оро. Жреците направиха същото и в дълбоката нощна тишина, едва осветена от огньовете и от блещукането на звездите, светите мъже се помолиха на своя всесилен бог. Това бе тържествен миг в края на един вълнуващ ден, сладък и многозначителен миг, в който над събралите се витаеше духът на безсмъртието, жертвите висяха по клоните, великият Оро бдеше над верните си служители и целият свят бе потънал в мълчалива почит към него. В такъв миг, когато чувстваха величието на Оро да пулсира в нощта и в собствените им вени по-силно от барабанен бой, жреците не можеха да разберат как някой все още се придържа към старите богове, щом новото божество е тъй властно, тъй разумно и благосклонно.

 

 

На другата сутрин Хиро, кормчията, стана рано и с остър камък, скрит в черничева кора, разкъса няколко от въжетата, с които бе овързано кануто „Чакай западния вятър“, като потръпваше от мъка, че трябва да прави това; после зарови камъка, забърза към жреца, който отговаряше за благополучието на кануто, и обяви:

— Изглежда, вчера сме се натъкнали на корал.

Жрецът се спусна към кануто, което почиваше, пазено от мъртвия гребец, закачен за кърмата, и огледа разкъсания сенит.

— Може да се поправи с ново въже — предложи той, като се надяваше злополуката да бъде заличена, преди първожрецът да обвини него.

— Да — съгласи се кормчията — и трябва да го поправим, докато сме под закрилата на Оро.

Това съображение очарова жреца и той прие на драго сърце предложението на Хиро, който го попита:

— Няма ли да стане по-лесно, ако изтеглим кануто ей там, та слънцето да стегне новия сенит?

Двамата издърпаха лодката точно на мястото, което бе пожелал Тероро.

— Дълго ли ще трае поправката? — притесняваше се жрецът.

— Не — успокои го Хиро. — Не бива да изпускам събора на Оро.

— Не бива — кимна жрецът, като си спомни снощните уверения на своя началник как днешния ден Оро ще затвърди победата си над Бора Бора. Струваше му се добро предзнаменование, че Хиро, един от най-видните привърженици на Тероро, доброволно бе показал верността си към Оро.

 

 

Съборът започна с изненадваща сцена. Тези, които по-късно си припомняха събитията от деня, бяха съгласни, че всичко е било предначертано, макар в началото да не личеше, защото жреците бързо бяха представили грешката като благословение. Участниците в събора бяха насядали върху скалите, които водеха към главния олтар, и първите две свине бяха вече изкормени, когато едно седемгодишно момченце се втурна в храма разплакано.

Търсеше баща си, който седеше близо до олтара.

— Татко! — извика загубеното момченце.

Бащата, второстепенен вожд от Хавайки, гледаше ужасен приближаването на сина си, защото момчето бе извършило страшен грях, за който не можеше да има прошка. Никога досега жена, дете или животно не бяха влизали по своя воля в храма и ръцете на бащата затрепериха, когато притисна хубавото малко създание до сърцето си.

— Тебе търсех, татко — проплака загубеното момченце.

Пред олтара жреците, чиито жертвоприношения бяха прекъснати, загледаха в сурово мълчание прегрешилото дете. Бащата, съзнавайки, че семейството му е нарушило едно табу, се изправи колебливо с момчето в ръце. Внезапно, в порив на всеотдайна преданост, той поднесе сина си към олтара. Детската косица падна върху силната бащина ръка.

Със скръбно, но непоколебимо убеждение бащата заговори:

— Вземете това дете и го принесете в жертва на Оро! То наруши светостта на храма и сега нишките, които ни свързват с Оро, са оплетени. Това е моят син. От мене е роден. Но не плача, че ще го загубя, защото той разгневи Оро.

Най-напред жреците не му обърнаха внимание и го оставиха да стои с детето в ръце, докато с високомерно безразличие довършиха коленето на свинята. После, с още прясната кръв за Оро по ръцете си, двама жреци взеха чифт здрави бамбукови пръти. Като ги стискаха силно в единия край, те разтвориха другия, за да се образуват грамадни щипци, които сръчно спуснаха върху главата на детето. Единият бамбуков прът легна зад врата, а другият върху гърлото на жертвата. Рязко, безмилостно затвориха щипците и държаха момченцето във въздуха, докато се задуши. С бърз удар първожрецът разпра корема на детето и извади вътрешностите, а телцето постави благоговейно на най-високия олтар между свинете.

— Този баща постъпва добре — напевно изрече жрецът. — Всички, които почитат Оро, постъпват добре. Велик е Оро, миротворецът.

Злополучното събитие раздразни Тероро, защото той го възприе като знамение в този съдбоносен ден. Ала не знаеше как да го разтълкува и в объркването си за миг забрави за брат си, когото бе дошъл да защити. „Какво може да означава това знамение?“, питаше се той, ала не намираше отговор. Затова пое дълбоко дъх и се съсредоточи върху своето задължение. Но когато погледна през храма към кормчията Хиро, за да провери дали е на мястото си, Тероро се натъкна на друго знамение, което можеше да вещае само зло. Сегашният кормчия седеше точно под олюляващия се труп на предишния, убит по каприза на първожреца. Подпухналият корем на тялото, вече разлагащо се в тропическата жега, висеше точно над съучастника на Тероро.

Напълно объркан, Тероро се отказа да мисли за каквито и да е знамения и започна да наблюдава първожреца, а след това и краля, защото бе твърдо решен да се възпротиви на Оро, ако беше нужно, и пред самия престол на всемогъщия червен бог. Той обаче бе неподготвен за стратегията на първожреца — докато очакваше съвсем друг тактически ход, жрецът внезапно се извъртя и насочи жезъла си към един от най-добродушните гребци на Тероро, ала същевременно и един от най-добрите му воини.

— Той е ял от свещената свиня на Оро! — изкрещя първожрецът, но младият вожд дори не чу защо умира, тъй като едрият палач бе очаквал обвинението и вече бе разбил черепа на посочената жертва.

Жреци от другите острови, доволни, че Оро е защитен от богохулство, припяваха:

— Всемогъщ е Оро, миротворецът, Оро, обединителят на островите.

Напевът продължаваше, а Тероро седеше потресен. Младият вожд му беше близък приятел, скромен воин; невъзможно бе той да е ял от свещената свиня. Защо бе пожертван? Сега Тероро не бе в състояние да размишлява по този въпрос. Имаше добър план как да защити крал Таматоа и знаеше, че ако над него самия надвисне опасност, Мато ще го спаси. Но не бе предвидил хитрото нападение на първожреца върху по-нисши членове на обществото в Бора Бора.

Ужасен, Тероро погледна към кормчията, който му отвърна със също така изумен поглед. Като не намери отговор, Тероро се опита да срещне очите на Мато и Па, седнали до изхода, но те се бяха втренчили в олтара, където лежеше трупът на другаря им. Останалите участници в заговора на Тероро бяха не по-малко втрещени. Водачът им, още по-объркан, се загледа в излъсканите скали, образували площадката, на която се провеждаше съборът.

Измежду всички пристигнали от Бора Бора само един човек виждаше ясно в тези ужасни минути. Таматоа, както мнозина добри крале, не беше надарен с изключителни интелектуални способности, но се отличаваше с голяма проницателност. Той осъзна, че първожрецът е решил да не убива него самия или брат му, а да ги прогони от островите с постоянен, неудържим натиск. „Той иска да избегне прякото противопоставяне — разсъждаваше кралят. — Няма да има битка. С търпение и хитрост той ще наплаши и отчужди моите хора, а ние ще трябва да се махнем.“

Таматоа се убеди в правотата на заключението си, когато първожрецът насочи своя жезъл на смъртта към още един от гребците на Тероро и смъртоносната тояга се стовари отново. С разбито сърце Таматоа погледна по-младия си брат и видя, че той е замаян и объркан. Кралят си помисли: „Навярно е имал смел план как да спаси живота ми днес, но е възможно шпионите на първожреца да са разкрили целия заговор. Бедният ми брат!“.

Изпълнен със състрадание, кралят не сваляше поглед от Тероро, докато той най-после вдигна очи. Почти незабележимо Таматоа поклати глава, като по този начин предупреждаваше брат си да не предприема нищо, по никакъв начин. Тероро разбра внушението му и остана на мястото си изтръпнал от гняв.

Тъкмо в този миг в свещения храм на Оро, когато труповете на най-храбрите му мъже се люлееха над него или лежаха захвърлени на олтара, крал Таматоа прошепна в сърцето си: „Оро, ти победи. Ти си последният бог и аз съм безсилен да ти се противопоставя“. След като си бе промълвил тия думи на разкаяние, кралят почувства мир в душата си и прозря ясно колко глупав е бил да се бори срещу неизбежното. Бяха се родили нови богове, а новите богове побеждават. Но Таматоа още не съзнаваше, че душевното спокойствие от това признание беше само необходимо условие, за да вземе решението, което търсеше от месеци, ала досега отбягваше. След като вече бе приел очевидния факт, че Оро е победил, лесно бе да стигне до следващото очевидно заключение. И в утринната тишина Таматоа за първи път изрече пред себе си съдбоносните думи, а те освободиха сърцето му от огромна тежест. „Ние ще напуснем Бора Бора и ще оставим острова на тебе, Оро — каза си кралят. — Ще се впуснем в океана и ще намерим други острови, където ще можем да тачим собствените си богове.“

До края на събора крал Таматоа не довери на никого какво е решил, дори и на Тероро. Всъщност той избягваше буйния си по-млад брат. Ала повика Мато и му нареди строго:

— Ти ще отговаряш пред мене за живота на брат ми, Мато. Ако крои някакъв заговор, сигурен съм, че ти си посветен. Той не трябва да умира; ако е нужно, завържи го за кануто. Той не трябва да умира. Сега ми е по-нужен от всякога.

Поради това, когато Тероро събра изумените си приятели, за да сподели с тях някаква своя нова фантазия, Мато заговори пръв:

— Трябва да се върнем в Бора Бора и да обмислим как да си отмъстим.

— Ще се върнем и ще направим план — подкрепи го Па с акулското лице.

Понеже го бяха лишили от възможността да вземе решение, Тероро само промърмори:

— Ще си отмъстим! Непременно ще си отмъстим!

И като мислеше за някакво страшно разрушение и гибел, Тероро зачака.

* * *

След края на всеки събор жреците благоразумно се оттегляха и насърчаваха островитяните да се отпуснат след преживяното напрежение и да се отдадат на диви, спонтанни празненства, които понякога траеха до три дни. Сега жените имаха право да се присъединят към мъжете, музикантите изпълваха нощта с отекващи звуци. Красиви момичета с поли от благоуханни листа показваха мургавата си прелест, понасяха се в лудешкия танц на Хавайки — хула, кършеха съблазнително снага пред гостите от други острови, сякаш питаха: „Имат ли таитянките меки гърди като нашите? Могат ли като нас да движат колене в такта на музиката?“.

Един от зрителите наблюдаваше танците смръщен и си мърмореше: „Проклети да са жените на Хавайки“. Тероро отказваше да участва в празненството. Нито вълшебните ритмични удари на веселите барабани, нито сладките гласове на по-възрастните жени, които пееха любовни песни, нито хубостта на девойките го изкушаваха да се включи в танците. Когато най-личните красавици, осветени от палмови факли и обвити от дима на огньовете, където се печаха прасета, танцуваха край него и открито го подканяха, той забиваше поглед в земята и си промърморваше: „Ще унищожа тоя остров. Ще убия всичките жреци на Оро. Ще съсипя…“.

Неговите хора не можеха да проявяват такава устойчивост. Един след друг младите вождове захвърляха копията си, избърсваха длани върху голите си гърди, втурваха се към кръга на танцьорите с вик и започваха да извиват тела във вихрения танц на Хавайки — хула. Когато достигнеха пълен екстаз, те подскачаха високо, после се пляскаха по бедрата пред също тъй въодушевените си партньорки. След миг спираха, гледаха се в очите и избухваха в смях. Тогава момичето тръгваше уж равнодушно към сенките, партньорът го следваше също тъй безразлично, а накрая надаваха вик и се спускаха към някоя закътана полянка.

Щом се скриеха, възрастните жени от кръга на певиците закрещяваха окуражителни и често безсрамни думи, които останалите наблюдатели посрещаха с шумно одобрение.

— Той ще се умори преди нея! — предричаше някоя старица.

— Покажи му с какво се слави Хавайки, Рере! — викаше друга.

— Не му давай да спре, докато не почне да те моли за милост — добавяше първата.

— Оуе! — пропищяваше трета. — Накарай луната да си скрие лицето от срам!

— Помни какво съм те учила, Рере — обаждаше се пак първата певица. — Не го оставяй сам да върши цялата работа.

Когато съветите ставаха почти непоносимо откровени, множеството се превиваше от смях, музиката спираше и всички се търкаляха по земята с животинска радост. Какъв възторг събуждаше необузданият секс! Скоро най-малкото барабанче — издълбан клон, дълъг не повече от двадесет сантиметра и удрян с жилава пръчка — зазвучаваше в див, бърз ритъм, който разиграваше всяко сърце. По-големите барабани подхващаха същия ритъм и още някой от гребците на Тероро се спускаше да танцува с друга мургава девойка от Хавайки. Двамата също се оттегляха в сенките, сподиряни от неприличните съвети на сладострастни възрастни жени, защото бе безсмислено да се танцува хула, ако във върховния миг мъжът и жената не се пожелаеха така силно, че да потърсят незабавно удовлетворение.

Единствено Тероро не бе запленен от магията и веселието на тази нощ. Той не вдигна глава дори когато главната шегобийка изкрещя:

— Винаги съм си мислила, че мъжете от Бора Бора нещо не са наред. Тетуа, ела да потанцуваш тук и ми кажи дали този го бива!

Една прекрасна петнадесетгодишна девойка затанцува пред самите крака на Тероро, заизвива тялото си почти до неговото. Но той не й обърна внимание и тя изтича със смях сред обградения от огньове кръг, като викаше:

— Не, не го бива!

Старицата се закикоти така силно, че заглуши барабаните.

— Чудя се как ли се раждат бебетата в Бора Бора. Мъже от Хавайки май ще трябва да преплуват нощем до техния остров!

При тази задявка Тероро бе принуден да вдигне глава и без да иска, се усмихна на прегракналата старица, защото островитяните обичаха духовитите забележки и ги приветстваха дори когато бяха отправени лично към тях. Старата певица, като видя, че е сломила безразличието на Тероро, закрещя разпалено:

— Оуе! Ако бях с двайсет години по-млада, щях да ти покажа за какво са създадени мъжете! — А когато тълпата се закиска, добави: — Аз и сега мога!

И старицата затанцува бясно хула, като се придвижваше към Тероро. Бялата й коса се развяваше в нощта, а споменът за страхотни сексуални подвизи даваше сила на бедрата й. Готова бе да направи Тероро за смях, но в този миг един от прочутите вождове на Хавайки, дебелият Татай, който пазеше храма, се появи и го подкани тихо:

— Ела да ядеш с нас, Тероро.

Той поведе младия вожд далече от огньовете, но не и от хапливия език на старицата, защото, преди двамата мъже да се скрият от поглед, тя изкрещя:

— А, сега разбирам. Той значи предпочита мъжете!

Дебелият Татай се засмя:

— Само смъртта ще запуши устата на тази старица.

Стигнаха до покрайнините на селото, където се намираше фамилното имение на Татай. Заградено бе преди векове от трите страни с каменна стена, висока колкото човешки бой, а от четвъртата бе открито към океана. В двора Тероро видя сред мрака очертанията на осем или девет тръстикови колиби и позна предназначението им — главната спалня, женската спалня, готварницата за жените и отделни къщи за любимите жени на Татай. Дебелият домакин отведе госта си в мъжката част на имението, където — под лунната светлина и песента на вълните — бе наредена трапеза.

Тероро едва бе облизал пръсти от мазнината на печеното прасе, когато от западната страна на двора се чу малкият барабан, удрян лудо с дълга пръчка. Към неговия подканящ ритъм се присъединиха по-бавните и тежки удари на няколко големи барабана и се появиха музикантите.

„Защо ли Татай си прави труда да ми устройва угощение?“, мислеше Тероро и отмести настрани храната.

Стана, приближи се до група мъже край един огън и се загледа без особен интерес в силуетите, които изплуваха измежду меките нощни сенки и постепенно се уплътниха. Това бяха жените на вождове от Хавайки, които запяха с не тъй дрезгави гласове, каквито бе чул на селския мегдан, томителни стари любовни песни. И горчивината в сърцето на Тероро се стопи.

Когато плискащите се вълни

и изгряващата луна,

и полюшващата се палма,

и бялата птица, литнала високо,

и ленивата риба —

когато всички говорят за любовта,

аз се провиквам:

— Къде си, любов?

Под звуците на тази упойваща островна песен Тероро видя, че към него се насочва в нежните ритми на танца хула стройна, тънкокръста четиринадесетгодишна девойка с дълга до коленете и тъмна като нощта черна коса. Тя се поклащаше леко с наведени към земята черни очи, но когато протяжната стара песен свърши, повдигна десния показалец малко над долния край на полата си от палмови листа, по които играеха отблясъци от огъня, и показа, че иска по-бърз ритъм. Барабаните веднага го подеха.

Сега тя затанцува на пръсти, със странно и вълнуващо издадени навън колене и лакти. Палмовите листи на полата се завъртяха около хубавите й крака. В този танц девойката показа и лицето си, което бе необикновено красиво, доближи го до лицето на Тероро, а налетите й млади гърди почти докосваха ръцете му.

Против волята си Тероро отвърна на погледа на тъмните й очи и за миг му се прииска да скочи на крака и да танцува с нея. Но знаеше, че не бива да се прехласва по жените на Хавайки, защото един ден щеше да разруши този зъл остров. Не чувстваше изгарящо сексуално желание, тъй като на Бора Бора винаги можеше да има почти всяко момиче, което поискаше. През пубертета го бяха поверили на една по-възрастна жена, която го бе обучавала дълго и с интимни подробности как трябва да се държи мъжът и какво доставя удоволствие на жените. Тази наставница му бе избрала първите четири партньорки. После, след продължителни консултации със специалист по родословията, бе решила, че девойката, за която трябва да се ожени, е кръглоликата като луната Марама. „Тя ще ти подхожда във всяко отношение“, бе изтъкнала наставницата и се бе оказала права. По-нататък Тероро сам си бе избирал момичета и сексът бе за него тъй естествен, както плуването. Затова сега си наложи да пренебрегне танцуващата девойка. Но когато забеляза дълбокото разочарование, изписано по лицето й, Тероро изпита срам и макар да знаеше, че не бива да го прави, той я погледна и се усмихна. В този миг я видя на фона на палмовите дървета, с дългата черна коса, огряна от пламъците, и в порив на внезапно бликнало желание скочи на крака, завъртя се по площадката за танци и застана срещу нея, като поклащаше тялото си и заемаше подлудяващите пози на още по-еротичната хула, която се танцуваше на Бора Бора.

Красивата девойка се държеше така, като че току-що бе видяла новия си партньор. Танцуваше сякаш сама за себе си, с поглед, отправен надалеч, но принуждаваше барабаните да бият в по-бърз ритъм, докато цялото й тяло се възпламени и затрепери и капчици пот заблестяха по златистокафявата й кожа. После подви колене и затанцува близо до земята, а в най-характерния за този танц момент разтвори колене, сякаш приемаше между бедрата си влюбен мъж. Тогава барабаните забавиха ударите си, нейните движения също станаха бавни и влудяващо съблазнителни. Тя затвори тъмните си очи и отметна глава назад. С една ръка хвана краищата на косата си и ги прокара между зъбите си.

Над нея безумно възбуденият Тероро продължаваше да танцува, докато най-накрая с невероятен скок се издигна високо във въздуха и се спусна долу на пръсти, само на няколко сантиметра от нейните. После се приведе напред и разтвори колене. Може би цяла минута двете бронзови тела се люлееха едно срещу друго. Най-сетне една жена извика Оуе!, а барабаните забиха с нова ярост и танцьорите заизвиваха тела във финалните диви спирали на танца.

Тогава, сякаш по магически начин, всичко спря. Настъпи мъртва тишина. Девойката тръгна бавно, като излязла на брега богиня на морето, и се отправи свенливо към сенките на спалните помещения на имението. Когато тя се скри, Тероро се наведе безразлично и хвърли един клон в огъня. После неохотно, като момче, призовано в храма, запристъпва към сенките. Една от жените, която не можа да изтрае повече, извика диво и пронизително:

— Свали си полата, Техани, не мога да ти направя нова!

Той я намери в отдалечения край на имението пред малка къща, която семейството й бе отредило на тринадесетия й рожден ден, защото на островите родителите насърчаваха дъщерите си да се събират с много млади мъже и да усвояват тайните на любовта: кандидатите за съпрузи не обичаха да се женят за девойки, които не са доказали, че могат да раждат деца.

— Това е моята къща — рече тя простичко.

— Как се казваш?

— Техани. Дъщеря съм на вожда Татай.

— Техани, Малката любимка — преведе името й Тероро.

Девойката се засмя притеснено и отвърна:

— Майка ми беше много красива.

Тероро бързо провря ръка под косата й, за да обгърне талията й, вдигна я високо и я отнесе в къщата й. Щастлива, Техани увиваше дългите си коси около лицето му и притискаше устни към неговите. Когато той я положи върху меките панданови рогозки, тя свали полата си от палмови листа и обясни:

— Жената, която ме предупреди да не си късам полата, беше майка ми.

Техани привлече Тероро върху себе си, обви около него ръце, извърташе се и го търсеше, притискаше го все по-силно. Въпреки всичко по-късно, когато лежеше под звездната светлина, проникваща през вратата, Тероро се закле наум: „Ще разруша това имение… и целия остров“.

Но сутринта, след като се нахрани в мъжката къща, където никой не спомена за приключението му с Техани, той се върна в уединеното кътче на девойката. Не след дълго двамата любовници подхванаха прочутата в Хавайки игра на пляскане. Пееше се старинна мелодия и влюбените най-напред докосваха връхчетата на пръстите си, после се пляскаха по раменете, по ръцете, по бедрата и колкото повече играта напредваше, толкова по-силни ставаха ударите. След това пляскането преставаше и се заменяше с най-нежни милувки, та жест, който се очакваше да бъде бързо плясване, можеше да свърши като дълга прегръдка. Накрая Техани така нежно забави един свой удар, че Тероро хвана полата й и я смъкна. Съвсем гола, тя продължи играта, като от време на време пропяваше и се опитваше да го плесне, вече запъхтяна и възбудена, докато накрая с лек, победоносен вик приключи играта, отпусна се в ръцете на Тероро и го събори върху рогозката.

По-късно му пошепна:

— Ето как се бием ние в Хавайки.

Тероро се засмя, а тя го попита:

— Могат ли момичетата в Бора Бора да се бият с мъжете така? — И макар да усети, че въпросът й го раздразни, продължи: — Вярно ли е, че на вашия малък остров още се молите на Тейн?

Начинът, по който произнесе малък и Тейн, издаваше презрението, с което жителите на Хавайки винаги се бяха отнасяли към Бора Бора.

Тероро не се поддаде на предизвикателството и отвърна с престорена учтивост:

— Ние се молим на Оро и затова, макар че островът ни е малък, на война винаги побеждаваме Хавайки.

Техани се изчерви при спомена за униженията, понесени от обитателите на нейния остров.

— Не се ли запита защо баща ми те покани снощи? — попита тя. — И защо аз танцувах за теб?

— Мислих за това. Стори ми се планирано предварително.

— И защо те доведох тук?

— Когато се люби с някоя девойка за първи път, мъжът понякога си задава въпроси. Но втория път вече не мисли.

— А третия път — прошепна Техани — той решава да се обвърже с тази девойка… да си устрои дом тук… да стане един от мъжете на Хавайки.

Тероро бързо се отдръпна.

— Воинът има само един дом — Бора Бора.

По стар островен обичай девойките от високопоставени семейства разполагаха с правото сами да си търсят съпрузи и сега Техани постъпи така.

— Умолявам те, Тероро, остани тук с мен.

— Ако искаш да бъдеш моя жена — отвърна той — ще трябва да дойдеш на моя остров.

— Ти вече имаш първа жена там, Тероро. Остани да живееш тук и аз ще ти стана първа жена.

Младият вожд отдалечи девойката от себе си и се взря в прекрасното й лице.

— Защо искаш това, Техани? Можеш да имаш всеки мъж от Хавайки.

Тя се поколеба, после реши да каже истината.

— Вашият остров е обречен, Тероро. Трябва да избягаш оттам. Ела тук. Бъди верен на Оро. Ще си живеем добре.

— Баща ти ли предложи това?

— Да.

— Какво зло е замислил?

— Не смея да ти кажа. — Тя взе ръцете на Тероро, коленичи пред него и го замоли тихо: — Показах ти колко сладък може да бъде животът на Хавайки, защото искам да те спася. Тук ще станеш голям вожд. Баща ми има много земя и е щедър към воини като теб.

— Аз принадлежа на Бора Бора — с дълбоко убеждение отвърна Тероро. — Никога няма да напусна своя остров.

Той се изправи, за да се върне на кануто си, но Техани с умоляващ поглед го хвана за краката. Тероро остана при нея още една нощ, а на следващата сутрин, когато ехото на раковини възвести, че е време за отплаване, много му се искаше да остане още.

— На Бора Бора няма жени като теб — призна той.

— Остани при мен — молеше Техани.

Тероро се изкушаваше да й довери, че се готви за отмъщение, но успя да се въздържи.

— Ако се върна някога в Хавайки, ти ще бъдеш моята жена — увери я той. — Ти знаеш да доставяш радост на мъжа.

— Върни се скоро, Тероро, защото Бора Бора е обречен.

 

 

Когато пристигналите от другите острови напуснаха храма и единадесетте лодки отплаваха, като всяко кану се отделяше от колоната, за да поеме в своята посока, наистина изглеждаше, че славните дни на Бора Бора са свършили. Унили бяха пътниците в „Чакай западния вятър“. Крал Таматоа бе разбрал, че при борбата за власт в храма той бе загубил завинаги. Сега мощта бе в ръцете на първожреца и единственото разумно решение беше да напуснат Бора Бора и да предоставят острова на Оро. Тероро гледаше оределите редици на гребците си и мечтаеше за отмъщение, но бе принуден да си признае, че първожрецът го бе надхитрил, като бе убил толкова от неговите привърженици, колкото бе нужно, за да се обезсърчат останалите. Гребците чувстваха, че вождовете им са объркани и че отсега властта ще принадлежи на първожреца, но не знаеха чрез какви политически ходове ще стане предаването на властта. По-младите жреци бяха тъй възбудени от явната победа на Оро, че бяха предложили да убият Таматоа и Тероро още на Хавайки, за да се разрешат окончателно проблемите на Бора Бора.

За тяхна изненада първожрецът бе отхвърлил това предложение. Той дори бе осъдил престараващите се свои помощници и бе изтъкнал:

— Ако се отървем от краля и брат му по този начин, хората ще жалят за смъртта им, а може и да се надигнат срещу нас. Но ако продължаваме, както сме започнали, поданиците ще разберат, че кралят е безпомощен пред желанията на Оро. Тогава или сами ще го предадат на Оро, или ще го изоставят.

— Ами ако кралят продължава да упорства? — бе попитал един стар жрец, припомняйки си бащата на Таматоа, срещу когото се бяха съюзили Хавайки, Таити и Муреа, но бяха загубили войната.

Първожрецът бе погледнал провисналите под лунната светлина трупове на жертвите и бе отбелязал:

— Таматоа ще продължи да упорства, но не и хората му. Не сте ли забелязали, че неговите воини и сега са объркани и огорчени? А къде е водачът им, Тероро, в този час? Забавлява се в колибата на Техани.

Старият жрец, който не бе уверен, че Таматоа доброволно ще абдикира, бе попитал:

— Кого ще изберем да управлява Бора Бора, ако се отървем от краля?

Първожрецът се бе надявал да не му поставят този въпрос, защото не искаше помощниците му да помислят, че той е в основата на заговора, който в действителност бе планиран от върховните жреци. Затова отговори уклончиво:

— Оро е избрал неговия наследник.

— Кой ще бъде? — не се предаваше старецът.

— Оро е избрал бащата на Техани, великия вожд Татай.

Вестта за това многозначително решение бе последвана от мълчание, защото жреците бяха родени на Бора Бора. Предлаганият изход щеше да подчини техния остров на кралската фамилия в Хавайки, нещо, което в миналото не бяха успели да постигнат нито с обсада, нито с война или заговори. Първожрецът бе подозирал, че това решение няма да се хареса, затова бързо бе добавил:

— Самият Оро е избрал Татай.

Споменаването на Оро пред тези хора, които неотдавна му се бяха обрекли, ги бе накарало да замълчат.

— Затова — бе продължил първожрецът — Татай е поискал дъщеря му Техани да стане жена на Тероро. Той ще се пресели в Хавайки заедно с най-верните си привърженици и те бързо ще се претопят сред тамошните мъже. Татай се е съгласил, когато стане крал на Бора Бора, да не води жените си, а да се ожени за наши девойки. По този начин Оро ще победи.

Първожрецът бе премълчал, че щом стане това, той се надява да се премести в големия храм на Хавайки, като вземе със себе си жреците, подкрепили най-въодушевено хитрия му план. Но това не бе и нужно да се казва на слушателите му, които бяха потеглили към Бора Бора, замислени върху вълнуващата вест.

Оцелелите двадесет и седем гребци нямаха ясни мисли в главите си. Бяха наблюдавали безпомощно как Оро със силата си унищожава техни другари. Също като своя водач, и те бяха объркани. Макар първожрецът да не го допускаше, бяха по-скоро доволни, а не разтревожени от факта, че Тероро е прекарал две нощи с Техани. Мато им бе казал, че Тероро трябва да се върне жив в Бора Бора. Подозираха, че крал Таматоа е планирал отмъщението си добре, и се надяваха да участват в него. Но не мислеха за нищо повече от чисто животинско отмъщение.

Имаше обаче едно чувство, което всички в лодката споделяха. В края на деня, тъкмо преди да навлязат в своята лагуна, пътниците видяха как слънцето потъва на запад и облива със златни лъчи техния вълшебен остров. И всеки от мъжете, независимо от личните си планове, почувства и си помисли инстинктивно: „Това е най-красивият остров. За този къс земя боговете са положили най-много грижи“.

Защото да зърнеш Бора Бора в края на пътешествие, когато залезът обгаря скалите, нощните сенки обхващат долините и морските птици се прибират на брега; да видиш как червената линия на залеза пълзи по планинските склонове към върховете, а тъмнината настъпва и ти се иска да извикаш: „Слънце, почакай! Почакай! Нека остане светло, докато стигна до брега!“, и дочуваш в лагуната детски гласове и ехото от своя дом, докато отвъд рифа океанът реве — да видиш Бора Бора в такъв миг, значи да си познал красотата.

 

 

Тъкмо затова скръбта на крал Таматоа бе още по-силна, когато отведе брат си в двореца и го накара да полегне на пандановите рогозки. После кралят внимателно спусна рогозките, които образуваха стените на стаята и го предпазваха от шпиони. След това и Таматоа легна с лице към Тероро и тайно, с тих глас, произнесе изненадващите думи:

— Реших, че трябва да напуснем Бора Бора.

Тероро беше потресен. Никога не бе мислил за такова отстъпление, защото все още не бе осъзнал, че той и брат му са доведени до положение, от което нямаше друг изход.

— Защо трябва да напускаме? — в недоумение запита.

— Тук вече няма място за нас.

— Можем да се бием! Можем да убием…

— С кого ще се бием? С нашите хора? С другите острови?

— Можем…

— Нищо не можем да направим, Тероро.

— А къде бихме могли?

— На север.

Простият отговор щеше да доведе до последствия, които Тероро трудно си представяше, и докато още осъзнаваше истинското му значение, не можа да каже друго, освен да повтори неочакваните думи на брат си:

— На север?

Спомни си, че преди столетия други лодки са тръгвали на север, легендарни канута, които не се бяха завърнали. Останала бе обаче една странна стара песен, която може би подсказваше накъде трябва да се отплава, за да се стигне далечната земя, разположена под Седемте малки очи, свещеното съзвездие, с чиято поява започваше новата година. Някои приемаха тази песен за доказателство, че поне една от легендарните лодки трябва да се е завърнала. Тероро си припомни няколко думи от песента:

Плавайте към Седемте малки очи,

към земята, пазена от малките очи.

Но в този миг се разгневи, защото изведнъж си представи как бяга от Бора Бора.

— Защо трябва да отиваме? — избоботи той.

— Не се крий зад празни приказки, Тероро — нетърпеливо го сряза кралят. — Когато стигнахте до Нуку Хива, не научи ли нещо за лодките, които са отплавали на север?

— Не.

— Чувал съм, че има една стара морска песен.

— Никой не знае откъде е дошла.

— Какви са думите й?

— Доколкото си спомням, в песента се казва, че трябва да плаваш, докато стигнеш до земята под Седемте малки очи.

— Колко дни?

— Някои мъже казват трийсет, други петдесет.

— Тероро, ако решим да отплаваме при следващата голяма буря, която ще ни доведе западен вятър, колко души ще можем да качим в нашето кану?

— Ще ни позволят ли да вземем „Чакай западния вятър“?

— Ако не ни позволят, ще го вземем с бой.

— Добре! — промърмори Тероро, защото започна да си представя конкретни действия.

— Колко души? — настояваше Таматоа.

— Около шейсет.

— И всякаква храна?

— И храна.

— И дом за нашите богове?

— Да.

Братята лежаха върху рогозката с доближени едно до друго лица и шепнеха. Накрая Таматоа попита:

— Кои трябва да дойдат с нас?

Тероро измърмори имената на няколко воини:

— Хиро, Мато, Па…

— Ние няма да тръгваме на бой — прекъсна го Таматоа. — Ще заминем на север… завинаги.

В тихата стая последната дума удари Тероро като чук.

— Да напуснем Бора Бора завинаги? — Скочи на крака и извика: — Тази вечер ще убием първожреца!

Таматоа го хвана за единия крак и го придърпа върху рогозката.

— Готвим се за дълго пътешествие, а не за отмъщение.

— На събора аз и моите хора бяхме готови да се бием срещу всички острови, ако някой те докоснеше, Таматоа — извика пак Тероро. — Щяхме да покрием храма с трупове. И сега не ще се поколебаем да го направим.

— Но първожрецът излезе по-умен, нали? — усмихна се Таматоа.

Тероро сви ръце в юмруци и промърмори:

— Как стана това? Нашият план беше много добър.

— Оро победи — печално отвърна кралят. — Най-разумно е да си вземем нашите богове и да тръгваме.

— Иска ми се, преди да тръгнем, да се развъртя за една нощ на Хавайки. Никой няма да успее да загаси огньовете, които ще запаля.

— Има ли мъж на Бора Бора, който знае посоката на север?

— Нашият чичо, Тупуна. Той ме е учил как да следвам посоката.

— Верен ли е на Оро? — попита Таматоа.

— Да, но е верен и на тебе.

— Това е невъзможно — възрази Таматоа.

— За мъдри старци като Тупуна много неща са възможни — засмя се Тероро. — Искаш ли да го извикам?

— Почакай. Той сега не е ли на съвещание с другите?

— Не му обръщат голямо внимание — изтъкна Тероро. — Подозират, че ти е верен.

— Не можем да тръгнем на такова дълго пътешествие без жрец — загрижено каза Таматоа. — Ще бъдем сами сред океана петдесет дни…

— Трябва да вземем и жрец — съгласи се Тероро. — Кой иначе ще ни тълкува знаменията?

И той изпрати вестоносец да доведе стария Тупуна.

Докато чакаха, братята заеха пак местата си и продължиха да обмислят своя план.

— Ще можем ли да съберем всичко, което ще ни е нужно? — попита кралят.

— Ще вземем копия и шлемове…

— Братко! — нетърпеливо го пресече Таматоа. — За последен път ти казвам, че не отиваме да се бием. Питам те, можеш ли да приготвиш филизи от хлебно дърво, които ще издържат на пътя? И семена от кокосови палми? Разплодни свине? Добри на вкус кучета? Ще ни трябват хиляда въдици за риба и две хиляди лакти сенитово въже. Можеш ли да приготвиш тези неща?

— Ще ги приготвя.

— Продължавай да мислиш кого ще вземем с нас.

Тероро отново избърбори няколко случайни имена, но кралят пак го спря:

— Намери мъж, който умее да прави ножове, друг — който знае да бели кората на пандановото дърво, един добър риболовец.

— Ако вземем шейсет души, няма да е трудно…

— Пресмятах наум местата — подхвърли Таматоа. — Можем да вземем само трийсет и седем мъже, шестима роби и петнайсет жени.

— Жени! — учуди се Тероро.

— Земята на север може да е пуста — разсъждаваше Таматоа. — Там може да няма жени. Тогава ще гледаме как приятелите ни един по един стъпват на дъгата и не ще има кой да замени тези мъже. Няма да имаме деца.

— Ти ще си вземеш ли съпруга? — попита Тероро.

— Няма да взема нито една от досегашните си жени — отвърна кралят. — Ще взема Натабу, за да можем да имаме деца от кралския род.

— Аз ще взема Марама.

Кралят помисли, после улови ръцете на брат си.

— Марама не може да дойде — твърдо заяви той. — Ще вземем само жени, които могат да раждат деца.

— Няма да тръгна без Марама — настоя младият вожд. — Тя е моята мъдрост.

— Съжалявам, братко. Само жени, които могат да раждат деца — непоколебимо повтори кралят.

— Тогава аз няма да дойда — отсече Тероро.

— Ти си ми нужен. Не можеш ли да вземеш някое младо момиче?

Преди Тероро да отговори, рогозките се разтвориха и в двореца влезе чичо им, старият Тупуна, с бял кок на темето и развята брада. Беше близо седемдесетгодишен — рядко достигана възраст на островите. Тук тридесет и три годишни мъже като краля вече се смятаха за стари. Затова Тупуна говореше особено авторитетно.

— Идвам при синовете на брат си — каза той сериозно и седна на рогозката до тях. — Идвам при собствените си деца.

Кралят огледа внимателно стареца и заговори тихо:

— Чичо, поставяме нашата безопасност в твоите ръце.

С глас, улегнал от годините и от мъдрост, Тупуна отговори:

— Вие се готвите да напуснете Бора Бора и искате да дойда с вас.

Двамата братя зяпнаха от учудване и се огледаха дали наоколо няма шпиони, но старецът ги успокои:

— Всички жреци знаят, че се готвите да заминете — добродушно ги увери той. — Току-що говорихме за това.

— Как така? Самите ние не го знаехме допреди един час, когато влязохме в тази стая — възрази Тероро.

— Това е единственото разумно нещо, което можете да направите — изтъкна Тупуна.

— Ти ще дойдеш ли с нас? — направо попита Таматоа.

— Да. Казах на жреците, че съм верен на Оро, ала не мога да позволя на семейството ми да замине без посредник между него и боговете.

— Не можем да тръгнем без теб — увери го Тероро.

— Ще ни позволят ли да вземем „Чакай западния вятър“? — искаше да знае кралят.

— Да — отново ги успокои старецът. — Най-много ги молих за това, защото, когато бях по-млад, помагах в освещаването на дърветата, от които бе построено това кану. И ще бъда щастлив, ако то бъде моят гроб.

— Гробът ти! — възкликна Тероро. — Надявам се да стигнем до земя! Където и да е!

— Всички мъже, които тръгват по океана с кану, се надяват да стигнат до земя — засмя се кротко жрецът. — Но никой още не се е върнал.

— Тероро ми каза, че ти знаеш посоките в океана — възрази кралят. — Някой от мореплавателите трябва да се е върнал.

— Има някакви насоки за мореплаването — призна жрецът. — Но откъде са дошли? Не са ли само мечта? Казано е да плаваме към земя, пазена от Седемте малки очи. Но в песента не се ли говори за мечтата на всички хора, че някъде трябва да съществува по-добра земя?

— В такъв случай значи не знаем нищо за пътешествието си — прекъсна го Таматоа.

— Нищо — съгласи се Тупуна. Но веднага се поправи: — Едно нещо знаем. По-добре е да заминете, отколкото да останете тук.

Настъпи мълчание, ала след малко Тероро изненада краля, като попита:

— Съгласиха ли се да ни разрешат да вземем нашите богове, Тейн и Таароа?

— Да — кимна старецът.

— Това ме радва — засмя се Тероро. — Когато човек застане на самия бряг на океана… когато наистина тръгва на такова пътешествие…

Той не се доизказа, но Тупуна продължи вместо него с дълбок, пророчески глас:

— Има ли хора там, където отиваме? Никой не знае. Има ли хубави жени? Никой не знае. Ще намерим ли кокосови орехи и таро, и хлебно дърво, и угоени свине? Ще намерим ли дори земя? Единственото, което знам, синове на моя брат и на моето сърце, е, че сме в ръцете на боговете. Дори и да загинем сред великия океан, няма да останем незабелязани от тях.

— Знаем и още нещо — допълни кралят. — Ако останем тук, бавно, един след друг, ще бъдем принесени в жертва, цялата ни фамилия и всичките ни приятели. Така е повелил Оро. Той победи.

— Мога ли да предам това на първожреца? То ще улесни заминаването ни.

С пълно душевно смирение крал Таматоа отговори:

— Можеш да му го предадеш.

 

 

Точно в този миг откъм брега се дочу шум, който възрадва тримата заговорници и ги превърна от зрели мъже в деца, каквито всъщност бяха по душа. Щом доловиха вълнуващите звуци, очите им се разтвориха от радост. Всеки от тях захвърли символите на общественото си положение, затича се към входа на двореца и се загледа в звездната нощ с момчешки възторг.

Защото жителите на Бора Бора, без крал и без жрец, се бяха събрали на брега в този среднощен час с барабани и свирки за нощно веселие. Страховете, преживени по време на събора, бяха изчезнали и всички отново се бяха отдали на детинско безгрижие. Затова Таматоа, Тупуна и Тероро, като най-обикновени островитяни, бързаха с нетърпение към брега. Когато пристигнаха, една прегракнала старица крещеше:

— Чакайте да ви покажа как нашият славен кормчия Хиро управлява кануто!

И прекрасната имитаторка мигом се превърна от старица с няколко зъба в злобно подобие на младия Хиро, който направлява кануто. Беше схванала точно поведението и жестовете му — как оглежда морето, как се поклаща като ходи. Но старицата не управляваше кану, а имитация на мъжки гениталии върху друга старица, която играеше ролята на лодката. Когато изпълнението им приключи, беззъбата жена се провикна:

— Бива си го нашия Хиро!

Островитяните се заляха от смях, особено като видяха, че и Тероро приветства осмиването на своя кормчия.

— Кълна се, че тая старица ще може да управлява кану! — извика той.

— Ще се учудиш от това, което мога да правя! — отвърна похотливата стара жена.

Но множеството вече не й обръщаше внимание, защото грубоватият Мало от другата страна на острова внезапно наметна парче жълта тапа на раменете си, представи се за Татай от Хавайки и затанцува с невероятно смешни стъпки в такт с музиката, като наподобяваше походката на дебелия вожд. За огромна радост на събралите се самият крал Таматоа сръчно скочи на задимената площадка и редом с Мало също започна да имитира Татай. Двамата се надпреварваха да изкарат Татай колкото може по-глупав, докато стана трудно да се различи кой е Мало и кой е кралят. Комичният танц свърши, когато Таматоа седна изморен на земята, превивайки се от смях, сякаш нямаше никакви грижи.

Публиката се обърна към нов смешник. Па с акулското лице беше грабнал пола от палмови листа и пищеше с остър, тънък глас:

— Викайте ми Техани!

Той започна да се върти гротескно, но твърде умело, за да наподоби девойката от Хавайки. Тероро учуден се питаше как ли е могъл да види танца на Техани. Но вниманието му се отклони от Па, когато видя собствената си жена, Марама, да се включва в танца и да имитира много смешно съпруга си.

— Това е Тероро! — аплодираше публиката, защото пъргавата жена осмиваше мъжа си леко и с любов, но и с тънка наблюдателност. Докато тя танцуваше, Тероро се чудеше: „Кой ли й е казал за Техани?“.

Марама и Па с акулското лице пожънаха най-голям успех тази нощ. Па бе тъй грозен, с такива необичайни черти, че можеше да се превъплъти в когото пожелае. Можеше да изглежда нежен, както когато имитираше Техани, но също и див, когато малко по-късно пародираше първожреца. С парче от черна тапа за перука и клон от хлебно дърво за жезъл, Па се гърчеше яростно и безумно, въртеше се и насочваше жезъла си ту към един, ту към друг жител на острова. Зад него танцуваше Марама с торба от пера и изпълняваше ролята на палача, като удряше жертвите си една след друга. Накрая, в привидна ярост, бесният танцьор Па започна да се кълчи точно пред крал Таматоа и насочи жезъла си към него, а Марама се спусна напред, размаха торбата от пера и я стовари на сантиметри от лицето на краля. Жертвата падна, сякаш черепът й бе разбит, и се просна на пясъка, като не спираше да се смее.

Постепенно, докато се нижеха часовете на дългата дива нощ, всички страни на островния живот бяха осмени. Главният артист беше Па, защото притежаваше едно високоценено от островитяните качество — въображение и чувство за приказното. Безкрайна радост им доставяше да наблюдават как изумителното му заострено лице се преобразяваше, за да представи ту един, ту друг от местните хора. Преди разсъмване, когато страховете и тревогите от изминалите седмици бяха забравени, няколко стари жени отидоха при крал Таматоа и започнаха да го молят за нещо, което очевидно смятаха за особено интересно. Той най-сетне даде съгласие и тънкокраката водачка на делегацията се втурна сред тълпата, за да възвести добрата новина:

— Нашият велик крал каза, че тази нощ можем да играем на кратуна!

С едва сдържано вълнение мъжете и жените се разделиха на две групи и застанаха едни срещу други. Крал Таматоа тържествено подхвърли към мъжете кратуна с привързани към нея пера, които заблестяха в светлината на огъня. Един вожд се пресегна и я хвана, изтанцува няколко ритуални стъпки, после запрати кратуната високо над очакващите с нетърпение жени. Младо момиче, отдавна пожелало този мъж, подскочи, улови кратуната и се стрелна с нея към вожда, който я бе хвърлил. Прегърна го през кръста и страстно го повлече към сенките, а пернатата кратуна продължаваше да прелита от мъжете към жените и да определя кой с кого ще спи в тази лудешка нощ.

Тероро, който можеше да има всяко момиче от острова, избра собствената си жена Марама, наблюдателната шегобийка. По-късно, като лежаха тихо един до друг в сребристосивата настъпваща утрин, а вечните вълни на лагуната вече бяха заглушили шумното нощно веселие, Тероро й довери:

— Таматоа е решил да напуснем острова.

— Досетих се, че е взел някакво сериозно решение, като гледах колко му се иска да се смее — отвърна Марама.

— Учудва ме, че първожрецът се е съгласил Тупуна да дойде с нас. И да вземем „Чакай западния вятър“.

— Той е умен. Знае, че островитяните не обичат прекия сблъсък, който обижда другите. Правилно е постъпил.

Думите на Марама бяха в пълно противоречие с неговите планове за отмъщение и той я попита:

— Ами унижението, което преживяхме в Хавайки? И това ли трябва да забравим?

— Да — без колебание заяви Марама. — Когато бъдем в безопасност на някой друг остров, бихме могли да забравим за Хавайки.

Тероро се канеше да й обясни, че тя няма да тръгне с него на това пътешествие, ала не можа да намери подходящи меки думи; страх го беше да й каже и най-после заспа. Но след малко се събуди и сънено промърмори:

— Ти беше много смешна тази нощ, Марама. Беше чудесна.

* * *

Когато решението за напускането на Бора Бора се предаде шепнешком от село в село, на острова се възцари странна атмосфера, защото никой не признаваше официално, че кралят ще замине. Първожрецът продължаваше да демонстрира публично уважение към Таматоа, а старият Тупуна участваше във всекидневните молитви към Оро. Млади вождове, решили да отпътуват, прегръщаха жените си, които трябваше да останат. Но под привидното безразличие островитяните се вълнуваха от едно — натоварването на кануто с всичко необходимо за пътешествието към неизвестното.

Особено внимание се отделяше на хранителните запаси. Сравнително лесно беше да се приготви храна, която да се изяде по време на плаването — тя се изсушаваше на слънце и се увиваше на малки вързопи, покрити с палмови листа. Но подбирането на корени и издънки за новата земя изискваше да се помисли добре. Най-опитните търсеха корени на таро, от които да поникнат хубавите сиво-сини гулии за вкусното ядене, наречено пой[1]; също и кокосови орехи от най-здравите дървета и хлебно дърво, което не израства много високо, но ражда едри плодове, богати на скорбяла и на лепкав сок. Беловласият Тупуна три дни подбира пилета, които ще станат месести кокошки, и кучета, дето могат да се изпичат добре; той постоянно напомняше, че земята, към която се отправят, може да е много бедна.

Дойде денят, в който заминаването не можеше повече съзнателно да се премълчава, защото с трион, направен от грамадна мидена черупка, Тероро смело отряза дъските и намали с по три метра двете страни на високата кърма на кануто.

— Тези украшения над кърмата може да са опасни при дългото плаване — обясняваше той.

— Оуе! — викаха мъже и жени по брега. — Голямото кану на Бора Бора се осквернява.

Тероро внимателно подаде отрязаните дъски с гравирани изображения на богове, а жреците ги отнесоха в храма. Насъбралите се гледаха как с изсушена акулска кожа Тероро заглажда прерязаните горни краища на кърмата. Той работеше гърбом към наблюдаващите, защото се молеше: „Чакай западния вятър“, прости ми, че те нараних.

От чувството му за унижение, че сам е загрозил своето кану, се роди страшният гняв, който направи отплаването му от Бора Бора незабравимо събитие за островите.

Яростта му стана още по-голяма, когато се отдели от прерязаното кану и се върна в колибата си, където се хвърли на пода и заудря с юмруци по пандановите рогозки. Марама седна до него и се опита да го успокои:

— Щом открием новия си дом, ще намерим големи дървета и отново ще можем да украсим нашето кану.

— Не! Ще си остане такова! Като спомен за срама ни.

— Говориш, сякаш си малко момче — промълви кръглоликата жена.

— Когато бях момче — поправи я той — биех по главата всеки, който ме обиди. Сега съм мъж, а Хавайки ме обижда безнаказано.

— Тероро — молеше жена му — помисли разумно. Какво всъщност са направили жителите на Хавайки? Създали са нов бог, който хората, изглежда, предпочитат. Те не са…

Тероро стисна ръката на жена си.

— Не си ли чула какво се говори? — попита той с горчивина. — Кой ще бъде новият крал, когато Таматоа замине? Дебелият Татай от Хавайки.

— Дотам ли са стигнали? — зяпна от учудване Марама.

— Да! Ти не знаеш докъде се простира нахалството им. Искаха да изоставя брат си и да напусна Бора Бора. Да се оженя за дъщерята на Татай… да му отстъпя своето място!

— Защо не си ми казал това?

— Едва сега го разбрах — смутено промърмори Тероро. И както винаги, когато се чувстваше унизен, измисли план за бързи действия. — Марама, иди оттатък планината и събери онези, които се съгласиха да тръгнат като гребци.

— Какво си намислил? — подозрително го погледна тя.

— Ще изпитам в океана „Чакай западния вятър“. Ще проверя как е новата кърма. Кажи това на всички, които те питат. Но на всеки от гребците прошепни, че трябва да вземе най-добрата си бойна тояга.

— Не, Тероро!

— Да не искаш да се измъкнем, без да сме си отмъстили?

— Да. В това няма нищо безчестно.

— Може да няма… за една жена.

Марама се замисли какви могат да бъдат последствията, опасността от смърт и възможността Хавайки да им отвърне, като изпрати свои лодки, и така да попречи на бягството им на север. Мисли дълго, преди да продума:

— Мъжете винаги си остават мъже, Тероро, затова не бива да тръгваш, без да си отмъстиш. Нека боговете те закрилят.

 

 

И така, няколко часа след пладне, два дни преди планираното заминаване към Нуку Хива, когато от запад духаше добър вятър, предвещаващ доста силна буря, тридесет решителни гребци, кормчията Хиро и навигаторът Тероро тръгнаха от Бора Бора да изпитат своето кану. То плаваше спокойно по светлозелената повърхност на лагуната и стабилно през тъмните води на открития океан, в който вятърът вече надигаше големи вълни. Кануто се движеше напред-назад, за да изпробва скоростта си, после издигна платното и се понесе с вятъра. Когато напусна завета на острова, Тероро попита:

— Всички ли са съгласни?

— Съгласни сме — отвърна Мато и сложи на място бойната си тояга.

— Към Хавайки! — извика Тероро на кормчията.

„Чакай западния вятър“ запори вълните, а гребците напрегнаха мускули в припадащия над океана мрак.

От незапомнени времена Бора Бора бе известен сред островите като „земята на безшумните гребци“; беше най-малкият от главните острови, затова мъжете му трябваше да проявяват особена предпазливост. Сега, преди да се покаже тънкият лунен сърп, те спряха и увиха греблата си в тапа, за да могат да се промъкнат тихо, почти без да накъдрят морската повърхност, към свещения пристан на Оро, където преди няколко седмици бяха преживели дълбоко унижение.

Съвсем леко кануто с двойно корито бе изведено на брега, преди да го забележат стражите. Тридесетимата смели мъже, след като оставиха двамина да пазят лодката, се промъкнаха в мрака към селото на спящия сега дебелак Татай, определен за крал на Бора Бора. Отмъстителите бяха съвсем близо до целта, когато излая куче и една жена се провикна:

— Кой краде плодове от хлебното ми дърво?

Тя вдигна тревога, но преди да наизлязат много хора, Тероро и гребците му бяха нападнали селото и издирваха всички, които ги бяха обидили. По-специално търсеха Татай, набелязания за крал.

Тероро поведе отмъстителите към имението на Татай. Там той и Па с акулското лице нахлуха в главната колиба, удряха и разбиваха каквото им попадне. Тих и уплашен глас на девойка прошепна:

— Той не е тук, Тероро!

В миг тя изкрещя от болка, защото тежката тояга на Па се бе стоварила върху й. Но отново проплака:

— Не е тук.

Па се готвеше да разбие черепа й, ала Тероро го издърпа назад и с лявата си ръка изтегли девойката на безопасно място. В светлината на факел, запален от жената, която искаше да запази хлебното си дърво, Тероро видя, че Техани е съвсем гола и държи пред себе си набързо грабнатата пола. Отново го порази изключителната й хубост. В ушите му прозвуча далечно ехо от гласа на брат му: „Не можеш ли да вземеш някое младо момиче?“. Без да мисли, Тероро приближи лицето на Техани до своето и попита задъхано:

— Ще дойдеш ли с мен на север?

— Да.

— Не си ли ранена?

— Само рамото.

— Счупено ли е?

— Не.

— Чакай ме при кануто. — Побутна я към брега, но я притегли пак и промърмори: — Дошли сме да убием баща ти. Все още ли искаш да дойдеш с мен?

— Ще те чакам при кануто.

Сега се разнесе гласът на Мато:

— Намерихме го!

— Запазете го за мен! — извика Тероро и размаха тоягата си, ала когато стигна до поваления Татай, видя, че Па вече го е убил. Грабна палмови листа от един покрив и ги разхвърля около главата на мъртвия. — Новият крал на Бора Бора! — провикна се подигравателно.

— Към кануто! — изкрещя кормчията.

— Не преди да унищожим това! — извика Тероро, издърпа от ръцете на жената факела, с който тя оглеждаше хлебното си дърво, и го прокара по сламения покрив на близката къща.

Вятърът подхвана огнените езици и скоро свещеният проток на Оро и околностите на храма бяха в пламъци. Осветени от тях, мъжете от Бора Бора се оттеглиха.

При кануто се водеше битка; спаси го само навременното подкрепление, защото един от пазачите му вече бе мъртъв, а другият тежко ранен. Когато гребците отблъснаха нападателите и вече скачаха в лодката, Техани изтича иззад кичур палми, като викаше:

— Тероро, Тероро!

— Предателка! — отвърнаха на вика й победените воини на Хавайки, като по този начин намираха оправдание за своето поражение.

Те пуснаха стрелите си по Техани и в гнева си сигурно щяха да я убият, ако Тероро не бе скочил от кануто сред вълните и не се бе върнал, за да я спаси.

— Грози ни опасност! — предупреждаваше кормчията и задържаше кануто в протока.

Но Тероро продължаваше да тича, докато пресрещна девойката и я понесе на ръце. Без да обръща внимание на копията, той се втурна към брега и нагази във вълните. Може би нямаше да успее да стигне до лодката, ако Мато не се бе гмурнал в протока и не бе поел девойката, чието наранено рамо не й позволяваше да плува. Заедно с Тероро я качи в кануто и се насочиха към Бора Бора. Но преди да излязат от сянката на Хавайки, Тероро й каза:

— Намерихме баща ти.

— Знам — отвърна Техани.

 

 

По обратния път в лодката цареше голяма възбуда — на сърцата бе леко, всички се радваха, че са нанесли удар по Хавайки и са наказали първия чужденец, пожелал да управлява Бора Бора. Особено се радваха, че преди Хавайки да може да им отмъсти — ако изобщо някой се осмелеше — участниците в набега щяха да са в открито море, далеч от Бора Бора.

С почти животинска радост ги изпълваше и друго — очакваната буря най-после се бе зародила и макар силният западен вятър да затрудняваше връщането им в Бора Бора, той показваше, че е налице най-важното условие за дългото им пътешествие на север.

— Бурята ще трае много дни! — уверяваше Тероро гребците.

На разсъмване успяха да извият лодката и да използват вятъра, за да навлязат без опасност в лагуната. А щом стигнаха до нейните спокойни води, Тероро научи гребците каква история да разказват.

— Излезли сме с „Чакай западния вятър“, за да изпитаме кануто. Започнала е буря. Видели сме, че не можем да се върнем назад. Затова сме се отправили към протока на Хавайки. — Повтори всичко още веднъж и добави: — В тази буря никой от Хавайки няма да посмее да дойде тук и да разкрие истинската история.

— Ами момичето? — попита Па.

Всички погледнаха към Техани, която се бе свила на дъното. Веднага стана ясно, особено на Техани, че затруднението от нейното присъствие щеше да се разреши най-лесно, ако я ударят по главата и я изхвърлят във водата. Па беше готов да направи точно това, но Тероро го спря.

— Тя е моето момиче — заяви той рязко. — Ще я заведа в моя дом.

— Ще ни издаде.

— Няма. Ще кажем, че докато сме били в протока, съм слязъл на брега, за да я взема за пътешествието ни на север.

— Наистина ли смяташ да я вземеш? — попита Мато.

— Да. Тя е моето момиче.

— Ами Марама, жена ти?

— Тя не може да ражда деца. Няма да замине с нас.

— Тази ще ни издаде! — предупреди отново Па.

Тероро се наведе и изправи Техани на крака. Доближи лице до нейното и заповяда:

— Докато напуснем Бора Бора, няма да разправяш на никого за тази нощ! На никого!

— Разбирам — отвърна тя и пак се отпусна на дъното.

— Ще те взема на север — обеща й Тероро.

Когато кануто доближи брега, Мато се провикна:

— Каква страшна буря! Отидохме чак до Хавайки.

От всички, които го чуха, само Марама знаеше какво означават думите му — извършили са нещо голямо за отмъщение. Тя бързо преброи мъжете в кануто и видя, че младият вожд Тами е изчезнал.

— Къде е Тами? — подвикна.

— Падна, когато свиваше платното в бурята — излъга Па.

Един мъж от брега се обади:

— Защо ходихте чак до Хавайки?

Отвърна му Па:

— Тероро отиде да си вземе момичето, което ще отведе на север.

От дъното на кануто, където лежеше скрита, Техани бавно се изправи. Силният западен вятър духаше в лицето й. Марама я видя и едва сега разбра, че няма да замине с Тероро на север. От устните й не излезе нито звук. Стоеше на вятъра с отпуснати край бедрата ръце, косата й се развяваше около раменете, широкото й спокойно лице, красиво като луната в тринадесетата си нощ, бе обърнато към чужденката в кануто.

„Един мъж е умрял — помисли си тя. — Случило се е нещо ужасно, което ще тегне над островите с години. Храбри глупави мъже като моя мъж са си отмъстили, за добро или зло. А една млада чужденка ще заеме моето място в кануто.“ Тя внимателно огледа новодошлата. „Красива е, а и тялото й е добре оформено. Може би ще роди деца. Може би така е най-добре.“

Но щом погледна Тероро, сърцето й се сви. Скри сълзите си и се обърна, за да се прибере. Ала унижението й още не бе свършило, защото съпругът й извика:

— Марама!

Тя се извърна, а той й нареди:

— Заведи Техани у дома.

Марама се подчини, взе ръката на девойката и я поведе към дома им.

 

 

През втората нощ, след като бе започнала, бурята така се усили, че бе изключено да отплават на уречения ден. Докато ветровете виеха, отговорните за пътешествието имаха последни свободни часове да сънуват. Сънищата на Тероро бяха тревожни, а преди зазоряване му се присъниха две жени, застанали до „Чакай западния вятър“, но кануто нямаше мачта, на която да се окачи платното му. Събуди се изплашен, разклати силно глава и разбра, че двете жени са били просто Марама и Техани, а бяха застанали в съня му до кануто, защото и двете искаха да тръгнат с него на север. Затова разбуди Марама и й обясни:

— Кралят разрешава да си взема само една жена, Марама, и настоява да си избера по-млада.

— Разбирам — отвърна тя глухо.

— Не че ти си ми омръзнала — прошепна той.

— Тупуна ми обясни.

— Значи разбираш защо.

— Разбирам, че не съм ти дала деца.

— Ти ми беше добра жена, Марама, само че кралят…

Тероро заспа, ала преди да се събудят птиците, сънува друг сън. Видя кануто си без мачта, но сега и двете жени говореха. Марама викаше с дълбок глас „Аз съм Тейн“, а Техани весело пееше „Аз съм Таароа!“.

Тероро се събуди разтреперан и извика:

— Защо трябва да ми говорят боговете в такава нощ?

Дълго се мъчи да разгадае съня си, защото знаеше, че преди пътешествие всеки сън има някакво значение, но не намираше ключ към този. Затова стана в сивия здрач на зазоряването, когато виеха ветрове и носеха дъжд над острова, и забърза почти гол към колибата на стария Тупуна.

— Какво означава този сън? — замоли го той за обяснение.

— Гласовете звучаха ли като тези на боговете? — попита брадатият старец.

— Не, бяха женски. Гласът на Тейн все пак беше дълбок, какъвто трябва да бъде, а на Таароа беше висок и пронизителен, като глас в буря.

Старият жрец седеше и събираше мъдрите си мисли, докато слушаше как вие вятърът, който трябваше да ги понесе по пътя им. Най-сетне обяви:

— Много е ясно, Тероро. Тейн и Таароа говорят по-силно, когато говорят сред вятъра. Трябва да изпълняваш желанията им.

— Какво искат да направя?

— Казваш, че кануто ти нямало нито мачта, нито платно, нали?

— Нямаше.

— Тогава отговорът е много прост. Боговете искат да свалиш единствената си мачта и вместо нея да издигнеш две, по една във всяко корито.

Тълкованието бе тъй очевидно, че Тероро се разсмя.

— Виждал съм такива лодки. Една двумачтова пристигна в Нуку Хива откъм юг.

— Това е естествено — обясняваше Тупуна. — Когато Тейн, който управлява земята, и Таароа, владетелят на моретата, говорят заедно на един навигатор, значи имат предвид природна сила, която и двамата управляват — вятъра. Те искат да издигнеш две мачти, за да ловиш по-добре вятъра.

— Така и ще направя.

И Тероро незабавно повика своите хора. Макар заминаването им да беше близко, той свали мачтата, намери подходящо дърво и издигна една мачта в дясното корито, която нарече Тейн, и друга в лявото — назова я Таароа. После привърза и двете с въже от сенит и до вечерта мачтите бяха закрепени така здраво, че човек можеше да се изкачи до върховете им, без да се изскубнат. Немислимо беше един навигатор да не изпълни волята на боговете.

В третата бурна нощ бе ред на краля да сънува. Присъни му се страшна гледка — по залез две звезди се бореха на запад със слънцето и се мъчеха да го изместят от небето. Едната го буташе силно на изток и на запад, а другата — на север и на юг. Сънят бе тъй зловещ, че кралят начаса призова чичо си и легна с лице към него сред мрака — молеше го за съвет.

— Сънят ми означава ли, че сме обречени? — попита отчаян.

— Коя от звездите се движеше на изток и на запад? — поиска да узнае Тупуна.

— Голямата вечерна звезда.

— И двете звезди сякаш търсеха нещо, така ли?

— Да, като куче по брега или като жена, която дири изгубената си пола.

— Предзнаменованието не е добро — загрижено каза Тупуна.

— Може ли да означава… — започна кралят, но това, което си мислеше, беше тъй страшно, че не посмя да го изрече.

— Неуспех ли? — рязко попита Тупуна. — Мислиш, че нашето кану ще се скита на север и на юг, на изток и на запад, докато загинем?

— Да — немощно промълви Таматоа.

— Не може да означава това — успокои го Тупуна — тъй като самите богове Тейн и Таароа са говорили на Тероро снощи, а той управлява кануто.

Кралят не се успокои, защото довери на жреца:

— Другата ми мисъл е също така лоша.

— Каква е?

— Питам се дали двете звезди не представляват Тейн и Таароа и дали не търсят Оро. Чудя се дали не признават, че Оро е над тях и че не искат да тръгнат с нашето кану, ако и Оро не тръгне с нас. — Сведе глава и промърмори: — Чичо, умирам от страх, че не постъпваме както трябва.

— Не бива — увери го Тупуна. — Изучил съм всички знамения. Нито едно не вещае неуспех. Припомни си, че Тейн и Таароа ни дадоха много важен съвет — да си сложим две мачти. Да не мислиш, че те ще се шегуват с нас?

— Ами тези звезди, които търсят нещо?

— Това не е добра поличба, признавам. Но тя може да означава само едно — че не си се подготвил напълно за пътешествието. Сигурен съм в това. Забравил си нещо важно.

— Какво трябва да сторя?

— Да извадиш всичко, което си приготвил за път, и после пак да го събереш. Като направиш това, ще разбереш какво си пропуснал да вземеш, та по този начин си разсърдил боговете.

И така, на третия ден от започването на бурята крал Таматоа извърши нещо невиждано — отвори двореца си, което беше табу, и позволи на заминаващите с кануто да влязат вътре и да наредят върху рогозките, чието докосване предишния ден би означавало смърт, всичко приготвено за пътешествието на север. Под внимателния поглед на краля те развиха и после пак опаковаха своите съкровища.

— Взели ли сме сечивата си? — попита Таматоа.

Неговите хора извадиха базалтовите камъни, които се използваха при готвене на храна, после пясъка. Също и снопове пръчки — някои твърди, други чупливи — за запалване на огън. Върви от сенит за риболов и перлени риболовни куки, мрежи и копия за акули — всичко бе приготвено. Имаше синьо-зелени тесли, каменни длета, чукала, с които смачкваха корените на растението таро, и други, с които чукаха дървесна кора, за да си направят от нея платно. Някои от вождовете показаха по-твърди от камък прътове за копаене, покрити с манна от дълго използване при засаждане на таро. Имаше кратуни и съдове за готвене, лъкове и стрели, прашки и торби за специално подбрани камъни; дълъг прът с лепкав, насмолен край за хващане на птици, раковина за призоваване към молитва, четири тежки камъка за котви в морето. Жените, избрани за пътешествието, с гордост показваха хубави рогозки, оплетени стегнато и непромокаеми. Имаше черпаци за изгребване на вода от кануто, гребла, за да се придвижват по-бързо, и още рогозки — да се използват като резервни платна. В течение на хиляда години скитащите островни хора бяха усъвършенствали една сложна цивилизация и нейните оръдия без помощта на метал или глина. В едно двойно кану сега те бяха готови да пренесат своята култура на далечен остров. Кралят остана доволен.

— Погрижили ли сме се за растенията и животните? — бе следващият му въпрос.

Земеделците в групата нежно развиха корените и издънките, които след време щяха да поддържат живота в новите земи. Добре съхранените в панданови листа грудки от таро трябваше да се пазят сухи, докато дойде време да се заровят в мека, влажна кал и да дадат нова реколта. Бананови издънки, от които пътешествениците можеха да очакват бързо да им дадат плодове, бяха завити във влажни листа, за да бъдат на хладно, а подбраните кокосови орехи трябваше да са сухи, за да не пускат израстъци. Захарната тръстика, която всички обичаха, беше срязана при коленете на стеблата и се пазеше жива във вързопи от листа.

— Къде е хлебното дърво? — попита Таматоа.

Четирима мъже домъкнаха върху рогозката пред него големи товари, покрити с листа и кал. Те съдържаха крехки фиданки от хлебно дърво, чиито плодове бяха особено любими на островитяните. Като отгърнаха издънките, кралят извика чичо си, за да ги благослови още веднъж, а пътешествениците се помолиха те да пристигнат благополучно на новата земя.

После довлякоха в двореца две квичащи свини.

— Заплодени ли са? — попита кралят.

— От най-добрия ни нерез — отвърнаха мъжете, като теглеха към височайшия владетел грозен, разярен звяр, следван от куче и две заплодени кучки, две кокошки и петел.

— Имаме ли храна за тези животни? — искаше да се увери кралят и му показаха торби с изсушен кокосов орех, смачкани сладки картофи и суха риба. — Поставете животните заедно с храната им пред мене! — заповяда Таматоа, а когато това бе изпълнено, извика с ужасяващ глас: — Тези са табу! Тези са табу! Тези са табу!

Свидетелите повториха тържествено и напевно:

— Тези са табу!

Табу не бе просто дума, а божествена забрана, означаваща, че докато пътуват, дори един мъж да види как жена му умира от глад, не може да й даде нито хапка от храната табу, нито има право сам да яде от нея, защото без животните за разплод хората, които достигнат до земя, ще загинат.

Сега Тероро донесе храната за из път: полуизсушени плодове от хлебно дърво, напластени, за да ферментират; панданово брашно от печени и стрити, неприятни на вкус плодове от панданово дърво, което трудно се преглъщаше, но бе полезно при дълги пътешествия; изсушени сладки картофи и стриди; коравата като дърво месеста част от кокосови орехи; повече от осемдесет кокосови ореха заради млякото им; три дузини дълги, непропускащи бамбукови стебла, пълни с чиста вода. Когато храната беше събрана, всички видяха, че не заема много място, а Таматоа я заоглежда угрижено.

— Достатъчно ли ще бъде? — попита той.

— Нашите хора от седмици гладуват — отвърна Тероро. — Можем да живеем почти без храна.

— И свикнаха ли да не пият много вода?

— Пият по-малко от една кокосова черупка на ден.

— Рибарите ти готови ли са да ни ловят морска храна по пътя?

— Молиха се на Таароа. Ще има риба.

— Тогава нека благословим тази храна — предложи Таматоа.

Тупуна подхвана дълъг напев, с който храната се посвещаваше на боговете. Жрецът молеше божествата да позволят на спътниците му да ядат тази храна, докато търсят нова земя, и ги уверяваше, че ако я намерят, боговете ще бъдат възнаграждавани безконечно с прасета.

— Да проверим кануто — заповяда кралят и поведе поданиците си навън, сред бурята, където прегледаха най-подробно „Чакай западния вятър“. Двете корита на лодката не бяха направени от единични издълбани дървета, а бяха сглобени от три отделни части, всяка от които бе дълга повече от седем метра. Това означаваше, че кануто трябва да е привързано стабилно на сглобките, и тъкмо тук най-добре проличаваше умението на островитяните от Бора Бора да си служат с въже от сенит. Огромното кану бе здраво и стегнато, сякаш беше направено от цяло дърво, докато всъщност бе изработено от много парчета, плътно свързани едно с друго. Кралят огледа сега именно сглобките. През тях, то се знае, се просмукваше вода и ако тя не се изгребваше постоянно, кануто би потънало. Но лодката не течеше много. Вълните се разбиваха и в гредите, които оформяха страничните стени на коритата; те също почти не пропускаха. Двете половини на кануто бяха закрепени една към друга, на разстояние около метър и половина, чрез единадесет дебели греди, които минаваха през вътрешните стени на коритата и бяха привързани здраво със сенит. Върху тях бе поставена дългата устойчива платформа, на която щяха да седят пътниците и боговете. Между платформата и външния край на всяко от коритата оставаше тясно пространство, където се настаняваха гребците върху подвижни седалки и ги местеха напред-назад, за да намерят между натрупаните на дъното товари място за краката си.

— Кануто е много добро — увери брат си Тероро.

Всички чакаха мълчаливо, докато двамата братя и чичо им преценяваха бурята. Най-сетне Таматоа обяви:

— Ако знаменията са добри, ще тръгнем утре на здрачаване. Трябва да сме в открито море, когато изгреят звездите.

Хората се пръснаха, а Таматоа отведе Тупуна отново в двореца и седна неспокоен върху рогозката.

— Какво сме недогледали? — тревожеше се той.

— Не забелязах нещо да е пропуснато — каза старецът.

— Забравили ли сме нещо важно, Тупуна?

— Нищо забележимо.

— Какво значи това? — извика кралят дълбоко озадачен. — Толкова се старах да подготвя пътешествието както трябва. Какво съм пропуснал?

— Забелязах, че след като прегледахме товарите, всеки от мъжете пристегна своите вързопи — тихо заговори чичо му. — А когато бяхме при кануто, завързаха сенитовите въжета още по-здраво. Може би боговете са искали да направим това. Последното усилие, което осигурява успеха.

— Смяташ ли, че точно това са искали? — попита Таматоа притеснен.

Тупуна избегна прекия отговор.

— Днешният ден беше дълъг. Нека сънуваме още една нощ и ако поличбите са добри, значи това са искали.

 

 

И така, в четвъртата нощ от започването на бурята всички мъже, на които предстоеше да пътуват, се събраха по стар обичай в храма, за да получат още един, последен поток от манна и след това да спят в ужас и в очакване на поличби, които ще разкрият бъдещето. Тероро пак сънува своето кану, Марама пак викаше, че е Тейн, а Техани, че е Таароа, и тъкмо преди да се събуди, двете жени се превърнаха в две мачти — знамението явно вдъхваше надежда. Тероро беше тъй доволен, че рискува да наруши едно важно табу — измъкна се от храма и отиде в леглото на Марама. Като лежеше с нея за последен път, той отново я увери, че единствено заповедта на краля му пречи да я вземе, и в последната бурна нощ тя заплака. За да я утеши, Тероро извади от торбата си дълго въже от сенит, което бе отмъкнал от храма в Хавайки, излезе навън в бурята заедно с Марама, обърна един голям камък и внимателно сложи въжето под него.

— Като измине една година, отмести камъка и ще разбереш дали съм оцелял.

Ако въжето останеше чисто и непокътнато, щеше да означава, че кануто е стигнало до земя; ако ли пък се усучеше…

Крал Таматоа се събуди след своя сън и от радост започна да удря по рогозката с юмруци, защото колкото и невероятно да изглеждаше, бе сънувал Седемте малки очи. Беше видял съзвездието! То се бе появило над Бора Бора и когато кануто бе отплавало, се бе придвижило по небето над него.

— О, благословени Тейн! — извика кралят въодушевен.

През тази нощ той повече не заспа, застана пред входа на храма, загледан в бурята, дъждът плискаше лицето му и в тържествения час доволство завладя сърцето му. „Лодката ни е добре натоварена. Брат ми познава морето, а чичо ми свещените напеви. Днес ще поемем на път.“

Но съновидението, което наистина сложи началото на пътешествието, споходи стария Тупуна. В съня му на небето се изви дъга точно над пътя, по който кануто трябваше да отплава, а по-лоша поличба от тази не можеше да има. Но след миг Тейн и Таароа повдигнаха дъгата и я преместиха зад кануто и там тя заблестя ярко над водата. Знамението беше тъй благоприятно — самите богове превърнаха злото в добро — че старецът дори не се събуди, за да запомни съня си. На сутринта, опиянен от възторг, съобщи на краля:

— Тази нощ се случи нещо прекрасно. Забравих точно какво беше, но довечера ще отплаваме.

Тупуна отиде право при олтара и взе оттам последните ценности, необходими за пътешествието: единият камък бе черно-бял с жълти точици — той беше Тейн; другият бе дълъг и тесен, зеленикав на цвят — той бе Таароа, богът на океаните, на когото трябваше да се надяват сега. Тупуна уви двата камъка поотделно в жълти пера и понесъл божествата, се отправи към кануто. В малката тръстикова колибка, която бяха построили върху платформата до мачтите, той положи Тейн близо до дясната мачта, а Таароа — до лявата. Сега вече можеха да натоварят кануто.

На платформата зад къщата на боговете имаше открито пространство, където Тупуна щеше да седи по време на цялото пътешествие, за да се грижи за божествата. Зад него беше мястото за спане на пътуващите, които не гребат, а още по-нататък имаше голяма тръстикова колиба за Дванадесетте жени, избрани да придружават мъжете. Зад тях беше мястото на Натабу, мълчаливата и свещена жена на Таматоа, редом с мястото на червенооката Теура, жената на Тупуна и гадателката на пътешествието; нейно задължение беше да тълкува знаменията. В задната част на колибата трябваше да седи самичък Таматоа, до самата вратичка, през която можеше да излиза, за да наблюдава звездите и да проверява кормчията. Управлението на кануто беше задача на Тероро, който щеше да седи най-отпред заедно с Техани. Но успехът или гибелта на смелото начинание бяха в ръцете на краля. Единствено той можеше да нареди да сменят посоката или да спрат.

Бурята продължи целия ден и изглеждаше немислимо разумен човек да се осмели да излезе вън от рифа. Всички обаче знаеха, че само ако кануто тръгне на път при такъв мощен западен вятър, можеха да разчитат на успех, затова силните ветрове поддържаха надеждата в сърцата на пътешествениците. Прекараха деня в молитви и в товарене на кануто. Робите, животните и по-тежките вързопи настаняваха в лявото корито с главен гребец Мато, от когото щеше да зависи силата на удара и ритъмът на веслата. В дясното корито слагаха храната, дърветата и допълнителните рогозки. Начело на гребците тук щеше да е Па. В задната част на това корито, по диагонал спрямо Мато, трябваше да стои кормчията Хиро.

След пладне пътешествениците се сбогуваха с жените си, които нямаше да вземат, и с децата си. Тероро отиде да види за последен път тъжната Марама в малката къща, където бяха живели така щастливо. Бе облечена в най-хубавата си дреха от тапа, увита на няколко ката около красивото й тяло, а косите й бяха окичени с цветя.

— Управлявай кануто добре, Тероро — промълви тя. — Ще се моля за теб.

— Ти винаги ще бъдеш в сърцето ми — обеща й той.

— Не — възрази тя. — Трябва да ме забравиш, когато заминеш, иначе ще си несправедлив към Техани.

— Ти си моята мъдрост, Марама — натъжен отвърна той. — Когато ти ме насочваш, виждам нещата ясно. Имам нужда от теб.

— Замълчи, Тероро — помоли го тя и докато седяха върху рогозката за последен път, се опита да сподели с него всичко, което бе забравила да му каже. — Вслушвай се в съветите на Мато. Той понякога изглежда глупав, защото е от северната страна на острова, но имай доверие в него. Ако влезеш в бой, разчитай на Па. Той ми харесва. Знам, че ти предпочиташ Хиро. Той е забавен, но можеш ли да се осланяш нему при опасност? Слушай чичо си Тупуна. Зъбите му са пожълтели от мъдрост. И, Тероро, никога вече не се отправяй на път само за отмъщение.

— По-добре ли щеше да бъде да заминем посрамени? — възрази той.

— Вярно е — призна тя — че остров Хавайки заслужава всяко свое поражение. — Затаи дъх и му довери: — Непоносимо щеше да е човек от Хавайки да ни стане крал. — После бързо добави: — Но от чисто отмъщение, особено ако кралят не е съгласен, трябва да се откажеш завинаги.

Марама говореше за последен път с мъжа си и когато дойде време той да тръгва, си помисли: „Това е почти всичко, което трябва да знае“.

Тероро направи първата си крачка към вратата, а тя се сви на рогозката и целуна глезените му.

— Марама — прошепна той колебливо — не идвай на брега, когато заминаваме. Не мога да го понеса.

При тези думи тя веднага се изправи в цял ръст и извика:

— Аз! Да остана скрита вътре, докато моето кану заминава? Това кану е мое. Аз съм духът на платната му и силата на гребците му. Аз ще те отведа на друга земя, Тероро, защото аз съм кануто.

И когато мъжете се качваха в „Чакай западния вятър“, Марама, с развята от вятъра буйна коса, ги насочваше с духа си и ги благославяше. На младата Техани тя поръча:

— Грижи се за моя съпруг. Изпълвай го с любов.

Но в последната минута Марама неочаквано бе отстранена. Беше се появил първожрецът с цяла свита свои помощници. Той се приближи към кануто и извика:

— Великият Оро ви желае добър път!

Качи се в лодката, като се хвана за мачтата на Тейн, после коленичи пред къщата на боговете, отмести тръстиковата й врата и сложи вътре свещената статуя на Оро. Със собствените си ръце я бе изплел от осветен сенит и я бе облякъл в пера. Със зловещ глас извика срещу вятъра:

— Велики Оро, благослови това кану!

Когато първожрецът слезе на брега, Тероро забеляза, че лицето на новата му жена Техани е озарено от усмивка на огромно облекчение. Тя се бе съгласила да тръгне през моретата с чужди богове, но сега, когато Оро беше с нея, бе уверена, че пътешествието ще бъде успешно.

И така, двойното кану „Чакай западния вятър“, поскърцващо и натоварено с крал и роби, с противоречиви богове и свине, с надежди и страхове, пое към неизвестността. На носа стоеше Тероро, неоснователно назован Умния, но в този съдбоносен миг той бе достатъчно умен да не погледне назад към Бора Бора, защото това щеше да е не само лоша поличба, но и глупост, тъй като би видял Марама, а тази гледка не би могъл да понесе.

Когато „Чакай западния вятър“ стигна до рифа и поспря за миг в последната отсечка на удобна за плаване вода, всички в кануто изпитаха ужас, тъй като зад кораловата бариера бурята ревеше срещу мощни вълни и зейнали под тях пропасти.

— Велики Тейн! Какви вълни! — прошепна Мато, главният гребец от лявата страна. Но после с невероятна сила увлече гребците в бърз ритъм, който ги изведе направо в сърцето на бурята. Кануто се издигна високо в морето, олюля се за миг с поскърцващи греди, сетне полетя надолу, надолу в пропастта под вълните. Водни пръски заливаха всички глави, а двете части на лодката сякаш щяха да се откъснат една от друга. Квичаха уплашени свине, лаеха кучета, а в наводнената тръстикова къща жените си мислеха: „Това е смъртта“.

Но здравото кану мигом се вряза във вълните, окопити се и заплава високо върху гребена на океана, далече от Бора Бора, на безшумните весла, далече от спокойната лагуна и право върху големия път, който водеше към нищото.

* * *

В такова време поведе крал Таматоа хората си в изгнание. Те не тръгнаха триумфално или с развети знамена; избягаха през нощта, без барабанен бой. Не напуснаха своя остров с богатство и доспехи. Бяха изгонени грубо, с малко храна, колкото едва-едва да оцелеят. Ако бяха по-умни, надали щяха да изоставят родното си място, ала не бяха и се принудиха да го напуснат. Ако бяха осъзнали по-дълбоко същността на боговете, нямаше да станат жертва на едно жестоко божество, което ги изтезаваше; но те бяха по-скоро упорити, отколкото мъдри, и лъжовният бог ги прогони.

В по-късните векове ще описват тези мъже като мъдри и героични, велики изследователи, тръгнали да дирят сияйни нови земи. Но тези митове ще бъдат погрешни, защото никой не оставя дома си и не търси далечни земи, ако не е претърпял някакъв крах. Ала човек, неуспял на едно място и изхвърлен оттам, е възможно да прояви малко повече ум на новото място.

Тези победени, понесени от бурята хора се отличаваха обаче с едно изключително важно качество — смелост. Само ако бяха малодушни, биха преглътнали унижението и биха останали на Бора Бора; това те не можаха да направят. Вярно е, че побягнаха в здрача, но всеки от тях носеше със себе си като най-ценно достояние своя личен бог на смелостта. За Тероро той беше мощният албатрос, който прелита през далечни морета. За крал Таматоа той беше вятърът, който му говореше в бурите. За Тупуна беше духът на лагуната, който води рибата. А неговата стара жена със сълзящи очи Теура, гадателката на знаменията, дори не смееше да назове своя всесилен бог. Но той я следваше, през океана, нейното велико, прелестно и властно божество — смелостта й пред неизвестното.

Когато достигнаха по-бързо от всеки друг път една точка на север от бреговете на Хавайки, Тероро пропълзя до мястото, където седеше и гребеше Мато, и му прошепна:

— Ще говоря с краля за това, което чувстваме. Обещай, че ще ме подкрепиш.

— Обещавам — съгласи се Мато.

— Дори ако означава смърт?

— Дори и тогава.

Тероро колебливо се промъкна към кърмата, за да се посъветва с брат си. Изложи пред него желание, което стресна краля.

— Не мога да пътувам в това кану заедно с Оро. Нека го изхвърлим в океана.

— Един бог!

— Не мога да плавам с него.

Таматоа призова стария Тупуна, който се придвижи с мъка до кърмата и седна до братята.

— Тероро иска да изхвърли Оро в океана — обясни му Таматоа.

За стареца подобно желание бе дори по-неприемливо, отколкото за краля, и той предупреди с властен тон, че такова нещо никога не може да стане. Но Тероро беше непреклонен.

— Достатъчно сме страдали от Оро. Моите хора не могат да карат кануто с такъв противен товар.

— Ако бяхме на суша… — запротестира Тупуна.

— Не! — намеси се твърдо кралят. — Това е невъзможно.

Ала Тероро не се предаваше. Той подвикна на Мато, който бързо пристигна. Таматоа му каза мрачно:

— Тероро иска да изхвърли бог Оро в океана.

— Това не трябва да се допуска! — предупреди Тупуна.

— Оставете Мато да говори! — настоя Тероро.

— Тероро е прав — заяви якият воин. — От този червен бог сме видели само ужаси, унизителни ужаси.

— Но той е бог! — възрази Тупуна.

— Не бива да отнасяме такава отрова на нова земя — не отстъпваше Мато.

Тупуна отново предупреди:

— Ако извършите подобно нещо, ветровете ще разкъсат нашето кану. Океанът ще се разтвори чак до дъното и ще ни погълне. В косите ни ще пораснат водорасли.

— По-добре да умра — изкрещя Мато — отколкото да пренеса Оро на нова земя.

В този миг Тероро се обърна към Тупуна и се провикна:

— Казваш, че Оро ще ни накаже? Чуй тогава аз какво казвам на Оро. — Отметна глава и изрева срещу вятъра: — Оро, с твоята свещена свиня, с най-дългия ти бананов филиз, с телата на всички хора, които са ти принесени в жертва, те заклеймявам и обявявам, че ти си нищо. Проклинам те, презирам те и хвърлям лайна в лицето ти. А сега ме убий. Ако си господар на бурята, вдигни окървавените си ръце и ме убий.

Тероро стоеше неподвижен, а тримата мъже го слушаха ужасени и чакаха. Но тъй като нищо не се случи, Тероро падна на колене и прошепна едва чуто:

— Но ти, кротки Тейн, ако ти насочваш нашето кану, и ти, мощни Таароа, ако ти си господар на бурята, простете ми за това, което изрекох. Простете ми и за онова, което се готвя да направя. Но не мога да продължа нататък, ако Оро е пътник в това кану.

Изправи се сякаш насън, поклони се ниско на брат си и засвидетелства своето уважение към жреца.

— Простете ми — помоли ги Тероро със задавен глас. — Ако след малко намерим смъртта си, простете ми.

Той направи няколко крачки срещу вятъра, но когато стигна до къщата на боговете, се оказа безсилен да отвори прогизналата от дъжда врата. Наследеният страх от боговете и онова, което си спомняше от времето, когато го бяха обучавали с надеждата, че ще стане жрец, сега го направиха неспособен да действа и той отстъпи назад.

— Не мога да сторя нищо без твоето съгласие, братко — призна си той. — Ти си моят крал.

Таматоа извика:

— Ако унищожиш един бог, всички сме загубени!

Тероро се свлече върху платформата и улови краката на брат си.

— Заповядай ми да унищожа това зло.

— Недей, Таматоа! — обади се вуйчо му.

В този миг на колебание, когато върховните ценности на кануто лежаха открити в бурята, буйният Мато излезе напред и се провикна:

— Крал Таматоа, ако Оро остане с нас, щом стъпиш на брега, от благодарност ще убиеш още хора, за да не би случайно той да ни е помогнал да стигнем до земя. А започне ли се, ще убиваме още и още. Ти, Тупуна, обичаш боговете, но трябва да те спасим от изкушението да обикнеш и този бог!

Мато се втурна в къщата на боговете, отгърна направената от сенит и пера фигура на отмъстителния бог и я издигна високо сред бурята.

— Върни се в Хавайки, откъдето си дошъл! — извика той. — Ние не те искаме. Ти изяде наши хора. Ти ни прогони от дома на прадедите ни. Върви си! — И с широко размахана ръка Мато хвърли бога далече в океана.

Но ветрове подхванаха перата и няколко ужасни мига задържаха бога във въздуха, така че той не изоставаше от кануто.

— Оуе! — нададе вик жрецът. — Оуе! Гледайте, Оро ни следва!

Като видя това чудо, крал Таматоа падна по очи върху платформата, за да се моли. Ала Тероро, изтръгнат от колебанието си, грабна стрела и яростно я запрати по бога. Не го улучи, но стрелата закачи перата и отклони бога към бурните дълбини. Тероро спокойно се обърна към проснатия долу крал и му каза:

— Аз убих бога. Можеш да направиш каквото искаш с мен.

— Върни се на поста си — промърмори уплашен кралят.

Като се движеше към носа на кануто, на което бе помогнал да се освободи от ужасния товар, Тероро усети, че лодката се носи през бурята с нова сила; гредите проскърцваха по-благо и напевно. А от усмивките на хората си Тероро разбираше, че сега те са по-уверени. Но когато мина край къщата на боговете, си спомни за своето безсилие в решителния момент и погледна към Мато, който гребеше упорито, за да държи кануто изправено сред бурята. Искаше му се да прегърне приятеля си братски, ала само раменете на Мато бяха свободни, а никой не смееше да докосне раменете на другия, защото те бяха запазени за личния бог, бяха място, на което богът можеше да кацне и да вдъхне кураж на човека. Затова Тероро само му пошепна:

— Ти се показа смелчага, Мато.

А якият гребец отвърна:

— Сега кануто се чувства по-леко.

Когато се върна на поста си, Тероро завари Техани, дъщерята на Оро, разплакана. Коленичи до нея.

— Постарай се да ми простиш, Техани. Аз убих баща ти, а сега убих и твоя бог. — Взе ръцете й и се закле: — Никога вече няма да те огорчавам.

Красивата девойка, с мрачно като бурята лице, вдигна глава. Беше лишена от самите основи на живота си и макар че се опита да проговори, не можа да отрони нито дума. Но от този момент Тероро се отнасяше с Техани още по-нежно.

Точно сега, когато капитаните на кануто бяха най-развълнувани, Тейн и Таароа се сговориха да им изпратят знамение, което изтри от сърцата на всички спомена за случилото се. Около петнадесет минути валя силен дъжд, последван от мощни ветрове, които подгониха облаците в тъмнината, докато ги разкъсаха и красивите звезди се показаха за малко на небето.

Тогава пролича колко мъдро Тупуна бе определил да потеглят в първия ден на месеца, защото на източното небе изгряха — а нямаше ярка луна, която да ги засенчва — Седемте малки очи. За първи път се появиха в сумрака през тази година и тяхното завръщане бе успокояващо, тъй като доказваше, че светът ще продължи да съществува поне още дванадесет месеца. С каква радост посрещнаха пътешествениците Малките очи! Жени излязоха от тръстиковата къща и спокойствие обзе сърцата им. Мъжете, които следяха кануто да се движи в посоката на вятъра, усетиха прилив на сили в мускулите си, а Тероро бе уверен, че поддържа правилен курс.

След като бе показал на пътниците своето чудо, Тейн отново докара облаците на небето и бурята продължи. Но в кануто цареше неописуемо задоволство, защото най-после за всички беше ясно, че се движат според свещените закони. Колко приятен им се струваше сега воят на вятъра, който ги тласкаше напред; колко успокояващо бе люшкането на вълните, които ги носеха към неизвестното; колко хубав бе светът; какъв ред и сигурност владееха в небесата. В кануто — този смел, но нищожен вързоп от дървета, скрепени от сенит и от човешката воля — всички сърца бяха в мир, а всички елементи на лодката пееха, радостни от правилната посока на пътешествието. Затова, когато старият Тупуна се добра до наблюдателния си пункт зад къщата на боговете, подвикна тихо на Тероро:

— Кралят е доволен. Знамението показа, че Таароа е подхванал Оро в океана и го е отнесъл благополучно до Хавайки. Всичко е наред.

Кануто продължи да се движи по пътя си.

 

 

Във всеки период от двадесет и четири часа най-критичното положение настъпваше половин час преди зазоряване. Ако до това време навигаторът не бе успял да зърне някоя позната звезда, по която да свери поетия курс, той трябваше през целия следващ ден да насочва лодката само по слънцето, а това не беше особено надеждно. Наистина опитни астрономи като Тероро и Тупуна умееха да наблюдават слънцето и да определят по него посоката на движението, но то не можеше да им подскаже на каква ширина се намират. Затова трябваше да разчитат единствено на звездите. Правилата на мореплаването ги учеха кои звезди над кои острови се намират в зенита си. А да изминеш последните минути на нощта, без да си видял никакви съзвездия, беше само знак, че в бъдеще те очаква лош късмет; доказателство, че вече си изпаднал в затруднение, и ако то продължи още няколко дни, може да те сполети истинска беда.

Така например, след като бяха зърнали за миг Седемте малки очи, Тероро и чичо му очакваха с нетърпение да се покаже Три на ред, съзвездието, наречено вече от астрономите в далечни пустини Орион. От правилата на мореплаването бе известно, че тези звезди висят над Нуку Хива, острова, на който трябваше да спрат, за да подновят запасите си. Но Три на ред не се появи по време на нощното наблюдение и Тероро не можа да определи на каква ширина се намират. Сега пътеводните звезди вече залязваха, без да са се показали на нощното небе, и навигаторът се безпокоеше.

Той обаче бе забелязал при други пътешествия, една особеност на океана — в последните минути на предутринния здрач някоя звезда разбутваше облаците и надзърташе, сякаш искаше да помогне на мореплавателите. Тероро си мислеше, че това все още би могло да се случи и сега.

— Три на ред ще се покаже ей там — уверено предрече Тупуна, но Тероро се съмняваше, че силният нощен вятър може да е отнесъл кануто по̀ на север, отколкото допускаше чичо му.

— Може да е по-близо до оня облак — предположи Тероро.

Не беше възможно да разберат чие мнение е правилно, защото от запад продължаваха да прииждат облаци и да пресрещат слънцето, което изгряваше от срещуположната страна на океана. В този ден изгревът не беше нито радващ, нито ободряващ, тъй като слънцето неохотно си пробиваше път сред плътните облаци, осветяваше наполовина океана в навъсено сиво и доказваше на пътешествениците, че не знаят къде се намират.

Тероро и Тупуна, след като направиха всичко, което бе по силите им, веднага заспаха в мрачния ден. Тогава дойде ред на жената на Тупуна, съсухрената, червеноока стара Теура, да заплати за пътуването си. Тя излезе от тръстиковата къща, напръска с морска вода сбръчканото си лице, разтърка сълзящите си очи, отметна глава и се зае да гадае знаменията. Беше живяла дълго, почти две трети от века, с боговете и бе разбрала някои от техните хитрини. Сега започна да наблюдава как Таароа движи вълните, как се надига пяната, как отлитат пръските и по какъв начин падат в браздите на океана. Проучваше цвета на водата и мъртвото вълнение под вълните на повърхността.

След няколко часа забеляза една земна птица, идваща може би от Бора Бора, която усърдно размахваше криле над океана. От полета й Теура разбра колко дълго според птицата ще трае бурята. Птицата потвърди собственото й мнение. Старицата прояви особен интерес към парче дървесна кора, навярно попаднало в морето при Хавайки преди няколко дни. То доказваше, че океанските вълни се насочват на север, което не беше ясно от вятъра, който духаше по-скоро от североизток.

Но старата гадателка с влажни очи се вглеждаше най-вече в слънцето. Макар то да беше скрито зад плътни облаци, нейното опитно око забелязваше движението му. „Хората на звездите като Тупуна и Тероро не мислят много за слънцето — въздишаше Теура и като сравни своите наблюдения върху неговия път с предишните си изводи от други знамения, тя заключи: — Тези мъже не знаят къде се намират. Ние сме далече на север от набелязания път!“ Теура особено ценеше неочакваните известия от боговете, които имаха важно значение за знаещите. Например един неголям албатрос, който не представляваше интерес като храна, прелетя край кануто и тя със задоволство забеляза, че той лети от лявата страна, от страната на Таароа. И понеже бе знайно, че албатросът е създание на този бог, това бе ободряващо знамение; птицата продължаваше да се връща към кануто, винаги от лявата му страна, и накрая кацна върху мачтата на Таароа. Такова съвпадение вече не можеше да се смята за знамение. Ясно беше, че то е вест, изпратена от бога на океаните лично на старицата, която много отдавна го почиташе. Теура погледна към океана с още по-голяма любов и запя:

О, Таароа, бог на безкрайните дълбини,

Таароа на мощните вълни

и на пропастите под тях, които водят

към подводния мрак,

в твоите ръце предаваме нашето кану,

в твоите ръце предаваме нашия живот.

Доволна, гадателката прецени отново многобройните знамения и се увери, че всичките са добри. Мъжете от кануто може да се бяха изгубили, звездите оставаха скрити и бурята продължаваше, но Таароа беше с тях и всичко бе наред.

Късно след пладне, преди да поемат отново задълженията си, Тупуна и Тероро дойдоха на кърмата, за да разберат от Теура къде се намират. Тя им съобщи, че са дори по̀ на север, отколкото Тероро предполагаше.

— Не — разсъждаваха мъжете. — Ние сме плавали и преди до Нуку Хива. Още не е нужно да променяме посоката.

— Отправете се натам, откъдето изгрява Три на ред — предупреждаваше ги тя упорито и категорично — иначе ще изпуснете Нуку Хива.

— Почакай да се покажат звездите — възрази Тероро. — Ще видиш, че сме на прав път.

Теура не искаше да спори. За нея всички проблеми бяха прости — боговете или говореха, или не говореха, а когато говореха, безсмислено бе да се обяснява по какъв начин са предали те своите известия.

— Ние сме далеч на север — рязко заяви тя. — Сменяйте посоката.

— Но как можем да знаем това? — умолително питаше Тероро.

— Боговете ми го казаха — промърмори старицата и отиде да си легне.

Когато Теура се отдалечи, двамата мъже премислиха различните знамения, но единственото, на което отдаваха значение, беше албатросът.

— Не може да се появи по-добра поличба от един албатрос — умуваше Тупуна.

— Щом Таароа е с нас — заключи Тероро — курсът ни трябва да е верен.

Старата Теура подаде глава от тръстиковата къща и извика:

— Забелязала съм, че Таароа придружава едно кану само докато мъжете го насочват по верния път. Завивайте.

През тази нощ не бе възможно да се докаже дали Теура имаше право, или не, защото не се появиха звезди — нито в среднощния мрак, нито преди разсъмване. Тероро насочваше кануто така, че да се движи точно по вятъра, като се надяваше, че той духа в една посока, а не в кръг.

 

 

В третата беззвездна нощ, когато кануто можеше да е в истинска опасност, Тероро стигна до важно решение.

— Трябва да вярваме, че вятърът ни носи по верния път — каза той на Тупуна, докато се съветваше с него.

— Най-доброто доказателство е появата на албатроса — подчерта Тупуна.

— Тогава най-разумно ще е да се възползваме от това напълно.

— Смяташ да издигнеш платната до върховете на мачтите, така ли?

— Да. Ако ни насочват боговете, трябва да се движим напред колкото можем по-бързо.

Когато съобщиха предложението си на крал Таматоа, той изрази безпокойство от отсъствието на звезди и подчерта, че мнението на нощната смяна за местонахождението им не се различавало от твърдението на старицата. Но оцени и предложението на брат си като разумно.

— Появата на албатроса е много важен знак — разсъждаваше Таматоа. — Теура ми довери нещо, което не е казала на вас. Когато птицата се върнала втория път, за да кацне върху мачтата на Таароа, тя издала навън левия си крак.

Астрономите ахнаха, защото това бе много благоприятно знамение и потвърждаваше, че птицата държи на лявата страна и че мачтата на Таароа особено много я привлича.

— Мога да заключа само едно — продължи кралят. — Че Таароа по причина, известна единствено нему, ни е изпратил тази необикновена буря. Съгласен съм с Тероро. Вдигнете платната.

Тогава Тероро нареди на Мато и Па да се изкачат на мачтите и в пълния мрак, докато кануто се носеше по високите вълни, двамата млади вождове завързаха стегнато здравите рогозки, които служеха за платна. С радостни викове те се спуснаха долу и започнаха да въртят платната, така че да хванат вятъра и да подкарат кануто още по-бързо. През цялата нощ и при зазоряването, което отново ги разочарова, кануто летеше по път, неизвестен на нито един жив човек. Крал Таматоа съзнаваше, че при всяко пътешествие настъпва време хора и кану да се доверят на боговете и да плават напред, след като са проверили, че платната са поставени добре и че се придържат към курса си, доколкото е възможно. Но ако и след всички взети мерки не се появяваха познати знаци, беше задължително да се движат заедно с бурята.

Когато се развидели, мъжете легнаха да спят, измъчвани от съмнения, а старата Теура излезе да дири знамения. Буревестник с бял корем се изви в небето, ала не показа нищо. На носа рибарите уловиха скумрия, която щеше да помогне да спестят от своята храна, но не подсказваше къде се намират. Няколко силни порива на вятъра напълниха кратуните със сладката дъждовна вода, която се бе задържала по платната.

По пладне, когато Теура съобщи на краля, че всичко върви добре, той рязко попита:

— Има ли някакви знаци къде се намираме?

— Никакви — отвърна тя.

— Какво показва океанът?

— Няма признаци за земя, пред нас няма острови, ураганът ще продължи още пет дни.

В тези няколко думи Теура обобщи наблюденията на предците си в течение на две хиляди години. Ако я попитаха, не би могла да обясни откъде знае, че пред тях няма земя. Но беше съвсем сигурна, че е така.

— Върна ли се пак албатросът? — нетърпеливо попита кралят.

— Няма никакви знаци — повтори старицата.

Бяха изминали вече седем дни, откакто бурята бе започнала в нощта на отмъщението на Бора Бора в Хавайки, и цели три денонощия от потеглянето на кануто. Но в потвърждение на предсказанието на Теура и за всеобщо учудване ураганът продължаваше. Когато нощната смяна пое задълженията си, Теура и кралят се питаха дали платната не трябва да се свалят, защото и през тази нощ нямаше да се видят звезди. Докато се съвещаваха, Тероро заяви:

— Убеден съм, че се движим напред.

И тъй като никой не притежаваше по-големи познания, за да го оспори, Таматоа попита:

— И тази нощ ли искаш да оставиш платната вдигнати?

— Трябва да ги оставим — потвърди Тероро.

И през следващата беззвездна нощ, и при беззвездното зазоряване кануто продължи да се движи заедно с урагана. Тероро настояваше да бъде така заради името на лодката. Преди повече от век един мъдър човек бе нарекъл предшественика на предшественика на това кану „Чакай западния вятър“, защото бе разбрал, че когато жителите на Бора Бора тръгнат в открито море, носени от западен ураганен вятър, винаги плават добре. И докато звездите не докажеха обратното, Тероро възнамеряваше да следва тази древна мъдрост.

На петата нощ обаче той се поразколеба, когато Тупуна се промъкна до носа и му пошепна:

— Никога не съм виждал западен вятър, който да духа толкова дълго. Започва девета нощ. Вече би трябвало да е променил посоката си.

Настъпи дълго мълчание сред мрака. Тероро погледна надолу към крехкото тяло на жена си, свита до мачтата. Чудеше се какво би казала тя по този въпрос, но Техани не приличаше на Марама — нямаше нейната мъдрост. Затова той сам се помъчи да намери отговор и се раздразни, когато Тупуна продължи да настоява:

— Спомняш ли си някога да е духал толкова дълго постоянен вятър?

— Не — отсече Тероро и двамата мъже се разделиха.

Но преди разсъмване на петия ден, тъй като все още нямаше изгледи да се покажат звезди, Тупуна се изплаши.

— Трябва да спуснем платната. Не знаем къде се намираме.

Той настоя да се посъветват с краля и Теура. Получиха се три гласа срещу Тероро, защото бе очевидно, че кануто се е загубило и че ще бъде пагубно да продължават слепешката без потвърждение от звездите. Ала Тероро не приемаше тези доводи.

— То се знае, че сме се загубили — призна той. — Но нали Таароа ни изпрати своята птица сред бурята?

— Да — трябваше да се съгласят останалите.

— Това не е обикновена буря — продължаваше Тероро. — Това е нечуван ураган, изпратен за кануто на Бора Бора. Как се нарича нашето кану още от най-стари времена?

— Но ние сме се изгубили! — упорстваше кралят.

— Ние сме изгубени още от самото тръгване — извика Тероро.

— Не! — извика Таматоа на свой ред, като отказваше да се поддаде на предизвикателството на брат си. — Ние поехме към Нуку Хива. За да вземем оттам прясна вода и още храна.

— И да чуем още веднъж старите песни на мореплавателите — добави предпазливо Тупуна.

— Трябва да спрем тук — обяви кралят решително. — После, когато видим Три на ред, ще разберем къде е Нуку Хива.

При този натиск Тероро разкри своя смел план. Заговори тихо и без ръкомахане:

— Аз, братко, не съм изгубен, защото плавам според желанието на Таароа. Движа се заедно с мощна буря и съм доволен, че е така.

— А знаеш ли как да стигнеш до Нуку Хива?

Тероро изгледа събеседниците си и отвърна:

— Ако мислим само за Нуку Хива, аз съм загубен. Но кажи, братко, нужно ли ни е да ходим до Нуку Хива?

Почака тези силни думи да проникнат до сърцата на морските му спътници и видя, че са го разбрали. Преди някой да му отговори, добави:

— Какво ще намерим в Нуку Хива? За да вземем вода, ще се наложи да се бием с жителите на острова и някои от нас ще бъдат убити. Но трябва ли ни вода? За да вземем храна, ще минем през големи изпитания, а пък ако ни пленят, ще ни сварят живи и ще ни изядат. Но трябва ли ни храна? Не ни ли изпраща Таароа достатъчно прясна риба? Не се ли подложихме на глад, преди да потеглим, и не се ли научихме да се храним с по няколко хапки на ден? Братко Таматоа, ако ураганът е с нас, какво още ни е нужно?

Таматоа устоя на красноречието на брат си и го попита:

— Значи ти си се загубил? И не можеш да ни отведеш до Нуку Хива?

— Не мога да ви отведа до Нуку Хива, но мога да ви отведа на север.

Сякаш в подкрепа на смелия му план внезапен порив на вятъра прелетя над вълните и подхвана платната, а кануто се понесе напред с още по-голяма скорост. Надигнаха се водни пръски, пукваше се зора, която продължаваше да скрива звездите и да държи хората от Бора Бора в неведение.

— Ние сме сами сред океана — тържествено заяви Тероро. — Поели сме на необичайно пътешествие и ако се озовем встрани от Нуку Хива, аз ще кажа, че това е за добро, защото ще бъде ясно, че боговете ни тласкат към нещо велико. Моля те, братко, нека оставим платната вдигнати!

Кралят не се решаваше да поиска мнението на другите пътници за смелата молба на брат си, тъй като знаеше, че старците — Тупуна и Теура — ще настояват за повече предпазливост, а самият той предполагаше, че сега не е време за предпазливост. Като прецени всички възможности, Таматоа застана на страната на брат си и подкани останалите:

— Трябва да поспим.

 

 

И така, още две нощи — шестата и седмата от началото на пътешествието — кануто се носеше напред, закриляно от мощните ръце на Таароа. В тези мрачни, критични дни всички очи бяха вперени в лявата мачта, защото бе очевидно, че не човекът Тероро, а богът Таароа управлява това кану. Късно след пладне на седмия ден червенооката Теура забеляза знамение. От лявата страна на лодката се появиха пет делфина. Фактът, че бяха пет, бе добър знак, а освен това ги следваше доста голям албатрос. Създанията на Таароа бяха дошли да отпразнуват спасението на кануто от бурята. Но преди Теура да успее да съобщи радостната вест на спътниците си, се случи нещо от изключителна важност. Недалеч от кануто се появи акула и лениво следва лодката известно време, за да привлече вниманието на Теура. Щом я зърна, старицата извика от радост, защото едрият син морски звяр отдавна беше неин личен бог. И сега, докато всички бяха залисани с работа, акулата заплува от лявата страна на кануто и показа синята си глава над вълните.

— Изгубена ли си, Теура? — попита акулата тихо.

— Да, Мано — отвърна тя — изгубихме се.

— Нуку Хива ли търсите? — продължи да пита акулата.

— Да. Аз казах, че островът е…

— Няма да видите Нуку Хива — увери я голямата синя акула. — Островът е далече на юг.

— Какво да направим, Мано?

— Довечера ще има звезди — прошепна акулата. — Ще се покажат всички звезди, които са ви нужни.

Напълно успокоена, старицата затвори уморените си очи.

— Чакам те от много дни, Мано. Но не се чувствах напълно загубена, защото знаех, че ти ни наблюдаваш.

— Следвах ви — потвърди акулата. — Смели са вашите мъже, Теура, щом оставиха платната вдигнати.

Теура отвори очи и се усмихна на акулата.

— Срам ме е да ти кажа, но аз не бях съгласна с това.

— Всички правим грешки — отвърна синият звяр. — Ала вие сте на прав път. Ще го разберете, когато се покажат звездите.

С тези успокоителни думи акулата се отдалечи от кануто.

— Ей там виждам акула! — извика един гребец. — Това добро знамение ли е, Теура?

— Таматоа — промълви старицата — довечера ще има звезди.

Докато тя говореше, две земни птици с кафяви по краищата криле се стрелнаха на юг. Таматоа ги зърна и попита:

— Това означава ли, че земята, която търсим, е далече на юг?

— Никога няма да видим тази земя, Таматоа, защото плаваме в безопасност към нова цел.

— Сигурна ли си в това?

— Ще се убедиш, когато се покажат звездите.

 

 

С какво вълнение очакваха Тупуна и Тероро здрача! Знаеха, че щом Седемте малки очи надникнат от хоризонта на изток, ще стане ясно какъв курс следва тяхното кану. А когато се появи и съзвездието Три на ред, ще разберат къде се намира Нуку Хива. Двамата мъже очакваха с напрежение.

Точно както бе предрекла Теура, на здрачаване облаците изчезнаха и се показа слънцето. Когато то залезе, в лодката се възцари буйна радост, защото подир слънцето се появи ясната Вечерница; тя се виждаше и в сумрака, следвана от друга блуждаеща звезда. Като двамата богове, от които зависеше кануто, звездите се придвижваха тържествено към края на океана и изчезнаха в определените за тях ями в небето.

На платформата старият Тупуна подкани всички пътешественици да замълчат, отметна назад беловласата си глава и напевно подхвана молитва:

— О, Тейн, докато бяхме загрижени поради бурята на твоя брат Таароа, не мислехме достатъчно за тебе. Прости ни, милосърдни Тейн, защото се борехме да спасим живота си. Сега, когато небето се откри, за да ни напомни за твоята всевиждаща доброта, молим те да бъдеш благосклонен към нас. Велики Тейн, освети небесата, за да можем да виждаме. Велики Тейн, покажи ни пътя.

Всички отправиха молитва към Тейн и оставиха благоволението му да се спусне над тях от небето над главите им.

После, когато мракът се сгъсти над все още развълнувания океан, а ветровете за миг се отдалечиха от неустрашимите вдигнати платна, звездите започнаха да се виждат. Най-напред се показаха големите златни звезди на Юга, тези топли, познати светила, които сочеха пътя към Таити, след тях студените сини звезди на Севера заискриха на обичайните си места, състезавайки се по блясък с четвъртината луна. При появата на всяка звезда нейните почитатели в кануто я приветстваха с викове, а в сърцата им се върна увереността, която бе отсъствала много дни.

Още не бяха изгрели най-важните звезди и въпреки радостта си мъжете не можеха да потиснат въпросите, които пътешествениците често си задават:

— Ами ако сме отплавали далече от познатите ни небеса? Ами ако не изгреят над нас Малките очи?

Но бавно и колебливо, защото не бяха особено ярки, свещените звезди изгряха точно където трябваше да бъдат, издигнаха се от собствените си гнезда.

— Малките очи са още с нас! — извика Тупуна, а кралят вдигна глава, за да отправи молитва към пазителите на света, на сърцевината, около която се издигаше небесната вис.

Астрономите след това се събраха да разгадаят знаците и стигнаха до извода, че ураганът бе духал устойчиво от запад. Ала Теура очевидно бе познала, че в океана има северно течение, защото съзвездието Малките очи щеше да достигне много по-висока точка в небето, отколкото ако лодката им бе следвала пътя към Нуку Хива. Но за да определят колко силно е било това течение, навигаторите трябваше да изчакат съзвездието Три на ред, което нямаше да се покаже още два часа.

Заговорниците зачакаха, а когато звездите Три на ред се издигнаха високо в небето, стана ясно, че кануто се намира далече, далече на север от пътя за Нуку Хива, че плава в непознат океан, където няма възможност да попълнят запасите си. Затова тримата заговорници се отправиха мрачни към кърмата, за да докладват на краля:

— Ураганът ни е носил дори по-бързо, отколкото предполагаше Тероро.

Отчаяние се изписа по лицето на краля.

— Изгубени ли сме?

Отговори му чичо Тупуна:

— Далече сме от Нуку Хива и не се вижда позната земя.

— Тогава значи сме се изгубили.

— Не, племеннико — кротко отвърна Тупуна. — Вярно е, че бурята ни е довела в далечни простори, но те не са встрани от пътя ни. Ние търсим земя, която лежи под Седемте малки очи, а тази вечер сме по-близо до нея, отколкото можехме да се надяваме. Ако не ядем много…

Таматоа наистина бе разрешил да оставят платната вдигнати, макар да знаеше, че така кануто рискува да подмине Нуку Хива. Въпреки това се бе надявал, че ще попаднат на този познат остров и че той може да се окаже подходящ да го превърнат в свой дом. Но сега се разбра, че е поел на по-голямо пътешествие, и изпитваше страх.

— Все още бихме могли да променим курса и да намерим Нуку Хива — предложи той.

Тероро продължи да мълчи и остави стареца Тупуна да води спора.

— Не, ние вървим по своя път.

— Но къде ще ни отведе той?

Тупуна повтори единствената песен за плаване на север, която бе запомнил. В нея се казваше:

— „Нека кануто се движи с бурята, докато ветровете утихнат напълно. После го насочете към мъртвото море, където костите гният от горещина и не духа никакъв вятър. Тръгнете към новата звезда, а когато ветровете задухат от изток, понесете се с тях на запад, докато стигнете земята под Седемте малки очи.“

Кралят, който също беше добър астроном, посочи на север.

— Значи земята, която търсим, е ей там?

— Да — съгласи се Тупуна.

— Но ние се движим в тази посока, не е ли така? — посочи той на изток, накъдето ги тласкаха ветровете на затихващата буря.

— Да.

Изглеждаше тъй невероятно, че е възможно да стигнеш обетованата земя, като се отдалечаваш от нея, та кралят извика:

— Можем ли да бъдем сигурни, че сме на прав път?

— Не — призна старецът. — Не можем да бъдем сигурни.

— Тогава защо…

— Защото единственото, което знаем, ни учи да направим така.

Кралят, който не забравяше, че отговаря за петдесет и седемте души в кануто, хвана Тупуна за раменете и го попита рязко:

— Кажи ми честно, какво мислиш, че представлява земята под Седемте малки очи?

— Мисля — отвърна старецът — че много лодки са напуснали нашите води — някои отнесени от буря, други в изгнание, но нито един човек не се е върнал. Дали лодките са стигнали до суша, не знаем. Ала някой, който си е представял далечната земя, е съчинил тази песен.

— Щом е така, значи плаваме подир една мечта — заключи Таматоа.

— Да — кимна жрецът.

 

 

Унинието не успя да завладее кануто, защото появата на звездите бе възбудила духовете на гребците и на жените. Още докато астрономите се съвещаваха, Па с акулското лице бе предал греблото си на другиго, бе наметнал парче тапа и бе скрил лице. Сега имитираше много дебел човек, подскачаше по платформата и крещеше:

— Кой съм аз?

— Това е обезглавеният крал на Бора Бора! — подвикна Мато.

— Гледайте как дебелият Татай идва да ни стане крал с отрязана глава!

В див танц Па представяше коронацията на безглавия кандидат за крал. Гребците спряха да гребат и заудряха ритмично по кануто, а една жена донесе малко барабанче с висок, почти металически звук и нощното веселие започна.

— Какъв е този нов танц? — попита Таматоа.

— Никога не съм го виждал — отвърна Тупуна.

— Знаеш ли какво прави Па? — обърна се кралят към Тероро.

— Да — заекна брат му. — Па… Ами, Таматоа, някои от нас чуха, че дебелият Татай щял да стане крал, когато ние заминем… и…

Таматоа погледна безглавия танцьор.

— И сте се промъкнали в Хавайки… Някои от вас…

— Да.

— И сега Татай е без глава.

— Ами… да. Ние си помислихме…

— Можели сте да провалите цялото пътешествие, нали?

— Можехме, но сметнахме, че селото на Татай няма да дойде в Бора Бора скоро…

— Защо не?

— Защото, когато напуснахме Хавайки, селото вече го нямаше.

Под лъчите на четвъртината луна крал Таматоа изгледа смелия си млад брат. Би могъл да му каже много неща, но древните барабанни ритми отвлякоха разумните му мисли. С енергичен скок той се завъртя пред Па и заигра ритуалния танц на кралете на Бора Бора. Ръкомахаше пъргаво като момче, заемаше странни пози, разказваше забравени приказки и накрая грабна парчето тапа от Па, метна го върху главата си и подхвана любимия сега танц на безглавия крал от Хавайки. Когато барабаните забиха най-силно, той свали тапата от главата си, изправи се срещу нощния вятър и заговори:

— Ние не сме избягали като страхливци! Аз, кралят, се страхувах да нанеса удар върху онези червеи, онези гадни муцуни, онези отвратителни муцуни от вонящата лагуна. Боях се да не проваля предстоящото пътуване. Но Па не се е страхувал. И Мато не се е страхувал. И моят брат… — Таматоа погледна с благодарност в мрачината към Тероро. Не довърши мисълта си. Със сатанинска сила заигра победен танц, като крещеше: — Танцувам в чест на смелите мъже! Сега ще ви устроим празненството, което сте заслужили!

И кралят заповяда да се раздаде допълнително храна, да се извадят барабани и всеки да пие колкото иска вода.

Като безгрижни деца на зората те танцуваха в нощта, заливаха се като пияни от смях, гощаваха се с храната, която трябваше да бъде пазена. Това беше дива и прекрасна нощ на победата, а на всеки половин час някой се провикваше:

— Па! Изиграй танца на безглавия крал!

После ставаха един подир друг и крещяха класическите островни подигравки към победените.

— Хавайки смърди на развалено месо!

— Боклуците от Хавайки се радват на срама си!

— Дебелият Татай трепери от страх. Космите по главата му треперят. Той пълзи от страх и се крие на тъмно като кокошка. Воините на Хавайки са като мръсна пяна, играят си подобно момченца с топки от кал.

Увлечен от общата възбуда, Тероро извика:

— Дебелият Татай е скимтящо кученце, лайно на лайната!

Но докато вятърът разнасяше виковете му, той погледна случайно към красивата Техани, сгушена до мачтата, обляна в сълзи заради подигравките към мъртвия й баща. После видя как Мато се пресяга от лявото корито и докосва ръката на девойката.

— Така се празнува победа — каза й той. — Трябва да ни простиш.

От кърмата проехтяха нови обидни викове и барабаните продължиха да бият.

Естествено, когато настъпи дъждовната зора, крал Таматоа провери мрачно какво им бе струвало празненството и си помисли: „Ние сме деца. Разбираме, че сме се изгубили, и след половин час изяждаме храната си за цяла седмица“. Обзет от разкаяние, издаде строго нареждане изяденото тази нощ да бъде компенсирано, като се намалят още дажбите.

— Макар че имаме достатъчно вода — предупреди той — никой не трябва да пие повече от една кокосова черупка на ден.

 

 

И тъй, с бурята зад гърба си и победата в сърцата, пътешествениците плаваха на изток през деветата нощ и през десетата, и през петнадесетата. Бързото им кану, най-скоростната голяма лодка, кръстосвала до това време океаните на света, изминаваше средно по двеста мили на ден, над осем мили в час, ден след ден. Прекосиха повече от половината път до земите, където ацтеките строяха грамадни храмове, и се доближиха до земята, където чейените и апахите не строяха нищо. В посоката, която следваха, не биха могли да намерят друга земя, преди да стигнат до самия континент. Но дотогава биха загинали от жажда и глад в зоните на безветрие. Те обаче се носеха напред според плана на Тероро. Изпитваха страх всяка сутрин, когато слънцето изгряваше, и радост всяка нощ, когато звездите се появяваха отново, за да им покажат какъв път са изминали. Защото денят им беше враг, изпълнен с несигурност и постоянното чувство, че са загубени. Ала нощта им бе утеха, духът им укрепваше при вида на познатите звезди, на кръглата луна, която минаваше през многобройните си фази, или когато дочуваха тихите викове на птиците по здрач. Колко вълнуващо беше в края на дългия ден с неговото непостоянно слънце да наблюдават завръщането на нощта и да открият отново на запад, където слънцето залязваше, Вечерницата и съпътстващата я блуждаеща звезда; да видят как от безбрежния свод надничат Седемте малки очи, които им нашепваха: „Приближавате се до земята, над която бдим. Как прекрасна, как прекрасна бе нощта!“.

 

 

Когато кануто се понесе на изток и бурята стихна, дневната работа тръгна по установен ред. Призори шестимата роби преставаха да изчерпват вода от лодката и я почистваха. Земеделците наглеждаха животните и ги хранеха; даваха на свинете и кучетата риба, уловена в ранните часове, смачкани сладки картофи и прясна вода, която се бе задържала по платната. На кокошките даваха да кълват изсушен кокосов орех и риба, но ако те се хранеха бавно, нещо тъмно и тънко се стрелкаше измежду товарите и грабваше храната, без да го забележат робите, защото при такива пътешествия на борда винаги оставаха скрити плъхове и ако пътуването завършеше зле, те щяха да умрат последни… щяха да се хранят много дни с телата на загиналите.

След като се събудеха жените в тръстиковата къща, в нея влизаха робините, за да почистят и разтребят. Особена чистота поддържаха в един от ъглите на колибата, заграден с дълги ленти от тапа, който бе запазен за жените с месечно неразположение. Беше табу, чието нарушаване се наказваше със смърт, в този период да има общуване между мъже и жени.

Обаче много от забраните, които се спазваха строго на суша, трябваше да бъдат вдигнати в претъпканото кану. Така например, ако някои от гребците се доближаха до краля на брега, дори ако стъпеха върху сянката на наметалото му, щяха да бъдат убити незабавно. Но в кануто това табу бе отменено и когато кралят се движеше, някои от мъжете дори го докосваха. Те веднага се свиваха като обречени, ала кралят не обръщаше внимание на оскърблението.

Неща, свързани с храненето, които бяха запретени, също не се спазваха, защото на борда нямаше човек с достатъчно висок ранг, достоен да приготвя кралската храна според обичая. Пазителят на кралското тоалетно гърне също бе останал на острова, така че един роб, ужасен от възложената му задача, трябваше да изхвърля в океана кралските изпражнения вместо — както изискваше обичаят — да ги заравя тайно в свещена горичка, за да не би неприятелите да ги намерят и чрез зли магии да предизвикат смъртта на краля.

Положението на жените при такова пътешествие не бе добро. Естествено, храната трябваше да се пази за мъжете, които вършеха тежката работа — бяха гребци. Свинете и кучетата също трябваше да оцелеят, за да се размножат на новата земя, и за жените оставаше малко храна. Затова винаги, когато бе възможно, се полагаха особени усилия да се улови риба. Първият улов бе за краля и за Тероро, вторият за Тупуна и старата му жена, следващите четири улова бяха за гребците, седмият и осмият за свинете, деветият за кучетата, десетият за кокошките и плъховете. Ако имаше още, можеха да ядат и жените.

Приготвената храна се разпределяше скъпернически, по парченце, но колко вкусен беше всеки получен дял! Един мъж можеше да получи твърд и кисел резен от плода на хлебно дърво. Докато го дъвчеше, той си припомняше някогашните разточителни угощения, когато много плодове от хлебното дърво, пресни и сладки, се хвърляха на животните. Но най-голямо удоволствие доставяше на пътниците любимата островна храна. За да получат от нея, кралят трябваше да нареди да се отпуши една бамбукова пръчка, пълна с пой. Тогава им раздаваха по малко от гъстата лилава сладост, която лепнеше в устата, а усмихнатите мъже се облизваха щастливи.

Но скоро запасите от пой се свършиха, отъняха вързопите с плодове от хлебно дърво, престанаха обилните дъждове. Затова крал Таматоа бе принуден да намали още дажбите и да разпореди мъжете да получават само по две хапки твърда храна и по две глътки вода. На жените и робите се полагаше по половин дажба и ако рибарите не уловяха скумрия и в платната не се бе задържала вода, хората едва не умираха от глад и жажда.

Още в началото на сухия период кралят и Тероро, както се бе случвало и на други пътешественици, направиха мъчително и отчайващо откритие. Когато езикът е пресъхнал и тялото изгаря от жега, когато цялото ти същество жадува единствено за вода, на около миля вляво или вдясно минава неочаквана гръмотевична буря и изсипва огромно недосегаемо количество вода. Безсмислено бе да се гребе лудо, за да се догони бурята, защото докато кануто стигне до мястото, където вали, тя е отминала нататък и гребците остават още по-жадни, с още по-пламнали длани. Дори опитен навигатор като Тероро не можеше да предвиди движението на дъждоносната буря и да я пресрещне. Можеше единствено да продължаваш да напредваш търпеливо с изгарящи устни и възпалени очи, без да обръщаш внимание на поройните води, които се изливат недалеч. Можеше също така да се молиш, че като преследваш упорито целта си и се държиш като истински моряк, рано или късно такава буря ще се разрази и над кануто.

При такова пътешествие сексуалното общуване бе строго табу, но то не пречеше на краля да се заглежда често в царствената си жена Натабу. Старият Тупуна отделяше от своята храна за Теура. В най-голямата обедна горещина Техани намокряше парче тапа в морската вода, за да го охлади, и го притискаше към тялото на спящия си мъж. Нощем, когато светеха познатите звезди и посоката на плаване бе определена, навигаторът често седеше тихо до жизнерадостната девойка, която бе взел със себе си. Говореха за Хавайки или за неговата младост в Бора Бора и макар тя рядко да казваше нещо умно, двамата започнаха да се уважават и да се привързват един към друг.

Но най-любопитните мисли, които възникваха на кануто, бяха свързани с дванадесетте жени без предназначение и тридесет и четиримата необвързани мъже. Навярно определението без предназначение не отговаряше напълно за положението на тези жени, тъй като в Бора Бора някои от тях бяха съпруги. При такава експедиция обаче беше ясно, че щом стигнат до земя, всяка ще приеме като допълнителни съпрузи по двама-трима мъже, тръгнали без жени, и в това никой не виждаше нищо странно. Затова по време на дългото пътешествие пред мъжете без жени стояха две деликатни задачи. Първата бе да се сближат с онези, дето имаха съпруги, и да образуват приятелски групи от по трима или четирима, които по-късно щяха да делят една обща съпруга. Или пък да наблюдават свободните жени, за да решат коя от тях ще е най-подходяща за тяхната група. Преди да бяха изминали и петнадесет дни, тези групи вече бяха започнали да се очертават. Без да се казва нищо определено, разбираше се ясно, че тази жена и тези трима мъже ще си построят къща заедно и ще отглеждат в нея общите си деца. Или пък че онзи мъж и съпругата му ще приемат онези двама приятели на мъжа, за да живеят заедно в пълна близост и хармония и по този начин да населят новите земи. Подразбираше се и друго — че всяка жена, докато стигне възрастта, след която не може да ражда, ще бъде постоянно бременна. Естествено, същото се отнасяше и за свинете и кучките, защото основно задължение за всички беше да се насели пустата нова земя.

 

 

На единадесетата нощ се случи събитие, което по емоционалното си въздействие върху тези хора, тъй тясно свързани със звездите, нямаше равно на себе си по време на цялото пътешествие. Дори отказът от Оро не бе предизвикал такова вълнение.

Докато „Чакай западния вятър“ се придвижваше неотклонно на север, астрономите на борда се убедиха, че трябва да се разделят — и то завинаги — с много от старите, познати звезди, които се явяваха под съзвездието, наречено по-късно Южен кръст. Тупуна наблюдаваше с тъга, а понякога и със сълзи как някоя любима звезда от детството му изчезваше в оная бездна на небето, от която никога не изгряват звезди. Цели съзвездия потъваха в океана завинаги.

Това будеше съжаление, но не и тревога, защото мъжете от Бора Бора бяха изключителни астрономи. С внимателни наблюдения бяха установили година с 365 дни и бяха открили, че от време на време бе нужно да й се прибави още един ден, за да се изравнят сезоните. Ритуалният им живот бе организиран около лунни месеци от по двадесет и девет и половина дни, а това бе най-лесният начин да се изготви календар. Годината им от дванадесет месеца се основаваше на слънцето и така бе правилно. Умееха точно да предсказват новата поява и по-нататъшното движение на блуждаещите звезди, а само един поглед към луната им стигаше, за да определят фазата й. Всяка нощ от лунния месец имаше свое собствено име, извлечено от промените на луната и нейния цикъл. Мъже като Тупуна и Тероро дори познаваха, пресмятайки шест месеца напред, в кое съзвездие се намира слънцето. Затова сега, като пътуваха на север, очакваха, че ще загубят някои от познатите им звезди, и обратното — че ще видят нови. С радостта на откриватели забелязваха невижданите досега звезди на севера. Но въпреки всичките си познания не бяха подготвени за онова, което откриха в единадесетата нощ.

След като бяха определили курса на кануто, Тупуна и Тероро изучаваха северното небе. Изведнъж старецът зърна над вълните една нова звезда. Не беше тъй ярка като големите южни звезди, които сочеха пътя на моряците — пътешествениците намираха, че северните са по-бледи от техните — но все пак новопоявилата се беше интересна.

— Виждаш ли къде се намира, по права линия от двете звезди на Птицата с дългата шия — посочи Тупуна, като имаше предвид звездите, които други наричаха Голямата мечка.

Тероро не можа да забележи веднага светлата звезда, защото тя танцуваше нагоре и надолу по хоризонта — ту се виждаше над вълните, ту се губеше. После я съзря — ярка, чиста, студена звезда, очертана добре в едно празно пространство на небето. Преценявайки я като навигатор, той забеляза:

— Това ще е добра насочваща звезда… когато се издигне малко по-високо.

— Ще трябва да я наблюдаваме внимателно още няколко нощи — добави Тупуна — за да разберем в коя от ямите на небето се скрива.

И така, на дванадесетата нощ те продължиха да наблюдават новата пътеводна звезда, а когато се зазори, нито един от тях не посмя да каже какво е видял, защото съзнаваха, че са попаднали на такова изключително знамение, за което не би могло да се говори. Двамата астрономи, всеки затворен в своите мисли, прекараха последните мигове на мрака, загледани в новата звезда с почти паническа тревога. А когато се развидели и бдението им свърши, облизаха сухите си устни и отидоха да си легнат уверени, че няма да заспят.

Едва бе изминала половината от следобеда на другия ден, а двамата мъже вече бяха заели местата си за наблюдение на небесата.

— Още много часове няма да има звезди — унило забеляза Тупуна.

— Аз наблюдавам слънцето — излъга Тероро, а когато Техани му донесе дажбата от вода и застана усмихната до мачтата на Тейн, загриженият й съпруг дори не отвърна на усмивката и тя се върна на кърмата при жените.

В шест часа вечерта бързо, а не постепенно, както ставаше в Бора Бора, слънцето напусна небето и започнаха да се появяват звезди. Показаха се Седемте малки очи и благословиха кануто, а по-късно и звездите Три на ред, които сега бяха много по̀ на юг, блеснаха и ярките звезди на Таити. Но астрономите наблюдаваха само странната нова звезда. Тя бе на мястото си и цели девет часа двамината я изучаваха, като избягваха неминуемото заключение. Но след като поработиха отделно и разделиха небето на триъгълници по всевъзможни начини, успяха да докажат ужасяващата си теза и бяха принудени да приемат невероятния факт.

Тупуна първи го облече в думи:

— Новата звезда не се движи.

— Тя стои на едно и също място.

Мъжете влагаха ново значение в тези думи. Винаги бяха говорили за ярките блуждаещи звезди, които влизаха и излизаха от съзвездията като красиви момичета в танц; на тях бяха противопоставяли звездите с постоянно място; разбира се, съзнаваха, че в по-общ смисъл вторият тип звезди също се движат, изгряват от ямите си на изток и залязват в ямите си на запад. Някои, които заобикаляха бързо Южния кръст, изгряваха от една яма и твърде скоро пропадаха в друга; а имаше и малък брой звезди, които никога не изчезваха по-ниско от вълните. Но те всички се движеха по небето. Новата звезда не се движеше.

— Най-добре ще е да се посъветваме с краля — предложи Тупуна.

Но когато отидоха на кърмата, намериха Таматоа заспал, а никой не смееше да събуди някого внезапно, защото бе възможно духът на спящия да се разхожда навън и да няма време да се прибере през ъгълчето на окото. Човекът, останал без дух, щеше да полудее. Ала Таматоа спеше така дълбоко, че чичо му загуби търпение, защото не бе в състояние да таи повече вестта за зловещата неподвижна звезда.

— Не можеш ли да се покашляш? — попита той Тероро.

Но покашлянето остана безрезултатно.

— Какво би могло да му покаже, че го чакаме? — притесняваше се Тупуна.

Излезе от тръстиковата къща, взе гребло и зачука по кануто. Кралят, като всеки капитан, дочул странен шум на кораба си, се обърна неспокойно, прочисти гърло и даде достатъчно време на блуждаещия си дух да се прибере през окото му.

— Какво става?

— Има много важно знамение — прошепна Тупуна и показа на Таматоа новата звезда. — Тя не се движи.

Разтревожени, тримата мъже наблюдаваха един час, после извикаха Теура и обясниха:

— Тейн е поставил в небето една звезда, която не се движи. Какво може да означава това?

Старицата настоя и тя лично да наблюдава явлението един час и когато той изтече, реши, че мъжете имат право. Звездата не се движеше, но как можеше да се разтълкува знамението? Заговори колебливо:

— Тейн е пазителят на звездите. Щом ни показва това чудо, значи иска да ни каже нещо.

— Какво? — тревожно попита кралят.

— Никога не съм виждала такова знамение — призна Теура.

— Може ли да означава, че Тейн е издигнал пред нас постоянна и неподвижна преграда? — запита Таматоа, защото негово бе задължението пътешествието да преминава според волята на боговете. Други можеха да си позволят да гадаят знаменията погрешно, но той не можеше.

— Така изглежда — отвърна Теура. — Иначе защо ще стои там тая звезда неподвижна като скала?

Обзе ги безпокойство, защото, ако Тейн бе против това пътешествие, всички щяха да загинат. Вече не можеха да се върнат обратно.

— Все пак — спомни си Тупуна — песента казва, че когато западният вятър утихне, трябва да гребем през безветреното море към новата звезда. Не е ли тази новата звезда, поставена там, за да я използваме?

Дълго обсъждаха това обнадеждаващо предположение и стигнаха до заключение, че може да е вярно. И ето какво решиха — на следващия ден да продължат по пътя, определен от западния вятър, а по здрач да се посъветват пак, като преценят всички знамения. Четиримата се върнаха по местата си и се заеха със задачите си. Тероро обаче остана сам на носа и докато изтичаха последните минути на нощта, продължи да проучва странната звезда. Постепенно в ума му се роди нова мисъл, най-напред колеблива като барабан, който бие надалече, после все по-настойчива.

„Ако тази нова звезда е постоянна, започна той разсъжденията си. Ако тя наистина виси там нощ подир нощ и час след час… Може би всяка звезда в новите небеса се свързва с нея по определен начин…“ Загуби нишката на мисълта си и започна отново. „Ако тази звезда е неподвижна, тя трябва да виси на определено разстояние от хоризонта… Не, това не е вярно. Мисля, че за всеки остров тази постоянна звезда трябва да виси на определено разстояние… Да вземем Таити. Знаем точно кои звезди висят над Таити във всеки час на нощта и всяка нощ от годината. Ако тази постоянна звезда…“

Тероро пак не успя да свърже нишката на мисълта си, но чувстваше, че боговете искат да им разкрият някакъв свой велик замисъл, затова обгърна с ръка мачтата на Тейн и се съсредоточи изцяло върху новата звезда.

„Ако тя виси там вечно, значи всеки остров е свързан по някакъв начин с нея. Ето защо, щом видиш на каква височина е звездата, ще знаеш точно колко на север и колко на юг трябва да плаваш, за да намериш своя остров. Ако виждаш звездата, ще знаеш това! Ще го знаеш!“ Внезапно Тероро прозря със замайваща яснота цяла нова навигационна система въз основа на подаръка на Тейн, постоянната звезда. „Животът на мореплавателите в тези води трябва да е сладък“, помисли си той. Доловил беше, че северните моряци имат нещо, което южните нямат — звезда, от която можеха да разберат с един поглед на каква ширина се намират.

— Небесата са постоянни! — извика той на себе си. — И аз ще съм свободен да се движа под тях. — Погледна щастлив на запад, където Малките очи примигваха преди зазоряване, и им пошепна: — Новата земя, към която ни водите, трябва наистина да е чудесна, щом се намира сред такъв подреден океан и под такова подредено небе.

До края на пътешествието, през ужасните дни, които ги очакваха, от всички в кануто единствен Тероро не изпитваше страх. Той се чувстваше сигурен. Беше спокоен, защото бе убеден, че Тейн не би окачил тази постоянна звезда на мястото й, ако нямаше някаква висша цел, а той, Тероро, я бе разгадал. Досега с нищо не бе показал, че заслужава името си Мозъка. Безспорно никога не би могъл да стане учен жрец като чичо си Тупуна, за което трябваше да се съжалява, тъй като имаха нужда от жреци. Не проявяваше и политическата мъдрост на брат си. Но в тази нощ той доказа, че може да прави нещо, което не бе по силите на нито един от спътниците му — да вижда реалностите, заложени във вселената, и да извлича от тях нови идеи, а не съществуваше ум, способен да постигне нещо по-велико. На прозрението, до което стигна Тероро през тази нощ, щеше да се основава в бъдеще навигацията на островите, към които отиваха, и да се определя местоположението им в океана. Изпълнен с радост от откритието си, Тероро имаше желание да запее, но не беше поет.

Ала в този победоносен миг той почувства и една празнота, която го измъчваше от много дни и която очевидно нямаше да се запълни. Когато най-сетне схвана значението на постоянната звезда, изпита нужда да обсъди идеята си с Марама, но нея я нямаше, а да говори по такъв въпрос с Техани бе безсмислено. Марама би схванала мисълта му веднага, а красивата малка Техани би погледнала към небето и би попитала: „Каква звезда?“. Странно бе как последният вик на Марама продължаваше да звучи в ушите на Тероро: „Аз съм кануто!“. И по някакъв необясним начин тя наистина беше; беше духът, който движи кануто напред. Тероро често виждаше нейното тъжно лице пред себе си над вълните, а когато „Чакай западния вятър“ се понасяше стремително край това видение във водата, Марама се усмихваше на отминаващото кану и Тероро усещаше, че всичко е наред.

 

 

Навлязоха в зоната на мъчителното безветрие. Слънцето ги изгаряше през деня, а нощем звездите им се присмиваха, че няма дъжд. Сега не забелязваха и далечни бури с примамлива надежда за дъжд. Знаеха, че няма да завали.

Тероро нареждаше на Мато и Па, двамата най-силни гребци, да не работят едновременно. Също така, който гребеше един час в дясното корито, от което се преуморяваха мускулите на лявото рамо, сменяше мястото си с гребец от лявото корито, за да използва силата на дясното си рамо. След всяка смяна шестима мъже оставаха без сили и отиваха да си починат. Но кануто се движеше напред непрестанно.

От време на време по-яките жени хващаха греблата и тогава смените траеха само по половин час. А в дъното на коритата занаятчиите и робите постоянно изгребваха водата, която се просмукваше през пролуките на местата, където бяха скрепени отделните парчета дърво.

По ирония на съдбата, която всички забелязваха, в бурята, когато имаше изобилна прясна вода, главно платната движеха кануто, те вършеха работата.

А сега, когато мъжете се потяха и се напрягаха безкрайно да гребат, нямаше вода. Кралят заповядваше тя да се раздава на все по-малки порции, така че колкото по-усилено работеха мъжете, толкова по-малко вода пиеха.

Жените почти не получаваха вода и страдаха ужасно, а робите бяха на прага на смъртта. Особено жестока бе участта на земеделците, които отваряха нежно зурлите на свинете и капваха по малко вода в устите им, за да не умрат, макар че те самите имаха по-голяма нужда от тази течност. Но смъртта на един земеделец можеше да се понесе, докато смъртта на една свиня щеше да е пагубна.

И все пак кануто се носеше напред. Нощем Тероро, с напукани от жажда устни, слагаше на платформата близо до носа половин кокосов орех, пълен с чиста морска вода, улавяше в него отражението на постоянната звезда и като го наблюдаваше, държеше верен курс.

Щом се разсъмнеше, червенооката Теура, с вече съвсем изсушено от слънцето старческо тяло, сядаше в палещата жега и се мъчеше да гадае знаменията. Час подир час си мърмореше: „Какво ще ни донесе дъжд?“ Полетът на птиците би могъл да покаже къде имаше острови и вода, но никакви птици не прелитаха. „Разкъсани червени облаци по източното небе носят дъжд, това е сигурно“, спомняше си тя, но облаци нямаше. През нощта луната беше пълна, блестяща като лъскава мидена черупка, ала когато огледа небесното светило, не видя около него пръстен — нямаше знак за буря. „Ако излезе вятър, той може да донесе буря“, мърмореше си тя, но нямаше и вятър. Теура много пъти напяваше:

Издигни се, издигни се, голяма вълна от Таити;

духай, духай, силни ветре от Муреа.

Но в тези нови морета призивите й бяха безсилни.

Безмилостната жега продължаваше ден след ден. По-голяма горещина никой в кануто не бе преживявал. На седемнадесетия ден една от жените умря и когато предадоха тялото й за вечна грижа на Таароа, бога на тайнствените дълбини, мъжете, които трябваше да бъдат нейни съпрузи, заплакаха. През цялото кану премина копнеж за дъжд, за хладните долини на Бора Бора и не бе изненадващо, че мнозина взеха да съжаляват, задето са тръгнали на това пътешествие.

Горещи нощи следваха палещите дни; единственото живо нещо в кануто сякаш бе танцуващата нова звезда, която подскачаше в чашата от кокосов орех на Тероро. Най-сетне в една късна нощ навигаторът, докато наблюдаваше своята звезда, забеляза на осветения от луната хоризонт повей на буря. Отначало беше слаб и трептящ и Мато прошепна:

— Дъжд ли е това?

Тероро не отговори веднага, после мощният му вик проехтя в нощта:

— Дъжд!

Тръстиковата къща се изпразни. Заспалите гребци се събудиха и се загледаха в облака, който скри луната. Надигна се вятър и в звездната светлина се виждаше, че морето е леко замъглено. Навярно бурята бе силна, не само минаващ вихър. Заслужаваше си да се догони и всички загребаха с настървение. Които нямаха весла, използваха ръцете си и дори кралят, обезумял от надежда, издърпа кофата за отводняване от един роб и загреба с нея.

С какво отчаяние работеха и как мъчително бурята им избягваше! До края на нощта кануто се носеше все тъй бързо, докато мъжете, преследвайки я, започнаха да падат от жажда и изтощение. Но не можаха да я стигнат. Когато огненият ден изгря и прогони облаците обратно към хоризонта и зад него, страшна мъка завладя кануто. Гребците, изнемощели в напразното преследване, лежаха отпуснати и оставяха слънцето да ги изгаря. Тероро беше безсилен. Старата Теура почти умираше, а свинете квичаха жално в безводната жега.

Само кралят действаше. Седнал с кръстосани крака върху рогозката си, той не преставаше да се моли.

— Велики Тейн, ти винаги си бил щедър към нас. Давал си ни изобилно таро и плодове от хлебното дърво. Ти угояваше свинете ни и вкарваше птици в капаните ни. Аз съм ти благодарен, Тейн. Аз съм ти верен. Предпочитам тебе пред всички други богове. — Дълго нарежда така, облян в гореща пот — напомняше на божеството за техните близки и плодотворни връзки в миналото. После, от дълбините на отчаянието си, извика умолително: — Тейн, донеси ни дъжд!

Червенооката Теура, седнала малко по-напред, чу молитвите на краля и се довлече при него. Донесе му обаче не увереност, а ужас, защото прошепна:

— Племеннико, грешката е моя.

— Какво си направила? — с пресъхнало гърло попита кралят.

— Две нощи преди да напуснем Бора Бора, сънувах сън, но не му обърнах внимание. Един глас ми извика: „Теура, ти ме забрави“.

— Какво? — задъха се кралят и стисна сухата ръка на леля си. — И аз сънувах такъв сън.

— Глас, който вика „Ти ме забрави“! И твоят сън ли беше същият?

— Не — промълви кралят. — Сънувах две звезди, претърсваха небесата, диреха нещо, което съм пропуснал да сложа в кануто.

— Затова ли разви всички вързопи?

— Да.

— И не откри какво липсва?

— Не.

Мъдреците — кралят и старицата — от които сега зависеше успехът на пътешествието, седяха обезверени.

— Какво сме забравили? — чудеха се те.

Гледаха се в мрачно отчаяние, без да намерят отговора. Затова Теура, с очи, възпалени от взиране в безмилостното слънце, излезе на замрялата платформа и започна да се моли за знамения. Когато се бе отдала всецяло на това свое задължение, голямата синя акула се приближи до кануто и пошепна:

— Теура, страх ли те е, че ще умреш?

— Не се боя за себе си — отвърна тя спокойно. — Аз съм стара. Но моите двама племенници… Не можеш ли да направиш нещо за тях, Мано?

— Ти не наблюдаваш хоризонта — упрекна я акулата.

— Къде?

— Наляво.

Тя вдигна очи и видя облак, после някакво смущение накъдри посивялото море, а в далечината се показа буря и дъжд.

— О, Мано — прошепна Теура, която не смееше да вярва на очите си. — Към нас ли идва дъждът?

— Гледай, Теура! — засмя се голямата синя акула.

— И преди няколко дни небето беше такова — прошепна тя.

— Слушай мене този път — извика синият звяр, подскочи и се гмурна във водата — нейният личен бог, нейното спасение.

— Дъжд! Дъжд! — с див глас изкрещя Теура.

Всички изскочиха от тръстиковата къща, събудиха се и заспалите дълбоко и видяха, че към тях се носи буря.

— Дъжд! — мърмореха мъже и жени и гледаха как той се приближава през океана.

— Дъждът идва! — провикна се Таматоа. — Молитвите ни са чути.

Старата Теура се смееше като луда, благодатната вода се стичаше по лицето й, а в сърцето на бурята тя виждаше своя собствен бог, Мано, чиито сини перки режеха вълните.

Като по заповед, почти мъртвите пътешественици започнаха да хвърлят дрехите си, препаски от тапа и мидени черупки, докато останаха съвсем голи в божествената буря, пиеха я с очи, с изранените си подмишници, с напуканите си устни. Вятърът виеше, дъждът се усили, а голите мъже и жени от Бора Бора продължаваха да ликуват под обливащия ги порой. Платната на кануто паднаха и мачтата на Таароа едва не се откъсна; кучетата скимтяха, но хората в кануто пълнеха устата си с вода и се прегръщаха. Бурята не секна и през нощта. Кануто сякаш щеше да се разпадне, но никой не искаше бурята да спре. Бореха се с нея, пиеха я, миеха изнурените си тела и се носеха към сърцето на бурята. Когато наближи утрото, хората, изтощени от радост, забелязаха, че облаците се разкъсват, после видяха, че се намират почти под Седемте малки очи. Вече знаеха, че трябва да плават с източния вятър, който бе довел бурята. Земята, която търсеха, лежеше някъде на запад.

* * *

Поеха дълъг път, тласкани от вятъра. Движеха се с източния вятър около две хиляди мили, като повечето дни изминаваха по сто и петдесет мили. Сега постоянната звезда оставаше почти на една и съща височина над хоризонта, вдясно от кануто, което се придържаше недалеч от светлата пътека на Малките очи. По залез Тероро наклоняваше чашата си от кокосов орех назад, за да улови ярката звезда близо до Малките очи, когато те изгряваха от изток. После, щом съзвездието, наречено от хората в пустините Орел, залязваше на запад, Тероро се ръководеше от ярката звезда. Направляваше кануто така, че тя да бъде отпред, а Малките очи отзад, и винаги поддържаше курса си.

Ограниченията, за които крал Таматоа бе настоявал от самото начало, сега, когато изминаваха отсечката на запад, се оказаха спасителни, защото храната бе намаляла застрашително, а по неизвестна причина изобилната риба в тези чужди води не кълвеше. Тупуна обясняваше, че сега живеят под влиянието на постоянната звезда, а техните рибарски куки не били съобразени с новите условия. Всички жени и мъжете, които не бяха заети с гребане, държаха постоянно дълги и къси въдици в морето, но напразно.

Имаха още малко кокосови орехи и плодове от хлебно дърво, ала нямаха таро. Дори свинете, които бяха абсолютно необходими за успеха на пътешествието, се измъчваха от глад. В това бедствено положение тридесетимата гребци, които работеха непрестанно, показваха учудваща издръжливост. Стомасите им отдавна се бяха свили като малки твърди юмруци под стегнатите коремни мускули. Яките им рамене, без следа от тлъстина по тях след почти едномесечното усилно гребане, събираха енергия неизвестно откъде, от нищо. Почти без храна и без достатъчно вода, мъжете не се изпотяваха много. Със зачервени от слънцето очи те постоянно се взираха в хоризонта в очакване на знамения. Първа обаче видя един много важен знак старата Теура. На двадесет и седмата сутрин тя забеляза във водата малко парче, откъснато от някакво далечно дърво. Тероро нетърпеливо насочи кануто към него. Изтеглиха го на борда и откриха, че съдържа четири земни червея, които дадоха на изненаданите кокошки.

— Това парче е било в океана по-малко от десет дни — обяви Теура.

Тъй като кануто можеше да се движи пет-шест пъти по-бързо от носен по вълните клон, вероятно бе да са близо до земя. Теура се съсредоточи дълбоко, за да може да долавя всяко знамение и да го разгадава с помощта на стари молитви.

Но не старите напеви спасиха „Чакай западния вятър“, а Мато, опитният мореплавател. В един късен следобед той забеляза в далечината ято птици, което се бе устремило право на запад.

— Пред нас има земя. Към нея летят птиците! — извика той.

Тупуна и Тероро се съгласиха, а когато няколко часа по-късно изгряха звездите, с радост откриха, че Седемте малки очи потвърждават предположението им — краят на пътешествието наближаваше.

— Още няколко дни — с надежда обяви Тероро.

Два дни по-късно Мато, премалял от глад, отново забеляза птица. Тя имаше особено значение, тъй като беше бял рибояд, на около двадесет метра над водата. Птицата внезапно разпери криле, наведе глава към вълните и се спусна като камък в океана. Можеше да се допусне, че от удара черепът й се е разбил, но по чудо бе оцелял. След миг птицата излетя нагоре, стиснала в човката си риба. Умело напъха храната в гърлото си и пак се гмурна главоломно.

— Приближаваме земя, няма съмнение! — възвести Мато.

Но мнозина на платформата гледаха към рибояда не като към вестител на суша, а като към щастливец, който знае как да си улови риба.

В ранното утро на двадесет и деветия ден видяха единадесет големи черни птици с красиви раздвоени опашки. Излетели бяха от своя остров, някъде зад хоризонта, да си търсят храна. Тероро с удоволствие забеляза, че те идваха от посоката, в която той водеше кануто. Налетяха върху няколко гмуркащи се бели рибояди и щом те се издигнаха с улов в човките, птиците с раздвоените опашки ги нападнаха, принудиха ги да изпуснат рибите, които налапаха още във въздуха, и отлетяха. Тези птици показваха, че земята трябва да е на не повече от шестдесет мили. Това се потвърди от съвместното наблюдение на Теура и Тупуна, че вълните се носят по особен начин, който подсказваше, че недалеч западното течение на океана се блъска в риф. Рифът връщаше назад отбитите вълни, които се врязваха в нормалното водно течение. За нещастие тежки облаци скриваха западния хоризонт, навлизаха и в океана, затова никой не можеше да разбере къде точно се намира островът.

— Не се безпокойте — наставляваше ги Теура. — Когато облаците се вдигнат, наблюдавайте долната им страна. Ще видите, че по залез тя позеленява над острова. Отражение от лагуната.

Теура бе така убедена, че се приближават към някой малък остров с лагуна като Бора Бора, та си избра място, откъдето й се струваше, че се носи ехото на вълните, и непрестанно гледаше в него.

Както бе очаквала, надвечер облаците взеха да се разпръсват и Теура първа зърна новия остров, който се издигаше пред тях. Задъхана извика:

— О, велики Тейн! Какво е това?

— Гледайте! Гледайте! — крещеше Тероро.

Пред очите им, отстъпил от океана като някакво невиждано чудовище, се открояваше огромен планински масив, какъвто никой не би могъл да си представи. Върхът му беше странно бял и се извисяваше величествено в залеза.

— Каква земя намерихме! — прошепна Тероро.

— Това е земята на Тейн! — обяви крал Таматоа шепнешком. — Достига до самото небе.

При вида на тази чиста, прекрасна планина всички в кануто замълчаха почтително, а Па извика:

— Погледнете! Тя пуши!

Когато се спусна нощта, последното, което мъжете от Бора Бора видяха, бе една гигантска планина, увиснала в небето, от чийто връх излизаше пушек.

 

 

Видението преследваше пътешествениците, защото знаеха, че това трябва да е някакво голямо знамение. В тихите нощни часове старата Теура сънува сън и се събуди с вик. Кралят бързо се отправи към нея, а тя прошепна:

— Знам какво сме забравили.

Старицата отиде с племенника си в задната част на платформата, където никой не можеше да ги чуе, и му довери:

— Сънят ми се повтори. Пак долових същото: „Вие ме забравихте“. Но този път разпознах гласа. Забравихме една богиня, която трябваше да вземем с нас.

Сърцето на крал Таматоа се сви болезнено и той попита:

— Коя?

Знаеше, че ако някоя богиня се чувства оскърбена, тя няма да се спре пред нищо, за да си отмъсти. Възможностите й бяха неограничени.

— Беше гласът на Пере, древната богиня на Бора Бора — отвърна старицата. — Кажи ми, племеннико, край блуждаещите звезди, които си сънувал да търсят нещо по небето, нямаше ли огнени точки?

Кралят се опита да си припомни своя пророчески сън и успя да го възстанови с голяма яснота.

— Имаше огнени точки — потвърди Таматоа. — Бяха сред северните звезди.

Извикаха Тупуна и му разказаха неприятния сън на жена му, а той се съгласи, че навярно богинята Пере е искала да дойде на пътешествието. Тогава племенникът му попита:

— Коя е Пере?

— В старо време на нашия остров Бора Бора имало планини, които пушели — обясни жрецът, загледан в тънкия сърп на умиращата луна, който изгряваше на изток. — Пере е била богинята на пламъка, от който зависел животът ни. Но пламъкът загаснал и ние смятахме, че Пере ни е напуснала, затова престанахме да отдаваме почит на нейния червен камък, който се пази в храма.

— Бях забравила Пере — призна Теура. — Иначе щях да разпозная гласа й. Но през нощта, когато видях димящата планина, аз си спомних за нея.

— Тя сърдита ли ни е? — попита кралят.

— Да — заяви Теура. — Ала Тейн и Таароа са с нас и те ще ни закрилят.

Старите гадатели се върнаха по местата си и кралят остана сам в сянката на своята нова земя, която едва се виждаше на слабата лунна светлина. Беше обезпокоен, че положи толкова грижи, за да задоволи боговете, но въпреки всичко не успя. Човек можеше да изучава знаменията, да подчинява волята си на тях, да живее само според заповедите на боговете. Ала винаги се оказваше, че е допуснал дребен пропуск. Старицата не бе познала гласа на една богиня и сега над цялото им начинание бе надвиснала опасност. Таматоа знаеше камъка на Пере. Бяха го запазили в храма по неизвестни причини, но бяха забравили името и предназначението му. Вече дори не го обличаха в пера. Толкова просто щеше да е да вземат камъка, ала не бе допускал, че това е нужно. Затова сега зависеха от милостта на една отмъстителна богиня, която се чувстваше оскърбена, още повече че го бе предупредила. Кралят удряше юмруци в подпорите на тръстиковата колиба и викаше:

— Защо никога не можем да свършим нещо както трябва?

Ако Таматоа бе озадачен от пристигането в новата земя, други пътници бяха ужасени. В задната част на лявото корито робите, сгушени в тъмнината, си шепнеха. Четиримата мъже казваха на двете жени, че са ги обичали и че се надяват да са бременни и да родят деца, макар че и децата щяха да бъдат роби. Припомняха си малкото добри дни, преживени на Бора Бора, паметните мигове, в които случайно бяха попадали на избягало кралско прасе и го бяха изяждали тайно, защото, ако някой бе узнал, щяха незабавно да ги убият; или дните, когато високопоставените първенци отсъстваха от острова и те бяха дишали свободно. В избледняващия нощен мрак, който щеше да бъде последван от ден на ужаса, те си шепнеха за любов, за човешка привързаност и за изгубени надежди. Защото четиримата мъже знаеха, че щом кануто стигне до бряг, ще се изгради храм, а щом изкопаеха дупките за четирите стълба в ъглите, дълбоки и големи дупки, във всяка от тях щяха да заровят жив по един от тях, за да може неговият дух да поддържа завинаги храма. Обречените мъже вече чувстваха мириса на пръстта в ноздрите си; усещаха тежестта на свещения стълб върху тялото си; те вече виждаха смъртта.

Двете жени, които скоро щяха да бъдат изоставени, предвкусваха още по-тежко наказание, защото бяха обикнали четиримата мъже. Знаеха колко нежни бяха с жените, колко добри с децата и как ги радваше красотата на света. Скоро без никаква доказуема причина мъжете щяха да бъдат принесени в жертва. Тогава жените щяха да живеят в края на селото и ако вече бяха бременни с мъжки рожби, синовете им щяха да бъдат хвърлени пред носовете на лодките, за да се освети дървото, и телата им разкъсани на парчета. Ако пък не бяха бременни, в тъмни нощи мъже със закрити лица щяха да нахлуват грубо в колибите за роби, да спят с жените и да си отиват, защото станеше ли известно, че някой от вождовете е бил с робиня, щяха да го накажат. Но всички вождове общуваха с робините. А когато от това общуване се родяха деца, те също щяха да бъдат роби. Щом децата пораснеха и станеха мъже, бяха обречени да бъдат разкъсани на парчета под лодките или закачени над олтарите на боговете. Ако пък се превърнеха в хубави жени, нощем щяха да ги изнасилват непознати мъже. И този цикъл щеше да продължава вечно, защото те бяха роби.

В светлината на ранното утро стана ясно, че димящата планина и островът, който я крепеше, бяха много по-далеч, отколкото предполагаха. Един последен ден на глад и труд очакваше гребците. Но видимото присъствие на тяхната цел подтикваше изгладнелите мъже и когато се свечери, бяха сигурни, че на следващата сутрин дългото пътешествие ще свърши. През последната мека тропическа нощ, със сияйната планина пред очите им, гребците на „Чакай западния вятър“ продължаваха да натискат веслата ритмично и равномерно.

 

 

Пътешествието от близо пет хиляди мили бе към своя край, затова е уместно да го сравним с постиженията на пътешествениците в други краища на света. В Средиземно море потомците на гордите финикийци, които дори в дните на своята слава рядко губеха от поглед брега, сега плаваха покрай познати брегове. Понякога, и това се смяташе за голяма храброст, пресичаха своето малко море, като изминаваха около двеста мили. В Португалия мореплавателите бяха натрупали доста познания за океана, но още не бяха готови да го изследват. Щяха да се изнижат още шестстотин години, преди да открият дори близки острови като Мадейра и Азорите. Кораби бяха плавали край бреговете на Африка, но знайно бе, че да се пресече екваторът и да се изгуби от поглед Северната звезда означаваше или да намериш смъртта си във врящ казан, или да попаднеш зад ръба на света, или и двете.

В противоположния край на земята плоскодънни китайски лодки бяха плавали край бреговете на Азия и се бяха придвижвали от един до друг видим остров в южните океани, като наричаха това героизъм. Търговци от Арабия и Индия бяха предприемали значителни пътешествия, но никога много далеч от известните брегове. В още неоткритите континенти на запад от Европа никой не се бе отделял от сушата.

Само викингите в северната част на Европа показваха смелост, донякъде сравнима със смелостта на мъжете от Бора Бора. Ала дори и те още не бяха започнали дългите си пътешествия, макар че разполагаха с метал, големи кораби, тъкани платна, книги и карти.

На мъжете от Пасифика — предпазливи като Таматоа и енергични като Тероро — бе съдено да излязат срещу океана със своите възможности и да го покорят. Те нямаха нито метали, нито карти, плаваха, като се ръководеха единствено от звездите, разполагаха с въже от сенит, с изсушени корени от таро и с вяра в собствените си богове. Но тези мъже извършиха чудеса. Щяха да изминат още седем века, преди един италиански навигатор, плаващ под флага на Испания и снабден с всички съоръжения на едно напреднало общество, да се осмели да тръгне с три големи, удобни и здраво заковани кораба на пътешествие — нито тъй далечно, нито тъй опасно.

 

 

На разсъмване Тероро доближи кануто си до земя върху югоизточния бряг на голям вулканичен остров, който се бе издигнал в югоизточния край на пукнатината в океанското дъно. Когато бреговата линия се показа, пътниците я загледаха с различни чувства. С известно разочарование Тероро си мислеше: „Тук има само скали. Къде са кокосовите орехи? Къде е водата?“. Мато, който гребеше в коритото откъм земята, помисли: „Няма хлебно дърво“. Крал Таматоа разсъждаваше: „Тейн ни доведе до тази земя. Тя трябва да е добра“.

Само Тупуна съзнаваше големите проблеми, с които щяха да се сблъскат в идващите няколко часа. Разтреперан от притеснение, той си мислеше: „Децата на моите братя се готвят да стъпят на нова земя. Всичко ще зависи от следващите минути, защото е видно, че този остров е пълен с непознати богове и не бива да ги оскърбим с нищо. Но ще успея ли да предразположа всичките божества?“.

Затова той се движеше развълнуван из кануто и се мъчеше да уреди всичко така, че непознатите богове да бъдат засегнати колкото е възможно по-малко.

— Не вземайте нито един камък — предупреждаваше той. — Не отчупвайте нито едно клонче и не яжте миди. — После отиде до къщата на боговете, повика до себе си Па и му подаде един плосък камък. — Ти ще ме следваш — нареди жрецът — защото си много смел. — Нагласи върху раменете на краля наметалото му от пера, подаде на Тероро копие и вдигна в собствените си разтреперани ръце двамата богове — Тейн и Таароа.

— Сега! — извика Тупуна и кануто се опря в земята.

Първи стъпи на брега Таматоа. Щом постави крак върху пясъка, той спря, коленичи, гребна земята от отпечатъка на стъпалото си, вдигна я до устните си и я целуна много пъти.

— Тази е земята — започна той тържествено и напевно. — Тук е нашият дом. Тази земя е добра и тук ще се заселим. Тук ще се раждат децата ни. Ще донесем тук прадедите си. Ще донесем боговете си.

Зад краля, на носа на кануто, стоеше Тупуна с вдигнато към небето лице.

— Тейн, благодарим ти за благополучното пътешествие — прошепна той. После извика с пронизителен глас: — Вие, непознати богове! Вие, смели и милостиви богове, които държите този остров! Вие, добри и щедри богове на димящата планина! Вие, четирийсет богове, вие, четирийсет хиляди богове, вие, четирийсет милиона богове! Позволете ни да слезем на брега. Позволете ни да ползваме вашите съкровища, а ние ще ви почитаме. — Готвеше се да слезе на брега със собствените си богове, но мисълта, че нахлуват в нова земя, го плашеше и той извика още веднъж: — Страшни, всевиждащи богове, мога ли да сляза?

Тупуна стъпи на брега, като очакваше някакво страшно знамение, ала нищо не се случи и той се обърна към Па:

— Можеш да донесеш камъка на Бора Бора в новия му дом.

Воинът с акулското лице скочи долу с единствения траен спомен от досегашния си дом — едно парче от скала. Щом Па застана до краля, Тупуна извика:

— Сега слез ти, Тероро, с копието си.

Но когато дойде ред на Тероро да напусне кануто, той не се замисли за новите богове. Сложи двете си длани върху носа на „Чакай западния вятър“ и пошепна нежно, сякаш говореше на Марама:

— Красиво, прекрасно кану! Прости ми, че изрязах украсата ти. Ти си кралицата на океана. — И скочи на брега, за да охранява брат си в следващите съдбоносни мигове.

Тупуна остави трима воини в кануто да го пазят, а останалите се строиха в редица и оформиха тържествената процесия, която щеше да завземе острова. Начело на колоната вървеше Тупуна и приближеше ли до някоя скала, молеше бога на тази скала да му позволи да мине. Като стигна до кичур дървета, извика:

— О, боже на тези дървета, ние пристигаме тук като приятели.

Бяха извървели малко разстояние към вътрешността, когато минаващ облак изсипа върху тях ситен дъжд и Тупуна извика:

— Ние сме приети тук! Боговете ни благославят. Вижте къде свършва дъгата! Бързо!

Па, който държеше камъка на Бора Бора, първи видя къде дъгата се опира в земята, а Тупуна се провикна:

— Там ще бъде нашият храм! — И забърза към мястото, като продължаваше да вика: — Тейн, отстрани всяко зло, което витае тук, защото това ще бъде твоят храм!

Дъгата се бе опряла върху едно гостоприемно плато над океана и Таматоа заключи:

— Това знамение е много добро.

После той и белобрадият му чичо се заеха да дирят висока мъжка скала, тъй като и двамата знаеха, че земята е женска и следователно замърсена, но твърдите скали от непромокаем камък бяха мъжки и следователно чисти. След дълго търсене намериха голяма щръкнала мъжка скала, която стоеше изправена над хубава, червеникава почва, и Тупуна се зарадва.

— Чудесно място за олтар!

Па постави върху тази мъжка скала плоския камък от Бора Бора и с този символичен акт новият остров бе завзет, тъй като върху плоския камък Тупуна почтително положи добрите стари богове Тейн и Таароа. После се върна при морето и напълни чаша от кокосов орех с вода, поръси с нея мястото на храма, боговете и хората, пристигнали с кануто, като пръскаше лицата им със средния пръст на дясната си ръка.

— А сега трябва да се пречистим — каза жрецът и насочи всичко живо към океана — крал, воин, свиня, кокошка и вързоп с плодове от хлебно дърво.

Всички се измиха в хладната морска вода, а след като бяха изпълнили и това задължение, една опитна жена се обади:

— Знаете ли върху какво бях стъпила? Върху стотици черупки!

Пречистените пътешественици се върнаха сред вълните и започнаха да изгребват от дъното морска храна. Изскубваха сладките охлюви от черупките им и ухилени ги мушкаха в устата си.

Когато се заситиха, Тупуна обяви:

— Сега трябва да изградим храма си.

Робите затрепериха. Старецът отведе всички обратно на платото, където той и Таматоа отбелязаха четирите свещени ъгъла на храма. Край тях натрупаха големи купища камъни, извадени от дълбоките дупки, които земеделците бяха изкопали.

Кралят даде знак на воините си да заровят четиримата треперещи роби, но Тероро се възпротиви на жертвоприношението. Застана пред робите и се замоли:

— Братко, нека не започваме живота си на новия остров с още убийства!

Изуменият Таматоа обясни:

— Храмът трябва да бъде поддържан!

— Тейн не изисква това! — настоя Тероро.

— Но нали винаги сме постъпвали така?

— А не напуснахме ли заради това Хавайки и червения Оро?

— Там беше Оро — възрази кралят. — А тук е Тейн.

— Братко! Моля те! Не разрешавай убийствата! — И като си припомни как най-добрите му хора бяха пожертвани, добави: — Попитай мъжете!

Но Таматоа не беше съгласен такъв въпрос да се решава с гласуване. Той засягаше личните му отношения с боговете; навярно от следващите минути зависеше крайният резултат от пътешествието.

— Думите ти не идват навреме — упорито заяви той.

Тупуна подкрепи краля, като замърмори сърдито:

— Открай време храмовете се поддържат от хора.

— Закопайте робите! — нареди Таматоа.

Ала Тероро отново простря ръце пред тях и извика:

— Братко, не прави това! — После му хрумна нова мисъл и предложи: — Ако трябва да принесем жертва на Тейн, нека пожертваме мъжката свиня.

За миг предложението изглеждаше приемливо — всички знаеха, че Тейн най-много обича да му се принасят в жертва прасета. Ала Тупуна го отклони:

— Трябва да запазим нереза, за да отгледаме още свине.

С това всички се съгласиха. Но Тероро, който гореше от желание да започнат новия си живот както трябва, се провикна:

— Чакайте! Някога, когато нямахме свине, принасяхме в жертва на Тейн рибата улуа, човека на морето!

Таматоа потърси с поглед потвърждение от чичо си и старецът кимна.

— Боговете приемат улуа, човека на морето — призна той.

— Почакайте половин час — помоли Тероро, взе шестимата най-добри рибари, отидоха на рифа и хвърлиха въдиците си. — Таароа, бог на морето и на рибите, които живеят в него, прати ни улуа, за да спасим живота на хора!

Уловиха осем риби, по две за всеки ъгъл, и се върнаха на платото. Като видя големите и красиви риби, Таматоа обяви:

— За трите ъгъла ще използваме улуа, човека на морето. Но за най-важния ще използваме човек.

— Моля те… — започна пак Тероро.

Този път кралят се разгневи.

— Млъкни! Ти имаш власт над кануто, ала аз имам власт над храма. Какво ще каже Тейн, ако му откажем това, което му се полага?

С натежало сърце Тероро напусна мястото за храма, защото не искаше да бъде съучастник в онова, което щеше да се случи. Безразлично му беше дали жрецът и кралят ще се сговорят да го убият за непокорството му, или ще му простят. Седна на една отдалечена скала и с горчивина си помисли: „Бягаме от злото, а го носим със себе си“.

 

 

— Закопайте рибите — нареди кралят на Мато и след като те бяха заровени в трите дупки, заповяда: — Мато, доведи един от робите.

Воинът отиде при шестимата роби, сгушени отделно, и откровено им каза:

— Кралят ме изпраща да изберете един от вас, за да бъде духът на храма.

Робите бяха доволни, че само един ще трябва да умре, но беше мъчително сами да направят избора. Спогледаха се и се запитаха:

— Кой от нас ще умре за господарите ни?

И шестимата плачеха. Най-сетне оня, който бе по-главен сред тях, посочи едного.

— Може би ти ще отидеш.

Посоченият роб си пое дъх и напрегна волята си, за да понесе предстоящото изпитание. Най-напред пристъпи до по-главния, който го бе назовал, и потри носа си в неговия, което означаваше, че отива на смърт без омраза. После повтори жеста и с останалите двама мъже, като на всеки поотделно каза:

— По-добре е, че от нас двамата аз трябва да умра. Щом се налага да изберем между тебе и мене, скъпи приятелю, нека бъда аз.

Но когато се приближи до втората жена, която обичаше, и за последен път печално потърка нос в нейния, той не можа да продума и се отправи веднага към дупката. Хвърлиха го вътре и над ямата заваляха теацки камъни. После отъпкаха земята над и около мястото, където робът безмълвно бе посрещнал мрачната си смърт.

Когато приключиха с освещаването на храма и от боговете отново бе заструила манна върху крал Таматоа, за да може да изпълнява своите кралски задължения, Тупуна организира втората си експедиция. Остави само четирима мъже да пазят кануто и животните, а другите поведе навътре в острова, за да търсят храна. Експедицията не бе много успешна, тъй като почти нямаше храна. Намериха една папрат, чиято сърцевина, макар и да не бе вкусна, можеше да се яде. Тупуна веднага занарежда:

— О, свещени боже на тази сладка папрат, ние сме гладни. Позволи ни да вземем стеблото, а корените ще оставим, за да порасне отново.

Попаднаха на дърво, което бе по-високо от всички дървета в Бора Бора, и Па забеляза:

— От такова дърво може да се построи цяла къща.

Затова Тупуна почтително се помоли:

— Мощно дърво, имаме нужда от тебе, за да построим къща. Молим те, позволи ни да си послужим с твоята сила. Виж, до корените ти поставям една тлъста риба улуа, за да я изядеш. А когато се нахраниш, може ли да дойдем и да те използваме, за да си направим къща?

Пътешествениците наистина почти не намериха храна, затова пък откриха нещо много важно — една суха пещера високо над океана. До входа й Тупуна зарови последната риба и се помоли:

— Богове на тази пещера, молим ви, изгонете всички тъмни сили, които сте скрили тук. Позволете ми да поръся свещена вода, за да се освети това място. — После влезе вътре и извика: — Тук ще бъде нашият дом.

В този миг откъм брега се дочу бурен смях. Там бяха пуснали прасетата на свобода, а старият нерез още имаше „морски крака“, защото правеше няколко стъпки, чакаше лодката да се надигне под него, приготвяше краката си да посрещне височината, после падаше със зурлата напред в пясъка. Замаян, нерезът грухтеше силно и пак нагласяше неустойчивите си крака за следващото издигане и пак се заравяше с главата надолу. Наблюдателите се заливаха от смях, забравили неизвестните изпитания, които ги очакваха, защото разяреното животно им бе върнало лекарството на смеха. Затова, когато Тупуна извика: „Пренесете всичко в пещерата!“, те се отзоваха на драго сърце.

В труд забравиха опасността, която ги заплашваше, тъй като в новия им дом можеше да няма храна.

Но когато стигнаха до пещерата с товарите си, двама земеделци съобщиха, че на острова е пълно с птици, добри птици. Сякаш за да докажат това твърдение, над главите им прелетяха наредени в редица речни рибарки, които се хранят с чиста, сладководна риба и като се опекат, имат чудесен вкус на пиле и на риба едновременно. Като погледна птиците, Таматоа се усмихна:

— Тейн не би ни довел тук, ако нямаше храна. Може да не е същата, с която сме свикнали, но има храна. Трябва само да я намерим.

 

 

Сега, когато храмът бе издигнат и боговете прибрани в своя дом, когато голямото кану бе изтеглено на брега, а всички ценности пренесени в пещерата, изгладнелите мъже, вече завършили дългото си пътешествие, взеха да гледат към жените си. Започнаха една по една да отвеждат в храстите измършавелите, но красиви жени с дълги черни коси и да ги любят, като по този начин се осъществяваха странни общи бракове и се слагаше начало на нов живот на този остров.

Ала най-хубавата сред жените не можеше да намери своя мъж, защото Тероро тъгуваше край морето, мислеше за принесения в жертва роб и мрачното предзнаменование, каквото тази жертва можеше да се окаже за острова.

Техани напусна пещерата и се отправи към морето, като напразно викаше:

— Тероро, Тероро!

Чу я Мато, който нямаше жена, а докато пътуваха на север, бе седял близо до Техани, бе я виждал при различно осветление и бе оценил красотата й. Той затича през горите и уж случайно я срещна на брега.

— Не можеш ли да намериш Тероро? — попита той нехайно.

— Не.

— Сигурно има важна работа.

— Къде?

— Не знам. Може би…

Той улови Техани за ръка и се опита да я поведе към дърветата, сред които бе тичал, но тя се отскубна.

— Не! Аз съм дъщеря на вожд и жена на вожд.

— Ти жена ли си на Тероро? — закачи я Мато.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя и дългата й коса се разлюля над нежните й гърди, когато извърна рязко глава.

— Седях много близо до теб, докато пътувахме. Тероро никога не мислеше за теб, Техани, но аз мислех.

Мато взе ръката й, а този път тя не се отдръпна от едрия млад вожд, защото знаеше, че той казва истината.

— Много съм самотна — призна тя.

— Знаеш ли какво си мисля, Техани? Ти никога няма да бъдеш жена на Тероро. Мисля, че той жадува за старата си жена Марама.

Тъй като Техани споделяше това подозрение, изпита признателност и силно влечение към Мато. Позволи му да я отведе в тъмния гъстак далеч от брега и да свали полата й от листа. Гола, тя се загледа в него и почувства колко страстно желае този млад мъж, който не я отхвърляше. А той, видял за първи път прекрасното й тяло, макар и поотслабнало от пътуването, изпита тъга, че такава девойка може да бъде дадена на мъж, който не я желае. Грабна я и прошепна:

— Ти си моята жена, Техани.

Но когато усети тялото му до своето и чу думите му, Техани се уплаши, защото знаеше, че не е негова жена. Отскубна се и затича обратно към брега, като оправяше полата си по пътя. Преди Мато да успее да я настигне, тя видя Тероро и се спусна към него, като му извика смутено:

— Трябва да се помириш с брат си!

И поведе съпруга си назад по крайбрежната ивица покрай Мато, който стоеше и я наблюдаваше с горчивина, към платото, където крал Таматоа оглеждаше недовършения храм. В началото никой от братята не проговори, но Тероро погледна над рамото на краля, видя зловещите камъни, струпани върху прясно отъпканата земя, и макар да бе ужасен, неохотно продума:

— Добър е храмът, братко. По-нататък ще построим по-хубав.

Кралят кимна, а Техани с дългите коси и блестящите очи отведе изумения си съпруг в тъмните сенки, макар сърцето й да знаеше, че друг мъж би трябвало да я придружи.

 

 

Сексуалният живот на краля бе от изключително значение и не можеше да се води на тъмно и на скрити полянки. Затова на следния ден, когато рибарите се бяха върнали от първия си богат улов, а жените бяха сварили изсъхналите плодове от панданово дърво, Тупуна съобщи, че жена му Теура е обявила този ден от месеца за подходящ и че техният крал Таматоа следобед ще легне със своята съпруга Натабу. Сериозната и царствена жена тогава бе доведена изпод голямото дърво, където седеше в усамотение, и там започнаха да издигат временна шатра. Правеха я от отсечени млади дръвчета, които забиваха в земята, и според древния обичай ги покриваха с най-свещена тапа.

Когато шатрата бе готова, Тупуна благослови невъзмутимата Натабу, която рядко говореше, но биваше смятана поради странна комбинация от знамения и благоприятни обстоятелства за най-святата от всички пристигнали на острова. После Тупуна я въведе в брачното помещение и я положи, както изискваше древният обичай, върху изплетени рогозки. След това бе благословен кралят, а преселниците, включително петимата роби, заобиколиха шатрата и подхванаха песнопения. След молитвите и благословиите на всички присъстващи кралят бе въведен в свещената шатра от жреца и прикрит зад спусната надолу тапа. В този момент молитвите се извисиха истерично.

Жената, с която бе легнал кралят, беше собствената му сестра Натабу. Още в древността на островите бяха открили, че за да може един крал да създаде достоен наследник за трона, наследник с най-добро и най-свещено потекло, той трябва да се съвкупи със своя кръвна сестра. Макар по-късно и Таматоа, и Натабу да можеха да си изберат други брачни партньори, тяхното главно задължение беше да създадат кралско потомство, и то при спазване на най-сложните правила и под наблюдението на цялата общност.

— Нека този съюз даде плод — напяваше старата Теура, докато племенникът и племенницата й лежаха в шатрата. — Нека от него се родят силни крале и принцеси, нека те бъдат благословени и с божествена кръв.

Цялото множество се молеше:

— Нека този съюз ни даде крал.

Такива молитви бяха възнасяни към небето и в предишни случаи, когато брачната шатра бе издигана за Таматоа с надеждата, че той ще създаде потомство, но никога досега не се бяха молили с такова усърдие, защото беше изключително важно в новата земя да имат наследник с безупречно потекло. В противен случай кой би ги представлявал пред боговете, ако Таматоа умре?

В късния следобед кралят и сестра му излязоха от шатрата под погледите на всички преселници, а песнопенията продължиха. Всички се молеха и се надяваха, че в днешния щастлив ден е станало нещо добро.

След като развалиха брачната шатра и проучиха всички свързани с нея знамения, крал Таматоа бе изправен пред ново важно задължение, защото Тупуна го отведе до поляна, към която земеделците бяха отбили малък поток. Тук щеше да бъде градината с таро, на която цялата общност щеше да разчита за основната си храна. Тя вече се бе покрила с тридесетина сантиметра вода, така че дъното й тънеше в дълбока, мека кал. Крал Таматоа застана в края на градината, откъдето навлизаха водите на потока, и извика:

— Нека манната от моето тяло мине през краката ми и благослови тази градина!

После нагази до колене в калната вода и започна да отъпква земята. Към него се присъединиха Тупуна, Тероро, Мато и Па, мъжете с най-много манна, и с часове пристъпваха назад и напред из отредената за таро градина, като омесваха калта в наводнения участък и я даряваха с манна. Накрая Таматоа се провикна:

— Нека тази земя бъде вечно плодородна. Сега засадете таро!

Според обичаите, които датираха от две хилядолетия, хората от Бора Бора посадиха след това банани, хлебно и панданово дърво. Но с най-голямо старание засаждаха кокосовите палми, защото животът им бе свързан с това необикновено дърво по най-различни начини. Младите кокосови орехи им даваха чудесна вода, а старите — ценно течно масло или сладко мляко. С клони от кокосовата палма покриваха къщите си; твърдите черупки на орехите им служеха за чаши и съдини; влакната на черупките им даваха сенит. Стеблото на палмата им осигуряваше дървен материал за строеж и за изсичане на боговете; от ликото в короната изплитаха тъкани; изсушените тънки клонки бяха полезни за разпалване на огън; от по-острите клончета и жилките на листата си правеха стрели. Но кокосовият орех преди всичко бе храна и в речника на тия хора имаше двадесет и осем различни думи за този чудесен орех в различните му стадии на зрелост — от момента, когато съдържаше току-що появила се, подобна на желе сърцевина, която старците и болните ядяха с малки черпаци, до деня, в който се превръщаше в твърд и сладък орех.

Затова, когато посаждаха кокосов орех, слагаха до него малък октопод, който трябваше да поддържа изправена покаралата фиданка, и се молеха:

— Дано кралят е свършил добра работа днес.

След като всичко бе посадено, възникна въпросът как да се нарече островът. Воините, които не разбираха много от знамения, смятаха, че името му трябва да бъде Бора Бора. Но ги очакваше голяма изненада, защото това предложение разяри беловласия Тупуна.

— Този остров може да носи само едно име — обяви той.

— Какво? — попитаха воините.

— Хавайки.

Преселниците бяха ужасени от отговора и започнаха да се кълнат, че омразното име Хавайки никога няма да бъде дадено на новия им дом. Крал Таматоа и Тероро бяха съгласни с това. Старият жрец обаче, с развявана от вятъра бяла коса, подхвана най-дългата песен на своите предци и дори кралят не успя да го прекъсне, преди да свърши. Думите на песента бяха по-ценни от кокосови орехи, защото разкриваха цялата история на тези хора, душата им; разкриваха кои са всъщност заселниците.

— В стари времена, когато великият Тейн легнал с една богиня, се родили хората на бързите канута. Тогава те живеели в Хавайки, но не на познатия ни остров Хавайки. Те живеели в „Хавайки върху голямата земя“. Оттам бащата на бащата на бащата на крал Таматоа, четирийсет поколения назад, повел своите хора в кану и стигнали до „Хавайки, където животното е като човек“. Там живели много поколения, докато бащата на бащата на бащата на крал Таматоа, трийсет поколения назад, повел своите хора в канута до „Хавайки на Зелената лагуна“…

С безумно извисен глас Тупуна нареждаше как техните предци скитали от една земя в друга, като винаги търсели остров, на който ще намерят мир, кокосови орехи и риба. И неизменно, където и да ги отвеждали техните пламенни надежди, наричали новия си дом Хавайки. Ако новият Хавайки не бил гостоприемен, те тръгвали да дирят друг, по-добър, както правели родителите им от незапомнени времена. Така, с притчи, жрецът разказваше за миграцията на прадедите им от вътрешността на Азия до северния бряг на Нова Гвинея, през островите Самоа до далечния Таити. По-късните изследователи, възстановявайки тези пътешествия, ще открият повече от дузина поселения, наречени Хавайки, но нито едно от тях няма да отговаря по-пълно на древната мечта от острова, който сега предстоеше да бъде осветен.

— За нас има само едно име — настояваше старецът като разпален оратор. — Хавайки на многобройните богатства, Хавайки на смелите канута, Хавайки на силните богове, на неустрашимите мъже и красивите жени, Хавайки на мечтите, които ни доведоха тук през безбрежния океан, Хавайки, живял в сърцата ни от четирийсет, от петдесет, от шейсет поколения. Този остров е Хавайки!

Когато жрецът свърши, крал Таматоа, който бе забравил собствената си история, заговори тържествено:

— Този остров ще се нарича Хавайки. Ако имате лоши спомени за стария Хавайки, нека той остане като „Хавайки на червения Оро“, а нашата земя ще бъде Хавайки на Севера.

И така, островът бе назован Хавайки, последният от една дълга верига.

Едва когато Тероро, Мато, Па и още трима гребци бяха обиколили с кануто си целия Хавайки, което им отне четири дни, заселниците оцениха какъв прекрасен остров са открили.

— Има две планини, а не една — обясняваше Тероро — има високи канари и безброй птици. Към морето се спускат реки, някои от заливите са красиви като лагуната на Бора Бора.

Откровеният Па обаче обобщи наблюденията си така:

— Струва ми се, че сме избрали пещера в най-лошата част на Хавайки.

Мато унило се съгласи. Но крал Таматоа, чичо му и леля му погледнаха към новите насаждения и към храма и упорито заявиха:

— На това място сме направили своя дом.

Ала Мато и Па си помислиха: „Ако се случи нещо, ние знаем къде се намира добрата земя“.

 

 

Тогава се появи забравената. В горещия, прашен следобед Тероро бе навлязъл в гората да търси птици, а когато се обърна, за да заобиколи едно дърво, пред него застана странна жена. Тялото й беше стройно, облечена бе в тъкан, каквато Тероро не бе виждал, косата й беше особена и блестеше на слънцето. Жената, която стоеше като дива трева, беше от расата на Тероро, но все пак малко по-различна. С тъжни и укоряващи очи тя го гледаше така втренчено, че той усети — завива му се свят. Ала жената не проговори. Младият вожд хукна да бяга, което бе необичайно за него, а тя го последва. Щом той спря, и тя спря. И винаги когато той спираше, тя го гледаше с укор. Най-после жената мълчаливо се отдалечи. Тогава Тероро си възвърна малко смелост и затича след нея, но тя бе изчезнала.

Прибра се разтреперан в поселището, ала по необяснима и за самия него причина не сподели с никого какво му се бе случило. Тази нощ той не заспа, защото постоянно виждаше пред себе си дълбоките, горящи очи на жената, които се взираха в него сред мрака. На сутринта извика Мато настрани и му каза:

— Намерих птици. Хайде да идем в гората.

Двамата млади вождове тръгнаха между дърветата и Мато попита:

— Къде са птиците?

Внезапно неприветливата чудата жена застана пред тях.

— Коя е тази? — попита изуменият Мато.

— Тя ме намери и вчера. Мисля, че иска да ни каже нещо.

Ала жената не изрече нищо, само дивият й поглед сякаш криеше някакво предупреждение към младите мъже.

— Ако ние тръгнем, и тя ще тръгне с нас — предрече Тероро.

И наистина, когато воините се запровираха между дърветата, тя ги последва с раздърпана дреха и блеснали под слънцето странни коси. После изчезна.

— Къде отиде? — заозърта се Мато.

— Жено! Жено! — завика Тероро, но напразно.

Младите мъже се посъветваха дали да съобщят на другите и накрая решиха, че е нужно. Най-напред се отправиха към старата червеноока Теура.

— Сред дърветата срещнахме странна жена с особена коса…

Преди да ги изслуша, старицата започна да вие:

— Оуе, оуе! Това е Пере! Дошла е да ни унищожи.

Дотича съпругът на Теура и тя му съобщи:

— Видели са Пере, богинята на горящия огън!

А когато, дочул шума, се приближи и кралят, старата жена го предупреди:

— Забравената е дошла да ни накаже.

— Оуе! — скръбно извика кралят, защото той може би най-добре разбираше каква непростима грешка бяха допуснали — забравили бяха една богиня, която предварително ги бе предупредила, че желае да ги придружи. Таматоа реши, че всички трябва да се съберат в храма и да се молят на богинята за милост. Но не можаха да изрекат молитвата, тъй като в този миг земята силно се разтресе.

Такова нещо заселниците не бяха виждали. Червената земя на Хавайки се надигаше и спускаше, гърчеше се и се издуваше, по средата на селището се явиха пукнатини, свинете квичаха.

— О, Пере! — викаше кралят ужасен. — Пощади ни!

Молитвата му навярно бе подействала, защото земетресението спря. Изплашените до смърт пътешественици се скупчиха един до друг, за да разгадаят великото знамение.

Не успяха, защото ги очакваше друго, още по-страшно. Планината, която се издигаше високо над главите им, започна да изригва огън, във въздуха полетяха камъни. По земята взе да пада пепел, посипа главата на краля и новопосадените бананови фиданки. Пламъците изригваха през целия ден и през нощта, а долната страна на облаците, надвиснали над острова, светеше в червено, сякаш и самите те се бяха подпалили.

Това беше нощ на ужаса, страшна нощ, защото ставаше нещо невиждано и с огромна сила. Заселниците се събраха на брега, близо до „Чакай западния вятър“, като се надяваха да могат да избягат с кануто, ако и земята се подпали. Щом изригванията се усилиха, Тупуна настоя поне кралят и Натабу да се качат в лодката, за да са в безопасност, и тъкмо това се оказа спасително. Защото Тероро нареди Хиро и Па да тръгнат с кануто, а когато вече бяха на около миля навътре, осветени от горящата планина, една огромна океанска вълна се понесе към брега. Ако кануто вече не беше във водата, където е истинското му място, ударът на вълната в брега би го разрушил.

Сега водата навлезе далече в сушата, събори храма и изкорени много от насажденията, повлече със себе си една свиня, почти всички бананови стръкове и старата червеноока Теура. Богинята я бе предупредила, но тя не бе успяла да разгадае правилно съня си. Затова, когато яростното море се вряза в сушата, за да я грабне, и взе да я мята насам-натам, Теура не изпитваше страх. Предаде се изцяло на боговете и зашепна на прииждащите вълни:

— Велики Таароа, пазител на морето, ти идваш за мен и аз съм готова.

Водата я отнесе отвъд рифа, обливаха я зелени вълни, но Теура се усмихваше спокойна. Знаеше, че някъде зад кораловия риф ще срещне своя личен бог Мано, дивата синя акула.

— Мано! — извика тя. — Идвам да поговоря с теб!

И изчезна далече от земята.

 

 

Когато сред нови експлозии от пепел и пламъци се показа зората, крал Таматоа огледа пострадалото селище. Обясняваше си загубите, особено съборения храм, единствено с факта, че в три от ъглите му не бяха заровили живи роби, Тероро обаче отхвърли това обяснение.

— Наказани сме, защото забравихме най-древната си богиня и защото построихме храма на погрешно място.

Това, че погрешно бяха избрали мястото, се доказа скоро — Мато дотича с новината, че по склона на планината към селището бавно се спуска огнена стена. Десетина мъже се отправиха към дърветата, изкачиха се по тях и погледнаха, накъдето сочеше Мато. Картината, която им се разкри, беше страшна — над тях, като помиташе всички препятствия по пътя си към морето, се движеше неумолимо стена от огнени скали и разтопена лава; бушуваше, поглъщаше дървета, канари и долини.

Грозното й рило, високо повече от десет метра, не беше огнено и изглеждаше мъртво, докато не се блъснеше в някое сухо дърво и тогава като изневиделица във въздуха избухваха пламъци. От време на време дълги езици от разтопена скала се издаваха пред заплашително напредващата стена и се разливаха като вода. Ясно бе, че пълзящото чудовище скоро ще погълне новото селище.

— Ще стигне до нас утре — пресметнаха мъжете.

Тази новина не изплаши Таматоа, защото смелите думи на Тероро му бяха вдъхнали сила.

— Най-напред да се помолим за старицата Теура — заповяда той и я дари на боговете. След това продължи спокойно: — Откопайте веднага всичките ни насаждения и ги увийте внимателно, ако трябва и със собствените си дрехи. — После показа на робите как да натоварят кануто.

Когато на разстояние по-малко от пет километра, лавата започна да се стича като водопад по една ниска канара, Таматоа седя дълго, загледан в нея. Накрая съобщи:

— Тази вечер ще останем на брега и ще приготвим всичко. Сутринта ще напуснем това място. Па казва, че е намерил добра земя от западната страна.

Заселниците работиха през цялата нощ, осветени от бледите пламъци на вулкана, и призори бяха готови да отпътуват. Бяха прибрали голяма част от посевите си, спасили бяха боговете си, свинете и кануто. Побягнаха с всичко това, а когато вече се намираха в безопасност сред морето, видяха как грамадният огнен поток от лава нахлува в тяхното плато и безстрастно помита де що срещне пред себе си. Мястото на храма бе залято мигом; доскоро засадените лехи бяха погълнати; градината за таро бе обхваната от пламъци, а пещерата изчезна зад огнената стена. От платото пламтящият водопад намери дере, което водеше към морето, и като набра сила, се устреми надолу по него, за да се излее в океана. Щом попадна във водата, лавата засъска и запъшка, изхвърли нагоре стълбове от пара и започна да разбива вълните; възвестяваше шумно своя триумф и изпълваше небето с пепел. После, победена от търпеливия и сговорчив океан, лавата се спусна безшумно в тъмните му дълбини, както бе правила през последните тридесет милиона години.

Хората от Хавайки, които виждаха за първи път невероятната ярост на своята нова земя, седяха в кануто със страхопочитание и дълго наблюдаваха разрушения си дом. Но един особено силен порив на вятъра донесе от хребета на вулкана кичур коса, изскубнат от разтопената лава. Тероро успя да хване кичура, издигна го високо, за да го освети слънцето, и разбра, че е от косата на странната жена, която бе срещнал в гората.

— Това е богинята Пере — обяви той. — Идвала е не за да ни изплаши, а да ни предупреди. Но ние не я разбрахме.

Думите му вдъхнаха голяма надежда на пътниците в кануто, защото, ако богинята мислеше за тях, макар и да бяха съгрешили, значи все още поне малко ги обичаше. Значи не всичко бе загубено. Косата на Пере бе предадена на краля като знамение, което той окачи на врата на единствената останала им заплодена свиня, защото, ако животното не оцелееше и не родеше малките си, това щеше да е поличба, не по-добра от вулкана.

Така, понесли едва половината от запасите, с които бяха пристигнали, заедно с една заплодена свиня, украсена с косата на Пере, пътешествениците тръгнаха към нов дом. Па и Мато бяха направили мъдър избор, защото поведоха спътниците си около южния край на острова и после нагоре, по западния му бряг, докато намериха добра земя, с обработваема почва и с вода. Тук започна истинското заселване на Хавайки — с нови градини и с нов храм, построен без жертвоприношения. Когато свинята се опраси, кралят лично наблюдаваше малките прасета. Щом най-голямото и най-здравото порасна достатъчно, за да бъде изядено — а всяка уста вече бе зажадняла за вкуса на печено прасе — Таматоа и старият Тупуна отнесоха прасето почтително в новия храм и го принесоха в жертва на Тейн. Оттогава започна благоденствието.

* * *

Когато селището бе устроено, Тупуна предприе необходимите стъпки, за да въведе траен порядък в живота на цялата общност. Един ден каза на краля:

— Аз скоро ще последвам Теура, но преди да тръгна по дъгата, трябва да защитим живота на нашите хора. Не е добре, че мъжете скитат свободно навсякъде и живеят без никакви ограничения.

Тероро, който също слушаше, възрази:

— Имахме прекалено много ограничения в Хавайки на червения Оро. Тук би трябвало да сме свободни. Този живот ми харесва.

— За няколко месеца може да е добър и примамлив — настояваше жрецът. — Но като минат години, ако хората нямат определени закони, които да държат всекиго на мястото му, животът вече не ще е добър.

— Но ние сме на нова земя — упорстваше Тероро.

— На новата земя има още по-голяма нужда от обичаи — предупреди жрецът, а кралят го подкрепи. В разговорите, които последваха, бе уточнено какво трябва да бъде табу.

— Всеки мъж живее между по-висше създание, което му дава манна, и по-нисше, което я изсмуква от него — обясняваше Тупуна с думи, останали паметни завинаги. — Затова мъжът трябва да моли по-висшето създание да му изпраща манна и да се пази от по-нисшето, което му я краде. Ето защо нито един мъж не бива да позволява да бъде докосван от роб или роб да минава по сянката му, или да вижда храната му, защото би могъл за миг да изцеди цялата манна на мъжа, тъй като робът няма манна.

За да получи мъжът манна, той трябва да почита краля си. Знае се, че кралят единствен може да донесе манна направо от боговете. Поради това нито един мъж не бива да докосва краля, нито дрехата на краля, нито сянката на краля или по какъвто и да е начин да краде от неговата манна. Да се наруши това табу, означава смърт.

По-нататък Тупуна изброи още над петдесет забрани, които предпазват краля, за да остане той завинаги между по-висшите и по-нисшите създания — слюнката му не бива да се докосва; изпражненията му трябва да се заравят нощем на тайно място; храната му следва да се приготвя само от вождове; неговият резервоар от манна трябва да се пази; кралят е табу; той е табу.

Мъжете с манна се нуждаят от защита, за да не бъдат осквернявани от жените, които обикновено нямат манна. Тъй като мъжете са от светлината, а жените от мрака; тъй като мъжете са силни и дават, а жените са слаби и получават; тъй като мъжете са чисти, а жените нечисти; тъй като всяка нощ се доказваше, че дори и силата на най-здравия мъж може да бъде изцедена от някоя хитра жена, страшни забрани бяха наложени на жените. Те не биваше да ядат с мъжете, нито да ги виждат как ядат, нито да докосват храна, предназначена за тях, под страх от смъртно наказание. Всеки месец трябваше да прекарват лунните дни затворени в малка стаичка, под страх от смъртно наказание. Жените не биваше да ядат от добрата храна, необходима за мъжете, за да бъдат силни — нито свинско, нито прясна риба, нито кокосови орехи, под страх от смърт.

— И тъй като бананите очевидно са били създадени от боговете, за да олицетворяват мъжкото плодородие — редеше Тупуна — нито една жена не бива дори да докосва банан под страх, че ще бъде незабавно удушена.

Лунните дни, смяната на сезоните и засаждането на посевите също бяха обявени за табу. Също така и смехът в неподходящ момент, някои сексуални навици, яденето на някои риби и осмиването на богове или на знатните мъже. Храмът беше табу, каменните богове бяха табу, косата на Пере бе табу, също и отглеждането на кокосовата палма. В някои сезони дори и океанът бе табу, под страх от смърт.

Така, с одобрението на хората, които искаха обществените стъпала да бъдат определени ясно и всеки да знае мястото си, беше уточнено кое е табу и какво трябва да се прави, за да не се нарушава приетият ред. Свободният вулканичен остров, пълен с експлозивна сила, сега бе превърнат в остров на строгите забрани. И всички мъже го харесваха така повече, защото неизвестното бе станало известно.

 

 

Няма да е съвсем вярно, ако се каже, че всички мъже бяха доволни. Един от тях не беше — Тероро, по-младият брат на краля, който би трябвало да стане жрец след смъртта на Тупуна. Той бе наследил голяма святост, беше способен, макар и не много мъдър. Нямаше по-добър астроном от него и негласно бе прието, че един ден той ще бди за спазването на всяко табу.

Но на Тероро му липсваше необходимата за тази работа всеотдайност, липсваше му невъзмутимото спокойствие на краля. Тероро бе разкъсван от съмнения, свързани главно с жени. Ден след ден, като скиташе из горите, той се натъкваше на Пере с разрошената блестяща коса и дълбоко хлътнали очи. Тя не говореше, ала вървеше с него, както върви жена до мъжа, когото обича. Често след нейното появяване изригваше вулканът, но лавата се стичаше от другата страна на планината и не заплашваше порасналото селище, из което се движеха много свине, кокошки и вкусни, месести кучета. Защото Таматоа и Натабу бяха свършили добре работата си и бяха създали син.

Само Тероро не се чувстваше добре. Неведнъж, като завиеше по някоя позната пътека, пред него изникваше Пере — обидена, с поглед, който излъчваше укор, но и любов към неспокойния млад вожд. Пере не напускаше подсъзнанието му.

Но истинското му терзание не идваше от безплътната богиня, а от една истинска жена — от Марама, съпругата, която бе изоставил в Бора Бора. „Какви мъдри думи изрече тя последния ден“, мислеше си Тероро. Той още чуваше гласа й тъй ясно, както и преди една година: „Аз съм кануто!“. Струваше му се, че в тия слова се крие почти божествена мъдрост, защото тя беше кануто. Тази нейна мъдрост и кроткото й лице бяха крепили нишката на живота му. През вълни и бури тя наистина беше кануто. И за първи път тук, на далечния Хавайки, Тероро разбра как един мъж може да си спомня безнадеждно за една силна, спокойна и умна жена, която е познавал преди. Тя беше символът на живота, движението на вълните, песента на нощта. Тя оставаше в паметта му, не бе в състояние да забрави думите й. Представяше си как се полюшва полата й, как са украсени косите й. Веднъж, в Бора Бора, когато бе болен, тя бе измила пламналото му лице и той още чувстваше нейните хладни ръце.

Смаян, Тероро си спомни, че в кануто младата Техани бе правила същото. Но то бе по-различно. С по-възрастната Марама не бе изпитвал сексуалното вълнение, което бе преживявал с Техани. И все пак неговата съпруга сега терзаеше ума му. Виждаше я нощем, когато се връщаше от мълчаливите си разходки с Пере. В сънищата си чуваше гласа на Марама. И винаги когато застанеше пред „Чакай западния вятър“, съвършеното кану, виждаше Марама, защото тя бе казала: „Аз съм кануто!“. И това беше вярно.

В такова настроение една сутрин Тероро излетя от колибата си, където спеше Техани, и изтича до Мато, който бе излязъл да лови риба. Грабна ръката на изненадания вожд, завлече го в своята колиба и вдигна Техани от постелята.

— Тя е твоя жена, Мато! — извика с ненужно висок глас.

— Тероро! — проплака Техани.

— Ти вече не си моя жена! — кресна й Тероро. — Наблюдавах те на кануто. Мато не сваляше очи от тебе. Е, добре, Мато, сега тя е твоя. — С тези думи излезе навън.

След пладне с измъчена душа Тероро отиде при брат си и му каза направо:

— Аз ще се върна в Бора Бора.

Кралят не се изненада, защото бе наблюдавал брат си. Бе обсъдил със стария Тупуна новината, че той е отблъснал Техани, а и жрецът бе забелязал, че духът на Тероро е неспокоен.

— Защо трябва да се върнеш? — попита Таматоа.

— За да доведа тук Марама. Имаме нужда от повече хлебно дърво, от повече кучета и от какво ли не. Имаме нужда от повече хора.

Събраха съвет и всички се съгласиха, че едно пътешествие на юг може да е от полза, особено ако се донесат оттам храни.

— Но от кого бихме могли да се лишим тук, за да го отпратим на такова дълго пътуване? — попита Тупуна, а Тероро го увери, че може да отплава с „Чакай западния вятър“, придружен само от шестима мъже, ако сред тях са Па и Хиро.

— И аз ще отида — настояваше Мато, но Тероро изръмжа:

— Отнесохме се зле с Техани. Ти ще останеш при нея. — И отказа да вземе Мато, най-добрия си приятел.

Така пътешествието обратно бе разрешено и в селището започнаха да отделят от скромните си запаси храна за мореплавателите. Сега нямаше нито сушено таро, нито кокосови орехи, нито плодове от хлебно дърво; нямаше дълги бамбукови пръчки, в които да си носят вода. За щастие имаше малко банани, но те не можеха да се изсушават добре и не бяха трайни. Имаше в изобилие сушена риба — на нея трябваше да разчитат пътниците за изхранването си.

Когато приготвиха храната, Тероро разкри своя план. Очерта грубо върху пясъка пътя им на север и изтъкна, че кануто се бе придвижило далеч на изток, после на север и след това далеч на запад. С една смела линия той посочи накъде ще плават сега.

— Ще се движим право на юг и ще намерим острова.

— Няма да има ураганни ветрове, които да ви помагат — предупреди Тупуна.

— Ще се носим с теченията — отвърна Тероро. — И ще гребем.

В деня преди заминаването той седеше сам, когато при него дойде една жена от селото.

— На връщане, ако има място в кануто, ще донесеш ли и нещо за мене? — умолително го попита тя.

— Какво?

— Едно дете — отвърна жената.

— Чие дете?

— Все едно чие — каза тя и добави тихо: — Тъжно е да се живее на остров без деца.

— Трудно е да се доведе дете тъй далече — изтъкна Тероро и отпрати жената.

Но след малко дойде друга със същата молба.

— Защо ще носиш свине и хлебно дърво, Тероро? Сърцата ни копнеят за деца.

Тероро отпрати и нея. Ала жените отново дойдоха. Не плачеха, но с едва сдържани сълзи заговориха:

— Ние остаряваме, всички ние. Ти, кралят, Тупуна — всички. Вярно е, че тук има бебета, но ни трябват по-големи деца.

— По брега не играят деца — обади се друга. — Помниш ли как огласяха нашата лагуна?

Изведнъж Тероро си представи лагуната в Бора Бора, стотиците мургави голи деца в зелените й води и разбра защо Хавайки на Севера изглеждаше така пуст.

— Молим те — настояваха жените. — Доведи ни няколко деца.

Вечерта на отплаването — защото Тероро искаше да тръгнат, когато се виждат звездите — той довери на брат си:

— Не се връщам само за Марама. Връщам се, за да взема камъка на Пере. Мисля, че островът има нужда не само от богове, но и от богини.

 

 

По време на дългото пътуване на юг, докато гребците гладуваха и изгаряха от жажда в безветрените зони, Тероро съчини една песен, която щеше да се помни на островите от много поколения след неговата смърт и да служи като ръководство за лодките, дето щяха да пътуват в бъдеще от Таити до новия Хавайки:

Чакай западния вятър, чакай западния вятър!

Отплавай за Нуку Хива с тъмните заливи

и открий постоянната звезда.

Следвай нея, следвай нея,

макар и очите ти да се замъгляват от горещина,

после се понеси към облаците,

където те очаква Пере.

Гледай пламъците й, пламъците на Пере,

докато великият Тейн те доведе до земята,

до Хавайки на Севера,

под Малките очи.

Но когато песента бе готова, Тероро откри с изумление, че няма да е лесно да намери родните си острови. Той дори съвсем ги подмина и стигна чак до Таити, преди да разбере къде се намира. Тогава пое обратно с гребане на север и наближи Хавайки на червения Оро, а там, сред океана, сред нежно издигащите ги вълни, седмината мъже свикаха военен съвет. Тероро изложи проблема просто:

— Ако пристигнем в Бора Бора, без да имаме план, първожрецът, който вече трябва да е узнал за нападението ни над Оро, ще заповяда на хората си да ни убият.

— Трябва да рискуваме — промърмори Па.

— Слаби сме — възрази Тероро.

— Все пак можем да се бием — настояваше Па.

— Има по-добър начин — замисли се Тероро и с коварство, каквото не му бе присъщо досега, продължи: — Тъй като не сме достатъчно силни, за да се бием срещу първожреца, трябва да го надхитрим.

И той предложи как да постъпят, но хората му мислеха за други неща, когато на разсъмване отново видяха върховете на Бора Бора и дивите зъбери, които се спускаха в лагуната.

Па промърмори:

— Трябва да сме били луди, та да напуснем този остров заради Хавайки на Севера.

Всички гребци в кануто признаха, че са се отказали от земния рай и са го заменили с една сурова нова земя.

Щом забелязаха „Чакай западния вятър“ при западния вход към лагуната, жителите на селото край пристанището се стекоха на брега с радостни викове, задето техните хора се връщат. Именно на тази радост разчиташе Тероро — да му даде десет минути, в които да изпълни своя план, тъй като вярваше, че ликуването на островитяните ще попречи на първожреца да поиска незабавната смърт на мореплавателите. В тези минути Тероро щеше да има време да осъществи замисъла си.

Като приближиха брега, той отново предупреди хората си:

— Аз ще говоря, но вие трябва да изглеждате смирени.

Щом носът на кануто се удари в брега, Тероро скочи на земята и извика:

— Ние търсим първожреца!

Знатният мъж се приближи, мрачен и остарял, с бели косми по брадата, а Тероро му се поклони дълбоко и се провикна, за да го чуят всички:

— Идваме като слуги на Оро. Искаме още един бог за нашата далечна земя. Благослови ни, о, многоуважаеми, и ни дай един бог.

Тази молба изненада първожреца, още повече че му я отправяха, преди да разкажат за своето пътешествие. Той не можа да скрие удоволствието си и жезълът му остана опрян на земята, вместо да го насочи към гребците, за да бъдат принесени в жертва. Тероро продължи да говори бързо:

— С помощта на Оро постигнахме благополучие, многоуважаеми. Броят на хората ни се увеличава. Но живеем разпръснати и животът ни е труден. Затова твоят слуга, старият Тупуна, иска още богове. Когато ни ги дадеш, ще си тръгнем.

Първожрецът слушаше, после отстъпи встрани, щом се появи новият крал на Бора Бора. С голяма радост Тероро видя, че той не е от Хавайки, както бяха кроили, а от Бора Бора.

— Кралю — извика Тероро — прости ни за нападението над Хавайки, преди да отплаваме. Извършихме го не за да обидим великия Оро, а за да не допуснем човек от Хавайки да стане крал на Бора Бора. Прости ни.

Тероро беше тъй немощен, така се нуждаеше от храна и опора, че коленичи в прахта и падна по очи пред краля, после пред първожреца. За негово дълбоко задоволство от кануто се дочу смиреният глас на Па:

— Сега нека отидем в храма на Оро и му благодарим за благополучното пътешествие.

Всички се насочиха към храма. Но в този миг Тероро зърна зад тълпата на брега една жена, висока, царствена, търпелива, с лице като луната, и мигом престана да мисли за богове, крале и жреци, защото жената бе Марама. Само като се погледнаха в очите, дълго и с любов, която стопява разстоянието от две хиляди мили през океана, тя разбра, че Тероро е дошъл, за да я вземе със себе си. И докато той се молеше на омразния бог, Марама се върна в тръстиковата къща и започна да събира багажа си.

След като молитвите свършиха, Тероро я намери там. Седнаха, без да си продумат, изпълнени с чувството на дълбока взаимност. А в разочароващите мигове, когато разбраха, че той е твърде изтощен от глад дори за да я люби, погледът й бе пълен с утеха и опрощение. Тя се засмя тихо и му извика от другия край на къщата:

— Виж какво се случи последната нощ, когато се любихме.

Марама пое от ръцете на прислужницата момченце на около годинка, с големи очи и тъмна коса като на баща си.

Тероро погледна сина си, после съпругата си, която бе изоставил, защото не можеше да ражда деца, и от смущение започна да се смее. Марама също се засмя и взе да го дразни:

— Беше толкова смешен, като се молеше на Оро! Също и Па, с онова сериозно лице! „Сега нека идем в храма на Оро!“ Добре го бяхте измислили, Тероро, но не беше нужно.

— Какво искаш да кажеш?

— Не забеляза ли колко е остарял първожрецът? С него се отнесоха много зле.

— Това е добра новина. Какво стана?

— След всичките му заговори да прогони тебе и Таматоа, за да стане върховен жрец в Хавайки…

— Искаш да кажеш, че само са го използвали? За да подчинят Бора Бора?

— Да. Не са имали никакво намерение да го правят върховен жрец. След като ти уби бащата на жена си…

— Тя не ми е жена. Дадох я на Мато.

Марама сведе очи и помълча. После добави:

— От Хавайки искаха да ни изпратят техен човек за крал, но ние се бихме.

— А защо оставихте първожреца?

— Имаме нужда от жрец — простичко отвърна тя — всеки остров има нужда от жрец.

Мълчаха дълго, заслушани в тихите води на лагуната. Накрая Тероро заговори:

— Трябва да намериш дванайсет жени, които да дойдат с нас. Пътешествието е трудно. — После добави: — Този път ще вземем и няколко деца… Нека вземем и този малчуган — развеселен предложи Тероро.

— Не — поклати глава Марама. — Много е малък. Ще го заменим с по-голямо момче.

И според островната традиция тя тръгна от къща на къща, докато си хареса едно осемгодишно момченце, а на майка му, която бе съгласна, Марама даде своя син. Тероро също хареса новото момченце, а като го отпратиха да изчака до заминаването на кануто у дома си, той прегърна жена си и прошепна:

— Ти си кануто на моя живот, Марама. С тебе поемам на път.

При освещаването на новия идол на Оро първожрецът настоя да убият един роб. Тероро скри лице посрамен, защото той и хората му знаеха, че щом излязат от рифа, идолът ще бъде хвърлен в морето. Затова, когато първожрецът предаде бога на бъдещия жрец Тероро, той го пое мрачно — не като идол, а като символ на една ненужна смърт. Но макар че Тероро и спътниците му не обичаха статуята, гледаха на нея като на свят предмет и се отнасяха почтително, защото им говореше за кръв. Същевременно тя напомняше на Тероро за трудността, пред която сега бе изправен — трябваше да вземе от храма червения камък на богинята Пере, без да събуди у първожреца подозрението, че това е истинската причина за връщането му. Той се посъветва тайно с Па и Хиро как могат да отвлекат Пере.

— Ти измами жреците с твоите думи за Оро. Излъжи ги още веднъж — предложи Па.

— Не — възрази Тероро. — Успяхме да ги излъжем за Оро, защото им се искаше да повярват. Ала ако споменем за забравена богиня като Пере, ще станат подозрителни.

— Не можем ли да я откраднем? — обади се Хиро.

— Но кой от нас знае къде е тя? — възрази пак Тероро.

Обсъдиха и други възможности, ала се съгласиха само в едно — че да се върнат в Хавайки на Севера без Пере ще бъде лудост, тъй като първия път тя ги бе предупредила с ужасната огнена стена, а втория път щеше да ги унищожи напълно.

— Ще говоря с Марама — предложи Тероро. — Тя е мъдра жена.

И наистина Марама измисли как да постъпят.

— Островът знае, че си се върнал заради мене — започна тя. — Знае се също, че прадедите ми са били жреци. Когато се съберат жените, които ще тръгнат с кануто, аз и още една ще отидем при първожреца и ще му кажем, че искаме да вземем със себе си едно от древните божества на Бора Бора.

— Мислиш ли, че ще се съгласи? — недоверчиво попита Тероро.

— Той е жрец на Оро, но също като нас е роден в Бора Бора и ще разбере обичта ни към тая земя — убеди го Марама.

Всичко стана, както тя го бе замислила. Но когато дойде време да предаде увития в пера червен камък, първожрецът се поколеба да връчи такава ценност на жена и настоя Тероро да поеме богинята. Младият вожд изпита желание да нададе победен вик в мига, в който стана притежател на душата на Пере, на дивата, страстна, огнена душа на богинята майка на вулканите. Но той остави камъка настрани, сякаш бе някакво женско божество, каприз на съпругата му. Първожрецът си мислеше същото.

Мъжете понапълняха и храната за пътешествието им бе приготвена. Дванадесетте жени бяха подбрани и оставени на гладна диета, за да издържат дългия път. Сред тях бе и любимата жена на крал Таматоа. Всички бяха съгласни, че след като кралят им бе създал заедно със сестра си кралски наследник със свещена кръв, справедливо бе да му заведат поне една жена, която обичаше. За обогатяване на новия остров пътешествениците взеха свине, банани и хлебно дърво.

— Как копнеем за сладките плодове на хлебното дърво! — признаваха си те.

Когато всичко бе готово, Тероро с изненада видя, че Марама носи към кануто голям вързоп, покрит с листа.

— Какво е това? — извика той.

— Цветя — отвърна жена му.

— За какво са ни цветя? — недоумяваше Тероро.

— Попитах Па и той ми каза, че там няма цветя.

Тероро погледна гребците и всички за първи път осъзнаха, че в Хавайки на Севера не растат цветя. Но все пак вързопът изглеждаше прекалено голям.

— Не можеш да вземеш такъв голям вързоп, Марама — противеше се Тероро.

— Боговете обичат цветята — отвърна тя. — Остави една от свинете.

Това бе немислимо, но гребците се съгласиха да свалят един по-малък вързоп с хлебно дърво. Всички обаче сметнаха, че жената на Тероро си е загубила ума.

Дойде време за най-радостната и най-вълнуващата задача — да подберат деца. Мъжете искаха да вземат само момичета, а жените само момчета, затова никой не остана доволен от компромисното решение половината да са момчета, половината момичета, но всички признаха, че това е разумно. Избраха десет деца на възраст между четири и дванадесет години — тъмнокоси, засмени, с дълбоки очи и бели зъби.

Но когато всички се бяха качили в лодката, Тероро почувства необяснима тревога пред тежката задача, която му предстоеше. Сега без двуличие отиде мрачен при първожреца и го помоли:

— Благослови пътешествието ни. Определи кое е табу.

Първожрецът нареди боговете до пътниците и извика с висок глас, като докосваше храната за животните:

— Това е табу! Това е табу!

Когато свърши, кануто изглеждаше по-безопасно и то се отправи по дългия си път на север.

Едва бяха излезли от лагуната, и Па с акулското лице се запъти към омразната статуя на Оро, за да я хвърли в дълбините. За негово учудване Тероро го възпря:

— Той е бог. Ще го оставим почтително върху брега на Хавайки на червения Оро.

И наистина, щом стигнаха до ненавистния някога остров, Тероро се промъкна на брега, където не можеха да го забележат стражите, постави Оро на защитено място между скалите и му направи покрив от палмови листа. Докато вършеше това, той почувства, че никога вече няма да види този Хавайки, от който бе произлязъл. Кануто го чакаше в морето, но Тероро се изправи върху брега на острова на предците си и запя стария напев за историята на храбрите хора от Хавайки в Азия, които бяха тръгвали на безброй пътешествия, без да се върнат в родното си място. А тук бе неговата земя, неговият дом, който нямаше да види повече.

 

 

Па и останалите гребци се изненадаха още повече, когато дойде време да тръгнат по обратния път към Хавайки на Севера. Сега Тероро не им разреши да поемат дръзко направо през океана. Накара ги да свърнат предпазливо към Нуку Хива, където успяха да подновят запасите си, за да имат достатъчно вода и храна в ужасните безветрени зони, особено за децата, които страдаха най-много от жегата и колкото и да се стараеха, не можеха да свият стомасите си. Бяха гладни и искаха да ядат.

Най-сетне звездите на Малките очи се появиха над главите им и кануто радостно пое на запад, в посоката на вятъра. Сега Тероро започна всеки ден да преподава уроци на мъжете и на момчетата в кануто.

— Знаете, че островът се намира пред нас. Какви признаци показват това?

Всички от мъжки пол над шестгодишна възраст постепенно се превръщаха в навигатори, а Марама, заела мястото на старата червеноока Теура, стана гадателка и затърси знамения. Веднъж едно от момчетата забеляза черна птица с раздвоена опашка, която напада бял рибояд, току-що уловил риба. Тероро разкри на всички как да разпознават ехото на вълните, които се разбиваха в още невидимия Хавайки. Но най-тържественият миг настъпи, когато Марама, която наблюдаваше облаците, видя, че са озарени от огън, и разбра, че богинята Пере е запалила фар пред пътниците. Към тези огнени облаци Тероро насочи кануто.

Преди да стигнат до брега, той трябваше да изпълни още една неприятна задача. Мина между мъжете и жените и на всекиго поотделно каза:

— Децата вече не са ваши. Ще трябва да ги споделите с хората на острова и всяко дете ще има много майки.

Надигнаха се вопли, защото по време на дългото пътешествие мъжете и жените в кануто се бяха привързали силно към децата, а малките палавници си бяха намерили майки и бащи, които бяха обикнали.

— Това дете ми е повече от син! — плачеше една от жените и притискаше до гърдите си деветгодишно момченце със счупен зъб.

— Не — твърдо отсече Тероро. — Ако жените на острова не бяха молили за деца, нямаше да взема нито едно. Те също имат право на деца и това е справедливо.

Когато кануто бе изтеглено на брега, настъпиха мъчителни минути, защото жените от селото, отдавна лишени от детска глъчка, се втурнаха напред и зърнаха момченца, застанали притеснено до мачтите, и момиченца, стиснали ръцете на гребците. Не виждаха нито прасетата, нито очакваното хлебно дърво, нито бананите. Виждаха единствено децата. И когато първото дете се спусна на брега, една от жените полетя към него като обезумяла и му предложи храна, а детето отстъпи назад.

Така се завърна Тероро. Понесъл в ръце камъка на Пере, той слезе на брега, за да стане състрадателният и разумен жрец на Хавайки; кротката му жена Марама щеше да му бъде помощница и гадателка, а богинята на вулканите — лична наставница. Свинете, хлебното дърво и децата започнаха да се множат. Цветята на Марама разцъфнаха в ярки цветове. Островът заживя в благоденствие.

Бележки

[1] Хавайско ястие, приготвено от корените на таро — изпечени, начукани и навлажнени, за да ферментират. — Б.пр.