Франсис Едмъндс
Най-ценното бижу (2)

2.

Мейзи обикаляше безцелно из разкошната си къща в Булонския лес и търсеше начин да убие времето. Погледна часовника си. След два часа трябваше да тръгне за аерогарата. Влезе бавно в кабинета си и започна да се рови в документите, струпани на бюрото й, в каталозите за стари мебели… Вниманието й се насочи от лъскавите страници към градината навън. Къде ли би могла да сложи още малко мебели, за бога? В храстите ли? С нежелание продължи да прелиства купчина брошури. Още една разпродажба на произведения на модерното изкуство. Какъв смисъл имаше дори само да отиде да ги разгледа? Вече притежаваше една от най-прекрасните колекции в Париж. Само кабинета й красяха Пикасо, Мондриан и Климт. Мейзи въздъхна. Та това дом ли беше? По-скоро приличаше на музей. Прекалено много вещи и никаква топлина. Запали електрическата камина.

Навън се появи градинарят, тътрейки крака. Тя проследи с поглед как смете няколко листа от пътеката. Понякога Мейзи му завиждаше за този прост и подреден живот, подчинен на природата и нейните сезони. Той поне винаги имаше какво да върши, очакваше нови промени, следваше неумолимия естествен цикъл и никога не изглеждаше объркан.

Една-единствена сълза се стече по бузата на Мейзи. Тя извади кърпичка и веднага я попи. Не можеше да си позволи да се отпусне, не и днес, когато милата Лора щеше да пристигне. Наля си чаша вода и се постара да мисли за нещо хубаво. Нямаше никакво право да изпада в депресия, особено при своите привилегии и пари. Изправи гръб. Всичко беше въпрос на организация. Трябваше по-добре да запълва времето си. Времето! Въпреки всичко от гърдите й се изтръгна задавено ридание. Не че имаше много свободно време. Вечно бе заета с благотворителни комитети, гимнастически упражнения, лечебни процедури, игра на бридж, пробване на нови дрехи, търгове. Сълзите вече свободно се стичаха по лицето й. Кого се мъчеше да излъже? Четирийсет и шест годишната Мейзи Готие имаше всичко, с изключение на онова, което най-много желаеше. Любовта на добър мъж и свои деца.

Извади хартиена кърпичка от кутията и избърса очите си. Бе направила всичко възможно, за да осъществи най-съкровените си желания. След като се оказа, че не може да роди, тя се втурна да обикаля всевъзможни специалисти, надявайки се да открият причината, но се оказа, че с нея всичко е наред. Отначало Чарлс проявяваше съчувствие, толкова отчаяно искаше да има наследник. Но с времето започна да се отегчава от диетите й, от здравословния й начин на живот, от методите за релаксация. Тя го умоляваше да опитат изкуствено оплождане, но Чарлс не искаше и да чуе за това! Казваше, че е противоестествено, дори го наричаше отвратително. Той също беше ходил да се преглежда при различни специалисти и смяташе, че всичко е въпрос на време. Така бяха изминали двайсет и три години — все още нямаха деца и шансовете Мейзи да роди бяха минимални, ако изобщо съществуваха такива. От пет години двамата спяха отделно.

Грешката бе нейна. Вътрешно се разкъсваше от мъка, задето не бе успяла да роди наследник на името Готие и на богатството на Апълфорд. Тя бавно отиде в салона и спря, за да се огледа в огледалото. Въпреки сълзите, имаше привлекателна и съвсем не банална външност, une jolie laide^[1], както биха се изразили французите. Беше висока и елегантна, с кротки кафяви очи — може би само устните й бяха прекалено пълни, а челото — прекалено високо за съвременния вкус. Все пак, където и да отидеше, Мейзи винаги привличаше възхитени погледи. От огледалото я гледаше безизразното й отражение. Какво ли струваше чуждото възхищение в сравнение със скъпоценния душевен мир?

По-рано не беше толкова лошо, поне не в началото, когато тя все още вярваше, че Чарлс се е оженил за самата нея, а не за богатството й. Тази мисъл я разстрои. Реши да се разсее с нещо и побърза да потърси дамската си чанта. Зърна я на дивана, където я беше оставила предишната вечер. Отвори я и провери дали има дребни монети за паркинга на аерогарата. От едно отделение изпадна стара снимка. Мейзи се наведе и я вдигна от пода. Тя и Чарлс, снимани при първата си среща в Ню Йорк. Бог знае какво я караше все още да пази тази снимка — може би някаква носталгия или желанието да се самозаблуждава; прекалено болезнено беше да реши кое от двете.

Обзета от трескаво неспокойство, Мейзи се затича нагоре по стълбите към спалнята си. Изведнъж дочу как някаква кола спря на алеята пред къщата и се закова на място. Надникна през големия еркерен прозорец на стълбищната площадка и видя Чарлс. Веднага се разтревожи. Защо ли, за бога, си идваше по това време? Побърза да влезе в спалнята, провери грима си и си сложи червило. Въпреки че съпругът й проявяваше безразличие, тя все още се стараеше да му се харесва. В края на краищата кой можеше да го обвини? Вината беше нейна, тя се бе провалила, бе стерилна…

Дочу стъпките му в коридора и усети как сърцето й яростно заби. Дори сега присъствието му необяснимо я вълнуваше. Но все пак имаше малка разлика. Някога любовта караше сърцето й да бие учестено. Сега просто ставаше напрегната, както мрачно си даде сметка в момента.

— Има ли някой вкъщи? — гръмко извика Чарлс от коридора.

— След минутка ще сляза — обади се тя и набързо пооправи косата си пред огледалото.

Когато Мейзи влезе във всекидневната, той се обърна и собственически я целуна по бузата.

— Радвам се, че те заварих тук — рече Чарлс, като се взираше някъде в далечината. — Опасявам се, че изникна нещо неочаквано… Нали знаеш как стават тези работи? Минах да взема някои книжа от кабинета си.

— Сериозно ли е? — загрижено попита тя.

Знаеше, че покупката на нов имот в Хонконг му бе причинила доста главоболия. На лицето му се появи широка спокойна усмивка.

— Ще се справя. Но се опасявам, че няма да мога да дойда на театър тази вечер.

Мейзи изглеждаше съкрушена.

— Но ти ми обеща… — Веднага млъкна. Чарлс не понасяше да му противоречат. Ужасно, се ядосваше и после няколко дни беше в лошо настроение. Тя бързо реши, че не си струва да спори с него, макар че наистина беше обещал, макар че днес трябваше да празнуват годишнина от сватбата си. — Няма значение — нехайно добави. — Ще се обадя на Бетси. Сигурно не е заета тази вечер.

Бетси не бе заета и Мейзи го знаеше. Нещо повече — за толкова кратко време щеше да е невъзможно да открие някой друг, който да я придружи. Гастон подготвяше спокойна вечеря на четири очи за себе си и Лора. Като премисляше възможностите си, Мейзи прехапа треперещата си долна устна. Щеше да прекара още една вечер сама в театъра или още една вечер сама вкъщи.

— Добре — обади се Чарлс, без да забелязва разочарованието й. — На Бетси сигурно ще й хареса.

Той тръгна бавно към вратата.

— О, Чарлс, между другото…

— Да? — Завъртя се на пети.

— Нали не си забравил, че утре вечер ще празнуваме рождения ден на баща ти?

Лицето му мигновено се навъси като буреносен облак.

— Че как бих могъл да забравя този ден, по дяволите?

Мейзи усети как бузите й изведнъж пламнаха.

— О, боже, колко съм глупава.

Чарлс само я изгледа свирепо. Искаше й се земята да се разтвори под нея и да я погълне на мига. Как можеше да се държи толкова нетактично? Сякаш въобще бе възможно Чарлс да забрави точно тази дата.

— Ужасно съжалявам. Казах го, без да мисля.

Устните му язвително се свиха.

— Това е още една от привилегиите на мързелуващите богаташи.

Той прекоси коридора, влезе в кабинета си и затръшна вратата. Щом се озова вътре, по красивото му сурово лице се разля усмивка. Беше лесно, прекалено лесно дори да манипулира Мейзи. Чувството за вина правеше хората слаби и податливи. Чарлс бе открил това още в ранна възраст.

След около десет минути Мейзи, която все още трепереше във всекидневната, чу как колата на съпруга й с рев се понесе по алеята пред къщата. Тръгна си, без да й каже дума, без едно формално „довиждане“ — това беше толкова характерно за него. Можеше да се държи така дни наред, понякога го правеше по цели седмици. Мрачен, кисел, груб, той я караше да плаче. Но рано или късно се оказваше, че се нуждае от нещо и тогава изпробваше върху нея цялата сила на галския си чар. В емоционално отношение тя беше нещо като боксова круша. Имаше чувството, че живее с мистър Джекил и мистър Хайд.

Някой почука на вратата и Мейзи стреснато се обърна. Потънала в мислите си, не бе чула колата, спряла пред къщата.

— Да?

Младата красива икономка беше последното откритие на Чарлс. С нагло безгрижие тя надникна през открехнатата врата и каза:

— Мадам Ламиел е тук. Да я поканя ли да влезе?

Мейзи смутено скочи и притисна с хладна ръка пламналата си буза.

— Разбира се. Колко хубаво! Искам да кажа, че не очаквах никого.

Висока дама с безупречна външност влезе в стаята. Бетси Ламиел също беше американка, живееща в Париж, и една от най-добрите приятелки на Мейзи. Бе с десет години по-голяма от нея и съвсем наскоро, след дълго и мъчително боледуване, бе починал съпругът й. Месеци наред Бетси се бе грижила за близо седемдесетгодишния си съпруг, който беше болен от рак, но упорито отказваше да остави цигарите. А сега, както се говореше в Париж, тя изглеждаше доста жизнерадостна след тежкото преживяване.

— Плакала си — каза Бетси веднага щом зърна зачервените очи на Мейзи.

Приятелката й смутено се взираше някъде в пространството.

— Няма нищо, наистина. Малко съм напрегната заради утрешното празненство. Уморих се.

Бетси седна до приятелката си и нежно я прегърна през раменете — обикновен жест, изпълнен с обич и топлота. Мейзи избухна в плач.

— Хайде, стига — утеши я Бетси и извади току-що изгладена носна кърпичка от чантата си. — Ето, вземи.

Мейзи я пое с благодарност и издуха носа си.

— Не можеш да ме измамиш, Мейзи Апълфорд. Аз съм вряла и кипяла в тия работи. И ти казвам, че ако баща ти беше все още жив, щеше да нареди да бичуват тоя твой съпруг.

— Но Чарлс не е виновен — рече Мейзи, проявявайки обичайната си лоялност. — Той е прекарал такова ужасно детство.

Бетси изсумтя.

— Това въобще не му дава право да превръща живота ти в ад. Този човек направо ще те съсипе!

— Мога да си го позволя. Бетси настръхна.

— Всички знаем, че можеш да си го позволиш, но не е там работата. Наистина ли смяташ, че баща ти е искал да имаш точно такъв съпруг? Паразит, а не съпруг.

Мейзи безсилно сведе глава.

— Ако имахме деца, той може би нямаше да бъде толкова отегчен…

— Отегчен ли? — ехидно се засмя Бетси. — Тоя тип обича да кара ски и ти му купуваш швейцарска виличка. После това го отегчава и иска да участва в регатата за Купата на Америка. Да ти кажа право, Чарлс трябваше просто да си стои на котва в Кан. Прочу се, няма що!

Неприятният спомен накара Мейзи да потръпне. Съпругът й беше станал за посмешище по време на регатата. Толкова лошо бе плавал, че дори Италианската телеграфна агенция си беше позволила да го награди с гумено патенце.

— Ами конете му? — Бетси беше прекалено тактична, за да спомене за любовниците му, които бяха известни на цял Париж. — Ами колите, хазарта и всичките му капризи, за които ти плащаш!

Мейзи изглеждаше тъжна и смачкана.

— Няма значение — рече тя, но думите й прозвучаха неубедително. — Както сам казва, докато баща му е жив, винаги ще бъде обикновен служител във фирмата.

Колкото и да беше жестоко, Бетси си наложи да го спомене:

— А когато баща му умре, какво ще стане?

Мейзи поклати глава. Отчаяно се стараеше да не мисли за това. Страхуваше се, че Чарлс ще я напусне и ще си намери жена, която да му роди наследник. Докато можеше да го задържи с парите си, докато можеше да му бъде полезна, все още имаше някаква надежда. Раменете й потръпнаха и тя едва успя да сдържи напиращите в гърдите й ридания. Мъжете се раждаха с късмет. Колкото и да остарееха, пак можеха да имат деца. А нейният живот зависеше от все по-оскъдните му благодарности. Или поне така изглеждаше в момента.

— Откровено казано, не знам — отчаяно промълви, — но каквото и да се случи, остава ми Лора. Тя все още има нужда от мен.

Бетси раздразнено изсумтя.

— Ще трябва да измислиш нещо по-добро. Лора вече не е дете. Всички знаем, че ти й беше като майка. Толкова по-добре. Тя ще бъде с теб, независимо дали Чарлс ще си отиде или не.

— Сигурно е така — уморено каза Мейзи. Подобни мисли по цял ден се въртяха в главата й.

Бетси я потупа по ръката. Беше добра жена и много искаше да разсее лошото настроение на приятелката си.

— Знаеш ли, не съм дошла тук, за да ти развалям настроението. Просто се замислих за тези неща напоследък. Крайно време е да си дадеш почивка и да заминеш някъде.

— Но аз все пътувам.

Бетси бе решена да настоява на своето.

— Посещенията на художествени галерии и музеи и главозамайващото четене на книги и проспекти нямат нищо общо с моята представа за почивка. Я виж това. — Извади едно писмо от чантичката си и го подаде на Мейзи. — Моите приятели, семейство Маклийн, имат дял в новия хотел в Кайро. Казва се „Серафим“.

Мейзи погледна с невиждащи очи писмото и се усмихна жално.

— Четох за това. Хотелът сигурно е великолепен.

— Е, те ме поканиха да отида там през август. Мисля, че ще е много по-забавно, ако дойдеш и ти. Хайде, какво ще кажеш?

Усмивката на Мейзи стана по-широка.

— Пътешествие по Нил… ще можем да посетим и пирамидите. Пък и там има прекрасен музей…

— Добре, добре. Щом настояваш, и за това ще отделим време. Да разбирам ли, че си съгласна да дойдеш с мен?

Мейзи сви рамене, не й харесваше да я притискат така.

— Защо не? Нямам нищо против няколко нови запознанства. Пък и тук нищо не ме задържа.

Двете си побъбриха още десетина минути й след това Мейзи изглеждаше значително по-добре. Доволна, че е успяла да подобри настроението на приятелката си, Бетси стана да си върви. Мейзи настоя да я изпрати до чисто новичкото й порше, паркирано пред къщата.

— Снаха ми смята, че съм ексцентрична — каза Бетси и с известно усилие се настани на ниската седалка, — но ти просто не ми обръщай внимание. Ще се видим утре при Гастон.

Запали мощния двигател на колата и бавно потегли по алеята, изчаквайки автоматичната врата да се отвори, за да увеличи скоростта и шумно да се понесе по шосето.

Мейзи гледаше след нея, докато колата изчезна от погледа й. После се обърна и тръгна към къщата. Веселата вдовица и нещастната съпруга — въпреки всичко тази мисъл й се видя забавна. Ускори крачка. Започваше да роси, а и беше крайно време да тръгне за летището.