Франсис Едмъндс
Най-ценното бижу (10)

10.

Студен, влажен и дъжделив, Лондон изглеждаше по-мрачен от всякога. Докато бавно изкачваше стълбите с куфара в ръка, Лора премисляше събитията от предишните няколко дни. Какво ли, за бога, се беше случило с Робер? Неговото държане бе съвсем необяснимо. Не беше й се обаждал по телефона, не беше отговорил на нито едно от десетината съобщения, които бе оставила на телефонния му секретар. Тя се спъна в скъсания линолеум и удари брадичката си в ръба на куфара. Само това й липсваше. Една хубава голяма синина като завършек на пътуването. Разбира се, посещението й в Париж не можеше да се нарече съвсем отвратително. До празненството всичко беше прекрасно. Потърка ударената си брадичка и продължи да се изкачва по стълбите. С какво го беше разстроила толкова много? Но каквото и да беше, смяташе, че Робер трябваше поне да намери време да й каже „довиждане“.

С всяка стъпка нагоре куфарът сякаш ставаше все по-тежък. Този нещастник беше провалил гостуването й в Париж! Нито театралното представление, нито вечерята с Гастон и Мейзи в любимия й ресторант „Жоел Робюшон“ бяха в състояние да подобрят настроението й. Въпреки очакванията за прекрасен и дълъг уикенд, тя се чувстваше уморена, отчаяна и потисната. Какво целеше той, за бога?

Когато стигна до горната стълбищна площадка, дочу, че телефонът й звъни. Робер! Сърцето й се преобърна. Това непременно беше Робер и той щеше да й предложи някакво логично обяснение за всичко! Лора отвори входната врата, тръшна багажа си в коридора и буквално влетя във всекидневната.

— Здравей, миличка. Как се прибра? Всичко наред ли е? — Гласът на Мейзи звучеше много тревожно.

Лора се постара да прикрие разочарованието си.

— Току-що влизам, но всичко изглежда нормално… въпреки че прозорците са широко отворени.

— По гласа ти личи, че много-много не ти се говори с мен.

— Съжалявам. Надявах се, че е Робер, това е всичко.

Сълзите започнаха да се стичат по бузите й и закапаха върху телефонната жица. В Париж, докато беше с баща си и с Мейзи, някак си бе успявала да се владее. Но сега отново се бе озовала сама в Лондон и се чувстваше съвсем отчаяна.

В инстинктивното си желание да я защити Мейзи гневно каза:

— Щом някой се държи с теб по този начин, не си струва да се разстройваш заради него. На твое място щях да забравя за Робер.

Изведнъж сякаш нещо се прекърши в душата на Лора.

— Защо просто не ме оставиш на мира и не започнеш да следваш собствените си съвети? Уморих се да слушам кое е най-доброто за мен. Това си е моят живот и аз сама трябва да решавам.

Притеснена за Лора, Мейзи не обърна внимание на това избухване.

— Не бива да се отчайваш. — Гласът й звучеше спокойно и утешително. — Особено сега. Залогът е прекалено голям.

— Знам. — След краткото си избухване тя се почувства засрамена. — Съжалявам за това, което току-що ти казах. — Сега в гласа й се долавяха нотки на отчаяние и покруса.

— Виж какво — рече Мейзи, — преди малко говорих с Хари Блумщайн и му казах да ти приготви една пратка.

— Но, Мейзи…

— Дребна работа… само два-три интересни скъпоценни камъка, за да има с какво да започнеш работа.

Лора отчаяно въздъхна. Очевидно беше невъзможно да накара Мейзи и баща й да я разберат. Трябваше да й позволят сама да отговаря за собствените си грешки и да стъпи на краката си.

— Виж какво, знам, че имаш добри намерения, но аз не искам…

Сега беше ред на Мейзи да се ядоса:

— Какво не искаш? Помощ ли? Е, добре, нека тогава го наречем по друг начин. Нека го наречем делово предложение. Ще изчисля какво ми дължиш.

— Винаги казваш така, но после не ми позволяваш да ти платя…

— Хайде, опитай се да чуеш какво ти казвам! — В някои много редки случаи Мейзи наистина се вбесяваше. — Престани да се превземаш, по дяволите! Искаш ли да направиш нещо страхотно на изложбата ви?

— Разбира се.

— Разбира се, но за да направиш нещо хубаво, трябва да имаш хубави материали. Затова моля те, миличка, ако не искаш да го направиш заради себе си, направи го заради баща си. Знае ли някой още колко му остава да бъде сред нас?

Мейзи беше страшно ядосана на себе си. В желанието си да надвие упорството на Лора беше отишла твърде далеч. От другия край на телефонната линия настъпи тишина. После Лора промълви:

— Знам, че всички ми желаете само доброто. Но мразя да живея като някакъв паразит… като…

Тук тя се поколеба. Мейзи й помогна:

— Знам. Като Чарлс.

— Да… като него. Никога не ми беше хрумвало, че човек заприличва на егоист, когато се опитва да разчита само на себе си. Знаеш ли, никога не съм си задавала въпроса какво всъщност иска баща ми.

Мейзи долови първите признаци на опасността. Побърза да приключи въпроса, преди Лора отново да е изпаднала в мрачно настроение.

— Значи приемаш моята малка изненада?

— Как бих могла да откажа?

— Права си. Невъзможно е. Пък и работата представлява най-добрата терапия за разбито сърце.

— А как ще мога някога да ти се отблагодаря?

— Лесно. — Гласът на Мейзи отново звучеше кротко. — Като бъдеш онова, което си — най-добрата в този проклет бизнес.

Когато най-после успя да разопакова багажа си, Лора вече се чувстваше значително по-добре. Все още се измъчваше заради Робер, но въпреки всичко мисълта за очаквания колет я изпълваше с вълнение. Седна до масата и в един бележник нахвърли няколко нови идеи. Неизвестно защо — навярно поради наскоро отминалия рожден ден на баща й — мислите й непрекъснато се въртяха около знаците на зодиака. Ловко скицира един лъв, после — телец и овен. Не, тези животни изглеждаха прекалено груби и тежки за онова, което искаше да постигне. Скъса последните няколко листа от бележника. Скорпион… Лицето на Лора мигновено засия. Със страшните си щипци, с разчлененото си тяло и извитата си отровна опашка скорпионът беше идеален за гривна. Лора набързо го нарисува, като си представяше материалите, от които би искала да го направи. Накрая реши, че гривната трябва да бъде направена от жълто злато и диаманти и да бъде изящно изработена, за да прилепва към китката.

Погълната от работата си, едва след три часа забеляза, че се стъмва. Доволна от постигнатото през този следобед, тя стана, за да дръпне завесите. Навън валеше лек дъждец и водните капки се разбиваха в стъклата на прозореца. За миг се спря, за да наблюдава как вадичките лъкатушат под напора на вятъра и се стичат надолу към перваза. Капчиците приличаха на скъпоценни камъчета, защото пречупваха светлината на уличната лампа и сияеха с всички цветове на спектъра: червено, оранжево, жълто, зелено, синьо, индиговосиньо и виолетово. Виолетово. Лора изведнъж се сети, че нейните великолепни сугилити все още се намират под мивката в кухнята. Колие от злато, пронизано от контрастни виолетови светлинки — би било прекрасно! Тя дръпна завесите и се върна при бележника си. Следващия път, когато погледна часовника си, вече минаваше единайсет. За своя изненада Лора откри, че цяла вечер не бе мислила за Робер.

Едва когато вече се къпеше във ваната, тя се стресна. Бекбенчър! Как беше възможно да забрави за него? Все така ставаше, когато започнеше да работи. Всичко останало сякаш се изпаряваше от съзнанието й. Беше късно, но Джени никога не си лягаше преди един след полунощ. Лора реши да й се обади по телефона.

Щом приятелката й вдигна слушалката, Лора веднага разбра, че нещо не е наред.

— О, божичко — запелтечи Джени, — ти си се върнала.

— Разбира се. Съжалявам, ако съм оставила у теб впечатлението, че се готвя да емигрирам и повече да не се върна. — Почака я да каже нещо, но приятелката й мълчеше. Шестото й чувство вече й подсказваше отговора. — Какво има?

— Случи се нещо ужасно. — Гласът на Джени трепереше. — Не знам как да ти го кажа.

— Не и с Бекбенчър? — Лора усети как ръцете й започват да треперят.

— Опасявам се, че той избяга.

Лора тежко се отпусна върху леглото.

— Избягал ли е? В това време! Бедната птичка няма да издържи и една седмица.

— За всичко съм виновна аз — захленчи Джени. — Пуснах го да лети из всекидневната, за да се пораздвижи. Това, изглежда, много му харесваше. Но вчера един от майсторите забрави да затвори вратата. Бекбенчър просто разпери криле и отлетя. — Тя избухна в плач. — Обадих се в полицията.

— Някакви радостни новини оттам?

— Не. Те всъщност смятат, че това е някаква шега. Едно остроумно ченге дори ми предложи да отида в полицията, за да им помогна да направят портрет на папагала.

Лора прехапа устни.

— Няма защо да изпадаме в истерия — доста убедително заяви тя. — Ще се видим утре в колежа.

Без да се суети повече, тя остави слушалката. Само хленченето на Джени й липсваше!

Ама че уикенд! — помисли си Лора и измъкна едно конче от бродираната покривка на леглото си. Приятелят й беше болшевик, на челото й се появи една ярка цицина, а сега и нейният другар и събеседник бе отлетял. Измъкна една хартиена носна кърпичка от кутията, зави се презглава и си позволи удоволствието да се разплаче.

Десет минути се оказаха достатъчни. Самосъжалението беше хубаво нещо в малки дози, но то не беше силната й страна. Тя се измъкна от леглото и бавно отиде в банята, където пълната с топла вода вана все още я чакаше. Добави малко гореща вода и няколко капки „Герлен Шалимар“. После свали старата си хавлия, скочи в уханната вана и скоро се унесе в мечти — представяше си как осъществява още по-красиви и смели идеи за своята гривна-скорпион.

Бог знае колко дълго се бе звънило на входната врата. Лора се отърси от унеса си, бързо излезе от ваната и се уви с хавлията си. За бога, кой беше решил да я посети по това време на нощта? Намери още една хавлиена кърпа, направи си тюрбан и зашляпа боса към домофона. Часовникът във всекидневната удари дванайсет. Мътните го взели! — раздразнено си каза Лора. Сигурно беше Джени, която за извинение носеше бутилка „Шардоне“ и се канеше да удави мъката си във вино.

— Ало. Кой е?

В ухото й бе влязъл малко шампоан и й пречеше да чува добре, но й се стори, че разпознава гласа на Джени. Без да се замисли, тя натисна копчето, с което се отваряше входната врата.

Лора чакаше пред вратата на апартамента си, когато една прегърбена и окаяна фигура се заизкачва по стълбите. Изведнъж в неясната светлина тя зърна профила на жената.

— Майко! — Лора ужасено се вторачи във фигурата, която вече стоеше в коридора й сред локва вода. — За бога, какво правиш навън по това време, и то без чадър?

Тя се ядоса на себе си. Логичните действия не бяха присъщи на майка й.

Карълайн разтърси гънките на шлифера си. Локвата в краката й се поразшири.

— Знам, че е късно, но може ли да вляза?

Лора я заведе във всекидневната и включи и трите нагревателя на електрическата камина.

— Ето, по-добре ела тук да се изсушиш. Защо не ми се обади по телефона?

Карълайн метна шлифера си на близкия стол и се сгуши до камината.

— Ние пристигнахме едва тази сутрин.

Лора вече беше вдигнала ръце. За Карълайн логичните отговори бяха много рядко явление, нещо като манна небесна.

— Ние?

Лора притича в спалнята и намъкна една стара нощница.

— Да, Ралф и аз.

Тя се върна във всекидневната и се опита да изсуши косата си с помощта на хавлиена кърпа.

— Разбирам. Просто сметнах, че е по-добре да проверя.

Това прозвуча като долнопробна насмешка и Лора го знаеше, но с Карълайн човек никога не можеше да бъде сигурен. Мярна й се споменът за един особено мъчителен ден. Пияна като свиня, облечена като проститутка и в компанията на едно двайсетгодишно момче, майка й се беше постарала да я направи за посмешище на целия интернат.

— Но Ралф замина. — Дори да беше забелязала саркастичните нотки в гласа на дъщеря си, Карълайн не реагира. — Трябваше да прескочи до Ню Маркет, за да види някакви двегодишни кобили. — Шумно подсмръкна. — Поне така каза.

Блуждаещият й поглед обходи стаята. Лора знаеше какво точно търси майка й.

— Искаш ли чаша какао? — натъртено попита тя.

Устните на Карълайн потръпнаха и леко се извиха в намръщена гримаса.

— Да имаш нещо по-силно?

— Опасявам се, че нямам. — Това бе лъжа и Лора знаеше, че майка й ще се досети. Все пак нямаше смисъл да я окуражава в тази насока. От начина, по който говореше, си личеше, че е доста пийнала.

Карълайн хладно сви рамене.

— Добре тогава. Нека да е какао, но моето искам да е силно.

Лора се повъртя из кухнята и накрая наля малко кондензирано мляко в една тенджерка. Изведнъж усети, че е гладна — не беше яла нищо, ако не се смяташе отвратителната закуска в самолета. Отвори чекмеджетата на бюфета и порови в тях. Както в гардероба й, и тук нямаше особено богат избор. Пакетче макарони, няколко кутии консервирана сардина в олио, консерва варен боб и плесенясало пакетче билков чай. В едно ъгълче откри полупразна кутия с шоколадови бисквити и веднага я грабна. Подреди ги в чинийка, като междувременно успя да изяде една счупена бисквита. Кухнята беше леденостудена. Погледна босите си крака, стъпили върху белия линолеум — съвсем бяха посинели. Кичурите на влажната й коса бяха залепнали на врата й. Лора потрепери и докато топлеше ръцете си на газовия котлон, надникна през вратата, за да види какво прави майка й, която лениво се беше отпуснала пред огъня. В мъждивата светлина издайническите следи от пиянството — зачервените очи, торбичките под тях и болезненият тен — почти не се забелязваха. Лора продължи мълчаливо да я наблюдава. С изящните си черти и стройното си гъвкаво тяло майка й все още беше забележително красива жена.

Млякото изведнъж кипна и едва не преля през ръба на тенджерката. Тя побърза да я отмести и изключи котлона. Колкото и да й се искаше да го отрече, жената във всекидневната приличаше на нея. Лора наля млякото върху какаото, което вече бе сложила в чашите. Забеляза, че ръцете й треперят. Мисълта за тази голяма прилика направо я изпълваше с ужас.

Върна се във всекидневната, сложи подноса на пода и седна до майка си. Навън вятърът се усили още повече и дъждът заплющя по стъклата на прозорците. Треперейки, двете жени се примъкнаха още по-близо до топлото сияние на огъня. Лора подаде чашата с какао на майка си и изпита странно чувство. Не можеше да си спомни някога да й е било толкова уютно в нейно присъствие. Известно време и двете не смееха да проговорят, за да не нарушат тази неочаквана интимност.

— Мислех, че напоследък не пътуваш много — най-накрая се обади Лора.

Карълайн продължаваше да се взира в огъня.

— Така е. В последната минута реших да тръгна и аз. За Ралф не беше така, разбира се. Сякаш целият му живот е планиран предварително с години напред.

Лора прокара пръсти през косата си, опитвайки се да я поприглади.

— Как я карате двамата?

Този въпрос изглеждаше доста странен, по-скоро една нормална майка би трябвало да го зададе на дъщеря си.

— Горе-долу. — Карълайн направи гримаса. — Както винаги, Ралф си има неговите обещаващи млади кобилки, но се опасявам, че не всички принадлежат към животинския свят. — На устните й се появи подобие на усмивка. Въпреки че беше доста пияна, тя все още притежаваше някакви остатъци от чувство за хумор. — Е, що се отнася до мен, понякога ми се искаше да се поразвлека. Но сега просто… е, аз просто…

Тя продължи да се взира в огъня.

— Четох във вестниците, че Ралф се справя много добре.

Лора реши да насочи разговора в безопасна територия. След събитията от последните дни се чувстваше направо изстискана. Нямаше да има сили да понесе един дълъг разговор, посветен на Карълайн и нейния алкохолен проблем.

— О, да. — Карълайн продължаваше да съзерцава излъчващите сияние реотани. — Казват, че той е един от най-добрите жокеи в света. Дори петролните шейхове използват услугите му. Смята, че е открил победителя за конните състезания в Епсъм.

— Но това е чудесно! — възкликна Лора.

— Има и няколко коня за дербито „Роял Аскот“. — Карълайн съвсем не изглеждаше възхитена от това. — И за наградата „Триумфалната арка“ или както там й беше името. Все първокласни коне. О, да, добрият стар Ралф преуспява. Вече няма нужда нито от мен, нито от парите ми.

Лора не можа да устои.

— Имаш предвид парите, които ти дава баща ми?

— Както и да е. — Карълайн вяло махна с ръка. За първи път нямаше желание да спори. — Все пак важното е, че никой няма нужда от мен.

Ако в гласа й беше прозвучала поне някаква нотка на самосъжаление, Лора щеше да се престори, че нищо не е чула. Но майка й произнесе тези думи с равен, безизразен глас, просто съобщаваше фактите. Момичето я погледна — все така се взираше в огъня — и му се прииска да можеше да прояви достатъчно милосърдие, за да й възрази.

— Затова дойдох в Лондон — продължи Карълайн. — Имах нужда да поговоря с теб.

— Но наистина трябваше първо да ми позвъниш. Можеше и да не ме намериш. Всъщност едва тази сутрин се върнах от Париж.

Карълайн бавно кимна.

— Осемдесетият рожден ден на баща ти.

— Ти си се сетила?

Лора беше искрено удивена. Обърна се и за първи път тази вечер очите на двете жени се срещнаха. Момичето неволно извърна поглед. Имаше нещо направо разтърсващо в това неприкрито страдание.

— Разбира се. Дори му позвъних по телефона.

Лора отново застана нащрек.

— Как така? Ние не…

— Знам — прекъсна я Карълайн. — Бедата е там, че нямах смелост да дочакам баща ти да вдигне слушалката. — Настъпи тишина. — И на теб звъних, Лора — продължи тя с мек и нежен глас. — Всъщност доста често го правех, но само когато бях сигурна, че по това време си в колежа.

Лора се подкрепи с още една шоколадова бисквита. Усещаше, че губи контрол. Все същата стара история. Щом майка й се опиташе да каже нещо важно, мислите й все се отплесваха в невероятни посоки.

— Е, поне по това време телефонните разговори са по-евтини — пошегува се Карълайн, опитвайки се да разведри напрежението.

Но за първи път не позволи да я отклонят от целта й.

— Истината е — твърдо продължи тя, — че прекалено много се страхувах да разговарям с теб. Страхувах се да ти призная колко много ме е срам.

Объркана от това внезапно признание, Лора се престори, че разглежда шарките на килима.

— Няма значение — с пресеклив глас каза тя. — Всичко това се е случило много отдавна.

Изведнъж Карълайн скочи на крака и се надвеси над дъщеря си.

— Има значение! — извика тя. — Цели три часа кръстосвах напред-назад по тротоара пред входа, гледах прозорците ти и се опитвах да събера смелост, за да дойда да ти кажа какво чувствам.

Лора бе решила да запази самообладание. Ако можеше да се разчита на досегашния й опит, майка й щеше да изтърси още няколко пиянски приказки и да избухне в плач. На следващия ден нямаше да си спомня нито дума.

— Откакто напуснах баща ти, винаги съм била нещастна — продължи Карълайн. — Трябва да ми повярваш, че го обичах. А сега знам, че той е единственият мъж, който истински ме е обичал.

Това беше прекалено! Лора не можеше да се сдържа повече. Мъката и болката на целия й живот болезнено напираха в гърдите й.

— О, значи така! — Скочи на крака и застана срещу майка си. — Ти си го обичала и той те е обичал. Две прекрасни причини да ни изоставиш, нали?

— Ти нищо не разбираш! — Карълайн я сграбчи за раменете. Лора потръпна. — И аз не те обвинявам. Аз самата едва сега започнах да проумявам всичко.

Момичето се изтръгна от ръцете на майка си и тогава забеляза, че очите й са страшно разширени, изглеждаше като хипнотизирана. Този поглед я накара да се закове на място.

Карълайн продължи по-спокойно:

— Не зависеше от мен. Едно време имах чувството, че се задушавам.

— Кой беше виновен за това? Кой?

— „Готие“… историята, традициите… не знам… всичко. Пък и баща ти така се грижеше за мен, обожаваше ме. Знаех, че ме обича, но се чувствах като птица в златна клетка. Тогава се появи ти, така бях още по-обвързана. Знаех, че просто трябва да избягам.

— А Ралф?

Карълайн изведнъж уморено поклати глава.

— Бедничкият Ралф… той просто ми послужи за извинение. Връзката ни беше чисто физическа. Никога не се разбирахме… не беше както между мен и баща ти. Но когато проумях това, беше прекалено късно.

— Но ти можеше да се върнеш. Татко щеше да ти прости.

— Така ли? — Блуждаещият поглед на Карълайн се насочи към огъня. — Тази мисъл ме измъчва от деня, когато го напуснах. Но аз имах чувството, че раната е прекалено жестока, а и скандалът беше прекалено шумен.

— Грешиш! — Лора ужасно се ядоса на себе си. Противно на волята си, ето че беше въвлечена тъкмо в онзи спор, който така искаше да избегне. — Той все още те обича.

Карълайн сви колене и подпря брадичката си на тях.

— Много вода изтече оттогава, нали? Пък и аз не съм дошла за това.

Часовникът на полицата над камината удари два часа. Лора се сви на кълбо в креслото. Вече се беше простила с надеждата да поспи през тази нощ. Реши да остави майка си да приказва.

— Не искам и ти да повториш моята грешка — продължи Карълайн, като се примъкна още по-близо до огъня.

— За мен това би било много трудно, нали знаеш? — саркастично каза Лора.

— О, значи така? — рязко отвърна Карълайн. — Може да си мислиш така, но вече започваш да правиш същите грешки.

Лора усети как брадичката й потръпва от гняв.

— Е, тогава нека видната специалистка по тези въпроси ми даде един хубав съвет.

Карълайн я погледна умолително.

— Имаш право да приказваш каквото си искаш, но поне ме изслушай. Трябва да ме разбереш.

Тя изглеждаше толкова отчаяна, че Лора бе принудена да се подчини.

— Добре — изсумтя тя, — давам ти петнайсет минути. А после ще отида да си легна.

Карълайн опита да подреди мислите си.

— Много ми е трудно да реша откъде да започна, но нека бъде от Бижутерска къща „Готие“. — Гласът й изведнъж стана напрегнат. — Повярвай ми, Лора, колкото и да сме талантливи, тя е по-важна от всички нас. Едва сега разбирам това. Баща ти ми вдъхваше толкова увереност, та ми се струваше, че ще мога да летя и сама.

— Но ти си била много добра!

— Да — Карълайн се усмихна тъжно, — бях много добра, но когато станах самостоятелна, когато до мен вече го нямаше Гастон, нямаше я фирма „Готие“, открих колко посредствена съм всъщност.

Лора изведнъж проумя, че я заплашва неизбежното. Реши да изпревари майка си.

— Остави тази работа. Няма да ме убедиш да отида да работя за компанията.

— Но, Лора…

— Не! Още не. Когато дойде време да се обърна назад, искам да знам, че успехът си е лично мой.

— Не става дума за това! — Карълайн удари с чашата по страничната облегалка на креслото. — Аз първа ще ти кажа, че приказките за пълната независимост са хубаво нещо… поне засега. Но баща ти няма да е вечно с теб, нали знаеш. А когато той си отиде, не си въобразявай, че фирма „Готие“ ще ти бъде винаги подръка.

Внезапно стомахът на Лора болезнено се сви от страх. Призракът на заварения й брат сякаш се появи в стаята и я изпълни.

— Ти мислиш, че Чарлс…

— Бог знае какво ще направи този негодник! — Тя отново скочи на крака. — Сигурна съм, че той е способен на всичко. Знаеш ли, Чарлс някога беше казал на баща ти, че съм се опитвала да го прелъстя.

Лора пребледня като платно.

— Ти не си…

— Не бъди глупава! — Очите на Карълайн гневно святкаха. — Всъщност, когато за първи път отидох във фирмата, той се опита да прелъсти мен. И никога няма да ми прости, че го отблъснах.

Лора усети, че главата й се върти.

— Но какво би могъл да ми направи? Татко смята да завещае компанията на двама ни — по равно. Чарлс не би могъл да му попречи.

— Бог знае какво ще измисли, но повярвай ми, той няма да се спре пред нищо, за да те лиши от законното ти място в „Готие“. Чарлс просто не може да понесе това, че баща ти обича теб… и мен… повече от него.

Лора усети, че гърбът й се схваща от напрежение. Седеше, изправена като свещ, в креслото.

— Но какво бих могла да направя?

Изведнъж Карълайн безсилно се отпусна на канапето.

— Опасявам се, че не мога да ти кажа. Всичко зависи от това какво ще хрумне на този сплетник. Аз просто дойдох да те предупредя. Никога не смятай, че нещата, на които държиш, са ти в кърпа вързани. Аз загубих всичко тъкмо поради тази причина.

Изминаха няколко минути, преди Лора да успее да проговори. Толкова много имаше за казване, но тази вечер някак все не успяваше да намери подходящите думи. Хрумваха й само разни изтъркани фрази.

— Къде си отседнала?

Този въпрос прозвуча някак банално и нелепо, но Карълайн, изглежда, я разбра.

— В хотел „Портобело“. Ралф страшно го харесва.

— Ще те закарам дотам. Почакай малко, ще отида да си облека палтото.

Тя се надигна от креслото, но Карълайн дори не направи опит да се помръдне.

— Имаш ли нещо против да остана тук? — предпазливо попита тя. — До сутринта ще се оправя, но точно сега имам нужда от близък човек.

Лицето на Лора се отпусна и по него се разля усмивка.

— Щом така искаш. Бих могла да спя тук, на канапето.

— Не, аз ще легна на канапето. А ти се настани в леглото. Утре те чака тежък ден.

Лора донесе от спалнята си възглавница и пухено одеяло, намери и нова копринена нощница за майка си.

— Благодаря. — Карълайн поглади меката коприна с цвят на сепия. — Още един от специалитетите на Мейзи, нали?

— Опасявам се, че си права.

— Да благодарим на Бога, че я има.

Настъпи неловко мълчание, двете смутено се гледаха. Карълайн събра смелост и направи първата крачка. Прегърна дъщеря си и силно я притисна към себе си.

— Обичам те, миличка — прошепна тя. По бузите й се стичаха сълзи.

— И аз те обичам, мамо.

Двете постояха прегърнати. „Мамо“ — наум си повтори Лора, изпитвайки странно задоволство. За първи път в живота си казваше тази дума — най-нежната от всички.

 

 

Лора беше преуморена и спа дълбоко, за да се събуди в седем сутринта, когато будилникът неистово зазвъня. Тя отвори очи и се огледа сънливо. В отвора между завесите надничаше още една мрачна и дъждовита утрин. „Английската зима“ — простена тя. Това можеше да развали настроението на всеки. Натисна копчето на будилника и се обърна на другата страна. Само още десет минути — обеща си Лора и се сгуши в леглото, топло като утроба. Винаги бе имала чувството, че това са най-прекрасните мигове на деня, откраднати от онази зона на здрача, която е разположена между съня и будното състояние. Позволи на мислите си свободно да се реят из тайните й лабиринти. Сън ли беше това или наистина се бе срещнала с майка си? Несъзнателно зае отбранителна позиция, като се сви на кълбо, подобно на зародиш в утробата на майка си. Странно! Тъпата болка, която обикновено усещаше в гърдите си, бе изчезнала. Вместо това я изпълваше невероятна лекота.

Будилникът успя отново да наруши съня й. Тя рязко натисна копчето и побърза да скочи от леглото. Ако се забавеше още малко, щеше да провали цялата си сутрин. Облече си халат и бавно отиде във всекидневната, почти знаеше какво ще завари там. Разбира се, майка й вече я нямаше, а нощницата и завивките бяха прилежно сгънати на канапето. Лора се спря, за да ги вземе. Така беше по-добре, много по-добре. Такива сутрини винаги изглеждаха някак празни, независимо с кого ги споделяше.

Бавно тръгна към спалнята и пътьом спря, за да прочете съобщението, което майка й беше оставила в бележника й. С ясния почерк на Карълайн бяха изписани следните думи: „Гривната-скорпион е наистина много хубава. Помни, че те обичам. Мама“.

Навън вятърът утихна и изведнъж дъждът намаля. Лора наблюдаваше бледите слънчеви лъчи, които надничаха измежду облаците и огряваха сивите аспидни покриви на отсрещните къщи. Сложи чайника на печката, като тихо си тананикаше. Реши тази сутрин да отиде пеша в колежа. Точно в този миг слънцето успя да разкъса облаците и яркобялата му зимна светлина заля улицата. Лора пусна радиото. Без непрекъснатото дърдорене на Бекбенчър домът й изглеждаше някак странно тих. „Нищо не ме тревожи“ — запя тя заедно с Бърт Бакара, който изпълняваше популярната песен „Обсипват ме дъждовни капки“. Направи си чай и като продължаваше да пее, отиде с танцова стъпка в банята. Днес имаше чувството, че са й пораснали криле. Онази ледена висулка на обидата в душата й най-накрая се беше стопила.