Стивън Бакстър
Черна дупка (4)

3.

Холербах вдигна глава от отчета на лабораторията с всезнаещ поглед. После свали очилата си, постави ги върху бюрото пред себе си и започна методично да масажира челото си между очите.

— О, моля те, седни, Мит — каза той изтощено.

Капитан Мит продължи да крачи напред-назад из кабинета. Лицето му представляваше кладенец, пълен с гняв, под прикритието на черната му брада, а масивния му корем се тресеше пред него. Холербах забеляза, че гащеризонът на Мит е протрит около подгъва и че дори златните офицерски нашивки по яката му изглеждат потъмнели.

— Да седна ли? Как, по дяволите, мога да седна? Предполагам знаеш, че целият Рафт чака на мен.

Холербах изсумтя вътрешно.

— Разбира се, но…

Мит взе един планетарий от разхвърляната лавица и го размаха към Холербах.

— И докато вие, учените, се лигавите тук вътре, моите хора боледуват и измират…

— О, по Кокалите, Мит, спести ми тази престорена загриженост! — Холербах издаде напред челюстта си. — Баща ти беше същият. Само приказки, от които нямаше абсолютно никаква полза.

Мит отвори уста в пълен кръг.

— Слушай сега, Холербах…

— Лабораторните тестове отнемат време. Оборудването, с което работим, е стотици хиляди смени старо, не забравяй това. Правим каквото е по силите ни и никакви гръмки заплахи в Мъглявината няма да ускорят работата ни. И, моля те, остави този планетарий, ако нямаш нищо против.

Мит погледна към прашния инструмент.

— Защо пък да го оставя, стар дърдорко такъв?

— Защото е единствен в цялата вселена. И никой не знае как да го поправи. Ти си стар дърдорко.

Мит изръмжа, след което дрезгаво се изсмя.

— Добре, добре. — Той постави планетария обратно на лавицата и придърпа един стол с твърда облегалка до бюрото. Седна с увиснало между коленете шкембе и вдигна разтревожения си поглед към Холербах. — Слушай, учен такъв, няма смисъл да се дърлим. Трябва да разбереш колко съм притеснен и колко са изплашени всички от екипажа.

Холербах разтвори ръце върху плота на бюрото; по тях се виждаха светлокафявите петна на кожното му заболяване.

— Разбира се, капитане. — Той превъртя древните си очила в ръцете си и въздъхна. — Виж какво, не е необходимо да изчакваме резултатите от лабораторните изследвания. Много добре знам какво ще открием.

Мит разтвори ръце, с длани обърнати нагоре.

— Какво?

— Страдаме от недостиг на белтъчини и витамини. Особено децата. Това ги поразява в костите, кожата и с нарушения на растежа, които са толкова древни, че в медицинските разпечатки от Кораба дори не се споменава за тях. — Ученият се замисли за собственото си внуче, което още нямаше и четири хиляди смени; когато Холербах взимаше слабичките му малки крачета в ръцете си, той усещаше как костите се огъват… — Така. Смятаме, че в хранителните преработватели няма нищо нередно.

Мит изръмжа.

— Откъде сте толкова сигурни?

Холербах отново разтри очите си.

— Аз, разбира се, не съм сигурен — отвърна той раздразнено. — Слушай, Мит, просто разсъждавам. Можеш или да ме изслушаш, или да изчакаш резултатите от лабораторните изследвания.

Мит се облегна назад и вдигна дланите си нагоре.

— Добре, добре. Продължавай.

— От цялото оборудване на Рафт най-големи познания по необходимост имаме за преработвателите. В момента правим щателни изследвания на добичетата; но не очаквам да открием нещо нередно.

— Ами каква е причината тогава?

Холербах се измъкна от креслото с познатото усещане за прищракване в дясното бедро. Той отиде до отворената врата на кабинета си и надникна навън.

— Не е ли очевидно? Мит, когато бях дете, това небе беше синьо като очите на бебе. Сега съществуват деца и дори възрастни, които не знаят как изглежда синият цвят. Проклетата Мъглявина вече е станала съвсем негодна. Преработвателите се хранят с органични съединения в атмосферата на Мъглявината — а, разбира се, и с носени от въздуха растения и животни. Мит, цялата работа се състои в това, че като влиза боклук и боклук излиза. Машините не могат да правят чудеса. Няма как да произвеждат прилична храна от оная тиня там. И точно в това е проблемът.

Зад гърба му Мит остана безмълвен дълго време. Накрая попита:

— Какво можем да направим?

— Представа си нямам — отвърна малко грубичко Холербах. — Ти си капитанът.

Мит стана от креслото си и тромаво се приближи към Холербах; старият учен почувства горещия му дъх във врата си, а в същото време усети и притеглянето от мощния корем на капитана.

— По дяволите, престани да се заяждаш. Не мога да разбера какво трябва да кажа на екипажа си.

Изведнъж Холербах се почувства много изморен. Той протегна едната си ръка към касата на вратата и му се прииска столът му да не беше толкова далеч от него.

— Кажи им да не губят надежда — каза тихо той. — Кажи им, че правим всичко, което знаем как да правим. Или пък не им казвай нищо. Както сметнеш за най-добре.

Мит се замисли.

— Разбира се, не всичките ви резултати са пристигнали. — В гласа му се долавяше нотка на надежда. — А освен това не сте завършили и основния преглед на онази машина, нали?

Холербах поклати глава със затворени очи.

— Не, не сме свършили с основния преглед.

— Значи е възможно в крайна сметка да се окаже, че нещо не е наред с машините. — Мит го потупа по рамото с разтворена длан. — Добре, Холербах. Благодаря. Моля те, дръж ме в течение.

Холербах се стегна.

— Разбира се.

Холербах наблюдаваше как Мит се отдалечава по палубата с полюляващо се шкембе. Капитанът не беше от най-умните — но беше добър човек. Не толкова, колкото баща си, може би, но много по-добър от някои от тези, които сега настояваха той да бъде сменен.

Може би един жизнерадостен палячо беше най-подходящ за Рафт при сегашното положение на нещата там. Някой, който да поддържа духа им, докато въздухът се превръщаше в отрова…

Ученият се присмя на себе си; я стига, Холербах; ти наистина си на път да се превърнеш в стар дърдорко.

Той усети как кожата по плешивото му теме настръхва; вдигна поглед към небето. Звездата над главата му представляваше една горяща точка, чиято сложна орбита я приближаваше все повече към траекторията на Рафт. Достатъчно близо, за да ти изгори кожата, а? Холербах не помнеше някоя звезда преди това да е била допускана толкова застрашително близо; Рафт отдавна трябваше да е преместен. Крайно време беше да разбере какво кроят навигаторът Сипс и момчетата му. Въобще не можеше да си представи каква игра играят.

Сега над него премина някаква сянка и той различи силуета на дърво, което величествено се въртеше високо над Рафт. Това трябва да бе Палис, който се завръщаше от Белт. Още един добър човек — Палис… един от малцината останали.

Ученият свали поглед, защото очите бяха започнали да го болят и разгледа пластините на палубата под краката си. Помисли си за човешките животи, преминали в поддържането на този малък метален остров, който се носеше из въздуха толкова дълго. И само до това ли трябваше да се стигне, няколко навъсени и мрачни последни поколения, които в крайна сметка да се предадат на отровения въздух?

Може би беше по-добре да не преместват Рафт и той да си остане под оная звезда. Нека всичко да избухне в един последен пламък на човешката слава…

— Сър? — Грийе, един от неговите помощници, стоеше пред него; дребничкият закръглен мъж нервно му подаде измачкан лист хартия. — Завършихме още един от опитите.

Значи му предстоеше още работа.

— Добре де, човече, недей да стърчиш така; дори от теб да няма никаква полза, да не мислиш, че си за украса. Донеси това вътре и ми кажи какво пише в него.

И Холербах се обърна, за да го поведе към кабинета си.

Рафт се беше уголемявал в небето, докато не блокира половината Мъглявина. Една звезда висеше неподвижно във въздуха над Рафт, турбулентно кълбо от жълти пламъци с ширина около километър и половина, а Рафт хвърляше разширяваща се сянка през десетки километри прашен въздух.

Под напътствията на Палис, Рийз и Гоувър напълниха горивните гърнета и си проправиха път към повърхността на дървото, където се заеха да размахват огромни, леки одеяла срещу носещия се на талази пушек. Палис критично разгледа покривалото от дим; винаги недоволен, той се тросна и изръмжа на момчетата. Спокойно и сигурно обаче, изкачването на дървото през Мъглявината се превърна в бавно изминавана крива към периферията на Рафт.

Докато работеше, Рийз с риск да си навлече гнева на Палис, се опита да огледа по-важните особености на Рафт. Отдолу той приличаше на назъбен диск с диаметър около осемстотин метра; метални пластини разпръскваха отблясъците от звездите, а от множество цепнатини по палубата изтичаше светлина. Докато дървото се изкачваше към периферията, Рафт се смали до елипса, съставена от различни парчета; Рийз виждаше обгорелите белези от запояването около ръбовете на най-близките пластини, а когато погледът му проследи подобната на таван повърхност, пластините се превърнаха в нещо мъгляво, като далечната страна на диска се сля с хоризонта.

Най-накрая със силна струя въздух дървото се издигна над периферията и горната повърхност на Рафт започна да се открива пред погледа на Рийз. Той се усети привлечен против волята си към периферията на дървото; зарови ръце в листака и се вторачи със зяпнала уста, когато го заля поток от цветове, шум и движение.

Рафт представляваше една огромна чиния, препълнена догоре с живот. По повърхността й бяха разпръснати светлинни петна като пърлена захар по сладкарски изделия. Палубата беше покрита със сгради с всевъзможни форма и размер, изградени от дървени плоскости или вълниста ламарина, разбъркани като детски играчки. Навсякъде по периферията се извисяваха машини два пъти по-високи от човека, които приличаха на безмълвни пазачи; а в сърцето на Рафт се намираше един огромен сребърен цилиндър, заседнал като уловен в мрежа кит сред подобните на кутии конструкции.

Силна смесица от миризми порази сетивата на Рийз — остър мирис на озон от машините по периферията, както и от другите работилници и фабрики, дим от изгоряло дърво, излизащ от хилядите комини, повеят на екзотични готварски аромати от колибите.

А хората — повече, отколкото Рийз можеше да преброи, толкова много, че населението на Белт съвсем спокойно би се загубило сред тях — хората се разхождаха из Рафт на огромни потоци, а тук-там групички от припкащи деца избухваха в писъци от смях.

Той различи някакви здрави пирамиди, които бяха закрепени на палубата и стигаха едва до средата на човешки ръст. Рийз примижа, за да огледа палубата; пирамидите бяха разхвърляни навсякъде. Той видя как мъж и жена бяха спрели до една от пирамидите, увлечени в спокоен разговор, а мъжът стържеше по металния конус с крак; на друго място пък групичка деца се гонеха сред серия пирамиди по правилата на някаква сложна гоненица.

А от всяка пирамида право нагоре се извисяваше по един кабел; Рийз извърна лице, за да проследи линията от кабели и зяпна.

За всеки кабел беше завързан по един дънер на дърво.

За Рийз и едно летящо дърво си беше чудо на чудесата. Сега, над Рафт, той беше изправен пред доста солидна гора. Всеки привързан кабел беше вертикален и доста опънат и Рийз почти усещаше напрягането на впрегнатите дървета при съпротивата им срещу притеглянето на Сърцевината. Светлината на Мъглявината се филтрираше при преминаването си през въртящите се редици от дървета и така палубата на Рафт беше потопена в мека светлина; танцуващи около гората скитери придаваха на светлината пастелнорозов оттенък.

Дървото на Рийз продължи да се издига, докато стигна до най-високия пласт на гората. От пейзаж Рафт се превърна в един остров сред въздуха, обграден от корона от обилен, променящ се листак. Небето над Рийз изглеждаше по-тъмно от обикновено и той усети, че виси на самия край на Мъглявината, а като погледна надолу, видя мъглите, обгърнали Сърцевината; и в цялата тази вселена от въздух единственият знак за човешко присъствие беше Рафт — парче желязо, простиращо се сред много километри въздух.

Рийз усети тежка ръка върху рамото си. Стресна се. Над него стоеше Палис, а покривалото от пушек беше нещо като екран, на фона на който се открояваше суровото му лице.

— Какво има? — изръмжа той. — Никога ли не си виждал няколко хиляди дървета преди?

Рийз усети как се изчервява.

— Аз…

През белезите си обаче, Палис се усмихваше.

— Виж какво, много добре те разбирам. Повечето хора го приемат като нещо дадено. Но всеки път, когато го видя от външната му страна, ме побиват леки тръпки.

В главата на Рийз се надпреварваха хиляди въпроси. Какво ли беше усещането да се разхождаш по онази повърхност? Как ли са успели да построят Рафт, висящ в пустотата над Сърцевината?

Ала сега не беше време за това; трябваше да се върши работа. Той стана на крака и уви пръстите на краката си около клоните като дългогодишен специалист по дърветата.

— А сега, миньоре — каза Палис, — хайде да си караме дървото. Трябва да се спуснем обратно в онази гора. Да накараме гърнетата да затрещят от огъня; искам толкова гъсто покривало, че да мога да се разхождам по него. Разбрано?

Най-сетне Палис май остана доволен от положението на дървото над Рафт.

— Добре, момчета. Сега!

Гоувър и Рийз търчаха около горивните гърнета и пъхаха в пламъците цели наръчи влажна дървесина. Към покривалото над главите им полетяха кълба дим. Докато работеше, Гоувър кашляше и ругаеше; Рийз скоро усети, че очите му сълзят, а пълният със сажди пушек дразнеше гърлото му.

Дървото се наклони под тях — като това за малко да накара Рийз да падне сред листата, — след което започна да се отделя от покривалото си от пушек. Рийз огледа небето: падащите звезди минаваха наоколо осезаемо по-бавно, отколкото преди; той предположи, че дървото е загубило поне една трета от въртящия си момент в опитите си да избяга от тъмнината на пушека.

Палис изтича до дънера и откачи един доста дълъг кабел. Той провря врата и раменете си през листата и започна да го развива; Рийз виждаше как Палис борави с кабела, за да не се закачи той по другите дървета.

Най-после дървото започна да се хлъзга през най-външните слоеве на гората. Рийз се взираше в дърветата, покрай които минаваха, а всяко от тях бавно се въртеше и опъваше достолепно кабела, за който беше завързано. Тук-там момчето забелязваше мъже и жени, които пълзяха сред листака; те махаха на Палис и викаха нещо с едва доловими гласове.

Когато дървото навлезе в тъмнината на гората, Рийз усети колко е несигурно. Листата му се въртяха във всички посоки, докато се опитваше да възприеме неравномерните петна светлина, които играеха по короната му. Най-накрая то забави ход, което си беше нещо като върхово постижение и въртенето му се забави; с едно леко подскачане дървото се издигна на няколко метра, след което внезапно спря. Кабелът, прикрепен към дънера му, вече беше достатъчно опънат; той потрепваше и се извиваше във въздуха, докато удържаше дървото. Рийз проследи линията на кабела; както беше очаквал, далечният му край стигаше до палубата на Рафт, а двама мъже го прикрепяха здраво към една от пирамидите, висока до средата на човешки ръст.

Рийз падна на колене и докосна познатата дървесина. През добре оформения клон се надпреварваха сокове, които караха повърхността му да потръпва като кожа; момчето усещаше възбудата на дървото в опитите му да се измъкне от този капан и почувства как в стомаха му се надига странна симпатия.

Палис провери за последен път дървото, след което направи с бързи крачки една обиколка около дървената платформа, за да провери дали всички проблясващи гърнета са угасени. Накрая се върна до дънера и от една кухина в дървесината извади вързоп с документи. Той приклекна и се плъзна през листака с леко шумолене, след което промуши главата си обратно. Огледа се наоколо, докато забеляза Рийз.

— Няма ли да дойдеш, момко? Няма кой знае какъв смисъл да стоиш тук, да знаеш. Старото момиче няма да пътува наникъде поне няколко поредни смени. Хайде, идвай; недей да задържаш Гоувър, защото му се яде.

Рийз тръгна с колебание към дънера. Палис се спусна надолу първи. Когато той вече беше изчезнал, Гоувър просъска:

— Много си далеч от дома си, минен плъх такъв. Само помни, че тук нищо не е твое. Нищо. — И чиракът се промуши през паравана от листа.

Рийз го последва с разтуптяно сърце.

Като три водни капки, те се плъзнаха надолу по кабела си през ухаещата тъмнина на гората.

Рийз напредваше надолу по тънкия кабел ръка по ръка. Отначало спускането беше лесно, но постепенно полето на разсеяна гравитация започна да дърпа краката му. Палис и Гоувър го чакаха в долната част на кабела и гледаха нагоре към него; той се завъртя, когато му останаха още няколко стъпки, като избягваше наклонените страни на закотвящия конус, след което тупна леко на палубата.

Към тях се приближи някакъв мъж, който носеше със себе си листове, захванати с щипка. Беше много едър, а черните му коса и брада просто прикриваха една маска от белези, които бяха още по-гъсти и от тези на Палис. Върху раменете на гащеризона му беше пришит красив черен ширит. Той се намръщи, когато видя Рийз; момчето потръпна от силата на погледа на огромния мъж.

— Добре дошъл вкъщи, Палис — поздрави мъжът със сериозен тон. — Макар че още оттук се вижда, че си върнал обратно и половината си товар.

— Не съвсем, Декър — отвърна хладно Палис и му подаде приготвените документи. Двамата мъже започнаха да се съвещават тайно, докато преглеждаха списъците, които беше донесъл Палис. Гоувър нетърпеливо стържеше с крак палубата и триеше нос с опакото на ръката си.

А Рийз се взираше с широко отворени очи.

Палубата под краката му се губеше в далечината сред гъста мрежа от кабели на разстояние, което едва различаваше. Той виждаше хора и сгради, ангажирани на големи купчини живот и дейност; главата му сякаш се замая от мащаба на всичко това и за миг му се прищя да си е обратно в утешаващите ограничения на Белт.

Момчето поклати глава, за да се отърси от главозамайването си. Опита да се съсредоточи върху нещата непосредствено до себе си: лекото притегляне на гравитацията, проблясващата повърхност под краката му. Потропа с крак по палубата, просто за да провери какво има под повърхността. Чу се тих, звънтящ звук.

— Внимавай — изръмжа Палис. Огромният пилот на дърво беше свършил работата си и сега стоеше пред него. — Пластината е дебела само около един милиметър средно. Макар че е подсилена за по-голяма устойчивост.

Рийз присви крака и скочи на десетина сантиметра във въздуха, за да усети притеглянето при лекото си приземяване.

— Прилича на около половин гравитационна единица.

Палис кимна.

— Почти четирийсет процента. Намираме се в гравитационната яма на самия Рафт. Очевидно Сърцевината на Мъглявината също ни притегля в известна степен — но това притегляне е слабо; а и така или иначе, ние не бихме могли да го усетим, защото Рафт се намира в орбита около Сърцевината. — Той вдигна глава нагоре към летящата гора. — Повечето хора си мислят, че дърветата са там, за да попречат на Рафт да падне в Сърцевината, разбираш ли? Тяхната функция обаче, е да стабилизират Рафт — да му попречат да се обърне с главата надолу — и да противодействат на въздействието на ветровете, като по този начин ни дават възможност да преместваме Рафт, когато ни се наложи… — Палис се наведе и се взря в лицето на Рийз, а белезите му бяха станали пурпурночервени. — Добре ли си? Изглеждаш малко замаян.

Рийз направи опит да се усмихне.

— Добре съм. Просто малко съм объркан от това, че не се намирам в петминутна орбита.

Палис се засмя.

— Е, ще свикнеш. — Той стана сериозен. — А сега, млади момко, трябва да реша какво да правим с теб.

Рийз усети, че по скалпа му пробягват хладни тръпки, когато за момент се замисли как в близко бъдеще пилотът на дървото ще го изостави, при което мислено се ядоса на себе си. Да не би да беше избягал в пристъп на смелост от дома си, само за да изпадне в зависимост от любезността на някакъв непознат? Къде беше отлетял куражът му?

Той изправи гръбнака си и се съсредоточи върху онова, което говореше Палис.

— … Ще трябва да намеря някой полицай — разсъждаваше пилотът и чешеше скулестата си буза. — И да те регистрирам като пътник без билет. После ще ти намеря временно назначение на работа, докато дойде време да отлети следващото дърво. Цялата тази документация, проклета да е… По Кокалите, прекалено уморен се чувствам сега. Освен това съм гладен и мръсен. Я да оставим нещата така до следващата смяна. Рийз, можеш да останеш в колибата ми, докато всичко бъде уредено. Ти също, Гоувър, макар че перспективата не е от най-привлекателните. — Чиракът се взираше в далечината; той въобще не отклони поглед при думите на пилота. — Аз обаче не разполагам с провизии за трима подрастващи младежи като нас. Та даже и за един, като се замисля. Гоувър, иди до периферията и вземи дажбата за две смени на моя номер моля те. Ти също иди с него, Рийз, защо не. Ще се позабавляваш, докато разглеждаш наоколо. Аз пък ще отида да изстържа няколко слоя прах в колибата си.

И така, много скоро Рийз вече следваше чирака през гъмжилото от кабели. Гоувър крачеше гордо напред, без да си прави труд да изчаква; в целия този мрачен и изпълнен със сенки на дървета свят чиракът беше единственото отчетливо петно и поради тази причина миньорът направи всичко възможно да не изгуби от поглед непредразполагащия гръб на Гоувър.

Стигнаха до едно по-разчистено място сред плетеницата от кабели. Беше пълно с хора. Гоувър спря в края на разчистеното пространство и застана мрачно мълчалив, като очевидно чакаше нещо. Гийз се приближи до него и се огледа. Чистата права пътека беше широка около десет метра: Гийз имаше чувството, че гледа през тунел, образуван от дървета. От двете страни на пътеката имаше светлини; Гийз забеляза глобуси, прикрепени към кабелите, които приличаха досущ на глобусите в дълбините на звездната мина.

Навсякъде имаше хора — един неравномерен поток, който се движеше бързо в двете посоки по протежение на пътеката. Някои от тях се вторачваха в раздърпания външен вид на Рийз, но по-голямата част вежливо поглеждаха в друга посока. Всички бяха чисти и добре облечени — макар че и сред тях се забелязваха хлътнали очи и бледи страни, сякаш из Рафт вилнееше някаква болест. Както мъжете, така и жените носеха нещо като гащеризони от фина, сива материя; по раменете или маншетите на някои от тях имаше златни нашивки, които често бяха изтъкани в определени шарки. Рийз погледна надолу към окъсаната си работна дреха — и с шок си даде сметка, че тя е един прекалено остарял предшественик на облеклото, използвано от населението на Рафт. Значи миньорите носеха дрехи от втора ръка?

Той се зачуди какво ли би казала Шийн за това…

Пред него стояха две малки момченца и гледаха ококорено мърлявата му работна дреха. Ужасно объркан, Рийз прошепна на Гоувър:

— Какво чакаме? Не може ли да продължим нататък?

Гоувър извъртя глава и изгледа Рийз с израз на тъпо презрение.

Рийз опита да се усмихне на момченцата. Те просто продължиха да го зяпат.

Изведнъж се чу тих, забързан звук от центъра на Рафт.

С известно облекчение Рийз тръгна през откритото пространство, при което различи странната гледка на редица лица, които се плъзгаха право срещу него над тълпата. Гоувър пристъпи напред и вдигна ръка. Рийз го наблюдаваше с любопитство…

… а след това забързаният звук премина в рев. Рийз се извърна и видя заоблената предница на една Къртица да се накланя към него. Той се препъна назад; бързо въртящият се цилиндър за малко да докосне гърдите му. Къртицата продължи и спря само на няколко метра от Рийз и Гоувър. Към горната повърхност на Къртицата беше прикрепена редица от съвсем простички седалки; хората седяха по тях, докато се возеха и го гледаха, без да му обръщат особено внимание.

Рийз усети как отваря и затваря уста. Той беше очаквал какви ли не гледки на Рафт, но… това? Малките момченца бяха отворили широко уста от изненада, докато наблюдаваха странния му вид. Гоувър се хилеше.

— Какво има бе, минен плъх такъв? Никога ли преди не си виждал автобус? — Чиракът се приближи към Къртицата и с добре обработено движение се настани на една от свободните седалки.

Рийз заклати глава и бързо го последва. Около долната част на Къртицата имаше ниска плоскост; Рийз стъпи на нея и се обърна внимателно, като се приведе, за да седне на свободното място до Гоувър — след което Къртицата потегли напред. Рийз се клатушкаше наляво-надясно, вкопчен в страничните облегалки; трябваше да се повърти на мястото си известно време, докато застане по посока на движението и най-сетне осъзна, че се плъзга гладко над главите на тълпите.

Момченцата тичаха след Къртицата, махаха с ръце и викаха; Рийз направи всичко възможно, за да не им обръща внимание и след няколко метра те се умориха и се предадоха.

Младият миньор открито се вгледа в човека до себе си, слаб мъж на средна възраст, на чиито ръкавели имаше снопчета от златен ширит. Мъжът го изгледа с изражение, което издаваше презрение, след което се премести почти незабележимо към далечната страна на седалката си.

Рийз се обърна към Гоувър.

— Наричаш ме „минен плъх“. Какво точно означава „плъх“?

Гоувър изхриптя.

— Същество, което е населявало древната Земя. Вредител, най-нищожният от всички. Чувал ли си някога за Земята? Това е мястото, от което — и той постави специално ударение на думите си — сме произлезли.

Рийз помисли над думите му; след което се зае да проучва машината, на която се возеха.

— Как го нарече това?

Гоувър го изгледа с насмешливо съжаление.

— Това е автобус, минен плъх такъв. Просто едно от многото неща, с които разполагаме тук, в цивилизования свят.

Рийз огледа линиите на цилиндъра под товара му от седалки и пътници. Това си беше чиста Къртица, добре; имаше си и белезите от заваряване, които показваха къде… нещо е било отрязано. Обзет от някакъв вътрешен подтик, той се наведе напред и почука по повърхността на „автобуса“ с юмрука си.

— Състояние!

Гоувър упорито не му обръщаше никакво внимание. Рийз си даваше сметка как слабият му съсед го наблюдава с любопитно презрение…

… И тогава автобусът каза високо:

— Пълно сензорно блокиране.

Гласът беше долетял отнякъде под слабия мъж; той скочи и се вторачи с отворена уста в седалката под себе си.

Гоувър погледна Рийз със злобно любопитство:

— Как го направи това?

Рийз се усмихна, наслаждавайки се на момента.

— О, нищо работа. Знаеш ли, и ние си имаме разни неща — ъ-ъ — там, откъдето идвам. Някой път ще ти разкажа.

И с усмивка на задоволство, той седна обратно на мястото си, за да се порадва на пътуването.

Пътешествието продължи само няколко минути. Автобусът спираше от време на време, като на всяка спирка слизаха и се качваха пътници.

Те бързо минаваха през плетеницата от кабели и тръгваха по някое открито пространство от палубата. Светлината на Мъглявината не беше препречвана от нищо и това озадачаваше Рийз. Когато се огледа назад, кабелите приличаха на стена от пресован метал с височина няколкостотин метра, над която се намираха дискове листак.

Предницата на автобуса започна да се издига.

Първоначално Рийз си помисли, че това е само игра на въображението му. След това забеляза, че пътниците се накланят по местата си; накланянето обаче продължаваше, докато започна да му се струва, че всеки момент ще се плъзне по наведената метална плоскост към кабелите.

Той поклати глава уморено. За една смяна чудесата му бяха дошли твърде много. Само ако Гоувър можеше да му подскаже поне мъничко какво става…

Затвори очи. Хайде стига, премисли всичко, накара се Рийз мислено. Замисли се как беше изглеждал Рафт отвисоко. Дали бе имал формата на гърне? Не, беше видял, че е плосък чак до периферията; сигурен бе в това. Какво ставаше тогава?

Страх прониза цялото му същество. Ами ако Рафт падаше! Може би кабелите на хиляди дървета се бяха прокъсали; може би Рафт се търкаляше с главата надолу и разпиляваше целия си човешки товар във въздушната бездна…

Той изсумтя, когато помисли още малко за това и успя да си го представи. Автобусът се катереше, за да излезе от гравитационната яма на Рафт, която беше най-дълбока при центъра на цялата постройка. Ако спирачките му откажеха сега, той щеше да се търколи обратно по плоскостта от периферията към сърцето на Рафт… точно така, както би се търколил по някой склон. В действителност Рафт разбира се представляваше една плоска повърхност, закрепена в пространството; централното му гравитационно поле обаче правеше така, че той изглеждаше наклонен за всеки, който стоеше близо до периферията.

Когато наклонът свърши, автобусът се разклати и спря. Успоредно на автобусното трасе по палубата бяха закрепени множество стъпала; те водеха към самата периферия. Пътниците наскачаха долу.

— Ти ще стоиш тук — нареди Гоувър на Рийз и тръгна след другите нагоре по плитките стъпала.

Прикрепен почти на периферията се виждаше силуетът на нещо, което по всяка вероятност беше машина за провизии. Пътниците оформиха малка опашка пред нея.

Рийз послушно остана на мястото си. Той гореше от нетърпение да проучи съоръжението в края на периферията. Щеше обаче да разполага с още една смяна, време и нова енергия, за да постигне това.

Макар че щеше да е много вълнуващо да може да стигне до ръба и да надникне в дълбините на Мъглявината… Може би дори щеше да успее да мерне и Белт.

Един по един пътниците се връщаха в автобуса, носейки със себе си пакети с провизии, които бяха като тези, които Палис бе отнесъл на Белт. Последният пътник удари с ръка по предницата на автобуса; старата разнебитена машина се задвижи с лек подскок и потегли надолу по въображаемия склон.

Колибата на Палис представляваше простичък куб, който просто беше разделен на три стаи: едната беше пригодена за хранене, другата приличаше на нещо като всекидневна с места за сядане и сламеници, а третата явно се използваше като санитарен възел, защото беше снабдена с мивка, тоалетна и душ.

Палис се беше преоблякъл в дълъг, тежък халат. На гърдите на дрехата му имаше стилизирано изображение на дърво от зелен ширит, което Рийз успя да си даде сметка, че е знак за ранга на Палис, като специалист по дърветата. Той нареди на Рийз и Гоувър да се поизмият. Когато дойде редът на Рийз, той се приближи към проблясващите кранове с нотка на страхопочитание; едва успя да си даде сметка, че чистото, искрящо вещество, което потече от крана, е вода.

Палис приготви нещо за хапване, някакъв богат бульон от варено месо. Рийз седна по турски върху пода на колибата и започна лакомо да се храни. Гоувър седеше в едно кресло, потънал в традиционното си мълчание.

В дома на Палис нямаше никаква украса, с изключение на два предмета във всекидневната. Единият представляваше построена от дървени летвички клетка, която беше окачена на тавана; вътре в нея се носеха и жужаха пет или шест млади дървета, а недоразвитите им още клони се люлееха. Те изпълваха стаята с движение и миризма на дърво. Рийз видя как скитерите, един или два от които бяха накичени с ярки цветове, жужаха по посока на светлината в кабината и се блъскаха с леко негодувание в стените на клетката си.

— Пускам ги на свобода, когато станат прекалено големи — обърна се Палис към Рийз. — Просто ми правят компания, струва ми се. Знаеш ли, някои хора обвиват тези бебенца с въжета, за да задържат растежа им и да изкривят формата им. Не мога да си представя да направя това. Без значение колко любопитен ще се окаже резултатът.

Другият предмет, който служеше за украса, беше една снимка, портрет на някаква жена. На Белт също имаше подобни неща — древните, изсветляващи образи се предаваха от поколение на поколение като похабени антики, но този портрет беше в живи и свежи цветове. С позволението на Палис, Рийз го взе…

… и с трепване разпозна усмихнатото лице.

Той се обърна към Палис:

— Та това е Шийн.

Палис се размърда неловко в креслото си, а белезите му станаха яркочервени.

— Трябваше да се досетя, че я познаваш. Ние… навремето бяхме приятели.

Рийз си представи Палис и началничката на смяната му заедно. Картината във въображението му беше малко нелепа — но не толкова непосредствено болезнена, колкото някои други подобни двойчици, които си беше представял в миналото. Палис и Шийн образуваха представа, с която можеше да се примири.

Той върна снимката в рамката й и се върна към яденето си, като дъвчеше замислено.

Когато дойде време за следващата смяна, те се приготвиха за сън.

Сламеникът на Рийз беше мек и той се отпусна, чувствайки се някак у дома си. Предстоящата смяна щеше да донесе още промени, изненади и объркване; но щеше да му мисли за това, когато му дойдеше времето. За през следващите няколко часа щеше да бъде на сигурно място, приютен в сърцето на Рафт като в дланта на нечия ръка.

Едно почтително почукване извади Холербах от подобната му на транс концентрация.

— А? Кой, по дяволите, е това? — Трябваха му няколко секунди, за да фокусира погледа на старите си очи — а на мозъка му беше необходимо още повече време, за да се освободи от водовъртежа, в който бе попаднал по отношение на резултатите от тестовете на храните. Той се пресегна и взе очилата си. Древният продукт на човешката ръка естествено не пасваше въобще на очите му, но стъклените дискчета все пак бяха от някаква полза.

На полуфокус се появи един висок мъж, покрит с белези, който колебливо се приближаваше към него, след като беше влязъл в кабинета.

— Аз съм, Учен. Палис.

— О, пилоте. Струва ми се, че видях как дървото ти се връща. Добре ли мина пътуването?

Палис се усмихна изморено.

— Страхувам се, че не, сър. Миньорите си имат доста проблеми…

— Не е ли така с всички ни? — изръмжа Холербах. — Само се надявам да не изтровим бедните нещастници с хранителните ни запаси. Та в такъв случай, Палис, какво мога да направя за теб — о, по Кокалите, спомних си. Връщаш ни онова проклето момче, нали? — Той надникна зад Палис; и там — както можеше да се очаква, стоеше кокалестата, нагла фигура на Гоувър. Холербах въздъхна. — Е, момко, иди да се видиш с Грийе и се връщай към обичайните си задължения. И към учебните си занимания. Може пък от теб да излезе Учен, ако не друго. Или пък… — промърмори той, след като Гоувър се беше оттеглил — което е по-вероятно, сам ще те изхвърля през периферията. Това всичко ли е, Палис?

Пилотът на дърво изглеждаше объркан; той се размърда неловко, а мрежата му от белези силно почервеня.

— Не съвсем, сър. Рийз!

При тези думи още едно момче се приближи към кабинета. То беше тъмнокосо, жилесто, облечено в прокъсаните останки от нещо като гащеризон… и се спря на вратата напълно стъписано, с вперен в земята поглед.

— Ела, момче — обърна се Палис към него, с прекалена учтивост. — Това е просто килим, няма да те ухапе.

Странното момче тръгна предпазливо по килима и спря, едва когато стигна пред бюрото на Холербах. Вдигна поглед — и устата му отново се отвори широко от очевидна изненада.

— Боже мой, Палис — възкликна Холербах, като прокара ръка, почти без да си дава сметка, по плешивото си теме, — какво си ми докарал тук? Никога ли преди не си виждал Учен?

Палис се изкашля; той сякаш се опитваше да прикрие смеха си.

— Не мисля, че за това става въпрос, сър. С цялото ми уважение към вас, искам само да ви кажа, че това момче едва ли е виждало някога толкова възрастен човек.

Холербах отвори уста, след което я затвори, без да каже думица. Той огледа момчето по-внимателно, като обърна внимание на здравите му мускули, а също и на покритите му с белези ръце и длани.

— Откъде си, момко?

Рийз отговори ясно:

— От Белт.

— Беше се качил гратис на дървото — обади се Палис, като че ли в своя защита. — Допътува дотук с мен и…

— И трябва да бъде изпратен обратно, откъдето е дошъл. — Холербах се облегна назад в креслото и скръсти костеливите си ръце. — Съжалявам, Палис; и така сме си достатъчно пренаселени.

— Това ми е известно, сър, и в момента формулярите вече се обработват. Веднага, щом някое дърво е готово за потегляне, той може да си отиде.

— Тогава защо си го довел тук?

— Защото… — Палис се поколеба. — Холербах, той е много умно момче — каза накрая забързано. — Може да… получава съобщения за състоянието на автобусите…

Холербах сви рамене.

— Това го правят десетки малки деца и то по време на всяка смяна. — Той поклати глава, сякаш развеселен. — Боже мой, Палис, хич не си се променил, нали? Помниш ли как като дете ми носеше повредени скитери? Та трябваше да поставям малки хартиени шини на бедните същества. Вярно че и на тях това много им помагаше, но така и ти се чувстваше по-добре.

Белезите на Палис потъмняха неудържимо; той се опита да избяга от любопитно втренчения в него поглед на Рийз.

— А сега ми водиш някакъв умен млад гратисчия и какво? Да не би да очакваш от мен да го взема за свой главен чирак?

Палис сви рамене.

— Помислих си, защо не, може би, докато поредното дърво бъде готово…

— Грешни са ти сметките. Аз съм много зает човек, пилоте.

Палис се обърна към момчето.

— Кажи му защо си тук. Кажи му това, което каза и на мен, докато бяхме на дървото.

Рийз се беше вторачил в Холербах.

— Напуснах Белт, за да разбера защо Мъглявината загива — заяви простичко той.

Без да иска, Ученият приседна напред заинтригувано.

— О, така ли? Та ние знаем защо загива. Недостиг на водород. Това просто е очевидно. Онова, което не знаем, е как да се справим с този проблем.

Рийз го изгледа продължително, докато явно премисляше чутото. След това попита:

— Какво е това водород?

Холербах забарабани с дългите си пръсти по повърхността на бюрото, готов всеки момент да изгони Палис от стаята… Но Рийз очакваше отговора с умна любознателност в погледа си.

— Хм. За да ти го обясня, ще ми е необходимо повече от едно изречение, момко. — Пак побарабани с пръстите. — Е, може би пък няма да е кой знае колко зле — а може да се окаже и забавно…

— Сър? — обърна се Палис към него.

— Добре ли се справяш с метлата, момко? Кокалите само знаят, че ни е необходим някой, който да подкрепи тази безполезна измишльотина на име Гоувър. Да, защо не? Палис, отведи го при Грийе. Намери му някаква дребна работа за вършене и кажи на Грийе от мое име да започне да го обучава на някои основни неща. Докато яде от проклетата ни храна, може да бъде и полезен с нещо. Но само докато отпътува следващото дърво, не забравяй.

— Холербах, благодаря ви много…

— О, я се омитай, Палис. Постигна своето. Сега ме остави да си върша работата. И за в бъдеще, моля те, дръж си сакатите скитери за себе си!