Артуро Перес-Реверте
Художникът на битки (9)

9.

— Мен има ли ме вече тук?

Стоеше прав пред стенописа, димът от цигарата в устата му влизаше зад стъклата на очилата и го караше да притваря очи. Беше обръснат и носеше чиста риза, навита до лактите. Фаулкес проследи погледа му. Гледаше към една от незавършените сцени, където върху белия грунд бяха скицирани с въглен и малко цвят проснати на земята тела. В завършен вид това щяха да бъдат трупове, плячкосвани от грабители, прилични на гарвани. За да подсили внушенията на композицията, бе нарисувал и куче, което душеше сред човешките останки, а от клоните на дърветата висяха тела.

— Разбира се — отвърна художникът на битки. — И то още отпреди появата ви тук. Именно за това става дума, предполагам… По-точно, знам го. А откакто се появихте, съм сигурен в това.

— И къде е вашата отговорност?

— Не ви разбирам.

— Вие също носите отговорност за това, което става в картината.

Фаулкес остави късата четка, която държеше в ръка — акрилната боя я беше втвърдила, установи той с недоволство — и се приближи към стената, заставайки със скръстени ръце до Маркович. Гледаше натам, където гледаше и хърватинът. Рисунките бяха доста красноречиви, мислеше си. Макар че нямаше особено самочувствие на художник, увереността, че умее да рисува, го успокояваше по някакъв начин. В крайна сметка онези цветни и изразителни скици действително носеха войната в себе си; носеха скръб и самота — самотата на загиналите мъже. Всички мъртъвци, които беше снимал през живота си, изглеждаха самотни. Нямаше по-съвършена самота от тяхната: вездесъща и необратима. Знаеше го много добре. Скици и отделни цветове: това беше предимството му, това, което придаваше плътност на творбата му в кулата. В крайна сметка само той знаеше какво иска да внуши и разкаже.

— Не съм сигурен, че може да става дума за отговорност. Винаги съм се опитвал да бъда страничен и безпристрастен наблюдател. Човекът отстрани.

Без да откъсва очи от картината, Маркович поклати глава.

— И сте сбъркали според мен. Никой не може да остане безразличен. Вие също сте вътре… в картината. Но не само като част от нея, а като неин двигател, като причина.

— Странно е, че го казвате.

— Защо ви се струва така?

Фаулкес не отвърна. Беше се разсеял и в мислите му отново бе изплувал разговорът с учения му приятел. Спомни си нещо, което той му бе казал: че според един основен постулат на квантовата механика, наблюдавайки реалността, човекът я създава. Преди акта на наблюдение това, което в действителност съществува, е целият спектър от възможни ситуации. Само в акта на наблюдение природата изкристализира, добива плътност и конкретност и намира своето проявление. Следователно, съществува една присъща и свойствена неопределеност, на която човекът е по-скоро свидетел, отколкото деятел. А колкото жертва, толкова и виновник.

Двамата продължиха да съзерцават стенописа, неподвижни и умълчани. Един до друг. Маркович махна цигарата от устата си и се наведе, за да види по-отблизо двамата мъже, които се бяха вкопчили и се биеха с ножове на преден план, в долната част на картината.

— Вярно ли е, че някои фотографи плащат, за да убиват хора пред обективите им?

Фаулкес бавно поклати глава настрани. Два пъти.

— Не. Нито пък аз съм постъпвал така, разбира се — поклати пак глава. — Никога.

Хърватинът се обърна към него и го погледна с интерес. Постоя така за кратко, след което си дръпна от цигарата и отиде да я изгаси в бурканчето от горчица, което седеше на масата сред четките и боите. The Eye of War все още бе там. Прелисти няколко страници произволно и се спря на една.

— Хубава снимка — промълви. — Тя ли ви спечели другата награда?

Фаулкес се приближи. Ливан, близо до Дарая. Черно-бял филм 400 АСА, скорост 1/125 и петдесетмилиметров обектив. За фон на основната сцена служеше далечната планина, чийто побелял от снега връх едва се виждаше сред мъглата. Снимката показваше екзекуция на трима друзки военни от шестима християнски фалангисти, коленичили на около три метра от жертвите си, с насочени пушки, в момента на стрелбата. Друзите бяха с вързани очи. Двамата от тях — на по-заден план в снимката, вече бяха покосени от куршумите — единият бе паднал на колене превит в корема, а другият бе уловен с вдигнати нагоре ръце, докато летеше назад, сякаш изведнъж светът зад него се бе разпаднал. Третият, най-близкият до фотографа, беше мургав мъж на около четиридесет години, с къса коса и брада на няколко дни, стоеше смело изправен, очаквайки стоически куршума, който щеше да отнеме живота му, с високо вдигната глава, с черна препаска на очите и ранената си ръка на гърдите, пристегната към врата му с някаква превръзка. Държеше се толкова спокойно и гордо, че палачите му — двама млади маронити — изглеждаха така, сякаш се колебаеха, преди да натиснат спусъка. Убиха го една секунда, след като Фаулкес засне снимката, като го улучиха в гърдите, когато другарите му бяха вече на земята, но фотографът не успя да го снима как пада, защото бе натиснал затвора веднага, щом чу първия залп, като очакваше, че всички ще се строполят едновременно, а Лайката нямаше мотор и точно тогава той превърташе филма за следващата поза. На последвалия фотос мъжът вече лежеше по гръб, превързаната му ръка беше леко вдигната нагоре, застинала в пушека от изстрелите, който се носеше във въздуха, и прахта около падналото тяло. Фаулкес направи и трета снимка, когато командващият екзекуторите минаваше между труповете, след като бе изстрелял победоносно куршум в тялото на първия и готвейки се за втория.

— Интересна е — коментира Маркович с пръст на снимката. — Човешкото достойнство и така нататък. Но не всички умират така, нали?… В действителност много малко загиват така. Плачат, молят се, влачат се по земята… Онази низост, за която си говорихме миналия път. Само и само за да оцелеят.

Издателите от агенцията, на която Фаулкес изпрати непроявения филм, бяха избрали снимката с гордо изправения друзки воин заради достойното му поведение пред смъртта, очевидното колебание на неговите екзекутори и драматизма на двамата повалени мъже. Публикуваха я с високопарното заглавие „Да загинеш с гордост“ и разгърнат коментар в едно италианско списание и през същата година тя спечели наградата от двайсет хиляди долара на „Интернешънъл Прес Фото“. В книгата, която Маркович сега държеше, снимката беше на съседната страница до друга, която Фаулкес беше заснел в Сомалия петнайсет години по-късно и на която член на армията на Фарах Айдид^[1] разстрелваше крадец на пазара в Могадишу. Двете сцени бяха напълно различни по своето естество и композиция и Фаулкес дълго се бе колебал, преди да ги сложи една до друга в албума. Убеди го следният мотив: двете имаха повече смисъл заедно. Снимката от Ливан бе черно-бяла, много изчистена и уравновесена, независимо от предмета си; имаше добре очертани планове, съвършена отправна точка — снежният планински връх, едва различим в мъглата — и диагонали, които сякаш идваха от много далеч и се сливаха в него; палачите и двамата повалени друзи бяха като статисти, като пейзаж към основната сцена: напълно съвпадащите дула на пушките в близък план, на две смъртоносни успоредни линии, насочени към гърдите на гордо изправения друзки воин, към сърцето, на което се опираше превързаната с кърпа през врата ръка; сякаш кривите линии, правите радиуси и сенките се сливаха в една кръгова хармония, чийто център бе онази ръка и онова сърце, което всеки миг щеше да престане да бие. Снимката от Могадишу беше напълно различна: цветен филм, плоско изображение без обем и дълбочина, разгърнато на фона на стена от непечена тухла с цвят охра, на която се отразяваха сенките на любопитните свидетели извън кадъра; в центъра на сцената стоеше прав сомалийският милиционер, облечен с къси панталони, които му придаваха необичайно момчешки вид, беше протегнал ръката си с Калашников, насочил дулото му към главата на човека, който лежеше по гръб на земята. Мускулите и сухожилията на слабата черна ръка изглеждаха изопнати от напрежението при откоса на оръжието, чийто патрони се забиваха в главата на падналия в прахта мъж, който все още бе жив, ръцете и краката му отскачаха, разтърсени от силните удари, а от лицето му хвърчеше кървава плът — чист action painting^[2] щеше да каже Олвидо малко по-късно, пребледняла. Снимката бе уловила и две празни гилзи, току-що изскочили от пълнителя, които се въртяха във въздуха и проблясваха в златисто на слънцето. Това изображение нямаше дълбочина, нито фон, нито далечни линии, нищо друго, освен стената със сенките като анонимни свидетели и затворения равнобедрен триъгълник, геометрически съвършен — като символичния триъгълник, с който изобразяваха Бог в учебниците на Фаулкес — образуван от изправения мъж, жертвата на земята, и оръжието като продължение на ръката и на рационалната воля, която го направляваше. „Плачат, молят се, влачат се по земята — беше казал Маркович. Само и само за да оцелеят.“ Случаят с тримата друзки воини от първата снимка не беше такъв за Фаулкес — те посрещнаха смъртта си, без да обелят и дума, и без да загубят присъствие на духа; но със сомалиеца от втората снимка беше различно — той се беше хвърлил в краката на убиеца си и го умоляваше да пощади живота му, докато той го удряше и риташе под одобрителните погледи на децата, които присъстваха на тази сцена — сенките от стената бяха техни; така, докато коленичеше, вкопчен в краката на военния, първо посрещна силния удар с приклада, който го просна по гръб, а после вдигна ръце, за да скрие лицето си и щом видя дулото, насочено към него, започна да вика и да се моли, преди куршумите да пронижат тялото му и да го разтърсят в предсмъртни конвулсии. Този път Фаулкес снимаше с мотор и автоматично превъртане: снимка след снимка — щрак, щрак, щрак, щрак, щрак, щрак, щрак, щрак — осем пъти, пълна серия, заснета със скорост на осветяване 1/500 и бленда на 8. Петата снимка бе най-добрата — тази, на която умиращият бе вдигнал ръце и крака, а лицето му почти не се виждаше от бликащата кръв. След това, когато видя фотографа — Фаулкес се беше приближил с изключителна тактическа предпазливост, докато Олвидо го умоляваше, „остани тук, моля те, не смей и да помръднеш“ — сомалийският военен хвана пушката с две ръце, стъпи с крак върху трупа и доби тържествуващо изражение като ловец, който позираше с трофея си. „Мейк ми уан фото“^[3]. Поза и усмивка. Фаулкес се престори, че го снима, но не го направи. Вече имаше идентична снимка от Тесеней, Еритрея^[4]: двама бунтовници от ФОЕ^[5], които позираха с пушки в ръка, а единият бе стъпил върху врата на мъртъв етиопски войник. Въпросът не опираше до това да публикува два пъти една и съща снимка — беше абсурдно да плагиатства от самия себе си. По отношение на всичко това, на „мейк ми уан фото“ и на целия този абсурд, Олвидо бе успяла да намери най-точните думи в нощта след случката в Могадишу, докато пиеха на тъмно до прозореца в един хотел. „Африка ме очарова — беше казала, — защото прилича на терен за експерименти от бъдещето. Надминава и най-големите дадаистки глупости. Прилича на анимационен филм, в който героите направо полудяват, въоръжени с мачете, пушки и гранати.“

— Само и само за да оцелеят — повтори Маркович.

Фаулкес, който бавно изплуваше от спомените си, се намръщи.

— Всъщност много от хората нищо не постигат, като се молят за живота си — измърмори той. — Дори и низостта не гарантира нищо пред мъчителя.

Хърватинът продължи да прелиства страниците на албума. Накрая го затвори.

— Все пак опитват — отбеляза той. — В действителност почти всички. И някои успяват.

Загледа се в затворената книга и се замисли. На корицата имаше черно-бяла снимка: на асфалта на пътя за летището в Сайгон лежеше мъртва жена, прегърнала мъртвото си бебе. Съпругът й се намираше малко по-нататък, хванал друго дете за ръката. Те също бяха мъртви. Всичките. Между тях в локва от кръв имаше сламена шапка с конусовидна форма. Не беше любимата снимка на Фаулкес, но в онзи момент бяха решили с издателите, че е подходяща за корица на албума.

— Когато ме освободиха — продължи Маркович, — пътувах с други пленници в един камион… Почти нищо не си казахме. Дори не се погледнахме. Беше ни срам. Знаехме разни неща един за друг, разбирате ли?… Неща, които предпочитахме да забравим.

Хърватинът стоеше прав пред масата и замлъкна. Фаулкес се приближи към бутилката с коняк и посочи въпросително. Другият отказа, без дори да го погледне. Художникът си сипа малко в чашата, накваси устните си и я остави върху албума. Тогава Маркович вдигна глава.

— Имаше едно младо и хубаво момче, на около шестнайсет-седемнайсет години. Босненец. Единият от сръбските пазачи си го хареса.

Усмихна се леко, така, че ако очите му не показваха друго, човек би помислил, че споменът е приятен.

— В нощите, когато пазачът го отвеждаше — продължи, — момчето винаги се връщаше с нещичко. Малко шоколад, консервна кутийка с кондензирано мляко, цигари… Даваше ни всичко. Понякога дори успяваше да вземе и лекарства за болните… И въпреки това ние го ненавиждахме. Как ви се струва това?… Обаче взимахме всичко, което носеше. Бяхме много алчни, уверявам ви. Да. Всичко, до последната цигара.

Слънчевите лъчи, които се процеждаха от единия прозорец на кулата, осветиха лицето на хърватина и зениците му изсветляха още повече зад стъклата на очилата. Едва доловимата усмивка се изпари от устните му, като че светлината я заличи, и сега очите му налагаха своето господство, създавайки усещането, че тя никога не е съществувала. Фаулкес се замисли, че при други обстоятелства и други времена сега щеше да се приближи внимателно, за да не стресне своята плячка, и щеше да улови с фотоапарата онзи специфичен поглед, който не всеки можеше да забележи. Зад онзи поглед се криеше определен жизнен опит. Олвидо го наричаше погледът на стоте крачки. „Има човешки същества — казваше тя, — които стигат сто крачки по-напред от другите и повече не се завръщат. После влизат в баровете, в ресторантите, в автобусите, но почти никой не забелязва, че са различни. Колко абсурдно, нали? Би трябвало биографията на всички да ни е изписана на лицето, като досие. На някои, разбира се, им е изписана. Дай да те видя. Да, изписано е. Но другите невинаги знаят как да я четат. Сблъскват се с такива хора и дори не си дават сметка. Може би защото никой вече не гледа никого истински в очите.“

— Една нощ — продължи разказа си Маркович — няколко от нашите се изгавриха с момчето. „Ако пускаш на сърбина, ще пускаш и на нас“ — му казаха. Запушиха му устата с парцал, за да не крещи. Не направихме нищо, за да го защитим.

Възцари се тишина. Фаулкес се загледа в стенописа, там, където сгушеното в пясъка детенце гледаше жената, която лежеше по гръб с голи и разкървавени бедра. Потокът от бежанци от опожарения град, съпровождан от въоръжените наемници, минаваше покрай тях, без да им обърне внимание. Това бе просто поредната история, а всеки си имаше свои проблеми.

— Момчето се обеси на другия ден. Намерихме го зад бараката.

Маркович погледна към художника на битки, сякаш го подканваше да вземе отношение по въпроса. Но той не каза нищо. Само поклати глава, без да откъсва очи от изнасилената жена и детето, нарисувани на стената. Другият проследи погледа му.

— Имало ли е такъв случай, при който сте могли да предотвратите някакво нещастие, господин Фаулкес? Един удар, една смърт?… Изниквала ли е такава възможност, от която да сте се възползвали? — тенденциозно направи пауза. — Или поне да сте опитали?

— Имало е и такива случаи.

— Много?

— Никога не съм ги броил.

Хърватинът се усмихна злонамерено.

— Е, добре. Аз знам за поне един случай, когато сте искали да го направите.

Изглеждаше разочарован, защото Фаулкес въобще не му отвърна, а продължи да гледа в стената. Зад войника, изобразен на преден план, който наблюдаваше бежанците, имаше две незавършени фигури. Едната бе на друг войник, в средновековни доспехи, но със съвременни оръжия, който приличаше на призрак, чието лице не се виждаше от забралото на шлема, и бе насочил пушката си към другото изображение — човек, на когото само главата и ръцете бяха завършени. Нещо в самото изражение на жертвата се струваше неубедително на художника на битки. Мъжът щеше да бъде убит само след миг и Фаулкес го знаеше. Екзекуторът също. Проблемът бе в чувствата, които изразяваше образът на жертвата. Художникът бе подчертал чертите на лицето му с печена умбра и пруско синьо и то изглеждаше изкривено от ужас; но не бе обърнато към мъчителя, а към зрителя или към автора, въобще към този, който присъства на сцената. Фаулкес си даде сметка, че именно това не се връзваше — лицето на човека, който всеки миг щеше да умре, не трябваше да изразява ужас. Ако обреченият не гледаше към екзекутора си, а към свидетеля, към фотоапарата, чиито механизми бяха четките, а обектив — погледа на художника, към въображаемото око, което така безсрамно се канеше да присъства на неговата смърт, то тогава на лицето му трябваше да е изписан не страх, а възмущение. По-точният оттенък бе възмущение, примесено с изненада. Разбира се. Току-що е бил изкаран от дома си по пижама, с рошава коса и гурели в очите, под безразличните, страхливи, тържествуващи или съучастнически погледи на съседите. Беше като човека, когото Фаулкес беше снимал в Корниче в Бейрут, докато го изкарваха навън с пушката, бос и облечен с някаква абсурдна пижама на бели и червени ромбове, и го блъскаха към мястото, където вече лежаха труповете на четирима съседи от същата сграда. Мъжът с пижамата знаеше какво го очаква, но страхът, който личеше от изкривените му черти и пребледнялата кожа, бързо се замени с гняв и изненада, когато забеляза, че зад палачите му стоеше Фаулкес — бе навършил двайсет и пет години седмица по-рано — и го снимаше. Щракна тъкмо навреме, за да улови онзи гневен поглед на възмущение от нарушената интимност на човека с пижамата в момента, когато забеляза, че някой щеше да заснеме несправедливата му смърт в този нелеп вид. Снимката бе сполучлива — на следващата поза мъжът вече беше разстрелян и тялото му се сгромолясваше връз останалите. Имаше възможност и за трета снимка, но не я направи. Когато единият от екзекуторите се приближи към трупа и се наведе, Фаулкес настрои блендата от 8 на 5.6 и се приготви да снима. Но когато видя през визьора, че мъжът извади от джоба си клещи, за да изтръгне златните зъби на мъртвия, започна да му се гади и не можа да го фокусира. Остави фотоапарата на гърдите си и, без да ускорява ход, тръгна да се връща към раздрънканото такси със стикера Press-Sahafi^[6] на стъклото, и пред насмешливия поглед на шофьора, на когото плащаше по два долара комисиона за всяка добра снимка, която му осигури, повърна всичко, което беше изял на закуска същата сутрин в хотел „Комодор“.

— Идеален и безпристрастен свидетел — каза Маркович. — За това ли става въпрос?… Е, никой не би го казал, ако види какво рисувате тук. Не ми се сторихте безразличен и когато ви видях да коленичите в канавката на пътя за Борово Населие… Или поне докато не взехте фотоапарата и не снимахте жената.

Фаулкес не отговори. Беше отишъл до стената и разглеждаше отблизо нарисуваната сцена. Беше така очевидно, че сам се ядоса на себе си как не го бе забелязал по-рано. Взе зелена домакинска тел и много леко и внимателно започна да търка с нея по нарисуваното лице на жертвата, като тушира постепенно чертите му, най-вече при устата, докато отдолу не започнаха да проличават песъчливите неравности на белия грунд върху цимента на стената. После почисти ожулената повърхност и започна да рови из сухите четки, натъпкани в бурканчета и консервни кутийки, докато намери една кръгла четка номер 4. Усещаше погледа на Маркович в тила си. Художникът на битки никога не беше работил пред друг човек, но точно сега му бе безразлично.

— Колко странно — измърмори хърватинът. — Някои хора свързват изкуството с нещо фино и възвишено. Аз самият смятах така.

Не беше ясно дали имаше предвид драматичните сцени от фреската или кухненската тел, но Фаулкес не се и опита да разбере. Отвори две стъклени бурканчета с херметични капачки, в които имаше смесена боя — обикновено приготвяше по-големи количества от цветовете и тоновете, които най-често използваше, за да не губи време — и пробва с четката върху тавата, която му служеше за палитра. Смесите бяха с необходимата плътност. Намокри четката, подсуши я с едно парцалче, пооправи й връхчето, сложи по малко от всяко бурканче на тавата и отново отиде до стената. Маркович застана зад него. Държеше една плоска английска четка, около инч и половина и я изучаваше с любопитство.

— Това естествен косъм ли е?… От катерица, белка или нещо друго?

— Синтетичен — отвърна Фаулкес.

Триенето със стената много захабяваше четките, така че найлонът излизаше по-издръжлив и по-евтин. След това погледна за миг фигурата, нарисуваните преди седмица очи, овала на лицето, умелите и дръзки щрихи на рошавите коси, които отблизо изглеждаха просто като насложени един върху друг цветове, и накрая започна да нанася твърди вертикални мазки в телесен цвят, неаполитанско жълто и синьо, червено и съвсем малко охра около изтърканата уста на човека, загинал преди близо трийсет години.

— Онова, дето го говорихме вчера, относно мъченията… — започна Маркович — … Има едно нещо, което не ви казах. Веднъж и аз измъчвах човек.

Продължаваше да седи до Фаулкес и да го наблюдава как работи. Играеше си с четката и от време на време пробваше на опакото на ръката си колко е мека. Художникът се беше навел, за да намокри своята четка и след като я подсуши с парцалчето, започна да нанася другата смес — печена умбра и пруско синьо — с която искаше да подчертае линиите на лицето, вдлъбнатите бузи под скулите, играта на светлината върху главата, обърната към зрителя. Рискува малко, защото нанесе влажна боя върху влажна, като остави двата различни цвята на свой ред да се смесят в контурите, преди бързо да подсуши за акрилната боя. След това се отдръпна, за да се увери в резултата. Сега лицето на човека, който щеше да умре, имаше адекватното изражение: учудване и възмущение. „Какво, по дяволите, зяпаш, гледаш, снимаш, рисуваш?“ Фаулкес знаеше, че в крайна сметка всичко щеше да зависи от това дали накрая ще оформи добре устата — сега размазана и изтрита; но с това щеше да се заеме по-късно, когато всичко останало изсъхне. Наведе се, за да остави четката в съда с вода, огледа добре отдолу това, което бе направил, и отново се изправи, за да подсили и направи по-изразителни контурите, като този път търкаше направо с пръсти. Тогава се заслуша в това, което Маркович говореше.

— Беше началото на войната — започна разказа си хърватинът. — Говоря за моята, разбира се. За моята война. Преди Вуковар. Бях мобилизиран от една седмица, когато ни заповядаха да изселим цивилните сърби от околностите на Винковци. Методът беше същият, който и те прилагаха: влизаш в една къща, изкарваш всички навън, отваряш кранчето на газовата печка, хвърляш една граната и минаваш на следващата. Отделяхме мъжете, годни за военна служба — от четиринайсет до шейсет години горе-долу. Всичко това ви е известно. Но не изнасилвахме жените, както правеха другите. Или поне не организирано, като част от програма за терор и етническо прочистване. Мъжете ги отвеждаха в камиони. Не знам какво правеха с тях. Не ме интересуваше тогава, не ме интересува и сега. Случи се така обаче, че като стигнахме до една от къщите във Винковци, един от другарите ми каза, че познавал това семейство, че били богати селяни и че имали скрити пари. Майката и бащата бяха по-възрастни. Имаха един син. Млад. На двайсет и няколко години. Умствено изостанал.

— Мисля, че този епизод не ме интересува — прекъсна го Фаулкес, като продължаваше да търка с пръст боята. — Не е много оригинален и е доста предвидим.

Маркович замълча за момент, обмисляйки думите му.

— Знаете ли, той се смееше — продължи изведнъж. — Онзи нещастник се смееше, докато го биехме пред родителите му… Гледаше ни с широко отворени очи, от устата му течаха лигите и продължаваше да се смее… Сякаш ни се присмиваше.

— И, разбира се, нямаше скрити пари.

Маркович погледна художника с уважение и поклати глава.

— Никакви. Нито стотинка. Проблемът е, че го разбрахме късно.

Остави четката на мястото й и пъхна палци в джобовете си, наблюдавайки какво прави Фаулкес.

— А като излязохме, дълго време не се погледнахме един другиго в очите.

Художникът престана да трие с пръсти по стената, отстъпи две крачки назад и погледна свършеното до момента. Като изключим недовършената уста, лицето на обречения човек сега изглеждаше много по-добре. Възмущение вместо страх. И онези вертикални тъмни сенки много силно подчертаваха изражението на лицето. Изразителност и живот на една крачка от смъртта. Истинско като спомените му, или почти. Доволен, той отиде до легена и изми ръцете си, налапани с боя.

— Защо участвахте?… Можехте просто да гледате отстрани. Или дори да ги възпрете.

Маркович сви рамене.

— Те ми бяха другари, разбирате ли?… Има колективни ритуали. Има кодекс.

— Разбира се — тонът на Фаулкес звучеше саркастично. — А как щяхте да постъпите, ако ставаше въпрос за изнасилване? Към какви кодекси щяхте да се придържате?

— Никога не съм изнасилвал някого — хърватинът се размърда смутено. — Нито съм ставал свидетел на това нещо.

— Вероятно не ви се е удавал случай.

Погледът на Маркович беше необикновено зъл в този момент.

— Вие също сте вършили подлости, господин фотограф. Внимавайте. Вашият фотоапарат неведнъж е бил пасивен съучастник… Или дори активен. Спомнете си проклетата ви пеперуда. Спомнете си защо съм тук.

— Разликата е там, че моите подлости съм ги извършил сам. Аз и моите фотоапарати. И толкова.

— Това е доста самонадеяно изказване.

— Мислите ли?

— Просто сте имали късмет.

— Не — Фаулкес вдигна пръста си. — Всичко е било обмислено. Аз съм избрал да бъда такъв от самото начало.

— Може би грешите. Може би винаги сте си били такъв, а за избор въобще и не може да се говори. В такъв случай това обяснява всичко, включително и това, че сте оцелели.

Като каза това, Маркович посочи към главата си, за да поясни какво имаше предвид под оцеляване. После посочи стенописа.

— Обяснява също така и работата ви тук, на това място. Потвърждава нещо, което винаги съм усещал във вашите снимки. Нищо от това, което рисувате, не е угризение или изкупление. То е по-скоро една… Хайде де. Не знам как да го кажа. Една формула, нали? Една теорема.

— Някакъв вид научно заключение?

Лицето на хърватина засия.

— Именно — отговори. — Сега разбирам, че никога не сте изпитвали болка. Не изпитвате болка и сега. Това, което сте видели не ви е направило по-добър или по-съпричастен. Просто в един момент снимките не са ви били достатъчни. С тях е станало както с някои думи: от много използване губят смисъла си. Вероятно затова сега рисувате. Но картините, снимките и думите за вас са едно и също. Мисля, че вие изпитвате същото съчувствие, което и изследователят, който наблюдава битката в някоя инфектирана рана през микроскоп. Микроби срещу амеби.

— Левкоцити — поправи го Фаулкес. — Срещу микробите се борят левкоцитите. Белите кръвни телца.

— Добре тогава. Левкоцити срещу микроби. Вие просто наблюдавате и си водите записки.

Фаулкес се приближи към него, като си подсушаваше ръцете с парцал. Двамата помълчаха малко, изправени пред картината.

— Може би имате право — каза художникът.

— В такъв случай вие ще се окажете по-лош от мен.

През прозореца се процеждаше лъч светлина и се плъзгаше по редицата от бежанци. Във въздуха плуваха прашинки като златисти точили и му придаваха своеобразна плътност. Снопът светлина приличаше на наблюдателния лъч на надзирателите в концентрационен лагер.

— Веднъж снимах бой в една лудница — каза Фаулкес.