Артуро Перес-Реверте
Художникът на битки (2)

2.

Когато Фаулкес погледна през прозореца към околностите на кулата, забеляза, че непознатият я наблюдава измежду боровете. Колите стигаха само до половината път и това предполагаше поне половин час ходене пеш по пътеката, която криволичеше от моста нагоре по хълма — доста труден маршрут по това време на деня, когато слънцето напичаше високо от небосклона облите камъни по пътя, а вятърът бе съвсем утихнал. „В добра форма е, помисли си той. Или има голямо желание да ме посети.“ Изтегна ръце и се поразмърда, за да отпусне тялото си — Фаулкес беше висок, жилав и малко напомняше на военен с късо подстриганата си прошарена коса. Той изми спокойно ръцете си в едно легенче и излезе. Навън двамата постояха известно време, вперили поглед един в друг, под монотонния съпровод на свирещите в храстите щурци. Непознатият беше облечен с бяла риза, джинси и туристически обувки, а на рамото си носеше раница. Наблюдаваше кулата и обитателя й с такова спокойствие и нескрито любопитство, сякаш искаше да се увери, че е дошъл на правилното място.

— Добър ден — поздрави той.

Акцентът можеше да е отвсякъде. По лицето на художника се изписа досада.

Не обичаше гостите и за да ги обезкуражи, беше поставил на видни места по склона табели от типа „частна собственост“, едната дори гласеше „зли кучета“, макар че нямаше нито едно. Той самият не посещаваше никого на това място. Единствените му отношения с местните бяха повърхностните контакти, които завързваше с различни хора, когато слизаше в Пуерто Умбрия: служителите от пощата и кметството, сервитьора от бара на рибарския кей, на чиято тераса сядаше от време на време, търговците, от които купуваше храна и материали за работа, или директора на банковия клон, от който теглеше парите, преведени от Барселона. Отрязваше в зародиш всеки опит за сближаване, а тези, които все пак преминаваха поставената от него защитна линия, отблъскваше грубо, защото знаеше, че нахалството не се спираше пред учтивия отказ. За крайни случаи — понятието включваше различни обезпокоителни ситуации, макар и всичките малко вероятни — държеше в сандъка на горния етаж, почистена и смазана, автоматичната си ловна пушка и две кутийки малокалибрени патрони, но до този момент не бе ставало нужда да ги използва.

— Това е частна собственост — отговори сухо Фаулкес.

Непознатият кимна в знак на съгласие и спокойно продължи да го изучава с интерес от десетина-дванайсет крачки разстояние. Беше среден на ръст, набит, с дълга сламеноруса коса и очила.

— Вие ли сте фотографът?

Чувството на безпокойство се усили. Човекът го бе нарекъл фотограф, а не художник. Тази дума отвеждаше към един предишен живот и това никак не се хареса на Фаулкес. Още по-малко от устата на един непознат. Този друг живот нямаше нищо общо нито с мястото, нито с момента. Или поне не така официално, не така гласно.

— Не ви познавам — отвърна той раздразнено.

— Вероятно не ме помните, но определено ме познавате.

Изрече тези думи с такава увереност, че на Фаулкес не му оставаше друго, освен да се загледа внимателно в него, докато той се приближаваше бавно, скъсявайки по този начин разстоянието помежду им, за да го улесни. Беше виждал много лица през живота си, по-голямата част от тях през визьора на фотоапарата. Някои помнеше, а други беше забравил: един бегъл поглед, щракване на затвора, един негатив на индексното копие^[1], който само понякога заслужаваше да бъде отличен с едно кръгче с маркера и спасен от обричане на архивите. Повечето от лицата на тези снимки сливаха чертите си, загубвайки собствените си очертания, и изплуваха на фона на сцени, които се редуваха безспирно и които бе невъзможно да различи, без да напрегне паметта си: Кипър, Виетнам, Ливан, Камбоджа, Еритрея, Ел Салвадор, Никарагуа, Ангола, Мозамбик, Ирак, Балканите… Самотни ловувания, пътешествия без начало и край, опустошени пейзажи — част от обширната геометрия на нещастието, войни, които приличат на други войни, хора, които приличат на други хора, мъртъвци, които приличат на други мъртъвци. Безбройни негативи, от които помнеше един на всеки сто, на всеки петстотин, на всеки хиляда. И онзи ужас — категоричен и безапелационен, който се разпростираше през вековете и Историята, като една широка алея от две безкрайни успоредни прави на скръбта. Схематичната увереност, която обединяваше всички ужаси, може би, защото имаше само един ужас — вечен и неизменен.

— Наистина ли не ме помните?

Непознатият изглеждаше разочарован. Но в действителност външният му вид не говореше нищо на Фаулкес. След като го огледа по-отблизо, заключи, че е европеец. Беше здравеняк, със силни ръце и светли очи. Имаше вертикален белег на лявата вежда. Въобще видът му бе суров, смекчен само от очилата. Говореше с лек акцент, най-вероятно славянски — от Балканите или там някъде.

— Направихте ми една снимка.

— Направил съм много през живота си.

— Тази е по-специална.

Фаулкес се предаде. Бръкна с ръце в джобовете на панталона и сви рамене.

— Съжалявам, но не се сещам — каза той.

Лека окуражителна усмивка се изписа по лицето на другия.

— Помъчете се малко, господине. Изкарахте доста пари от тази снимка. Може би дори това — той посочи кулата с премерен жест — се дължи на нея…

— Това не е кой знае какво.

Непознатият се усмихна широко. Липсваше му един зъб горе вляво, преди кътника. Останалото също не изглеждаше в особено добро състояние.

— Зависи от гледната точка. За някои определено е.

Говореше насечено и някак изкуствено, сякаш ползваше думите и изразите от учебник по граматика. Фаулкес отново се помъчи да се сети откъде познава това лице, но напразно.

— Ами онази важна награда — каза непознатият. — Дадоха ви „Интернешънъл прес“ за тази снимка… И това ли не помните?

Фаулкес го погледна с недоверие. Спомняше си много добре тази снимка, както и хората на нея. Сещаше се за всеки един от тях: тримата друзки^[2] военни — прави и със завързани очи — двама от тях се свличат на земята, а третият стои изправен гордо — и шестимата маронистки^[3] представители на катаеб^[4], които ги екзекутираха почти от упор. Жертви и палачи, планината Чуф^[5]. Тази снимка излезе на корицата на дузина списания и се превърна в неговото бойно кръщение като военен фотограф — пет години след като бе навлязъл в занаята.

— Невъзможно е да сте на тази снимка. Героите й умряха, а тези, които ги разстреляха, бяха ливански фалангисти.

Непознатият се поколеба за миг, стъписан, без да откъсва поглед от Фаулкес. След няколко секунди поклати глава и каза:

— Аз говоря за друга снимка. Онази от Вуковар, Хърватска… винаги съм си мислил, че тя спечели наградата.

— Не — Фаулкес го оглеждаше с пробуден интерес. — Снимката от Вуковар спечели друга.

— Също така важна ли?

— Горе-долу.

— Ами аз съм войникът от тази снимка.

Фаулкес притихна с ръце в джобовете и леко наклонена надясно глава и започна отново да изучава лицето на непознатия. Сега, най-сетне, както когато се проявява снимка, образът започна бавно да изплува в паметта му и да се наслагва върху чертите на непознатия. И тогава се ядоса на глупостта си. Очите, разбира се. Бяха по-живи и не така уморени, но бяха същите. Както и извивката на устните му, силната четвъртита челюст, брадичката с малката трапчинка, сега гладко обръсната, а тогава с няколкодневна брада. Познаваше това лице от снимката, която беше направил един есенен ден във Вуковар, бивша Югославия, когато хърватските войски, разгромени от сръбската артилерия и корабите им, които ги обстрелваха от Дунава, отчаяно се бранеха в останалия тесен периметър на обсадения град. Битката беше особено ожесточена в предградията, а на пътя за Петровци Фаулкес и Олвидо Ферара — бяха се добрали дотам седмица по-рано през единствения възможен път, една скришна пътека през царевичните полета — се натъкнаха на оцелелите от разгромен лековъоръжен хърватски взвод, който отстъпваше, след като се бе сражавал срещу бронираните танкове на врага. Войниците вървяха разпръснати, на края на силите си, навлечени с всевъзможни съчетания от цивилни и военни дрехи. За новосформираната хърватска национална армия бяха мобилизирани всички — селяни, чиновници, ученици. Вървяха с потни лица, отворени усти, блуждаещи от умората погледи и оръжия, които висяха на каишите или се влачеха по земята. Бяха тичали четири километра с вражеските танкове по петите им и сега вървяха по пътя под слънчевите отблясъци бавно, като привидения, обгърнати в тишина, нарушавана само от глухия тътен на далечните експлозии и допира на краката им със земята. Олвидо не направи нито една снимка — тя по принцип не снимаше хора, а предмети — но докато минаваха покрай тях, Фаулкес реши, че трябва да заснеме образа на човешкото изтощение. Докато нагласяваше фокуса, блендата, кадрирането, пред обектива минаха две лица и той се спря на третото, почти наслука: светли и сякаш изпразнени от всякаква емоция очи, разкривени от умората черти, потна кожа, мръсна и рошава коса, прилепнала от потта по челото, стар АК–47, преметнат на рамо и придържан с ръка, увита в мръсна сивкава превръзка. Затворът щракна и Фаулкес продължи по пътя си. Това бе всичко. Публикуваха снимката четири седмици по-късно, което съвпадна с падането на Вуковар и избиването на защитниците му. Така образът от снимката се превърна в символ на войната, или както заключи професионалното жури, което й присъди престижната награда „Европа Фокус“ за годината, в символ на войниците от всички войни.

— Боже Господи! Мислех, че сте мъртъв.

— На косъм бях.

Двамата замлъкнаха, втренчени един в друг, сякаш никой не знаеше какво да каже или направи.

— Ами — измърмори Фаулкес накрая. — Мисля, че ви дължа едно.

— Едно?

— Ами да, едно питие… алкохол, ако обичате. Една чашка.

Усмихна се за първи път, малко пресилено, а другият му отвърна с предишната широка усмивка, която разкриваше липсващия му зъб. Изглежда, размишляваше.

— Да — каза в заключение. — Може би ми дължите едно.

— Влезте.

Влязоха в кулата. Гостът се огледа наоколо изненадан и се завъртя полека, за да може да огледа кръглия стенопис отвсякъде. През това време художникът баталист взе да рови из нещата, разхвърляни наоколо — по масата бяха струпани четки, шишенца и тубички с бои, а по земята се търкаляха кашони и листове със скици, стълби, стативи и дъски, с които сглобяваше скелета, имаше и някакво подвижно съоръжение, снабдено със закачалка, колелца и две крушки от по 120 вата, свързани с генератора отвън, които осветяваха стенописа, когато Фаулкес работеше нощем. Най-накрая каза:

— Има испански коняк и топла бира. Това е, което мога да ви предложа. Няма лед, защото хладилникът работи от време на време, само когато включа генератора.

Без да откъсва поглед от фреската, гостът показа с жест, че за него няма значение какво ще пие.

— Никога нямаше да ви позная — заговори художникът. — Преди бяхте по-слаб, на снимката.

— Бях и още по-слаб след това.

— Предполагам, че са били тежки времена.

— Правилно предполагате.

Фаулкес се приближи с две чаши, наполовина пълни с коняк.

— Бяха тежки времена за всички ни — каза той на висок глас.

Мислеше за случилото се три дни по-късно, близо до мястото, където направи тази снимка, край една канавка на пътя за Борово Населие в покрайнините на Вуковар. Подаде едната чаша на посетителя и отпи глътка от своята. Не беше много подходящо, но вече беше казал, че ще изпият по чашка и това и правеха. Непознатият — макар че Фаулкес си даваше сметка, че и това вече не беше особено подходящ термин — бе престанал да разглежда стенописа и държеше чашата в ръка, без да й обръща особено внимание. Иззад стъклата на очилата светлите му бледосиви очи сега гледаха втренчено художника.

— Знам какво имате предвид… Видях как умря онази жена.

Като цяло Фаулкес не обичаше да изразява учудването си, нито да показва каквато и да е емоция, но явно този път изумлението се бе изписало по лицето му, тъй като събеседникът му отново направи гримасата, която разкриваше липсващия зъб.

— Беше няколко дни след като ми направихте снимката — той продължи. — Вие не забелязахте моето присъствие, но аз бях на пътя за Борово Населие. Когато чух експлозията, си помислих, че е някой от нашите… Когато минах, ви видях коленичил в канавката до тялото.

Поколеба се за миг коя дума да използва — труп или тяло и се спря на последната. Фаулкес намираше нещо очарователно в любезния и същевременно поостарял изказ на своя гост, в подбора на думите, в паузите, когато търсеше най-подходящата от тях. Най-сетне посетителят поднесе чашата към устните си, без да откъсва очи от събеседника си. Двамата помълчаха известно време.

— Съжалявам — каза Фаулкес. — Не ви познах.

— Разбираемо е. Изглеждахте дълбоко наранен.

— Аз нямам предвид Борово Населие, а снимката, която ви направих няколко дни по-рано… Вашето лице беше на кориците на няколко списания, така че оттогава съм я виждал стотици пъти. Сега да, разбира се. Като знам кой сте, е лесно да ви разпозная. Но много сте се променили.

— Както казахте по-рано — тежки времена. А оттогава минаха много години.

— Как ме намерихте?

— С питане — отвърна другият, като отново се загледа в картината. — Разпитах тук-там. Вие сте известен човек, господин Фаулкес — добави той, като накваси разсеяно устните си с коняк. — Макар че от известно време сте се оттеглили, много хора си спомнят за вас. Уверявам ви.

— Как успяхте да се измъкнете оттам?

Посетителят го изгледа странно.

— Предполагам, че имате предвид Вуковар — отвърна той. — Раниха ме две седмици, след като ме снимахте. Не раната на ръката, която се вижда там — вижте остана ми белег и от нея — а друга, по-сериозна. Още преди четниците^[6] да отрежат пътя през царевичните полета. Евакуираха ме в болница в Осиек.

Тогава той докосна левия си хълбок, за да покаже къде е бил ранен, но не с пръст, а с цялата си длан, от което Фаулкес заключи, че пораженията са били сериозни. В гласа му се долови бегла нотка на съчувствие.

— Шрапнел?

— Куршум с калибър 12,7.

— Имали сте голям късмет.

Нямаше предвид, че гостът му не е загинал от раната, а че се е случило, когато все още е било възможно да се изведат ранените от Вуковар. Когато сърбите отцепиха и скритата пътека, никой не можа да се спаси от обсадения град. След падането му всички пленници, годни да носят оръжие, бяха избити, включително и ранените, които бяха влачени от болницата навън, разстреляни и после закопани в огромни общи гробове.

Щом чу думата късмет, посетителят се втренчи странно във Фаулкес. Продължи да го наблюдава известно време, докато накрая остави чашата на масата и бавно плъзна поглед по огромния кръгъл стенопис.

— Любопитно място. Но не виждам вашите спомени от миналите времена.

Фаулкес посочи към творбата си: потънала в сенки цитадела, изобразена в контражур на фона на огъня, напомнящ на вулкан, металните отблясъци на модерните оръжия, стоманата, която сякаш извираше от една дупка в зида, лицата на жени и деца, обесени хора, които висяха като гроздове по дърветата, корабите, отдалечаващи се в сивия хоризонт.

— Това са моите спомени.

— Аз имам предвид снимките. Вие сте фотограф.

— Бях.

— Именно, бяхте. А фотографите обикновено закачат снимки по стените. Снимки, които са направили, още повече, ако са спечелили и някакви важни награди за тях. Не се срамувате от снимките си, нали?

— Просто те вече не ме интересуват. Това е всичко.

— Разбира се — гостът се усмихна странно. — Това е всичко.

След това се обърна към стенописа и със смръщено чело взе внимателно да изучава образите от него.

— Значи сред вашите спомени са и войните от античността, така ли?… Троя и други такива места?

Беше ред на Фаулкес да се усмихне едва доловимо.

— За това става въпрос — тези места всъщност са едно и също място.

Думите му явно събудиха интереса на посетителя, той мълча известно време, с неподвижен поглед, потънал в размишления над чутото.

— Едно и също място — повтори тихичко.

Пристъпи няколко крачки напред, изучавайки отблизо детайлите. В един момент почувства някакво неудобство от това.

— Не разбирам от живопис — промълви той.

След това взе от раницата си, която бе оставил до вратата, една папка и извади от нея сгънат наполовина лист. Хартията беше стара изпомачкана страница от списание. Беше корицата на NewsZoom със снимката, направена преди десет години. Той се приближи и я сложи между четките и бурканчетата с боя на масата и двамата се вгледаха в нея, потънали в тишина. Наистина изключителна снимка, мислеше си Фаулкес. Безпристрастна, обективна. Съвършена. Беше я виждал много пъти, но отново почувства задоволство. Продължаваше да се възхищава на геометричните линии, видими само за внимателния наблюдател, които я изтъкаваха като безупречно конопено платно: изтощеният войник на преден план, блуждаещият в нищото поглед, който сякаш беше поредната линия, чертаеща пътя, който не води наникъде, назъбените стени на разрушената къща, надупчена от шрапнели, далечният пушек от пожара, застинал неподвижен като черна отвесна барокова колона. Цялата тази картина, рамкирана от визьора на фотоапарата и отпечатана на негатив с размер 24×36 милиметра, беше по-скоро плод на инстинкта, а не на сметките, макар че според журито, което награди снимката, случайността беше относителна. „Не става въпрос само за съвършенството на тази снимка — тържествено обясняваше един от членовете на комитета на «Европа Фокус». — Става въпрос за нашата увереност, че гледната точка, погледът на човека, който я е заснел, са резултат от натрупан интензивен опит и че това изображение е върховото достижение, кулминацията на един дълъг процес на развитие в личен, професионален и творчески план.“

— Бях на двайсет и седем години — каза гостът, като приглаждаше с дланта си измачканата страница.

Каза го някак безизразно, в тона му нямаше нито носталгия, нито меланхолия, но Фаулкес не му обърна внимание. В паметта му се въртеше думата „творчески“ и му навяваше някакво смътно безпокойство. „В нашата професия — казала му бе веднъж Олвидо, докато превърташе филма, седнала на едно продънено кресло, с фотоапаратите в скута, пред трупа на обезглавен човек, комуто бе заснела само обувките — думата «изкуство» винаги звучи като мистификация и заблуда. По-добре да сме аморални, отколкото неморални, не мислиш ли? А сега, ако обичаш, дай ми една целувка.“

— Снимката е хубава — продължи посетителят. — Изглеждам уморен, нали?… И наистина бях. Предполагам, че именно умората придава на лицето ми толкова драматичен вид… Вие ли избрахте заглавието?

Беше тъкмо обратното на изкуството, мислеше си Фаулкес. Хармонията от линии и форми имаше за цел единствено да достигне до най-съкровената същност на проблема. Нямаше нищо общо с естетиката или с етиката, която за другите фотографи бе — или поне така твърдяха — като филтър за техните обективи и тяхната работа. За него всичко се беше свело до едно лутане из увлекателната плетеница на живота с всички негови трудности. Неговите снимки бяха като шах; където другите виждаха битки, болка, красота или хармония, Фаулкес съзираше само загадъчни комбинации. Същото важеше и за огромната фреска, над която работеше в момента. Всичко, което се опитваше да постигне на тази кръгла стена, беше антипод на това, което хората са свикнали да разбират под „изкуство“. Или може би истината бе, че в един момент на лутане и колебание етиката и естетиката започват да чезнат, лишен от своя емоционален заряд, и когато този момент отмине безвъзвратно, изкуството се превръща, а може би най-правилно е да се каже, че отново става една безпристрастна и дори ефикасна формула, едно обективно средство за възприемане на живота.

Фаулкес беше забравил, че събеседникът му очакваше неговия отговор. Помъчи се да си спомни за какво говореха. Заглавието, това беше. Беше попитал за заглавието на снимката.

— Не — отвърна художникът. — Това го решаваха списанията, вестниците и агенциите по свое усмотрение. Не беше моя заслугата.

— „Лицето на поражението“. Много подходящо. Вие какво си спомняте от онзи ден, господин Фаулкес, от онова поражение?

Наблюдаваше го с някак пресилено любопитство, сякаш въпросът не беше мотивиран толкова от интерес, колкото от учтивост. Художникът поклати глава.

— Спомням си горящите къщи и вашето отделение, което се оттегляше от сражението… Почти нищо повече.

Това не беше съвсем така. Помнеше и други неща, но ги премълча. Помнеше как Олвидо вървеше умълчана от другата страна на пътя, с фотоапарат на гърдите и малка раница на гърба, тъмнорусата й коса беше сплетена на две плитки, носеше джинси, които подчертаваха слабите й стройни крака, и бели спортни обувки, а ситният чакъл, разпилян по пътя от гранатите, скърцаше под стъпките й. Колкото повече се приближаваха към фронта и тътенът от сражението отекваше все по-ясно, толкова по-твърда и бърза ставаше походката й, сякаш несъзнателно правеше всичко възможно да пристигне навреме за неизбежната среща, която й предстоеше след три дни на пътя за Борово Населие. Когато изкачиха един хълм и излязоха на открито, в близост до вражеските линии, над главите им изсвистяха два заблудени куршума. Фаулкес я видя как застина леко приведена, цялата нащрек, като ловец, който е близо до жертвата си, след което се обърна към него някак зашеметена, сякаш не беше там, със зловеща усмивка, изписана на устните й, с разширени ноздри и блясък в очите, от които сякаш всеки миг щяха да бликнат сълзи от прилива на адреналин.

Гостът взе чашата си от масата и след като я поддържа за малко в ръка, я върна обратно, без дори да отпие.

— Е, аз много добре си спомням момента, когато ми направихте снимката. Макар че обстоятелствата за мен и за вас бяха различни — добави той.

За Фаулкес, разбира се, това беше просто поредният кадър. Професионална рутина. Но на този човек за първи път в живота му се случваше такова нещо. Бяха го вербували няколко дни по-рано и изведнъж се озова с пушка в ръка пред сръбските танкове, сред хора, които бяха не по-малко уплашени от него.

— Разгромиха ни, разбирате ли. Буквално. От четирийсет и осем души се върнахме петнайсет — тези, които видяхте на пътя.

— Не изглеждахте никак добре.

— Можете да си представите. Преди това тичахме през полето като зайци, докато не се събрахме отново в покрайнините на Петровци. Бяхме толкова уплашени, че командващите ни наредиха да се оттеглим към Вуковар… Именно тогава вие с жената се натъкнахте на нас. Спомням си, че бях изненадан да я видя. Помислих си, че е фотограф или кореспондент. Мина покрай нас много бързо, сякаш не ни забеляза въобще. Останах загледан в нея, а когато се обърнах, вие стояхте точно пред мен. Бяхте насочили фотоапарата към мен, фокусирахте ме, или както там се казва, за да ме заснемете… Да. Просто щракнахте и си продължихте по пътя, без какъвто и да е жест или поздрав. Нищо. Още повече, мисля си, че забравихте за мен и дори престанахте да ме виждате в момента, в който свалихте фотоапарата.

— Възможно е — призна Фаулкес с неудобство.

Посетителят посочи небрежно към снимката.

— Дори не можете да си представите колко неща са ми минали през главата, докато я гледах през тези години — отново заговори. — Колко много неща научих за себе си, за останалите. Толкова дълго изучавах лицето си, или по-точно тогавашното си лице, че започнах да се виждам отстрани, разбирате ли?… Сякаш някой друг човек гледа тази снимка. Макар да си мисля, че човекът, който сега я гледа, наистина е друг… Но вие — завърши той, като се обърна много бавно към художника — не сте се променили много.

Тонът му беше странен. Фаулкес замълча, но погледна госта си въпросително и с подозрение. Другият вдигна леко ръка, все едно показваше, че онзи, макар и неформулиран въпрос бе лишен от смисъл. Жестът сякаш искаше да каже: „Няма нищо особено. Просто минавах оттук и исках да ви поздравя. Какво друго мога да искам от вас.“

— Не — продължи след малко. — Истината е, че въобще не сте се променили… Може би само прошарената коса и повече бръчки по лицето… Но дори и така не ми беше лесно да ви намеря. Ходих и разпитвах за вас къде ли не — във фотоагенциите ви, по списанията… Знаех много малко за вас, но с течение на времето започнах да научавам все повече неща и разбрах, че сте били и известен фотограф. От най-добрите, казват. От тези, които през повечето време са пътували по фронтовете и които имат много награди… но един ден сте зарязали всичко и сте изчезнали. Първоначално си помислих, че това има връзка със смъртта на жената, но после разбрах, че след това сте продължили да работите още няколко години. Не се оттеглихте след Босна и Сараево, нали?… После май сте били в Африка…

— Какво искате от мен?

Не можеше да разбере дали другият се смееше, или не. На устните му се изписа добронамерена гримаса, но погледът му бе хладен и безучастен, сякаш бе напълно независим от останалата част от лицето му.

— Вие ме направихте известен. Исках да се запозная с човека, на когото го дължа.

— Как се казвате?

— Забавно е, нали? — очите на госта продължаваха да се взират студено в него, но усмивката му се разшири. — Вие направихте снимка на един войник, когото просто срещнахте на пътя, чието име дори не знаехте. А тази снимка обиколи света. После забравихте безименния войник и правихте други снимки, на други хора, чиито имена, предполагам, също не сте знаели. Може би сте направили и тях също така известни като мен… Имали сте любопитна професия.

Посетителят замлъкна, вероятно размишлявайки над особеностите на предишната работа на Фаулкес. Гледаше, вглъбен в мислите си, чашата коняк, оставена до снимката. После сякаш изведнъж я съзря, излязъл от унеса, взе я и я поднесе към устните си.

— Казвам се Иво Маркович.

— Защо ме търсехте?

Остави чашата и избърса устните си с опакото на ръката.

— За да ви убия.

Известно време единственото, което се чуваше, беше песента на щурците, които свиреха отвън, сред храстите. Когато чу последните думи, Фаулкес остана с отворена уста. Постепенно започна да се опомня и се огледа наоколо. Сърцето му биеше бавно и несъразмерно, чувстваше силните му удари в гърдите си.

— Защо? — попита той най-сетне.

Бавничко и с извънредна предпазливост се беше изместил с няколко сантиметра, така че сега беше застанал малко извърнат настрани, с лявото рамо към посетителя. Подръка му беше само една широка и заострена в края шпатула, чиято дръжка се подаваше сред шишенцата и бурканчетата с боя. Протегна внимателно ръка към нея, без другият да забележи и да изрази безпокойство.

— Това е труден въпрос — гостът наблюдаваше замислено шпатулата, която Фаулкес успя да вземе. — След толкова години, в които съм обмислял и планирал всяка стъпка и всяко възможно обстоятелство, въпросът се оказва много по-сложен, отколкото изглежда.

Без да пропуска и дума от това, което гостът му говореше, художникът започна да изчислява линии, ъгли и обеми; из главата му се въртяха празни пространства, разстояние до вратата, физически качества. За свое най-голямо учудване не изпитваше тревога. Не знаеше дали това бе заради тона и въобще заради поведението на посетителя като цяло или поради начина, по който той самият гледаше на нещата.

— Не думайте! Още по-сложен?… Защото на мен проблемът ми изглежда достатъчно заплетен и сега. Освен ако не сте с всичкия си.

— Моля?

— Ами ако не сте побъркан. Луд.

Другият кимна в съгласие.

— Ще взема предвид резервите ви — каза той непринудено. — Но това, което имах предвид, бе, че в началото всичко ми се струваше изключително просто. Бях готов да ви убия, без и дума да продумате. Без обяснения. Но времето не тече напразно. Хората размишляват, променят се. А аз имах много време, за да мисля. Вече знам, че да ви убия просто така не е достатъчно.

— Възнамерявате да го направите тук и сега?

— Не. Именно заради това исках да поговорим. Вече ви казах, че не мога да ви убия просто така. Имам нужда да разговаряме преди това, да ви опозная по-добре, а и аз да ви разкажа някои неща. Искам да знаете и да разберете… едва тогава ще мога да ви убия.

След като изрече тези думи, го погледна смутено, сякаш се тревожеше дали се е изразил достатъчно учтиво, дали е използвал правилната синтактична конструкция. Фаулкес изпусна въздуха, който държеше в дробовете си.

— Какво искате да разбера?

— Вашата снимка. Или по-скоро моята снимка.

Двамата гледаха шпатулата, която Фаулкес държеше в дясната си ръка, докато не му се стори смешна и не я върна на мястото й. Когато отново вдигна поглед, прочете в очите на госта одобрение. Тогава художникът се усмихна, макар и не много приветливо.

— Не ви ли е хрумвало, че може да се защитавам?

Посетителят примигна. Изглеждаше недоволен, че неговият събеседник допускаше, че не е помислил за това.

— Разбира се, че ми е хрумвало — отвърна. — Всички заслужаваме да ни се даде шанс. Вие също, естествено.

— Или че мога например — Фаулкес се поколеба за миг, защото му се стори абсурдно — да избягам?

Гостът помисли известно време, преди да отговори. Беше вдигнал двете си ръце, сякаш за да покаже, че не крие нищо и че не носи оръжие, след което отиде до раницата си и изкара един смачкан албум със снимки. Докато приближаваше обратно, Фаулкес разпозна английското издание на един от сборните му трудове: The Eye of War^[7]. Гостът постави книгата до корицата на NewsZoom.

— Не мисля, че ще избягате — гостът прелистваше произволно страниците, без да обръща внимание на това, че Фаулкес не гледаше албума, а него. — От години изучавам вашата работа, господине. Вашите снимки. Познавам ги толкова добре, че понякога си мисля, че познавам и вас. Затова си мисля, че нито ще избягате, нито ще направите каквото и да е друго. Ще останете тук, за да си поговорим. Може би един-два дни… все още не знам. Има отговори, от които вие се нуждаете не по-малко от мен.