Джеймс Блиш
Общоприетото време (3)

III

Това, че Гаръд не умря напълно, и то доста скоро след като ДФК-3 премина към свръхтяга, се дължеше на чиста случайност, но самият той не го знаеше. Всъщност той не знаеше нищо в доста дълъг период от време. Стоеше замръзнал и вперил поглед в една точка, обмяната му бе сведена почти до нула, а мозъкът му едва мъждукаше. От време на време през тялото му минаваше някоя единична вълна на елементарен биохимичен процес (нещо, което един електротехник би нарекъл „профилактично включване“) в отговор на някакъв необясним и настойчив инстинкт за живот, но този процес беше на толкова ниско равнище, че изобщо не стигаше цо съзнанието му. Такъв бе видът на псевдосмъртта.

Когато най-накрая обаче пристигна наблюдателят, Гаръд се събуди. Но дори тогава едва ли разбираше какво става и какви са усещанията му. Само един факт бе ясен: свръхтягата беше изчезнала, а с нея и безумните смени в скоростта на времето. През един от илюминаторите струеше ярка светлина. Първата част на полета беше приключила. Двете споменати промени в заобикалящата го обстановка бяха станали причина да се върне към живота.

Нещото, което го върна към съзнание обаче (или това бяха неща?), беше… Какво беше? Не може да се опише. Представляваше конструкция, доста неустойчива наглед, която ограждаше койката му от всички страни. Не, не представляваше конструкция, явно беше нещо живо — някакво живо същество, разположено водоравно, застанало в кръг около него. Не, не беше едно. Бяха няколко същества. Или някаква комбинация.

Как беше влязло в кораба, оставаше загадка. Но ето че беше там. Беше или бяха там.

— Как чуваш? — рязко попита съществото. Имаше глас или гласове, които прозвучаха с еднаква сила от всяка точка на кръга, но не и от една определена точка. Гаръд не можа да си обясни защо това му се стори необикновено.

— Аз… — започна Гаръд. — Ние… ние чуваме с ушите си.

Отговорът му, в който, без да иска, бе употребил няколко съскащи звука, му прозвуча много нелепо. Почуди се защо говори на такъв странен език.

— Ние-те обича тебе и нагласи тебе така — каза съществото. От богатата библиотека на ДФК-3 се измъкна една книга и тупна на земята до койката. — Ние се погрижва тук и тук, и тук за много. Ти си същество Гаръд. Ние-те са клайнстъртоновите бидмънги заедно с цяла любов.

— Заедно с цяла любов — повтори като ехо Гаръд. Бидмънговият начин да се говори, който и той бе възприел, беше странен. Но Гаръд и този път не можа да открие логическа причина защо този начин на говорене трябва да се смята за грешен.

— Ти-те от Алфа от Кентавър ли си-сте? — неуверено попита той.

— Да, ние чува двойни радиосели, който се показва над отвърстия за подарък. Ние-те улови, че същество Гаръд бленува много възхитено двойна звезда и си е наум за тях, тихо и високо също. Как чуваш?

Този път съществото Гаръд разбра въпроса.

— Чувам Земята — каза той. — Но много тихо и без шум.

— Да — каза бидмънгът. — То е хармония… като нас. Всеизяждащото слуша влюбени там, а не по радиосели. Нека аз-мене те нагласи да има ум на родалентен бидмънг и наши братя и любими по канал, който прекрасен за същество Гаръд.

Гаръд установи, че разбира смисъла без затруднения. Хрумна му, че способността да се разбира един език с неговите закони, без да трябва да си го превежда наум на английски, е умение, което се постига само с постоянство и дълга практика. Въпреки това тутакси си помисли: „Но това е английски!“, което беше вярно. Предложението, което току-що му бе направил клайнстъртоновият бидмънг, беше изключително добронамерено, а той на свой ред беше настроен дружелюбно, с любов, за своя радост и за радост на бидмънга — което се разбираше от само себе си.

Подир това последваха много скачвания и съществото Гаръд успя да приеме хармонията на бидмънгите и корабът му с множество „отвърстия за подарък“ бе настроен в унисон с Всеизяждащата любов, докато и бидмънгите от своя страна показваха любовта си.

Опита се също така да им обясни, че вече не обича свръхтягата, която има добро отношение само към пространството и времето и прави особености. Родалентният бидмънг обичаше свръхтягата, но не общуваше с нея.

После съществото Гаръд научи, че цялото време вече е изядено и трябва да чуе отново Земята.

— Аз предава вас-тях най-голяма любов — каза той на бидмънга. — Аз ще обича радиоселите от Алфа и Проксима от Кентавър на Земята, както и на Небесата. А сега свръхтягата ще ме обича и ще ме погълне, и ще ме накара добре да изпитам особеност, която е много като тишина.

— Но ти отново ще бъдеш настроен — каза клайнстъртоновият бидмънг. — След любовта си със Земята. Ти си много обичан от Всеизяждащото време. Ние-те ще чакат за другия път.

Вътре в себе си Гаръд не вярваше докрай, че това ще се случи, но каза:

— Да, ние-те ще покажат нова обич към бидмънгите в някой друг радиант. Заедно с цяла любов.

При тези думи бидмънгът започна да излъчва обичта си, но бе прекъснат по средата от свърхтягата. Двойните радиосели се откъснаха от кораба с множество „отвърстия за подарък“ пред очите на съществото Гаръд.

След което отново дойде псевдосмъртта.