Джеймс Блиш
Общоприетото време (2)

II

Дълго време след това Гаръд стоя неподвижно, плувнал в гореща пот, която непрекъснато го обливаше, без да го разхлажда. В крайна сметка нямаше защо да бърза.

Шест хиляди години. За толкова дълго време щеше да има и храна, и вода, и въздух. Биха му стигнали както за шейсет, така и за шестстотин хиляди години. Докато имаше гориво, корабът щеше да синтезира необходимото за пилота без всякакви усилия. Докато имаше гориво, а то се възстановяваше в затворен цикъл. Но дори ако Гаръд се хранеше веднъж на всеки три секунди от обективното корабно време (а Гаръд изведнъж осъзна, че няма да е в състояние да го прави, защото корабът имаше нужда от няколко секунди обективно време, за да приготви и поднесе храната след получаването на заповед, така че Гаръд щеше да е щастлив, ако успееше да яде поне веднъж дневно по субективното си време), нямаше защо да се бои, че запасите ще се изчерпят. Това беше една от първите причини за катастрофата, която ръководителите на Проекта се постараха да елиминират при изработването на ДФК-3.

Но никой не бе помислил за създаването на механизъм, който да обновява самия Гаръд. След шест хиляди години от него нямаше да остане нищо освен тънък слой прах върху матовите хоризонтални повърхности на ДФК-3. Тялото му може би щеше да се запази известно време след като угасне съзнанието му, защото корабът беше стерилен, но накрая и то щеше да бъде погълнато от бактериите, които Гаръд носеше в собствената си храносмилателна система. Бактериите му бяха необходими, за да участвуват в синтеза на витамин В, докато Гаръд беше жив, но престанеше ли той да съществува като сложния и внимателно балансиран организъм на пилот или като какъвто и да е вид живот, те щяха да го погълнат без угризения на съвестта.

Накратко, Гаръд щеше да умре, преди ДФК-3 да се отдалечи много от Слънцето, а когато след 12 000 години ДФК-3 се завърнеше на Земята, на борда нямаше да се намира дори мумията му.

При тази мисъл го побиха хладни тръпки, които сякаш по никой начин не бяха свързани с разсъжденията и усещанията му по повод на откритието, което бе направил. Продължиха невероятно дълго време и доколкото Гаръд въобще можеше да ги анализира, уплахата се дължеше на чувството за неотложност и възбуда, а не на смразяващ страх, който би изпитал при произнасянето на смъртна присъда. За щастие не го усети с такава сила, както последната емоционално преживяна конвулсия, и когато се отърси от това чувство, две тиктакания по-късно, остана да го гложде мъничко съмнение.

Ами ако усещането, че времето протича по-бавно, беше само въображаемо? Останалите процеси в тялото му сигурно бяха в унисон с корабното време — засега Гаръд нямаше основания да мисли другояче. При това положение той би могъл да се движи единствено в корабно време — изпълняването и на най-дребната задача би му отнело месеци.

Но ако беше така, той щеше да оцелее. Щеше да пристигне на Алфа от Кентавър с разум, остарял с шест хиляди години, може би дори леко умопобъркан, но тялото му щеше да е живо.

От друга страна, ако движенията на тялото му протичаха толкова бързо, колкото умствените процеси, трябваше да бъде изключително внимателен. Да се движи бавно и да прави колкото може по-малко усилия. Едно нормално движение на човешката ръка, като вземането на молив например, пренасяше молива от състояние на покой в друго състояние на покой, като използуваше сила с ускорение около шейсет сантиметра в секунда, а оставянето на молива естествено ставаше с равно по стойност забавяне. Ако Гаръд се опиташе да повдигне тежест от един килограм, която е в корабно време, а ускорението при субективното му време е към 4 400 метра в секунда, щеше да упражни сила, приблизително равна на 400 килограма.

Не ставаше въпрос, че това е невъзможно. Но усилието, което се изискваше, се равняваше на бутането на заседнал джип. Никога не би успял да вдигне молива само с помощта на мускулите на ръката си, щеше да се наложи да участвуват и мускулите на гърба.

А човешкото тяло не беше пригодено да издържа на тежести от такава величина. И най-добрият професионален щангист не е принуден да доказва способностите си всяка минута от всеки ден.

Пук.

Звукът отново идваше откъм датника — беше минала още една секунда. Или бяха минали още два часа. Естествено видяло му се беше много по-дълго от секунда, но пък не чак толкова дълго, колкото два часа. Явно субективното време беше извънредно усложнено за измерване. Дори в неговия свят на микровреме (в който, изглежда, протичаха поне мисловните му процеси) Гаръд успяваше да намали усещането за дължината на промеждутъците между отделните тиктакания, като се вглъбяваше в някой друг проблем. Това щеше да му бъде от полза в часовете на бодърствуване, но само в случай, че за тялото времето протича различно, отколкото за разума му. Иначе той щеше да развива невероятно активна и може би достатъчно поносима умствена дейност в течение на многото векове, които щеше да прекара буден, и за щастие щеше да спи почти толкова дълго време.

И двата проблема — колко сила можеше да упражни тялото му и колко дълго можеше да се надява, че ще спи мозъкът му — изникнаха едновременно на преден план в съзнанието му, макар все още неясни и объркани, докато Гаръд продължаваше да седи бездейно на креслото койка. След поредното преместване на стрелката корабът (или поне тази част от него, която той виждаше от мястото си) се намираше в пълен покой! И звукът от двигателите, изглежда, бе с все същата честота и амплитуда, поне доколкото пилотът го чуваше. А той продължаваше да не диша. Нищо не се движеше, нищо не се променяше.

Фактът, че Гаръд все още не забелязваше никакво движение на диафрагмата и гръдния си кош, изигра решителна роля. Значи тялото му се намираше в корабно време, иначе досега да е изпаднал в безсъзнание от кислороден глад. Това предположение обясняваше и двете емоционални сатурналии от неизвестен произход, продължили сякаш безкрайно, които му бяха причинили страдание. Представлявали са ни повече, ни по-малко отговор на жлезите с вътрешна секреция спрямо чисто интелектуалните му реакции, които са ги предхождали. Откри, че не диша, почувствува, че го обзема паника, и направи опит да се надигне. Дълго след като от съзнанието му се бяха заличили тези два импулса (те обаче бяха тръгнали от мозъка и бяха стигнали по нервите до жлезите и мускулите), се появи действителна физическа болка. Когато всичко свърши. Гаръд се окопити вече приседнал, макар че голямото количество изхвърлен адреналин му бе попречило да забележи, че прави такова движение. Вторият пристъп на страх, който бе с по-малка сила и явно се дължеше на откритието, че той можеше да умре доста време преди края на полета, всъщност бе представлявал отговорът на тялото му на едно нареждане, което мислено си бе внушил много по-рано — причина за него беше пък обзелата го абстрактна възбуда, докато бе пресмятал отклонението във времето.

Явно, че трябваше да внимава много с каквито и да е на пръв поглед хладнокръвни размисли и интелектуални подтици, иначе впоследствие щеше да плаща за тях с безкрайно дълги и мъчителни ендокринни реакции. Въпреки това Гаръд доста се зарадва на последното откритие и не потисна това чувство — не беше възможно да му навреди, ако няколко часа се чувствуваше доволен, а реакцията на жлезите в този случай можеше дори да му бъде от полза, ако това ставаше в момент на депресия. В крайна сметка шест хиляди години даваха значителен брой възможности да се чувствува зле, затова беше най-добре да приветствува приятните моменти и остатъчната им реакция да продължава колкото може повече. Трябваше да регулира безотказно само миговете на паника, страх или потиснатост още в секундата, когато ги усетеше със съзнанието си, защото иначе те щяха да се превърнат в четири, пет, шест или дори в десетчасов емоционален ад по субективното му време.

Пук.

Ето това вече беше много хубаво: бяха изминали цели два часа Гаръдово време, без той да изпита някакво особено затруднение и без да усети как се нижат секундите. Ако съумееше да се успокои и да се приспособи към такъв режим, пътуването можеше и да не премине толкова зле, колкото бе допуснал първоначално. Огромна част от него щеше да прекара в сън, а времето, когато бодърствуваше, можеше да посвети на задълбочени конструктивни размисли. През един-единствен ден от корабното време Гаръд можеше да мисли повече, отколкото който и да е земен философ в течение на целия си живот. Ако проявеше достатъчно усилия на волята и посветеше цял век разсъждения да проучи последствията от една мисъл до най-малката подробност, все още щеше да му остава цяла вечност за следващата мисъл. Какво огромно богатство от чист размисъл би могло да се натрупа за 6 000 години! При достатъчно съсредоточаване между закуската и вечерята в един корабен ден Гаръд би могъл да намери разрешение на проблема за всемирното зло, а един корабен месец би му позволил да напипа някои истини за основния проблем на философията.

Пук.

Не че Гаръд беше оптимистично настроен и очакваше, че ще запази логическите си заложби или дори разума си до края на пътешествието. Изгледите за някои по-маловажни моменти продължаваха да бъдат мрачни. Но съществуваха и възможности. Той тутакси изпита съжаление, че именно на него, а не на Хертъл се бе случило да преживее това…

Пук.

…защото старият учен сигурно щеше да го осмисли по-добре от Гаръд. Положението се нуждаеше от човек, запознат изтънко с математиката, който да използува способностите си по възможно най-добрия начин. Но в крайна сметка на Гаръд започна да му се струва, че…

Пук.

…ще се справи добре и се чувствуваше поласкан от мисълта, че поне докато запази здрав разума си, ще се завърне…

Пук.

…на Земята след десет месеца, притежаващ знания, които са много по-напредничави…

Пук.

…от всичко, което би могло да бъде известно на Хертъл или на който и да е…

Пук.

…принуден да работи в рамките на нормалния човешки живот. Пук. Дори тиктакането на датника му се виждаше по-весело. Пук. Сега се чувствуваше почти вън от опасност… Пук… и не обръщаше внимание на заповедта, която си бе дал… Пук… да не се движи пук, но във всеки случай пук той вече се бе движил пук, без пук да пук пострада пук пук пук пукпукпукпукпук…

Гаръд се прозя, протегна се и стана. Нямаше смисъл да изпада в глупаво доволство. Все още имаше твърде много проблеми, с които трябваше да се справи, например как да задържи импулса, за да изпълни някоя задача в корабно време, докато по-важните центрове на мозъка му са заети с разсъждения върху някой чисто философски въпрос. При това…

При това той току-що се беше раздвижил.

Нещо повече: беше извършил сложна маневра с тялото си в нормално време!

Преди Гаръд да погледне датника, информацията, която носеше тиктакането, стигна до съзнанието му. Докато с наслада беше наблюдавал поредната удължена реакция на жлезите си при по-раншното си чувство на задоволство, беше пропуснал да забележи (освен ако не го беше забелязал подсъзнателно), че стрелките на датника се местят.

Сбогом на пространствените етически системи, пред които древните гърци биха изглеждали нищожества. Сбогом на космическите цикли и ускорението, надхвърлящо предвижданията на Дирак^[1]. Сбогом на Гаръдовата космология, която щеше да отреди на всемогъщия бог незначителната роля на водоносец в n-измерното пространство.

Сбогом също така и на решението, което Гаръд бе взел някога в колежа — да проучи подробностите на любовта, за които се носеха легенди. Вероятно той току-що беше изгубил и последната си възможност да направи това.

Микровремето, в което живееше, беше приключило само няколко обективни минути след преминаването на кораба към свръхускорение и излизането на Гаръд от упойка. Дългата агония на разума и противодействието от страна на жлезите не бяха довели до нищо. Сега Гаръд съществуваше според корабното време.

Гаръд седна на койката, като се чудеше дали да се ядосва, или да изпитва облекчение. Никоя от двете емоции всъщност не му бе достатъчна, просто се чувствуваше недоволен. Микровремето беше доста лоша работа, но ето че вече го нямаше и всичко изглеждаше нормално. Как бе възможно нещо толкова краткотрайно да убие Браун и Челини? Те бяха с устойчива психика, по-устойчива от неговата, както Гаръд предварително бе преценил. Но ето че той бе оцелял. Да не би да имаше още нещо?

И ако имаше, какво ли би могло да бъде?

Не можа да отговори на въпроса си. Близо до лакътя му датникът продължаваше да тиктака върху контролното табло, което Гаръд бе бутнал през първия, траял безкрайно дълго миг на паника. Шумът от двигателите не се чуваше. Дишането му следваше естествения си ритъм. Чувствуваше се подвижен и силен. В кораба беше тихо, спокойно, без промени.

Датникът тиктакаше все по-бързо и по-бързо. Малката стрелка достигна и отмина делението, отбелязващо първия час от пътуването на кораба при свръхтяга.

Пук.

Гаръд учудено вдигна очи. Този път познатият звук се бе чул от малката стрелка, прескочила още едно деление. В същия миг минутната стрелка вече бе изминала половината път от обиколката си. Секундната стрелка се въртеше като витло и както я гледаше, достигна такава скорост, че той престана да я вижда…

Пук.

Беше отмерен още един час. Следващият половин час вече изтичаше. Пук. Още един час. Пук. И още един. Пук. Пук. Пук. Пук пук пук пук пук пук…

Стрелките на датника се сляха и изчезнаха. Времето изтичаше пред очите на Гаръд. Но в кораба нямаше промяна. Стоеше си все същият: неподвижен, непокътнат, науязвим. Когато индикаторите достигнаха скорост, при която Гаръд вече не можеше да следи какво отчитат, той откри, че отново е изгубил способността да мърда. Цялото му тяло сякаш трептеше като крилца на колибри и въобще не можеше да събере мислите си. В залата притъмняваше, не — обвиваше я червена пелена, не…

Гаръд обаче не видя края на този процес. Не получи възможността да надзърне от върха на макровремето към времето, в което го запращаше Хертъловата свръхтяга.

Преди да успее да стори това, беше връхлетян от псевдосмъртта.