Джоузеф Файндър
Параноя (71)

71.

Момчетата от погребалната агенция дойдоха след по-малко от час, сложиха татко в найлонов чувал, дръпнаха ципа и го изнесоха на носилка. Бяха две обикновени, приятни, яки момчета с ниски подстрижки и бяха достатъчно вежливи да ми изкажат съболезнованията си. Позвъних от мобилния си телефон на шефа на агенцията и двамата с него обсъдихме онова, което следваше. Той също ми каза: „Съболезнования за загубата ви“. Интересуваше се дали ще идват възрастни роднини от други градове, за кога искам да планирам погребението, дали баща ми е бил последовател на някоя конкретна църква, където бих държал да се проведе траурната церемония. Попита също разполагаме ли с място за гроб. Обясних му къде е погребана мама, като допълних, че според мен баща ми е купил два гроба — един за мама и един за себе си. Той обеща да провери в гробището как стоят нещата и накрая попита кога ще ми е удобно да отида и да уговорим останалите подробности.

Седнах в чакалнята към спешното отделение и позвъних в офиса. Джослин вече бе научила, че има някаква кризисна ситуация около баща ми, и направо попита как е.

— Току-що почина — казах й. Така се изразяваше баща ми: хората „почиваха“, а не „умираха“.

— О… — ахна Джослин. — Адам, страшно съжалявам.

Наредих й да отмени всичките ми срещи за следващите два дни, след което я помолих да ме свърже с Годард. В слушалката се чу гласът на Фло, която ми каза:

— Здрасти. Шефът излезе и доколкото ми е известно, довечера лети за Токио. — После шепнешком попита: — Как е баща ти?

— Току-що почина — повторих аз и бързо продължих: — Както се оформя, няма да мога да идвам на работа през следващите два дни, така че ще те помоля да ме извиниш предварително пред Джок…

— Но, разбира се — прекъсна ме тя. — Разбира се, разбира се… Моите съболезнования. Сигурна съм, че той ще провери как стоят нещата, преди да се качи на самолета, и ще разбере… не се притеснявай за това.

В чакалнята излезе Антоан, беше объркан и не знаеше какво да прави.

— Имаш ли нещо да ми поръчаш? — попита ме той.

— Нищо, Антоан — изморено му казах аз.

Той се поколеба.

— Искаш ли да си изнеса нещата?

— Не, не бързай. Когато ти е удобно.

— Просто… всичко се случи така изведнъж, че… че нямам къде да отида.

— Остани в апартамента колкото ти е удобно — успокоих го аз.

Той пренесе тежестта на другия си крак.

— Знаеш ли, говорихме за теб.

— О… сигурно — казах аз. Той, изглежда, се чувстваше виновен, след като ми бе казал, че баща ми не е питал за мен на смъртния си одър. — Даже зная какво.

Тих мек смях.

— Е, няма да те лъжа, че винаги беше възможно най-хубавото, което би могло да се каже, но според мен това бе неговият начин да покаже обичта си, нали разбираш?

— Зная.

— А иначе баща ти беше корав дърт мръсник.

— Аха…

— Трябваше ни известно време, докато се сработим, нали разбираш?

— Зная, че беше много груб с теб.

— Е, такъв си беше човекът. Не приемах думите му навътре.

— Ти се грижеше за него — отбелязах аз. — И това означаваше много, макар устата му да не се отваряше да го признае.

— Знам, знам… но към края нещата между нас потръгнаха.

— Харесваше те.

— Не знам дали беше така, но между нас наистина се получи нещо.

— Не, аз зная, че той те обичаше. Сигурен съм в това.

Той помълча.

— Добър човек беше все пак.

Просто не знаех какво да отговоря на това.

— Ти беше страхотен с него, Антоан — казах накрая. — И зная, че означаваше много за него.

 

 

Случи се нещо доста странно: след разплакването пред безжизненото тяло на баща ми сълзите ми секнаха, сякаш се затвори някакво кранче. Дълго след това бях неспособен да заплача. Чувствах се като изтръпнала ръка — омекнала, безволева, след като цяла нощ си лежал върху нея.

На път за погребалната агенция позвъних на Алана, но попаднах на гласовата й поща. Вежлив глас ме информираше, че в момента не е на работното си място, но обещаваше да проверява оставените за нея съобщения редовно. Едва сега се сетих, че е в Пало Алто. Обадих й се на мобилния и тя вдигна веднага.

— Алана. — Харесвах гласа й, беше мек като кадифе и едва доловимо дрезгав.

— Аз съм… Адам.

— Здрасти, лошо момче.

— Какво сбърках?

— Не се ли очаква от теб да позвъниш на момичето сутринта, след като си спал с него, и да му помогнеш да се чувства по-малко виновно пред себе си?

— Господи, Алана, аз…

— Някои мъже дори пращат цветя — продължи тя съвсем делово. — Не че на мен лично някога ми се е случвало, но съм чела за това в „Космополитън“.

Беше абсолютно права, разбира се: не й се бях обадил, което бе върхът на простащината. Но какво щях да й кажа… истината? Че не съм й позвънил, защото съм се чувствал като запечатано в кехлибар насекомо, че не зная как да постъпя? Че не мога да повярвам на късмета си да намеря точно нея, че за мен тя е като сърбеж, който не мога да престана да чеша, и че на всичко отгоре се чувствам като истински измамник? „Да — помислих си, — чела си в «Космо», че мъжете са използвачи, маце, но нямаш представа в каква степен могат да го правят“.

— Как е в Пало Алто?

— Добре е, но няма да смениш темата така лесно.

— Алана — казах аз, — слушай… Исках да ти кажа… имам лоши новини. Баща ми току-що почина.

— О, Адам… О, страшно съжалявам. О, Господи, иска ми се да съм с теб.

— И на мен.

— Какво мога да направя?

— Не се безпокой, вече нищо не може да се направи.

— Знае ли се вече кога… ще е погребението?

— След два дни.

— Аз съм тук до четвъртък. Адам, адски съжалявам.

Следващият, на когото се обадих, беше Сет, който каза горе-долу същото:

— О… приятел, страшно съжалявам, мога ли да ти помогна с нещо? — Хората винаги казват това и звучи много хубаво, така че започваш да се питаш: „А бе какво всъщност има да се прави“? Не бях в настроение някой да ми сготви нещо. Наистина не знаех какво искам.

— Нищо, наистина нямам нужда от нищо.

— Я остави това, веднага мога да изляза от кантората. Няма проблем.

— Не, не, всичко е наред, пич.

— Нали ще има погребение и така нататък?

— Да. Ще ти се обадя.

— И умната, приятел, окей?

В този момент клетъчният телефон в ръката ми иззвъня. Мийчъм не каза нито „здравей“, нито нещо подобно. Първите му думи бяха:

— Къде се криеш, по дяволите?

— Баща ми току-що почина. Преди час.

Дълго мълчание.

— Господи — каза накрая той. После добави, сякаш се бе сетил едва сега: — Моите съболезнования.

— Благодаря.

— Е, моментът наистина е крайно неподходящ.

— Да — казах и усетих, че се ядосвам. — Бях му казал да изчака. — И натиснах бутона за край на разговора.