Джоузеф Файндър
Параноя (15)

15.

Срещата между Антоан и баща ми не мина гладко. Не, по-правилно би било да кажа, че беше истинска катастрофа. Нека се изразя така: Антоан се сблъска със сериозен отпор. Никакво сътрудничество. Да не говорим за съответствие или хармония.

Пристигнах в апартамента на баща ми веднага след края на първия ми работен ден в „Трайон“. Паркирах аудито по-надалеч, защото знаех, че когато не гледа трийсет и шест инчовия си телевизор, баща ми винаги наднича през прозореца, а не исках да ми опъва нервите по отношение на колата. Даже да му кажех, че съм получил повишение или премия, той пак щеше да намери възможно най-гадния начин да извърти нещата.

Пристигнах навреме, за да заваря Морийн да тегли към чакащото такси голям черен куфар на колелца. Стискаше здраво устни и се бе натъкмила в тъмнозелено костюмче с панталон от плат, щампован с тропически цветя и плодове, и чисто бели гуменки. Успях да я настигна в момента, в който викаше на шофьора да сложи куфара в багажника, подадох й последния чек (в който бях включил щедър бонус като компенсация за страданията й), благодарих й многословно за преданата работа и стигнах дотам да опитам да я даря с традиционната целувка по бузата, но тя извърна глава. После тръшна вратата и таксито потегли.

Бедната жена. Никога не я бях харесвал, но не можех да не изпитвам поне някакво състрадание към нея за изтезанията, на които я бе подлагал баща ми.

Самият той гледаше Дан Радър^[1] или по-точно му крещеше нещо. Той ненавиждаше еднакво всички телевизионни водещи и аз полагах съзнателни усилия да не му давам повод да започва тиради срещу некадърниците в телевизията. Единствените кабелни програми, които му допадаха, бяха онези, в които предубедени водещи с десни възгледи поставяха капани на невинните си гости и полагаха всички усилия да ги вбесят до пяна на устата. Това бе неговият „спорт“ в наши дни.

Беше по бял потник. Винаги, когато го видех така, ми настръхваше косата. Имах лоши асоциации, защото го помнех неизменно облечен в него винаги когато решеше да ме научи да бъда по-дисциплиниран. Още помнех, при това съвсем ясно — като на снимка, когато на осемгодишна възраст разсипах лимонада на прах върху любимото му кресло, а той ме напердаши с колана си, изправен над мен с мръсен потник и почервеняло потно лице. „Видя ли какво ме накара да направя?“, крещеше той. Не беше най-приятният ми спомен от детството.

— Кога ще дойде новият? — попита той. — Закъснява вече, нали?

— Не още. — Морийн бе отказала категорично да остане дори минута повече, за да го въведе в обстановката, така че за нещастие нямаше да има застъпване на задълженията.

— И за какво си се облякъл така? Изглеждаш като погребален агент… това ме изнервя.

— Нали ти казах, днес започнах нова работа.

При което той пак се обърна към Дан Радър и неодобрително поклати глава.

— Уволниха те, нали?

— От „Уайът“? Не, сам напуснах.

— Опитал си да се плуваш по течението, както правиш винаги, и са те уволнили. Знам как стават нещата. Неудачници като теб ги надушват от разстояние. — Той направи две дълбоки вдишвания. — Майка ти те разглези. Стана като с хокея — можеше да бъдеш професионалист, ако се бе постарал поне малко.

— Не бях толкова добър, татко.

— Колко лесно е да се каже, нали? Нещо повече — казваш го и веднага ти олеква. Тук обаче вината е моя — вкарах те в онзи скъп колеж за лигльовци и ти дадох възможност да си губиш времето с твоите приятелчета. — Беше прав само отчасти, понеже аз работех и учех, за да се издържам по време на колежа. Но го оставих да помни каквото го устройваше. Той ме изгледа с кървясали очи. — И къде са днес всички онези лекета?

— Не се вълнувай, татко — казах. Беше изпаднал в поредния пристъп на кисело настроение и не знаех докъде ще стигнем, но за щастие в този миг на вратата се позвъни и аз едва ли не изтичах да отворя.

Антоан бе дошъл точно на секундата. Беше облечен в бледосиня болнична манта, която го правеше да изглежда като санитар. Зачудих се откъде я е взел, защото, доколкото ми бе известно, никога не бе работил в болница.

— Кой е този? — с дрезгав глас се осведоми баща ми.

— Това е Антоан — обясних аз.

— Антоан? Що за име е това, по дяволите? Да не си наел някоя френска педеруга? — Но татко вече се бе обърнал и като видя Антоан на прага, лицето му стана моравочервено.

— Исусе… Христе! — задъхано успя да промълви той.

— Как е? — безгрижно попита Антоан и ми стисна ръката до счупване. — Значи това е знаменитият Франсис Касиди? — каза той и се приближи. — Казвам се Антоан Ленард. Приятно ми е да се запозная с вас, сър. — Говореше гладко, с плътен приятен баритон.

Баща ми продължаваше да гледа втренчено; не вярваше на очите си. Дишаше тежко. Накрая успя да изтръгне от себе си:

— Адам, искам веднага да говоря с теб.

— Разбира се, татко.

— Не… кажи на… Антоан… или както и по дяволите да се нарича, да излезе, за да можем да говорим насаме.

Антоан ме погледна озадачено, явно се колебаеше как да постъпи.

— Защо междувременно не внесеш нещата си в твоята стая? — предложих му. — Втората врата отдясно. И започни да ги подреждаш.

Той тръгна с двата си сака по коридора. Баща ми дори не го изчака да излезе, преди да започне:

— Първо, нека да е ясно: не искам за мен да се грижи мъж, разбираш ли? Намери ми жена. Второ, не искам около мен да се върти черен. На тях не може да се разчита. Ти какво си мислиш? Че ще ме оставиш сам с тоя? Я го погледни: татуировка, плитки. Не желая такова нещо в дома си. Толкова много ли искам? — Задъхваше се повече от обичайно. — Как можа да ми докараш тук чернокож след всичките ми проблеми с хлапетиите наоколо, които толкова пъти разбиваха дома ми?

— Да, знам, които си тръгват разочаровани, след като разберат, че тук просто няма нищо за крадене. — Говорех тихо, но и аз бях ядосан. — Първо, татко, ако не си разбрал, ние нямаме голям избор, понеже агенциите вече не желаят да се занимават с нас, след всички хора, които принуди да се откажат, ясно ли е? И второ, аз не мога да стоя при теб, защото имам работа през деня, ако случайно си забравил. Най-сетне, трето, та ти даже не си му дал шанс.

Антоан идваше по коридора към нас. Приближи се до баща ми почти заплашително близко, но когато проговори, гласът му бе изненадващо тих и мек:

— Господин Касиди, ако искате да си отида, ще си отида. По дяволите, мога да си тръгна веднага, няма проблем. Няма да остана там, където не ме искат. Не търся работа чак толкова отчаяно. Щом онзи от Бюрото знае, че сериозно търся работа, всичко е наред.

Баща ми гледаше някаква реклама по телевизията и под лявото му око пулсираше жилка. Бях виждал тази физиономия безброй пъти — с нея обикновено сдъвкваше някого и тя можеше да изплаши всеки нормален човек. Навремето караше футболистите да тичат, докато някой не започне да повръща, и когато някой откажеше да тича, го гледаше точно така. Но за мен ефектът вече не бе така силен. Той рязко се обърна и изгледа Антоан, който обаче без съмнение бе виждал много по-страшни физиономии в пандиза.

— Да не става дума за Бюрото за условно освобождаване?

— Точно така.

— Ти да не си затворник?

— Бивш.

— Какво правиш, по дяволите? — Баща ми ме изгледа възмутено. — Искаш да ме убиеш, преди да ме е довършила болестта? Погледни ме, аз не мога да помръдна, а ти се готвиш да ме оставиш сам у дома с някакъв шибан затворник!

Антоан не изглеждаше притеснен.

— Както каза синът ти, тук няма нищо, което си заслужава да се открадне, дори ако намеренията ми бяха такива — спокойно изтъкна той. — Поне не ме смятай за толкова глупав: ако исках да извъртя някакъв номер, щях ли да търся работа тук?

— Чу ли го? — Баща ми беше вбесен. — Чу ли го какво каза? И как ми говори!

— Освен това, ако все пак реша да остана, двамата с теб ще трябва да се споразумеем за някои неща. — Антоан подуши въздуха. — Усещам миризма на цигари. Ще трябва да се откажеш от тях на секундата. Заради тази гадост си в това състояние. — Той посегна с голямата си ръка и тупна леко страничната облегалка на креслото. Отвори се капакът на отделение, за съществуването, на което не бях подозирал, и от него се надигна кутия „Марлборо“. — Така си и мислех. И моят баща винаги ги криеше там.

— Ей! — изкрещя баща ми. — Как смееш?

— И ще започнеш да се раздвижваш. Мускулите ти атрофират. Проблемът ти не е в дробовете, а в мускулите.

— Ти да не си полудял? — възкликна баща ми.

— След като страдаш от белодробно заболяване, ти трябват упражнения. За дробовете ти вече нищо не можем да направим, но за мускулите все още не е късно. Ще започнем с повдигане на краката и когато мускулите там позаякнат, ще продължим с разходки за по една минута. Баща ми също имаше емфизема и аз и брат ми…

— Кажи на… този… татуиран негър… — изрече баща ми между няколко вдишвания — да си вземе багажа… и да се маха по дяволите от моя дом!

В този момент едва не изпуснах нервите си. Бях имал отвратителен ден, бях раздразнителен и от месеци правех всичко възможно да намеря някой, способен да изтърпи непоносимия старец, подменях хората със скоростта, с която той ги прогонваше, и всичко това започваше да ми се струва просто голяма загуба на време. А той имаше наглостта да отхвърля последния случаен кандидат, който може и да не бе идеалният, но поне бе единственият, с когото разполагахме. Исках да махна с ръка и да го оставя да си чупи главата, но не можех да го направя. Не можех и да изкрещя на баща си, на този будещ съжаление старец, изживяващ последните си дни. Така че сдържах гнева в гърдите си, готов да се пръсна.

Преди да кажа каквото и да било, Антоан се намеси:

— Вашият син ме е наел, така че единствено той може да ме уволни.

Поклатих глава.

— Няма да имаш този късмет, Антоан. Няма толкова лесно да си тръгнеш оттук. Така че защо по-добре не се хванеш на работа?