Джоузеф Файндър
Параноя (3)

3.

Когато работиш за голяма корпорация, никога не знаеш на какво да вярваш. Ушите ти непрестанно долавят всевъзможни гръмки, плашещи изявления. Непрекъснато ти се внушава, че „конкуренцията трябва да се смаже“, че „сърцето й трябва да се промуши“. Повтаря ти се: „убий или ще те убият“, „изяж ги или ще те изядат“, „изяж им обяда“, „изяж си лайната“, „изяж си децата“.

Нищо че си софтуерен инженер или дребен началник производство, или на най-ниското стъпало в продажбите — след време започваш да си мислиш, че по някакъв необясним начин си се забъркал с едно от онези първобитни племена в Папуа — Нова Гвинея, които мажат лицата си с бяла боя, пробиват носовете си с клечки и напъхват пишките си в издълбани стебла. Постепенно осъзнаваш, че реалността, в която живееш, се свежда до това, че ако изпратиш по имейла политически некоректен виц до приятеля си в отдела за информационно обслужване, който след това го препрати до друг на няколко клетки от теб, това може да ти донесе заключване за цяла седмица в залата за интервюта към „Личен състав“, където да слушаш влудяващо скучен курс по изглаждане на различията в мисленето. Посмей да откраднеш един кламер и ще те плеснат през ръцете с напуканата линийка на живота.

Моят проблем беше, че аз все пак бях направил нещо по-сериозно от това да обера шкафа с канцеларските материали.

Оставиха ме да чакам отвън половин час или може би дори четиридесет и пет минути. Стори ми се цяла вечност. Нямаше за четене нищо, освен списания от рода на „Фирмена сигурност“. Момичето на рецепцията беше оформило пепеляворусата си коса във формата на шлем, няколко жълти като пръстите на пушач кичури бяха изкусно завити под очите й. Тя отговаряше на телефонните позвънявания, чукаше на клавиатурата и ме поглеждаше крадешком от време на време по начина, по който регистрираме премазана от друга кола котка, като се стараем да не отклоним много погледа си от пътя.

Мина толкова много време, че увереността ми се разколеба. Предполагам точно такъв беше замисълът. Изведнъж идеята да се получава чек на петнайсето число започна да ми се струва съвсем не лоша. Предизвикателното неподчинение май не бе най-добрият подход. Може би трябваше да ям лайна, както ми се казваше. А може би нещата вече бяха стигнали прекалено далеч.

Когато секретарката му ме въведе в кабинета, Арнолд Мийчъм не се надигна. Остана да си седи зад необятното черно писалище, което изглеждаше като изработено от полиран гранит. Беше около четиридесетте, слаб, но широкоплещест, с голяма квадратна глава, дълъг костелив нос и без устни. Прошарена кестенява коса, започнала да оредява. Облечен бе в син двуреден костюм със синя вратовръзка на райе, достойна за президент на яхтклуб. Изгледа ме през големите си авиаторски очила със стоманени рамки. Веднага се виждаше, че не притежава нито грам чувство за хумор. На стол отдясно на писалището му седеше жена, няколко години по-голяма от мен, която, изглежда, водеше бележки. Кабинетът му беше голям и просторен, а по стените висяха окачени в рамки многобройни дипломи.

— Значи ти си Адам Касиди — каза той. Говореше превзето и изговаряше думите ненужно прецизно. — Как мина партито, пич? — И сви устни в подобие на усмивка.

Господи… Това нямаше да мине добре.

— Какво искате от мен? — попитах го, като се постарах да изглеждам озадачен и загрижен.

— Какво искам ли? Ами защо като начало не ми кажеш истината? Това е, което искам засега.

Мога да се похваля, че хората общо взето ме харесват. Добър съм, когато опре до това да ги спечеля — вкиснатия учител по математика, фирмения клиент, изпълнението, на чиято поръчка закъснява с месец и половина. Веднага се виждаше, че това не е момент за цитат от Дейл Карнеги как точно да печелим приятели. Шансовете да запазя работата си се изпаряваха с всяка секунда.

— Разбира се — съгласих се. — Истината за какво?

Той развеселено изсумтя:

— Ами да кажем за снощното платено от компанията мероприятие.

Помислих и отговорих:

— Предполагам, говорите за малкото парти по повод изпращането в пенсия на наш колега? — Не знаех колко им е известно, понеже бях положил специални усилия да не оставя следи при оформянето на финансовата страна. Така че трябваше да внимавам в приказките. Жената с бележника, слабичка, със ситно накъдрена червена коса и големи зелени очи, вероятно присъстваше в качеството и на свидетел.

— „Малкото?“ Вероятно по стандартите на Доналд Тръмп. — В говора му се долавяше съвсем слаб южняшки акцент.

— Става дума за нещо крайно необходимо за повишаване на духа — поясних аз. — Повярвайте ми, ефектът от провеждането му ще направи чудеса с производителността.

Устните му се извиха презрително.

— „Повишаване на духа“. Ти си оставил всичките си отпечатъци по финансирането на тази операция по „повишаване на духа“.

— Финансиране?

— О, стига си се преструвал, Касиди.

— Не съм сигурен, че ви разбирам, сър.

— Да не ме вземаш за глупак? — Разделяха ни два метра фалшив гранит, но въпреки това, усетих по лицето си пръски от слюнката му.

— Мисля, че… не, сър. — В ъгълчетата на устата ми се появи лека усмивка. Не можах да се сдържа — съвсем естествена гордост от уменията ми. Голяма грешка.

Бледото лице на Мийчъм почервеня.

— Мислиш, че е много забавно да хакнеш^[1] секретната база данни на компанията, за да научиш оттам конфиденциалната разплащателна сметка? За теб това сигурно е интелектуална форма на развлечение, а? Нещо без значение?

— Не, сър…

— Малко лъжливо лайно, нещастник жалък, не разбираш ли, че това е същото като да откраднеш чантичката на старица в шибаното метро? — Опитах се да изглеждам смъмрен, но усещах накъде отива разговорът и ми се струваше безсмислено. — Откраднал си седемдесет и осем хиляди долара от сметката на корпоративните мероприятия, за да устроиш скапано парти за приятелчетата ти от разтоварната рампа. — Преглътнах тежко. По дяволите. Седемдесет и осем хиляди долара? Знаех, че не става дума за почерпка в близката кръчма, но нямах представа, че е чак толкова. — Онзи тип съучастник ли е?

— Не ви разбирам… Струва ми се, че бъркате относно…

— Джонеси ли се казваше? Старият, чието име е било на тортата?

— Джонеси няма нищо общо с това — казах, без да се замислям. Мийчъм се облегна на стола си, доволен, че най-сетне има за какво да се хване. — Ако искате да ме уволните, нямам нищо против, но Джонеси е напълно невинен.

— Да те уволня ли? — Мийчъм ме изгледа, сякаш се бях изразил на сърбохърватски. — Ти мислиш, че става дума за уволнението ти, така ли? Ти си умно момче, добър си с компютрите и математиката, можеш да събираш, нали така? Значи ще можеш да събереш следните няколко числа: злоупотреба със служебни средства, това означава пет години затвор и двеста и петдесет хиляди долара глоба; измама при паричен превод, това значи нови пет години затвор, но почакай… ако измамата е в ущърб на финансова институция — ето тук вече вадиш късмет, защото си измамил и нашата банка, и банката реципиент, голям си късметлия, малко лайно такова, — така носи трийсет години затвор и един милион долара глоба. Следиш ли мисълта ми? Значи общо трийсет и пет години. А още не съм започнал да ти изброявам какво се полага за фалшификация и компютърно престъпление, за извличане и крадене на информация от защитен компютър — това отделно ще ти докара от една до двайсет години и още глоби. Така че до момента получаваме четиридесет, петдесет или дори петдесет и пет години затвор, вярно ли е? Сега си на двайсет и шест, значи ще излезеш, след като чукнеш осемдесетака.

Започвах да се потя в трикотажната си риза, макар да ми бе студено, защото облялата ме пот бе студена. Краката ми трепереха.

— Но… — започнах с дрезгав глас, после прочистих гърло. — Седемдесет и осем хиляди долара е обикновена грешка от закръгляване за корпорация, струваща на борсата трийсет милиарда.

— Предлагам да си затвориш шибаната уста — тихо ме посъветва Мийчъм. — Вече се консултирахме с адвокатите и те ме увериха, че няма никакъв проблем да заведем гражданско дело с обвинение в злоупотреба. Нещо повече, очевидно е, че си бил в положение да злоупотребиш многократно, и нашето убеждение е, че става дума само за един случай от цяла верига успешни опити да бъде измамена „Уайът Телекомюникейшън“, част от схема, включваща многократни изтегляния и отклоняване на средства. Говорим само за върха на айсберга. — Той за пръв път се обърна към безличната жена, която водеше протокола: — Продължаваме извън протокола. — След това пак насочи вниманието си към мен. — Главният прокурор на Съединените щати е бил съквартирант в колежа с нашия адвокат, господин Касиди, и ние имаме уверенията му, че буквално ще те замери с наказателния кодекс. Към това следва да прибавя един факт, на който едва ли си обърнал внимание, а именно че областният прокурор е подхванал кампания срещу чиновническите престъпления, така че точно в момента просто ровят да намерят случай за назидание. Там, Касиди, имат нужда от някой, чийто образ да се появи на първа страница. — Гледах го втренчено. Главоболието ми се бе върнало с пълна сила. Усещах струйки пот да се стичат под ризата ми от мишниците към кръста. — Така че и федералната, и щатската прокуратура са в нашия ъгъл на ринга. Простичко казано, държим те в ръцете си. Въпросът е с каква сила да те ударим, до каква степен да те унищожим. И не си въобразявай, че ще отидеш в някое селско затворче. Млад хубавец като теб ще стиска краката на кревата във федерален затвор от рода на „Марион“. Ще излезеш оттам беззъб старец. Нека ти напомня просто в случай че това е убягнало на вниманието ти, че на федерално ниво вече няма амнистия. С други думи, от този момент животът ти изцяло се промени, приятелче. С теб е свършено. — Той погледна жената с бележника. — Отново сме за протокола… Да чуем сега какво имаш да ни кажеш и се постарай да прозвучи добре.

Преглътнах, но, изглежда, бях загубил способността да произвеждам слюнка. Видях по периферията на полезрението ми проблясъци на бяло. Той беше абсолютно сериозен.

Докато учех в гимназията и после в колежа, често ме спираха за превишена скорост, така че си бях създал репутация на виртуоз в отърваването на глоби. Номерът беше в това да накараш полицая да почувства болката ти. Става дума за психологическо оръжие. Именно поради тази причина полицаите носят слънчеви очила — за да не ти позволят да надникнеш в очите им, докато ги молиш. Защото дори полицаите са човешки същества. Имах навика да държа два-три учебника по наказателно право на предната седалка и им казвах, че уча за полицай, поради което се надявам глобата да не повлияе на кариерата ми. Или им показвах флаконче и рецепта и им казвах, че бързам, за да занеса на мама лекарството й против епилепсия, колкото се може по-скоро. Бях научил едно: започнеш ли, връщане няма — трябва да вложиш в разказа цялото си сърце.

Вече не ставаше дума за спасяване на работата ми. В главата ми се въртеше натрапчивият образ на завинтен за пода креват в „Марион“ — как съм се надупил и съм хванал краката с две ръце. Бях толкова изплашен, че сфинктерът ми се бе свил на точка.

Нали разбирате, не се гордеех с това, което предстоеше да направя, но проблемът бе, че нямах никакъв избор. Трябваше или да бръкна дълбоко в себе си за най-сърцераздирателната история, която можех да измисля, или ми предстоеше да стана затворническа курва.

Поех дълбоко дъх.

— Вижте — започнах аз, — ще бъда съвсем откровен с вас.

— Крайно време беше.

— Става дума за следното: Джонеси… Джонеси е болен от рак.

Мийчъм се подсмихна и се облегна на стола си. Изражението му казваше: „Е, добре, позабавлявай ме“.

Въздъхнах, подъвках вътрешната страна на бузата си, сякаш се налагаше да разказвам неща, които не ми бяха по сърце.

— Рак на панкреаса. Неподлежащ на операция. — Мийчъм ме гледаше безизразно. — Съобщиха му диагнозата преди три седмици. Нали разбирате, казали му, че нищо не може да се направи, смъртта била зад ъгъла. Така че Джонеси, нали разбирате… е, всъщност вие едва ли го познавате, но той винаги се е държал като истински мъж. Само попитал онколога: „С други думи, вече мога да спра да чистя зъбите си с конец, нали?“. — Усмихнах се тъжно. — Джонеси винаги си е бил такъв. — Жената, която протоколираше, спря за момент, видимо разстроена, после продължи да стенографира. Мийчъм облиза устни. Дали бях успял да пробия бронята му? Не можех да рискувам, налагаше се да подсиля нещата, беше наложително наистина да се постарая. — Напълно извинително е да не знаете за това — продължих аз. — Искам да кажа, все пак Джонеси не е важен за компанията. Не е вице или нещо подобно, обикновен хамалин на рампата. Но за мен е важен, защото… — Затворих очи за няколко секунди и отново поех дълбоко дъх: — Работата е в това, че… никога не съм искал да казвам това на никого, понеже то беше нашата тайна, но Джонеси е… баща ми. — Мийчъм внимателно придърпа стола си напред. Сега вече ме слушаше. — Наистина имаме различни фамилни имена, но това е защото, когато мама го напуснала преди двайсетина години и ме взела със себе си, сменила фамилното ми име с моминското си. Бил съм малък, не съм разбирал какво става, а и никой не ме е питал. Но татко, той… — Прехапах долната си устна. Очите ми бяха овлажнели. — Той продължи да ни помага финансово, като работеше на две, понякога дори на три места. Никога не поиска от нас нищо. Мама не искаше да му позволява да ме вижда, но на Коледа… — Поех рязко дъх, почти изхълцах. — Той идваше у дома всяка Коледа и понякога звънеше на звънеца цял час и чакаше отвън, премръзнал, докато мама се смили да го пусне. И винаги ми носеше подаръци, големи и скъпи, а не можеше да си ги позволи. По-късно, когато мама каза, че не може да си позволи да ме изпрати в колеж със заплатата си на медицинска сестра, татко започна да ни изпраща пари. Той… той каза, че искал да ми обезпечи онзи живот, който той не бил могъл да има. Мама така и не го уважаваше и не спря да се опитва да ме настройва срещу него, нали разбирате? Така че аз… не знам… аз така и не му благодарих. Дори не го поканих на дипломирането си, защото мама нямаше да се чувства удобно, ако той присъстваше, но той дойде… видях го: с грозен стар костюм, макар никога да не го бях виждал да носи костюм или вратовръзка… сигурно го бе купил на втора ръка от някой магазин на Армията на спасението, защото… защото той наистина искаше аз да завърша колеж, но не желаеше да ме притеснява… — Очите на Мийчъм също се бяха овлажнили. Жената бе спряла изобщо да пише, гледаше ме съсредоточено и преглъщаше сълзите си. Бях в стихията си. Мийчъм бе поискал най-доброто от мен и сега го получаваше: — Когато постъпих тук, в „Уайът“, изобщо не очаквах да срещна татко, и то като хамалин на шибаната рампа. Беше върхът на случайността. Мама вече бе починала и ето на, изведнъж съдбата ме събра с баща ми, този прекрасен, удивителен човек, който никога не бе поискал нищо от мен, никога не бе казал, че има нужда от нещо, който бе претрил ръцете си до кокал, за да издържа проклетия си неблагодарен син, така и не пожелал да го вижда. Наистина, каква игра на съдбата! А когато научи ужасната новина за рака и започна да говори, че иска да свърши със себе си, защото, нали разбирате… — Жената извади книжна кърпичка и си издуха носа. Гледаше с гняв Арнолд Мийчъм. Мийчъм примигна объркано. Останалото разказах шепнешком, понеже гласът ми изневеряваше: — Трябваше да му покажа какво е бил за мен… за нас. Исках веднъж аз да изпълня желанието му. Казах му… излъгах го, че съм спечелил трифекта^[2] на хиподрума, защото не исках да се безпокои за нищо. Вижте… знам, че постъпих лошо, че така не е редно да се прави. Сгреших в десетки отношения, не искам да се преструвам, че не е така. Но може би в едно малко нещо бях прав.

Жената посегна за нова салфетка и погледна Мийчъм, сякаш беше най-големият изверг на света. Мийчъм бе свел поглед, целият почервенял и неспособен да ме погледне в очите. В този момент в стаята се разнесе бавно, силно ръкопляскане.

Беше Николас Уайът, основател и главен изпълнителен директор на „Уайът Телекомюникейшънс“. Без да спира да ръкопляска, той се приближи до нас широко усмихнат.

— Брилянтно изпълнение — одобрително каза той. — Направо гениално.

Вдигнах поглед към него изненадан и с горчивина поклатих глава. Уайът бе двуметров мъж с телосложение на борец. Със скъсяването на дистанцията ставаше все по-голям и по-голям и когато спря на две крачки от мен, вече изглеждаше направо огромен. Уайът бе известен с вкуса си към елегантното облекло и верен на себе си, бе облечен в сив костюм на деликатно райе от колекцията на Армани. И не просто изглеждаше могъщ, а си бе такъв.

— Господин Касиди, нека ви задам един въпрос. — Не знаех какво да кажа, затова станах и протегнах ръка. Уайът не я стисна. — Как е първото име на Джонеси?

Поколебах се миг по-дълго, отколкото трябваше.

— Ал — казах накрая.

— Ал? Ал от какво?

— Ал… от Алън. Албърт… По дяволите!

Мийчъм ме гледаше с гняв.

— Подробностите, Касиди — въздъхна Уайът. — Те винаги са готови да те провалят. Но трябва да призная, че ти ме разчувства… наистина успя. Онова изречение за костюма от Армията на спасението ме хвана точно тук. — И той потупа гръдния си кош с юмрук. — Изключително.

Усмихнах се смутено, защото наистина се чувствах пълен глупак.

— Човекът ви поиска от мен да се постарая.

Уайът се усмихна.

— Касиди, ти си невероятно надарен младеж. Истинска Шехеразада. Мисля, че трябва да си поговорим.