Робърт Лъдлъм
Мозайката на Парсифал (39)

39

Нощното небе беше странно разделено на две — ясна лунна светлина отзад и надвиснал тъмен покрив отпред. Двете коли се носеха по провинциалните пътища.

— Сега вече няма правила — обади се Майкъл. — Този учебник още не е написан.

— Това, което наистина знаеш, е, че този човек е склонен към промени. Бил е изпратен тук с една цел, но това не му е попречило да мине на другата страна.

— А дали просто не се е препънал? Според Александър Зелиенски-Калязин му е казал, че се чувствал стар и изхабен и не можел да издържа на напрежението. Може да се е отказал и да е потърсил убежище.

— До момента, в който е решил да се посвети на нещо друго и е поел едно ново, съвсем друго бреме — подсказа Джена. — Доста тежко бреме за човек на неговата възраст, доколкото си представям. Той май е над седемдесетте, нали?

— Нататък, мисля.

— Постави се на неговото място: краят може и да не е предстоящ, но се задава. И докато смирено вървиш към него, изведнъж откриваш необикновено решение, от което по твое мнение светът отчаяно се нуждае — един урок, който заслужава да му се даде. Как ще постъпиш?

Хейвлок я погледна за миг.

— Това е, което ме плаши. В какъв случай някой взема решение да напусне центъра? Как да го накарам да направи някакъв ход?

— Бих искала да мога да ти отговоря. — Джена вдигна поглед към предното стъкло; по него имаше ситни капки вода. — Май заваля — отбеляза тя.

— Освен ако има друго решение — продължи Майкъл с тих глас и включи чистачките. — Да се смени единият урок с друг.

— Какво?

— Не съм сигурен, не знам. Нали е ясно, че оттук нататък няма правила. — Хейвлок се пресегна към микрофона и го издърпа до устните си: — Охрана, следвате ли ме?

— На около четиристотин фута, „Пети стерилен“.

— Забавете и останете поне на миля и половина. Вече наближихме, а за всички хора е ясно, че вашата кола е правителствена. Не искам дори и намек за връзка между нас. Ако човекът, при когото отивам, дори само заподозре за вас… по-добре да не мислим за последиците!

— Дистанцията, която предлагате, не ни допада — чу се глас.

— Съжалявам, но това е заповед. Дръжте се надалече. Знаете къде отиваме, затова просто поемете по планинския път, който ви описах. Сенека или как там се казваше. Изкачете се по него на половин миля. Ние ще бъдем там.

— Имате ли нещо против да повторите заповедта, сър?

Майкъл го стори.

— Сега ясно ли е?

— Да, „Пети стерилен“. Но освен това е и записано.

* * *

Върху прашната кола се изля порой, който изми прахта и калта по нея. Шофьорът навлезе в дълъг завой, когато светна червеният индикатор на панела на мощния предавател.

— Ние сме на друга честота — обади се мъжът до шофьора и взе микрофона. След това натисна бутона за разговор.

— Юг?

— Да, ние сме.

— Обажда се Виктор. Наближавам Уорънтън на 56-а. Къде се намирате?

Човекът с микрофона разгледа картата на коленете си с помощта на фенерче.

— Север е на 17-а в посока Маршал. Можеш да го прехванеш в Уорънтън.

— Как са нещата?

— Нормално. Смятаме, че когато пристигнат в Маршал, или ще продължат на север по 17-а, или ще се насочат на запад по „Фронт Роял“. От завоите тук ти настръхва косата; навлизаме в планините.

— Покрили сме и двата пътя за нагоре. Искам да знам кой от двата ще изберат, както и дистанцията между „Пети стерилен“ и охраната му. Използвайте този канал. Ще ви настигна след десет-петнайсет минути.

— По кой вариант ще действаме?

— По моя.

* * *

Русият мъж, който седеше пред волана на новия „Блу Ридж Дайнър“, се отпусна на мястото си с микрофон в ръка и поглед, прикован в пътя. Натисна бутона.

— На какво разстояние е линкълнът? — попита глас от говорителя.

— Още не се е появил.

— Сигурен ли си?

— Не видях светлини от фарове, а всеки глупак, който се е довлякъл дотук в тази каша, няма да кара без фарове.

— Това не е нормално. Ще се обадя пак след малко.

— Оборудването си е твое.

Русият отпусна микрофона и се пресегна за цигарите на задната седалка. Изтръска една от пакета, поднесе я до устата си и щракна запалката. Бяха изминали трийсет секунди, а линкълн континенталът все още не се появяваше, всъщност отпред не се виждаше нищо, освен плътната стена на дъжда. Четиридесет и пет секунди. Нищо. Когато мина минута, от говорителя се разнесе глас, придружен с пращене.

— Фронт Роял, къде си сега?

— Още съм тук и чакам. Каза, че ще се обадиш пак, не помниш ли?

— Мина ли охраната?

— Не. Ако беше минала, щях да ти се обадя, приятел… Почакай. Задръж така. Май са нашите хора. — Откъм завоя се появи сноп светлина и само след секунди една дълга, тъмна кола с рев профуча покрай тях в пороя. — Току-що ни задмина, момко. Потеглям и аз. — Русият се изправи в седалката и плавно изкара колата на пътя.

— Ще се обадя пак — обеща гласът.

— Започваш да се повтаряш, приятелю — промърмори русият и натисна педала на газта. Постепенно набра скорост, внимателно наблюдавайки пътя пред себе си, и след малко зърна червените габарити на линкълна в дъжда. Пое дъх с облекчение.

— Фронт Роял? — разнесе се пак гласът в говорителя.

— Тук съм, скъпа.

— Прехвърли се на 1720 мегахерца за специални инструкции.

— Прехвърлям се в момента. — Русият се пресегна и натисна метален бутон; в тясното прозорче над потенциометрите на предавателя светна цифрова индикация. — Тук е Фронт Роял.

— Тук е онзи, когото не познаваш, Фронт Роял.

— Приятно ми е да не се запознаем, приятелю.

— Колко ти плащат за тази нощ? — попита новият глас.

— Тъй като ти си човекът, когото не познавам, мисля, че би трябвало да знаеш.

— Добър ли си?

— Много. Добри ли са парите ти?

— Нали ти е платено?

— Не и за това, което ще поискаш сега.

— Усещаш нещата.

— Ти не се и опитваш да ги прикриеш.

— Става дума за големия ни приятел, който е пред тебе. Той знае къде отива малкото му братче, съгласен ли си?

— Сигурно е така. Дистанцията между тях е много голяма за нощ като тази.

— Мислиш ли, че би могъл да се вклиниш помежду им?

— Мога да го направя. И после какво?

— После ще си получиш премията.

— За какво?

— Малкият все трябва да спре някъде. Когато го направи, не искам около него да се навърта и големият му брат.

— Говориш за доста голяма премия, мистър Никой. Колата, за която говориш, е „Ейбрахам“.

— Шест цифри — обеща гласът. — Един безразсъден шофьор. Безразсъден и много точен.

* * *

Артър Пиърс кимна към прозореца и дъжда, когато подмина старата кола на четвъртата миля по пътя „Фронт Роял“. Взе микрофона и се обади на честота 1720 мегахерца:

— Добре, Юг, ето какво ще правим оттук нататък. Ти оставаш с мен, всички останали са свободни. Благодаря ви за всичко, ще се чуем пак.

— Ами Север? Те са в движение в момента.

— Ще се върнат при моряка. Сега вече е техен; нека сами преценят. Рано или късно — довечера, утре или вдругиден, ще му разрешат да излезе. Когато това стане, искам да бъде премахнат. Повече не желаем да чуваме гласа му.

* * *

Хейвлок спря колата, свали прозореца и надникна в дъжда, за да разчете табелката, закована на дървото, макар да беше сигурен, че се намира, където трябва. Надписът гласеше:

СЕНЕКА НОТЧ^[1]

НЯМА ИЗХОД

Два пъти беше докарвал тук с колата Леон Зелиенски: първият път един следобед, когато колата му отказа да запали, и вторият — няколко години по-късно, в една нощ като тази, когато Матиас бе изказал опасение, че Леон може да затъне в калта. Зелиенски не затъна, но Майкъл успя и затова получи удоволствието да направи дълга, мокра разходка пеша до вилата на Антон. Помнеше добре пътищата.

Тогава беше откарал Леон Зелиенски у дома, сега идваше да прибере Алексей Калязин. Парсифал.

— Започваме — каза Хейвлок и зави по чакълестия път, по който се виждаха остатъци от отдавна разбит асфалт. — Ако се държим в средата, трябва да успеем.

— Дръж се в средата — съгласи се Джена.

Колата започна да подскача и поднася по тесния път; около тях имаше само подгизнала тъмнина, гумите свистяха, по ламарините тропаха малки камъчета. Кошмарното пътуване с нищо не спомагаше да се отпуснат или да се настроят за тежък разговор. Майкъл се държа брутално с Реймънд Александър, като знаеше, че е прав, макар и само отчасти. Започна да разбира другата страна на страха, обхванал журналиста — страх, който го бе докарал до границата на истерията. Заплахата на Зелиенски беше ясна и ужасяваща: ако Александър издаде руснака или опита да се намеси, по какъвто и да е начин, Зелиенски нямаше да може да направи ежедневното си телефонно обаждане — всеки път от различна кабина. Мълчанието му щеше да бъде сигнал за някого да изпрати ядрените споразумения в Москва и Пекин.

Не можеше и да се използват химически средства, за да бъде принуден Зелиенски да разкрие номера, на който се обаждаше, защото при човек на неговата възраст рискът би бил твърде голям. Сърцето му би се пръснало дори от един кубически сантиметър свръхдоза и номерът щеше да е загубен завинаги. Оставаха само думите. Но с какви думи можеше да бъде убеден един човек да спаси света, ако той държи в ръцете си средството за неговото унищожение? Подобен мозък няма общи точки с логиката, той е обсебен от изопачената картина, която си е създал.

Отдясно на тях се появи малка иззидана от камък къща — по-скоро бунгало — с квадратна форма. Тесен път се спускаше по остър наклон и свършваше на разчистено място под навес, където беше паркирана безлична кола. През единствен огромен прозорец, малко изненадващ за скромното жилище, падаше сноп светлина.

Хейвлок изгаси фаровете и се обърна към Джена:

— Всичко е започнало тук. В главата на човека, който живее ето там. Всичко. От Коста Брава до остров Пуул, от Кол де Мулине до „Пети стерилен“ — началото на цялата тази история е тук.

— Ще можем ли да й сложим край тук, Михаил?

— Ще трябва да опитаме. Да вървим.

Те слязоха от колата и тръгнаха под дъжда през калта на пътя, усещайки ручейчета вода около глезените си. Стигнаха до паркираната кола; зад нея, под навеса, видяха врата с едно-единствено стъпало пред прага. Хейвлок се насочи към вратата, погледна Джена и почука.

След малко вратата се отвори и в рамката се появи слаб, попрегърбен човек с рядка коса и малка сива брадичка. Като видя Хейвлок, очите му се разшириха, устните му се разтвориха и затрепериха.

— Михаил — прошепна човекът.

— Здравей, Леон. Нося ти поздрави от Антон.

* * *

Русият мъж също забеляза табелката. За него имаха значение само думите „НЯМА ИЗХОД“. Останалото не го интересуваше. Без да пали фаровете, той направи маневра на няколкостотин фута по-надолу по подгизналия път и спря плътно вдясно, без да гаси двигателя. Отново включи фаровете и бръкна под палтото си, за да извади големия автоматик с навит върху цевта заглушител. Беше разбрал добре инструкциите на мистър Никой — те бяха ясно изложени. Линкълнът трябваше да се появи всеки миг.

И в същия миг го видя. На двеста ярда в началото на пътя, там, където се отклоняваше от магистралата. Русият освободи спирачката и потегли на зигзаг — по онзи характерен само за пияните шофьори начин. Лимузината намали скорост и отби предпазливо максимално вдясно. В същия миг русият ускори, лъкатушейки още по-непредпазливо. Клаксонът на лимузината раздра ромона на дъжда. Когато се доближи на трийсет фута, русият натисна педала на газта, леко отклони надясно и рязко навъртя волана наляво. Разнесе се трясък и предницата на колата се заби в лявата задна врата на линкълна. Колата на русия поднесе и се стовари странично до цялата дължина на другата кола, затискайки вратата на шофьора й.

— Дявол да ви вземе, кучи синове такива! — изкрещя русият през сваления прозорец, като провлачваше думите и клатеше глава. — Боже господи, целият съм в кръв! Коремът ми!

Двамата мъже в лимузината се хвърлиха към вратите от другата страна. Когато, тичайки, пристигнаха в заслепяващата светлина на фаровете, русият се подаде през прозореца и стреля само два пъти. Абсолютно точно.

* * *

— Леон ли да те наричам или Алексей?

— Не мога да повярвам на това, което ми казваш! — извика старият руснак, седнал пред камината, приковал погледа на сълзливите си примигващи очи върху Хейвлок. — Процесът беше дегенеративен, необратим. Нямаше никаква надежда.

— Малко хора притежават мозък и воля като тези на Антон. Никой не може да каже дали той някога ще се възстанови напълно, но състоянието му значително се подобри. Лекарствата и електротерапията помогнаха и сега той отново разбира какво става около него. И е ужасен от онова, което е направил — Хейвлок седна на стола пред Зелиенски-Калязин. Джена остана права до вратата, която водеше към малката кухня.

— Но такова нещо никога по-рано не се е случвало!

— Също така никога не е имало такъв като Матиас. Пожела да ме види, изпратиха ме на остров Пуул и той ми разказа всичко. Само на мен.

— Остров Пуул?

— Там го бяха изпратили на лечение. Та, Леон или Алексей, стари приятелю?

Калязин поклати глава:

— Не Леон, никога не е имало Леон. Само Алексей.

— Е, ти имаше добри години като Леон Зелиенски.

— Убежище, прието под натиска на обстоятелствата, Михаил. Аз съм руснак и нищо друго. Просто убежище.

Хейвлок и Джена се спогледаха; той видя в погледа й, че тя одобрява — беше направо възхитена — подхода, който той неочаквано бе възприел.

— Ти сам дойде при нас… Алексей.

— Не съм идвал при вас. Избягах от другите. От хората, които искаха да покварят душата на моята родина, които прекрачиха границата на нашите убеждения, които убиваха без нужда, безпричинно, стремейки се към властта заради самата власт. Аз вярвам в нашата система, Михаил, не във вашата. Но не и те; те щяха да превърнат думите в оръжия и тогава никога нямаше да се разбере кой е бил правият. Защото всички щяхме да изчезнем.

— Чакали — повтори Хейвлок чутото само преди няколко часа — фанатици, които в мислите си маршируват с Третия райх. Които вярват не че времето е на тяхна страна, а бомбите.

— Достатъчно.

— „Военная“.

Калязин рязко вдигна глава.

— Никога не съм казвал на Матиас това.

— И аз. Но бях на оперативна работа шестнайсет години. Предполагам, не се заблуждаваш, че не съм чувал за ВКР?

— Тези хора не говорят от името на Русия, от името на нашата Русия!… С Антон сме спорили до зори. Той не можеше да разбере и как би могъл да разбере с неговото минало на умен и уважаван човек, с парите си и отрупаната маса? Тук никой от вас не би могъл, с изключение на негрите може би. Ние не притежавахме нищо и ни бе казано да не очакваме нищо, поне не в този свят. Книги, училища, образование — тези неща не бяха за нас, за милионите наши хора. Бяхме просто работен добитък, използван, докато е необходим от нашите „господари“… по волята на Бога… дядо ми е бил обесен за кражба на дивеч от княза. Кражба на дивеч! Но всичко това се промени, промени се от милионите като нас, поведени от пророци, които нямаха нужда от бог, допуснал да съществува такова нещо като човешки добитък. — По тънките бледи устни на Калязин плъзна странна усмивка. — Нарекоха ни атеистични комунисти. А какви искаха да бъдем? Ние знаехме как са организирани нещата в лоното на Светата църква! Един Бог, който заплашва с вечни мъчения, ако някой надигне глас срещу ада, в който живеехме, не може да бъде Бог на девет десети от човечеството. Той може и трябва да бъде сменен, трябва да бъде освободен поради некомпетентност и непредизвикана с нищо пристрастност.

— Подобен аргумент трудно би могъл да се отнесе само до предреволюционна Русия — възрази Майкъл.

— Определено не, но ситуацията е симптоматична… а и се отнася до нас! Затова един ден вие ще загубите. Не през това десетилетие или следващото, може би не в продължение на дълги години, но ще загубите. Твърде много маси по света са празни, твърде много хора са с подути от глад кореми, а на вас твърде малко ви пука.

— Ако това се окаже истина, тогава ние заслужаваме да загубим. Но аз не мисля, че е истина. — Хейвлок се наклони напред, подпрял лакти на коленете си, и погледна директно в очите стария руснак: — Оказва се, че ти получаваш убежище, но не даваш нищо в замяна, правилно ли разбирам?

— Не съм издавал тайните на моята държава, нито Антон си е позволявал да ме моли повторно. Мисля, че по негово мнение работата, която вършех — която и ти вършеше, преди да се оттеглиш — беше по същество безсмислена. Решенията, които вземахме, не струваха кой знае колко; онова, което бяхме постигнали, не се използваше в разговорите на най-високо ниво. Аз обаче ви дарих с нещо, което беше от полза и за двете страни, а също и за света. Дадох ви Антон Матиас. Аз бях този, който го спаси от кубинския капан, който можеше да го провали. И го направих, защото вярвах в него, а не в лудия, иззел прекалено много власт от правителството.

— Да, той ми разказа. Спомена, че е щял да бъде унищожен, а с влиянието му да бъде свършено… Именно заради това — поради вярата ти в него — той ме накара да дойда и да разговаряме. Това нещо трябва да спре, Леон… извинявай — Алексей. Той знае мотивите ти да го направиш, но сега това трябва да спре.

Калязин отклони погледа си към Джена.

— Къде е омразата в очите ви? Не може да я няма.

— Не мога да ви излъжа, тя е в мислите ми, но в момента се опитвам да ви разбера.

— Трябваше да го направим, просто нямаше друг начин. Антон трябваше да бъде освободен от духа на Михаил. Той трябваше да научи, че Михаил е настрана от правителството, че има други интереси, че се вълнува от други неща. Той се страхуваше, че неговият… неговият син ще научи за това с какво се занимава и ще дойде, за да го спре. — Калязин се обърна към Хейвлок: — Той просто не можеше да те извади от мислите си.

— А одобри ли начина, по който ти постъпи? — поинтересува се Майкъл.

— Бих казал, че извърна поглед. Част от него изпитваше отвращение, но друга част страстно желаеше да оцелее. По онова време състоянието му бързо се влошаваше и остатъците от разум в него просто изпитваха крещяща нужда да бъдат оставени на мира, на каквато и да е цена. Тази цена беше мис Карас.

— И никога не те е питал как точно си го направил? Как си се свързал с Москва, за да ти осигури онова, от което е имал нужда?

— Никога. Това също беше част от цената. Но имай предвид, че светът, в който ти и аз живеем, никак не го интересуваше. И изведнъж настана хаос…

— Нещата излязоха извън контрол…? — подсказа Джена.

— Да. Нещата, които дочухме, бяха толкова невероятни, толкова ужасни. Жена, убита на плажа…

— А вие какво очаквахте? — попита Хейвлок, като безуспешно опитваше да се овладее. Двама… не, трима смахнати старци.

— Не това. Ние не бяхме убийци. Антон беше наредил тя да бъде върната в Прага, да остане под наблюдение, да бъдат наблюдавани и хората, с които се среща, и така в крайна сметка да бъде доказана невинността й.

— Тази негова заповед е била променена.

— Но той не можеше да направи нищо. Ти беше изчезнал и накрая той напълно полудя.

— Изчезнал? Аз ли съм бил изчезнал?

— Така му казаха. И когато научи, той съвсем рухна. Помисли, че е убил и тебе. Не можа да издържи на този последен удар.

— Откъде знаеш това? — настоя Майкъл.

Калязин примигна с навлажнените си очи.

— С нас имаше още един. Той е научил от някакъв негов информатор — лекар.

— Реймънд Александър — поясни Хейвлок.

— Значи Антон ти е казал?

— Бозуел.

— Да, нашият Бозуел.

— Ти спомена името му, когато ти се обадих от Европа.

— Бях изплашен. Мислех, че може да говориш с някого, когото си виждал у дома на Антон… Той често ходеше там. Исках да ти предложа едно съвсем естествено обяснение за неговите посещения и да те накарам да се държиш настрана от него.

— Защо?

— Защото Александър Велики се бе превърнал в Александър Болни. Нямаше те и затова не знаеш. Той вече пише много рядко. Пие по цял ден и по-голямата част от нощта — не може да издържа на напрежението. За щастие читателите отдават това на смъртта на съпругата му.

— Матиас ми каза, че и ти си имал съпруга — каза Майкъл, чието остро ухо беше доловило нещо в гласа на Калязин. — В Калифорния. Когато починала, той те убедил да се преселиш в Шенандоа.

— Имах съпруга, Михаил. В Москва. Убиха я войниците на Сталин. Един човек, излязъл от редиците на „Военная“, един човек, за чието унищожаване и аз помогнах.

— Съжалявам.

Някъде нещо изтрополи. Джена се сепна.

— О, няма нищо — обади се Калязин. — Залоствам старата врата във ветровити нощи с един дървен клин. Когато ви видях, забравих за него. — Старецът се облегна и обхвана лицето си с тънките си жилести ръце. — Трябва да ми кажеш съвсем точно, Михаил, и трябва да ми дадеш време да помисля. Затова не ти отговорих преди малко.

— Относно Антон?

— Да. Той наистина ли знае защо съм постъпил така? Защо го измъчвах през онези ужасни нощи? Използвах авто и външна сугестия, повдигах самочувствието му, докато не започнеше да работи като гения, какъвто си беше, дебатирайки с хора, които не присъстваха. Наистина ли разбира?

— Да, разбира — отвърна Хейвлок, усещайки огромна тежест в главата си. Беше много близо до целта, но дори един грешен отговор щеше да бъде достатъчен на този Парсифал отново да млъкне. Александър се оказа прав: Калязин страдаше от Христовия комплекс. Зад меките думи на стария руснак се криеше целеустременост, изкована от стомана. — Вече нито един човек — каза Майкъл — не бива да получава толкова много власт и да бъде подлаган на подобно напрежение. Той те моли, умолява те, въз основа на всички ваши разговори, преди да заболее, да ми предадеш онези невероятни споразумения, създадени от двама ви, както и всички съществуващи копия от тях. Нека да ги изгоря.

— Значи наистина разбира, но достатъчно ли е това? Разбраха ли те урока?

— Кои?

— Хората, които дават цялата тази власт, които разрешават канонизирането на бъдещи светци и които изведнъж установяват, че техните герои са обикновени смъртни, прекършени от раздутото си его и изискванията към тях.

— Те са ужасени. Какво повече искаш?

— Искам да разберат какво са направили, искам да разберат, че в света може да пламне война, благодарение, макар и само на един гениален мислител, попаднал във водовъртежа на непоносимата отговорност. Лудостта е заразителна и не може да спре само с провала на един прекършен светец.

— Те разбират това. И което е по-важното, разбира го и човекът, който разполага с най-много власт. Той лично ми каза, че са създали император, бог, без да имат право на това. Издигнали са го прекалено високо и той бил заслепен.

— И Икар паднал в морето — каза Калязин. — Беркуист е свестен, може да е твърд, но е свестен човек. Работата, с която се занимава, е непосилна, но той се справя с нея по-добре от останалите.

— Няма друг, който бих предпочел да видя на неговото място сега.

— Склонен съм да се съглася.

— А ти го съсипваш, буквално го убиваш — допълни Хейвлок. — Защо не се откажеш? Освободи го. Урокът беше даден и няма да бъде забравен. Дай му възможност да се върне към непосилната си работа и да направи каквото може.

Калязин погледна жаравата в камината.

— Двайсет и седем страници. Толкова има във всеки документ. Аз сам ги напечатах, използвайки структурата, възприета от Бисмарк за договорите относно Шлезвиг-Холщайн. Това страшно допадна на Антон… Парите никога не са ме интересували, надявам се, това им е станало ясно?

— Те знаят това. Той го знае.

— Важен беше урокът.

— Да.

Старецът отново погледна Майкъл.

— Няма други копия, освен онова, което изпратих на президента Беркуист в плик на Държавния департамент, взет от офиса на Матиас с надпис „Поверително“ на него. Естествено, беше предназначен само за него.

Хейвлок се напрегна, спомняйки си думите на Реймънд Александър, който беше споменал, че Калязин му бил вързал ръцете, заплашвайки, че ако не се обади по телефона, документите ще заминат за Москва и Пекин. Което означаваше, че би трябвало да има четири екземпляра, а не само два.

— Наистина ли няма други копия, Алексей?

— Мисля си — обади се ненадейно Джена и неуверено пристъпи към възрастния руснак — че вашият Бозуел — Реймънд Александър — е настоявал за свое копие. В крайна сметка съдържанието на тези документи е сърцевината на неговите материали.

— О, то е сърцевината на неговия страх, скъпа. Аз го държа в ръцете си, защото го заплаших, че ако разкрие нещо пред някой, копия от документите ще стигнат до вашите врагове. Но никога не съм имал подобно намерение, по-скоро точно обратното — това би било последното, което бих направил. Защото подобен ход би предизвикал точно онзи катаклизъм, който се моля да ни се размине.

— Молиш ли се, Алексей?

— Не на някой бог, който ти познаваш, Михаил. Моля се единствено пред колективната съвест. А не в светата църква пред предубедения Всемогъщ.

— Мога ли да получа документите?

Калязин кимна.

— Да — каза той. — Но не в смисъла на притежаване. Ще ги изгорим заедно.

— Защо?

— Знаеш много добре причината, ние имаме еднакви професии. За да не могат никога да бъдат сигурни онези, помогнали на Матиас да се изкачи толкова високо, че слънцето да го заслепи. Да се питат: Старецът излъга ли ни? Правил съм го преди. Защо да не го направя и сега? И освен това има ли останали копия?

— Има ли?

— Не, но те не могат да бъдат сигурни. — Калязин с мъка се надигна от стола, изправи се и пое дълбоко въздух, стъпвайки по-здраво на пода. — Ела с мен, Михаил. Зарових ги в гората край пътеката за клисурата. Минавам покрай мястото всеки ден: на седемдесет и три стъпки от един кучешки дрян — единствения в гробището на Сенека. Питам се как ли е попаднал там… Ела, нека свършим с това. Ще се наложи да копаем в дъжда и ще подгизнем, но ще се върнем с оръжието на Армагедон. Може би мис Карас ще ни приготви чай. А също и чаши за водка… После ще изгорим уликите и ще разпалим огъня.

Вратата на кухнята с трясък се разтвори и в рамката се изправи висок мъж с венец от сива коса около плешивото теме. В ръката си държеше пистолет.

— Излъгаха те, Алексей. Те винаги лъжат, а ти така и не разбра това. Не мърдай, Хейвлок! — Артър Пиърс се пресегна, хвана Джена за лакътя, дръпна я към себе си, прехвърли ръката си през врата й и опря дулото на пистолета до главата й. — Ще броя само до пет — обясни той на Майкъл. — Когато свърша, или ще си хвърлил с два пръста пистолета си на пода, или ще видиш мозъка на тази жена върху отсрещната стена. Едно, две, три…

Хейвлок разкопча палтото си, разтвори го широко и използвайки двата си пръста като пинсета, извади ламата от кобура. После го пусна на пода.

— Ритни го насам! — извика пътешественикът.

Майкъл се подчини.

— Не знам как си дошъл тук, но няма да можеш да си тръгнеш — каза той спокойно.

— Така ли? — Пиърс освободи Джена и я бутна към смаяния стар руснак. — В такъв случай нека да ти кажа, че твоят Авраам^[2] беше посечен от неблагодарния Ишмаел. Ти не можеш да си тръгнеш оттук.

— Има други, които знаят къде се намираме.

— Съмнявам се. Ако беше така, цяла армия щеше да се крие из храстите отвън. Но ти, разбира се, си тръгнал по стар навик в солова акция…

— Ти? — извика разтреперан Калязин и после кимна с глава: — Наистина си ти!

— Радвам се, че си с нас, Алексей. Но с възрастта си станал по-бавен: вече не улавяш лъжите, които ти казват.

— Какви лъжи? Как ме намери?

— Просто проследих един много настойчив човек. А сега да поговорим за лъжите.

— Какви лъжи?

— Например за това, че Матиас се възстановявал. Тази е най-голямата. В колата ми има метален контейнер, чието съдържание ще представлява най-увлекателното четиво по света. То показва Матиас такъв, какъвто е. Една разпадаща се куха черупка, един жесток маниак, обладан от мания за преследване, който просто няма представа за реалността. Той си изгражда самозаблуждения от откъслечни образи, превръща абстракциите във фантазии… той може да бъде програмиран като повреден робот, който да повтори своите престъпления и нарушения на законите. Той е луд и положението му се влошава.

— Това не може да е истина! — Калязин погледна в упор Майкъл. — Онова, което той ми каза… само Антон би могъл да знае тези неща, единствено той може да си ги спомни.

— И това е лъжа. Твоят убедителен приятел пропусна да ти спомене, че идва тук направо от Фокс Холоу — мястото, където живее един добре известен коментатор. Някой си Реймънд Александър… Как го нарече мис Карас преди малко? Вашият Бозуел, мисля. Ще го навестя. Той може да допринесе с нещо към онова, което имаме.

— Михаил? Защо? Защо ми каза тези неща? Защо ме излъга?

— Трябваше. Страх ме беше, че иначе ще откажеш да ме изслушаш. А също и защото мисля, че онзи Антон, когото двамата познавахме, би желал да постъпя именно така.

— А, това е поредната лъжа — обади се Пиърс, внимателно се наведе, взе ламата от пода и напъха пистолета в колана си. — Всичко, което им е необходимо, са онези документи, така че нещата да продължат както са били. За да могат ядрените им комитети да продължат да търсят нови начини за унищожаване на безбожниците. Така ни наричат, Алексей. Безбожници. Може би ще направят капитан Декер следващия държавен секретар. Такива като него сега са доста на мода — амбициозни фанатици.

— Това не би могло да стане и ти го знаеш много добре, пътешественико.

Пиърс погледна Хейвлок изучаващо.

— Да, пътешественик. Как успя? Как ме намери?

— Никога няма да разбереш това. Нито ще узнаеш колко дълбоко сме проникнали в операция поменятчик. Точно така. Проникнали.

Пътешественикът не сваляше поглед от Майкъл.

— Не ти вярвам.

— Това няма никакво значение.

— И какво от това? Ние ще разполагаме с документите. Ние ще решим как да постъпим, а не вие. Вие няма да можете да направите нищо. Освен да унищожите градовете си, ако направите някой грешен ход или вземете грешно решение. Светът ще престане да ви толерира. — Пиърс направи жест с пистолета: — Да вървим. Всички. Ти ще ми ги изкопаеш, Хейвлок. „На седемдесет и три стъпки от един кучешки дрян“.

— Към клисурата водят десетки пътеки — бързо се намеси Майкъл. — Ти не знаеш за коя става дума.

— Алексей ще ми я покаже. Когато нещата загрубеят, той ще избере нас, а не вас. Никога не би избрал вас. Той ще ми каже.

— Не го прави, Калязин.

— Ти ме излъга, Михаил. Ако изобщо е писано да съществува такова нещо като абсолютното оръжие — макар и само на хартия — то не може да бъде ваше.

— Излъгах, но имах наложителна причина. Той. Когато дойде при нас, ти го направи не защото вярваше в нас, а защото не можа да повярваш в тях. В хората, които отново се бяха върнали. Този, когото виждаш, е човекът от Коста Брава — той извърши убийството там.

— Аз направих онова, което вие искахте само да изглежда, че е направено. На вас ви стискаше само да се преструвате. Но работата трябваше да бъде свършена, а не да се играе театър.

— Не, не беше така. Но винаги, когато пред тебе е имало избор, ти си убивал, нали? Ти уби човека, който разработи операцията — разработи я така, че да не се стигне до смъртта на никого.

— Направих същото, което щяхте да направите и вие, но с много повече финес и изобретателност. Смъртта му трябваше да изглежда правдоподобна, тя бе приета точно както беше замислено. Маккензи беше единственият, който би могъл да възстанови събитията от онази нощ, той единствен познаваше изпълнителите.

— Също избити!

— По неизбежност.

— А Бредфорд? Неговата смърт също беше неизбежна, така ли?

— Разбира се. Той разкри кой съм.

— Разбираш ли сега, Алексей, схемата, по която се вършат нещата? — извика Хейвлок, без да откъсва поглед от Пиърс. — Убивай, убивай, убивай!… Спомняш ли си за Ростов, Алексей?

— Да, помня го.

— Беше мой враг, но бе почтен човек. И него убиха. Само преди часове. Върнаха се, Алексей, и започват да маршируват.

— Кои? — попита объркано старият руснак, усещайки как спомените оживяват.

— Военная! Маниаците от ВКР.

— Никакви маниаци — каза твърдо Пиърс с тих глас. — Целеустремени хора, които разбират причините за вашата омраза, за вашите лъжи. Мъже, които няма да компрометират принципите на Съветския съюз, само за да ви наблюдават как настройвате света срещу нас… Нашето време дойде, Алексей. И ти ще бъдеш с нас.

Калязин примигна и погледна с влажните си очи Артър Пиърс. Съвсем бавно той поклати глава и прошепна:

— Не… не, аз никога няма да бъда част от вас.

— Какво?

— Ти не говориш от името на Русия — каза старецът и гласът му ставаше все по-уверен, запълвайки стаята. — Ти убиваш прекалено лесно… и уби човек, който ми беше много скъп. Думите ти са добре премерени и има някаква истина в това, което казваш, но не в това, което правиш, в начина, по който го правиш. Вие сте животни! — Без никакво предупреждение Калязин се хвърли върху Пиърс и сграбчи с тънките си ръце пистолета му. — Михаил, бягай! Бягай, Михаил! — чу се приглушен изстрел от опрения в корема на стареца пистолет. Но той продължаваше да го стиска. — Бягай…! — шепотът прозвуча като последна заповед.

Хейвлок рязко се извърна и блъсна Джена в отворената врата за кухнята. След това се обърна с лице към Пиърс, готов сам да се хвърли върху него, но замръзна, защото онова, което видя, налагаше да вземе бързо решение. Умиращият Калязин се беше вкопчил с последни сили в пистолета, но окървавеното оръжие бавно се измъкваше и всеки момент щеше да бъде насочено към главата му, този път, за да бъде използвано.

Той се хвърли към кухненската врата, мина през нея, тръшна я зад гърба си и се сблъска с Джена. Тя държеше два кухненски ножа; Михаил сграбчи по-късия и те излетяха през външната врата.

— Към гората! — извика той, когато се озоваха под навеса, където беше колата. — Калязин не може да го задържи. Бързай! Ти наляво, аз надясно! — извика той, докато тичаха под пороя. — Ще се съберем на стотина фута в гората!

— Къде е пътеката? Коя е тя?

— Не знам!

— Той също ще я търси!

— Знам.

Разнесоха се пет изстрела, които не идваха от един пистолет, а от два. Майкъл продължи сам, тичайки на зигзаг към тъмните дървета вляво. За миг се обърна, за да погледне какво ставаше зад гърба му. Трима мъже. Пиърс крещеше заповеди на другите двама, които се приближаваха тичешком по калния път. Миг по-късно те се разгърнаха в редица и с фенерчета и пистолети в ръце, тръгнаха към гората.

Той стигна до границата, откъдето започваше високата трева и се хвърли под защитата на дърветата. Свали палтото си и приведен се промъкна надясно към най-гъстия храсталак. Продължи да се придвижва напред, като наблюдаваше внимателно светлинката на средното фенерче, след това се върна към края на гората. Дрехите му бяха подгизнали; навсякъде наоколо — само кал и мокри клони. Неговата бойна линия беше там, където започваше тревата. Дъждът плющеше силно и заглушаваше шума от стъпките. Мъжът с фенерчето щеше да дойде бързо, но тук забави ход, спиран от храстите и поради естествената си предпазливост.

Хейвлок се изтегли към най-близкия храст, откъдето наблюдаваше приближаващото се фенерче. Мъжът се поспря и освети около себе си един кръг с лъча на фенерчето. След това бързо навлезе в гората. Лъчът заподскача нагоре-надолу, следвайки движенията на ръцете, които си пробиваха път сред клоните.

Сега! Майкъл изскочи от тревата и се затича напред; секунди по-късно се озова зад пътешественика. Хвърли се върху него с нож в ръката. В мига, в който острието потъна в гърба на мъжа, той дръпна рязко с лявата си ръка главата му назад и заглуши вика с ръка върху устата му. Двамата паднаха в тревата и сред шубраците и Майкъл нанесе още няколко удара, докато тялото под него спря да се движи. След това дръпна главата, но това не беше Артър Пиърс. Той взе пистолета и изгаси фенерчето.

* * *

Джена излезе на тъмна, тясна алея, изсечена сред дърветата. Това ли е пътеката? — питаше се тя. Оттук ли се минава за Сенека Нотч? „На седемдесет и три стъпки от един кучешки дрян“. Ако е така, сега тя носеше отговорността. Не трябваше да мине никой, а най-сигурният начин за това бе както отблъскващ, така и ужасяващ.

Беше го правила и преди, винаги изплашена от предстоящото, отвратена от резултата, но сега просто нямаше време да мисли за това. Тя погледна зад гърба си и видя лъч на фенерче да се отклонява наляво към пътеката! Тя леко извика, достатъчно силно, за да бъде чута дори през дъжда. Светлинката спря, замря за миг и човекът, който държеше фенерчето, се втурна по пътеката.

Джена се сви сред преплетените клони, здраво стиснала дългия нож. Лъкатушещата светлина на фенерчето се приближаваше, мъжът тичаше с тежки стъпки, плискайки кал около себе си, насочил вниманието си единствено върху пътя пред себе си, убиец, втурнал се по следите на невъоръжена жена.

Десет фута, пет… сега!

Джена изскочи из шубраците, приковала поглед в тялото пред очите си. Острието потъна в плътта и бликна кръв.

Мъжът нададе ужасен рев, който отекна в гората, заглушавайки шума на пороя.

Джена остана да лежи без дъх до неподвижното тяло край себе си, като триеше окървавената си ръка в калта. Тя дръпна фенерчето и го изгаси. След това се превъртя в края на пътеката и повърна.

* * *

Хейвлок чу вика и затвори очи… после бавно ги отвори, осъзнавайки с трудно описуемо облекчение, че това не бе писък на жена. Джена се беше справила, беше премахнала онзи, който беше изпратен след нея със заповед да я убие. Но този човек не беше Пиърс. Той знаеше това със сигурност. Беше запомнил как стояха тримата под навеса при колата. Пиърс бе отляво, най-близко до вратата, и Майкъл си представи посоките, в които тримата бяха поели.

Артър Пиърс се намираше в този момент някъде до пътя зад дома на Калязин — цял акър гора под дъжда, който проникваше през несъвършения покрив на дърветата.

Къде можеше да бъде лъчът на последното фенерче? Никъде не се виждаше… но, разбира се, че нямаше да го види! Светлината представляваше цел, а Пиърс не беше глупак. В мрака и калта под дърветата сега бродеха, дебнейки се, два хищника. Но единият от тях имаше предимство и Майкъл усещаше това инстинктивно, гората беше силата му, тя беше за него приятел и убежище. Той не изпитваше страх в тъмнината, защото тя често го беше спасявала, често му беше предоставяла единствената защита срещу ловците в униформа, които идваха да застрелят едно дете заради баща му.

Той бързо се придвижваше през храстите, напрегнал зрение и слух, за да долови други звуци в дъжда. Заобиколи в полукръг мястото, където предполагаше, че се крие Пиърс, и отбеляза подсъзнателно сред хилядите дребни детайли, че няма пътеки, които да водят към Сенека Нотч. Беше подметнал, че има десетки такива, за да обърка Пиърс, без да знае дали наистина е така.

Отново мина по дъгата, промъквайки се под клонаците, надничайки иззад стволовете на дърветата, които му служеха като стена.

Движение! Звук от нещо — крак или коляно, което влиза в калта и се измъква от нея.

Светлината е цел… светлината е цел.

Той изпълзя през дърветата — петнайсет, двайсет, трийсет, четирийсет фута, знаейки какво му трябва, търсейки го опипом… клон. Намери го.

Младо дръвче — силно, високо не повече от четири фута, пуснало здрави корени в земята.

Хейвлок бръкна в колана си и извади фенерчето, което беше взел от убития пътешественик. Съблече ризата си, простря я пред себе си и сложи фенерчето в средата.

После го уви в ризата и го завърза с ръкавите. Коленичи до съседното младо дръвче и с неизползваната част от ръкавите завърза фенерчето за стъблото. След това огъна дръвчето към себе си и го освободи, проверявайки дали всичко е наред.

Накрая включи фенерчето и дръпна стъблото за последен път, след което се затича към гората. Скри се зад дънера на най-близкото дърво и зачака, наблюдавайки как призрачният лъч светлина се полюшва над земята. Извади пистолета на пътешественика и го опря за по-голяма стабилност в кората на дървото.

Ушите му доловиха звука на нещо, което се измъква от калта и малко след това дочу стъпки под несекващия порой. Сред клоните се появи някаква гротескна фигура.

Беше Пиърс — приведен, опитващ се да отбегне непредсказуемо скачащия лъч. Той стреля и изстрелът отекна под дърветата.

— Загуби — каза Майкъл, дръпна спусъка и видя как убиецът от Коста Брава полита назад. Отново стреля и мъжът падна на земята неподвижен. Мъртъв. — Не познаваш гората — прошепна Майкъл. — А аз я опознах заради такива като теб.

* * *

— Джена! Джена! — викаше той, пробивайки си път под дърветата към поляната с високата трева. — Свърши! Излез на открито!

— Михаил? Михаил!

Той я видя бавно да се задава, залитайки под безмилостно изливащия се дъжд. Когато го видя, тя се затича. Той също се затича, за да преодолее по-бързо разделящото ги разстояние.

Те се прегърнаха и за няколко секунди светът наоколо престана да съществува. Студеният дъжд се превърна в хладка вода, стопляна от прегръдката им, от лицата, притиснати едно до друго.

— Имаше ли други пътеки? — попита тя задъхано.

— Никакви.

— В такъв случай знам къде е. Хайде, Михаил. Побързай!

* * *

Отново бяха в дома на Калязин. Тялото на стария руснак беше покрито с одеяло, а измъченото му лице — милостиво скрито. Хейвлок се приближи до телефона.

— Време е — каза той и набра номера.

— Какво стана? — запита президентът на Съединените щати с нескривано напрежение в гласа. — Цяла нощ се опитвам да се свържа с теб.

— Всичко свърши — обади се Майкъл. Парсифал е мъртъв. Намерихме документите. Ще ви напиша отчет, в който ще изложа онова, което мисля, че трябва да знаете.

В слушалката настъпи изумена тишина. След малко Беркуист прошепна:

— Звучи невероятно. И какво мислиш, че трябва да знам? — попита Беркуист, възвръщайки гласа си.

— Няма да пропусна нищо, което има значение за вас… за тази невъзможна работа, с която сте се захванали.

— Къде се намираш? Ще изпратя да те вземат, само донеси тези документи тук.

— О, не, г-н президент. Ние трябва да се отбием на още едно — последно място. При един човек на име Бозуел. Но преди да тръгнем, ще ги изгоря. Има само един комплект и аз ще го изгоря. Заедно с психиатричното изследване.

— Ти си…?

— Ще намерите това в отчета ми… Има една чисто практическа причина, поради която смятам да постъпя така. Не знам какво става при вас… мисля, че имам представа, но не мога да бъда сигурен. И понеже всичко започна тук, трябва тук и да свърши.

— Разбирам — Беркуист замълча. — Не мога да променя решението ти и не мога да те спра.

— Така е.

— Добре, тогава няма и да опитвам. Мислех, че имам точна преценка за хората. Човекът, който седи в този кабинет, трябва да бъде такъв… би трябвало. Е, какво може да направи за теб една благодарна нация, един много признателен президент?

— Абсолютно нищо, сър. Искаме да бъдем оставени сами на себе си.

— Хейвлок?

— Да?

— Как мога да бъда сигурен, че си ги изгорил?

— Парсифал не искаше да бъдете сигурен, сър. Разбирате ли, той не искаше това някога да се повтори. Никога вече такива като Матиас. И не искаше да бъдете абсолютно сигурен.

— Ще трябва да помисля върху тези думи, нали?

— Идеята не е лоша.

— Матиас почина тази нощ. Затова те търсих.

— Той почина преди много време, г-н президент.