Робърт Лъдлъм
Мозайката на Парсифал (16)

16

Хейвлок задраска седемнайсетото и осемнайсетото име от списъка, окачи слушалката на вилката на автомата и излезе от занемареното кафене в Монмартър. Позволяваше си по две обаждания на телефон. Съвременните електронни скенери можеха да локализират позвъняванията само за минути и ако някой от тези, с които опитваше да се свърже, беше включен в системата за подслушване на американското посолство, щеше да бъде все едно да се обади на човека на „Кон Оп“ в Париж и да насрочи собствената си екзекуция. Затова — две обаждания на телефон, като всеки следващ телефон да е на поне шест преки от предишния и всеки телефонен разговор да не е по-дълъг от деветдесет секунди. Беше преполовил списъка, но сега останалите имена трябваше да почакат. Наближаваше девет вечерта и крещящите светлини на Монмартър заливаха улиците с налудничави изригвания на цветове, хармониращи единствено с френетичното настроение на нощните гуляйджии в този район на града. Предстоеше му да се срещне с Граве на малка уличка в близост до улица „Норвен“. Художественият критик прекара следобеда си в търсене на някой от информаторите си, който да познава Джена Карас.

През деня Майкъл си прибра багажа от една касета в метрото, после си купи тоалетни принадлежности, бележник и химикалка, след което нае стая в евтин хотел наблизо до „Ла Курон Нувел“. Прецени, че ако офицерът от ВКР повика помощ, едва ли ще изпрати убийците на една пряка надолу по улицата. След като се изкъпа, Хейвлок се избръсна и легна на разнебитеното легло, давайки отдих на тялото, но не и на главата си. Предприе пътуване обратно във времето, насочвайки мислите си, възстановявайки спомените си за всеки един момент, прекаран заедно с Джена в Париж. Подходът му към задачата бе чисто академичен, така както един дипломант упорито преследва хронологията на дадено събитие в объркан исторически период. Той и Джена, Джена и той: къде са ходили, какво са видели, с кого са говорили — всичко това в реда, в който беше ставало. Всяко място и сцена, причината, поради която са отишли някъде, и накрая — всяко изплуващо в съзнанието му лице, което бе от някакво значение, имаше име или ако не конкретно име, то поне самоличността на друго лице, което познаваше първото.

След два часа и четиридесет минути ровене из спомените Майкъл се изправи в леглото, взе бележника и химикалката от масичката до себе си и започна списъка. Половин час по-късно го завърши дотолкова, доколкото му позволяваше паметта — и едва тогава си позволи почивка, знаейки, че необходимият му сън ще дойде. Знаеше също, че биологичният часовник в главата му щеше да го събуди надвечер. Така и стана. Няколко минути по-късно той вече беше на улицата, сменяйки телефон след телефон, кафене след кафене, избирайки само онези, които имаха надписа TELEPHONE на витрините си, и следейки всеки следващ телефон да е поне на шест преки от предишния.

Провеждаше разговорите делово и с обикновен тон, но слухът му беше наострен за евентуални издайнически нотки на безпокойство в реакцията на събеседниците. Подходът му беше еднакъв за всички: трябвало да се срещне с Джена по обед в бара на Мьорис, защото пристигнали с различни самолети, но неговият закъснял с няколко часа. И тъй като Джена споменавала името на съответното лице често — искаше с това да подчертае топлите й чувства — той, Майкъл, се питал дали не се е обаждала, може би просто търсейки компания за следобеда в един град, който почти не познава.

Повечето хора се изненадваха от позвъняването на Хейвлок, най-вече от непринудения му тон, а също, защото Джена е запомнила имената им, при това с топло чувство — в крайна сметка това бяха доста бегли познанства. И в нито един от случаите той не долови нещо повече от естествената сдържаност на хора, сблъскали се с неочакваното. Осемнайсет имена. Нищо. Къде беше отишла тя? Не можеше да е потънала в подземния свят на Париж — той щеше да я намери и тя трябваше да знае това. Боже, къде си отишла?

Той стигна до улица „Равинян“ и тръгна по стръмния наклон нагоре към Монмартър, минавайки покрай къщи, които някога са били домове на легендарни личности, излезе на малък площад, известен като „Плас Клеман“, и тръгна по улица „Норвен“. Тя беше оживена и по нея бавно, на весели тълпи се носеха мераклиите да бъдат възприемани като бохеми, заредени с настроение от местните жители, които пък охотно играеха костюмираните си роли и се прибираха късно през нощта по домовете, за да преброят печалбите си. Пресечката, която Граве му беше описал, се намираше преди тясната „Рю де Сол“. Майкъл съзря прохода в плътната редица стари сгради пред себе си и тръгна по-бързо.

Старата каменна уличка беше пуста. Псевдобохемите разбираха, че тук е границата на претенциите им, че са част от Монмартър, и осъзнаваха, че един обир на свещения хълм на мъчениците малко се различава от удар по главата с обвита в мека материя тръба из Сохо или Ист Вилидж. Хейвлок зави по уличката и инстинктивно постави ръка на магнума в колана си. Граве закъсняваше — нещо, което би ужасило дори самия него. Какво ли се е случило?

Майкъл намери входа на някакъв безистен и се скри в сянката му; облегна се на рамката, извади цигара и запали клечка кибрит. И докато поднасяше скритото в шепите си огънче, мислите му направиха скок към Палатин, към кибритената книжка и към човека, който се опита да спаси живота му, не да го отнеме. Един умиращ мъж, който издъхна секунди по-късно и който разбра, че има предателство на най-високо ниво в правителството.

Изведнъж откъм улица „Норвен“ се разнесе някакъв шум — кратък сблъсък между двама души. После по-високият и строен мъж възмутено се изправи и обсипа другия с дъжд от ругатни на френски. Неговият много по-млад и набит противник сопнато прокоментира родословното дърво на оскърбителя си и тръгна. Пострадалият оправи реверите на палтото си, обърна се наляво и навлезе в уличката. Граве пристигна с обичайния си elan^[1].

— Merde! — изруга критикът, като видя излизащия от сянката на безистена Хейвлок. — Какви отвратителни, одърпани дрехи носят само! Знаеш ли, че когато се хранят, от устата им капе и зъбите им са жълти! Един Бог знае дали някога са се къпали или са се опитвали да говорят цивилизовано. Извинявам се, че закъснях.

— Е, само няколко минути. Току-що пристигнах.

— Това е без значение. Закъснях! А възнамерявах да дойда на улица „Норвен“ още преди половин час, за да се убедя, че не те следят.

— Никой не ме следи.

— Хм, ти поне трябва да си наясно по въпроса.

— Разбира се, че съм наясно. Какво те задържа?

— Един младеж, който е моя находка и който работи в катакомбите на „Ке д’Орсе“^[2].

— Много си откровен.

— Не ме разбра. — Граве се отмести до стената, погледна в двете посоки на улицата и това очевидно го удовлетвори. — Когато се обади след случилото се в „Ла Курон Нувел“ — нещо, което, между нас казано, не очаквах — започнах да се свързвам с всеки от моите хора, който би могъл да знае нещо за някаква самотна жена в Париж, която търси убежище, документи или по-особен транспорт, но никой не можеше да ми помогне. Крайно нелогично, защото местата, където би могла да получи тези нелегални услуги, са малко и няма да ти обяснявам колко още по-малко са другите, за които на мене не ми е известно. Проверих дори италианските квартали, имайки предвид, че придружителите й от Кол де Мулине биха могли да са й споменали някое и друго име. Но и там нищо… И изведнъж нещо ми просветна. Защо точно нелегални услуги? Може би търся не където трябва? Ами ако тази жена потърси легална помощ, без да споменава подробностите за нелегалните си мотиви? Тя би следвало да знае или най-малкото да е чувала за съществуването на определени отдели в администрациите на съюзническите правителства, а дори може да е чула за тях от тебе самия!

— „Ке д’Орсе“?

— Разбира се. Но става дума за по-интимни неща, за катакомбите, където на такива като тебе се предлагат някои удобства, които определено не се изнасят пред публика.

— Дори и да има нещо подобно, аз не знам за него. Е, срещал съм се с някои хора из министерствата, но никога не съм чувал за катакомбите.

— Лондонският Форин офис ги нарича Центрове за извеждане; собственият ви Държавен департамент има за тях не толкова изтънченото наименование Отдел за дипломатически трансфери.

— Имунитет — каза Хейвлок. — Откри ли нещо?

— Младият ми приятел прекара няколко часа, проучвайки тази следа. Казах му, че уреждането на нейния въпрос трябва да е станало в много кратък интервал от време. Защото, ако изобщо нещо се е случило, то трябва да е станало днес. Така че той се върна в малката си пещера след вечеря под един или друг претекст и прегледа секретната документация за деня. Мисли, че се е натъкнал на нещо, но нито той е сигурен, нито аз. Обаче ти би могъл да направиш връзката.

— За какво става дума?

— В десет и четиридесет и пет сутринта е бил получен меморандум от Министерството на външните работи със заявка за легализиране на самоличност. Субектът: жена, бяла, в началото на трийсетте, владее славянски езици: руски, сръбски; иска се име и статистически данни. Добре, аз разбирам, че има дузини…

— От кой отдел на министерството е дошла заявката? — прекъсна го Майкъл.

— Четири. Отдел четири.

— Режин Брусак — каза Хейвлок. — Мадам Режин Брусак. Първи съветник на заместника, отдел четири.

— Това е връзката. Подписът и името върху заявката са нейни.

— В моя списък тя е двайсет и деветата. От трийсет и едно имена. Видяхме се с нея — аз се видях с нея — за по-малко от минута на улицата преди една година. Даже не съм сигурен дали запознах Джена с нея. Но това е нелогично, тя едва я познава… практически не я познава.

— Имаше ли нещо особено в обстоятелствата, при които сте се срещнали тогава?

— Донякъде. Един от техните служители се оказа двоен агент във френското посолство в Бон; периодично летеше на изток през Люкенвалде. Беше разпознат от другата страна на Берлин. По време на среща с Geheimdienst^[3].

— Приемникът на SS, останал под контрола на Москва. Бих казал — доста изобличаващо. — Граве замълча и отпусна ръце: — Тази Брусак, тя е възрастна жена, нали? Бивша героиня от Съпротивата?

— Тя и съпругът й. Той попаднал в Гестапо и онова, което са направили с него, никак не е било приятно.

— Но тя е продължила борбата?

— Да.

— Случайно да си казвал за това на приятелката си?

Хейвлок се замисли, дръпна от цигарата, после я хвърли и я смачка с ток.

— Вероятно. Режин невинаги е учтива събеседничка. Може да бъде рязка, ехидна; тя сама се нарича кучка, но не е. Просто не е могла да не стане твърда.

— Тогава нека ти задам друг въпрос, макар смътно да се досещам за отговора, който се основава повече на слухове… не на нещо, което официално да съм чел. — Критикът отново скръсти ръце: — Какво е подтикнало твоята приятелка да направи онова, на което се е решила — да приеме онзи начин на живот, който е живяла с тебе, а очевидно и преди тебе?

— 1968-а — отговори безизразно Хейвлок.

— Нахлуването на Варшавския блок?

— Августовският черен ден. Черните дни. Родителите й били починали и тя живеела в Острава с двамата си по-възрастни братя, единият от тях женен. И двамата били Дубчекови активисти, по-малкият — студент, по-големият — инженер, на когото режимът на Новотни бил забранил да заема по-отговорна длъжност. Когато дошли танковете, по-малкият брат загинал на улиците, а другият бил прибран „за всеки случай“ от съветските войски за „разпит“. Останал инвалид за цял живот с премазани ръце и крака, напълно безпомощен. Застрелял се и съпругата му изчезнала. Джена заминала за Прага, където никой не я познавал, и минала в нелегалност. Знаела с кого да се свърже и какво иска да прави.

Граве кимна; лицето му изглеждаше потъмняло даже под слабото улично осветление.

— Всички вие, които правите онова, което трябва да правите, така тихо и така ефикасно, всички вие имате своите различни житейски истории, но в тях има и общи неща. Жестокост, болка… загуба. И искрено желание за отмъщение.

— А ти какво очакваш? Само идеолозите могат да си позволят крясъци, нашите мисли са другаде. Това е първата причина, поради която изпращат нас. Нужно е малко, за да бъдем ефикасни.

— Мисля също, че ви е нужно малко, за да се разпознаете един друг.

— При определени обстоятелства, да. Но май се отвлякохме. Какво искаше да кажеш?

— Ставаше дума за Брусак. Приятелката ти от Коста Брава със сигурност я е запомнила. Съпругът, братята, загубата… и една жена, останала сама. Такава жена ще запомни друга като нея, която е намерила сили да продължи борбата.

— Явно я е запомнила — нещо, което не бях предполагал. — Хейвлок кимна мълчаливо: — Прав си, разбира се — каза той тихо. — Благодаря ти, че толкова сериозно си погледнал на нещата. Разбира се, че ще я запомни.

— Бъди внимателен, Майкъл.

— В какво отношение?

— Искреното желание за отмъщение. Между тях двете има чувство на симпатия. Тя може и да откаже да ти помогне, нещо повече — може да ти постави капан.

— Ще внимавам; сигурен съм, че и тя също. Какво друго можеш да ми кажеш за онзи меморандум? Споменава ли се в него направлението?

— Не, тя би могла да тръгне, накъдето пожелае. Този въпрос сигурно е бил уреден в министерството и затова няма никаква информация.

— Как е легендирана? Под какво име?

— Това също е било уредено, но приятелят ми не можа да разбере, поне не тази нощ. Може би утре ще има възможност да погледне в архивите, които в момента са заключени.

— Много късно. Ти спомена, че меморандумът е изисквал незабавно да се направи необходимото. Значи паспортът е бил изготвен и издаден. И тя вече е на път да напусне Франция. Трябва да действам бързо.

— Какво е един ден? След дванайсет часа сигурно ще имаме името. Ще провериш набързо авиокомпаниите и ще прегледаш списъците на пътниците. И тогава ще разбереш къде е отишла.

— Но не и как.

— Je ne comprends pas^[4].

— Става дума за Брусак. Ако се е съгласила да направи толкова много за Джена, ще направи още повече. Тя няма да я остави сама на някоя аерогара. Ще организира нещо. И трябва да знам точно какво ще бъде това нещо.

— Да не мислиш, че ще ти каже?

— Ще трябва да го направи. — Хейвлок закопча сакото, което му стоеше свободно и вдигна реверите. Уличката беше като тунел за влажния бриз, който идваше отдолу, и сега във въздуха се усещаше хлад. — По един или друг начин ще трябва да ми каже. Благодаря, Граве, отново съм ти задължен.

— Да, така е.

— Ще се срещна с Брусак тази нощ и ще замина сутринта… по някакъв начин. Но преди да го направя, в Париж в една банка съм депозирал касета; ще оставя един плик за тебе на пропуска. Да приемем, че това е само частично издължаване. Става дума за „Банк Жермен“ на авеню „Жорж Пети“.

— Благодаря ти за загрижеността, но дали е разумно? Независимо от скромността ми, аз все пак съм донякъде известна фигура и трябва да проявявам предпазливост в контактите си. А там някой може да те познае.

— Под името, което съм използвал — едва ли.

— Тогава какво име да използвам аз самият?

— Никакво. Просто ще кажеш, че „джентълменът от Тексас“ е оставил плик за тебе. Ако това би ти помогнало да се чувстваш по-спокоен, можеш да добавиш, че изобщо не ме познаваш. Например че се опитвам да уговоря закупуването на картина за анонимен купувач в Хюстън.

— Ако възникнат усложнения?

— Няма да възникне нищо. Знаеш къде отивам тази вечер и не е трудно да предположиш къде ще бъда утре.

— Една последна дума: оставаме професионалисти, Майкъл, нали?

— Не бих приел да бъде иначе. Така е най-чисто — и Хейвлок протегна ръка. — Отново ти благодаря. Ти най-добре разбираш колко ми помогна. Не искам да го коментирам повече.

— Можеш да забравиш за плика, ако искаш — каза Граве, докато си стискаха ръцете и той оглеждаше изпитателно скритото в сянка лице на Майкъл. — Парите може да ти потрябват, а разходите ми бяха минимални. Винаги мога да спечеля от следващото ти идване в Париж.

— Не променяй правилата — твърде дълго сме ги спазвали. Но ти благодаря за доверието!

— Винаги съм те смятал за културен човек, но не разбрах нищо от цялата тази история. Защо тя? И защо ти?

— Как бих искал да мога да ти отговоря!

— Точно това е ключът. Нещото, което ти е известно.

— Дори да ми е известно, нямам и най-малка представа какво е то. Сбогом, Граве!

— Non, au revoir. Наистина не ми трябва твоят плик, Михаил. Ела пак в Париж. И при все това не забравяй, че си ми дължник! — и изисканият критик се обърна, за да изчезне в мрака.

* * *

Нямаше никакъв смисъл да го усуква с Режин Брусак — тя моментално щеше да почувства това, още повече при толкова странно стеклите се обстоятелства. От друга страна, еднакво глупаво щеше да бъде да й предостави предимството да избере мястото на срещата, защото тя щеше да загради този район с хора, за които „Ке д’Орсе“ няма и представа, че са на заплата при тях. Брусак бе труден противник и знаеше кога да замесва и кога да избягва да замесва правителството и според онова, което Джена й беше казала, можеше да реши, че е за предпочитане в преговорите с един неуравновесен американски таен агент в оставка да се използват неофициални методи. При тези методи нямаше отговорност, чекове или отчитане, а просто определена сума, за която никой не признаваше, че има нещо общо, която сменяше притежателя си и именно затова правеше ситуацията опасна. Независимо от името, което използваха, получателите на подобни суми бяха склонни към насилие и нямаше значение дали са наети от Рим за определена работа в Кол де Мулине или от офицер на ВКР, отседнал в евтин хотел на улица „Етиен“. Всички те бяха смъртно опасни, макар и в различна степен, и всички трябваше да бъдат отбягвани, освен ако не се налагаше да свършат някоя работа. Хейвлок прекрасно разбираше, че трябва да разговаря с Брусак насаме, и за целта се налагаше да я убеди, че не е опасен — поне по отношение на нея — и че може би разполага с изключително ценна информация.

Една странна мисъл му хрумна, докато се спускаше по безкрайните стъпала на Монмартър. Той непрекъснато разговаряше със самия себе си за истината. Можеше да й каже част от тази истина, не цялата, разбира се. Лъжците я изопачаваха и Брусак можеше да повярва на тяхната, а не на неговата версия.

Намери телефона й в указателя на Париж. Улица „Лосеран“.

— … но никога не съм ти предлагал невярна информация и не възнамерявам да започвам да го правя от тази вечер нататък. Става дума обаче за несанкционирани действия. Много далече от това. За да можеш сама да прецениш в каква степен действам на своя глава, обади се в посолството под друго име от „Ке д’Орсе“ и попитай за моя статус. Задай въпроса на първия аташе за „Консулски операции“. Кажи например че съм ти се обадил някъде от Южна Франция и искам да се срещна с тебе. И като служител на приятелски настроено правителство поискай инструкции. Ще ти се обадя след десет минути. Не от този телефон, разбира се.

— Разбира се. Десет минути.

— Режин?

— Да?

— И спомни си за Бон.

— Десет минути.

Хейвлок измина пеша разстоянието до площад „Берлиоз“, като често проверяваше часовника си, знаеше, че може да си позволи пет до седем минути закъснение. Ако забавеше второто позвъняване, след като е създал известно напрежение, това можеше да му помогне да разкрие повече подробности. Той видя телефонна кабина на ъгъла; в нея някаква млада жена крещеше в слушалката и енергично жестикулираше. В пристъп на гняв тя тръшна слушалката и изхвърча от кабината.

— Vache!^[5] — възкликна девойката, минавайки покрай Хейвлок и раздразнено оправяйки презрамката на чантата си.

Той отвори вратата на кабината и влезе. Беше се забавил с девет минути. Набра номера и зачака.

Чу гласа на Брусак още при първия сигнал. Беше разтревожена; явно бе успяла да се свърже с посолството.

— Говори ли с аташето?

— Закъсня! Каза след десет минути.

— Говори ли с него?

— Да. Ще се срещна с тебе. Ела в апартамента ми веднага.

— Съжалявам! Ще ти се обадя след малко.

— Хейвлок!

Той прекъсна разговора и излезе от кабината, оглеждайки улицата за свободно такси.

Двайсет и пет минути по-късно се намираше в друга кабина, едва различавайки номерата в тъмнината. Запали клечка кибрит и пак позвъни.

— Да!

— Вземи метрото до спирка Берси и се качи на улицата. На няколко преки вдясно има складове. Ще бъда в този район. Ела сама, защото иначе няма да се покажа.

— Но това е просто абсурдно! Сама жена нощем в Берси!

— Ако по това време някой се навърта там, ще го предупредя, че идваш.

— Чудовищно! Не мога да разбера какво си мислиш?

— Мисля си за една друга улица отпреди една година — каза Майкъл. — За Бон — и окачи слушалката на вилката.

Районът беше безлюден, складовете потънали в мрак, уличното осветление слабо по заповед на местната управа. Беше предпочитаното време и място за използване на тайници или когато се вършат неща, които са много различни от обикновена размяна на стока. Обстановката предлагаше удобства за разговор встрани от гълчавата на оживените улици, далече от суетенето на нетърпеливите пешеходци и за разлика от бистрото или градския парк тук бяха по-малко местата, където някой нежелан наблюдател би могъл да се скрие. Малцината местни жители, които излизаха на улицата от осветеното метро, можеха лесно да бъдат наблюдавани. Всяка подозрителна кола ще бъде забелязана от няколко пресечки. Но най-голямото предимство на Майкъл беше, че е на мястото на срещата още преди тя да бъде уговорена. Той излезе от кабината и прекоси булевард „Дьо Берси“.

Два камиона бяха паркирани един зад друг до тротоара близо до платформа за разтоварване. Каросериите им бяха празни. Удобно беше да изчака скрит между камионите, защото от това място имаше видимост в двете посоки. Режин Брусак щеше да дойде — като разгневен ловец, достатъчно провокиран, за да може да устои на изкушението да разбере необяснимото.

Единайсет пъти той долови приглушения грохот на минаващите влакове и усети вибрацията под краката си. След шестия път концентрира вниманието си върху входа на метрото. Но кола, повикана по радиото, можеше да пристигне много бързо и след второто си обаждане той започна да оглежда и улицата с рядко минаващите по нея коли и още по-редките велосипеди. Не видя нищо обезпокоително, а в тази спокойна обстановка и най-малката дреболия щеше да му направи впечатление.

Под краката му заглъхна грохотът на дванайсетия влак, когато я видя на стъпалата. Ниската й пълна фигура се изкачваше от светлината на ярко осветеното стълбище към полумрака на улицата. Пред нея вървеше семейна двойка и Майкъл внимателно огледа хората. Бяха възрастни, по-възрастни и от Брусак, и походката им беше бавна и предпазлива. Не можеха да й бъдат в помощ. След малко завиха наляво покрай желязната решетка на входната врата и изчезнаха в противоположната посока. Режин Брусак продължи напред с неуверената походка на възрастна жена, която съзнава колко е безпомощна, и с уплах реагираше на всеки звук — реален или въображаем. Мина под един от стълбовете на уличното осветление и тогава Хейвлок си спомни: кожата й имаше сивкав оттенък, както късо подстриганата й коса — едно доказателство за годините вътрешни терзания, останали тайна за околните, но чертите на лицето й се смекчаваха от големи сини очи, които можеха както да потъмняват, така и да излъчват топлина. И когато подмина стълба и навлезе отново в полумрака, Хейвлок си спомни думите на Граве: „Жестокост, болка… загуба“. Режин Брусак беше преживяла всичко това и бе оцеляла — спокойна, предпазлива, мълчаливо твърда и в никакъв случай победена. Беше удовлетворена от тайната, невидима власт, която правителството й беше дало — това й помагаше да получи своя реванш. Майкъл я разбираше прекрасно — в края на краищата тя просто беше една от тях. Човек, способен да оцелява.

Вече го наближаваше. Той тихо се обади:

— Режин.

Тя замръзна с поглед, вперен напред, сякаш не се решаваше да го погледне. След малко изрече:

— Трябва ли да стоя под прицел?

— Не съм насочил пистолет. Нося го, но не е в ръката ми.

— Добре! — Брусак рязко се извърна и вдигна чантичката си. — Изстрелът направи дупка в материята й и парченца от камъка и цимента, които куршумът раздроби, пробиха панталона на Хейвлок и го одраскаха. — Заради онова, което си сторил на Джена! — извика жената с изкривено лице. — Не мърдай! Една крачка само и следващият ще пробие гърлото ти!

— Какво правиш?

— Ти какво направи? За кого работиш сега?

— За себе си, дявол да го вземе! За себе си и за Джена! — Хейвлок вдигна ръка по-скоро инстинктивно, но донякъде и умолително. Но противникът му беше неумолим.

Втори изстрел се разнесе от разкъсаната чантичка, куршумът одраска външната страна на дланта му, рикошира от някаква метална част на камиона и изсвистя във въздуха.

— Arrêtez!^[6] По-скоро ще им предам труп, отколкото дишащо тяло! Още повече, когато става дума за такъв като тебе, cochon^[7]!

— На кого ще го предадеш?

— Ти обеща, че ще ми се обадиш „след малко“, нали сам каза така? След малко, тъй да знаеш, няколко от колегите ми ще пристигнат тук — аз поех риска да се позабавят. След по-малко от трийсет минути ти щеше вече да се почувстваш сигурен и трябваше да се покажеш. И когато те пристигнат, ще отидем в една къща в провинцията, където ще се занимаем с тебе. После ще те предадем на „Габриел“^[8]. Там те очакват. Споменаха, че си опасен, и това ми трябваше да науча… което вече и знаех.

— Не за тебе! Аз съм опасен за тях, не за тебе!

— За каква ме смяташ… ни смяташ?

— Видяла си се с Джена. Помогнала си й…

— Видях я. Изслушах я. Чух истината.

— Такава, каквато са й внушили, а не каквато е. Сега чуй мене. Изслушай ме!

— Ти ще говориш в подходяща обстановка. Знаеш много добре какво имам предвид.

— Нямам нужда от химикали, кучко! И ти няма да чуеш нищо по-различно!

— Ще се придържаме към процедурата — каза Брусак и извади пистолета от продупчената чантичка. — Излез оттам — продължи тя и направи жест с оръжието. — Застанал си в тъмното. Това не ми харесва.

„Разбира се, че няма да ти хареса“ — помисли си Хейвлок, наблюдавайки как възрастната жена напряга очи. Както е при повечето застаряващи хора, нощта не помагаше на зрението й. Това обясняваше непрекъснатото й озъртане, откакто бе напуснала осветеното стълбище на спирката на метрото; тя се страхуваше както от неочакваните звуци, така и от неочакваните сенки. Трябваше да я принуди да продължи да говори — това отвличаше вниманието й.

— Да не мислиш, че американското посолство ще одобри онова, което смяташ да направиш? — обади се Майкъл и излезе от сянката на платформата.

— О, няма да се стигне до международен инцидент, още повече че ние нямаме друга алтернатива, освен да ти дадем силно успокоително. Нали те самите казват, че си бил опасен.

— Те няма да приемат такова обяснение и ти отлично го знаеш.

— Няма да имат голям избор. Известихме „Габриел“, че е възникнала крайно необичайна ситуация, в която бивш американски разузнавач — специалист по тайните операции — се опитва да компрометира служител на „Ке д’Орсе“. Предложил е среща на около двайсет мили извън Париж, в близост до Аржантьой, и американците са уведомени да изпратят кола с въоръжена охрана в този район. Уговорена беше и радиочестота за комуникация. Така че ще предадем американския проблем в американски ръце, след като узнаем каква е била целта на опита за изнудване. Защото трябва да защитим интересите на правителството. Напълно приемливо обяснение, даже доста щедро.

— Боже, колко си предвидлива.

— Много. Познавам мъжете като тебе. И жените: на тях им обръсвахме главите. Презирам те.

— Заради онова, което ти е казала?

— И аз като тебе мога да преценя кога ми казват истината. Тя не ме излъга.

— Съгласен съм. Защото тя вярва във всичко, което ти е казала… както вярвах и аз самият. Но аз сгреших — Боже, колко много сгреших — така както греши тя сега. Използваха ни… и двамата.

— От вашите хора? С каква цел?

— Не знам!

Тя слушаше и концентрацията й започваше да се раздвоява. Не можеше да се въздържи — неизвестното беше така интригуващо.

— Как мислиш, защо се свързах с тебе? — попита той. — За Бога, разбери, че след като разполагам с връзките да те открия, бих могъл да мина и без тебе! Ти не си ми необходима, Режин. Можех да науча онова, което ми е необходимо, и без тебе. Но ти се обадих, защото ти имам доверие!

Брусак примигна — сивата кожа около очите й се беше набръчкала от трескавия ход на мислите й.

— Е, ще имаш шанса да поговориш… в съответната обстановка.

— Не прави това! — извика Майкъл и пристъпи напред. Този път тя не стреля, дори не направи движение с пистолета. — Ти си задействала механизма и ще трябва да ме предадеш! Те знаят, че става дума за мене, и ти няма да имаш избор. Приятелите ти сами ще настоят на това. Те няма да склонят да рискуват с тебе, без значение какво би научила от мене… в съответната обстановка!

— За какъв риск говориш?

— Защото и самото посолство е затънало в лъжи. Заради хора, които стоят много високо!

Възрастната жена трепна и присви очи. Не беше стреляла, когато преди секунди той рискува да помръдне.

Сега!

Хейвлок се хвърли напред с изпъната дясна ръка, твърда като железен прът. Отметна встрани пистолета в мига, когато трети изстрел раздра тишината на безлюдната улица. Сграбчи с лявата си ръка цевта на оръжието и го изтръгна от нея, а после я блъсна в стената на склада.

— Cochon! Traitre!^[9] — изкрещя Брусак и лицето й се изкриви. — Убий ме! Нищо няма да научиш от мене!

Той притискаше гърлото й с ръка, остра болка прорязваше раненото му рамо.

— Онова, което искам от тебе, Режин — прошепна той задъхано — не може да бъде изтръгнато. Не разбираш ли? Трябва сама да ми го дадеш!

— Нищо! На кои терористи си се продал? Страхливците на Майнхоф? Арабските свине? Израелските фанатици? „Червените бригади“? Кой има нужда от това, което можеш да продадеш?… Тя знаеше. Тя беше разбрала! И затова трябва да я убиеш! Но най-напред убий мене, предателю!

Хейвлок бавно намали натиска върху гърлото й и още по-предпазливо отдръпна тялото си от нейното. Знаеше риска и гледаше на него напълно сериозно. От друга страна, познаваше Режин Брусак. В крайна сметка тя беше една от тях, беше оцеляла. След малко отдръпна ръката си и застана пред нея, без да отмества поглед от очите й.

— Не съм предавал никого, освен самия себе си — започна той. — И чрез мене — един човек, когото обичах силно. Говоря напълно сериозно. Не мога да те принудя да ми кажеш онова, което трябва да знам. И между другото, наясно съм, че можеш с лекота да ме излъжеш и да ме върнеш на изходна позиция — там, където бях преди десетина дни. Ако не я намеря, ако не я върна при себе си, може би това е без значение. Знам какво направих и тази мисъл ме убива. Обичам я… имам нужда от нея. Струва ми се, че и двамата се нуждаем един от друг повече от всичко на света. Но аз научих някои неща за безсмислието напоследък. — Той вдигна пистолета в лявата си ръка и хвана цевта с дясната. После й го подаде: — Ти стреля три пъти, останали са още четири куршума.

Брусак стоеше неподвижно, гледаше го напрегнато и изучаваше лицето му, сякаш се опитваше да проникне в съзнанието му. Взе оръжието и го насочи към главата му с безмълвен въпросителен поглед. Накрая изкривените черти на лицето й се изгладиха и враждебността й се смени с удивление. Безкрайно бавно тя отпусна пистолета надолу.

— C’est incroyable!^[10] — прошепна тя. — Значи това е истината?

— Самата истина.

Режин погледна часовника си.

— Vite!^[11] Трябва да се махнем оттук. Ще пристигнат буквално след минути и ще претърсят всичко наоколо.

— Къде? Не виждам таксита…

— Метрото. Ще го вземем до „Рошеро“. Там има малък парк, където можем да поговорим.

— А твоите хора? Какво ще им обясниш?

— Ще им кажа, че е било проверка на готовността им да действат — каза тя и го хвана под ръка, докато тръгваха по тротоара към осветения вход на спирката на метрото. — Че съм искала да се уверя как биха реагирали в дадена ситуация. Донякъде е логично: късно е, те са сдали дежурството си, а и нали съм кучка!

— Все пак остава посолството.

— Знам, опитах се да предвидя всичко. Ще трябва да помисля за тях.

— Може би ще обясниш, че така и не съм се появил на срещата — предложи Хейвлок и разтри внимателно рамото си, доволен, че болката започва да го отпуска.

— Благодаря.

Малкият парк на „Денфер Рошеро“ представляваше парче затревена площ с каменни скамейки, дървета с грижливо оформени корони и посипана с чакъл алея, която обикаляше малко езеро с фонтан в центъра. Единственият източник на светлина бе лампата на уличното осветление, на трийсет фута от тях, слабите лъчи, на която едва проникваха през листата на дърветата. Седнаха един до друг на студената скамейка. Майкъл разказа на Брусак онова, което беше видял — и другото, което не беше видял — на Коста Брава. Накрая трябваше да зададе въпроса:

— Тя каза ли ти какво се случи?

— Била е предупредена и й е било наредено да изпълнява указанията.

— От кого?

— Високопоставен правителствен служител от Вашингтон.

— Как е могла да приеме неговите обяснения?

— Бил й е представен от друг, който се идентифицирал пред нея като първи аташе за „Консулски операции“ в Мадрид.

— Консулски… Мадрид? А аз къде съм бил тогава?

— В Мадрид.

— Боже мой, колко точно са го планирали!

— Какво?

— Цялата им проклета операция! Какви указания е получила?

— Да се срещне с един човек същата нощ и да напусне Барселона с него.

— И направила ли го е?

— Не.

— Защо не?

— Изплашила се. Така както ми го обясни, сторило й се, че светът рухва около нея. Решила, че не може да вярва на никого. И избягала.

— Слава Богу. Не знам кого са убили на плажа онази нощ, но това е трябвало да бъде Джена. И това прави нещата още по-грозни. Коя ли е била другата? Естествено, някоя, която не е имала и най-малка представа в какво се забърква. Докарват една жена и й казват да си поиграе на фризби в лунната нощ, а после ненадейно стрелят в нея и тя умира, осъзнавайки, че това е краят. Боже в небесата, какви хора са те?

— Можеш да разбереш чрез Мадрид. Аташето от „Консулски операции“.

— Не мога да го направя. Това е поредната лъжа, която са й сервирали. В Мадрид не съществува отдел на „Консулски операции“. Обстановката там не е подходяща за това. По тази причина действат от Лисабон — на около час път.

Режин замълча, продължавайки да го гледа. След малко проговори:

— Какво става всъщност, Майкъл?

Хейвлок наблюдаваше фонтана, който бликаше от тъмните води на езерото. Водната му струя спадаше, умираше — нечия ръка някъде наблизо въртеше крана, за да го спре за остатъка от нощта.

— В моето правителство действат лъжци, заели много високи постове. Успели са да проникнат там, където мислех, че това е невъзможно. Сега контролират нещата… убиват… лъжат. А някой в Москва работи заедно с тях.

— Москва ли? Сигурен ли си в това?

— Сигурен съм. Според един човек, който не се страхуваше да умре, но не можа да понесе мисълта, че ще изживее живота си по начина, който му обещах. Някой в Москва, за когото началниците в КГБ не подозират, е в контакт с лъжците.

— Но с каква цел? Ти? Да унищожат доверието в тебе, а после да те убият? Да ликвидират последиците от някоя твоя задача, като очернят досието на един мъртъв човек?

— Не става дума за мене. Аз съм само част от играта. И макар в началото да съм бил без значение, сега изведнъж съм станал важен за тях. — Хейвлок се обърна и погледна Брусак; чертите на лицето й сега бяха меки и в погледа й се долавяше съчувствие. — Защото видях Джена и знам, че е останала жива. Сега вече трябва да ме убият. Но също трябва да убият и нея.

— Но защо? Ти беше най-добрият!

— Не знам. Единственото, което знам, е къде да потърся отговорите: там, където всичко започна за мене и Джена… и където беше замислено да свърши. Единият от нас мъртъв, а другият — ликвидиран, умирайки вътрешно. Извън играта.

— Сега тя е онази, която умира вътрешно. Изумява ме, че все още може да действа, както го прави. Забележителна е. — Режин замлъкна. Водната струя на фонтана беше изчезнала и само тънки струйки вода се стичаха от отвора на тръбата в езерото. — Обичаше те.

— В минало време?

— О, да. Всички ние бързо свикваме да се примиряваме с новите реалности, нали? И дори по-лесно от останалите, защото неочакваната промяна е наш стар познат, както и наш враг. Ние непрекъснато търсим измяната в околните и сме непрекъснато заплашени от нея. И през цялото време сме подложени на един непреставащ тест, защото противниците ни предлагат изкушения както за духа, така и за апетитите ни. Понякога успяваме ние, понякога надделяват те. Такава е реалността.

— И в това е безсмислието на всичко — допълни Хейвлок.

— Ти си прекалено склонен към философски размишления, за да се занимаваш с тази работа.

— Това е и причината, поради която излязох от играта. — Майкъл отмести поглед. — Видях лицето й в илюминатора на самолета, когато излетяха от Кол де Мулине. Очите й. Боже, беше ужасно!

— Сигурно е било така. Случва се. Омразата се настанява там, където е имало любов. И това е единствената защита в такива случаи… Тя ще те убие, ако има възможност да го направи.

— О, Боже… — Хейвлок се наведе напред, постави лакти на коленете си, подпря брадичка с ръце и се втренчи във фонтана. — Толкова силно я обичам. Обичах я, когато я убих онази нощ, знаейки, че оставям част от себе си на онзи плаж завинаги, когато наблюдавах как бяга, как пада в пясъка, когато чувах писъците й… желаейки да скоча на плажа и да я прегърна, да й кажа, че целият свят е една лъжа и че единственото, което има значение, сме ние двамата! Само ние… Нещо вътре в мен се опитваше да ми подскаже, че това, което се случва с нас, е ужасно, но аз, аз… се чувствах безсилен да се вслушам в истината, която то крещеше с пълен глас!

— Ти си се държал като професионалист при професионална криза — каза Режин тихо и докосна ръката му. — Знаейки онова, което си научил, опирайки се на онова, с което си живял години наред, ти просто си направил онова, което е трябвало да сториш. Това е професионалистът.

Майкъл я погледна.

— Но защо не бях това, което съм? — запита той простичко. — Защо не се вслушах в другите писъци — онези, които не допуснах да се изтръгнат от гърлото ми?

— Невинаги можем да се доверяваме на това, което наричаме инстинкт, Майкъл. И ти много добре го знаеш.

— Знам, че я обичам… обичах я, дори когато я мразех — в онзи момент, когато професионалистът в мене очакваше смъртта й, тъй като аз бях поставил клопката за един враг. Не я мразех, обичах я. Знаеш ли защо знам това?

— Защо, mon cher?

— Защото не изпитах задоволство от победата. Ни най-малко. Единствено отвращение, единствено тъга… единствено желание нещата да бъдат такива, каквито не биха могли да са.

— И в този момент си решил, че спираш дотук, нали? Това е, което чухме и което ми беше трудно да приема. Сега разбирам. Ти наистина си я обичал много. Колко съжалявам, Майкъл!

Хейвлок разтърси глава, затвори очи, изпитвайки за момент облекчение от мрака.

— Какво се е случило с нея в Барселона? — запита той и отвори очи, за да види спокойното езеро пред себе си. — Какво ти каза тя?

— Тя не може да разбере какво се е случило. Наистина ли Съветите са те били купили или Вашингтон е разпоредил да бъде ликвидирана? За нея това било загадка — жестока загадка. Измъкнала се от Испания и отишла в Италия, пътувала от град на град, търсейки малкото хора, на които й се струвало, че може да се довери, и от които да поиска помощ, за да се скрие. Но не можела да отговори на въпросите, които непрекъснато й задавали: Къде си ти? Защо е сама, а не с тебе? В началото я било страх да каже, а когато разказвала, никой не й вярвал. Усещала, че е време отново да бяга, убедена, че хората, с които се е срещала, ще се свържат с тебе и ти ще тръгнеш отново по следите й. Не можела да се отърси от кошмара, че си все някъде наблизо, че си надушил къде е и я преследваш. А когато за кратко намерила безопасно убежище, появил се някакъв руснак, ваш общ познат от Прага, касапин от КГБ. Случайност? Кой би могъл да каже? Отново избягала, но този път откраднала голяма сума от работодателя си.

— Да, това не можех да си обясня. Как е могла да заплати извеждането от Италия, преминаването при границата и пътя до Париж? Избрала е най-добрия вариант.

Брусак се усмихна и сините й очи светнаха в полумрака, подсказвайки му, че ще каже нещо весело.

— Разказа ми за случилото се със смях — не много весел, разбира се, но все пак смях. И това, че можеше да се засмее, беше чудесно, Майкъл. Разбираш ли какво искам да кажа? За малко ми заприлича на момиченце, което се радва на сторена пакост.

— Чувам смеха й понякога насън… тогава, когато не чувам писъците й. Смехът й винаги беше тих, но завладяващ, звучеше като ехо от нещо дълбоко вътре в нея. Обичаше да се смее; така се разтоварваше, друго не можеше често да си позволи и затова го правеше с голямо удоволствие. — Той направи пауза и отново се загледа във фонтана. — Как е откраднала тези пари? Откъде?

— В Милано.

— Руснаците са навсякъде в Милано. С когото и да се е срещнала, сигурно е било случайност… Извинявай, та какво казваш се е случило?

— Намерила работа на „Пиаца дел Дуомо“^[12] в един магазин, в който се продавали книги, вестници и списания от цял свят. Знаеш ли къде е?

— Виждал съм го.

— Получила работата благодарение на езиците, които знаела; боядисала си косата, купила си очила, знаеш как се постъпва. Но собственикът — дебела свиня с жена, от която той панически се страхувал, и осем деца — често я викал в офиса, опипвал я и й обещавал едва ли не „Галерия Виторио“ като възнаграждение за онова, което желаел да получи. Един ден по обед се появил руснакът; тя веднага го познала и разбрала, че пак трябва да бяга — страхувала се, че е свързан с тебе и че вие преравяте Европа, за да я откриете… През обедната почивка нахлула в офиса на собственика и заявила, че повече не може да го чака да изпълни обещанията си и че единственото, което стои между тях в този момент, е един малък заем. Докато водели разговора, вече била свалила блузата си. Побъркан от вълнение, идиотът отключил сейфа с постъпленията от последните няколко дни — било е петък, ако си спомняш.

— От къде на къде да си спомням? — прекъсна я Майкъл.

— Ще стигнем и до това — каза Режин с лека усмивка на устните си. — Та когато изпотеният, застаряващ Лотарио отворил сейфа, докато Джена си сваляла сутиена, и започнал да отброява няколко хиляди лири с треперещите си ръце, тя го ударила по главата с часовника от бюрото. След това бързо изпразнила сейфа, буквално смаяна от пачките, опаковани в торбички за предаване в банката. Тези пари били нейният паспорт и тя отлично съзнавала това.

— Но били също и открита покана за преследване от страна на полицията.

— Преследването можело да се забави колкото е необходимо, за да се измъкне от Милано.

— Как?

— Използвайки страха, объркването и притеснението — отговори Брусак. — Джена заключила сейфа, разсъблякла собственика и го покрила със следи от червило. След това се обадила по телефона и казала на прислужницата да предаде на жена му, че се налага спешно да дойде в офиса точно след един час — не по-късно и не по-рано.

— Страх, объркване и притеснение — съгласи се Майкъл и кимна. — Отново го е ударила, за да е сигурна, че няма да се съвземе скоро, като е съобразила, че той едва ли ще се втурне към сейфа в присъствието на жена си, усложнявайки допълнително ситуацията, в която се е озовал… И сигурно е взела дрехите му със себе си — допълни Хейвлок усмихнат, спомняйки си каква жена е Джена.

— Сигурно. После използвала следващите няколко часа, за да си събере багажа и тъй като знаела, че рано или късно полицията ще издаде заповед за арестуването й, измила боята от косата си. Накрая се сляла с тълпите на жп гарата в Милано.

— Гарата…? — Майкъл се облегна на пейката и погледна Режин. — Влакът. Взела е влака за Рим! Тогава, когато я видях.

— Момент, който тя никога няма да забрави! Изведнъж те видяла да стоиш там, вперил поглед в нея — човекът, който я накарал да се крие, да бяга, да променя външността си. Единственият на земята, от когото се страхувала да не я намери, да не я убие… а тя без дегизировка се била озовала почти до него, разпозната от него — онзи, който я ужасявал до смърт.

— О, ако шокът не ме беше парализирал, ако бях реагирал малко по-бързо… толкова много неща щяха да се развият по-различно — Майкъл изви глава назад и закри с длани очите си. — О, Боже, бяхме толкова близо един до друг! Аз й извиках, изкрещях и продължих да крещя, но тя изчезна. Загуби се в тълпата, не ме чу… не искаше да ме чуе… и я загубих. — Хейвлок свали ръце от лицето си и стисна ръба на пейката. — След това дойде Чивитавекия. Разказа ли ти и за това?

— Да. Там тя видяла едно подивяло животно, което се опитало да я убие на кея…

— Но това не беше тя! Как е могла да помисли, че съм я сбъркал с друга? Боже, беше някаква шибана курва от пристанището! — Майкъл се сепна, не биваше да губи контрол над себе си.

— Тя е видяла каквото трябва — обясни възрастната жена спокойно. — Не е могла да знае какво става в главата ти в онзи момент.

— Как се е досетила, че ще я последвам в Чивитавекия? Един човек спомена, че му била казала, че сигурно ще разпитам шофьорите на таксита. Но не го направих. Имаше стачка и на улиците бяха излезли малко таксита.

— И все пак таксита е имало, а според нея ти си един от най-добрите преследвачи. Ти сам си я научил, че най-добрият начин да се измъкнеш от дадена страна незабелязано е да отидеш по време на сутрешната бъркотия на някое пристанище. Там винаги ще се намери някой, който да предложи срещу добро възнаграждение свободно местенце, та макар и в трюма. Разпитала някои хора във влака, като се представила за съпруга на полски моряк от търговската флота. Хората не са глупави, разбрали какво й трябва: поредното семейство, което се изплъзва от прегръдката на Мечката. „Чивитавекия, казали й те, опитайте през Чивитавекия!“ Предположила, че може да стигнеш до същия извод, и взела съответните предпазни мерки. И била права, защото ти си пристигнал там.

— По друг начин — обясни Хейвлок, — само защото някакъв кондуктор в третия вагон на влака си спомни за една bella ragazza.

— Начинът е без значение; тя е взела мерки, но решила да наблюдава как ще се развият нещата. Както ти казах, тя е забележителна жена! Да извърши всичко това без никаква паника, да разработи стратегията сама… наистина забележително. Мисля, че ти си великолепен учител, Майкъл!

— Тя имаше десетгодишен опит, преди да се срещнем. Имаше много неща, на които самата ме учеше. Ти си й дала дипломатическо прикритие със съответната легенда. Къде замина? С какво друго й помогна?

— Как разбра за всичко това?

— Не ме карай да плащам тази цена, аз и без това съм му задължен. Нека по-добре да ви свържа. Не се мъчи да го вербуваш, използвай го такъв, какъвто е. Няма да съжаляваш, ако ме послушаш, но искам да имам гаранцията.

— Това е справедливо искане. Талантът трябва да се използва, а аз уважавам човека, който дава препоръката. И помня за Бон!

— Къде замина?

— Тя отпътува за най-безопасното място на света за нея, като изключим няколкото усамотени острова в Тихия океан. За Съединените щати.

Хейвлок изгледа изненадано възрастната жена.

— Как стигна до този вариант?

— Прегледах телеграмите със секретна кореспонденция от вашия Държавен департамент, като се интересувах дали в тях не се споменава Джена Карас. И наистина срещнах името й. Едно-единствено споменаване от десети януари в телеграма, в която се детайлизират събитията от Коста Брава. Описана е като инфилтратор, заловен в контракапан, загинала по време на операцията. Смъртта й била потвърдена от докладите на двама независими наблюдатели и на базата на съдебномедицинска експертиза на окървавените й дрехи. Следствието по случая е прекратено, тъй като „Консулски операции“ били удовлетворени от дадените обяснения.

— Знам как става това — промълви Майкъл: — Слушам, сър! Следващият казус, ако обичате.

— Историята беше крайно съмнителна, разбира се. Визуалното наблюдение можеше да е резултат на заблуждение, но експертизата работи с веществени доказателства. А такива не би могло да има, поне не по законен начин. Джена Карас не само беше съвсем жива и седеше в кабинета ми, а и изобщо не бе стъпвала на онзи плаж в Коста Брава. По този начин съдебномедицинската експертиза се превръщаше в лъжа и някой много добре е знаел това — някой, който е искал лъжата да бъде възприета като истина — Брусак замълча и след малко продължи: — Мислех, че този някой си ти. Организирал си операцията и ликвидирането е станало, както е било планирано. Ако си се продал на Съветите, какво по-убедително доказателство за това можеше да има от даденото от Държавния департамент? А ако си изпълнявал инструкциите от Вашингтон, то не би могъл да допуснеш те да помислят, че си се провалил.

— Разбирам какво искаш да кажеш, особено в светлината на онова, което ти е обяснила Джена.

— Но аз не бях доволна, защото нещата се обясняваха някак прекалено просто, и затова реших да поразровя случая. Отидох в информационния център и въведох името й, за да получа справка за тайните операции през последните три месеца. Резултатът беше необикновен. Тя беше участвала в не по-малко от дванайсет операции, но данните за тях в нито един от случаите не бяха подадени от Държавния департамент. Информацията е била въведена на базата на телеграми от ЦРУ, които до една бяха крайно странни. Във всички ставаше дума за едно и също: правителството на САЩ обявява издирване на жена с описанието на Джена, която може би използва името Карас… Но тази фамилия беше едва третата или четвъртата в списък от половин дузина фалшиви имена. Издирването се извършваше като строго секретна и широкомащабна операция и се искаше максимално съдействие. Странно, почти аматьорско поведение. Сякаш един от секторите на вашите разузнавателни служби не искаше другият сектор да научи какво става.

— Това не сваля подозренията от мене, нали?

— Напротив. Ти си разкрит и лъжата е разбрана.

— Но тогава защо не е било обявено издирване и за мен?

— Било е или по-точно вече е обявено. Отпреди пет дни.

Пет дни, помисли си Хейвлок. Палатин.

— Но ти не си знаела за това.

— Знаеха онези в „Ке д’Орсе“, на които си известен като служител за свръзка с американското правителство. Беше само въпрос на време кога името ти щеше да се появи на бюрото ми за сведение. Защото както ти, така и аз не сме споменавали един за другиго в отчетите ни. Такова беше споразумението помежду ни.

— Оказа се, че сме взели правилно решение. Обявеното издирване свързано ли е с нещо специфично? Наричат ли ме по някакъв начин?

— Не. Само се подчертава, че трябва да бъдеш открит и това се поставя като проблем за вътрешната сигурност. И отново в главата ми се зароди предположението: ти или си избягал оттатък, или си разкрит като двоен агент, който е лъгал началниците си и накрая е изчезнал. Нямаше значение за кое от двете става дума. Понеже се касаеше за Джена Карас, ти беше враг и в двата случая. И когато се обадих в посолството, получих потвърждението.

— А, забравих за това. Обявен съм за опасен.

— Ти си опасен. За някого. Проверих в Лондон, Брюксел, Амстердам и Бон. И двете съобщения за обявено издирване са били разпратени, и двете са с максимален приоритет, но това е направено по такъв начин, че да не се свързват едно с друго.

— Ти все още не си отговорила на въпроса ми. Защо я изпрати в Щатите?

— Току-що ти отговорих, но ти не ме слушаш. Нейното издирване — а вече и твоето — се концентрира в Европа. Рим, Средиземноморието, Париж, Лондон… Бон. Районът на издирване се разширява на север, като се предполага, че се стремите да се придвижите към Източния блок. Там са насочени усилията, там са разпръснати агентите, там са мобилизирани ресурсите. И те и не помислят да надзърнат в задния си двор.

— Кога замина тя?

— В три и половина днес следобед… вече вчера следобед. С полет на „Ер Франс“ за Ню Йорк, дипломатически статус, под име, извадено от закрито досие — абсолютно чисто, разбира се.

— И неизвестно.

— Да, но това е без значение. Името ще бъде променено.

— Каква е уговорката?

— Тя трябва да се срещне с един човек и без съмнение вече го е направила. Той ще организира каквото е необходимо и уговорката ни с него е да не се интересуваме от детайлите. Вие също разполагате с такива хора тук — в Париж, Лондон, Амстердам, навсякъде. И тези хора не разговарят с нас.

— Да, съдържателите на квартирите за препращане — каза Хейвлок — които насочват изпратените хора на безопасни места, осигуряват документите за самоличност, намират семействата, където тези хора да се настаняват, и избират крайно внимателно градовете, в които това да стане. Заплащаме им чрез непосветени в играта куриери и след като контактът се осъществи, повече не се интересуваме. Просто не сме чували за тях и законът е да не се коментират. Но проблемът има и друга страна, нали: ние наистина не знаем каква е по-нататъшната съдба на хората, които изпращаме.

— Когато става дума за безопасно прехвърляне на хора, задълженията ни се изчерпват с това. Хората не искат от нас нищо повече, а и ние не предлагаме нищо допълнително. Такова е мълчаливото споразумение между двете страни. И мога да кажа за себе си, че никога не съм проявявала любопитство.

— Аз не съм любопитен, Режин, аз просто не знам какво да мисля! Сега вече съм наблизо и мисля, че мога да я намеря! За Бога, помогни ми! При кого я изпрати?

— Искаш прекалено много, Майкъл. Искаш от мене да предам доверието, което ми е оказано и което съм се заклела никога да не предам! Изправяш ме пред опасността да загубя човек, на който държа особено.

— Но аз мога отново да загубя нея! Погледни ме! Кажи дали не бих направил същото заради тебе! Ако се отнасяше до съпруга ти и аз съм там и Гестапо дойде за него… погледни ме и ми кажи не бих ли ти помогнал?

Брусак затвори очи за миг, като че ли беше ударена.

— Аналогията е болезнена, но в нея има някаква истина. Ти толкова приличаш на него… Да, мисля, че би ми помогнал.

— Изведи ме от Париж. Веднага. Моля те!

Режин отново замълча и очите й неспокойно разглеждаха лицето му.

— По-добре би било, ако го направиш сам. Знам, че можеш.

— Но ще ми трябват дни! Ще трябва да се промъквам през задната врата… откъм Мексико или Монреал. Не мога да си позволя да губя време за такива неща. Още повече че с всеки миг тя се отдалечава. Знаеш какво може да се случи. Тя може просто да потъне, придвижвайки се от едно място към друго и никой няма да обели и дума за това. Ще изчезне и никога вече няма да я намеря!

— Добре. Пътуваш утре с обедния полет на „Конкорд“. Ще бъдеш французин в състава на делегацията ни в ООН. Ще хвърлиш документите в първата тоалетна на летище „Кенеди“.

— Благодаря ти. Сега за посредника. Кой е той?

— Аз ще му се обадя, но той може да откаже да говори с тебе.

— Обади му се. Кой е той?

— Един човек на име Хенделман. Джейкъб Хенделман. От Колумбийския университет.