Робърт Лъдлъм
Мозайката на Парсифал (35)

35

Преплетените писти бяха маркирани с кехлибареножълти лампи, лъчите на прожекторите се кръстосваха в плътните облаци, патрулиращи самолети излитаха и се спускаха в тъмнината над обляното в светлина поле. Базата „Андрюс“ представляваше един необятен, охраняван военен град. На летището и край него кипеше трескава дейност. Като щаб на командването на военновъздушните сили на Съединените щати отговорността на „Андрюс“ бе огромна. За хилядите хора, които работеха тук, понятия като ден или нощ просто не съществуваха — говореше се само за смени и задачи. Резултатите имаха пряко отношение към станциите на NORAD, CONAD и DEW^[1], както и за Стратегическото командване на военновъздушните сили. Базата беше разположена на двайсет хиляди декара площ източно от Потомак и западно на залива Чесапийк, интересуваше се какво става по цялото земно кълбо, а целта й бе отбраната на северноамериканския континент.

Военният хеликоптер получи разрешение да се спусне ниско и да кацне на площадка северно от централната част на летището. Прожекторите го хванаха в лъчите си на четвърт миля от мястото, където се насочваше, а острото зрение на пилота, подпомогнато от радар и радио, го насочи към точката, в която трябваше да се спуснат вертикално. В потока инструкции, постъпващи от кулата за управление на полетите, имаше съобщение за „Пети стерилен“, че ще го посрещне джип, за да го откара до друга писта в южния периметър. Джипът ще чака, докато Хейвлок си свърши работата, а после ще го върне при хеликоптера.

Хейвлок излезе през люка и скочи на земята. Студената влага се засилваше от вихрушката, създавана от витлото над главата му, и той бързо се отдалечи, вдигнал яката на палтото си, като съжали, че не носи шапка. Сети се, че единствената шапка, която притежаваше, е плетеното кепе, забравено някъде на остров Пуул.

— Сър! Сър! — разнесе се вик отляво на Майкъл, зад опашката на хеликоптера. Беше шофьорът на джипа, едва различим в сенките между заслепяващата светлина, заляла площадката.

Хейвлок изтича, преди сержантът да успее да му засвидетелства уважение, слизайки от джипа.

— Остави това — каза Майкъл, приближавайки откъм другата страна на шофьора. — Не те видях — допълни той, качи се в колата и се отпусна на седалката.

— Така ме инструктираха — обясни младежът. — Да спра далече от чужди погледи.

— Защо?

— Ако питате мен, онзи, който ми заповяда, сър, просто е предпазлив, а понеже дори не ми казаха как се казва, аз реших да не задавам въпроси.

Джипът рязко потегли. Шофьорът с професионално умение го изведе на тесен асфалтиран път на петдесетина ярда източно от площадката. После зави наляво и натисна газта. На висока скорост те се понесоха покрай осветени сгради, огромни паркинги, черни постройки и големи тъмни съоръжения с неопределена форма. От време на време блясваха фаровете на бясно носещи се насреща им коли. В базата „Андрюс“ всички като че ли живееха в тройно по-бърз ритъм. Студеният въздух нахлуваше отвсякъде в открития джип, пронизваше палтото на Майкъл и го караше да стяга всички мускули, за да не се поддава на студа.

— Пет пари не давам как му е името — отговори Майкъл, колкото да се обади — стига да е топло там, където отиваме.

Сержантът го погледна бегло.

— Отново се извинявам — каза той — но човекът има нещо друго предвид. Имам инструкции да ви откарам на една писта по южния периметър. Опасявам се, че е именно това — писта.

Хейвлок скръсти ръце и се загледа напред в летящия насища им път, задавайки си въпроса защо помощник държавният секретар е толкова предпазлив дори във военно поделение. След това мислите му се насочиха към самия човек и той намери част от отговора — все пак някакво обяснение трябваше да има. От прочетеното за Пиърс в досието му в Държавния департамент, прибавено към другото, което бе чувал за него, ставаше ясно, че помощник-секретарят е един умен, умеещ да убеждава, изразител на американските интереси както в ООН, така и край масите за конференции, за който бе характерно, че проявява нескривано недоверие към Съветите. Това недоверие беше маскирано зад живо, агресивно остроумие или в заблуждаващо благодушни директни атаки, вбесяващи руснаците, които не можеха да реагират по подобен начин и не им оставаше нищо друго, освен да вилнеят и да се държат предизвикателно, а това често ги правеше уязвими на международните форуми. Може би най-доброто, което можеше да се каже за Пиърс, бе, че той беше избран от самия Матиас, и то по времето, когато Антон бе на върха на интелектуалните си сили. Но докато се носеха по тъмния сервизен път на летището, Хейвлок си мислеше за една друга отличителна черта на Пиърс: самодисциплината, отбелязана в служебното му досие от почти всички, които са го съставили. Той беше известен с това, че никога не казваше нищо, освен ако имаше какво да каже. Майкъл помисли, че по същата логика този човек едва ли щеше да направи нещо, ако не се налагаше да го прави.

А той бе решил да се срещнат на някаква писта.

Шофьорът се отклони по някакъв път, който водеше към очертаващ се в далечината огромен хангар, и след малко зави надясно към края на изоставена самолетна писта. На известно разстояние пред тях стоеше осветена от фаровете самотна мъжка фигура. На около петстотин фута зад него се виждаше малък самолет, изтеглен в края на пистата. Всичките му външни и вътрешни светлини бяха включени, а до него беше спряла цистерна за зареждане с гориво.

— Това е човекът — обясни сержантът и натисна спирачките. — Ще ви оставя тук и ще ви чакам зад склада.

— Къде?

— Хангарът на сервизната служба. Когато ви потрябвам, просто извикайте.

Джипът спря на трийсетина фута от Артър Пиърс. Хейвлок слезе и видя, че помощник държавният секретар — висок, възслаб мъж, облечен в тъмно палто и шапка — се упътва в негова посока с дълги и енергични крачки. Пиърс явно не държеше на протокола; много хора с неговото положение в Департамента щяха да изчакат, въпреки кризисната ситуация, един обикновен служител като Майкъл да се приближи към тях. Майкъл също тръгна към него и докато вървеше, забеляза, че Пиърс сваля ръкавицата на дясната си ръка.

— Мистър Хейвлок? — обърна се към него дипломатът с протегната ръка, докато джипът се отдалечаваше.

— Г-н помощник-секретар.

— Но, разбира се, че това сте вие — продължи Пиърс. Ръкостискането му бе енергично и искрено. — Виждал съм снимката ви. Честно казано, прочетох всичко за вас, което можах да намеря. Е, а сега предполагам, че ще трябва да се отърся от него.

— Какво?

— Знаете ли, струва ми се, че изпитвам известно страхопочитание, което звучи глупаво в устата на възрастен човек. Но това, което сте постигнали в една област, която не мога да кажа, че познавам, е наистина внушително. — Помощник-секретарят замълча и си личеше, че е притеснен. — Предполагам, че екзотиката на вашата професия доста често предизвиква подобна реакция у околните.

— Бих искал да е така; вие ме карате да се чувствам страхотно. Особено като се имат предвид грешките, които съм допускал… и най-вече през последните няколко месеца.

— Това не са ваши грешки.

— Също така би следвало да ви кажа — продължи Майкъл, пропускайки коментара — че и аз прочетох много неща за вас. Нямате много равни на себе си в Департамента. Ентъни Матиас е знаел какво прави, избирайки именно вас, за да ви сложи, където сте в момента.

— В това май и двамата си приличаме, нали? Ентъни Матиас. Вие го познавате много по-добре от мене и аз никога не бих казал обратното. Но привилегията, проклетата привилегия — просто не мога да се изразя иначе — да го познавам откъм моята страна на нещата прави всичките тези години, напрежението, притесненията да си струват да бъдат изживени. В моя живот имаше един момент, когато всичко изглеждаше лишено от смисъл, а той върна смисъла в живота ми.

— Мисля, че и двамата изпитваме едно и също.

— Нямате представа колко ви завиждах, когато четях материала за вас. Аз му бях близък, но никога не съм бил за него онова, което сте били вие. Какво невероятно изживяване трябва да са били онези години за вас.

— Така беше. Но това и за двама ни е приключил етап.

— Знам. Но не мога да го повярвам.

— Повярвайте. Аз го видях.

— Не знам дали ще ми позволят да го посетя. Предполагам знаете, че пътувам за остров Пуул.

— Спестете си това. Не се срещайте. Знам колко банално звучи тази фраза, но запомнете го — особено човек като него — такъв, какъвто беше, а не такъв, какъвто е сега.

— Което ни връща към настоящето. — Пиърс поклати глава, продължавайки да разглежда Хейвлок в полумрака. — А то никак не е добро. Мисля, че не съумях да предам на президента колко близко сме до ръба на бездната.

— Струва ми се, че ви е разбрал. Каза ми какво са ви отговорили на предупреждението ви. „Грижете се за себе си“, така ли беше?

— Да. Когато станат толкова директни, толкова категорични, се разтрепервам. В такова състояние те спокойно могат да ни ударят изневиделица — едно по-силно бутване и ние политаме в пропастта. Мисля, че съм сносен дипломат и добре се справям по време на преговори, но вие познавате Съветите много по-добре от мен. Как ще анализирате подобно поведение?

— Както и вие. Да скромничат не е в стила им, по-скоро са склонни към бомбастичните фрази. Така че, когато не се главоболят да заплашват, тогава наистина заплашват. На мястото на думите идват делата.

— Това е, което ме плаши. Единствената ми надежда е, че все още не са привлекли на своя страна онези, които натискат бутоните. Не още. Те разбират, че трябва да са абсолютно сигурни. Ако разполагат с конкретно доказателство, а не само намеци, че Матиас е сключил пакт за ядрена агресия срещу СССР, и дори ако само надушат, че става дума за Китай, няма да се поколебаят да поставят предрешения въпрос на онези, които ще снемат отговорността от тях. Оттам нататък можем да започнем да се окопаваме колкото можем по-надълбоко.

— „Ядрена агресия“…? — Хейвлок замълча, крайно обезпокоен. — Нима мислите, че допускат подобно нещо?

— Много са близо до това да го допуснат. Точно това е, което ги изважда от релсите. Пакт, сключен от маниак… с други маниаци.

— И сега треската е отминала. Те са сдържани и ви показват вратата. Вие ги предупреждавате, а те ви препоръчват да се грижим за себе си. И аз съм изплашен, г-н помощник-секретар.

— Тогава разбирате за какво си мисля, нали?

— Парсифал.

— Именно.

— Беркуист ми спомена, че според вас Съветите са научили нещо през последните осемнайсет часа. Това ли имате предвид?

— Не съм сигурен — отговори Пиърс. — Не съм дори сигурен дали съм на верен път, но нещо се е случило. Затова исках да се видим. Вие сте единственият, който знае с подробности развитието на нещата по часове. Ако съм в състояние да избера нещо, да го свържа с нещо, което са ми казали, или да анализирам някаква реакция от тяхна страна по друг начин, тогава бих могъл да открия някаква връзка. Интересува ме лице или събитие, което мога да използвам, за да им преградя пътя, да използвам като средство, да ги отклоня от решението, към което виждам, че се насочват. Каквото и да е то, стига да ми послужи да им попреча да алармират диктаторите в президиума.

— Те не са глупаци и много добре познават тези хора. Затова няма да се явят пред тях неподготвени.

— О, не мисля, че подобни съображения могат да ги спрат. — Пиърс се поколеба, сякаш двоумейки се дали да използва някакво сравнение или не, после реши да продължи: — Познавате ли генерал Холярд?

— Не сме се запознавали. Нито с посланик Брукс. Трябваше да се срещна с тях днес следобед. Е, какво искахте да кажете за него?

— Той е един от най-сериозните, най-скептичните военни в страната.

— Съгласен съм. При това впечатлението ми е не само от репутацията, която има — можах да се запозная с досието му. Е?

— Попитах го днес следобед каква би била според него реакцията — включително неговата собствена, — ако нашето разузнаване се натъкне на съветско-китайски пакт, насочен срещу нас, в който се споменават дати за нападение след не повече от четиридесет и пет дни и в който се съдържа информация, подобна на онази, която е включена в документите, пазени на остров Пуул. Той ми отговори съвсем кратко: „Да се натисне бутонът.“ Щом не друг, а той може да каже това, какво остава за обикновените простосмъртни, за онези, които се чувстват далече по-несигурни?

Артър Пиърс не вложи драматизъм във въпроса си, зададе го спокойно, но студена тръпка прониза Майкъл. Свръхсилите се изправяха една срещу друга, а времето, през което можеше да се направи нещо, изтичаше.

— Президентът ми каза да ви помогна — започна той. — Не знам дали съм в състояние да го направя, но ще опитам. Казахте, че търсите нещо, което може да ги отклони от пътя, по който са тръгнали. Може би разполагам с нещо подходящо. От много време тук се провежда една операция на КГБ, чието начало е още в дните на НКВД — трийсетте години. Нарича се „Операция поменятчик“…

— Извинете ме — прекъсна го мъжът от Държавния департамент. — Руският ми не е особено добър без преводач.

— Няма значение, дори и преводач едва ли ще е чувал за нея. Става дума за малки деца, дори бебета, подбрани от лекари и прехвърлени тук. Оставени са на грижите на семейства на дълбоко прикрити марксисти и са израснали като нормални американци; и колкото са по-преуспяващи, толкова по-добре. Но през детството си те са били обучавани — програмирани е по-подходяща дума — за задачите, които им е предстояло да изпълнят, като израснат, и които са щели да бъдат в зависимост от уменията и развитието им. Всичко се свежда до онова, което ние наричаме инфилтрация — и колкото по-високо е мястото, толкова по-добре.

— Господи — прошепна Пиърс. — Струва ми се, че такава стратегия е свързана с поемането на огромни рискове. На подобни хора е трябвало да се вдъхне необикновена вяра.

— О, те вярват — това е най-съществената част на тяхното програмиране. Освен това намират се под непрестанен контрол — при най-малкото отклонение или биват елиминирани, или ги връщат в майка Русия, където ги преобучават, докато те междувременно обучават други в американските селища в Урал или край Новгород. Но най-същественото е, че ние така и не успяхме да прекратим тази операция: няколкото, които заловихме, бяха измежду дребните изпълнители и така и не казаха нищо съществено. Но сега може би сме на прага да удържим крайната победа. Успяхме да задържим заклет поменятчик, един от онези, които се използват за убийства, в рамките на нещо като наказателна рота. Хората като него имат достъп — не може да нямат достъп — до центровете, които координират, и до контрольорите. Едно убийство е свързано с поемането на големи рискове, с възможността да се стигне до крайности, да не говорим за опасността от залавяне. Това налага заповедите да бъдат потвърждавани и пълномощията на издаващите ги лица — проверявани.

— И вие разполагате с подобен човек? Боже мой, къде е той?

— В момента е на път за „Бетезда“ — ранен е — а по-късно тази нощ ще бъде прехвърлен в една клиника във Вирджиния.

— Само да не го загубите! Съпровожда ли го лекар? Добър специалист?

— Мисля, че да. Това е един от специалистите от клиниката, казва се Тейлър. Той ще остане при него.

— В такъв случай сутринта вие ще можете да ми дадете информация, която бих могъл да използвам в разговора със Съветите, така ли? Това наистина може да послужи като средство за спечелване на време. Ще контрирам атаките им много успешно. Ще ги обвиня…

— Мога да ви дам информацията още сега — прекъсна го Хейвлок, — но не бива да я използвате докато не ви кажа. Най-рано утре вечер. Можете ли да ги задържите дотогава?

— Струва ми се, че бих могъл. За какво става дума?

— Инжектирахме му някои неща преди около час. Още не знам как се установява връзка, с когото трябва, но знам прикритието, под което действа координационният им център. А също така и агентурното име на поменятчика, който е контрольор за този район. Имам основания да смятам, че в него влиза операцията във Вашингтон — най-важната в Съединените щати.

Артър Пиърс поклати глава изумен и възхитен.

— Направо ме смаяхте — каза той и в тихия му глас се долавяше респект. — Казах ви, че изпитвах към вас известно страхопочитание. Ще си взема думите обратно: изпитвам силно страхопочитание. Какво бих могъл да използвам?

— Каквото пожелаете. От утре нататък съм готов да изтъргувам цялата „Операция поменятчик“ за няколко дни отсрочка.

— Да, президентът ми каза буквално преди няколко минути — той ми се обади, след като се беше свързал с вас. Наистина ли мислите, че сте толкова близо до Парсифал?

— Ще бъдем много по-близо, след като вкараме пациента на Тейлър в клиниката. Само няколко думи от него ще ни отведат на една ръка разстояние до онзи, когото наричаме „Двусмисленост“. И ако заключенията, до които стигнахме — до които Бредфорд стигна — са верни, а аз мисля, че те са напълно верни, тогава ще заловим и „Двусмисленост“, и ще разберем кой е Парсифал. Аз ще го разбера.

— Господи, как ще го разберете?

— Матиас едва не ми каза направо, че го познавам. Чувал ли сте за компанията, която поддържа веригата магазини „Вояджърс“?

— За съжаление голяма част от нещата, които използвам при пътуване, са от нея. И това силно се отразява на банковата ми сметка.

— Някъде там, в някой от отделите, е разположен координационният център на КГБ. „Двусмисленост“ трябва да поддържа контакт с тях, защото от тях той получава заповеди, там предава информацията. Ще проникнем там тихо — много тихо — ще ги смачкаме и ще го намерим. Не ни трябва кой знае колко, след като знаем къде се намира.

— Там, където се срещате с него всеки ден — потвърди Пиърс, кимвайки. — Споменахте за името на контрольора.

— „Хамър-02“. Това, разбира се, не ни говори нищо, а и може да бъде сменено от оператора в централата за миг, но фактът, че знаем толкова много, фактът, че проникнахме така дълбоко в кръга на поменятчиките, ще накара някой в Кремъл силно да се поизпоти. — Майкъл замълча, помисли и след малко добави: — Когато ви кажа да действате, използвайте каквото поискате — всичко или някаква част. По същество това е само отклоняване на вниманието, но аз мисля, че средството е силно действащо. Създайте дипломатически хаос, предизвикайте поток от телеграми между Москва и Ню Йорк. Просто спечелете време.

— Сигурен ли сте?

— Сигурен съм само, че нямаме избор. Трябва ни време.

— Но така можете да изпуснете контрольора.

— Добре, ще го изпуснем. Ние можем да си позволим такива контрольори — така или иначе те действат в над шейсет страни. Не можем да си позволим обаче Парсифал. Никой не може да си го позволи.

— Ще чакам да ми позвъните. — Помощник държавният секретар погледна часовника си, присвил очи, за да различи фосфоресциращите стрелки. — Разполагам с още няколко минути до заминаване. Специалистът, който може да отвори хранилището, трябва да кацне със самолет от Лос Аламос. След това има среща с представител на неговата компания, който ще му донесе чертежите, по които сейфът е бил изработен… Но има още много неща, които бих искал да узная, толкова много неща, които трябва да знам.

— Ще остана тук, докато излетите. Заминавам веднага след това. Заповед на президента.

— Той ми харесва. А президентите невинаги са ми харесвали.

— Защото знаете, че той пет пари не дава дали ви харесва или не… поне докато е в Овалния кабинет. Така поне го разбирам аз самият. И на мене ми харесва, макар да имам всички мислими причини да не е така.

— Коста Брава? Разказаха ми всичко.

— Това вече е история. Да се занимаваме с настоящето. Какво друго бих могъл да ви кажа, за да помогна?

— Очевидното — каза Пиърс с тих глас, който прозвуча кухо. — Какво мога да използвам, ако Парсифал се е свързал със Съветите, какво мога да им кажа… ако ми позволят да кажа нещо? Ако той е намекнал за китайския фактор или за уязвимите страни във възможностите им, да нанесат контраудар, как бих могъл да го обясня? Откъде има той тази информация? Дори да им кажа за Матиас, това би било само част от отговора, който те ще искат. Честно казано, това не е достатъчно и вие сам знаете, че е така.

— Знам. — Хейвлок се опита да събере мислите си, за да бъде максимално ясен и кратък. — Данните в тези така наречени споразумения са смесица на хиляди едновременно правени ходове в една шахматна партия за трима, в която ролята на основен играч е отредена на нас. Проникването на нашето разузнаване в руската и китайската система е много по-дълбоко, отколкото някога сме давали да се разбере. Съществуват комитети за стратегически анализи, създадени, с цел да се изучи и оцени всяко възможно развитие на нещата в случай че някой проклет глупак — независимо от коя страна на океана — даде заповед да се изстрелят ракетите.

— Сигурен съм, че подобни комитети съществуват също в Москва и Пекин.

— Но нито Москва, нито Пекин се оказаха способни да дадат на света някой като Ентъни Матиас — човекът, който държеше в ръцете си геополитическата панацея, когото всички уважаваха, дори боготворяха. Да, човек, който нямаше равен на себе си както тук, така и там.

Пиърс кимна.

— Съветите се отнасяха към него като към изключително ценен посредник, а не като към противник. Китайците даваха банкети в негова чест и го наричаха ясновидец.

— И когато той започна да деградира, остана му достатъчно въображение, за да създаде абсолютната ядрена шахматна игра.

— Но как?

— Успял е да намери фанатик. Военноморски офицер в един от пентагонските комитети, затънал до шия в теориите си за свръхубийството. Той е дал на Матиас всичко, от което е имал нужда. Направил е копия на всички стратегии и контрастратегии, които трите комитета са си разменяли. Данните в тях са автентични — иначе не е възможно, защото игрите, които се играят там, може и да са на хартия, но във всичко останало са максимално реални. Всички варианти са проверявани на компютри: степента на поражение като функция от взривените мегатонове, степените на поражение на почвата и така нататък. В изнесените документи е имало всичко и Матиас просто е сглобил картинката. Матиас и човекът, който сега ни е хванал за гърлото. Парсифал.

— Мисля, че на този офицер предстои много самотен живот.

— Не знам какво ще постигнем с това. Аз поне още не съм свършил с него; той може да ни каже още много неща и вероятно вече го е направил.

— Само за момент — обади се помощник-секретарят и лицето му изведнъж се оживи. — Би ли могъл той да се окаже Парсифал?

— Не, не е възможно.

— Защо не?

— Защото дълбоко в обърканото си съзнание той е вярвал в необходимостта от това, което се е съгласил да направи. Той е постоянно влюбен в своята униформа и своята страна и никога не би допуснал възможността за компромис и още по-малко би дал на руснаците, макар и грам експлозив. Декер може и да не е особено оригинален, но е напълно искрен. Съмнявам се, че дори на „Лубянка“ биха могли да го прекършат.

— Този… Декер. Предполагам вече е на топло, нали?

— Няма къде да избяга. Ще си остане у дома под наблюдение и охрана.

Пиърс кимна и бръкна в джоба си за цигари.

— Това наистина е някаква лудост! — каза той и извади пакет цигари и кибрит. — Искате ли? — попита той и протегна пакета.

— Не, благодаря. Мисля, че за днес преизпълних квотата си от петстотин цигари.

Човекът от департамента запали клечка и поднесе пламъка под цигарата си. Понеже използваше само едната си ръка, вятърът изгаси клечката. Той запали втора, притулвайки я с лявата си шепа, и дълбоко всмукна. Когато изпусна дима, той се смеси с парата от дъха му.

— На съвещанието днес следобед посланик Брукс спомена нещо, което не разбрах добре. Каза, че някакъв агент на КГБ е установил контакт с вас и е изказал предположения относно фракцията в Москва, която е сътрудничила с Матиас в Коста Брава.

— Имал е предвид Парсифал, защото Матиас тогава е бил воден за носа. От друга страна, Ростов — името на руснака е Ростов — изобщо не е правил предположения. Той знаеше. В Москва има група фанатици, събрали се в един клон на КГБ, известен като ВКР. В сравнение с тях дори такива като Декер изглеждат невинни. Ростов се опитва да се справи с тях и аз му желая успех. Звучи наистина абсурдно, но една от надеждите ни е в нашия заклет враг.

— Какво искахте да кажете с това „да се справи“?

— Да научи имена, да открие кой с какво се занимава и да даде възможност на по-нормални от тях да ги поставят на местата им. Ростов е добър, той може наистина да го направи и ако успее, ще намери начин да ми се обади.

— Ще направи това?

— Той вече ми даде картбланш. Това стана, когато кацнах на летище „Кенеди“ с полета от Париж.

В далечината се чу грохотът на форсиран двигател. Пиърс хвърли угарката и я размачка с ток, докато казваше:

— Какво още очаквате да научите от Декер?

— Не е изключено да е разговарял с Парсифал, без да го знае. Или с някой, който се е обадил от името на Парсифал. И в двата случая може да са му позвънили у дома, а това означава, че в някой от компютрите на телефонната централа сред хилядите регистрирани позвънявания има едно конкретно обаждане, направено по конкретен повод в строго определено време.

— Такива регистрирани разговори могат да бъдат дори милиони.

— Не, кръгът се стеснява, ако се знае откъде е направено позвъняването.

— Откъде?

— Ще знам повече утре. Когато се върнете…

— Г-н помощник-секретар! Г-н помощник-секретар! — викът се смесваше с рева на двигателя на джипа и изскърцването на гумите му, съпровождащо рязкото спиране на колата само на няколко крачки от тях. — Помощник-секретар Пиърс? — запита шофьорът.

— Кой ви каза името ми? — запита с леден глас Пиърс.

— Спешно ви търсят по телефона, сър. Казаха, че се обаждат от кабинета ви в ООН и настояват да говорят с вас.

— Съветите — прошепна Пиърс на Хейвлок с видимо безпокойство. — Моля ви, почакайте ме.

Помощник държавният секретар ловко скочи в открития джип и кимна на шофьора. Майкъл се загърна по-плътно в палтото си. Вниманието му привлече малък самолет на няколкостотин фута в обратната посока. Лявото витло вече се въртеше и пилотът вдигна оборотите; секунди по-късно дясното се закашля и също се завъртя неуверено. В това време Майкъл видя друг джип, заел мястото на цистерната с гориво до самолета. Беше пристигнал специалистът, който трябваше да отвори хранилището. Пиърс можеше да отлети за остров Пуул.

Той се върна шест минути по-късно, слезе от колата и освободи шофьора.

— Наистина бяха Съветите — каза той, приближавайки се към Майкъл. — Поискаха среща без запис и без стенограма утре сутринта, а това означава, че нещо се подготвя. Обадих се на старшия съветник на делегацията им и му казах, че насрочвам заседание на нашата група утре, за да обсъдим тяхната реакция от днес следобед. Споделих, че може би ще разполагам с информация, която ще даде повод за поток телеграми — използвах вашия израз — между Ню Йорк, тяхното посолство във Вашингтон и Москва. Намекнах също, че инициативата може да се окаже в наши ръце. — Помощник-секретарят спря, вслуша се в шума на загряващите двигатели и видя втория джип, който се отдалечаваше от самолета. — А, ето го и моя човек. Не знам дали ви е известно, но ще са необходими повече от три часа, за да влезем в онова хранилище. Изпратете ме, ако не възразявате.

— Разбира се. Как реагираха Съветите?

— Естествено, крайно негативно. Те ме познават; долавят опит за протакане. Споразумяхме се да се срещнем утре вечер. — Пиърс се спря и се обърна към Хейвлок: — За Бога, дайте ми зелена светлина дотогава. Ще ми трябва всеки аргумент, всяко оръжие, което бих могъл да извадя отнякъде. И между тях — медицинското заключение, в което се поставя диагноза „изтощение“ на Матиас… О, разбира се, не психиатричното му изследване, което трябва да ви донеса.

— Бях забравил за него. Президентът трябваше да ми го донесе вчера… не, днес.

— Аз ще го донеса. — Пиърс отново тръгна, а Майкъл се стараеше да върви в крачка. — Сега разбирам какво означава това.

— Кое?

— Дните да започнат да се сливат един с друг. Вчера, днес… утре, ако има утре. Една дълга, безкрайна, безсънна нощ.

— Да — обади се Хейвлок, който не искаше да подсилва прилагателните.

— От колко време живеете по този начин?

— Няколко седмици.

С приближаването им към самолета ревът на двата двигателя се засилваше.

— Предполагам, че това е най-безопасното място за разговор — каза Пиърс, повишавайки глас, за да бъде чут. — Няма техника, която да филтрира подобен шум.

— Затова ли искахте да се срещнем на пистата? — попита Майкъл.

— Сигурно си мислите, че съм параноик, но това наистина е причината. Нямаше да се безпокоя, ако се намирахме в центъра за управление в някоя от базите на NORAD — щях да ги накарам да прослушат стените преди разговор като този, който проведохме.

— Изобщо не ви смятам за параноик — прекъсна го Хейвлок. — Мисля, че трябваше да помисля за същото.

Вратата на малкия самолет беше отворена и оттам се спускаше метална стълба. Пилотът направи някакъв жест зад илюминатора; Пиърс махна с ръка в отговор и кимна утвърдително. Майкъл съпроводи помощник-секретаря почти до стълбата, където струята от витлата беше мощна и продължаваше да се засилва.

— Споменахте, че имате предвид някакво място, от което може да са позвънили на Декер — извика Пиърс. — Къде е то?

— Някъде в Шенандоа — извика в отговор Хейвлок. — Това е само предположение, но Декер е носил материалите там.

— Разбирам.

Двигателите рязко изреваха, потокът зад тях стана ураганен и събори шапката от главата на Артър Пиърс. Майкъл се втурна след нея, успя да я затисне с крак и я подаде на помощник държавния секретар.

— Много ви благодаря! — извика Пиърс.

Хейвлок се загледа в лицето пред себе си и спря поглед на белия кичур, който започваше от челото и се смесваше с тъмната вълниста коса.