Джаки д’Алесандро
Дар от съдбата (24)

Глава 24

Елизабет трябваше да отвлече вниманието на Гаспар, при това бързо.

— Зная за Уилям — заяви, благодарна, че гласът й прозвуча толкова спокойно.

Гаспар застина.

— За кого?

— Уилям. Англичанинът, от когото купи оръжия миналата година в Лондон.

От вързаната жена се изтръгна приглушен стон. Гаспар й метна свиреп поглед.

— Мълчи, putain^[1]. — Насочи отново вниманието си към Елизабет. — Не зная за какво говориш.

Тя повдигна вежди.

— Знаеш. Видели са те на пристанището. — Поклати глава и цъкна укорително. — Много любителска и немарлива контрабанда.

— Taisez-vous^[2]! Затваряй си глупавата уста! Всичко беше идеално уредено. Само дето онова копеле, англето, ме прекара. — Изплю се яростно на дървения под. — Ама ще си получи заслуженото. Ще умре. Бавно.

Думите му я вледениха.

— Ти знаеш къде е той.

Очите му проблеснаха злобно.

— Oui^[3]. Предполагаше се, че е мъртъв, но един приятел го е видял. Само преди няколко седмици. На около петнайсетина километра оттук. Тогава разбрах, че и Клодин ще е наблизо. Бях сигурен, че ако я заловя, той ще дойде за нея. И не се излъгах — наистина се появи.

— Къде е той?

Устните му се изкривиха в зловеща усмивка.

— Достатъчно близо, че да чуе писъците й. Искам да се гърчи от мъки, питайки се какво правя с неговата курва. С най-голямо удоволствие ще му покажа трупа й… после ще го убия.

Жената отново простена и Гаспар се извърна, за да я изгледа свирепо.

— Млъквай!

В съзнанието на Елизабет се завъртя калейдоскоп от картини, които се редуваха толкова бързо, че тя едва успяваше да ги възприеме и подреди. Уилям. Вързан, със запушена уста. Опитва се да се освободи. Боже, трябва да продължи да говори с Гаспар. Един образ се очерта съвсем ясно.

— Клодин… тя е съпруга на Уилям.

По месестото лице на французина избиха червени петна.

— Тя е само една предателска кучка. Докато английските свине избиваха съотечествениците ни, приятелите и съседите ни, нашия роден брат, тя спасяваше английското копеле, разтваряше краката си пред него. Беше ми нужна цяла година, за да я открия, но усилията ми най-сетне се увенчаха с успех. Тя ще си плати, както и той.

Елизабет погледна към Клодин. Сълзи се стичаха от очите на мъченицата.

— Уилям е бил ранен — каза Елизабет. — Тя се грижила за него и двамата са се влюбили.

— Любов. — Гаспар отново се изплю на пода, после насочи пълния си с омраза поглед към сестра си. — Ти забрави какво ни сториха те на нас, на нашето семейство. Английските копелета ни откраднаха всичко. А онзи кучи син уби Жулиен. — Гласът му се извиси почти до писък. — Нашият брат загина в битката, в която бе ранена твоята английска свиня. Ти ни предаде, като го спаси и се омъжи за него. На колко наши събратя пожертва живота, за да приютиш в леглото си онзи негодяй? — Устните му се свиха презрително, а погледът му прониза убийствено вързаната жена. — Щом разбрах какво си сторила, как си ни предала, тръгнах да го търся. Когато го намерих, той ме убеди, че заради теб разбира и приема нашето дело. Какъв глупак бях да му повярвам и да му дам възможност да го докаже. — Очите му се присвиха и заприличаха на две цепки. — Той ми продаде английски оръжия. Проверих десетина и всички бяха изправни. Нямах търпение да започна да избивам английските свине с техните оръжия. Но той ме измами. Само най-горните оръжия бяха наред. Когато моите хора започнаха да стрелят с тях, бяха избити. Заради теб. Теб! — Извърна се към Елизабет. Очите му засвяткаха с безумен плам. — Войници от неговия полк убиха Жулиен. Той опозори сестра ми, превърна я в предателка. — Когато заговори отново, гласът му бе безжизнен. — Ръцете й са изцапани с кръвта на моите другари… С кръвта на брат ми. Ще се погрижа тя да си плати. Това е мой дълг.

Погледът му се насочи към пистолета в ръката му и Елизабет мигом усети, че времето й почти изтича. В отчаянието си да отвлече вниманието му, тя отвори уста, за да заговори, ала думите й бяха пресечени от звука, проехтял в главата й. Настойчив звук. Думи.

Тя се намръщи и се опита да се съсредоточи. Внезапно в главата й се разнесе гласът на Остин: Отдръпни се от прозореца.

Сякаш стоеше до нея и бе проговорил на глас. Отдръпни се от прозореца… Отдръпни се от прозореца.

Тя направи малка крачка встрани и погледът на Гаспар се стрелна към лицето й.

— Не мърдай или ще те застрелям!

Господи, какво да прави? Явно Остин беше зад нея, до прозореца. Трябваше да се отмести, за да може той да застреля французина, но ако помръднеше, злодеят щеше да я убие. Той очевидно и бездруго смяташе да я убие, но не искаше да му даде повод да го стори по-рано, отколкото възнамеряваше.

Можеше да направи само едно-единствено нещо.

В мига, в който й хрумна, гласът на Остин отекна в мозъка й.

Падни на пода!

Тя падна като посечена.

Зад нея стъклото се пръсна и оглушителен изстрел разцепи въздуха.

Остин погледна през счупения прозорец. Гаспар беше на колене с изкривено от болка лице, притиснал двете си ръце към корема. Между пръстите му се стичаше яркочервена кръв и попиваше в ризата. Пистолетът му лежеше на пода до него.

Елизабет. Дали бе ранена? Смразяващата мисъл тъкмо се мярна в главата му, когато тя скочи на крака и застана до прозореца. От облекчение коленете му омекнаха. Тя беше добре.

Тя беше добре.

Сподави радостта, заради която крайниците му бяха толкова отмалели, че всеки миг може да рухне на земята, и тихо промълви:

— Отключи вратата.

Тя мигом се подчини. Той влезе в стаята, бутна я зад себе си и вдигна пистолета на Гаспар. После се извърна към нея.

— Ранена ли си?

Погледът й пробяга притеснено по лицето му.

— Не. А ти добре ли си?

Не можеше да се каже, че беше добре. Едва не бе изгубил всичко, което имаше смисъл за него. Но сега не бе времето да го обсъжда.

— Добре съм. — Откъсна поглед от бледото й лице и го насочи към французина, който се опитваше да се надигне. — Стой зад мен — прошепна на Елизабет.

Насочи дулото на пистолета право към гърдите на негодника.

— Не мърдай! — Само един поглед към корема му бе достатъчен да разбере, че раната е смъртоносна.

Гаспар се изправи тромаво и се подпря на масата, за да не падне. Взря се за миг в Остин, сетне се изсмя хрипливо.

— Ето че най-после се срещнахме, monsieur le duc^[4]. Забавно, n’est-ce pas^[5]? Твоят брат уби моя. Толкова много братя… И всички са мъртви.

Сдържайки с усилие гнева, който се надигаше в него, Остин стисна дръжката на пистолета.

— Толкова много мъртви — съгласи се с ледено спокойствие. — И ти си следващият.

Очите на Гаспар блеснаха коварно.

— Може би. Но поне ще зная, че съм отървал света от онзи негодник, брат ти.

— Чух те през прозореца. Той е жив.

— Няма да е, когато го намериш… ако изобщо го откриеш.

— Ще го потърся веднага след като приключа с теб. Защо уби детектива?

Кръвта продължаваше да се процежда през пръстите на французина и той се намръщи.

— Поредната английска свиня. Застрелях го, защото разпитваше за мен. Когато внезапно реши да се срещне с теб, разбрах, че е надушил нещо. Последвах го. Не можех да рискувам да ти каже, каквото и да бе открил, особено ако ставаше дума за скривалището ми или че аз ти пращам писма. Щеше да провали всичко. — Дъхът излезе със съскане от гърдите му. — Но мерзавецът не ми каза нищо. Пръснах му мозъка.

Зад него Елизабет си пое рязко въздух.

— Защо чака цяла година, за да започнеш да ме изнудваш? — попита Остин.

— Бях ранен при Ватерло благодарение на негодните оръжия, които ни достави брат ти. Бяха нужни месеци, докато се възстановя. Доскоро не знаех, че мъжът на курвата е богаташ. — Присви безумните си очи. — Но трябваше да бъда предпазлив… да продължа да се крия. Тъкмо смятах да ти изпратя следващото писмо, получих вест, че английското копеле е живо и са го видели в тази част на Франция. Върнах се у дома, за да го намеря.

Образът на Уилям изплува в съзнанието на Остин — такъв, какъвто го бе видял през онази последна нощ. Говореше настойчиво с Гаспар, докато товареше сандъците с оръжието на борда на кораба. Не е предавал страната си, а е рискувал живота си, за да помогне на английската кауза, продавайки негодни оръжия на този луд.

— Повече никога няма да нараниш никого, Гаспар. Аз…

Една въздишка пресече думите му. Остин погледна в другия край на стаята и видя, че детето се размърда и се надигна, опирайки се на ръце и колене.

Зърна движението с периферното си зрение и тутакси се обърна към Гаспар. Ножът проблесна в ръката на французина, а пълните му с омраза очи бяха насочени към детето.

— Значи, още си жива, а? — изхъхри негодникът. — Отрочето на онова английско копеле няма да живее!

Зад гърба на херцога се разнесе отчаяно стенание. С един замах французинът запрати ножа през стаята. Нямаше начин Остин да стигне навреме до детето. Натисна спусъка и Гаспар рухна на пода.

Младият мъж се извърна към детето и замръзна.

Елизабет бе просната по лице на пода, а от гърба й стърчеше ножът.