Джаки д’Алесандро
Дар от съдбата (1)

Глава 1

Англия, 1816 г.

 

Остин Рандолф Джеймисън, девети херцог Брадфорд, стоеше в тънещата в полумрак ниша и оглеждаше гостите си. Двойките се носеха по дансинга — разноцветна вихрушка от скъпо облечени и обсипани с искрящи скъпоценности жени, водени от кавалерите си в безупречни вечерни облекла. Стотици свещи блестяха в кристалните полилеи над главите им, хвърляйки меки отблясъци върху присъстващите. В дома му се бяха събрали повече от двеста представители на висшето английско общество. Трябваше само да протегне ръка, за да докосне всеки един от най-близките десетина души.

Ала никога в живота си не се бе чувствал толкова самотен.

Излезе от прикритието на сенките, взе чаша с коняк от един сребърен поднос от минаващ край него лакей и я поднесе към устните си.

— А, ето те и теб, Брадфорд. Търсих те навсякъде.

Остин застина, преглъщайки напиращата на езика му злостна ругатня. Не беше сигурен чий е гласът, но и без това нямаше значение. Знаеше защо го е търсил стоящият зад гърба му — който и да бе той — и стомахът му се сви на топка. Е, вече не можеше да се измъкне. Пресуши на един дъх половината от коняка, стегна се и се обърна.

Озова се лице в лице с лорд Дигби.

— Преди малко бях в галерията, Брадфорд — рече Дигби. — Новият портрет на Уилям във военната му униформа е великолепен. Напълно заслужена почит. — Топчестото му лице се смръщи и той поклати глава. — Ужасна трагедия, да умре по време на последната си мисия.

Остин се насили да кимне любезно.

— Съгласен съм.

— При все това е чест да загине геройски във войната.

Сякаш железни клещи стегнаха гърдите на Остин. Герой от войната. Само да беше истина. Но писмото, заключено в чекмеджето на бюрото му, потвърждаваше подозренията му, че далеч не беше така.

В съзнанието му изплува яркият образ на Уилям — онзи последен мъчителен лик, който нищо не би могло да изтрие. Връхлетяха го вина и гняв, а пръстите му стиснаха силно чашата.

Въздух. Отчаяно се нуждаеше от чист въздух, за да проясни мислите си. Извини се и се запъти към френските прозорци.

Каролайн го видя и се усмихна, а той се насили да й се усмихне в отговор. Колкото и да ненавиждаше светските си отговорности, Остин се радваше, че сестра му изглежда толкова щастлива. От доста време прекрасното й лице не бе озарявано от подобна безгрижна радост, а заради нейното щастие младият херцог бе склонен да бъде домакин на този проклет бал. При все това му се искаше Робърт да е тук, вместо да пътува из Европа. Приветливият му и общителен по-малък брат щеше да се чувства много по-свободно в ролята на домакин.

Пренебрегвайки любопитните погледи, които го съпроводиха, Остин излезе в градината. Сладкото ухание на розите, изпълващо топлия летен въздух, и кръглата луна, обливаща в сребристо сияние тучната зеленина наоколо, не успяха да разсеят мрачното му настроение, не успокоиха напрегнатите му мускули. Наоколо се разхождаха двойки, увлечени в приглушени разговори, но Остин ги подмина, твърдо решен да намери спокойствие за няколко минути поне.

Ала докато крачеше забързано по изрядно поддържаната алея, дълбоко в сърцето си знаеше, че душевният мир за него е недостижим блян.

Дали някой от гостите му се досещаше за истината? Не, реши той. Всички — Каролайн, Робърт, майка му, цялата проклета страна, — всички вярваха, че Уилям е загинал като герой. А Остин бе готов на всяка цена да поддържа тази заблуда. Би сторил всичко възможно, за да опази неопетнени честта на семейството си и паметта на брат си.

Скоро стигна до целта си — уединена част от градините, заобиколена от висок, жив плет. Безлюдната извита каменна пейка за него бе най-желаната гледка през цялата вечер. Убежище.

Въздъхвайки дълбоко от облекчение, младият благородник се отпусна на пейката и протегна крака, за да се наслади на този блажен покой. Бръкна в джоба си, за да извади златната табакера с пурите, но се спря, когато чу шумолене в живия плет.

Храстите се разтвориха и една млада жена се опита да изпълзи през гъстите шубраци. Задъхана и мърморейки нещо под нос, тя се мъчеше неуспешно да се освободи от клоните, закачащи се в косата и роклята й.

Остин скръцна със зъби и преглътна напиращото на устните му проклятие. Знаеше, че е безполезно да се моли тя да си тръгне. Напоследък Бог оставаше глух за молбите му.

Мърморенето и шумоленето в храстите продължаваше. Несъмнено някаква девойка се бе промъкнала на тайна среща с любимия. Или навярно беше поредната безмозъчна представителка на нежния пол, тръгнала на лов за титла в очакване да го подмами в брачния капан. Нищо чудно да го е последвала в градината. Изпълнен с безнадеждно отчаяние, той се изправи, за да си тръгне.

— Проклятие! — изруга раздразнено младата жена.

Дърпаше нетърпеливо роклята си, за да я освободи от гъсталака, ала усилията й бяха напразни. Неудачницата сграбчи полите с две ръце и опъна с все сила. Безпогрешно разпозна звука от раздирането на плат, който силно изсвистя във въздуха.

Освободена внезапно от бодливата прегръдка на клоните, тя политна напред и се просна по лице в мократа трева. От гърдите й се изтръгна шумно и възмутено възклицание.

— Проклети бални рокли! — изсумтя девойката, тръскайки глава, сякаш за да проясни съзнанието си. — Направо ще ме погубят.

Остин стисна юмруци. Първоначалният му инстинкт бе да побегне, преди да го е видяла, ала непознатата продължаваше да лежи неподвижно и той се поколеба. Може би се бе наранила. Не можеше да остави глупавата досадница да изгние тук, колкото и изкусителна да му се струваше идеята. Ако Каролайн изпаднеше в беда, би искал някой да й помогне — не че имаше вероятност някога сестра му да се озове в подобна нелепа ситуация.

— Добре ли сте? — попита херцогът, проклинайки неспособността си просто да я подмине.

Тя ахна сепнато и вдигна рязко глава. За миг погледът й се задържа върху официалните му панталони, сетне отново завря глава в тревата.

— Защо… Ох! Защо някой трябваше да е свидетел на това?

— Добре ли сте? — повтори Остин, опитвайки се да потисне нарастващото си нетърпение.

— Да, разбира се, че съм добре. Здравето ми винаги е било непоклатимо. Благодаря ви, че попитахте.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Не, благодаря ви. Гордостта ми изисква да се избавя сама от тази смущаваща ситуация — последната от безкрайната поредица от подобни неудачи.

Девойката не помръдна. Възцари се неловко мълчание.

— Ще се изправите ли?

— Не, не мисля. Но отново ви благодаря, че попитахте.

Остин стисна толкова силно зъби, че челюстта го заболя. Зачуди се колко ли шампанско е погълнала тази особа.

— Да не сте налюляна?

Тя повдигна глава с няколко сантиметра.

— Не зная. Предполагам, че е възможно. Всъщност какво означава „налюляна“?

Забеляза характерния й акцент въпреки обзелото го раздразнение. Той затвори очи и едва успя да потисне въздишката си.

— Американка ли сте?

— О, за бога! Кълна се, че ако още някой ме попита за това… — Тя млъкна и изгледа свирепо коленете му. — Очевидно съм американка. Всички знаят, че една англичанка никога няма да бъде видяна — дори мъртва — просната върху тревата в подобно непристойно положение. Боже опази!

— Всъщност ви издаде не настоящата ви поза върху моравата, а акцентът — осведоми я Остин с очи, вперени в сведената й глава. Изненадата се сля с раздразнението му. Младата жена се оказа дяволски дръзка. — За онези, които не са запознати с английския жаргон, налюлян означава да злоупотребиш със силни напитки.

— Да злоупотребя? — повтори тя сърдито. С помощта на няколко маневри — напълно неподходящи за изискана млада дама, но при все това доста ефективни — тя се изправи на крака. Сложи ръце на кръста и вирна войнствено брадичка. — Не съм злоупотребила с каквото и да било, сър. Просто се спънах.

Остин понечи да й отговори, ала когато я погледна, думите замряха на устните му.

Тя беше невероятно привлекателна.

И видът й бе в пълен безпорядък.

Елегантният кок, в който той предположи, че е била прибрана косата й, сега се бе килнал заплашително наляво. Листа и клонки се бяха оплели в блестящите кестеняви къдрици, а няколко кичура стърчаха под странен ъгъл. Като цяло „стилното“ творение приличаше на накривено птиче гнездо.

Върху иначе изящната й брадичка се мъдреше кално петно, а стръкче трева се бе залепило за долната й устна — всъщност много съблазнителна и чувствена долна устна, отбеляза херцогът. Плъзна бавно поглед надолу и видя, че роклята й в мек, пастелен цвят бе изпомачкана, със зелени петна от тревата и допълнително украсена от полепнали бучки пръст. Къдричките по подгъва висяха печално отзад — очевидно резултат от раздиращия звук. Освен това явно бе изгубила едната си обувка.

Остин не беше сигурен дали бе изумен, или по-скоро развеселен от вида й. Коя, за бога, беше тази разрошена жена с изплескана и смачкана рокля и как се бе озовала като гостенка в дома му? Каролайн и майка му бяха съставили списъка с гостите за бала, така че явно я познаваха. Защо той нямаше представа коя е?

И след като го нарече „сър“, очевидно тя също не го познаваше — факт, който истински го стъписа. Досега смяташе, че всяка жена в Англия го следваше по петите с надеждата да спечели благоразположението му.

Ала явно тази девойка бе единственото изключение. Тя го съзерцаваше с изражение, което съвсем красноречиво подсказваше: Искам да се махнеш, а това едновременно го вбесяваше и дразнеше любопитството му.

— Може би ще благоволите да ме осветлите защо се спотайвахте в храстите, госпожице…? — поде той, все още подозрителен към внезапната й поява. Дали нямаше всеки момент от плета да изскочи майка му, съпроводена от цяла орда възмутени придружителки, и да заявят, че я е прелъстил и завинаги е погубил репутацията й?

— Матюс, Елизабет Матюс. — Младата жена направи непохватен поклон и при движението няколко бучки пръст паднаха от гънките на роклята й. — Не съм се спотайвала. Просто се разхождах и чух котешко мяукане. Бедното животинче се бе заплело в храстите. Успях да го спася, но и аз се озовах в плен на същия гъсталак…

— Къде е придружителката ви?

Девойката се смути.

— Аз, хм… успях да избягам, докато тя танцуваше.

— Нима не се спотайва в храстите?

Тя изглеждаше толкова смаяна от въпроса му, че Остин бе сигурен, че или е сама, или е най-изкусната актриса, която бе срещал. А той подозираше, че актьорското умение не бе сред талантите й. Очите й бяха твърде изразителни.

— Питате ме дали още някой се крие в храстите? Моята леля е истинска дама и не се спотайва. — Присви очи и се взря в него. — О, боже! Сигурно изглеждам ужасно. Имате особено изражение. Все едно току-що сте вкусили нещо кисело.

— Изглеждате… прекрасно.

Тя прихна.

— А вие, сър, или сте невероятно галантен, или изключително късоглед. Може би и от двете по малко. Оценявам усилията ви да пощадите чувствата ми, но ви уверявам, че не е необходимо. След като прекарах три месеца върху палубата на кораб, подмятан по вълните, докато плавах към Англия, свикнах да изглеждам ужасно.

Наведе се към него, сякаш искаше да му сподели някаква голяма тайна, и парфюмът й го облъхна. Ухаеше на люляк — аромат, който му бе добре познат, тъй като градините изобилстваха от лилавите цветове.

— Една англичанка, която пътуваше на борда на кораба, постоянно мърмореше за „парвенютата от колониите“. Слава богу, че не е тук тази вечер, за да види това падение. — Младата жена протегна крака си и огледа изпоцапаната със зелени петна бална пантофка, и въздъхна тежко. — Мили боже! Наистина съм достойна за присмех. Аз…

Жално мяукане секна думите й. Остин сведе поглед и видя как малко сиво коте изскочи изпод плета и се хвърли върху отпрания волан на роклята на госпожица Матюс.

— Ето те и теб! — Тя грабна пухкавата топка и почеса котето зад ушите. Животинчето тутакси замърка доволно. — Дали случайно не си зърнало обувката ми по време на странстванията си, малко дяволче? — промърмори тя на пухкавото котенце. — Предполагам, че се е закачила някъде из онези храсти. — Извърна се към Остин. — Имате ли нещо против да погледнете?

Той се втренчи в нея, опитвайки се да прикрие удивлението си. Ако някой му беше казал, че желанието му за усамотение ще се превърне в спасителна мисия, чиято цел е издирването на балната пантофка на някаква луда жена, никога нямаше да повярва. Една откачена, която го бе помолила да намери обувката й, все едно беше обикновен лакей. Би трябвало да е искрено възмутен. И не се съмняваше, че ще изпадне в праведен гняв веднага щом изчезне необяснимото желание да избухне в смях. Херцогът се наведе и се вторачи в храстите, откъдето бе изскочила госпожица Матюс.

Зърна изгубената обувка, измъкна я от преплетените клони и й я подаде.

— Ето, заповядайте.

— Благодаря ви, сър.

Тя повдигна полите си с няколко сантиметра и пъхна обутия си в дълъг чорап крак в пантофката. Имаше много хубави тънки глезени и изненадващо малък крак за момиче, което според него бе някъде над метър и седемдесет. По-висока е, отколкото модата изисква, но иначе ръстът й е много приятен, реши той. Погледът му се прехвърли към лицето й. Главата й щеше да се сгуши идеално върху рамото му и устните му с лекота щяха да стигнат до тази невероятно съблазнителна уста…

Заля го гореща вълна. По дяволите, да не би да полудяваше? Едно зърване на глезена й и бе изгубил ума си. Отклони с нежелание поглед от устните й и го насочи към доволното коте, сгушено в ръцете й. Животинчето отвори малката си уста и широко се прозина.

— Изглежда, Божичко е готов за сън — отбеляза Остин.

— Божичко?

— Да. Преди десет седмици една от котките ни се окоти. Когато Мортлин, конярят, открил котилото в конюшнята, възкликнал: „Божичко, погледнете всички тези котета!“. — Не можа да се сдържи и ъгълчетата на устните му се извиха в лека усмивка. — Всъщност би трябвало да се смятаме за късметлии. Последното котешко потомство се роди в леглото на Мортлин и имената, с които кръсти зверчетата, бяха много по-… цветисти.

Върху страните й се появиха две трапчинки.

— Мили боже! Явно котката не се е помайвала особено и е била доста заета.

— Определено.

— Явно знаете всичко за Божичко и майка му. Наблизо ли живеете?

Остин се втренчи объркано в нея. Изглежда, тя беше единствената жена в проклетото кралство, която не знаеше кой е той.

— А… да, живея наблизо.

— Провървяло ви е. Тук е прекрасно. — Нагласи по-удобно Божичко в ръцете си. — Е, колкото и да ми е приятно да си бъбря с вас, наистина трябва да вървя. Можете ли да ме упътите накъде се конюшните?

— Конюшните?

— Да. — Очите й блеснаха закачливо към него. — За онези, които не са запознати с американския жаргон, това означава „място, където държат конете“. След като Божичко живее там, майка му несъмнено го търси.

— А може би ще ми позволите да ви съпроводя до там? — попита херцогът развеселено.

По изражението й се мярна изненада и девойката се поколеба.

— Това е много мило от ваша страна, сър, но не е необходимо. Сигурно бихте предпочели да останете тук и да се насладите на уединението си.

Да, със сигурност жадуваше тъкмо за това. Нали така? Ала идеята да остане насаме с мислите си вече никак не му се струваше привлекателна.

— Или може би предпочитате да се върнете на бала? — додаде тя, когато той не отговори.

Остин потисна потръпването си.

— Тъй като съвсем неотдавна се измъкнах от там, още не изгарям от желание да се върна обратно.

— Наистина ли? Не се ли забавлявате на подобни празненства?

Той се замисли дали да й сервира една благородна лъжа, но се отказа.

— В действителност, не. Ненавиждам тези приеми.

Тя го зяпна изумено.

— Мили боже, а аз си мислех, че съм единствената.

Херцогът не можа да прикрие изненадата си. Смисълът на живота на всички жени, които познаваше, бяха именно подобни балове.

— А вие самата не се ли забавлявахте?

В погледа й се появи тъга и тя сведе глава.

— Не, боя се, че не.

Явно някой се бе отнесъл нелюбезно с тази девойка — някой в дома му, присъстващ на този глупав бал. Можеше съвсем ясно да си представи как красавиците от висшето общество я одумват, скрити зад ветрилата си, разменяйки си подигравателни подмятания за „парвенютата от колониите“.

Правилата на гостоприемството и добрият тон изискваха той да се върне в къщата и да се държи като любезен домакин, но Остин нямаше желание да го стори. Подозираше, че в този момент майка му раздразнено се оглежда във всички посоки, чудейки се къде ли се е дянал херцогът на Брадфорд и колко дълго възнамерява да се крие. Увереността, че има поне двайсетина млади кандидатки на възраст за женене — с които майка му като истинска сватовница се надяваше да го сближи — го изпълваше с още по-голяма решителност да стои възможно най-далеч от балната зала.

— Явно и двамата се нуждаем от малко свеж въздух — усмихна се Остин. — Да вървим. Аз ще ви покажа конюшнята, а вие ще ми разкажете за приключението си с Божичко.

Елизабет се поколеба. Ако леля й Джоана знаеше, че е сама в градината, в компанията на непознат господин, знаеше, че ще й се наложи да изслуша строга лекция. Ала беше просто невъзможно да се върне в този вид на бала. Освен това достатъчно бе изстрадала за една вечер.

Умори се да я заглеждат постоянно и да я обсъждат шепнешком, задето предпочиташе да разговаря на други теми, а не за модата и времето. Пък и не беше нейна вината, че е по-висока, отколкото бе прието, и че танцуваше ужасно. Дори и този господин да знаеше за подигравките относно националността и особата й, беше достатъчно любезен да не го показва.

— Доколкото разбрах, сте без придружителка — поде кавалерът й с весели нотки в гласа, — но имате думата ми, че няма да избягам с вас.

— Добре, да вървим — рече Елизабет, след като се убеди, че няма нищо лошо в предложението му.

Младата жена закрачи редом с него по пътеката. Разкъсаният волан на подгъва й се влачеше зад нея, а Божичко се бе свил удобно в ръцете й. От време на време хвърляше тайни погледи към придружителя си. Слава богу, че не си падаше по замечтани, романтични въздишки, тъй като този мъж определено можеше да ги предизвика. Гъста черна коса обрамчваше удивително красиво лице, което изглеждаше още по-интригуващо от играта на сенките и изменчивите проблясъци на лунната светлина. Погледът му бе пронизващо настойчив и когато се втренчи за миг в нея, пръстите на краката й се свиха неволно в обувките. Високи скули, прав аристократичен нос, ясно очертани плътни устни, които тя бе видяла да се извиват в закачлива усмивка, но предполагаше, че могат да изобразяват и жестока гримаса в мигове на гняв.

Трябваше да признае, че всичко у него й се струваше привлекателно. Но нямаше смисъл да се интересува от този непознат. Веднага щом разбере що за социално бедствие е тя, тутакси ще престане да я забелязва, също както мнозина други.

— Кажете ми, госпожице Матюс, с кого сте дошли на бала?

— Дойдох с леля ми, графиня Пенбрук.

Той я изгледа замислено.

— Наистина ли? Познавах покойния й съпруг, ала не знаех, че имат племенница в Америка.

— Моята майка и леля Джоана бяха сестри. Мама се установила да живее в Америка, след като се омъжила за баща ми, тамошен лекар. — Елизабет му хвърли кос поглед. — Майка ми е родена и отраснала в Англия. Така че съм половин англичанка.

Лека усмивка се мярна за миг върху устните му.

— В такъв случай сте само половин „парвеню“.

Девойката се засмя.

— О, не! Боя се, че съм изцяло и напълно парвеню.

— За пръв път ли посещавате Англия?

— Да. — Нямаше смисъл да му казва, че това е повече от посещение — че никога няма да се върне в родината си.

— И харесва ли ви тук?

Тя се поколеба, но реши да бъде напълно откровена.

— Харесвам страната ви, но намирам английското общество и всичките му правила за твърде строги и задушаващи. Аз съм отраснала в провинцията и разполагах с много по-голяма свобода. Не е лесно да се свикне.

Остин погледна към роклята й.

— Явно никак не ви е лесно да се откажете от американския обичай да лазите из храстите във вечерно облекло.

От устните й се отрони сподавено кискане.

— Да, очевидно е така.

Отпред се показа високият силует на конюшнята. Когато наближиха, огромна тлъста котка изникна на прага и измяука високо.

Джентълменът се наведе и погали животното.

— Здравей, Джордж. Как е моето момиче тази вечер? Липсва ли ти твоето бебче?

Елизабет пусна Божичко на земята и котето мигом се хвърли към Джордж.

— Майката на Божичко се казва Джордж?

Клекналият й спътник я погледна и се усмихна.

— Да. След като възкликна: „В името на Сейнт Джордж^[1], този котарак трябва да е женски, след като май… се е окотил!“, конярят ми я кръсти Джордж. Мортлин знае всичко за конете, но се боя, че никак не е наясно с котките.

Ответната й усмивка се стопи, когато осъзна смисъла на думите му.

— Вашият коняр? Това вашите котки ли са?

Остин се изправи бавно, като мислено се прокле за невниманието. Явно това приятно общуване клонеше към своя край.

— Да, котките са мои.

Очите й се разшириха.

— О, боже! Значи, това е вашият дом?

Той хвърли бърз поглед към внушителната постройка в далечината. Там живееше, но от повече от година не я чувстваше като свой дом.

— Да, Брадфорд Хол ми принадлежи.

— В такъв случай вие трябва да сте… — Тя се наведе в непохватен поклон. — Простете, Ваша Светлост. Не ви познах. Сигурно сте ме сметнали за непростимо невъзпитана.

Остин я гледаше как се изправя след реверанса в очакване очите й да се присвият замислено, да блеснат алчно, докато пресмята как да се възползва най-добре от тази неочаквана среща с „най-желания ерген в Англия“.

Но не видя нищо подобно.

Вместо това изглеждаше искрено съкрушена. И нетърпелива да си тръгне по-бързо.

Колко интересно.

— Толкова съжалявам, задето казах, че не съм се забавлявала на вашия прием — смотолеви девойката, отстъпвайки няколко крачки назад. — Балът е възхитителен. Наистина възхитителен. Храната, музиката, гостите, всички са…

— Възхитителни? — подсказа й той услужливо.

Тя кимна и направи още няколко крачки назад.

Погледът му не се отделяше от лицето й. В изразителните й очи се редуваха различни чувства — смущение, страх, изненада, но нито веднъж не зърна и най-малка следа от лукавство или пресметливост. Нито изглеждаше впечатлена от благородническата му титла. Но това, което го озадачи най-много, бе пълната липса на нещо друго.

Тя не флиртуваше с него.

Не бе кокетничила и по-рано, преди да узнае кой е той, но сега…

Колко невероятно интересно.

— Благодаря ви, че ме придружихте, Ваша Светлост. Предполагам, че вече трябва да се върна в къщата. — Младата жена отстъпи още няколко крачки назад.

— А роклята ви, госпожице Матюс? Дори „парвеню от колониите“ не би се осмелило да се появи в балната зала в настоящия ви вид.

Елизабет се закова на място и сведе поглед към дрехата си.

— Вероятно е безсмислено да се надявам, че никой няма да забележи.

— Напълно безсмислено. Двете с леля ви ще нощувате ли в имението?

— Да. Всъщност ще останем няколко седмици в Брадфорд Хол като гости на вдовстващата херцогиня… — В очите й проблесна разбиране. — Която е ваша майка.

— Да, така е. — Остин се запита за миг дали майка му не е уредила това гостуване с надеждата да го сватоса с момичето, ала тутакси отхвърли идеята. Не можеше да си представи, че изключително благопристойната му майка ще сметне една американка за подходяща херцогиня. Не, той много добре знаеше, че сватовническият й поглед се е спрял на няколко млади жени с безупречно британско потекло. — След като сте отседнали тук, предполагам, че мога да разреша проблема ви. Ще ви покажа рядко използвания заден вход, който води направо към стаите за гости.

Нямаше как да не забележи благодарното изражение в очите й.

— Това със сигурност ще предотврати светския скандал, който се боя, че е надвиснал над хоризонта.

— В такъв случай да вървим. Не бих искала да злоупотребявам с добрината ви, Ваша Светлост, но бихте ли предали извиненията ми на моята леля, когато се върнете в балната зала? — попита Елизабет, докато вървяха към господарската къща.

— Разбира се.

Тя се прокашля.

— А какво извинение ще измислите?

— Извинение? О, предполагам, че ще кажа, че внезапно сте получили нервен пристъп.

— Нервен пристъп! — Звучеше ядосано. — Що за глупости! Никога не би ми се случило подобно незначително нещо. Освен това леля Джоана няма да повярва. Тя знае, че съм много здрава и силна. Ще трябва да измислите нещо друго.

— Добре. Какво ще кажете за главоболие?

— Никога не съм имала.

— Стомашно неразположение?

— Стомахът ми също е винаги здрав.

Остин едва сдържаше желанието си да завърти очи към небесата.

— Някога страдали ли сте от каквато и да било болест?

Спътницата му поклати глава.

— Май все забравяте, че аз съм…

— Много здрава и силна. Да, започвам да се убеждавам в това. Но се боя, че всяко друго извинение, като например треска, ще разстрои леля ви.

— Хм… Предполагам, че сте прав. Не искам да я плаша. Всъщност главоболието не е съвсем далеч от истината. Слепоочията ми започват да пулсират само при мисълта да се върна на бала. Много добре — рече тя с хладен тон и кимна. — Можете да кажете, че ме е връхлетяло непоносимо главоболие.

Остин се подсмихна едва доловимо.

— Благодаря.

— Няма защо — засия момичето насреща му.

Няколко минути по-късно пристигнаха пред Брадфорд Хол и той я поведе през сенките към страничната врата, почти скрита от гъстия бръшлян. Потърси пипнешком дръжката и отвори вратата.

— Пристигнахме. Стаите за гости са на горния етаж. Внимавайте по стълбите.

— Ще внимавам. Благодаря ви за любезността.

— За мен беше удоволствие.

Погледът му потърси лицето й в полумрака. Дори разрошена, мръсна и в изпомачкана рокля, тя беше красива и чаровна. И забавна. Не си спомняше кога за последен път се бе чувствал толкова безгрижен и отпуснат. Неотложните тревоги щяха да го налегнат, веднага щом се върне в къщата, но не можеше да устои на желанието да удължи с още няколко минути този кратък и приятен отдих. Протегна се, улови ръката й и я поднесе към устните си. Ръката й беше топла и мека, а пръстите — дълги и тънки. Отново го лъхна лекият аромат на люляк.

Погледите им се срещнаха и дъхът му секна. Проклятие, тя изглеждаше толкова съблазнително с тези разбъркани къдрици… сякаш мъжки ръце бяха разрошили косите й и омачкали дрехата й. Погледът му се сведе към устните й… чувствените й, невероятно изкусителни устни и той се запита какъв ли е вкусът им. Представи си как се навежда напред, докосва с устни нейните, веднъж, дваж… сетне целувката му става по-настойчива, езикът му се плъзва в примамливата уханна топлина на устата й. На вкус е вълшебна, като…

— О, боже!

Пръстите й стиснаха силно ръката му и тя се втренчи в него. Погледът й се задържа за няколко секунди върху устните му, сетне извърна глава, очевидно силно развълнувана. В гърдите му се разля топла вълна, която го изненада. Ако не знаеше, че е невъзможно, щеше да се закълне, че е прочела мислите му.

Тъкмо се канеше да издърпа ръката си, когато тя ахна. Погледите им отново се сляха и Остин забеляза, че девойката внезапно е пребледняла. Опита се да откопчи ръката си от нейната, но тя само стегна хватката си.

— Какво не е наред? — попита той, разтревожен от бледността й и същевременно изнервен от настойчивия й поглед.

— Уилям.

Херцогът застина.

— Моля?

Очите й отчаяно търсеха неговите.

— Познавате ли някого, който се казва Уилям?

Всички мускули в тялото му се напрегнаха.

— Каква игра играете?

Вместо да отговори, тя стисна ръката му между дланите си и затвори очи.

— Той е ваш брат — прошепна. — Казали са ви, че е загинал, докато е служил на родината си. — Отвори очи и погледът, който му отправи, извика у него злокобното усещане, че е способна да вижда право в душата му. — Това не е вярно.

Кръвта се смрази в жилите му. Остин отскубна ръката си от пръстите й и отстъпи назад, потресен от думите й. Мили боже, нима тази жена знаеше най-мрачната му и ужасна тайна? И ако бе така, как я бе научила?

Образите, които през последната година се бе опитвал да изтрие от спомените си, отново нахлуха в съзнанието му. Тъмна алея. Срещата на Уилям с някакъв французин, на име Гаспар. Сандъци с оръжия. Размяна на пари. Мъчителни въпроси. Горчив сблъсък между двамата братя. И тогава, само след няколко седмици, новината, че Уилям е загинал като герой в битката при Ватерло.

Сърцето му блъскаше бясно в гърдите, докато се опитваше да запази външно спокойствие. Нима тази жена беше нещо повече от това, което изглеждаше? Дали знаеше нещо за писмото, което наскоро бе получил, или за дейността на Уилям и връзките му с французите? Би ли могла тя да се окаже следата, която бе търсил през последната година?

Остин присви очи, впи поглед в пребледнялото й лице и произнесе лъжата, която бе изричал вече безброй пъти.

— Уилям загина, сражавайки се за родината си. Той е герой.

— Не, Ваша Светлост.

— Да не би да казвате, че брат ми не е герой?

— Не. Казвам, че не е загинал. Вашият брат Уилям е жив.