Джаки д’Алесандро
Дар от съдбата (2)

Глава 2

Елизабет усети как започна да я обзема вцепеняващата умора, която понякога следваше видението. Отчаяно искаше да се успокои, но подозрението, пламтящо в очите на херцога, я приковаваше на място.

— Ще ми кажете всичко, което ви е известно. Всичко, което ви дава основание да твърдите, че брат ми е жив — заповяда й той с леден тон. — Веднага.

Мили Боже, защо не си мълчах? Но Елизабет знаеше отговора, още докато си задаваше този въпрос. В съзнанието й се мярна лицето на млада жена… обична приятелка, която никога повече нямаше да види… и то само защото премълча за предчувствието си. Това бе грешка, която се закле никога да не повтаря.

А и това, че този Уилям е жив — нима не беше добра новина? Но враждебността и недоверието в очите на херцога бяха признак, че думите й са били твърде прибързани и необмислени. При все това тя щеше да го убеди, че е казала истината.

— Зная, че брат ви е жив, защото го видях…

— Видели сте го? Къде? Кога?

— Само преди миг. — Гласът й се снижи до шепот. — Яви ми се.

Остин силно присви очи.

— Яви ви се? Какви са тези глупости? Да не сте полудели?

— Не, Ваша Светлост. Аз… аз мога да виждам разни неща. В мислите си. Предполагам, че някои биха го нарекли ясновидство. Опасявам се, че не мога да го обясня.

— И твърдите, че сте видели брат ми? Жив.

— Да.

— Ако е вярно, къде е той сега?

Тя сбърчи вежди.

— Не зная. Виденията ми често са доста смътни. Зная само, че не е умрял, както вярват всички.

— И очаквате да ви повярвам?

Леденото недоверие в тона му я смрази.

— Разбирам съмненията ви. По-лесно е да се отхвърли като безсмислица това, което не може да бъде обяснено научно. Мога само да ви уверя, че ви казвам чистата истина.

— Как изглежда този мъж, когото мислите за мой брат?

Елизабет затвори очи, пое дълбоко дъх и се застави да изчисти ума си от други мисли и да го съсредоточи само върху това, което бе видяла.

— Висок. Широкоплещест. Чернокос.

— Колко удобно. Вие току-що описахте половината мъже в Англия, включително и самия регент, за когото несъмнено ви е известно, че е жив и здрав. Освен това няма да ви е трудно да опишете брат ми, след като портретът му в цял ръст виси на стената в коридора.

Девойката отвори очи, преди да му възрази.

— Не съм виждала портрета. Мъжът, когото видях, прилича на вас. И има белег.

Той се вцепени. От погледа й не убягна внезапното му напрягане.

— Белег? Къде?

— На дясната ръка, горе.

— Много мъже имат белези. — Един мускул на челюстта му потрепна. — Ако си въобразявате, че можете да ме убедите в някакви магически способности, които уж притежавате, сте сбъркали човека, когото да разигравате с подобни небивалици. Крадливите цигани от векове бродят из цяла Англия, твърдят, че са надарени с подобни таланти, но само лъжат с надеждата да подмамят глупаците да се разделят със златото си, или да го откраднат, ако не успеят с измислиците си.

— Не съм циганка, нито измамница, нито крадла, нито лъжкиня! — избухна младата жена.

— Така ли? Предполагам, че сега ще ми заявите, че можете да четете и мисли.

— Само понякога. — Погледът й се прикова върху устните му, присвити презрително. — Прочетох мислите ви, когато докоснахте ръката ми.

— Така ли? И за какво си мислех?

— Вие… искате да ме целунете.

Остин само повдигна вежди.

— Не се изискват някакви специални умения за подобно прозрение. За миг вниманието ми бе привлечено от устните ви.

Но въпреки небрежния отговор тя усети как той настръхна и стана още по-предпазлив и подозрителен — чувства, които отдавна бе свикнала лесно да разпознава. Но под тях Елизабет откри нещо друго, което въпреки гнева й привлече вниманието й.

Самота.

Тъга.

Вина.

Те го обгръщаха като черен плащ. Сърцето й се сви от съчувствие към него. Тя също познаваше тези усещания, знаеше колко нараняват сърцето, как разяждат душата.

И тя изпитваше съжаление и вина, която искаше да изкупи. Дали можеше да му помогне? Щеше ли това да облекчи собствената й вина?

— Искахте да ме целунете — прошепна му младата жена, решена да го убеди, че не е луда и че той действително я бе пожелал за миг. — Питахте се какъв вкус имат устните ми. Представихте си как се навеждате напред, докосвате ги с устните си… веднъж, два пъти. А после целувката стана…

Очите му блеснаха, погледът му потъмня, преди да се прикове върху устните й.

— Продължавайте.

Обля я топлина, когато си представи какво си бе помислил след това… как езикът му гали нейния.

— Смятам, че доказах правотата си.

— Така ли? — Остин я изгледа с присвити очи. Едно беше да отгатва наслуки, че той си мисли как да я целуне, но беше дяволски странно, че думите й съвсем точно описваха мислите му.

Господи, ами ако се окаже права? Ако Уилям е жив? Не, това бе невъзможно, но тази лишена от всякаква логика надежда го заля с такава съкрушаваща сила, че той едва не се олюля. Но бързо се окопити. Неколцина войници бяха видели как брат му пада покосен в разгара на битката. И макар че лицето му е било обезобразено от пушечния изстрел, са го разпознали — без всякакво съмнение — по гравирания часовник, намерен под трупа му.

Нямаше никаква грешка. Уилям бе мъртъв. Ако не беше, досега щеше да се е свързал със семейството си и да се е прибрал у дома.

Освен ако не е станал предател и изменник на короната.

Зави му се свят. Беше дяволски подозрително, че тази госпожица Матюс направи изявлението си съвсем скоро след онази обезпокоителна бележка, която бе получил само преди две седмици, потвърждаваща най-лошите му опасения, че брат му е предател на отечеството. Възможно ли бе тя да знае нещо за писмото, или за това, какво е правил Уилям по време на войната? Дали й бе известно нещо за французина, когото Остин бе видял с брат си?

И откъде знаеше за белега? Уилям наистина имаше малък белег в горната част на дясната си ръка, като спомен от една злополука по време на езда в детството му. Нима тази американка го познаваше? И то достатъчно интимно, че да види белега на тялото му?

Нежно осветявана от лунната светлина, с разрошена коса, в която танцуваше летният ветрец, тази девойка определено не приличаше на шпионка, убийца или на съблазнителка, ала той знаеше, че външността може да заблуждава. Някои от най-красивите жени, които познаваше, бяха зли, измамни и безсърдечни. Каква личност се криеше под това невинно лице? Не знаеше какво се разиграваше пред него, но бе решен да разбере. И ако се налагаше да се преструва, че вярва на нейните „видения“, щеше да го направи.

Отвори уста, за да заговори, но преди да успее да изрече дори една дума, тя го изпревари:

— Не разигравам нищо, Ваша Светлост. Искам само да ви помогна.

Проклятие! Трябваше много да внимава с нея. Но макар да не вярваше във виденията й — кой здравомислещ мъж би повярвал? — тя явно беше необикновено, дори свръхестествено проницателна.

Ако не следи зорко всяка своя стъпка, нищо чудно тази хитруша по някакъв начин да узнае тайните му — тайни, които биха могли да съсипят семейството му.

— Разкажете ми какво знаете за брат ми — подкани я той.

— Не зная нищо за него, Ваша Светлост. Преди да докосна ръцете ви, дори не подозирах за съществуването му.

— Така ли? А откога сте в Англия?

— От шест месеца.

— И очаквате да ви повярвам, че през цялото това време никой нищичко не ви е споменал за брат ми? — От устните му се изтръгна безрадостен смях.

Тя се поколеба, преди да заговори тихо:

— Опасявам се, че не съм това, което някои биха нарекли успешна дебютантка на сезона. Забелязах, че по-скоро говорят за мен, отколкото с мен.

— Сигурно вашата леля ви осведомява за последните клюки.

Устните й се извиха в лека усмивка.

— Ако трябва да бъда напълно откровена, Ваша Светлост, леля ми наистина говори най-вече за събитията от светския живот в Лондон. Аз много я обичам, но след пет минути на подобна тема за разговор започвам да оглушавам.

— Разбирам. Разкажете ми повече за това… хм… за видението, което получихте за Уилям.

— Видях млад мъж във военна униформа. Беше ранен, но жив. Зная само, че името му е Уилям и той ви е скъп. — Тя го изгледа разтревожено. — Вие вярвате, че е мъртъв, но той не е. Сигурна съм в това.

— Твърдите нещо много странно, но нямате никакво доказателство.

— Не… или поне засега.

— В какъв смисъл?

— Ако прекараме известно време заедно, навярно ще мога да ви кажа повече. Виденията ми са хаотични и обикновено откъслечни, но почти винаги се появяват, когато докосна нещо, предимно нечия ръка.

Той повдигна вежди.

— Нима искате да кажете, че ако поседим и се държим за ръцете, ще можете да видите нещо повече?

При тази негова саркастична забележка очите й помръкнаха.

— Разбирам недоверието ви. Обикновено именно заради това не споделям предчувствията си.

— Но това го споделихте с мен.

— Да, защото последното видение, за което си замълчах, ми струваше много скъпо. — Тя се намръщи. — Не се ли радвате да узнаете, че брат ви е жив?

— Зная само, че брат ми е мъртъв. И няма да ви позволя да споменавате тези глупости за виденията си пред някой друг, особено пред майка ми или сестра ми. Би било изключително жестоко да им вдъхнете надежда, каквато не съществува. Разбирате ли?

Тя го изгледа спокойно за няколко секунди. В тона му бе прозвучала студена заплаха.

— Ще уважа желанията ви, Ваша Светлост. Както знаете, двете с леля ми ще гостуваме в имението ви през следващите няколко седмици. Ако размислите и пожелаете да ви помогна, лесно ще ме намерите. А сега се чувствам много изморена и бих искала да се оттегля. Лека нощ, Ваша Светлост.

Той я съпроводи с поглед, докато се изкачваше към стаите за гости.

О, ще ми помогнете, госпожице Матюс. Ако знаете нещо за Уилям, няма да имате друг избор.

 

 

На Остин му бяха нужни няколко минути, за да открие Майлс Ейвъри в препълнената с гости бална зала. Когато най-после забеляза приятеля си, не се изненада да види елегантния, чаровен граф заобиколен от цял орляк дами. По дяволите, надяваше се, че няма да се налага да го влачи за косата, за да го измъкне от прехласнатите му обожателки.

Все пак тази неприятна задача му бе спестена, когато Майлс го забеляза как се носи заплашително към него. Като впери сърдит поглед в другаря си, херцогът рязко посочи с глава към коридора, водещ към кабинета му, след което напусна залата, уверен, че графът скоро ще го последва. След повече от двайсетгодишно приятелство двамата се разбираха много добре и без думи.

Остин едва бе успял да налее бренди в две чаши, когато на вратата се почука дискретно.

— Влез.

Майлс влезе в кабинета и затвори вратата след себе си. Устните му бяха извити в насмешлива усмивка.

— Крайно време беше да се появиш. Търсих те навсякъде. Къде се беше скрил?

— Поразходих се в градината.

— О? За да се възхищаваш на цветята? — В погледа на Майлс се появиха закачливи искри. — Или може би си се възхищавал на природните прелести по някакъв друг… да го кажем, сладострастен начин?

— Нито едното, нито другото. Просто потърсих малко спокойствие и тишина.

— И успешно ли беше търсенето ти?

В съзнанието му изплува лицето на госпожица Матюс.

— Опасявам се, че не. А ти защо си ме търсил?

Закачливият блясък в очите на графа още повече се усили.

— За да ти споделя мислите, които ме вълнуват. Какъв приятел си, след като ме изоставяш по такъв начин? Толкова рядко се вясваш на приемите и изобщо не поемаш своя дял от тълпата девици, зажаднели да ни надянат брачните окови. Не стига това, но дори и когато балът е в собствения ти дом, теб човек никъде не може да те открие. Лейди Дигби и многобройните й дъщери ме сгащиха зад голямата саксия на една палма. И благодарение на това, че ти изчезна безследно, тя ми натресе щерките си. А те до една са пълни тъпачки със зелки вместо глави и танцуват ужасно. Горките ми ходила никога няма да се възстановят от набезите им. Разбира се, онази групичка, от която ти току-що ме измъкна, изглеждаше доста по-обещаваща — продължи Майлс невъзмутимо. — Дамите улавяха с настървение всяка моя дума. Не си ли обърнал внимание какви мъдри бисери се сипят понякога от устата ми?

Остин го изгледа над ръба на чашата.

— Не проумявам защо намираш за толкова забавно престореното обожание на тези безмозъчни глупачки. Никога ли не ти омръзва?

— Разбира се, дотегнало ми е. Знаеш колко силно ненавиждам, когато тези красавици на възраст за женене, със сладострастни пищни извивки, се нахвърлят отгоре ми. Всеки път потръпвам от ужас. — Майлс посегна да отпие от питието си, но ръката му застина при поднасянето на чашата към устните. — Я чакай, Остин. Добре ли си? Струваш ми се… доста смачкан.

— Благодаря ти, Майлс. Любезните ти думи винаги успяват да стоплят сърцето ми. — Той отпи солидна глътка от брендито, докато търсеше най-подходящите думи. — За да отговоря на въпроса, ще ти призная, че съм донякъде притеснен. Нещо се случи и сега се нуждая от услуга.

Присмехулното изражение на Майлс тутакси се смени с по-сериозно.

— Знаеш, че е достатъчно само да поискаш.

Остин въздъхна предпазливо. Разбира се, че можеше да разчита на Майлс, както винаги досега. Изпита вина, че крие тайни от мъжа, който от детинство му беше най-добрият приятел. За негово добро е да не знае за обстоятелствата около действията на Уилям по време на войната.

— Трябват ми някои сведения, но никой не бива да разбира.

В умните, черни като абанос очи на Майлс просветна искрица на заинтересуваност.

— Относно какво?

— Относно една девойка.

— Аха, разбирам. Възнамеряваш да си наденеш брачната примка? Не мога да кажа, че ти завиждам — продължи графът енергично, преди Остин да успее да отговори. — На този свят няма жена, която бих издържал да гледам всеки ден край масата за хранене. Дори само от думите Докато смъртта ви раздели по гърба ми полазват вледеняващи тръпки. Но предполагам, че ти трябва да изпълниш дълга си към титлата, а и няма да станеш по-млад. Всеки ден благодаря на Бога, че братовчед ми Джералд може да наследи графската ми титла. Разбира се, Робърт може да стане следващият херцог Брадфорд, но и двамата знаем, че по-младият ти брат бяга от титлата като дявол от тамян. Всъщност…

— Майлс. — Само тази рязко произнесена дума се оказа достатъчна, за да секне пороят от думи, леещ се от устата на приятеля му.

— Да?

— Не става дума за такава девойка.

Разбираща усмивка се плъзна по устните на Майлс.

— Аха. Не казвай нищо повече. Нуждаеш се от сведения за някоя жена, която… не е особено подходяща. Разбирам. — Намигна му многозначително. — Точно те са най-забавни.

Остин се подразни и трябваше да положи доста усилия, за да се сдържи.

— Младата дама, за която искам да узная нещо повече, е госпожица Елизабет Матюс.

Майлс повдигна вежди.

— Американската племенница на лейди Пенбрук?

Остин се постара да демонстрира спокойствие и невъзмутимост, каквито далеч не изпитваше.

— Срещал ли си се с нея?

— Няколко пъти. За разлика от някои необщителни персони, които и двамата познаваме, аз уважих няколко десетки балове през този сезон — приеми и соарета, сред чиито гости бяха лейди Пенбрук и госпожица Матюс. Всъщност госпожица Матюс е тук тази вечер. Да не би да искаш да те запозная с нея?

— Ние вече се запознахме… преди малко, в градината.

— Разбирам. — В очите на приятеля му проблеснаха любопитни искри, но той кратко попита: — Какво искаш да узнаеш за нея?

Всичко, помисли си Остин.

— Разкажи ми за впечатленията си, след като вече я познаваш.

Този път графът се позабави с отговора. Настани се в креслото пред камината и после лениво завъртя в ръка чашата със златистата течност, докато Остин стискаше яростно зъби, измъчван от нетърпение.

— Мисля — заговори Майлс най-после, — че тя е чудесна млада дама, интелигентна и остроумна. За нещастие, е донякъде скована в обществото, в един момент е мълчалива и стеснителна, а в следващия се изказва твърде оживено и откровено. Честно казано, за мен тя е като глътка свеж въздух, но тъй като се наслушах какво се говори по неин адрес, стигнах до извода, че май само аз споделям това мнение.

— Какво се говори? Нещо скандално ли?

Графът махна с ръка в знак на несъгласие.

— Не, нищо подобно. Не виждам как може една жена да се въвлече в скандал, след като всички я избягват.

В съзнанието на Остин изплува образът на усмихнатата девойка с разрошена коса.

— И защо я избягват?

Майлс сви рамене.

— Кой може да каже как започват тези неща? Жените злословят, скрили лица зад ветрилата си, надсмиват се на непохватността й в танците и на неумението й да води светски разговори. Неколцина й лепнаха етикета на голяма интелектуалка и скучна педантка, след като въвлече група лордове в спор за предимствата от лечението с билки. И в мига, в който някой я обяви за неприемлива, останалите веднага започват да му пригласят.

— Лейди Пенбрук не защитава ли племенницата си?

— Не съм обърнал особено внимание на това, но несъмнено най-злостните подмятания стават далеч от острия взор на графинята. Но дори и нейната огромна подкрепа не е достатъчна, за да осигури на племенницата й благоразположението на висшето общество.

— Знаеш ли откога е в Англия?

Майлс се почеса по брадичката.

— Мисля, че е пристигнала малко след Коледа, така че би трябвало да е тук от шест месеца.

— Бих искал да установиш кога точно е дошла и с кой кораб. Искам също да зная дали това е първото й пътуване до Англия.

— Защо просто не я попиташ?

— Направих го. Тя твърди, че е пристигнала преди шест месеца и че това е първото й посещение.

Очите на графа проблеснаха заинтригувано.

— И ти не й повярва? Мога ли да попитам защо?

— Възможно е да се е познавала с Уилям — отвърна херцогът, опитвайки се да си придаде равнодушен вид. — Искам да разбера със сигурност дали е така. Ако го е виждала, искам да узная как, кога и къде са се срещнали.

— Отново повтарям, защо просто не я попиташ?

От отчаяние на Остин му идеше да оскубе косата си, но се удържа, макар и с усилие.

— Не мога да ти кажа, докато не науча повече. Искам да разузная повече и за миналото й. Защо е напуснала Америка? Какво е финансовото й състояние? Какво е семейното й положение? Всичко, до което можеш да се добереш.

— Може би трябва да наемеш някой детектив от „Боу Стрийт“^[1]? Те…

— Не. — Думата изплющя като камшик и тутакси прекъсна опита на Майлс да довърши предложението си. Преди две седмици херцогът бе наел един от най-добрите детективи от „Боу Стрийт“, за да издири един французин, на име Гаспар — мъжът, когото видя онзи последен път с Уилям… за когото подозираше, че знае нещо за писмото, заключено в бюрото му. Нямаше желание да въвлича агенцията и в следенето на Елизабет Матюс. — Нужен ми е човек, комуто имам пълно доверие и който умее да пази тайна. И така, ще проучиш ли въпроса? По всяка вероятност трябва да заминеш за Лондон.

Приятелят му го изгледа замислено за няколко дълги секунди.

— Това явно е важно за теб.

Образът на Уилям изплува в съзнанието му.

— Да.

Двамата се спогледаха. Толкова дълго бяха другари, че се разбираха и без думи.

— Още на сутринта тръгвам — обеща Майлс. — Междувременно веднага ще започна проучването, като ще поразпитам няколко от гостите на приема за въпросната дама.

— Отлична идея. Излишно е да споменавам, че искам тези сведения възможно най-скоро.

— Разбирам. — Графът допи брендито си и се надигна. — Предполагам, ти е известно, че госпожица Матюс и лейди Пенбрук ще останат тук за няколко седмици като гости на майка ти.

— Да. Като изпращам теб в Лондон, аз ще мога да държа под око госпожицата.

Майлс повдигна вежди.

— Това ли възнамеряваш да правиш? Само да я държиш под око?

Хладното изражение на Остин стана ледено.

— Свърши ли с въпросите?

Графът мъдро се съобрази с арктическия повей във въздуха.

— Напълно. — Доби сериозно изражение и отпусна успокояващо ръка върху рамото на херцога. — Не се тревожи, приятелю. Всичко ще остане само между нас двамата. Ще изровим всичко, което може да се открие за госпожица Елизабет Матюс.

След като вратата се затвори след Майлс, Остин извади едно сребърно ключе от джоба на жилетката си и отключи най-долното чекмедже в бюрото си. Измъкна писмото, което беше получил преди две седмици, и отново прочете думите, които изгаряха мозъка му.

Брат ви Уилям предаде Англия. Имам доказателство, подписано със собствената му ръка. Ще мълча, но това ще ви струва скъпо. Трябва да дойдете в Лондон на първи юли. Там ще получите допълнителни указания.