Майкъл Конъли
Боговете на вината (44)

Заключителна реч

Случаят с Глория Дейтън отдавна приключи. Половин година след края му вълните, които образува по повърхността на живота ми, все още не са затихнали. Процесът, разбира се, завърши, когато Ланкфорд извади резервното си оръжие и отне живота си пред очите на съдебните заседатели. Съдия Легоу обяви, че процесът е опорочен, и делото не отиде по-далеч от отделение 120. Не беше никаква изненада, когато прокуратурата реши да свали обвиненията от Андре ла Кос, като заяви, че е „вероятно“ да е невинен и други смекчаващи вината обстоятелства. Разбира се, нито прокуратурата, нито полицията признаха, че са се объркали от самото начало.

След като го освободиха, Андре бе преместен в болница „Сидърс Синай“, където го лекуваха най-добрите лекари. Направиха му още операции и той се възстановява два месеца в обстановка, която беше последна дума в медицината. Пратих всички сметки на лекарите и болницата на Деймън Кенеди в прокуратурата. Така и не ми отговори.

Когато най-накрая го изписаха, Андре ходеше с бастун и вероятно щеше да ходи така до края на живота си. Беше ми благодарен за изхода на делото и се съгласи да заведа от негово име граждански иск срещу общината и окръга за причинени щети вследствие на незаконен арест и престой в затвора, вследствие на което бе преживял физически и душевни страдания. Нито една от двете обвинени администрации не искаше и да се доближава до съда и поиска да преговаря за извънсъдебно споразумение. Първоначално поисках по милион долара за всяка рана от намушкване с нож по клиента ми, но накрая се разбрахме за 2,4 милиона долара плюс медицинските разходи. Моят процент беше най-големият хонорар за дело в историята на „Майкъл Холър и Ко“. Дадох бонуси на всички от екипа и изпратих чек за сто хиляди на майката на Ърл Бригс. Реших, че това е най-малкото, което бих могъл да направя. Така пак ми останаха повече от достатъчно за триседмична почивка с Кендъл на Хаваите и за покупката на два нови линкълна. Единият от тях започнах да ползвам веднага, а един си запазих за по-нататък. И двата бяха с малък пробег от 2011 година — последната от трийсетгодишната история на производство на луксозни модели на марката.

За известно време след този процес бях много натоварен по линия на връзките с обществеността. Отново бях изкаран злодей в медиите и в съдилищата — този път бях онзи, който така силно и злобно притиснал свидетеля си, че той се самоубил в залата. Но постепенно репутацията ми бе възстановена от поредица от три статии в „Таймс“ през септември под заглавие „Делата на невинния“. Там подробно описваха процеса, нападението срещу Андре ла Кос и все още продължаващата му рехабилитация. В тези статии бях положителен герой — адвокатът, който вярвал в невинността на клиента си и направил каквото трябва, за да му върне свободата.

Публикациите свършиха и доста работа за финансовото споразумение с общината и управата на окръга. Помогнаха дори още повече за отношенията с дъщеря ми. След като ги прочете, тя лека-полека започна отново да общува с мен. Вече си говорим и пишем есемеси по няколко пъти седмично. Ходих и до Вентура, за да я гледам в състезание по езда.

Статиите не ми помогнаха обаче пред Калифорнийската адвокатска колегия. Един от членовете на комисията по професионална етика започна разследване срещу мен малко след излизането на втората публикация в „Таймс“. Бяха разпитани лекарите, лекували Андре след нападението. Докладът повдигна сериозни въпроси за това дали клиентът ми е можел да бъде в съзнание, и то в ясно съзнание, когато се предполагаше, че е подписал отказа за явяване в съда, който бях занесъл при него в затворническата болница. Разследването все още тече, но аз не се тревожа. Андре излезе с нотариално заверена декларация, в която хвали адвокатските ми способности и разказва как съвсем съзнателно е подписал въпросния документ.

Другият ми клиент, Хектор Аранд Мойя, едновременно спечели и загуби през последната година. Слай Фългони младши с помощ от мен и баща си спечели иска за отмяна на доживотната му присъда, която бе обявена за нищожна от окръжния съд. Но при освобождаването му от затвора във Викторвил Мойя бе арестуван от имиграционните власти и депортиран в Мексико като заплаха за националната сигурност.

Междувременно съдбата и местонахождението на Джеймс Марко официално са неизвестни. В онзи ден през юни той се възползва от объркването и тревогата и се измъкна от сградата на съда веднага след самоубийството на Ланкфорд. Оттогава никой не го е виждал и ликът му украсява обявите за издирвани лица в същата сграда на федералното правителство, в която той някога работеше. Той е обект на много разследвания на ФБР и на Агенцията за борба с наркотиците. Според неназовани източници, цитирани в публикациите на „Таймс“, престъпленията и корупцията в Отдела за противодействие на картелите, който той бе ръководил повече от десетилетие, са достигнали огромни размери и следващата година по тях ще започне изслушване пред съдебни заседатели, назначени от федерален съд. Неназованите източници също така казват, че Марко е работел за една от страните в дълга война вътре в картела Синалоа и действал от нейно име в Южна Калифорния. Дори се предполага, че усилията да се вкара Хектор Мойя в затвора до живот са следствие на заповед от босовете на Марко в Мексико. Според „Таймс“ едно от нещата, които ще проверява федералният съд, е връзка между Марко и една адвокатка, представляваща Патрик Сюъл, обвинения в нападението на Андре в транспортния център на съдебната палата.

В момента полицията издирва Марко в Южно Мексико, където се смята, че е избягал с помощта на лидери на картела, които отдавна са му плащали. Но съм сигурен, че никога няма да го намерят. Нали Хектор Мойя ми каза, че враговете му изчезвали така, че да не бъдат открити никога. Преди две седмици получих имейл от непознат адрес, озаглавен просто Saludos Del Fuego — „Поздрави от Дел Фуего“. Отворих го и намерих клипче, нищо друго. Беше дълго само петнайсет секунди, но можеше да ти вдъхне ужас за цял живот. В него се виждаше мъж, обесен на дърво. Очевидно беше мъртъв, лицето му бе смачкано от бой, подпухнало и кърваво, кожата и дрехите му на места бяха обгорени до черно.

Убеден съм, че този мъж е Марко. Препратих видеото на полицаите, които го издирваха. След като автентичността му бъде потвърдена, очаквам да излезе официално съобщение, че Марко се смята за мъртъв, макар да не е вероятно тялото му някога да бъде намерено. Изтрих клипчето от компютъра си, но никога няма да мога да го изтрия от паметта си. Не се и съмнявам, че е от Мойя и че той иска да знам какво се е случило с Марко. Когато си мисля за корумпирания агент, се сещам за онази вечер през юни в заседателната зала, когато бях заобиколен от екипа си и вдигнах наздравица с пожеланието да възтържествува справедливост за Глория Дейтън и Ърл Бригс. Някои форми на справедливостта могат да са ужасни. Но в този случай тя възтържествува както трябва.

Официално убийството на Глория Дейтън остава неразкрито, защото никой не е осъден за него, нито някога ще бъде. Паметта за нея живее в градското съзнание и тя зае своето място в пантеона на прочутите жертви.

Междувременно не бе обърнато такова внимание на Ърл Бригс. Неговият случай все още се разследва. Но аз тъжа за него повече, отколкото за Глория или някой друг. Често си мисля за всички километри, които сме изминали заедно, за разстоянията, които пропътувахме по земята и през живота.

Всеки има свои съдебни заседатели, гласове, които носи вътре в себе си. Ърл Бригс е един от моите, Глория Дейтън също. Те са там заедно с Кейти и Санди, майка ми, баща ми, а скоро и Адвоката ще се присъедини към тях. Тези, които съм обичал, и тези, които съм наранил. Тези, които ме благославят, и тези, които населяват кошмарите ми. Всеки ден те са близо до мен. Всеки ден се изправям в съдебната зала пред тях и защитавам тезата си.