Метаданни
Данни
- Серия
- Мики Холър (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Gods of Guilt, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Елена Кодинова, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 37 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2017)
Издание:
Автор: Майкъл Конъли
Заглавие: Боговете на вината
Преводач: Елена Кодинова
Година на превод: 2013
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман (не е указано)
Националност: Американска
Печатница: „Полиграфюг“ АД - Хасково
Излязла от печат: 27.01.2014
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-655-458-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/724
История
- — Добавяне
42.
Ланкфорд вървеше към свидетелската банка уверено, но бавно. Беше вперил поглед в някаква точка на стената над нея. Взрях се внимателно в него. Приличаше на човек, който решава наум уравнения и се движи на автопилот. Помислих си, че това е добър знак, че той осъзнава, че единственото му спасение минава през мен. Реших, че много скоро след началото на разпита ще разбера кой път е избрал.
Като детектив на прокуратурата по случая, Ланкфорд бе получил стандартното изключение от правилата, според което можеше да остане в залата, въпреки че бе в списъка със свидетелите на защитата. Това означаваше, че съдебните заседатели го познаваха още от времето, когато бяха подбирани, бяха свикнали с всекидневното му присъствие до парапета зад Форсайт. Но той не им беше представен до мига, в който го накарах да стане прав при разпита на Хенсли предния ден. Затова го накарах да каже кой е, какво работи, какъв опит има като детектив в отдел „Убийства“ в Глендейл, макар Марко вече да бе разказал за това.
Продължих с въпроси, важни за тезата на защитата. Струваше ми се, че всички нишки на делото ме бяха водили към този свидетел. Всичко се свеждаше до този момент.
— Добре — казах, — нека поговорим за този конкретен случай. Как точно стана — разпределиха ли ви да работите по него, или вие сам поискахте?
Ланкфорд седеше с наведени очи. Позата и поведението му показваха, че не е чул въпроса. Остана неподвижен и не каза нищо няколко секунди. Тишината се проточи толкова дълго, че ми се стори, че съдията всеки миг ще го подкани, но той най-накрая проговори.
— Обикновено делата за убийства се разпределят на ротационен принцип.
Кимнах и започнах да формулирам наум следващия въпрос, когато Ланкфорд добави:
— Но аз лично поисках да работя по този случай.
Млъкнах и изчаках Ланкфорд да каже още нещо, но той не го направи. Въпреки това пълният му отговор ми даде сериозно основание да смятам, че преди малко сме постигнали мълчаливо споразумение.
— Защо поискахте?
— Преди време бях разпределен по дело за убийство на прокурор Бил Форсайт и двамата работихме добре заедно. Поне тази причина изтъкнах.
Гледаше ме право в очите и ми се стори, че в думите му има някакво послание. Гледаше ме почти умолително.
— Да не би да казвате, че сте имали и скрит мотив да поискате да работите по това дело?
— Да, имах.
Почти усетих как Форсайт се стегна на банката до катедрата.
— И какъв беше този мотив?
— Исках да работя по делото, за да мога да го следя отвътре.
— Защо?
— Защото така ми бе наредено.
— Имате предвид от някой висшестоящ?
— Не, нямам това предвид.
— Тогава от кого?
— От Джеймс Марко.
Не мисля, че през хилядите часове, прекарани из съдебните зали, някога съм имал такъв момент на яснота. Но от мига, в който Ланкфорд произнесе името „Джеймс Марко“, разбрах, че ако оживее, клиентът ми ще бъде свободен. Погледнах записките си и се опитах да се овладея, преди да продължа.
И тогава Форсайт бавно се изправи, като че ли инстинктивно усещаше, че трябва да спре това, но не беше сигурен какво да направи. Помоли двамата с него да се приближим към катедрата на съдията и Легоу ни привика при себе си. Когато отидохме там, съдията очевидно съчувстваше на премеждието, в което се бе озовал прокурорът.
— Ваша Чест — каза той, — бих искал да помоля за петнайсет минути почивка, за да мога да поговоря с детектива си.
— Няма да стане, господин Форсайт — отвърна Легоу. — В момента той е на свидетелската банка. Нещо друго?
— Саботират ме, Ваша Чест. Това…
— Кой го прави — господин Холър или детективът ви?
Форсайт замръзна.
— Обратно по местата, господа. Господин Холър, продължете със свидетеля.
Върнах се на катедрата. Форсайт седна и се загледа право пред себе си, опитваше се да събере сили за това, което предстоеше.
— Казахте, че агент Марко ви е наредил да следите случая, така ли е? — попитах Ланкфорд.
— Да — отвърна той.
— Защо?
— Защото искаше да знае всичко за разследването на убийството на Глория Дейтън.
— Той я е познавал?
— Каза ми, че е била негова информаторка преди много време.
Отметнах в записките си едно от нещата, които исках да постигна чрез показанията на Ланкфорд. Погледнах към съдебните заседатели. Всичките дванайсет, както и двете резерви, бяха като приковани. Аз също. Бях предпочел Ланкфорд пред Марко, защото бе по-слабото звено в конспирацията. Той бе видял видеото от къщата на Стергос и знаеше, че е човекът с шапката. Знаеше също, че единственото му спасение е да се опита да премине внимателно през този разпит, без да падне в капана на лъжесвидетелството и без сам да уличи себе си в нещо.
— Да се върнем малко назад — казах. — Запознат сте със записа, направен от охранителните камери в хотел „Бевърли Уилшър“, на който се вижда Глория Дейтън във вечерта, в която е била убита, нали?
Ланкфорд затвори очи и остана дълго така. След това ги отвори.
— Да.
— Говоря за клипа, който бе показан за първи път пред съдебните заседатели вчера.
— Да, знам.
— Кога видяхте този запис за първи път?
— Преди около два месеца. Не си спомням датата.
— Вчера свидетелят Виктор Хенсли, началник на охраната в хотела, каза, че на записа се вижда, че Глория Дейтън е следена в мига, в който напуска хотела. Имате ли мнение по този въпрос?
Форсайт възрази, защото въпросът бил подвеждащ и извън познанията и компетентността на Ланкфорд. Съдията отхвърли възражението му и аз зададох въпроса още веднъж.
— Смятате ли, че Глория Дейтън е следена вечерта, когато е била убита?
— Да — отвърна Ланкфорд.
— И защо?
— Защото аз я следях.
След този отговор последва може би най-оглушителната тишина, която бях чувал в съдебна зала.
— Да не би да казвате, че човекът с шапката на този запис сте вие?
— Да. Аз съм човекът с шапката.
Последва нова отметка в записките ми и нова оглушителна тишина. Осъзнах, че Ланкфорд може би се освобождава от демоните си, като разказва това, но досега не бе признал да е извършил нищо, което съставлява престъпление. Продължаваше да ми отправя същия умолителен поглед. Все повече ми се струваше, че в такива моменти двамата постигаме негласно споразумение. Дадох си сметка, че става въпрос за видеото. Той не искаше да го пускам. Искаше сам да разкаже историята като добър свидетел, а не да му навра записа от къщата на Стергос в гърлото, докато го разпитвам.
Бях склонен да приема сделката.
— Защо следяхте Глория Дейтън?
— Беше ми наредено да я намеря и да разбера къде живее.
— От агент Марко ли?
— Да.
— Каза ли ви защо?
— Не. Не веднага.
— Какво ви каза?
Форсайт отново възрази, защото съм искал информация втора ръка. Съдията каза, че ще позволи този въпрос да бъде зададен и аз си спомних какво бе казал Адвоката предната вечер — че преценката на съдията е разтегливо понятие. Без съмнение вече се бях наместил вътре в него.
Казах на Ланкфорд да отговори на въпроса.
— Каза ми само, че трябва да я намери. Че е била доносник, след това е напуснала града за много години и сега се е върнала, а той не можел да я намери, затова си мислел, че сигурно се подвизава под ново име.
— И остави на вас да я намерите, така ли?
— Да.
— Кога се случи това?
— Миналия ноември, в седмицата преди тя да бъде убита.
— Как я намерихте?
— Рико ми даде нейна снимка.
— Кой е Рико?
— Рико е Марко. Това му беше прякорът, защото работеше по случаи с рекет.
— Имате предвид закона РИКО — за противодействие срещу организации, осъществяващи рекет и корупция?
— Да.
— Каква снимка ви даде?
— Прати ми я на мобилния телефон. Беше я снимал вечерта, в която я е направил свой информатор. Стара снимка, отпреди осем или девет години. Арестувал я, но сключил с нея сделка, че няма да я регистрира, ако започне да му донася информация. Снимал я за картотеката си от доносници и още я пазел.
— Снимката още ли е у вас?
— Не, изтрих я.
— Кога?
— След като чух, че е била убита.
След този отговор помълчах за по-силен ефект.
— Използвахте ли снимката, за да я намерите?
— Да. Започнах да търся в сайтовете на местни фирми за момичета на повикване и накрая я намерих под името Жизел. Прическата й бе различна, но беше тя.
— И какво направихте след това?
— Обикновено не се дават подробности за момичетата на повикване. Не можеш просто да им поискаш адреса и телефона. На страницата на Жизел пишеше, че предлага услугата „Хубава жена“ в „Бевърли Уилшър“. Помолих Рико, тоест Марко, да ми наеме стая там под едно от фалшивите му имена.
— Фалшиви имена за работа под прикритие ли имате предвид?
— Да.
— Какво беше името?
— Роналд Уелдън.
Знаех, че това може да се провери чрез Хенсли и архива на хотела, ако се наложи по-късно версията на Ланкфорд да бъде потвърдена. Показанията му изведнъж придадоха на делото съвсем нови измерения.
— Добре, и какво се случи после?
— Марко нае стаята и ми даде ключа. Беше от стая на осмия етаж. Отидох там и когато отворих вратата, пристигна пиколо с количка и тръгна към стаята отсреща.
— Имате предвид, че е изглеждало, че хората там се изнасят?
— Да.
— Какво направихте тогава?
— Влязох в стаята си и започнах да наблюдавам през шпионката. В отсрещната стая имаше двойка, мъж и жена. Пиколото си тръгна с багажа им пръв, а след това излязоха и те. Не затвориха вратата. И аз влязох в стаята им.
— Какво направихте там?
— Първо се огледах. И извадих късмет. В кошчето за боклук намерих няколко плика и по всичко личеше, че в тях е имало поздравителни картички за сватба. Бяха адресирани до Даниъл и Линда или господин и госпожа Прайс. Досетих се, че името на мъжа е Даниъл Прайс. Използвах това име и номера на стаята, за да поръчам Жизел Далинджър същата вечер.
— Защо си направихте този труд?
— Първо, защото знам, че всичко може да бъде проследено. Всичко. Не исках това да се свързва с мен. И второ, работил съм в отдел за борба с пороците, докато бях ченге. Знам какво правят проститутките и сводниците им, за да избегнат полицията. Този, който уреждаше ангажимента на Жизел, щеше да ми звънне в хотела. Така се надяват да потвърдят, че не съм полицай. Можех да го направя и от стаята, която ми бе взел Марко, но видях отворена врата и си помислих, че от другата стая ще стане още по-добре и никой няма да може да го свърже с мен. И с Марко.
С този отговор Ланкфорд прекрачи границата от укриване на информация по основателни причини към конспирация. Ако беше мой клиент, точно тук щях да го спра. Но аз го притиснах още повече.
— Да не би да казвате, че сте знаели какво е щяло да се случи с Жизел същата вечер?
— Не, в никакъв случай. Просто вземах предпазни мерки.
Взрях се в Ланкфорд. Не бях сигурен дали прикрива собствената си съпричастност към убийство, или казва истината.
— Значи уговорихте услугата за вечерта и я изчакахте във фоайето, правилно ли съм разбрал?
— Да.
— И използвахте шапката си, за да се скриете от камерите?
— Да.
— И след това проследихте Жизел до дома й на Франклин авеню?
— Да.
В този момент съдията ни прекъсна и се обърна към съдебните заседатели.
— Дами и господа, знам, че ви се струва, че сякаш току-що сме започнали, но обявявам кратка петминутна почивка. Моля да отидете в стаята си и да изчакате. Искам юристите и свидетелят да останат местата си.
Станахме, докато заседателите излизаха. Знаех какво следва. Съдията не можеше просто да седи безучастна и да не предупреди Ланкфорд каква опасност го грози. Веднага щом вратата на стаята на заседателите се затвори, тя се обърна към свидетеля ми.
— Господин Ланкфорд, имате ли адвокат тук сега?
— Не, нямам — отвърна спокойно Ланкфорд.
— Искате ли да прекратя разпита ви, за да потърсите съвет от юрист?
— Не, Ваша Чест. Искам да продължа. Не съм извършил никакво престъпление.
— Сигурен ли сте?
Въпросът можеше да се тълкува по два начина. Дали Ланкфорд е сигурен, че не иска адвокат, и дали е сигурен, че не е извършил престъпление.
— Искам да продължа да давам показания.
Съдията се взира дълго в Ланкфорд, сякаш му взимаше мярка. След това извърна глава и даде знак на пристава да се доближи до катедрата й. Прошепна му нещо и той веднага отиде до свидетелската банка, застана до Ланкфорд и сложи ръка на пистолета си.
— Господин Ланкфорд, бихте ли станали?
Ланкфорд изглеждаше озадачен, но стана. Хвърли поглед към пристава, а след това към съдията.
— Носите ли оръжие, господин Ланкфорд? — попита Легоу.
— Да, нося.
— Бих искала да предадете оръжието си на пристав Ернандес. Той ще ви го пази, докато приключите с показанията.
Ланкфорд не помръдна. Беше ясно, че Легоу се е притеснила, че той е въоръжен и може да опита да нарани себе си или някой друг. Добър ход.
— Господин Ланкфорд — каза строго съдията, — моля, предайте оръжието си на пристав Ернандес.
Ернандес реагира, като откопча кобура си с една ръка и натисна копчето на микрофона си с другата. Предположих, че предава сигнал за извънредна ситуация на останалите от охраната на съда.
Ланкфорд най-накрая вдигна ръка и бръкна в спортното си сако. Извади бавно оръжието и го подаде на пристав Ернандес.
— Благодаря ви, господин Ланкфорд — каза съдията. — Можете да седнете.
— Имам и джобно ножче — каза Ланкфорд. — Това проблем ли е?
— Не, господин Ланкфорд, не е проблем. Моля, седнете.
Той седна и последва колективна въздишка на облекчение. Ернандес взе оръжието от банката и го заключи в едно чекмедже. Четирима пристави нахлуха в съдебната зала през задната врата и от входа откъм ареста. Съдията веднага им каза да не правят нищо и повика съдебните заседатели да се върнат по местата си.
След три минути всичко като че ли отново течеше нормално. Заседателите и свидетелят си бяха на местата и съдията ми кимна.
— Господин Холър, можете да продължите.
Благодарих на съдията и се опитах да продължа от там, където бях прекъснат.
— Детектив Ланкфорд, казахте ли на агент Марко да се срещне с вас на адреса на Франклин авеню?
— Не, обадих му се и му дадох адреса. Малко след това си тръгнах. Бях приключил. Прибрах се.
— И два часа по-късно Глория Дейтън, жената, представяща се като Жизел Далинджър, е била мъртва. Така ли е?
Ланкфорд сведе очи и кимна.
— Да.
Пак погледнах към съдебните заседатели и видях, че нищо не се е променило. Те бяха хипнотизирани от признанието на Ланкфорд.
— Отново ви питам, детектив. Знаехте ли, че тя ще умре онази вечер?
— Не, не знаех. Ако знаех…
— Какво?
— Нищо. Не знам какво бих направил.
— Какво смятате, че се е случило, след като сте дали адреса на Глория Дейтън на Марко?
Форсайт възрази, защото въпросът изисквал предположение, но съдията отхвърли възражението му и каза на Ланкфорд, че може да отговори. Като всички останали в залата и Легоу искаше да чуе отговора.
Ланкфорд поклати глава.
— Не знам. Преди да му дам адреса онази вечер, го попитах отново какво се случва. Казах, че не искам да се замесвам, ако тя ще пострада. Той настоя, че просто иска да говори с нея. Призна, че знае, че се е върнала в града, защото му се обадила от скрит номер и му казала, че е получила призовка по някакво гражданско дело. И каза, че трябва да я намери и да поговори с нея за това.
Подчертах този отговор с кратко мълчание. Общо взето тезата ми бе представена. Но беше трудно да сложа край на разпита на Ланкфорд.
— Защо направихте това за агент Марко?
— Защото ме държеше. Имаше пълна власт над мен.
— Как така?
— Преди десет години работех по двойно убийство в Глендейл. На Сейлъм стрийт. Така се запознах с него и направих грешка…
Гласът на Ланкфорд леко потрепери. Изчаках. Той се овладя и продължи:
— Той дойде при мен. Каза, че имало хора… хора, които биха платили, ако този случай остане неразкрит. Нали разбирате — биха ми платили, за да не го разкрия. Истината беше, че с партньора ми вероятно нямаше да успеем да го приключим. На местопрестъплението не бяха оставени никакви улики. Беше екзекуция и наемните убийци сигурно бяха дошли през границата и после се бяха върнали обратно през нея. Затова си помислих — какво толкова? Парите ми трябваха. Бях се развел и жена ми… бившата ми жена щеше да ми отнеме сина. Щеше да се премести в Аризона и да го отведе със себе си и ми трябваха пари за добър адвокат, който да предотврати това. Момчето ми беше само на девет. Имаше нужда от мен. Затова взех парите. Двайсет и пет хиляди. Марко сключи сделка, аз взех парите и след това…
Млъкна и като че ли се пренесе на друго място. Стори ми се, че съдията може отново да се намеси, защото въпреки че имаше давност, Ланкфорд току-що бе признал, че е извършил престъпление. Но Легоу остана неподвижна като всички останали в съдебната зала.
— И след това какво? — подсказах му аз.
Беше грешка. Защото Ланкфорд отново се разгневи.
— Какво? Искате да ви нарисувам картинката ли? Държеше ме за гушата. Разбирате ли какво ви казвам? Имаше пълна власт над мен. Онази дребна услуга в хотела не бе първият път, в който ме използваше или ми нареждаше какво да правя. Случвало се е и друг път. Много пъти. Държеше се с мен, както се държи с доносниците си.
Кимнах и сведох очи към записките си. Знаех, че случаят е приключен. Нямаше нужда да призовавам отново Марко, нито другите свидетели. Мойя, Бъдуин Дел — никой от тях не ми трябваше вече, никой от тях нямаше значение. Делото приключваше точно тук.
Ланкфорд също бе свел глава и никой не можеше да види очите му.
— Детектив Ланкфорд, питали ли сте някога агент Марко какво се е случило онази вечер с Глория, след като сте му дали адреса й?
Ланкфорд бавно кимна.
— Попитах го направо дали я е убил, защото не исках това да ми тежи на съвестта. Той каза, че не е. Обясни, че отишъл в апартамента й, но когато влязъл, тя вече била мъртва. Твърдеше, че подпалил жилището й, защото не знаел дали там нямало нещо, което би я свързало с него. Но беше категоричен, че вече е била мъртва.
— Повярвахте ли му?
Ланкфорд се замисли, после каза:
— Не. Не му повярвах.
Мълчах. Исках да запомня този миг за цял живот. Но най-накрая вдигнах очи към съдията и казах:
— Ваша Чест, нямам повече въпроси.
Минах зад Форсайт по пътя към банката си. Той седеше неподвижно, очевидно все още се чудеше дали да поиска да разпита свидетеля, или просто да поиска от съдията да обяви край на делото. Седнах до Дженифър и тя прошепна трескаво в ухото ми:
— Мама му стара!
Кимнах и се наведох към нея, за да й отговоря — и точно тогава чух как Ланкфорд казва:
— Синът ми вече е по-голям и ще се оправи.
Обърнах се да видя на кого говори, но той бе приведен над банката и скрит зад дървената преграда. Изглеждаше така, сякаш се е навел да вземе нещо от пода.
А после се изправи и вдигна дясната си ръка към шията си. Видях пръстите му да стискат малък пистолет, от онези, които се носят на глезена. Без да се поколебае, той притисна дулото в меката кожа под брадичката си и дръпна спусъка.
Приглушеният изстрел изтръгна писък от ложата на съдебните заседатели. Главата на Ланкфорд се отметна назад, а след това се люшна рязко напред. Тялото му бавно се килна надясно и след това се строполи зад дървената преграда пред свидетелската банка и изчезна от погледа ми.
Разнесоха се ужасени викове. Дженифър Арънсън обаче не издаде нито звук. Също като мен седеше останала без думи и се взираше в празната вече свидетелска банка.
Съдията закрещя всички да опразнят залата, но дори и нейният писклив и паникьосан алт ми звучеше като от много далеч. Скоро вече не чувах нищо.
Погледнах към ложата на заседателите и видях моята алфа Малъри Гладстон. Беше се изправила със затворени очи и притискаше устата си с длани. Съдебните заседатели около нея реагираха на ужаса, на който току-що бяха станали свидетели.
Никога няма да забравя тази сцена. Дванайсет души, боговете на вината, искаха да върнат времето назад, та никога да не видят това, което бяха видели.