Майкъл Конъли
Боговете на вината (12)

11.

Никога не се работи по един случай. Винаги по много. Практикуването на право ми прилича на уменията на някои от най-добрите улични артисти по улиците на Венеция. Мъж върти чинии на пръчки и държи във въздуха цяла порцеланова гора. Друг жонглира с газови дърворезачки, премята ги прецизно и никога не ги хваща за остриетата.

Когато календарът смени една година с друга, освен делото на Ла Кос въртях още няколко чинии. Ленард Уотс, обирджията на коли, получи споразумение, на което се съгласи неохотно, за да избегне нов процес. Дженифър Арънсън води преговорите, както и тези за Диърдри Рамзи, която също сключи сделка, без да се налага да свидетелства срещу приятеля си в съда.

В края на декември поех нашумял случай, който бе по-сложен и от жонглиране с резачки. Един бивш мой клиент и дългогодишен мошеник, Сам Скейлс, бе арестуван от полицията на Лос Анджелис заради измама, която придаде нов смисъл на думите „безсърдечен хищник“. Бе обвинен, че е създал фалшив уебсайт и фейсбук страница, за да събира дарения за покриване на разходите по погребението на дете, убито при масово убийство в училище в Кънектикът. Хора от всички градове пращали щедро пари и според прокуратурата Скейлс натрупал почти 50 хиляди долара, за които дарителите смятали, че ще отидат за погребението на детето. Измамата работела добре, докато родителите на мъртвото дете не научили за случката и не се свързали с властите. Скейлс използвал множество подставени лица, за да прикрие самоличността си, но накрая — както става с всички мошеници — се наложило да премести парите на място, където да може да ги прибере и да си ги сложи в джоба.

И това бил клон на „Банк ъф Америка“ на Сънсет Булевард в Холивуд. Когато влязъл там и поискал парите в брой, касиерката се усъмнила и започнала да протака, докато не пристигнали полицаите. Обяснила на Сам, че банката не държи толкова пари в брой, защото местонахождението е рисково, което означавало, че ще трябва да почака, докато не поръчат сумата специално. Тя щяла да пристигне с редовния курс на бронирания камион в три следобед. Или пък можел да отиде в клон някъде в центъра, където било по-вероятно да има толкова пари накуп. Скейлс, печен измамник, не могъл да се усети, че мамят него, така че избрал варианта със специалната поръчка на сумата и казал, че ще се върне да я вземе. Когато дошъл пак в три следобед, го посрещнали двама детективи от икономическата полиция на Лос Анджелис — същите, които го бяха арестували заради последния случай, по който го защитавах — измама с помощи за пострадалите от цунами в Япония.

Този път всички искаха да съсипят Скейлс — ФБР, полицията в Кънектикът, включи се и Канадската полиция, защото няколко от хората, пращали дарения, бяха от другата страна на границата. Но арестът бе направен от лосанджелиски ченгета, което означаваше, че обвинението му ще бъде повдигнато от местната прокуратура. Скейлс ми се обади както преди и аз поех да браня човек, който бе толкова оплют в медиите за престъплението, което му приписваха, че трябваше да го сложат в самостоятелна килия в мъжкия централен затвор, защото иначе другите затворници щяха да му направят нещо доста неприятно.

Нещата за Скейлс се утежняваха допълнително и от това, че гневът срещу него беше толкова силен, че районният прокурор Деймън Кенеди, който категорично ме победи в изборите предишната година, бе заявил, че лично ще води обвинението срещу него с цялата строгост на закона. Това, разбира се, се случи, след като подписах, че ставам адвокат на Скейлс. Сцената вече бе подготвена, за да може Кенеди публично да ме размаже още веднъж. Поразпитах за споразумение — то можеше да дойде от районния прокурор — но Кенеди не даваше и дума да се издума. Знаеше, че е заковал случая и че няма нужда да се споразумява. Щеше да издои това дело до последния телевизионен репортаж, статия във вестник и по интернет, до последната капка внимание, която можеше да изтръгне.

Случаят със Скейлс изобщо не ми помагаше. „Ел Ей Уикли“ пусна статия „Най-мразеният мъж в Америка“, в която се припомняха всички измами, в които клиентът ми е бил обвинен през последните две десетилетия. Името ми често изникваше в текста като негов дългогодишен адвокат и в цялата история аз излизах официалния му апологет. Броят излезе седмица преди Коледа и бе посрещнат ледено от дъщеря ми, която беше убедена, че баща й отново я е унижил публично. Всички страни се бяха съгласили, че ще ми бъде позволено да я посетя сутринта на Коледа с подаръци за нея и бившата ми жена. Но не мина никак добре. Бях се надявал тази среща да сложи начало на размразяването на отношенията и с двете, но тя се превърна в снежна буря. Същата вечер вечерях сам през телевизора.

Вече беше първата седмица на април и трябваше да се явя от името на Андре ла Кос пред съдия Нанси Легоу в отдел 120 на наказателния съд в центъра. Бяха минали шест седмици от началото на процеса и Легоу изслушваше показания във връзка с молбата ми за изключване на определени доказателства, която бях подал малко след предварителното изслушване на Ла Кос.

Ла Кос седеше до мен на адвокатската банка. Беше в затвора вече пет месеца и бледото му лице бе само един от признаците на вътрешния му разпад. Някои хора понасят времето зад решетките. Андре не бе от тях. Както неведнъж ми бе казвал, когато ходех при него, чувствал, че полудява.

През декември бях получил копие от видеозаписа на разговора на Андре ла Кос с водещия разследването на убийството на Глория Дейтън. В молбата ми да бъдат оттеглени част от доказателствата се казваше, че разговорът всъщност е разпит и че полицаите са манипулирали клиента ми, за да изтръгнат от него уличаващи отговори. И че освен това детективът, който разпитва Ла Кос в малка стая без прозорци в Западния участък, е претупал конституционните му права и не го е информирал за правото му на защитник, докато Ла Кос не изрича уличаващите го отговори и не е арестуван.

По време на разпита Ла Кос отричаше да е убивал Дейтън, което бе добре за нас. Но лошото беше, че имаше наличие на мотив и възможност да извърши деянието. Той признаваше, че е бил в апартамента на жертвата във вечерта на убийството и че са се скарали за пари, които тя се предполагало, че е получила от клиент в „Бевърли Уилшър“. Дори казваше, че я е хванал за гушата.

Разбира се, това бяха показания, дадени от Ла Кос в сериозен ущърб на самия него, и бяха основата, на която прокуратурата повдигаше обвинението, както стана ясно на предварителното изслушване. А сега аз исках от съдията да не взима предвид този разговор и да позволи на съдебните заседатели да го видят. Твърдях, че освен че Ла Кос е бил сплашван в стаята за разпити, не са му прочетени правата, докато не споменава, че е бил в апартамента на Дейтън преди смъртта й и че са се скарали. Молбите за оттегляне на доказателства обикновено имат минимални шансове, но в този случай си струваше да се опита. Ако успеех да разкарам видеозаписа от разпита, цялото дело щеше да се промени. И то може би в полза на Андре ла Кос.

Обвинението, ръководено от прокурор Уилям Форсайт, започна с изслушването на показанията на детектив Марк Уитън за обстоятелствата, при които е проведен разговорът, след това бе пуснато и видеото. Трийсет и две минутният запис бе показан на екран, окачен на стената срещу празната ложа на съдебните заседатели. Аз вече го бях гледал безброй пъти. Бях си записал таймкодовете и въпросите, когато Форсайт приключи разпита на Уитън и ми предаде свидетеля и дистанционното. Уитън знаеше какво следва. Бях доста агресивен към него по време на предварителното изслушване. Сега атаката щеше да се състои пред съдия Легоу, която бе назначена по случая след това. Нямаше съдебни заседатели, пред които да играя театър. Без боговете на вината. Останах седнал на адвокатската банка, а клиентът ми бе до мен, облечен в оранжев гащеризон.

— Детектив Уитън, добро утро — казах и насочих дистанционното към екрана. — Искам да се върнем в самото начало на разпита.

— Добро утро — отвърна Уитън. — И това е разговор, не е разпит. Както вече казах, господин Ла Кос доброволно дойде в участъка, за да говори с мен.

— Да, помня. Но нека погледнем това.

Пуснах видеото и на екрана се видя как вратата на стаята за разпити се отваря и влиза Ла Кос, последван от Уитън, който слага ръка на рамото на клиента ми, за да го насочи към един от двата стола от двете страни на малката маса. Спрях записа веднага щом Ла Кос седна.

— Е, детектив, какво прави ръката ви на рамото на господин Ла Кос?

— Просто го насочвах към мястото му. Исках да седне, за да разговаряме.

— Насочвате го към определен стол, нали така?

— Не точно.

— Искате да седне срещу камерата, защото сте планирали да изтръгнете самопризнания от него, прав ли съм?

— Не, не сте прав.

— Да не би да казвате на съдия Легоу, че не сте искали да седне на точно определен стол, който е в обсега на скрита камера в тази стая?

Уитън се забави малко, докато обмисляше отговора си. Едно е да манипулираш съдебните заседатели. Но е много по-рисковано да подвеждаш съдия, на който това не му е първо дело.

— Стандартна практика е човекът, с когото разговаряме, да се слага с лице към камерата. Придържах се към практиката.

— А стандартна практика ли е да записвате разговорите с хората, които идват в участъка, за да „поговорят“ с вас, както казвате в показанията си?

— Да.

Вдигнах вежди в знак на изненада, но си припомних, че манипулирането на съдията не е в услуга на клиента ми, така че продължих:

— И настоявате, че не сте смятали господин Ла Кос за заподозрян, когато той е дошъл в участъка, за да разговаря с вас?

— Точно така, бях напълно непредубеден към него.

— Значи не е имало нужда да му четете правата в началото на така наречения разговор?

Форсайт възрази, че въпросът вече е бил задаван и на него е даден отговор по време на разпита. Форсайт бе на около трийсет и пет, добре сложен. С червендалестото си лице и пясъчнорусата си коса приличаше на сърфист с костюм.

Съдия Легоу отхвърли възраженията му и ми позволи да продължа. Уитън отговори на въпроса.

— Не смятах, че е необходимо — каза той. — Той не бе заподозрян, когато доброволно дойде в участъка и след това доброволно влезе в стаята за разговор. Щях просто да запиша показанията му, но той каза, че е бил в апартамента на жертвата. Не очаквах това.

Отговори точно така, както бях сигурен, че са репетирали с Форсайт. Превъртях записа напред до мястото, където Уитън се извинява и излиза от стаята, за да донесе на клиента сода, която сам му бе предложил. Спрях на кадъра с Ла Кос, който остава сам в стаята.

— Детектив, какво щеше да се случи, ако по времето, когато е оставен сам, клиентът ми бе решил, че иска да отиде до тоалетната, стане и напусне стаята?

— Не разбирам. Щяхме да му позволим да отиде до тоалетната. Но той не е искал.

— Но какво щеше да се случи, ако в този момент сам бе решил да стане от масата и да отвори вратата? Заключихте ли я, когато излязохте? Да или не?

— Не може да се отговори с да или не.

— Мисля, че може.

Форсайт възрази и нарече отговора ми тормоз. Съдията подкани детектива да отговори както сметне за добре. Уитън се овладя и се позова на стандартното — политиката.

— Политиката на участъка е да не позволява на никой гражданин ненадзираван достъп до работните пространства. Вратата води право към бюрата на детективите и би било неспазване на политиката, ако му позволя да се размотава из отдела без придружител. Да, заключих вратата.

— Благодаря ви, детектив. Да видим дали съм ви разбрал правилно дотук. Господин Ла Кос не е заподозрян, но е заключен в стая без прозорци и е под постоянно наблюдение вътре, прав ли съм?

— Не знам дали бихме могли да наречем това наблюдение.

— А как бихте го нарекли?

— Пускаме камерата винаги когато някой влезе в тези стаи. Това е стандартна…

— … политика. Да, знам. Да продължим нататък.

Превъртях записа още двайсет минути до момента, в който Уитън става от стола, сваля сакото си и го слага на облегалката. След това приближава стола до масата и застава зад него, като се навежда напред с опрени на масата ръце.

— Значи не знаеш нищо за убийството й, това ли ми казваш? — попита той Ла Кос от екрана.

Спрях видеото.

— Детектив Уитън, защо в този момент от разпита свалихте сакото си?

— Имате предвид разговора. Свалих си сакото, защото вътре ставаше задушно.

— Но сте свидетелствали, че камерата е била скрита в климатика. Той не беше ли пуснат?

— Не знам дали е бил пуснат, или не. Не съм го проверявал, преди да влезем.

— Тези така наречени стаи за разпити не са ли наричани от детективите „сауни“, защото се използват да изпотят заподозрените с надеждата да ги принудят да съдействат и да правят самопризнания?

— Никога не съм чувал подобно нещо. Не.

— И никога не сте използвали думата, за да опишете тази стая?

Посочих екрана и зададох въпроса с такава изненада в гласа, че се надявах Уитън да си помисли, че имам в ръкава някакъв скрит коз, за който той не знае. Но блъфирах и детективът се измъкна със стандартния отговор.

— Не си спомням да съм използвал тази дума. Не.

— Добре, значи си свалихте сакото и застанахте над господин Ла Кос. За да го сплашите ли?

— Не, просто ми се прииска да стана. Седяхме от доста време.

— Да нямате хемороиди, детектив?

Форсайт възрази отново и ме обвини, че се опитвам да накарам детектива да се чувства неудобно. Казах на съдията, че просто се опитвам да взема показания, които ще помогнат на съда да разбере защо на детектива му се е приискало да стане по време на разговора на двайсетата минута от него. Съдията прие възражението на детектива и ми каза да продължа без въпроси от толкова личен характер.

— Добре, детектив — казах аз. — Ами господин Ла Кос? Той можеше ли да стане, ако поиска? Можеше ли да стои над вас, докато вие сте седнали?

— Не бих възразил — отвърна Уитън.

Надявах се съдията да разбира, че отговорите на Уитън са до голяма степен лъжливи и част от танца, който полицаите изпълняват всеки ден в участъка. Те вървят по ръба на конституцията, опитват се да стигнат колкото се може по-далеч, преди да осветлят нещастния глупак, който седи срещу тях на масата. Трябваше да докажа, че това е разпит на задържан и че при тези обстоятелства Андре ла Кос не се е чувствал свободен да напусне. Ако успеех да убедя съдията в това, тя щеше да отсъди, че Ла Кос е бил наистина арестуван, когато е влязъл в стаята за разпити, и че би трябвало да му прочетат правата. След това можеше да изхвърли цялото видео в коша и да съсипе тезата на обвинението.

Посочих отново екрана.

— Нека поговорим какво има по вас, детектив.

Накарах Уитън да опише подробно за протокола кобура и пистолета си „Глок“, след това колана, белезниците, допълнителния пълнител за оръжието, значката и лютивия спрей.

— С каква цел показахте на господин Ла Кос тези неща?

Уитън поклати глава, все едно говорех глупости.

— Няма цел. Беше топло и си свалих сакото. Нищо не съм показвал.

— Значи казвате на съда, че демонстрацията на оръжието, значката, допълнителните патрони и лютивия спрей пред клиента ми не е била средство за сплашване?

— Точно това казвам на съда.

— Ами в този момент?

Превъртях видеото още една минута напред до мига, в който Уитън дърпа стола от масата, слага единия си крак върху него и започва напълно да доминира над малката маса и Ла Кос, който е по-дребен от него.

— Не съм го сплашвал — каза Уитън. — Просто си говорех с него.

Погледнах записките в бележника си, за да се уверя, че не съм пропуснал нищо, което исках да влезе в протокола. Не вярвах Легоу да отсъди в моя полза, но имах шанс това да стане при обжалването. Междувременно бях получил още една възможност да разговарям с Уитън. Това ми позволяваше да се подготвя по-добре за процеса, когато наистина щеше да трябва да го нападна. Преди края на кръстосания разпит се наведох към Ла Кос и прошепнах просто от любезност:

— Нещо да пропуснах?

— Не — прошепна ми в отговор Ла Кос. — Мисля, че съдията разбра какво е правил той.

— Да се надяваме.

Изправих се и се обърнах към съдията.

— Нямам повече въпроси, Ваша Чест.

По предварително споразумение Форсайт и аз трябваше да представим в писмен вид мотивите си по молбата след свидетелските показания. Тъй като от предварителното изслушване знаех какво ще отговори Уитън, бях готов с документа. Представих го на Легоу, като дадох копие от него на секретарката и на Форсайт. Прокурорът каза, че ще внесе мотивите си следобед, и Легоу заяви, че смята да отсъди веднага, доста преди началото на процеса. И тъй като каза, че решението й няма да наруши графика на процеса, разбрах, че молбата ми най-вероятно няма да бъде удовлетворена. Решенията на Върховния съд от последните години очертаваха нова тенденция, която даваше на полицаите повече власт сами да преценяват кога и къде да информират заподозрян за правата му. Подозирах, че съдия Легоу ще отсъди в този дух.

Съдията обяви края на изслушването и двамата пристави дойдоха до банката ми, за да отведат Ла Кос в килията му. Поисках няколко минути, за да поговоря с клиента си, но ми казаха, че ще мога да го направя в съдебния арест. Кимнах на Андре и му казах, че скоро ще отида при него.

Приставите го отведоха, а аз станах и започнах да си събирам в куфарчето бележниците и папките, които бях пръснал по масата преди началото на изслушването. Форсайт дойде при мен да ми съчувства. Изглеждаше свестен тип и доколкото знаех, досега не бе играл игрички с уликите или с нещо друго.

— Сигурно е тежко — каза той.

— Кое? — отвърнах с въпрос.

— Да блъскаш като луд по тази молба, като знаеш, че шансовете ти за успех са… Колко? Едно към петдесет?

— По-скоро едно към сто. Но когато успееш веднъж на сто пъти? Тогава денят е прекрасен!

Форсайт кимна. Знаех, че иска нещо повече от това да покаже съчувствие към нерадостната адвокатска съдба.

— Е — каза накрая той, — някакъв шанс да приключим с това преди процеса?

Говореше за споразумението. Беше ми пратил хабер през януари и после пак през февруари. Не отговорих на първия, който бе предложение да приема признаване на вина в непредумишлено убийство, което значеше, че Ла Кос щеше да лежи петнайсет години. Пренебрежението ми доведе до подобрение на офертата на Форсайт през февруари. Този път прокуратурата бе готова да определи убийството като престъпление от страст и да даде възможност на Ла Кос да пледира за убийство по непредпазливост. Но в такъв случай клиентът ми пак заминаваше в пандиза за десет години. Както повеляваше дългът ми, му предадох предложението и той категорично отказа. Десет години могат да ти се сторят като сто, ако ги лежиш за престъпление, което не си извършил, така ми каза. В гласа му имаше страст. Тя ме накара да застана на негова страна, да си помисля, че май наистина е невинен.

Погледнах Форсайт, поклатих глава и казах:

— Андре не се е уплашил. Все още твърди, че не го е извършил, и иска да види дали ще можеш да докажеш обратното.

— Значи няма сделка.

— Няма сделка.

— Тогава предполагам, че ще се видим пак при избора на съдебни заседатели на шести май.

Това беше датата, която Легоу бе определила за начало на процеса. Даваше ни максимум четири дни за избор на съдебни заседатели и един ден за последни искания и встъпителни речи. Истинското представление щеше да започне следващата седмица, когато прокуратурата започнеше да излага тезата си.

— О, може да ме видиш и преди това.

Затворих куфарчето и тръгнах към металната врата на ареста. Приставът ме придружи. Ла Кос ме чакаше сам в килията.

— Връщаме го в затвора след петнайсет минути — каза приставът.

— Добре, благодаря — отвърнах аз.

— Почукай, когато си готов да излезеш.

Изчаках пристава да изчезне зад вратата към съдебната зала и чак тогава се обърнах към клиента си през решетките.

— Андре, разтревожен съм. Струва ми се, че не се храниш добре.

— Разбира се, че не се храня добре. Как да ядеш, когато си затворен за нещо, което не си направил? Освен това храната е гадна. Просто искам да се прибера у дома.

Кимнах и казах:

— Знам, знам.

— Ще спечелиш делото, нали?

— Ще направя всичко, което е по силите ми. Но да знаеш, че прокурорът все още предлага сделка. Кажи, ако искаш да я приема.

Ла Кос тръсна глава.

— Дори не искам да чувам за това! Няма сделка.

— И аз така си мислех. Значи отиваме на процес.

— Ами ако удовлетворят молбата ни за отхвърляне на доказателството?

Свих рамене.

— Не храни големи надежди за това. Казах ти, вероятността е малка. А и дори тя да отсъди в наша полза, съм готов да се обзаложа, че прокуратурата няма да се откаже от процеса. Има и други улики срещу теб. Косвени са, но са достатъчни, за да започне дело.

Ла Кос сведе глава и опря чело в решетката, която ни разделяше. Стори ми се, че всеки момент ще се разплаче.

— Виж, знам, че не съм ангел — каза той. — Извършил съм много лоши неща през живота си. Но това не съм. Не съм.

— И аз ще направя всичко възможно, за да го докажа, Андре. Разчитай на това.

Той вдигна глава, погледна ме в очите и кимна.

— И Жизел така казваше. Че може да разчита на теб.

— Така ли? Да разчита на мен? За какво?

— Ами нали знаеш, ако й се случи нещо. Знаеше, че може да разчита на теб, че това няма да мине незабелязано.

Мълчах известно време. През последните пет месеца с Ла Кос имахме ограничена комуникация. Той беше в затвора, а аз работех по куп дела. Говорехме си, когато се виждахме за съдебните изслушвания, и от време на време по телефона от педалското отделение в мъжкия централен затвор. Мислех си, че съм изтръгнал от него всичко необходимо, за да го защитавам в процеса. Но това, което каза сега, бе нова информация, която ме накара да се умълча, защото се отнасяше за Глория Дейтън, която продължаваше да е загадка за мен.

— Защо ти го е казала?

Ла Кос поклати глава, сякаш не усещаше настойчивостта в тона ми.

— Не знам. Веднъж просто си говорехме и тя те спомена. Че ако нещо се случи с нея, Мики Тогата ще отмъсти.

— Кога ти го каза?

— Не помня. Просто го каза. Каза да ти съобщя на всяка цена.

— Каза ми, че си ме потърсил, защото според нея съм бил добър адвокат. Не ми каза другото.

— Току-що ме бяха арестували за убийство и бях уплашен до смърт. Исках да поемеш случая.

Едвам се удържах да не се пресегна и да го сграбча за яката.

— Андре, чуй ме внимателно. Искам да знам какво точно е казала. Дума по дума.

— Каза да й обещая, че ако нещо се случи с нея, ще ти кажа. И след това нещо наистина се случи и ме арестуваха. Затова ти се обадих.

— Колко време преди да я убият ти го каза?

— Не си спомням точно.

— Дни? Седмици? Месеци? Хайде, Андре. Може да се окаже важно.

— Не знам. Седмица, а може би и повече. Не си спомням, защото всичките тези шумове и светлини в затвора, онези животни, с които съм затворен — всичко това ме изтощава и почвам да губя разсъдъка си. Не си спомням много неща. Дори вече не помня как изглежда майка ми.

— Добре, успокой се. Помисли си за това в буса, докато те връщат в затвора. Искам да си спомниш точно кога се е състоял този разговор. Ясно?

— Ще се опитам, но не обещавам.

— Добре, опитай. А сега трябва да тръгвам. Ще се видим преди процеса. Имаме още много подготвителна работа.

— Добре. Извинявай.

— За какво?

— Че те разстроих заради Жизел. Виждам, че е така.

— Не се тревожи за това. Просто гледай довечера да си изядеш вечерята. Искам да си силен за процеса. Обещаваш ли?

Ла Кос кимна неохотно.

— Обещавам.