Хана Тъниклиф
С дъх на чаени листа (6)

La poudre à canon — Барут
Великолепен зелен чай с маслен крем с ликьор от мандарини

Пийт имаше много работа. Прибираше се късно, под очите му тъмнееха кръгове. Две вечери заспа на канапето пред телевизора и се наложи да го будя и да го заведа до леглото. Приспивателните ми свършиха и нощем лежа в мрака и слушам дишането му с отворени очи. През тези дълги нощи не мога да спра да мисля за деца. Те подскачат, танцуват, втурват се след училище и чакат топла закуска. Розови бебета се гушат до мен. Ароматът на току-що измита коса. Кърмя едно малко човече на гърдата си. Тази последната мисъл е най-ужасната; от нея гърдите ме заболяват, сякаш сърцето ми е от камък. Затварям се в банята, за да не събудя Пийт и плача. Мислите ми се въртят също като котка, която преследва опашката си. Сякаш няма край. Иска ми се сънят да ме повали и започвам да дъвча завивката също както по времето, когато бях дете. Когато най-сетне той ме спохожда, оставам в леглото цялата сутрин, чак до обяд, и с радост забелязвам, че половината ден е отлетял.

Единственото, което задържа вниманието ми следобеда, е печенето. Разглеждам готварските книги. Бисквитки с течен пълнеж, кексчета с дебела глазура, мъфини, подредени пирамидално в кръгли чинии. Пийт не казва нищо, въпреки че всяка сутрин изнася боклука, пълен с мухлясали мъфини и недоядени бананови кексове. Единственото, което бе в състояние да ме накара да спра да мисля за бебета, бяха спомените от Париж. Сив студ, високи мъже, черно кафе, възхитителни сладкиши, мама се смее, косата й и шалът, с който я е вързала, трептят на вятъра. Носи се аромат на шоколад и хляб.

Една топла вечер в четвъртък, тъкмо преди началото на китайската Нова година, отиваме в „Олд Тайпа Тавърн“. Типично английски пъб, много популярен сред преселниците, разположен в единия край на малък площад, непосредствено до китайски храм. Възрастните си бъбрят и надигат потни халби студена бира, докато децата им карат велосипеди в кръг. По-големите момчета си купуват пиратки от близък магазин — малки хартиени пакетчета динамит или барут, нещо, което пасва идеално в малката длан, а когато го хвърлиш на земята, издава силен пукот. Залагат ги по местата, на които малките ще минат с велосипедите си, и им изкарват акъла, когато гръмнат, след което децата избухват в сълзи.

Двамата с Пийт сядаме отвън, въпреки слънцето, и аз си поръчвам както обикновено наденица с пюре. Пийт прехапва долната си устна и се колебае. Лицето му е потъмняло, изопнато, когато най-сетне решава какво да поръча. Бургер.

— Всичко наред ли е? — питам аз, когато сервитьорката ни се отправя към маса шумни азиатци, които се провикват, че искат „още една кофа от студеното“.

— Да, разбира се. — Пийт отпива дълга глътка бира. Наблюдавам как дребен мъж с провиснали панталони заключва китайския храм. Лицето му е покрито с бръчки, сериозно, един-единствен дълъг косъм е провиснал от черна брадавица отстрани на брадичката. Забелязва, че съм го зяпнала, и премигва също като котка. Възсяда велосипед и отпрашва нанякъде.

— В работата цари пълна каша.

Обръщам се към Пийт. Той чопли етикета на бутилката.

— Строежът не върви. Всичко трябва да се прави по два пъти. Подписвам се за неща, които в никакъв случай не бих одобрил, ако си бях вкъщи. Само че гоним срокове, така че няма къде да ходя.

Пийт и преди си е имал работа със строеж на казина. Никога не бяга от предизвикателствата в работата. Всъщност те му доставят удоволствие. Нали затова се преместихме в Лондон, преди да дойдем в Макао. И това, и недомислената идея, че тук ще бъда по-щастлива, че ще намеря мир и спокойствие, че ще се сдобием с чудесно четиричленно семейство. Щяхме да си имаме мънички син и дъщеря.

— Най-лошото е, че половината от екипа не разбират и дума от онова, което им казвам.

Представям си го заобиколен от китайци, които го наблюдават в пълно недоумение, точно както ме гледаше човекът, който заключваше храма. Пийт е свикнал да бъде капитан на кораба си.

— Не знам — въздиша той. — Не е каквото очаквах. — След това млъква. — Кажи ми, Грейси, какво ще правим оттук нататък?

Разбирам, че говори за нещо повече от работата си, и свеждам поглед към скута си.

— Ти изобщо чу ли какво ти казвам? Може ли да говоря със съпругата си?

Посяга и повдига брадичката ми. В докосването му я няма познатата нежност, а очите му блестят от разочарование и копнеж, когато притиска ръка до лицето ми.

— Пийт… — започвам аз, ала не успявам да изрека нищо повече.

Един от мъжете на съседната маса ни поглежда любопитно над чашата бира.

— Не сме говорили по този въпрос… — започва Пийт, — говоря за донорска яйцеклетка… други възможности…

Отдръпвам се рязко от пръстите му и заговарям през стиснати зъби:

— Не! Не мога да го направя, Пийт. Нали говорихме по този въпрос, преди да получа резултатите от изследването? Забрави ли? Не искам да правя подобно нещо. Дори не искам да говоря по този въпрос. Уморих се. Тялото ми е уморено. Писна ми.

Пийт снишава глас:

— Не може ли поне да го обсъдим? Господи, Грейс, и на мен не ми е лесно. Всичко това плюс работата. Ти просто не разбираш. Дори не се опитваш да разбереш.

Едва сега вдигам поглед към него. Все едно ме е зашлевил. Опитах абсолютно всичко, а напоследък и за дишането, и за яденето, и за спането са ми необходими неистови усилия.

Той ме поглежда настойчиво в очите, сякаш търси нещо изгубено.

— Не се опитвам ли? — Говоря студено, превзето. Просто не успявам да се въздържа.

— Нямах това предвид. Извинявай — отвръща той и аз усещам остротата, запазила се в гласа му. — Просто… Мама му стара. Просто не знам какво да направя. Кажи какво да правим сега? — Гласът му е съвсем тих, почти шепот. Той клати тъжно глава.

— Не знам — отвръщам простичко, но настойчиво. Трудно ми е да го кажа, но е самата истина, която е застанала помежду ни също като парче стъкло.

Той се отпуска назад на стола. Гледаме се в пълно мълчание. Нямам сили за нов разговор. По лицето му са се врязали нови бръчки, сякаш е лежал твърде дълго върху смачкана възглавница, и аз се питам кога остаряхме толкова много. Забелязвам загубата и тъгата в очите му. Единственото, което ми остава, е да извърна очи настрани.

— Наденички с пюре? Чийзбургер?

Сервитьорката ни отправя белозъба усмивка, която изпъква на кожата с цвят на мед. На баджа й пише, че се казва София. И двамата вдигаме глави към нея и кимаме като деца. Тя ни донася прибори и аз поръчвам лимон, лайм и бири. Пийт нарязва хамбургера на хапки и сдъвква прецизно всяка. Австралийците на съседната маса запяват фалшиво старо парче на AC/DC. След това се поздравяват за върховното изпълнение. Обръщат се един към друг с прякори или на фамилия — Валяка, Смешника, Смити.

Светлината около нас се превръща в наситено кайсиево. Момиченце на колело във вътрешния двор крещи така щастливо, че гласът й — като на тропическа птица — се носи из въздуха. Дългите й къдрици се стелят по гърба й, докато подтичва покрай по-големия си брат, който подвиква и я кара да побърза. Баща й бързо се намесва, грабва я от седалката, преди да натисне педалите и да се блъсне. Колелото се търкулва на една страна, а тя се смее и протяга ръце във въздуха.

— Спечелих! Спечелих!

— Време е да си лягаш — нарежда той през смях. Пийт се навежда над храната и двамата се преструваме, че не сме забелязали. Разбърквам пюрето с вилица.

 

 

На следващата сутрин, когато се събуждам, Пийт вече е излязъл, а часовникът показва 9:49. Смятам колко прави сборът от числата, все едно е сметка. Значи единайсет цента ресто до десетте. Заповядайте, господине. Тръсвам глава и сядам. Чаршафът се е усукал на кръста ми, крачолите на пижамата са се вдигнали по краката. Възглавницата е хвърлена на пода, мократа ми коса е полепнала по врата. Излъчвам топлина, също както жегата се вдига от пътя посред лято. Издишвам бавно и успокоявам бързите подскоци на сърцето си. Хладният въздух от отворения прозорец ме намира и гали слепоочията ми, когато отпускам глава на матрака. Горещи вълни. Думите засядат в пресъхналото ми гърло, когато ги прошепвам. Тялото ми изпраща посоката — вече е определена.

От няколко дена не съм излизала от апартамента, освен когато отскачах за брашно и захар и готова смес за глазура. Нещо ме подтиква да се разходя до кулинарния супермаркет и аз обхождам мислено магазина. Защо довечера да не направя плато с антипасти и изстудено вино в големи чаши. Ще купя пушена сьомга и шунка, маслини и сирене. Може би най-сетне ще се проявя като съвестна съпруга, която си е по цял ден у дома.

Обувам широки панталони и навличам една от тениските на Пийт. Под острия лимонов вкус на праха за пране долавям неговата миризма. Връзвам си косата на опашка и внимавам да не се погледна в огледалото, да не би образът ми да ме откаже от излизането и да се върна в леглото. Супермаркетът е на няколко пресечки, а откакто времето започна да се затопля, не е много подходящо за ходене пеша. Когато най-сетне стигам, цялата съм потна, а очите ми плуват в сълзи от яркото бяло слънце. Проклинам се, задето не съм си взела очилата. Не само че тук е много по-светло, отколкото в приличащата на пещера спалня у нас, но по пътя забелязвам колега на Пийт, който ми маха от другата страна на улицата. Понякога забравям колко е малък Макао — всички чужденци живеят буквално един до друг. Махам и аз, усмихвам му се любезно и изпитвам облекчение, че той не пресича, за да ме заговори. Бързо се шмугвам в супермаркета, където климатикът вледенява капчиците пот по кожата ми.

— Грейс?

Присвивам очи към дълбокия, ласкав глас, докато свикна с меката светлина. Разбирам единствено, че ме е повикал мъж, при това висок. Той приближава и се усмихва.

— Здрасти. Колко се радвам. Стори ми се, че си ти. Кажи как си?

Леон.

Сигурна съм, че мириша ужасно, но той се навежда към мен, затова му отправям най-милата си усмивка. Той ме целува лекичко и по двете бузи, сякаш ме докосват птичи крилца.

— Здравей, Леон. Аз съм добре, ами ти как си? — Гласът ми звучи малко по-тънък от обикновено.

— Bien, tres bien, много добре. Не сме се виждали от партито. С какво се занимаваш?

— С какво ли не. Нищо особено. — Крия се, вегетирам, иска ми се да нямам абсолютно нищо общо със света. Той ми се усмихва топло, сякаш сме близки приятели още от едно време. Имам желание да потъна в земята, а той да се заеме отново с пазаруването си. Вместо това ме пита какви са плановете ми и ме поглежда ококорено.

— Антипасти ли? Чудесна идея! Искаш ли да ти помогна?

— Разбира се.

— Имам едно предложение — подхвърля той и ме хваща за лакътя.

Помага ми да намеря сьомга и препоръчва сирена. Купувам козе с билки, защото той изглежда го обожава. Същото става и с бурканче пълнени зелени маслини.

— Може и да не са на мода — прошепва заговорнически той, — но си остават най-хубавите.

Той върви до мен сред тишината на приятно хладния магазин и оглежда рафтовете. Докато се усетя, вече му разказвам разни неща за себе си, които обикновено бих премълчала. Аз, Грейс Милър, съм се разбъбрила като ученичка. У него има нещо, което развързва с лекота езика ми. Самата аз съм изненадана, че говоря толкова много; все едно слушам някой друг. Разказвам му как с мама сме били в Париж. Описвам спонтанните ваканции. Кафенетата, сладкишите, чашите черно кафе, което едно момиченце не би трябвало да пие. Той слуша, усмихва се и пълни кошницата ми. Смее се с глас, когато му разказвам как, без да искам, обърнах подноса чаши, пълни с червено вино, върху клиент в кремав вълнен пуловер и усещам, че сърцето ми започва да пърха по непознат досега начин.

За по-малко от двайсет минути кошницата ми е отрупана с продукти и тежи безобразно. Pata negra^[1], маринован патладжан, сушени домати. Прекалено много храна за ядене, камо ли за носене.

— Извинявай — мънкам аз. — Прекъснах те и не те оставих да напазаруваш, а ти ми помогна да купя всичко, което ми трябваше.

Леон поема кошницата от ръката ми и я подава на момичето на касата, което ни поглежда, докато маркира продуктите.

— Няма проблем. Толкова е хубаво да срещнеш — как казвате, друг „маниак“? А пък аз дойдох за един конфитюр. — Той ми показва бурканче малинов конфитюр с рубинен цвят. Мама купуваше същия, докато бяхме във Франция, леко воднист, малки парченца плодове се топят върху езика, семчиците се загнездват между зъбите. — Дъщеря ми го яде всеки ден. Тя е, както вие казвате на английски, луда по конфитюрите.

— Ясно — кимам аз. Значи има дъщеря.

Опитвам се да откажа, когато ми предлага да ме закара до нас, но той спокойно настоява.

— Прекалено много покупки имаш — отвръща простичко той. Грабва пазарските чанти от ръцете ми и ги поставя на задната седалка. Настанявам се отпред и отпускам ръце в скута си.

— Накъде?

— Резиденция „Великолепни цветя“.

— Пурпурната ли?

— Да.

Пътуваме в мълчание по улиците на Тайпа, над които се издигат жилищни сгради. В средата на нашата улица група работници заканват украса в червено и златно. Повечето са във формата на плъхове, които танцуват и подскачат, облечени в типичните китайски роби.

— Само една дъщеря ли имате? — питам аз.

— Две. — Поглежда през рамо и се престроява в съседното платно. — Лайла и Джой.

— Какви красиви имена.

— Oui. И момичетата са красиви. — Усмихва се широко. — Ами ти?

— Аз ли? А, не. Нямам деца. — Щом изричам думите, усещам горчив вкус. Човек би казал, че досега трябваше да съм свикнала. Той изглежда не е чул отговора ми, внимава къде шофира, когато влизаме в кръгово движение. Или е това, или знае, че не бива да задава повече въпроси. Притаявам дъх и чакам да мине достатъчно време.

— Ето тук, благодаря — посочвам аз тротоара точно срещу сградата. Той паркира и изскача от автомобила, оставя двигателя да работи и посяга към пазарските чанти на задната седалка.

— Недей… — започвам аз, но той ги отнася до вратата, въпреки че колата продължава да работи, а ключовете са на стартера. Портиерът ни наблюдава иззад бюрото си напълно безизразно.

— Много ти благодаря, Леон.

— Sansprobleme^[2]. За мен беше удоволствие. Дано антипастите да ви харесат. — Усмихва се непринудено, маха с ръка и хуква през улицата към автомобила си. Гледам след него и усещам как пулсът ми се връща към нормалния си ритъм.

Когато отварям вратата, телевизорът гърми и ме хваща страх. Пийт седи на канапето, облечен по риза, вратовръзка и боксерки. Оставям единия плик на пода. Той ме поглежда незаинтересовано.

— Здрасти, тенисмачът е започнал. Реших да се прибера за обяд. — Отново се обръща към екрана. — Това е аут. Ти сляп ли си, бе?

Отнасям тежките пликове в кухнята и се опитвам да ги кача на плота. Найлоновата опаковка със сушени домати се е скъсала и зехтинът и доматите са потекли навсякъде. Голяма гадост, но пък ароматът е неповторим.

— Ти къде беше? — провиква се Пийт.

— В супермаркета. Купих антипасти за вечеря.

— Аха.

— Срещнах Леон.

— Добре.

— Нали се сещаш, съпругът на Селин, французинът? Готвачът.

— Какво? Кой?

— Леон. Той ми помогна да напазарувам.

— Аха… Мама му стара, ще загуби. Ама какво му става на този тип?

Отварям пакет биволска моцарела, където топчета с цвета на слоновата кост се плискат в млечнобяла утроба. Изхвърлям течността и отрязвам дебело, сочно парче. Отгоре поставям един от доматите бегълци, изправям се пред кухненския плот и отхапвам, а по брадичката ми се стича капка зехтин. Вкусът е наситен, натрапчив. Ухае на лято и слънце. Облизвам пръсти.

Мисля си за Леон и двете му момичета. Как се казваха? Лайла и Джой. Интересно как ли изглеждат. Дали са изтънчени и нежни като Селин? Може би са с плътните устни и гъсти вежди на Леон. Дали са наследили неговите небесносини очи? Представям си ги с гарвановочерни къдрици и красиви копринени роклички, седнали на стара чамова кухненска маса, застлана с покривка на червени карета. Малките им крачета не стигат пода, подритват нетърпеливо. Леон им прави препечени филийки и маже дебел пласт солено френско масло. Едната го моли за конфитюр. Той се усмихва с обич и сипва отгоре лъжичка малиново сладко. Целува ги по високите бели чела и те му се усмихват.

Пийт влиза в кухнята.

— Казах ли ти за късната закуска в неделя? Изпъвам гръб и се чувствам странно виновна. Зехтинът от доматите пари гърлото ми.

Той пристъпва към мивката и си налива чаша вода.

— Канени сме на късна закуска в неделя, в „Орора“. В „Краун“.

Сърцето ми застива, спира да бие. Кашлям, за да прочистя гърлото си.

— Така ли? Добре, става. Обичам макарони.

— Какво? — пита Пийт. — Онези целувчените сладки ли? Макаруни?

— Макарони. Френски са — добавям аз. — И са ми любими.

Вдига поглед към тавана замислен. После се навежда и подръпва единия крачол на боксерките, впил се отстрани на слабините. Пропъждам мислите за Леон и момичетата му, сякаш Пийт може да ги види.

— Доколкото знам, няма да има десерти. Прекалено сложно е. Или пък много скъпо. Кой знае — свива рамене той.

— Ами Леон? — прошепвам аз.

— А? Какво Леон?

— Нали ресторантът е негов… Той разочарован ли е?

Пийт изсумтява и клати глава.

— Едва ли, ако е съкратил част от разходите. Чух, че и цените са по-ниски, с много повече месо и китайски ястия. Качествени.

— Ясно.

— Ще има нещо сладичко, но ще са все евтини неща, лесни за приготвяне, с малко продукти. — Пийт изпива чашата вода и я оставя на плота. Целува ме по бузата. — Тази вечер не ми прави вечеря. Имам късна среща със строителите. Ще си направя набързо сандвич, нещо такова.

Кимам с безразличие, докато той излиза от кухнята, след това поглеждам пликовете с покупките, пръснати около мен. Забелязвам мазния хартиен плик в мивката, свит на топка, мирише на чипс и евтино олио. Наблюдавам Пийт, докато си обува обувките и продължава да се върти към телевизора. Облягам се на плота и се замислям за платото с антипасти. Ще бъде само за един човек.