Хана Тъниклиф
С дъх на чаени листа (31)

Епилог

Гледам към пожълтял двор, ограден от ниска ограда, която има нужда от свежа ръка боя. Велосипед с три колела е подпрян на нея. Светлината е с цвета на узрели лимони, а птица с окраска в цветовете на дъгата пее на висок глас приспивна песен. Дори мирише на Австралия — каучуково дърво, карамел и въглища от далечно барбекю. Пред мен е бюрото ми, покрито с фактури, пощенски картички, планове за пътуване, снимки на новата табела на „При Лилиан“, под която е застанала Джиджи, изрезка от вестник и снимка на Марджъри, застанала сред монахините, всички до една строени като усмихнати пингвини. В къщата цари необикновена тишина; усещам спокойствието с костите си. Въздишам. Снощи, докато лежахме един до друг в топлия мрак, Пийт ми прошепна:

— Животът ни е хубав, нали, Грейси?

Кимнах и се сгуших до него също като коала. Хубав, прекрасен живот. Това мога да кажа със сигурност.

Вдъхвам влажния въздух и се отпускам на стола, който изскърцва. Някъде сред хаоса се крие бележник. Измъквам го, а след това и химикалка от кутийката за жасминов чай, която използваме за химикалки. Представям си лицето й, докато пиша. Свежо, без тежкия грим, който обикновено слагаше. Брадичката й е все така дръзко вирната, сега обаче от нея се излъчва още повече самоувереност и дързост. Очите издават, че е уморена — все пак е малко по-стара, — но едва забележимите бръчки се извиват нагоре. Така е, защото се усмихва. Очите й са тъмни, ясни, все още привличат. Истинското й аз личи в тях.

Мила Джиджи, Как си?

Изпращам ти рисунки, за да ги закачиш в апартамента си. На тях сме двете с теб под розово небе (как иначе), а Йок Лан пие чаша чай. Другите, както ми беше казано, са върху торти.

Гледам бюрото си — на него цари хаос — и мисля за всичко, което забравих да те попитам и да ти кажа, когато се чухме; толкова се разсейвам, когато разказвам за малката. Вече имаме резервации за китайската Нова година; казах ли ти? Ще бъдем там поне четири седмици, но може и да продължим престоя си, ако нямам поръчки, заради които да се върна. Кажи на Йок Лан, че ще й донесем от шоколадовите бисквити, които толкова харесва. Ще взема, колкото успея да натъпча в куфара! Дано имате място в шкафовете си в кухнята.

Бизнесът тук процъфтява, Джиджи. Отначало не бях сигурна, докато се опитвах да вместя и уроците по плуване на малката, и дните, в които е канена да играе с други деца, и всичко останало, но изглежда, се получи. Та нали става въпрос за най-обикновени торти, въпреки че те отнемат време, особено когато някой изяжда глазурата или прави рисунки с пръсти по стената е тестото. Имам поръчка за откриването на нов руски ресторант на Брънсуик стрийт. Мисля да направя натуралния шоколад с ганаш с вкус на кирш, може би покрит със същите малки златни звездички, които използвах за сватбата на Лам. Ти как мислиш?

Получих статията за Марджъри и наградата на Макао за добра самарянка. Дон ми я изпрати. Тя наистина прилича на супермодел. Погледът ти не може да се откъсне от белите зъби и дългите чак до сливиците крака. Трябва да й кажеш да престане да облича толкова къси поли, когато я снимат с монахини; кълна се, че е най-сексапилната майка Тереза, която съм виждала. Непрекъснато си представям Рила настрани, зад някое цвете в саксия или нещо подобно. Очарована е и същевременно смутена. Двете заедно променят света, тези две невероятни момичета. Когато дойда, искам да видя новите помещения на фондацията. Можем да направим освещаване на офиса. Прати им много поздрави и им кажи, че скоро ще дойдем.

Няма да се бавим след рождения ден. Не мога да повярвам, ами ти? Минаха цели четири години, откакто Рила каза, че имаш момиченце. Притаявам дъх, като си помисля колко големи са четиригодишните, а бебетата са толкова мънички. Малко бебче с черни очи и съвършена устичка. Времето отлетя неподозирано бързо. Все още ми се иска да се виждаме по-често, въпреки това нещата се подредиха, нали? Първата година беше най-трудната. Не знам кой плачеше повече — ти, аз или тя. Сълзи на тъга, сълзи на радост, на мъка и примирение. Можехме да наводним делтата на река Перла, нали? Добре, че го има печенето на сладки и „При Лилиан“. Просто трябваше да свикнем, че си липсваме, и да открием някакъв баланс. Радвам се, че успяхме. Толкова е хубаво, когато чувам смеха в гласа ти.

Тя пита дали ще има „лунни макарони“ за китайската Нова година. Помни ги от по-миналата година; Йок Лан й даваше малки парченца бисквити, докато наблюдаваха златните рибки в езерото. Нямам сили да и кажа, че ги има единствено за фестивала в средата на есента. Снощи си мислех за рецептата. Може да не е подходяща за деца. Аромат на личи с маслен крем с шампанско и захаросани виолетки. L’Amour et les Amis — Любов и приятели. Просто обмислях възможността…

Трябва да приключвам. Виждам едно малко, любимо човече с един висок господин, които вървят по улицата. Тя си има балон. Нямаме търпение да те видим. Липсваш ни. Дано рисунките ти харесат. Мислим за теб всеки ден, мамо Джи.

Твое любящо семейство,

Грейси, Пийт и Фейт

* * *

Оставям химикалката и писмото върху рисунките, направени с ярки моливи, надраскани спирали и черти, неубедителни черти, които са нещо като торти и човечета от пръчки. Ще го пусна утре. Ставам и махам през прозореца. Пийт ме вижда пръв. Усмихва се широко и вдига ръка. Фейт също поглежда. Тъмната й коса е сресана назад, погледът й улавя моя. Усмивката разтяга бузките. Панделката на балона е вързана за китката. Тя пуска ръката на татко си и хуква към къщата, а балонът подскача след нея. Смехът й се понася с вятъра и звучи съвсем като на Джиджи. Притискам ръка към прозореца и я наблюдавам. Тя ме вика с глас, изпълнен с радост и младост:

— Мамо!