Хана Тъниклиф
С дъх на чаени листа (3)

L’arrirée — Пристигането
Наситен опушен карамел с пълнеж от солен маслен крем

На подобно пътуване би се впуснала мама. Да се качи на автобус на непознато място, където езикът е истинска лавина от безсмислени глупости, а надписите са дори по-объркващи. На нея би й допаднало страшно много. Тъмни очи стрелкат на всяка крачка рижавата ми коса и светлата кожа. Топлите тела, натъпкани в автобуса, се люшкат неволно, докато колелата потръпват над асфалта. Аз съм нервна, усещам лек пристъп на морска болест, стискам здраво ръчната си чанта и се извинявам на английски, задето преча на останалите, макар че никой не ме разбира. Както би казал Пийт, сякаш съм самотен гост, без придружител, на нечия сватба.

Гледам Макао като през рамка от мръсен прозорец. Пътуваме над моста от остров Тайпа към полуострова, сякаш сме се отправили към прозрачнобялото небе. Автобусът спира на няколко места, набива внезапно спирачки, хората губят равновесие и се лашват един върху друг също като кегли. Никой не се оплаква. Минаваме покрай казино „Лисабон“, сграда с кръгли прозорци в стила на шейсетте години, боядисана в оранжево. Прилича на неумело забъркан коктейл. Следва блестящото ново „Гранд Лисбоа“ казино, което сякаш се издига право от земята във формата на ананас, с остри листа, щръкнали високо към небето. Куполообразното тяло в основата блести като огромен телевизор с изпъкнал екран, по който се стрелкат пъстри реклами, риби, търкалят се монети, преминават специални предложения. Слизат пътници, облечени в еднакви бели ризи и черни панталони. Докато се промъкват покрай мен, аз притискам ръчната си чанта отстрани и усещам как острите ръбчета на пътеводителя се забиват в ребрата ми.

Криволичим към центъра на града, където улиците стават все по-тесни и шофирането е още по-трудно. Повечето от сградите представляват стари жилищни блокове, посивели с годините. От рамките на прозорците се стича влага, а от късички простори висят избелели дрехи. Мотопеди бръмчат също като разгневени оси сред трафика, по тротоарите са насядали мъже и шумно сърбат нудълс от пластмасови купички. Дори не вдигат глави при различните шумове: гърмежи на прогорели ауспуси, автомобилни клаксони, метално скърцане на спирачки. Днес температурата бавно се покачва. Най-сетне времето започва да се оправя. Свалям шала от врата си и го натъпквам в чантата. Надявам се да стигна в Сан Мало, но тъй като не говоря кантонски, не мога да попитам никого за посоката. Добре поне, че никой няма да се опита да завърже разговор с мен. Трябва да съм благодарна и за това.

През всичкото време съм обърната към прозореца и търся с поглед забележителностите, за които бях прочела. Завиваме и се озоваваме в квартал, където калсадата^[1] в черно и бяло е подредена вълнообразно. Тук жилищните блокове са отстъпили място на исторически сгради и лъскави казина. Декоративните камъни са млечнобели, фасадите в бонбоненорозово или лимоненожълто — все великденски цветове. Не са ярки като на снимките в книжката ми, но веднага ги разпознавам.

— Сан Мало! — провиква се шофьорът и аз скачам, разблъсквам хората, които зяпат цвета на косата ми, вместо да ме погледнат в очите.

Наоколо се лутат групи туристи, разнасят чанти, пълни със сувенири, и следват мъже или жени с широкополи шапки, които развяват жълти флагчета. Погледът ми е над тълпите, тъмнокосите глави на минувачите са на нивото на брадичката ми. Бях обещала на Пийт днес да изляза от апартамента и да разгледам новия град, в който живеем. Извинението ми да си стоя вкъщи беше, че чаках да доставят канапето, което незнайно защо не пристигна с останалите ни мебели. И двамата обаче знаехме, че не чакам канапето. В началото на седмицата той ме завари в банята, докато четях „Какво те чака, когато чакаш дете“, отпусната в топлата вана. Той се ококори, след това се престори, че не е забелязал заглавието на книгата, и обърна лешниковите си очи настрани, а сетне предложи да пообиколя някои от забележителностите и да глътна малко „свеж въздух“. Давам си сметка, че така съм свикнала да се крия в апартамента, да тъна в анонимност, че насоченото към мен внимание на хората буквално ме задушава. Хлътвам по странична уличка, за да се спася от гълчавата, погледите, блъсканицата и се опитвам да открия храма от пътеводителя.

Скоро се озовавам пред високи дървени порти, на които са изрисувани две подобни на воини божества с изпъкнали очи, дългите им къдрави бради са развети от вятъра. Шумът от човешката гмеж вече не се чува; черно-бялата калсада тук е избеляла, паветата са нащърбени. Сякаш краката ми познават пътя и сами ме водят, препъват се по неравната настилка, въпреки това продължават с лекота. Спирам на входа до великолепно оформено дърво, засадено в саксия. Игличките му потрепват. Димни вълни тамян се носят навън, аз се качвам по тесните стъпала, макар главата и сърцето ми да са обзети от несигурност. Сумракът вътре е пълен със статуи и злато, плодове и изображения. От свещите по циментовия под капе восък с цвят на мед. Над главата ми гори тамян, стеле се от тавана на плътни спирали, също като златни змии. Край мен профучава котка, космата топка от черно, рижаво и бяло. Ахвам стреснато, тя се обръща и ме поглежда с кръглите си очи. Някой вътре изсумтява.

— Това е Моли. Живее тук. — Говори на английски, но гласът определено е на китаец.

Присвивам очи, за да различа фигурата в сумрака — млада жена в тесен анцуг. Клекнала е, отпусната на пети, също като котката, и мляска с дъвка. Очите й са очертани с черен молив. В изражението й се забелязва колкото любопитство, толкова и отегчение. Не мога да разбера кое от двете надделява.

— За леля ли си дошла?

— Тя ли е гадателката?

— Аха — отвръща провлачено момичето, без да кимне. — Ела с мене.

Изправя се и се отправя настрани, към малкия вътрешен двор на храма. Ситни прашинки танцуват в хладния въздух. Тя стиска в ръка мобилен телефон, обсипан с блестящи като диаманти камъчета, а от него виси малък златен талисман и се люлее също като махало. Тя се обръща отново към мен и посочва по-възрастна жена. Гледачката съвсем не е каквато си я представях. Вероятно очаквах някой Лао Дзъ в развята копринена роба. Моята гадателка е в дънки, свита на ниско столче. Кафявото й като черупка на орех лице се е набръчкало от раздразнение.

— Не се притеснявай — обръща се към мен жената в анцуга. — Просто е в лошо настроение. Ще ти превеждам. Английският й е ужасен, затова питай мен за онова, което искаш да знаеш. — Погледът й се стрелва към лявата ми ръка, с която стискам дръжката на ръчната си чанта. Очертаните с черен молив очи се вдигат отново към мен. — Омъжена ли си?

— Да.

— Добре, питай значи за пари, здраве, каквото искаш. Просто ми кажи к’во те интересува и аз ще я попитам. Разбра ли ме?

Много добре знам какво точно искам да я попитам, но въпросът засяда на гърлото ми. Оставаме загледани една в друга няколко минути и аз се питам дали да не си тръгна.

— Добре — мънкам аз.

Подава ми пластмасов стол, на който да се настаня, докато гледачката проучва лицето ми. Косата й е боядисана в черно, корените са покарали в бяло. Оглежда ме така, сякаш търси дефекти, лицето й е на сантиметри от моето. Свеждам нервно поглед към краката й. Сандалите й са със златни каишки, отстрани се виждат фалшиви надписи „Гучи“. Тя обхваща с пръсти челюстта ми и аз усещам загрубялата й кожа.

— Какво представлява този начин на гледане?

— Санг миен — отвръща преводачката ми. — Гледане по чертите на лицето.

Гледачката стисва едното ми рамо, за да ме придърпа към себе си. Усещам как бузите ми пламват, сякаш тя може да прочете мислите ми, най-съкровените ми желания и най-ужасните съжаления.

— Ясно — въздъхвам аз.

— Добре, казва, че е готова — отвръща младата жена с прозявка. Влачи стола си по плочите, за да се приближи. Леля й излайва изречение и тя превежда.

— Лицето ти е квадратно — започва тя.

Кимам; лицето ми, меко казано, може да мине за „широко“, това ми е пределно ясно.

— Означава, че си практична. Формата на очите ти не показва кой знае колко оптимизъм, но имаш… интуиция, известни творчески заложби. Силна челюст, следователно имаш решителност и понякога проявяваш инат. Същевременно си щедър човек…

Следва кратко мълчание. Гледачката отправя поглед към племенницата си, която изглежда търси нещо във въздуха.

— Тази дума не я знам. Нещо като да не правиш нещо по-различно от обикновеното, да не създаваш неприятности на околните. Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа?

Кимам. Отстъпчива, хрисима, мисля си аз. И за това е права. Изобщо не приличам на мама.

Огледът продължава. Обяснява ми, че ушите ми показват, че се уча бързо, но понякога съм срамежлива. След това започва да оглежда носа ми. Усещам как бузите ми пламват. Моминското ми име е Рейвън^[2], така че прякорът Човката ме съпътства открай време.

— Носът ти показва, че си независима, че можеш сама да си бъдеш господарка.

Ще ми се момичетата, които ми се подиграваха в училище, да знаеха този факт.

— Освен това леля казва, че формата на носа означава, че полагаш усилия, за да помагаш на хората.

— Аха. — Не съм сигурна дали настоящето ми занимание, ако изобщо може да бъде наречено занимание, е да помагам на хората. Най-точно мога да бъда наречена „съпруга придружител“. Придружавам главата на семейството, който печели прехраната ни. Представям си човек, който се влачи след слона в някой зоопарк. Нали знаете какво прави по цял ден… Пийт открай време е амбициозният, затова се местим на местата, на които му се налага да замине, където казината имат нужда от него. Преди това преместване работех като сервитьорка в кафенета, пъбове, ресторанти и в баровете на хотели. Работех, колкото да не ме сочат с пръст като безработна и да не се отегчавам, но работата ми не беше кой знае какво. В известен смисъл може да се каже, че съм помагала на хората — „работа в сферата на услугите“, но това не е никаква услуга. Няма нищо общо с работата на лекарите и пожарникарите, нито на доброволците в Африка. Много ме биваше, и то не само защото обичам храната, ами защото, докато растях, се научих как да се съобразявам и грижа за нуждите на някой друг. Това ми е в кръвта.

Настанявам се по-удобно на високия стол, но костите на гърба ме заболяват. Гледачката пък се привежда напред и поема едната ми ръка. Оглежда съсредоточено линиите по дланта ми, усещам влажния й топъл дъх по кожата си.

— Леля казва, че имате една любов. Нали става въпрос за съпруг? Казва, че имате една-единствена голяма любов.

Отново кимам. Не е трудно да се сети човек. Женени сме достатъчно дълго, за да нося халка от червено злато на лявата ръка, която буквално се е споила с пръста ми, а кожата отдолу е млечнобяла и вдлъбната.

— Добър човек е той, но има известна тъга. Както у него, така и у теб. Носиш я тук. — Преводачката ми сочи гърдите си, вероятно сърцето.

Кимам бавно.

— Ще имате хубав, стабилен живот. Няма да имате проблеми с парите. Ще останете в Макао известно време, но няма да е дълго.

Възрастната жена се мръщи, вдига поглед към мен, след това отново свежда очи над дланта ми. Преглъщам. Младата пъхва мобилния си телефон в джоба и се привежда напред. Продължава да бълва нещо на кантонски, този път на по-висок глас. Аз също се привеждам напред, сякаш ще хвана някоя и друга дума, но словесният поток се оказва напълно неразбираем. Лелята клати пръст на племенницата.

— Добре, де, добре — извива очи малката. — Често ги приказва такива. Става въпрос за нещо или може би за нещо друго, тъкмо обратното. — Мръщи се. — Говори за деца.

Поемам си дълбоко дъх и се надявам да не са ме чули, приисква ми се да отдръпна ръка от стегнатите пръсти на старата. Тя обаче продължава да се взира в дланта ми.

— Може би ще има едно…

Мълчанието натежава, прашинките се носят и въртят около нас.

— Линията е едва забележима. Тя казва нещо като едно дете, но не точно.

Гледачката гали настойчиво вътрешната страна на малкия ми пръст, сякаш по този начин се опитва да илюстрира казаното. Местя поглед от едната към другата жена.

— Откачена работа — свива рамене по-младата.

— Нищо не разбирам — отвръщам аз колебливо.

— Ами, да, тя говори така, сякаш всичко това има някакъв смисъл, но всъщност няма смисъл. След това казва, че най-важното е да не се притесняваш. Може би бебето е онова, за което тя говори.

Отново ми домъчнява, отново имам пристъп на морска болест. Нелепо е да ми казват да не се притеснявам. Иска ми се да попитам още нещо, поне хиляда въпроси напират в мислите ми. Отварям уста, но гадателката започва да говори отново. Обърнала се е към племенницата си. Пуска ръката ми, когато младата жена поклаща глава и махва пренебрежително, щом вижда киселото изражение на леля си. Лелята се навежда към нея и повишава глас.

— Извинете… — започвам аз, но те не ме чуват. Лелята отпуска длан на коляното на племенницата си и насочва пръст към нея. Младата пребледнява и се извръща. Следва нов порой на кантонски, груб, накъсан. Поглеждам ту едната, ту другата, а гласовете им стават все по-гневни и развълнувани. Имам чувството, че гледам нещо, което не бива. Лелята вика все по-високо и момичето вдига очи към мен. Зениците й са тъмни, излъчват твърдост, приличат на черни мъниста, взират се право в мен.

— Може ли да попитам… — започвам аз.

— Всичко… приключи — заявява бързо тя и се изправя на крака. Гледачката продължава да бърбори, но младата жена ми отправя измъчена усмивка, без да й обръща каквото и да било внимание.

Разбирам от намеци. Изправям се бавно, краката ми почти поддават, изтръпнали от клечането и студа. Тя не посяга да ми помогне. Олюлявам се, докато ровя в чантата, за да си извадя портфейла.

— Сто и петдесет ли?

— Аха. — След това добавя: — Без бакшиша.

— Да, разбира се. — Подавам й две хонконгски банкноти от сто, нови, твърди. Тя ги поема с две ръце и се поколебава, поглежда ме с черните си очи. Леля й продължава да ломоти, сега обаче клати глава. Преводачката ми продължава да ме наблюдава със стъклените си очи.

— Задръж рестото — подхвърлям аз.

— Благодаря — отвръща тя с безразличен глас. Докато минавам през храма и бързам да избягам от мириса на тамян, усещам как очите ми се насълзяват, вероятно от светлината навън. Гърдите ми са стегнати и си поемам дълбоко въздух.

Тълпата навън продължава да се движи като един звяр — цялото е по-мощно от сумата на отделните елементи. Слънцето се е разляло като жълтък на бялото небе. Вървя към главната улица, подминавам автобусната спирка и спирам такси. Казвам на шофьора единственото, което знам на кантонски:

— Джий Юн Фар Синг.