Роман Димитров
Децата на Перун (37)

Следи от следи

Малко е останало от знанието за старите ни богове, от преди християнството — славянски, български, тракийски. Или други…

Какво се е знаело-помнело-вярвало-предавало преди 200 години, ако би могъл човек да се разходи из чаршиите на градовете и поговори с дедите ни? А преди 700 години? Преди 1000, преди 10000 години? Още назад?

Следи от следи са останали.

В песните ни, в езика ни, във фолклора ни, в поговорките, гатанките, пословиците, обичаите. Ще ги намерим в наименования на планини, реки, местности, в имена, в думи. Има ги в нашето поведение. В гените ни. В общуването ни. Дори в нашата самота, мълчание, сънуване и опомване може внезапно да изври или да се просмуче-просълзи онова общо… Наистина като от просъница, замислим ли се, извира в нас и може да бъде сверявано с „общото“ на другите.

Има ги къде ли не.

И ако от всичко са останали следи от следи само, то свободата си можем да изследваме винаги и всякога. А любовта? Същото и с нея.

Търсен, любимият ми герой, е моята лична мечта за добросърдечност. „Свободата и равенството“ ги има, ето че и „братството“ препуска на скакалец… Добро сърце — та това е талант и дар от палеолита до днес, какво друго по-велико духовно сме открили? Защо доброто винаги е малко наивно и смешничко — не знам. Според мен злото и доброто в света не са симетрични, злото е повече и по-силно, доброто — си е добро…

Затова и най-младият, Търсен, повтаря най-възрастния, Радота. Харесва ми това качество и ми беше приятно да пиша за него. Може и подсъзнателно да съм го „удвоил“.

Докато пишех, забелязах, че и без да съм чел тук-там из дебелите книги за разните наши древности, онова, което измислям, все пак го намирам после там. Направи ми силно впечатление. Поразително е, че уж откриваш и фантазираш, а то отдавна си е описано из книгите…

Откъде го знам? Навярно у мен, както и у всички нас, има заровено всичко, което някога сме преживели или бихме могли да преживеем, поотделно или заедно, онова, което сме възпявали, забравяли, забранявали, променяли „сявга, всявга, нивга, нявга“.

Дъщеря ми е била още в началните класове (сега е млада жена) и за празник ми е подарила показалец за книги (учеше в руско училище и беше надписала с руска дума: „Заклатка за татко“. Вместо „т“ там трябва да има „д“, но, както и да е — така е даже още по-автентично).

Та на „заклатката“, на показалеца ми за книги, нарисуван от любимата дъщеричка с пастелчета, има лодка, все едно направена от осминка жълта диня. В нея, леко сплескан и като перспектива, и като телосложение, гребе човек, шапката му е с помпонче. Отдолу има поразителен надпис: „Моряче отива в Рая“.

През годините съм мислел, че някъде е чула подобни думи, но сега схванах, че сигурно и то е нещо дето сме знаели, а забравили и затова го споменах като песен в приказката. А сега и в отделен „додатък“ тук. Не можах да разбера Вишна ли, Тревна и Ордан ли, Меда ли я пеят, затова реших да я изпея аз.

В книгите времето е задържано и спряно нарочно — за да може животът ни след тях отново схванато да се раздвижи и да закрачи нататък с нови сили. На добър час, читателю! Да поемаме по своите пътища и странствия! Прощавам се и с тебе, и със себе си — какъвто съм сега. Нататък — видим ще. Свикнах да си пиша тук и да си харесвам написаното. Все си въобразявах, че взело, та и на тебе ти харесало, да видиш ти, братко мой.