Роман Димитров
Децата на Перун (16)

Глава 4
Перо

Ето гората, ето мястото на срама ни.

Стигнахме. Снегът се стопил, млада тревица, ситни цветенца по мястото, където Перо беше вбит в земята.

— Е, Ветро, нещо още каза ли майка ти?

— Това беше. И което подслушах. За сватби-женитби не желая да говорим.

— Но аз с майка ти говорих — и каквато ще да е — дума съм й дал… Ако не й бях обещал, тя нямаше да те прати при мене.

— Щом си й дал, с нея се разправяй, мене не добавяй! Татко! Как да дам нещо, което нямам? Как да взема нещо — не мое? Остави-почакай, татко. Дай първо да го спасим.

— Не бързай, Радота — намеси се и Друда. — Виж сега какво да правим.

— Татко, ще разкопавам полека с тоягата. Нали?

Почна Страшко полека да отхвърля пръстта. Ветра помагаше с копието, Друда — с ножа. Внимаваха — полека вдълбаваха, разширяваха…

Ето го калното тяло на Перо, неподвижно, сгърчено, спечено, жалко, с полуотворени очи, уста… Измъчен от жажда и слепота.

Измихме го с изворова вода, положихме го на тревата, покрихме го с платно, седнахме около него. Друда и Вишна го тупаха с китки билки, той си лежеше. Хем жив, хем мъртъв. Какво още? Нали убихме змея!

Вишна попита:

— Да му попея малко, да му стане по-добре, може ли?

Застана до Перо, протегна напред ръце със стиснати пестници и запя:

Ан-дан-тина, ан-дан-тина,

сам-самина — тука Перо мина!

Сарака-тина, сарака-тина —

Чакат го петима — петимна дружина!

Сарака тики-тики —

Меч си прави от тръстики!

Елем, белем, бус,

Наточи си сабя, Перо,

на ти ситен брус,

Ха, па стани, стани, Перо, да ядем

карпуз!

Наобиколихме го с протегнати пестници, завъртяхме се бавно, стигнехме ли до Вишна, тя удряше всеки пестник… Така правехме като деца — да видим кой пръв да яде ябълки, кой да рипне пръв в езерото… Хубаво се беше сетила Вишна с ан-дан-тина… Тя си е чародейска песен, пял съм я. Но и броенка си беше…

Започна да се свестява Перо, но още не докрай… Протегна и той ръце със свити пестници напред, все едно сляп.

Тогава призовах Агна:

— Де си, Агно, тук ела да те видя!

Чу й се първо кискането, после се яви. Не я призовах с кривака, чу ме, сама дойде. Няма знак за нея, тя е отпреди знаците…

— Е, добре съм ви намерила, Друдо и Радота, гърненца, пълни с шлюпки, останали си без захлупки…

— И ти си останала без много неща, Агно — изгледа я Друда. Да не си мерим силите сега. Да видим как да съживим Перо.

— Че какво като не е жив съвсем… Изваден е, ей го. Толкоз не стига ли?

— Не е време за задевки-подигравки, Агно! Кажи, ако нещо от уговорката ни не съм спазил.

— Не виждам аз да си я оженил наша Ветра с Перо. Какво като е умрял? Какво като е в кал? Луковицата е в кал. Ти дума даде, извадиш ли го, както аз те научих, да я омъжиш за Перо.

— Дадох. Змеят убих, Перо извадих, но не е жив. А Ветра не ще да се омъжва за него…

— Цял живот ми губите времето! Сам виждаш, Радота, злото е по-добре подредена къща. Доброто — ако го има, ако не си мисли само, че е добро — е разхвърляно-развлечено, мътно, недопечено — все нещо да му се обяснява, намества, подрежда… Как не видях един нагласен-нареден добър човек, ей! Ето сега. Думата ми на две не става, казах ти. Ветра както ще, хем заедно носихме змеевото яйце край селото на Даждбог… Без да е Ветра с Перо заедно, не ще стане нищо. Ей я тука и тази мравка, ха да мисли, да не пее и по люлки да не се люлее…

Докато го казваше, облещиха й се очите, падна на земята и през болка рече една дума:

— Люлка… — И се стопи, изчезна, защураха се нощни пеперуди… Не можех да я призова със знаци, по-стара от тях беше.

Перо си лежеше.

— Аз ли съм мравка! — викна Вишна! — Ха да видим! Люлка има вкъщи, дядо ми я направи!

Ветра попита:

— Друдо, защо каза — мъж да се пази от море, пък жена — от висока планина?

— Мъжът морето го мами, иска да види какво има на другия му край, а не е лесно, опасно е… Жената е упорита, като си науми нещо — и високата планина няма да я спре, но пък ще я измъчи…

Тогава стана Ветра, приближи Перо и рече със заключено лице:

— Така да е, така и да бъде! Твоя жена ще съм, Перо, ти ще си мой мъж, така ще вървим нататък. Грозно ли ще е, хубаво ли ще е — не знам, с тебе ще крача. Насила — любов, люто ядене, нова луна не биват! Нито те аз обичам, нито ти! Друго е сънувала Ветра — малка момичка! Но може двама да се открием, да се настигнем, да се заслужим, да пребъдем…

Да видиш ти, братко мой, перуники избуяха наоколо, стрелнаха се, че като се надигна оня ми ти Перо с тях, разстъпи се, пък като се засмя!

… То хубаво се засмя, ама доста време се смя! Тежко ми стана, братя, докато го слушах, уж се радвах… То всички се радваха, само Ветра, моята дъщеричка, стоеше още със сключено лице.

Насмя се, накикоти се Перо, пък вика:

— Нашия си свят пак! Че и снаха-снахичка и булка-женичка ми са се намерили, докато съм спал, ха-ха-ха! Кой като мене!

— Ето, Перо, кон ти водим, дипления ти меч — майка ти, сестра ми Дуда, е пратила, да се препашеш…

— То аз хубаво да се препаша, ама дайте малко нещо и за паша!

— Хайде, Перо, ела да те приготвя и да тръгваме… — каза Ветра.

— А Влас какво прави, тази круша медена?

— Всичко ще видиш, каза Друда. Не бързай…

Тръгнахме към къщи със свити сърца.

Лицето му беше на улав.

* * *

И аз там бях: нито ядох, нито пих, нито по мустак ми тече, ни в уста ми втече, че в сърцето ми пролази буболече…