Джон льо Каре
Дама, поп, асо, шпионин (9)

9

Преди Тар да си тръгне, Смайли му зададе няколко въпроса. Той не гледаше към него, втренчен късогледо в някаква точка, а пълното му лице беше умърлушено от трагедията.

— Къде е оригиналът на този дневник?

— Върнах го обратно в тайника. Преценете сам, мистър Смайли — в момента, в който намерих дневника, Ирина вече е била в Москва двайсет и четири часа. Реших, че едва ли ще са й останали много сили от разпитите. Най-вероятно са я почнали още в самолета, след това е имало втори рунд при кацането, след това отново, веднага щом шефовете са приключили със закуската. С по-плахите действат по следния начин — първо шамарите, после въпросите, нали? Така че беше въпрос на ден или два, преди Центърът да изпрати агент да провери какво има отзад в църквата, нали разбирате? — И пак леко предвзето добави: — Освен това трябваше да се погрижа и за собственото си положение.

— Иска да каже, че Центърът в Москва няма да бърза да му пререже гърлото, ако смятат, че не е чел дневника — каза Гуилъм.

— Снима ли го?

— Не нося фотоапарат. Купих една тетрадка, преписах дневника в тетрадката, а оригинала върнах на мястото му. Цялата работа ми отне точно четири часа. — Той погледна към Гуилъм, след това отмести поглед. На ярката дневна светлина изведнъж се видя дълбокият вътрешен страх, изписан на лицето на Тар. — Когато се върнах в хотела, стаята ми беше опустошена, смъкнали бяха и тапетите от стените. Управителят ми каза да се махам веднага. Изобщо не искаше да знае нищо.

— Той носи оръжие — каза Гуилъм. — Не се разделя с него.

— Нямам и намерение да се разделям.

Смайли изсумтя измъчено в знак на съчувствие:

— При срещите ви с Ирина — тайниците, паролите, резервните места — кой предложи системата? Ти или тя?

— Тя.

— Какви бяха паролите?

— Жестове и знаци. Ако яката ми е разкопчана, тя знаеше, че съм огледал наоколо и хоризонтът е чист. Ако е закопчана, край на срещата и отиваме на резервното място.

— А Ирина?

— Чантата. В лявата или в дясната ръка. Отивах на мястото първи и чаках някъде, където можеше да ме види. Така тя можеше да избира дали да продължи, или да изчезне.

— Всичко това е било преди повече от половин година. Какво прави оттогава?

— Почивах си — грубо отговори Тар.

— Паникьосал се е и се е престорил на местен — каза Гуилъм. — Хукнал е към Куала Лумпур и се е покрил в едно планинско село. Така поне твърди той. Има дъщеря на име Дани.

— Дани е дъщеричката ми.

— Скрил се при Дани и майка й — каза Гуилъм, който по навик не обръщаше внимание на думите на Тар. — Той има съпруги по целия свят, но в момента май тази е начело.

— Защо реши точно сега да се обърнеш към нас?

Тар не отговори.

— Не искаш ли да прекараш Коледа с Дани?

— Естествено.

— Какво стана тогава? Уплаши ли те нещо?

— Дочух слухове — каза неохотно Тар.

— Какви слухове?

— В Куала Лумпур се появил някакъв французин и започнал да разправя на всички, че му дължа пари. Искал да наеме адвокат, когото да пусне по дирите ми. Не дължа пари на никого.

Смайли се обърна към Гуилъм:

— В Цирка още ли го смятат за дезертьор?

— Предполагаем.

— Какво е направено по въпроса до момента?

— Това не е под мой контрол. Чух, че преди време в Лондонското управление е имало няколко оперативки по този повод, но не са ме канили и не знам какъв е резултатът. Най-вероятно никакъв, както обикновено.

— Какъв паспорт е използвал?

Тар беше готов с отговора:

— Изхвърлих Томас в момента, в който стъпих в Малая. Реших, че тъкмо сега Томас едва ли се ползва с голяма популярност в Москва и е по-добре да го убия веднага. В Куала Лумпур поръчах да ми направят британски паспорт на името на Пул. — Той го връчи на Смайли. — Не е зле за тия пари.

— Защо не използва някой от швейцарските паспорти?

Пак настъпи тягостно мълчание.

— Или си ги изгубил, когато са претърсвали хотелската ти стая?

— Разкарал ги е веднага щом е пристигнал в Хонконг — отвърна Гуилъм. — Обичайна практика.

— Но защо не си ги използвал?

— Бяха номерирани, мистър Смайли. Може да са празни, но са номерирани. Честно да ви кажа, бях поуплашен. Ако в Лондон знаят номерата, защо да не ги знаят и в Москва, нали ме разбирате?

— И какво направи с твоите швейцарски документи за бягство? — внимателно попита пак Смайли.

— Казва, че ги е изхвърлил — рече Гуилъм. — По-вероятно е да ги е продал. Или да ги е заменил за този.

— По какъв начин? Как ги изхвърли? Изгори ли ги?

— Точно така, изгорих ги — отговори Тар с нервна нотка в гласа, полузаплашителна, полууплашена.

— Значи, когато казваш, че онзи французин е разпитвал за тебе…

— Той е търсел Пул.

— Само че кой друг е знаел за Пул, освен човека, изработил паспорта? — попита Смайли, прелиствайки страниците. Тар не отговори. — Разкажи ми как се върна в Англия — подхвърли Смайли.

— Съвсем спокойно, през Дъблин. Без проблеми. — Тар не лъжеше добре, когато беше под напрежение. Сигурно родителите му бяха виновни. Беше прекалено бърз, когато нямаше готов отговор, и прекалено агресивен, когато беше подготвен.

— Как стигна до Дъблин? — попита Смайли, докато проверяваше печатите на средната страница.

— Като по мед и масло. — Самочувствието му се върна. — Цялото пътуване беше като по мед и масло. Една моя приятелка е стюардеса в южноафриканските авиолинии. Едно приятелче ме откара до кейптаунското карго, там момичето се погрижи за мене и ми намери безплатен полет до Дъблин с един от техните пилоти. Що се отнася до хората на изток, никой не знае, че съм напуснал полуострова.

— Правя всичко възможно да го проверя — каза Гуилъм на тавана.

— Само по-внимателно, драги — сопна му се Тар, — защото не искам лошите да тръгнат по петите ми.

— Защо се обърна към мистър Гуилъм? — попита Смайли, все още заровил глава в паспорта на Пул. Имаше износен вид, доста използван, нито с много печати, нито с прекалено малко. — Освен факта, че си бил уплашен, разбира се.

— Мистър Гуилъм ми е шеф — каза целомъдрено Тар.

— Не ти ли мина през ума, че може да те предаде директно на Алълайн? Все пак ти си нещо като издирван, поне ще се отнася до началството в Цирка, не мислиш ли?

— Така е. Но мисля, че мистър Гуилъм не харесва новото положение повече от вас, мистър Смайли.

— Освен това обича Англия — добави Гуилъм с унищожителен сарказъм.

— Точно така. Домъчня ми за вкъщи.

— Замисли ли се да отидеш някъде другаде, освен при мистър Гуилъм? Защо не в някоя от резидентурите в чужбина например, където няма да си в такава опасност? Макълвор още ли е шеф в Париж? — Гуилъм кимна. — Ами ето, можеше да отидеш при мистър Макълвор. Той те е наел, можеш да му вярваш, той е от старата генерация в Цирка. Можеше спокойно да си седиш в Париж, вместо да рискуваш кожата си тук. Боже мой! Лейкон, бързо!

Смайли скочи на крака, притиснал уста с опакото на ръката си, загледан през прозореца. На площадката пред конюшнята Джаки Лейкон лежеше по корем и пищеше, докато понито препускаше сред дърветата без ездач. Още гледаха, докато съпругата на Лейкон, красива жена с дълга коса и дебели зимни чорапи, прескочи оградата и вдигна детето.

— Много често падат — отбеляза ядосано Лейкон. — На тази възраст не се нараняват. — След което добави малко по-спокойно: — Човек не може да се грижи за всичко, нали, Джордж?

Постепенно се върнаха по местата си.

— Ако беше решил да се отправиш към Париж — започна отново Смайли, — кой маршрут щеше да избереш?

— Същия до Ирландия, след това от Дъблин до Орли, най-вероятно. Какво очаквате, да мина по водата ли?

В този момент Лейкон се изчерви, а Гуилъм скочи на крака с гневно възклицание. Смайли обаче остана невъзмутим. Той пак взе паспорта и го прелисти отзад напред.

— И как се свърза с мистър Гуилъм?

Гуилъм отговори вместо него, изстрелвайки бързо:

— Знаеше къде си паркирам колата. Остави ми бележка, че иска да я купи, подписана с оперативния му псевдоним, Тренч. Предложи място за среща, добавяйки завоалирана молба за дискретност, преди да съм размислил. Взех Фон с мене за бавачка…

— Това на вратата сега Фон ли беше? — прекъсна го Смайли.

— Пазеше ми гърба, докато разговаряхме — рече Гуилъм. — От край време го държа при нас. Веднага щом чух разказа на Тар, се обадих на Лейкон от уличен телефон и помолих да се видим. Джордж, защо не го обсъдим на четири очи?

— Тук ли потърси Лейкон, или в Лондон?

— Тук — каза Лейкон.

Настъпи мълчание, докато Гуилъм не обясни:

— Помнех името на едно момиче в офиса на Лейкон. Споменах го и казах, че тя ме е помолила спешно да му се обадя по един деликатен въпрос. Не беше кой знае какво, но нищо по-добро не ми хрумна тогава. — За да запълни тишината, добави: — Добре, де, дявол го вземе, нямах основание да предполагам, че телефонът се подслушва.

— Имал си всички основания.

Смайли затвори паспорта и се зае да изучава корицата му на светлината от настолната лампа с абажур край стола си.

— Доста е добър, не мислиш ли? — подхвърли безгрижно той. — Наистина е много добър. Бих казал, направо професионален продукт. Не мога да открия никакъв недостатък.

— Не се притеснявайте, мистър Смайли — отвърна Тар, прибирайки си паспорта, — не е изработен в Русия. — Докато стигна до вратата, усмивката се върна на лицето му. — Знаете ли какво? — каза той, обръщайки се към тримата в дъното на дългата стая. — Ако Ирина е права, ще ви трябва изцяло нов Цирк. Така че ако се държим заедно, можем и да успеем да се включим в раздаването. — Той почука бодро на вратата. — Хайде, драги, това съм аз, Рики.

— Благодаря, всичко е наред! Отворете, ако обичате — извика Лейкон и след миг ключът се превъртя, мярна се тъмната фигура на бавачката Фон и стъпките на двамата заглъхнаха в дълбините на къщата под далечния акомпанимент на плача на Джаки Лейкон.