Джон льо Каре
Дама, поп, асо, шпионин (5)

5

— Това стана преди около шест месеца — започна Тар.

— През април — обади се рязко Гуилъм. — Нека да сме точни оттук нататък, може ли?

— Добре, през април — съгласи се Тар. — В Брикстън всичко беше спокойно. Сигурно бяхме петима или шестима дежурни. Пит Сембрини току-що се беше върнал от Рим, Сай Ванхофър тъкмо беше направил удар в Будапеща… — той се усмихна дяволито, — … тенис на маса и снукър в стаята за почивка в Брикстън. Нали така, мистър Гуилъм?

— Сезонът беше мъртъв.

Тогава, обясни Тар, внезапно пристигнало спешно искане от резидентурата в Хонконг.

— Била пристигнала някаква второразредна съветска търговска делегация, събираща електроуреди за московския пазар. Един от делегатите се увлякъл по нощните клубове. Казва се Борис, мистър Гуилъм знае подробностите. Не бил известен до този момент. Подслушвали го пет дни, а делегацията щяла да остане още дванайсет. За местните операцията била политически рискована, затова решили да го изпълнят като специална акция. Ползата не изглеждала особено голяма, но какво пък, сигурно бихме могли да го използваме като разменна монета, нали, мистър Гуилъм?

Това означаваше да бъде направена размяна с друга разузнавателна служба — търговия с дребни дезертьори, която главорезите въртяха.

Гуилъм не обърна внимание на Тар и каза:

— Югоизточна Азия си беше територия на Тар. Той се мотаеше без работа, затова му наредих да направи проверка на място и да докладва по телеграфа.

Всеки път, когато говореше някой друг, Тар го обземаше сънливост. Погледът му се фиксираше върху говорещия, очите му се премрежваха и винаги правеше кратка пауза, преди да заговори, сякаш изплуваше от сън.

— Изпълних нарежданията на мистър Гуилъм — каза той. — Както обикновено, нали, мистър Гуилъм? Добро момче съм аз, нищо, че съм импулсивен.

Отлетял на следващата вечер, събота, 31 май, с австралийски паспорт, описващ го като търговец на коли, и два празни швейцарски паспорта за бягство, скрити в подплатата на куфара му. Те били резервни документи, които щели да се попълват по предназначение — единият за Борис, другият за него. Срещнал се с хонконгския резидент в един автомобил недалеч от хотела си — „Голдън Гейт“ на Коулун.

В този момент Гуилъм се наведе към Смайли и промърмори:

— Онзи смешник Тъфти Тесинджър. Бивш майор от кралските африкански стрелци. Назначение на Пърси Алълайн.

Тесинджър извадил един доклад за движенията на Борис, направен въз основа на едноседмичното проследяване.

— Борис бил като отвързан — каза Тар. — Не можех да го разбера. Наливал се всяка вечер без прекъсване. Не бил спал от една седмица и на съгледвачите на Тесинджър вече им се подкосявали краката. През деня се мъкнел насам-натам с делегацията, инспектирал фабрики, взимал думата по време на дискусиите, изобщо държал се като млад и перспективен съветски чиновник.

— Колко млад? — попита Смайли.

— В молбата му за виза пише, че е роден в Минск през четирийсет и шеста — обади се Гуилъм.

— Вечер се прибирал в пансиона „Аликзандра“, стара съборетина в Норт Пойнт, където била завряна делегацията. Вечерял с групата, след което около девет се изнизвал през страничния вход, хващал такси и се понасял към нощните клубове от страната на Коулун. Любимо място му било „Котешката люлка“ на Куинс Роуд, където черпел местните бизнесмени и се правел на голяма работа. Там оставал до към полунощ. От „Люлката“ се отправял през тунела към Уанчай, към едно място, наречено „При Анджелика“, където пиенето било евтино. Сам. „При Анджелика“ е кафене, но мазето му е дупка, в която се събират моряци и туристи, а на Борис това явно му харесва. Обикновено изпивал три-четири питиета и си пазел бележките. Пиел предимно бренди, но понякога разнообразявал с водка. Междувременно имал забежка с някакво момиче от евро-азиатски произход, което хората на Тесинджър проследили и й платили за историята. Разказала им колко бил самотен и как седял на леглото, мрънкайки, че жена му не оценявала неговия гений. Страшен пробив — добави саркастично той, докато Лейкон шумно загреба малкия огън и го разрови, разпалвайки въглените. — Същата вечер отидох в „Люлката“ да го видя. Съгледвачите на Тесинджър бяха пратени по леглата с чаша топло мляко. Изобщо не ги интересуваше какво става.

Понякога, докато говореше, цялото тяло на Тар застиваше неподвижно, сякаш слушаше запис на собствения си глас.

— Той пристигна десет минути след мене в компанията на един едър рус швед, следван по петите от някакво китайско девойче. Беше тъмно, затова се преместих на по-близка маса. Поръчаха скоч, Борис плати, а аз седях на два метра от тях, гледах смотания оркестър и слушах какво си говорят. Китайката си държеше езика зад зъбите, приказваше основно шведът. Говореха на английски. Шведът попита Борис къде е отседнал и той отговори, че е в „Екселсиор“, което си беше чиста лъжа, защото живееше в пансиона „Аликзандра“ заедно с цялото стадо. Ясно е, че „Екселсиор“ звучи много по-добре от онази дупка „Аликзандра“. Някъде около полунощ седянката се разпадна. Борис каза, че трябва да се прибира и утре го чака тежък ден. Това беше следващата лъжа, защото се канеше да се прибира, колкото онзи… как се казваше… а, да, Джекил и Хайд! — нормалният доктор, който се преоблича и почва да вилнее. Та кой от двамата е Борис?

Известно време никой не му подсказа.

— Хайд — каза Лейкон, вперил поглед в зачервените си ръце. Той отново беше седнал и ги стискаше в скута си.

— Хайд — повтори Тар. — Благодаря ви, мистър Лейкон, винаги съм ви смятал за начетен човек. И така, те плащат, а аз хуквам към Уанчай, за да съм в „Анджелика“ преди него. В този момент вече съм почти сигурен, че нещо не е наред.

Тар старателно изброи доводите на сухите си дълги пръсти. Първо, досега не бил виждал съветска делегация, която да не води със себе си няколко горили от сигурността, за да държат момчетата далече от изкушенията. И как така Борис успявал да се измъква всяка вечер? Второ, не му харесвал начинът, по който Борис пилеел валутата си. Това не било в природата на съветския чиновник, настояваше той:

— Той просто не разполага с такава. Ако има, купува дрънкулки на жена си. И трето, не ми харесваше как лъже. Беше една идея по-добър от обичайното.

Така че Тар зачакал в „Анджелика“ и, разбира се, половин час по-късно мистър Хайд се появил, съвсем сам.

— Сяда и поръчва пиене. Само това прави, седи и пие сам.

Отново беше ред на Смайли да бъде облъчен от чара на Тар:

— И каква стана тя, мистър Смайли? Нали се сещате? Обръщам внимание на малките подробности — довери му той. — Само вижте как седи. Вярвайте ми, сър, самите ние да бяхме там, нямаше да седнем по-добре от Борис. Държеше под око изходите и стълбището, имаше пряка видимост към главния вход и случващото се в заведението, дясната ръка му беше свободна, а отляво го криеше стена. Борис беше професионалист, мистър Смайли, няма съмнение в това. Чакаше свръзка или може би обслужваше пощенска кутия, а може би просто се излагаше на показ и чакаше знак от някой тъпак като мене. Вижте сега, едно е да изпържиш дребна риба от търговска делегация, съвсем различно е да се пробваш с агент, обучен от Центъра, нали така, мистър Гуилъм?

— След реорганизацията главорезите нямат право да ловят двойни агенти — каза Гуилъм. — Те трябва веднага да бъдат предавани на Лондонското управление. Момчетата имат заповед, подписана лично от Бил Хейдън. При най-малкия признак за противник да се прекрати. — Той добави тихо, така че само Смайли да го чуе: — Латерализмът оряза автономията ни до дъно.

— И аз съм участвал в двойни и тройни игри — заяви Тар с тон на накърнена добродетел. — Вярвайте ми, мистър Смайли, всичко е толкова оплетено.

— Убеден съм — каза Смайли и намести очилата си със строго изражение.

Тар телеграфирал на Гуилъм „няма сделка“, купил си билет за връщане и отишъл на пазар. Тъй като полетът му бил чак в четвъртък обаче, той решил, че може да огледа стаята на Борис, преди да си тръгне, колкото да си оправдае заплатата.

— Пансионът „Аликзандра“ е същинска стара съборетина, мистър Смайли, в една от пресечките на Марбъл Роуд, с накачулени един върху друг дървени балкони. А ключалките се отварят с поглед, сър.

Така че Тар много бързо се озовал в стаята на Борис, облегнат на вратата, докато очите му привикнат към тъмнината. Още стоял там, когато женски глас го заговорил сънено на руски от леглото.

— Жената на Борис — обясни Тар. — Плачеше. Вижте, ще й казвам Ирина, нали може? Мистър Гуилъм разполага с подробностите.

Смайли вече протестираше — невъзможно било да е жена му, твърдеше той. Центърът никога няма да пусне от Русия и двамата по едно и също време, ще държат единия, докато другият пътува…

— Съжителство без брак — каза сухо Гуилъм. — Неофициално, но постоянно.

— Толкова неща са наопаки в наши дни — рече Тар с язвителна усмивка, без да се обръща конкретно към някого, най-малкото към Смайли, и Гуилъм му хвърли още един унищожителен поглед.