Джон льо Каре
Дама, поп, асо, шпионин (36)

36

Лок Гардънс, чието име вероятно произлизаше от намиращите се в съседство шлюзове на Камдън и Хампстед Роуд^[1], представляваше група от четири къщи от деветнайсети век с плоски фасади, построени в полукръг, на по три етажа със сутерена, а оградената ивица затревена площ зад тях се простираше до Риджънтс Стрийт. Номерата вървяха от две до пет; номер едно или беше паднала, или изобщо не е била построена. Номер пет беше от северната страна и не би могла да бъде по-добър вариант за тайна квартира, защото имаше три подхода в рамките на трийсет ярда, а пътеките покрай канала представляваха още два. На север беше Камдън Хай Стрийт за вливане в движението; на юг и на запад се намираха парковете и Примроуз Хил. Нещо повече, кварталът нямаше определен социален профил и не изискваше такъв от обитателите си. Някои от къщите бяха преустроени в едностайни апартаменти и имаха по десет звънеца, подредени като пишеща машина. Други бяха по-величествени и имаха само по един. На номер пет имаше два — един за Мили Маккрейг и втори за нейния наемател, мистър Джеферсън.

Мисис Маккрейг редовно ходеше на църква и събираше всевъзможни пожертвувания, което по съвместителство беше прекрасен начин да държи околните под око, макар че те едва ли възприемаха ревностната й дейност по този начин. Джеферсън, нейният наемател, беше смътно известен като чужденец от петролния бизнес, който често отсъства. Лок Гардънс беше временното му жилище. Съседите, когато изобщо си правеха труда да му обръщат внимание, го намираха за свит и почтен. Същото впечатление биха си създали и за Джордж Смайли, ако случайно го бяха зърнали в бледата светлина на входа в девет часа същата вечер, докато Мили Маккрейг го въвеждаше в дневната си и спускаше благочестивите си завески.

Тя беше жилава шотландска вдовица с кафяви чорапи, късо подстригана коса и излъсканата, набръчкана кожа на стар човек. В интерес на Бога и на Цирка тя беше ръководила библейски училища в Мозамбик и една моряшка мисия в Хамбург и макар че в продължение на двайсет години след това беше работила като професионален подслушвач, все още беше склонна да се отнася към всички мъже като към грешници. Смайли изобщо нямаше представа какво си мисли тя. От момента, в който той пристигна, поведението й излъчваше дълбоко и безпристрастно спокойствие; тя го разведе из къщата като икономка, чиито гости много отдавна са умрели.

Първо сутеренът, на който живееше тя, пълен с растения и онази смесица от стари пощенски картички, месингови масички и резбована черна мебел, която сякаш има свойството да полепва по обикалялите света британски дами на определена възраст и от определена прослойка. Да, ако в Цирка имали нужда от нея през нощта, обаждали й се по телефона в сутерена. Да, имало отделна линия на горния етаж, но тя била само за изходящи обаждания. Телефонът в сутерена имал дуплекс в трапезарията горе. След това партерът, истински храм на скъпия лош вкус на домакините — крещящи райета в стил ампир, позлатени имитации на антикварни столове, плюшени дивани с шнурове по ръбовете. Кухнята беше недокосната и занемарена. Зад нея имаше остъклена пристройка, наполовина зимна градина, наполовина килер, с изглед към запуснатата градина и канала. По плочките на пода се търкаляха стара преса за гладене, меден съд и касетки с тоник.

— Къде са микрофоните, Мили? — върна се Смайли в дневната.

По двойки били, промълви тихо Мили, монтирани зад тапетите, по две двойки във всяка стая на партера и по една във всяка стая на горния етаж. Всяка двойка била свързана с отделно записващо устройство. Той я последва по стръмната стълба. Горният етаж не беше обзаведен, с изключение на една спалня под покрива, в която имаше сива метална стойка с осем записващи апарата, четири отгоре, четири отдолу.

— Джеферсън знае ли всичко това?

— С мистър Джеферсън — каза строго Мили — се работи на базата на взаимно доверие.

Това можеше да се тълкува като израз на неодобрението й към Смайли или пък като отдаденост на християнския морал.

Като се върнаха долу, тя му показа ключовете, които контролираха системата. Във всеки ключ за осветлението беше монтирано допълнително копче. Всеки път, когато Джеферсън или някое от момчетата, както се изрази тя, искали да запишат нещо, трябвало само да станат и да натиснат лявото копче. От този момент системата се задействала от глас; с други думи, лентата в записващото устройство започвала да се върти само когато някой започвал да говори.

— А ти къде си през това време, Мили?

Стояла си на долния етаж, обясни тя, сякаш там е мястото на жената.

Смайли отваряше шкафове и бюфети, докато обикаляше от стая в стая. После се върна пак в килера с изглед към канала. Извади от джоба си фенерче и сигнализира с едно мигване в мрака на градината.

— Какви са мерките за сигурност? — попита Смайли, играейки си замислено с крайното копче на ключа за осветлението до вратата на дневната.

Отговорът й беше монотонен като литургия:

— Две бутилки за мляко пред вратата означава, че можеш да влезеш и всичко е наред. Ако няма бутилки, не се влиза.

Откъм зимната градина се чу леко почукване. Смайли се върна там, отвори остъклената врата и след бърз приглушен разговор се появи отново с Гуилъм.

— Нали познаваш Питър, Мили?

Мили може би го познаваше, а може би не, малките й строги очи го гледаха с презрение. Той разглеждаше ключа на осветлението, ровейки през това време в джоба си за нещо.

— Какво прави той? Не бива да го прави. Спри го.

Ако имала някакви притеснения, каза Смайли, можела да се обади на Лейкон от телефона в сутерена. Мили Маккрейг не помръдна, но по жилавите й бузи избиха червени петна и тя защрака с пръсти от гняв. С малка отвертка Гуилъм внимателно разви болтчетата от двете страни на пластмасовия ключ и разгледа кабелите вътре. След това много внимателно обърна лявото копче надолу, завъртайки го на жичките му, и зави пластмасовия панел на мястото му, без да пипа другите копчета.

— Само ще го изпробваме — каза Гуилъм и докато Смайли се качваше да провери записващото устройство, Гуилъм запя „Старата река“ ниско и хрипливо като Пол Робсън.

— Благодаря ти — потръпна Смайли, слизайки пак долу, — това е напълно достатъчно.

Мили беше отишла в сутерена да се обади на Лейкон. Смайли спокойно подготви сцената. Сложи телефона до едно кресло в дневната, след което разчисти пътя си за отстъпление към килера. Взе две бутилки за мляко от кутията за лед на „Кока-Кола“ в кухнята и ги сложи пред вратата, за да обозначи, както еклектично се изрази Мили Маккрейг, че можеш да влезеш и всичко е наред. Събу си обувките и ги остави в килера, а след като изгаси всички лампи, зае мястото си в креслото в момента, в който Мендъл направи връзката по телефона.

Междувременно на пътеката край канала Гуилъм възобнови наблюдението над къщата. Пътеката се затваряше за минувачи един час преди мръкване — от този момент нататък тя се превръщаше както в място за срещи на влюбени, така и в рай за бездомници; тъмнината на мостовете, макар и по различни причини, привлича и едните, и другите. През онази студена нощ Гуилъм не ги срещна. От време на време профучаваше по някой празен влак, оставяйки след себе си още по-голяма пустота. Нервите му бяха толкова опънати, очакванията му — толкова разнородни, че за момент цялата заобикаляща го архитектура в нощта му се видя апокалиптична — семафорите на железопътния мост се превърнаха в бесилки, викторианските складове станаха затвори с решетки на прозорците, извити към влажното небе. Някъде наблизо шумоляха плъхове и се носеше воня на застояла вода. След това светлината в дневната изгасна и къщата потъна в тъмнина, с изключение на жълтите ивици от двете страни на прозореца на Мили в сутерена. От килера блесна тънък лъч към него през запуснатата градина. Той извади малко фенерче от джоба си, махна сребристата капачка, насочи го с треперещи пръсти в посоката, от която дойде светлината, и върна сигнала. От този момент нататък можеха само да чакат.

 

 

Тар подхвърли входящата телеграма на Бен заедно с еднократен бележник за разшифроване от сейфа.

— Давай — каза той, — изкарай си парите. Разкости я.

— Лично за вас е — възрази Бен. — Вижте. „Лично от Алълайн. Дешифрирай сам.“ Не ми е позволено да докосвам такива телеграми. Тези са от най-секретните.

— Прави каквото ти казва, Бен — рече Макълвор, наблюдавайки Тар.

В продължение на десет минути тримата не размениха нито дума. Тар стоеше сам в срещуположния ъгъл на стаята, силно изнервен от чакането. Беше затъкнал пистолета в колана си с дръжката навътре. Якето му лежеше на един стол. Ризата му беше залепнала от пот по целия му гръб. Бен използваше линийка за разчитането на групите от цифри и старателно записваше резултата в бележника от милиметрова хартия пред себе си. За да се съсредоточи, той беше опрял език в зъбите си и сега леко изцъка, когато го отдръпна. Остави молива настрана и подаде на Тар откъснатия лист.

— Прочети го на глас — каза Тар.

Гласът на Бен беше мек и леко развълнуван.

— „Лично до Тар от Алълайн дешифрирай сам. Категорично настоявам за разяснения и/или образци преди да удовлетворя молбата ти. Цитирам жизненоважна информация за опазване на службата край на цитата е недостатъчно. Нека ти напомня за лошото положение в което се намираш тук след позорното ти изчезване стоп настоявам незабавно да споделиш всичко с Макълвор повтарям незабавно стоп Шефът.“

Бен още не беше свършил, когато Тар започна да се смее по много странен и превъзбуден начин.

— Точно така, Пърси, мой човек! — извика той. — Да, повтарям, не! Знаеш ли защо шикалкави, драги ми Бен? Готви се да ме застреля право в шибания гръб! Така пипна и руското ми момиченце. Сега копелето ми свири същата мелодия. — Той рошеше косата на Бен, крещеше му и се смееше. — Да знаеш, Бен, в тая служба има много гадни хора, така че не вярвай на никого, казвам ти, ако искаш да пораснеш голям и силен!

* * *

Сам в мрака на дневната Смайли също чакаше, седнал на неудобния домакински стол и подпрял глава в слушалката на телефона. От време на време промърморваше нещо и Мендъл промърморваше в отговор, но през повечето време споделяха мълчанието. Настроението му беше унило, даже малко мрачно. Подобно на актьор, той изпитваше чувството на приближаваща апатия преди вдигането на завесата, чувството, че великите неща накрая се свиват до малки и незначителни; също както смъртта му се струваше дребна и незначителна след битките в живота му. Нямаше го предишното желание да покорява. Мислите му, както когато се страхуваше, бяха насочени към хората. Нямаше някакви конкретни теории или оценки. Просто се питаше как ще се отрази това на всекиго и се чувстваше отговорен. Мислеше си за Джим и Сам, за Макс, Кони и Джери Уестърби, за прекъснатите отношения помежду им; отделно място в мислите му заемаше Ан и безнадеждно обърканият им разговор на корнуолските скали; зачуди се дали изобщо може да съществува любов между две човешки същества, която да не почива на самозаблуда; искаше му се да стане и да си тръгне, преди да се е случило, но не можеше. Притесняваше се бащински за Гуилъм и се питаше как ли ще му се отрази това напрежение от възмъжаването. Отново се сети за деня, в който погреба Контрола. Замисли се за предателството и се зачуди дали има безсмислено предателство по същия начин, по който се смята, че съществува безсмислена жестокост. Тревожеше се, че се чувства толкова ограбен, че всички интелектуални или философски правила, към които се бе придържал, ставаха на пух и прах, изправени пред истинска човешка ситуация.

— Има ли нещо? — попита той Мендъл по телефона.

— Двама пияници — отговори Мендъл — пеят „Виж джунглата, мокра от дъжда“.

— Не съм я чувал.

Той прехвърли слушалката от лявата си страна, извади пистолета от вътрешния джоб на сакото си, където той вече беше развалил хубавия копринен хастар. Напипа предпазителя и за миг се зачуди на коя страна беше вдигнат и на коя — свален. Извади пълнителя и го пъхна обратно, спомняйки си как го беше правил стотици пъти на нощното стрелбище в Сарат преди войната; спомни си как винаги се стреля с две ръце, сър, едната държи пистолета, другата — пълнителя, сър; сети се и за онази легенда в Цирка, че винаги трябвало показалецът да се опъва по протежение на дулото, а спусъкът да се дърпа със средния пръст. Когато го пробва обаче, усещането беше смехотворно и той го заряза.

— Ще се поразходя — измърмори той и Мендъл отговори:

— Много хубаво.

Все още с пистолет в ръка, той се върна в килера, заслушан за скърцане на пода, което би могло да го издаде, но явно подът беше от бетон под опърпания килим; даже и да беше скочил, нямаше да предизвика дори вибрация. С фенерчето си изпрати два кратки сигнала, дълга пауза, после още два. Гуилъм веднага отговори с три кратки.

— Веднага се връщам.

— Разбрано — отвърна Мендъл.

Той тръгна, мислейки си мрачно за Ан — сънуваше невъзможния сън. Прибра пистолета в джоба си. Откъм канала се чу вой на сирена. През нощта? Лодки да плават през нощта? Сигурно беше кола. Ами ако Джералд има разработени мерки за спешни случаи, за които не знаем нищо? Обаждане от една телефонна кабина до друга, взимане с кола? Ами ако Поляков все пак има агент, помощник, когото Кони не е разпознала? Вече го беше премислял. Системата беше направена така, че да няма пропуски, да става за всякакви срещи при всякакви обстоятелства. По отношение на професията Карла е педант.

Ами идеята му, че го следят? Какво да каже за това? Какво да прави със сянката, която така и не видя, само усещаше, докато гърбът не го засърбя от втренчения поглед на онзи, който го следеше; нищо не видя, нищо не чу, само го усещаше. Твърде стар беше, за да не обръща внимание на такова предупреждение. Проскърцването на стъпало, което не е скърцало до този момент; прошумоляването на щора, когато няма вятър; кола с друг номер, но със същата драскотина на калника от външната страна; лице в метрото, за което си сигурен, че си виждал и преди; в продължение на години беше живял с такива знаци; само един от тях беше достатъчна причина да се маха, да сменя града и самоличността. Защото в тази професия не съществуваха съвпадения.

— Един си тръгна — каза изведнъж Мендъл. — Ало?

— Тук съм.

Някой току-що излязъл от Цирка, каза Мендъл. От парадния вход, но не бил сигурен за самоличността му.

Шлифер и шапка. Едър, движи се бързо. Явно е поръчал таксито да дойде точно пред входа и веднага се качи в него.

— Тръгна на север, в твоята посока.

Смайли погледна часовника си. Десет минути, помисли си той. Нека са дванайсет, ще трябва да спре и да се обади на Поляков по пътя. След това си каза: „Не ставай глупав, вече го е направил от Цирка“.

— Затварям — каза Смайли.

— Чао — отговори Мендъл.

От пътеката Гуилъм видя три дълги светлини. Къртицата идва.

* * *

В килера Смайли още веднъж провери маршрута си, бутна няколко шезлонга настрана и върза конец на пресата за гладене, който да го направлява, защото не виждаше добре в тъмното. Конецът стигаше до отворената кухненска врата, от кухнята се влизаше в дневната и в трапезарията, двете врати бяха една до друга. Кухнята беше дълго помещение, всъщност беше пристроена към къщата още преди да направят остъкления килер. Мислеше да използва трапезарията, но беше прекалено рисковано и освен това от там не можеше да сигнализира на Гуилъм. Затова той зачака в килера, чувствайки се абсурдно по чорапи и бършейки очилата си, защото от топлината на лицето му те непрекъснато се запотяваха. В килера беше много по-студено. Дневната беше в съседство и беше много топла, но килерът имаше външни стени, стъкло и бетон под килима, от което краката му бяха мокри. Къртицата пристига първа, мина му през ума, и играе ролята на домакин — такъв е протоколът, част от преструвката, че Поляков е агент на Джералд.

Лондонското такси е като падаща бомба.

Това сравнение бавно се надигна в него от дълбините на подсъзнателните му спомени. Тракането, с което навлиза в полукръга от къщи, ритмичното цъкане, докато ниските тонове затихват. Изгасянето на двигателя — къде е спряло, пред коя къща, когато всички на улицата сме притихнали в тъмното, свити под масите или стиснали конец, коя къща? След това затръшването на вратата и връхлитащото успокоение — щом можеш да го чуеш, значи не е за тебе.

Но Смайли го чу и беше за него.

Чу стъпките по чакъла, енергични и забързани. Спряха. Не е тази врата, мина абсурдна мисъл през главата на Смайли, върви си. Пистолетът беше в ръката му със спуснат предпазител. Продължаваше да слуша, но не чуваше нищо. Подозрителен си, Джералд, помисли си той. Стара къртица си ти, надушваш, ако нещо не е наред. Мили, помисли си той — Мили е махнала бутилките за мляко и го е предупредила, прогонила го е. Мили е уплашила плячката. След това чу резето да се превърта — един път, втори, ключалката беше марка „Банъм“, спомни си той, Боже мой, за къде сме без „Банъм“? Ама разбира се — къртицата беше ровила в джобовете си за ключа. Ако беше някой изнервен човек, ключът щеше да е вече в ръката му, щеше да го стиска, да го напипва в джоба си през целия път с таксито; но не и къртицата. Къртицата можеше да е разтревожена, но не и изнервена. В момента, в който се превъртя резето, отекна звънецът — поредната проява на лошия вкус на домакините, висок тон, нисък тон, висок тон. Това означава, че е един от нас, беше му обяснила Мили; едно от момчетата, нейните момчета, момчетата на Кони, момчетата на Карла. Входната врата се отвори, някой влезе в къщата, той чу изшумоляването на изтривалката, чу как се затвори вратата, чу щракването на ключа за осветлението и видя как се появи бледа ивица под вратата на кухнята. Сложи пистолета в джоба си и избърса длан в сакото си, след това пак го извади и в същия момент чу втора падаща бомба, второ такси спря отпред, и веднага стъпки — Поляков не само беше приготвил ключа си, парите за таксито също бяха готови; дали руснаците оставят бакшиш, помисли си той, или това се смята за недемократично? Отново се чу звънецът, входната врата се отвори и затвори и Смайли чу две потраквания, когато някой остави бутилките за мляко на масичката в антрето в името на реда и добрата професионална практика.

Господ да ми е на помощ, помисли си Смайли в ужас, загледан в старата кутия за лед на „Кока-Кола“ до него, изобщо не му мина през ума, че онзи може да поиска да ги прибере в хладилника.

Ивицата светлина под кухненската врата внезапно стана по-ярка, след като запалиха лампите в дневната. Над къщата се възцари необикновено спокойствие. Хванал конеца, Смайли се придвижи малко напред по ледения под. След това чу гласове. Отначало бяха неразличими. Явно още са в далечния край на стаята, помисли си той. Или пък винаги започват разговора тихо. След това Поляков се премести по-близо — отиде до количката с питиета, сипвайки по нещо.

— Каква е версията ни, ако някой ни притесни? — попита той на добър английски.

Хубав глас, спомни си Смайли, мек като твоя, често си пусках записите по два пъти само да го слушам как говори. Кони, да можеше да го чуеш сега.

Все още от далечния край на стаята се носеше приглушено мърморене в отговор на всеки въпрос. Смайли изобщо не можеше да го разпознае. „Къде ще се прегрупираме?“ „Какъв е резервният ни вариант?“ „Носиш ли нещо, което предпочиташ да е у мене по време на разговора ни, като имаш предвид, че имам дипломатически имунитет?“

Сигурно е стандартна процедура, реши Смайли, част от методите на Карла.

— Ключът надолу ли е? Би ли проверил, моля те? Благодаря ти. Какво ще пиеш?

— Скоч — каза Хейдън, — един дяволски голям скоч.

Без изобщо да е в състояние да повярва, Смайли слушаше добре познатия глас да чете същата телеграма, която самият той беше продиктувал на Тар само преди четирийсет и осем часа.

След това за миг едната половина на Смайли открито се разбунтува срещу другата. Вълната на гневно съмнение, която го беше заляла в градината на Лейкон и която оттогава го дърпаше назад като неприятен отлив, сега го захвърли на скалите на отчаянието, а след това и на бунта — отказвам. Нищо не заслужава унищожаването на едно човешко същество. Все някъде пътят на болката и предателството трябва да има край. Докато това не стане, няма бъдеще — само непрекъснато спускане във все по-ужасяващи версии на настоящето. Този човек беше мой приятел и любовник на Ан, приятел на Джим и доколкото разбирам, негов любовник също; на обществото принадлежеше предателството, а не човекът.

Хейдън беше извършил предателство. Като любовник, като колега, като приятел; като патриот, като член на онази неясна общност, която Ан неопределено наричаше „мрежата“ — във всяко отношение Хейдън открито беше преследвал една цел, а тайно постигаше нейната противоположност. Смайли много добре знаеше, че дори и в този момент не осъзнава напълно мащабите на това ужасяващо двуличие; при все това част от него вече се надигаше в защита на Хейдън. Нима и Бил не беше предаден? Плачът на Кони прозвуча в ушите му: „Бедничките. Обучени да управляват империя, обучени да са на гребена на вълната… Вие сте последните, Джордж, ти и Бил“. Болезнено ясно видя образа на амбициозен човек, роден за велики дела, роден да управлява, да разделя и да владее, чиито мечти и стремежи, също като тези на Пърси, бяха насочени само към световната сцена; за когото действителността беше само един жалък остров, чийто глас не можеше да стигне дори до отсрещния бряг. Затова Смайли изпита не само отвращение, но и въпреки всичко, което този миг означаваше за него, изблик на негодувание срещу институциите, които би трябвало да защитава: „Общественият договор важи и за двете страни“, беше казал Лейкон. Небрежният фалш на министъра, мълчаливото морално самодоволство на Лейкон, безогледната алчност на Пърси Алълайн, хора като тях обезсмисляха всеки договор — защо трябва някой да им бъде верен?

Той знаеше, разбира се. Винаги е знаел, че е Бил. Също както го знаеше и Контрола, и Лейкон в дома на Мендъл. Също като Кони и Джим, като Алълайн и Естерхази, всички негласно споделяха онова неизразено, половинчато знание, което се надяваха, че ще изчезне от само себе си, като болест, за която никой не признава и никой не иска да постави диагноза.

Ами Ан? Ан дали знаеше? Каква беше онази сянка, която се спусна върху тях тогава, на корнуолските скали?

Известно време Смайли остана така — пълен, босоног шпионин, както би казала Ан, излъган в любовта и безпомощен в омразата си, стиснал пистолет в едната ръка и конец — в другата, чакайки в тъмното. След това, все още с пистолет в ръката, той се отдръпна на пръсти до прозореца и оттам изпрати пет бързи светлинни сигнала, един след друг. Изчака, докато получи отговор, и се върна на мястото си, за да продължи да слуша.

 

 

Гуилъм се втурна по пътеката край канала, а фенерчето се мяташе бясно в ръката му, докато не стигна до един нисък мост и стоманена стълба, която водеше на зигзаг до Глостър Авеню. Портичката беше затворена и му се наложи да я прескочи, скъсвайки единия от ръкавите си на лакътя. Лейкон стоеше на ъгъла на Принсес Роуд, облечен в стара канадка и с чанта в ръка.

— Там е, пристигна — прошепна Гуилъм. — Пипнал е Джералд.

— Не искам кръвопролитие — предупреди го Лейкон. — Искам пълно спокойствие.

Гуилъм не си направи труда да му отговори. Трийсет ярда по-надолу по улицата Мендъл чакаше в едно такси, наето за цялата нощ. Караха по-малко от две минути и спряха колата малко преди полукръга. Гуилъм държеше в ръка ключа на Естерхази. Като стигнаха номер пет, Мендъл и Гуилъм прескочиха вратичката, за да не рискуват да издаде някакъв шум, и тръгнаха само по тревата. Докато вървяха, Гуилъм погледна през рамо и за момент му се стори, че някой ги наблюдава — не можеше да различи дали е мъж, или жена — от сянката в един вход на отсрещната страна на улицата; когато обърна внимание на Мендъл към мястото, там нямаше нищо, а Мендъл доста грубо му нареди да се успокои. Лампата на входа не светеше. Гуилъм тръгна напред, Мендъл зачака под една ябълка. Гуилъм пъхна ключа и усети как ключалката превърта с лекота. Какъв глупак, помисли си победоносно той, защо не си пуснал резето? Бутна вратата един инч и се поколеба. Дишаше бавно, изпълвайки дробовете си за действие. Мендъл се придвижи още малко напред. По улицата минаха две млади момчета, които се смееха на висок глас, защото нощта ги изнервяше. Гуилъм погледна още веднъж зад себе си, но полукръгът беше чист. Той пристъпи в антрето. Носеше обувки от набук, които скърцаха по паркета; нямаше килим. Той слуша достатъчно време пред вратата на гостната, преди най-сетне да го обземе ярост.

Изкланите му агенти в Мароко, заточението му в Брикстън, всекидневните му безплодни усилия, докато с всеки изминал ден остаряваше, а младостта изтичаше през пръстите му; сивотата, която го обкръжаваше; подрязаните му способности да обича, да се радва и да се смее; постоянната ерозия на обикновения героизъм, по чиито стандарти искаше да се равнява; изпитанията и ограниченията, които си налагаше в името на безмълвната преданост; можеше да хвърли всичко това в ухилената физиономия на Хейдън. Хейдън, неговият изповедник; Хейдън, винаги готовият да се посмеят, да побъбрят или да изпият едно кафе; Хейдън, моделът, по който той беше построил живота си.

Нещо повече, много повече. Сега го разбра, след като го видя. Хейдън беше нещо повече от модел, той беше неговото вдъхновение, неговата пътеводна светлина в някаква старомодна романтика, въплъщение на истинския англичанин, което, само поради факта, че беше неопределено, подценено и нееднозначно, осмисляше живота на Гуилъм досега. В този момент Гуилъм се почувства не само предаден, той се почувства осиротял. Подозренията му, негодуванията му, които досега бяха насочени към външния свят — към жените му, към любовните му опити, — сега се обърнаха към Цирка и към проваленото вълшебство, формирало вярата му. С всички сили той блъсна вратата и скочи вътре с пистолет в ръка. Хейдън и един едър мъж с черен перчем седяха от двете страни на малка масичка. Поляков — Гуилъм го позна от снимките — пушеше много английска лула. Беше облечен в сива жилетка с цип, която приличаше на горнище от анцуг. Даже не успя да извади лулата от устата си, преди Гуилъм да сграбчи Хейдън за врата. Вдигна го от стола му с едно рязко движение. Беше захвърлил пистолета и мяташе Хейдън наляво-надясно, тръскаше го като мокър парцал и крещеше. После изведнъж всичко изгуби смисъл. В края на краищата това беше Били, с когото бяха преживели много неща заедно. Гуилъм се отдръпна много преди Мендъл да го хване за ръката, и чу как Смайли много внимателно подканя „Бил и полковник Викторов“, както ги нарече, да вдигнат ръце и да ги сложат на тила си, докато пристигне Пърси Алълайн.

— Нали не забеляза никого навън? — Смайли попита Гуилъм, докато чакаха.

— Тихо като гробище — каза Мендъл, отговаряйки от името на двамата.