Вал Макдърмид
Разплата (1)

Благодарности

Това е моят двайсет и пети роман. И все още ми се налага да обикалям насам–натам и да се допитвам до хората, за да стане всичко както трябва. Както обикновено, сред хората, чиито съвети съм ползвала, има такива, които предпочитат да останат анонимни. Склонността им да споделят натрупания опит винаги ме е впечатлявана и аз съм им благодарна, задето ме допускат в своите светове.

Каролин Райън щедро ми позволи да ползвам контактите и; благодаря също така на нея и на Пол, задето приемаха примирено моите безкофеинови разходки. Онова, което научих от професор Сю Блак и доктор Гуен Адсхед за психическите аномалии, звучеше много по-смислено от всичко друго, което съм чувала досега.

Аз само пиша книгите. Съществува една малка армия от верни хора, които помагат, за да се озоват те в ръцете на читателите. Както винаги, благодаря на всички от „Грегъри енд Къмпани“; на екипа от мои помощници в издателство „Литъл, Браун“; на несравнимата Ан О‘Брайън и на Каролайн Браун, която би могла да накара дори влаковете да се движат по разписание, стига да си го постави за цел.

И накрая, благодаря на приятелите си и на моето семейство — тяхната обич е единственото, от което всъщност се нуждая. Особено на Кечи и Камерън, най-добрите спътници в живота, за които може да мечтае една жена.

Немезида е куца; но пък ръстът й е гигантски, като на богиня; и понякога, още преди да е извадила меча си от ножницата, тя протяга дългата си лява ръка и сграбчва жертвата си. Тази огромна ръка е невидима, но жертвата тръпне в жестоката и хватка.