Сандра Хейдън
Тя му даде кураж, но ще му подари ли сърцето си? (10)

Графиня Отилде видя, че Корина е паркирала колата си пред главния вход и побърза да я попита какво се случва — графинята се страхуваше да не би принцесата да си тръгне от дома им.

— Нали няма да си тръгнете? Моля ви, не се предавайте точно сега! Той има нужда от вас! — притеснено й каза тя.

— Моля? — неразбиращо отвърна Корина.

— Разбрах, че сте се карали, но моля ви, не си отивайте точно сега!

— Ооо — Корина чак сега разбра какво искаше да й каже графинята, — не се притеснявайте, с Бен излизаме.

— Излизате? Сигурна ли сте? Той не е напускал този дом повече от две години.

— Знам — кимна Корина. — Но аз няма да оставя нещата така.

— Не можете да си представите колко съм ви благодарна за всичко, което правите — каза графинята. — Откакто сте тук, той има голям напредък, не смятате ли?

— Да — усмихна се Корина — Но още е кисел и заядлив.

— Така е — отвърна графиня Отилде. — Но и това ще се промени, надявам се. Къде ще сложите количката?

— В багажника. Точно ще се побере.

Графинята поклати глава.

— Не, чакайте, ще кажа на Юстус да докара джипа.

— Но моля ви, не е нужно — отвърна Корина, макар че нямаше нищо против да покара големия джип. Вътрешното му пространство беше несравнимо по-голямо от това на нейната спортна кола и на Бен щеше да му е много по-удобно.

— Не, не, чакайте, моля ви. Аз ей сега ще му се обадя, изчакайте само минута — каза графинята и влезе в къщата.

След по-малко от пет минути графът докара джипа пред главния вход на къщата и даде ключовете на Корина.

— Няма много гориво, добре е да заредите по пътя — каза той и тръгна обратно към земите, които обработваше. Корина обаче не искаше да пропусне шанса да поговори с него по въпроса за лошото му отношение към Бен.

— Граф Катенберг — почти извика тя. Той се обърна малко учудено. — Какво е направил Бен, за да предизвика отношението ви? Той не е виновен за злополуката, която го е приковала на инвалидната количка.

Граф Юстус свъси вежди и за момент се замисли дали изобщо трябваше да отговаря на въпроса й. След това обаче реши, че тя трябваше да знае.

— Разбира се, че вината не е негова. Никой не твърди подобно нещо. Той обаче предизвика съдбата си. Предизвикваше я с всичко, което правеше. Рано или късно нещо щеше да се случи. Ако ме беше послушал, сега нямаше да е в инвалиден стол.

Нетърпящият възражение тон, с който този едър червендалест мъж говореше, почти изплаши Корина.

— Бенедикт трябваше да ме отмени в работата със земите ни — продължи графът. — Той е по-големият, а и земеделието не е нещо, с което Малте би се справил.

— Аз смятам, че и Бен едва ли би бил много добър в тази област — отвърна Корина.

— Така е, права сте. Той обаче избяга от отговорността си — така мисля аз.

— Мислите ли, че той щеше да е щастлив, занимавайки се със земеделие?

— Кой ви говори за щастие? — ядосано отвърна графът, смятайки, че тя не разбираше за какво всъщност й говори.

— Не, точно за щастие става дума — отвърна убедено Корина. — Не бяхте ли горд с него? Не бяхте ли горд с постиженията му, с куража, с който той посрещаше всички изпитания?

Граф Юстус стисна устни и Корина разбра, че го е „настъпила по мазола“.

— Не мисля, че сте виждали в него свой наследник в земеделието — продължи Корина. — Но сега, виждайки го толкова слаб и отчаян, не можете да понесете гледката и го обвинявате несправедливо. Знайте от мен — Бен не е слаб, нито безпомощен! Той е дори по-силен от когато и да било. Да се справи със сегашното си положение е много по-трудно, отколкото когато и да било в предишния му живот. Сега той трябва да е много по-силен и по-смел от всякога. Помислете за това, моля ви, Юстус.

— Това е семеен проблем и вие нямате право да се намесвате!

— Бен ви обича и страда заради отношението ви към него. Точно както вие страдате за това, че синът ви не е такъв, какъвто бихте искали да бъде.

— Аз не искам синът ми да е перфектен. Искам само да е здрав!

— Здрав няма как да бъде. Но е силен, повярвайте ми, той е много по-силен, отколкото можете да си представите.

— Хубави думи. Имате дар слово. Но нещата не са толкова прости, това не е статия в списанието ви.

— Не, наистина не са никак прости — каза Корина, поглеждайки към граф Юстус.

Той се обърна и тръгна обратно към земите си. Корина забеляза, че широкият му гръб се повдигна и той въздъхна.

— За какво си говорите — чу гласа на Бен зад себе си тя.

— Нищо съществено — отвърна тя и посочи на Северин вратата на джипа. Болногледачът настани приятеля си на мястото до шофьора и сложи количката в багажника.

— Ще се справите ли? — попита той.

— Не се притеснявай — отговори Бен. — Ти знаеш какво да правиш тук.

— Няма ли да дойдеш с нас, Северин — с учудване попита Корина.

— Не, дал съм му някои задачи за изпълнение тук — вместо него отговори Бен. — Какво, да не те е страх да пътуваш сама с мен?

Корина се подсмихна и се качи в колата.

— От какво да ме е страх? Ти ясно ми показа къде са границите между мен и теб.

Бен не намери подходящ отговор, затова замълча и се загледа през прозореца на колата. Колко дълго не беше пътувал по тези улици. Беше жътва. Докъдето поглед стигаше, се виждаха само ниви и тук-таме комбайни в тях. Те минаха покрай една ливада, на която стадо коне кротко пасяха под сянката на няколко дървета. Бен се наслаждаваше на гледката много повече, отколкото предполагаше, че би могъл да се наслади на каквото и да било в това си състояние.

— Знаеш ли, че има начин всяка кола да се пригоди за шофиране от инвалид? — наруши тишината Корина.

— Не, не знаех — отвърна Бен.

— Не вярвам, че Северин…

— Не говоря с него за такива неща — прекъсна я Бен.

— Разбирам, ти се притесняваш да говориш за всичко, което би могло да те изкара от това ужасно състояние на самосъжаление и летаргия.

— И доктор Керер смята, че подобно нещо не би било подходящо за мен — защити се Бен.

— Така ли? — учудено попита Корина. У нея от известно време се беше появило странно чувство спрямо доктор Керер, което не можеше да си обясни. Защо тази лекарка постоянно демотивираше пациента си?

— Накъде сме тръгнали всъщност? — смени темата Бен.

— Към Хамбург. Записала съм те в спортна група за инвалиди. Казва се „Без граници“.

Бен се засмя саркастично.

— Колко иронично — отвърна той.

— Не смятам, че е иронично — каза Корина. — Хората в тази група не се примиряват с недъга си и са убедени, че за тях няма граници също както за всички останали хора. Те смятат, че дори да си в неравностойно положение, ако пожелаеш, можеш да правиш всичко както останалите. Дори предлагат скокове с парашут и полети с балон — каза Корина и погледна към Бен. — Интересуваш ли си?

— Не — отговори той, макар че казаното от нея разпали любопитството му. Бен отново замълча и се загледа през прозореца.

— Скокове с парашут, така ли? — чу го да казва след малко тя.

— Точно така.

 

 

Неочаквано за Бен следобедът се превърна в истинско удоволствие за него. Когато пристигнаха в Хамбург, той беше приветстван с добре дошъл от ръководителя на дружеството. За него беше чест да посрещне гост като граф Бенедикт фон Катенберг. Той лично показа на Бен всичко, което сдружението им можеше да му предложи. В него имаше групи по футбол, волейбол, хандбал, както и още много други колективни и самостоятелни спортове. Групата имаше и отбор по ветроходство, който беше спечелил няколко медала от параолимпийските игри. Съвсем наскоро се беше сформирала и група по танци, което особено много допадна на Корина. „Без граници“ организираше и пътувания за своите членове. Бен с учудване разбра, че тази година някои от тях бяха ходили на пътешествие из канадските провинции.

Корина с радост видя как интересът към живота отново се връщаше у Бен и приключенецът в него отново излезе на бял свят.

По пътя обратно Бен внезапно хвана ръката на Корина и сърдечно й благодари за това, което беше направила за него днес.

— Много благодаря за всичко — каза той.

— За мен беше удоволствие — отвърна тя. От топлината на ръката му я побиха тръпки и сърцето й заби учестено.

— Мисля, че ти дължа извинение — чу го да казва тя.

— Така ли, за какво?

— През последните дни се държах като пълен глупак.

— Явно ме наказваш заради глупавата ми постъпка.

— Да те наказвам? Защо?

— Ами ако с Малте не бяхме… още отначало знаех, че върша глупост, за която ще съжалявам.

— Грешката е и моя. Трябваше да те предупредя, все пак го познавам доста по-добре от теб.

— Това не оправдава постъпката ми.

— Е да, но и аз не трябваше да проявявам ревност по такъв начин.

— Ревност ли? — учудено попита Корина и някак си се почувства обнадеждена. Бей обаче не каза нищо, а отново се загледа през прозореца.

Той не искаше Корина да разбира за чувствата му. Не искаше да й позволява да разбира.