Дейвид Уебър
За честта на кралицата (13)

12.

Звукът на комуникационния терминал събуди Раул Курвозие. Той се надигна стреснат в леглото, разтърка очи и натисна бутона за приемане.

Търсеше го Янаков. Грейсънският адмирал беше по хавлия, но подпухналите му от съня очи гледаха напрегнато.

— Извинявай, че те будя, Раул. — Мекият му грейсънски акцент звучеше необичайно, думите се застъпваха трескаво. — Току-що ми докладваха, че сензорите улавят следи от хиперпространствен преход на трийсет светлинни минути от Елцин. Следи от нещо голямо.

— Масада? — попита остро Курвозие.

— Още не знаем, но идват от нула-нула-три-нула-девет-две. Вектор, който води към Ендикот по права линия.

— Импулсните сигнатури какви са?

— От такова разстояние не можем да преценим — призна с известно смущение Янаков. — Обработваме информацията, но…

— Пратете координатите на командир Алварес — прекъсна го Курвозие. — Сензорите на „Мадригал“ са по-добри от вашите. Може би те ще се справят.

— Благодаря. Надявах се да го предложиш. — Янаков изглеждаше толкова дълбоко признателен, че Курвозие смръщи изненадано вежди.

— Да не би да си останал с впечатлението, че няма да ви помогнем? Заради глупостите на онзи тъп задник Хаузман?

— Е, не, но все още нямаме официален договор, така че ако вие…

— Само защото не сме сложили подписите си върху лист хартия, не значи, че и двамата не сме наясно за намерението на държавните си глави, а едно от предимствата да си адмирал вместо дипломат — в устата на Курвозие думата прозвуча като обида — е, че можеш да действаш по усмотрение, когато възникне нужда, а не да се съобразяваш с бюрократичните глупости. Пратете данните на „Мадригал“ и да действаме. — Замълча и посегна да изключи връзката. — Поканен съм в централното командване, нали?

— За нас ще е чест да присъстваш — отвърна Янаков искрено и без да се замисля.

— Благодаря. О, и като се свържеш с Алварес, питай го докъде е стигнал с проекта, който му възложих в понеделник. — Курвозие се усмихна. — Проучваме комуникационните ви системи и може би ще успеем да вържем сензорите на „Мадригал“ директно към мрежата на централното ви командване.

— Страхотна новина! — каза с ентусиазъм Янаков. — Ще те взема с колата си след петнайсет минути.

 

 

Принтерите в централното командване тракаха като луди. Двамата адмирали тръгнаха директно към главното тактическо табло. Светла точка се движеше със скорост близка до нулата. Това се дължеше на компресирания мащаб, разбира се — всяко табло, обхващащо радиус от половин светлинен час, по необходимост компресираше мащаба, — но поне гравитационните детектори бяха достатъчно мощни, за да следят ситуацията в реално време. Не че това щеше да помогне особено.

„Мадригал“ наистина беше свързал комуникационните си системи към местната мрежа. При такова голямо разстояние таблото не би могло да покаже отделните импулсни източници, но кодираните данни до светлата точица бяха твърде подробни за грейсънското оборудване. Това беше първата мисъл на Курвозие. Втората беше не толкова мисъл, колкото силно усещане за смут и той сви мълчаливо устни. Корабите бяха десет и ускоряваха след ниската скорост при прехода си в нормалното пространство. Дори „Мадригал“ не можеше да ги различи достатъчно ясно, но големината на импулсната им тяга даваше известна представа за класа им. И ако сензорите на капитан Алварес не лъжеха, ставаше въпрос за четири леки крайцера и шест разрушителя — общ тонаж, който надхвърляше целия набор звездолети на Грейсън.

На таблото се появи предварителен вектор на посоката и Янаков изпсува.

— Какво? — попита го тихо Курвозие.

— Отправят се към Орбита-4, една от минните ни платформи при астероидния пояс. По дяволите!

— Имате ли с какво да ги спрете?

— Едва ли — мрачно отвърна Янаков. Обърна се към подчинените си. — Уолт! След колко ще ударят Орбита-4?

— Приблизително шейсет и осем минути — отговори комодор Брентуърт.

— Можем ли да ги прихванем с нещо?

— „Юда“ би могъл да ги настигне малко преди да наближат платформата. — Гласът на Брентуърт прозвуча безстрастно. — Нищо друго не е достатъчно близо или бързо. Дори щурмоваците.

— Така си и мислех. — Янаков сгърби рамене. Курвозие го разбираше прекрасно. Да изпратиш един разрушител срещу такава огнева мощ беше безсмислено начинание. — Инструктирайте „Юда“ да стои настрана — въздъхна грейсънският адмирал, — после ме включете на аудиовръзка. Орбита-4 е сама. — Сви горчиво устни. — Поне мога да им го съобщя лично.

 

 

Холосферата грееше с отделни светлинки и менящи се информационни модели. Матю Симондс стоеше в комуникационния център на „Божи гръм“ и я гледаше. Капитан Иу стоеше до него, лицето му бе спокойно и овладяно. Симондс потисна поредния прилив на разочарование. Сега трябваше да е на борда на „Авраам“, а не да стои тук и да гледа как един от подчинените му ръководи най-мощната масадска атака за всички времена срещу Звездата на Елцин!

Но нямаше начин. Колкото и мощна да беше тази атака, тя представляваше само един аспект от цялостния план, план, за който дори капитан Иу не знаеше всичко.

 

 

Командващият офицер на Орбита-4 гледаше комуникационното табло и по лицето му се стичаше капка пот. Съобщението беше пътувало половин час, преди да стигне до него, но той вече от двайсетина минути знаеше какво ще чуе.

— Съжалявам, капитан Хил, но не можем да ви пратим помощ. — Гласът на адмирал Янаков не трепваше, лицето му бе каменно. — Единствено „Юда“ би могъл да стигне навреме при вас, но да го изпращаме сам би било равносилно на смъртна присъда.

Хил само кимна. Не изпитваше негодувание — собственият му екипаж беше обречен, но нямаше смисъл да обричат на гибел и „Юда“. Поне беше успял да отпрати транспортните кораби: три бяха на док за ремонт, но другите се бяха изтеглили навреме, натъпкани със служители на Орбита-4 и техните семейства, а гравитационните му сензори показваха, че от Грейсън са пратили ескадра, която да ги посрещне. Освен ако масадците не се отклоняха от вектора си към Орбита-4 през следващите пет минути, за да преследват бежанците, транспортните кораби би трябвало да се измъкнат. Поне съпругите и децата му щяха да оцелеят.

— Желая ви късмет, капитане — тихо каза Янаков. — Бог да ви благослови.

— Включи ме на запис — обърна се Хил към комуникационния си офицер и лейтенантът, блед като платно, кимна вдървено.

— На запис сте, сър.

— Съобщението получено и разбрано, адмирал Янаков — каза Хил. — Ще направим всичко по силите си. Напълно подкрепям решението ви да не изпращате „Юда“. — Поколеба се секунда. Чудеше се дали да добави някакви последни драматични думи, после вдигна рамене и каза тихо: — Бог да благослови и теб, Бърни.

 

 

Капитан Иу провери последните данни и изхъмка. В погледа му се долавяше напрежение. Или разочарование по-скоро, помисли си Симондс. А може би неодобрение.

Може би трябваше да го попита какъв е проблемът, но разстоянието се беше свило до три и половина милиона километра и Симондс не можеше да откъсне поглед от сферата.

 

 

— Закъсняват — каза тихо адмирал Курвозие, прошепна го почти, но Янаков го чу и кимна отривисто. Масадският командир беше пропуснал шанса си да унищожи Орбита-4 от безопасно разстояние… не че това щеше да промени съдбата на капитан Хил и неговите хора.

 

 

Скоростта на масадските кораби нарастваше равномерно. Вече бяха поели в дъга, която да ги гмурне към координатите на Орбита-4 и да ги изведе в посоката, от която бяха дошли; разстоянието се скъсяваше главоломно, стрелците от оръжейните екипи седяха в готовност пред конзолите си. Лицата им бяха напрегнати, но страх не се долавяше — импулсните клинове и страничните щитове ги пазеха. За разлика от тях, оръжейните станции, охраняващи Орбита-4, нямаха почти никаква защита.

— Целта прихваната, сър — каза тактическият офицер на „Авраам“, флагманския кораб на масадския флот.

— Разстояние? — попита адмирал Янсен.

— Малко над три милиона километра и спада.

Янсен кимна. Ракетите му бяха по-бавни от „Божи гръм“. Двигателите им щяха да угаснат след по-малко от минута, а максималното им ускорение беше едва трийсет хиляди g, но скоростта, с която флотилията му скъсяваше разстоянието, надвишаваше двайсет и седем хиляди километра в секунда. При тази начална скорост ракетите щяха да стигнат целта за седемдесет и осем секунди. Ракетите на Орбита-4 щяха да стигнат до неговите кораби за минута и половина. Разликата беше минимална — само дванайсет секунди, — но за разлика от астероидите, неговите кораби можеха да променят посоката си.

— Огън — каза той хрипливо.

 

 

Щом гравитационните сензори засякоха изстрелването на ракети, лицето на капитан Хил се изопна. При това разстояние и въпреки допълнителната сближаваща скорост двигателите на неговите ракети щяха да угаснат на осемстотин хиляди километра от целта и да лишат снарядите от способността им да коригират курса си спрямо курса на мишената. Точно затова беше отложил стрелбата с отчаяната надежда, че врагът ще се приближи достатъчно. Не очакваше това наистина да се случи, но както е известно, надеждата умира последна. Нямаше смисъл да изстрелва ракети, които ще изгубят маневреността си по средата на полета — балистичните ракети не бяха проблем за корабите с импулсна тяга, които лесно можеха да ги избегнат или да ги свалят с някой отбранителен трик. Но ето че масадските кораби се бяха приближили много повече от очакваното, а дори балистичните ракети бяха за предпочитане пред пълното бездействие — той и хората му имаха време само за три залпа преди масадските ракети да ги ударят.

— Огън! — отсече той, а после добави по-тихо: — Готови за преградна стрелба.

 

 

Разстоянието беше толкова голямо, че дори системите на „Мадригал“ не различаваха тягата на отделните ракети, но дисплеят грейна, когато сензорите на разрушителя уловиха внезапна фонова каскада от импулсни източници. Курвозие стоеше мълчаливо до Янаков, гледаше посивялото лице на грейсънския адмирал и знаеше, че не може да му помогне с нищо — нито с действия, нито с думи.

 

 

Меч Симондс потръпна, вперил поглед в ракетите върху дисплеите на „Божи гръм“. Светлинните маркери се стрелнаха почти едновременно от хищника и плячката, миниатюрни капчици рубиненочервена кръв, едновременно красиви и скверно тихи. Би трябвало да има гръм и ярост, ала се чуваше само приспивното жужене на вентилационната система и тихите разговори на сензорните техници.

Точиците се движеха агонизиращо бавно през холосферата, времето беше затаило дъх. Нов залп след трийсет и пет секунди, и още един, в отговор на грейсънския втори. А после маркерите на ракетите от първия залп изчезнаха — двигателите им бяха угаснали — и адмирал Янсен промени курса: измести се встрани от преградния огън на бранителите, чиито ракети също бяха изгубили тягата си. Симондс си представи как ракетите на Янсен напират през космическата пустош, невидими за пасивните сензори, ала неизбежни. Имаше нещо нереално в тази неизбежност, нещо божествено почти.

 

 

Отбраната на Орбита-4 не беше предвидена да устои срещу осемдесет процента от масадския флот. Фиксираните отбранителни станции бяха лесни мишени за ракетите, които неминуемо щяха да ги ударят, освен ако не ги спреше преградният огън, а той категорично не беше достатъчен да спре толкова много ракети — десетки и стотици.

Радарът прихвана наближаващите бойни глави и антиракетите се стрелнаха да ги пресрещнат. Шансовете им да ги прихванат бяха малки, защото отбранителните системи бяха морално остарели, но хората на капитан Хил се справиха добре. Спряха почти една трета, а лазерите и автоматичните оръдия — последната линия на защита — откриха огън по останалите.

 

 

Адмирал Янсен гледаше визуалния дисплей. Първият залп грейсънски ракети не го притесняваше — те щяха да преминат в балистичен режим много преди да наближат неговите кораби. Двигателите на ракетите от втория залп щяха да издържат няколко секунди повече, но не толкова, че да коригират навреме курса на торпедата. Единствено ракетите от третия залп представляваха реална опасност.

Усмихна се хищно, като видя гигантските огнени топки, които пламнаха ослепително. Примижа да защити очите си, защото блясъкът беше мъчителен въпреки разстоянието от десет светлинни секунди и филтрите на дисплеите.

 

 

Меч Симондс се наведе по-близо до холосферата. Обратното броене до контакта с първия грейсънски залп стигна до нулата. Нито един от маркерите на масадските кораби под командването на Янсен не угасна, импулсните сигнатури на атакуващата ескадра смениха посоката си, за да избегнат сблъсъка с ракетите от втория залп. Симондс погледна таблото, което следеше стрелбата на Орбита-4, и се усмихна триумфално.

 

 

Тих, почти беззвучен стон — по-скоро усетен, отколкото чут — се смеси с тракането на принтерите в залата на централното командване и информационните кодове примигнаха. Нови ракетни вектори плъзнаха по екрана… и всичките минаха далеч встрани от атакуващата ескадра.

Курвозие сгърби рамене. „Заслужаваха повече от това — помисли си. — Заслужаваха…“

— Удариха един! — извика някой и Курвозие вдигна рязко глава.

 

 

Ракетата беше сираче от третия и последен залп на капитан Хил. Всъщност тя трябваше да излети с втория залп, но закъсня заради моментен спад в енергийното захранване. Докато техниците успеят да отстранят проблема, третият залп вече беше изстрелян и тяхното сираче излетя почти пет секунди след останалите ракети. Когато навлезе в обсег за атака, другарите му вече бяха мъртви, но сиротната ракета нито знаеше това, нито се интересуваше. Летеше напред, тласкана от все още живия си двигател, и следеше сигнала на избраната цел. Масадските отбранителни системи едва не пропуснаха самотната ракета, а когато все пак я засякоха, решиха, че не представлява сериозна опасност.

Корабите на адмирал Янсен се гърчеха в резки завои, защото за разлика от първите залпове, ракетите от третия все още имаха двигателна тяга. Но неговите стрелци вече бяха прихванали ракетите и антиракетите излитаха да пресрещнат онези с най-високо ниво на заплаха.

Отбранителният огън унищожи част от другарите на сирачето. Други се самоунищожиха след сблъсък с импулсните клинове, които не можеха да пробият. Няколко се забиха в по-слабите странични щитове, защитаващи откритите страни на клиновете, като една дори проби. Поразеният кораб се люшна, писнаха аларми, но разрушителят не беше пострадал сериозно. Остана единствено сирачето. Закъснялата ракета с ниско ниво на заплаха.

Двете прицелени в нея антиракети я подминаха — пропуск, който би бил невъзможен, ако Масада разполагаше с подобрените търсещи сензори от последно поколение, — а мишената й, заслепена от изкуствената гравивълна на собствената си ивица повишена гравитация, изгуби ракетата от прицел. Никой не откри лазерен огън по ракетата и тя, програмирана за фронтална атака, започна спешно да намалява скоростта. Нямаше време да я намали с много дори при обратно ускорение от трийсет хиляди, но и това се оказа достатъчно.

Незащитеното зейнало гърло на импулсния клин на лекия крайцер „Авраам“ погълна бойната глава. Основните и резервните детонатори се възпламениха едновременно. Петдесетмегатонна експлозия разцъфна на сто метра от масадския флагман.

 

 

Когато импулсната сигнатура угасна, Меч Симондс пребледня като платно. Вдиша шумно, впери невярващ поглед в холосферата, после се обърна към капитан Иу.

Хейвънецът отвърна на погледа му сериозно, но в очите му нямаше и следа от шок или ужас. Дори изненада нямаше.

— Жалко — тихо каза капитанът. — Трябваше да стрелят от по-далеч.

Симондс стисна зъби, за да не се разкрещи на своя „съветник“. Двайсет процента от бойната мощ на масадската атака току-що бяха изчезнали в небитието — и какво имаше да каже хейвънецът по въпроса? Че трябвало да стрелят от по-далече?! Вместо да се засрами от убийствения поглед на Симондс, Иу хвърли поглед към неговите подчинени, които все още зяпаха сферата, смаяни от неочакваната загуба, и повиши глас, за да го чуят всички:

— Не забравяйте, сър, че важното е постигането на крайната цел. Загуби винаги има, без значение колко добър е бойният план. Грейсън понесе много по-тежки загуби от нашите, а капанът е заложен успешно. Не е ли така, сър?

Симондс все още беснееше вътрешно, но стисна зъби, защото знаеше, че един скандал само би подронил и без това разклатената увереност на хората му. Знаеше какво прави Иу, знаеше също, че неверникът е прав… проклет да е!

— Да — отвърна той. Думата загорча в устата му, но беше длъжен да запази самообладание заради хората си. — Да, капитан Иу, капанът е заложен… точно по план.